Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (15) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Петнадесета глава
Най-прекрасната гледка, която може да се наблюдава у човека

След този съдбоносен ден Сезар, жена му и дъщеря му заживяха с една-едничка мисъл. Нещастният чиновник искаше да постигне ако не невъзможното, то поне нещо колосално, а именно да изплати до стотинка дълга си! Въодушевявани от някаква настървена честност, тези три същества се превърнаха в скъперници; те започнаха да се лишават от всичко: всяка стотинка им се струваше свещена. По тези причини Сезарин прояви във фирмата, където работеше, младежка преданост. Нощите си прекарваше в планове как да помогне за преуспяването на предприятието, измисляше нови десени за платове и изобщо проявяваше вродена търговска дарба. Господарите й бяха принудени да възпират прекаленото й усърдие, като същевременно я възнаграждаваха с различни премии; Сезарин отказваше предложените й накити и скъпоценности. Пари! Само това искаше тя. Всеки месец Сезарин донасяше заплатата си и малките си печалби на вуйчо Пийро. Същото правеха и Сезар, и госпожа Бирото. И тримата признаваха неумението си и никой не искаше да поеме отговорността за пласмента на парите, затова бяха предоставили на Пийро да влага, където той намери за добре, малките им капитали. Вуйчото, който се бе заловил отново с търговия, използваше тези суми в борсови сделки. По-късно стана ясно, че в тази работа са му помогнали Жюл Демаре и Жозеф Льоба: и двамата се стараеха да му посочват сделки без рискове.

Бившият парфюмерист, който сега живееше при вуйчо си, не смееше да го разпитва как използва сумите, спечелени от него, дъщеря му и жена му. Той вървеше с наведена глава по улиците, като криеше от хорските погледи отчаяното си, посърнало си затъпяло лице. Упрекваше се, че носи дрехи от фин плат.

— Добре поне, че не ям хляба на кредиторите си — казваше той е ангелски поглед към вуйчо си. — Хлябът, който ми давате, макар и даден от състрадание, ми е сладък, защото благодарение на тази свята милостиня не харча нищо от заплатата си.

Търговците, които сега срещаха Сезар като чиновник, не откриваха у него дори следа от някогашния парфюмерист. Онези, които не му бяха близки, добиваха богата представа за сгромолясванията, на които хората стават жертви, при вида на този човек, носещ по лицето си черните следи на дълбока скръб и тъй страшно изменен вследствие на нещо непознато нему дотогава: терзаенето на мисълта! Разрухата не зависи от нашата воля. Ние никога няма да видим как преживяват нещастието лекомислените, безсъвестните, равнодушните към всичко хора. Единствено религията слага особен печат върху изпадналия човек. Той вярва в някакво бъдеще, вярва в провидението; в него сияе вътрешна светлина, която е негов отличителен белег — израз на трогателно свято примирение, примесено с надежда; такъв човек знае какво е загубил, той е като прокуден ангел, плачещ пред небесните двери. Фалиралите не могат да се явяват на борсата. Изгоненият от царството на честността Сезар напомняше образа на ангел, копнеещ за опрощение.

В продължение на четиринадесет месеца, изпълнен е благочестиви мисли, породени от упадъка му, Сезар се отказа от всякакви удоволствия. Макар че не се съмняваше в приятелските чувства на Рагонови, никой не можеше да го убеди да отиде на вечеря у тях, още по-малко у Льоба, Матифа, Проте и Шифрьовил, нито пък у господин Воклен, които се надпреварваха да изразят уважението си към възвишените му добродетели. Сезар предпочиташе да стои сам в стаята си, вместо да срещне погледа на някой от кредиторите си. Сърдечното внимание на приятелите му беше още по-горчиво напомняне за положението, в което бе изпаднал. Констанс и Сезарин също не ходеха никъде. В неделя и в празник, единствените им свободни дни, те идваха да вземат Сезар в часа на литургията и след като изпълнеха религиозните си задължения, оставаха при него у вуйчо Пийро, който канеше на гости и абат Лоро; словото на свещеника крепеше Сезар в изпълнения му с изпитания живот. Така те оставаха в тесен семеен кръг. Бившият търговец на железарски материали също притежаваше много чувствителни струни, що се отнася до честността, и одобряваше скрупулите на Сезар. Затова пък се зае да увеличи броя на хората, сред които фалиралият търговец можеше да се покаже с чисто чело и открит поглед.

През май 1821 година това семейство, което се бореше с превратностите на съдбата, бе възнаградено за усилията си с едно празненство, устроено от човека, който се грижеше за съдбините му. Последната неделя на този месец бе годишнината от годежа на Констанс със Сезар. Заедно с Рагонови Пийро бе наел една селска къща в Со и искаше да отпразнува тържествено този случай.

— Сезар — каза Пийро на племенника си в събота вечер, — утре отиваме извън града и ти ще дойдеш с нас.

Сезар, който имаше много хубав почерк, преписваше всяка вечер разни книжа на Дервил и на още някои адвокати. Така че неделен ден работеше като роб! Беше взел и църковно разрешение за това.

— Не мога — отвърна той, — господин Дервил чака едни сметки за опекунство.

— Жена ти и дъщеря ти заслужават тази награда. Ще бъдат само нашите приятели абат Лоро, Рагонови, Попино и чичо му. Държа на всяка цена да дойдеш с нас.

Отнесени от вихъра на грижите, Сезар и жена му не бяха ходили вито веднъж в Со, макар че от време на време и на двамата им се искаше да посетят отново това място и да видят пак дървото, под което на времето първият служител в „Кралицата на розите“ едва не бе припадал от радост. Докато пътуваха с колата, в която бяха Сезар, жена му, дъщеря му и Попино, който ги водеше, Констанс хвърляше към мъжа си съучастнически погледи, но не успя да го накара да се усмихне. Тя пошепна нещо на ухото му, но той само поклати глава. Вместо да разведрят лицето на Сезар, тези мили изрази на неизменна, макар и малко пресилена нежност още повече го помрачиха и очите му се овлажниха от няколко потулени сълзи. Горкият човек бе изминал същия път преди двадесет години, млад, богат, изпълнен с надежди, влюбен в също такава красива девойка, каквато бе сега Сезарин; тогава той бе мечтал за щастие, а сега виждаше пред себе си в дъното на колата благородното си дете, посърнало от безсънните нощи, виждаше храбрата си жена, чиято красота бе като красотата на градове, пометени от лавата на вулкан. Само любовта бе останала! С държането си Сезар тровеше радостта на дъщеря си и на Анселм, които възкресяваха пред очите му някогашната чаровна сцена.

— Бъдете щастливи, деца, вие заслужавате това — каза нещастният баща със сърцераздирателен глас. — Вие можете да се обичате безгрижно.

Произнасяйки тези думи, Сезар улови ръцете на жена си и ги разцелува с възхитително и свято чувство, което затрогна Констанс повече и от най-силната радост. Когато пристигнаха в къщата, където вече пи чакаха Пийро, съпрузите Рагон, абат Лоро и съдията Попино, тези пет благородни сърца се държаха така топло, че Сезар веднага се почувства по-добре, защото всички се вълнуваха пред този човек, който преживяваше нещастието си, сякаш то бе станало вчера.

— Хайде, поразходете се из гората — каза вуйчо Пийро и съедини ръцете на Констанс и Сезар. — Вървете заедно с Анселм и Сезарин! Върнете се в четири часа!

— Горкичките! Ние само ще ги стесняваме — каза госпожа Рагон, развълнувана от искрената скръб на човека, който бе неин длъжник. — Но затова пък каква радост го чака!

— Това е разкаяние без съгрешение — каза абат Лоро.

— Само нещастието можеше да го издигне — рече съдията.

Забравата е великата тайна на силните и творчески личности; да забравяш, както забравя природата, за която не съществува минало и която подновява ежечасно тайната на неуморните си прераждания. Вместо да извлекат от страданието дълбока поука, слабите личности — какъвто бе и Бирото — живеят и се изхабяват, тъй като с всеки изминат ден затъват все повече и повече в изживените нещастия. Когато двете двойки стигнаха до пътеката, водеща към гората Оне, която е разположена като венец върху един от най-красивите хълмове в околностите на Париж, а пред тях се показа в цялата си прелест „Вале-о-Лу“, красотата на деня, прекрасният пейзаж, първата зеленина и чудните спомени от най-хубавия ден на младите години поотпуснаха тъжните струни в сърцето на Сезар; той притисна ръката на жена си към разтуптяното си сърце — очите му загубиха помръкналостта си и заискриха от радост.

— Най-после! — каза Констанс на мъжа си. — Сега си пак такъв, какъвто те познавам, мили Сезар. Струва ми се, че живеем съвсем скромно и имаме право да си позволим от време на време някое малко удоволствие.

— Имам ли право? — запита горкият човек. — Ах, Констанс, твоята обич е единственото богатство, което ми е останало. Така е, загубил съм дори вярата в себе си, нямам вече сили и единственото ми желание е да живея само колкото да мога да се издължа към хората. Но ти, скъпа моя, ти, която си моята мъдрост и моето благоразумие, ти, която всичко предвиди и си безупречна, ти имаш право да се радваш; от нас тримата само аз съм виновният. Преди осемнадесет месеца, сред оня съдбоносен празник, аз виждах моята Констанс, единствената жена, която съм обичал, виждах я по-красива от девойката, с която тичах преди двадесет години по същата тази пътека, по (която сега тичат нашите деца!… За двадесет месеца станах причина да повехне тази красота, която бе моята гордост, моя позволена и законна гордост! Колкото повече те опознавам, толкова повече те обиквам… О, скъпа моя — добави той, като вложи в тези думи чувство, което проникна дълбоко в сърцето на жена му, — бих искал да ми се караш, а не да се мъчиш да смекчиш скръбта ми.

— Никога не съм мислила — отвърна Констанс, — че след двадесет години съпружески живот любовта на жената към мъжа й може да стане по-силна!

Като чу тези думи, Сезар за миг забрави всичките си нещастия, защото те бяха цяло богатство за човек, чувствителен като него. Той пристъпи почти съвсем развеселен към „тяхното“ дърво, което за щастие не бе отсечено. Двамата съпрузи поседнаха под него, загледани в Анселм и Сезарин, които несъзнателно се въртяха все на същата полянка, като сигурно си мислеха, че се движат в права посока.

— Госпожице — казваше Анселм, — надявам се, че не ме смятате толкова алчен и подъл, та да се възползвам от частта на баща ви в „Кефалическото масло“? Аз пазя неговите доходи и се грижа за тях, шконтирам и неговия дял и ако има съмнителни полици, вземам ги на моя сметка. Тъй като ще можем да си принадлежим чак в деня на пълното реабилитиране на баща ви, аз се мъча да го ускоря с всичката сила, която ми вдъхва любовта.

Влюбеният момък се бе сдържал и не бе изповядал тази тайна пред тъща си. Дори и у най-невинните обожатели личи желанието да се покажат благородни в очите на любимата си.

— И скоро ли ще настъпи този ден? — запита тя.

— Скоро — отвърна Анселм. Отговорът бе произнесен с толкова проникновен глас, че целомъдрената и чиста Сезарин поднесе челото си на милия Анселм, който я целуна жадно и почтително, толкова много благородство имаше в жеста на девойката.

— Татко, всичко ще се нареди — каза тя на баща си със загадъчно изражение. — Разведри се, поговори с нас, не бъди така тъжен.

Когато това сплотено семейство се върна в къщата на Пийро, колкото и малко наблюдателен да бе, Сезар долови някаква промяна в обноските на Рагонови, която показваше, че се е случило нещо. Госпожа Рагон ги посрещна особено любезно и както погледът, така и тонът й сякаш казваха на Сезар: „Ние си получихме парите“..

По време на десерта пристигна нотариусът от Со. Пийро го покани да седне, после погледна Бирото, който започваше вече да подозира, че му готвят изненада, без да може да схване каква.

— Племеннико — заговори Пийро, — от осемнадесет месеца до днес спестяванията ти, както и спестяванията на дъщеря ти и жена ти станаха двадесет хиляди франка. От дивидентите на сумите, които имах да вземам, получих тридесет хиляди франка, така че стават всичко петдесет хиляди, които могат да се дадат на кредиторите ти. Господин Рагон получи тридесет хиляди франка срещу дивидентите си, а сега господин нотариусът от Со ти носи квитанция за пълното изплащане на дълга ти към приятелите ти, включително и лихвите. Остатъкът от сумата се намира у Крота; тези пари са за Лурдоа, леля Маду, за майстора-зидар, дърводелеца и най-нетърпеливите ти кредитори. Догодина ще видим за останалото. С време и търпение се стига надалеч.

Радостта на Бирото бе неописуема. Той се хвърли разплакан в обятията на вуйчо си.

— Нека сложи днес ордена си — каза Рагон на абат Лоро.

Духовникът постави червената лентичка в петелката на държавния служител, който тази вечер се погледна поне двадесет пъти в огледалото на салона, проявявайки наслада, на която биха се присмели хора с високо мнение за себе си, но за тези добри буржоа тя изглеждаше съвсем естествена.

На другия ден Бирото отиде при госпожа Маду.

— А, вие ли сте, честни човече — каза тя, — не можах да ви позная, толкова сте побелели. И все пак вие не сте за оплакване, нали си имате служба. А аз се трепя като куче, което върти мотор, и заслужавам царството божие.

— Госпожо, моля ви се…

— Е, това не е упрек — прекъсна го тя. — Аз всичко съм ви простила.

— Дошъл съм да ви кажа, че днес ще си получите у нотариуса Крота остатъка от парите, заедно с лихвите…

— Вярно ли?

— Идете при него в единадесет и половина часа.

— Е, това се казва честност, всичко до стотинка, че и четири на сто отгоре! — каза тя, като се възхищаваше наивно на Бирото. — Вижте какво, драли господине, аз върша много добра работа е онова вашето, червенокосото момче; то е много симпатично и ми дава възможност да спечеля малко повече, като не се скъпи за цените, защото иска да ме обезщети. Така че задръжте си парите, аз ще ви дам квитанция, че всичко е платено. Леля Маду лесно пламва, обича да си повиква, но у нея има ей това! — И тя се удари по обемистите възглавнички от жива плът, подобни на които нямаше в целите хали.

— В никакъв случай — отвърна Бирото, — законът е изричен и аз искам изцяло да ви се изплатя.

— Добре тогава, няма да ви карам да ми се молите — каза тя. — А утре ще разкажа в халите какъв почтен човек сте вие. Такова чудо рядко се среща!

Същата сцена, само че в друг вариант, се повтори и при майстор-бояджията, тъста на Крота. Валеше дъжд. Сезар остави чадъра си в ъгъла до вратата. Като видя вадичката, потекла към хубавата трапезария, където той обядваше с жена си, забогателият бояджия се отнесе доста грубо с него.

— Кажете какво искате, Бирото? — запита той с оня рязък тон, с който много хора се отнасят към досадните просяци.

— Господин Лурдоа, значи, зет ви не ви е казал…

— Какво? — прекъсна го нетърпеливо Лурдоа, мислейки, че става дума за някаква молба.

— Да отидете тази сутрин при него в единадесет часа и половина, за да ми издадете квитанция, че напълно съм изплатил дълга си към вас?…

— А, това е нещо съвсем друго… Я, седнете, господин Бирото, хапнете нещо с нас…

— Направете ни удоволствие да обядвате с нас — покани го и госпожа Лурдоа.

— Значи, работите се оправят? — запита дебелият Лурдоа.

— Не, господине, дълго време трябваше да ям само по едно хлебче в службата ми, за да събера малко пари, но след време смятам, че ще мога да поправя вредите, нанесени на ближния ми.

— Наистина — каза бояджията, като налапа филийката, дебело намазана с гъши пастет — вие сте човек с чувство за чест.

— Какво нрави госпожа Бирото? — запита госпожа Лурдоа.

— Тя води книжата и касата в магазина на господин Анселм Попино.

— Горките хора! — пошепна госпожа Лурдоа на мъжа си.

— Ако имате нужда от мене, драги господин Бирото, елате, може би ще мога да ви помогна… — каза Лурдоа.

— Нуждая се от вашето присъствие утре в единадесет часа, господине — отвърна Бирото и си тръгна.

Този първи резултат даде нови сили на фалиралия, но не му възвърна душевното спокойствие; желанието да извоюва честта си разстрои прекомерно съществуването му; той загуби окончателно руменината на лицето си, очите му изгаснаха и бузите му хлътнаха. Когато някои стари познати срещаха Сезар сутрин към осем часа или следобед към четири часа на път за улица Оратоар или на връщане оттам, облечен в редингота, който бе носил в момента на разорението си и който той пазеше, както бедният подпоручик пази униформата си, със съвсем побелели коси, блед и боязлив — някои го спираха въпреки желанието му, защото той имаше зорко око и щом ги видеше, се промъкваше като крадец покрай стените.

— Всички знаят за вашето поведение, приятелю — казваха му те. — И всички жалят, че се отнасяте така сурово не само към себе си, но и към дъщеря си, и към жена си.

— Не се притеснявайте толкова — казваха му други. — Паричните рани не са смъртоносни.

— Не са, но душевните рани носят смърт! — отговори един ден на Матифа изтощеният Сезар.

В началото на 1823 година прокопаването на канал Сен-Мартен бе вече решено. Местата в предградието Тампл достигнаха луди цени. По проект каналът разделяше на две някогашната собственост на Сезар Бирото, сега притежание на дю Тийе. Компанията, на която бе дадена концесията, се съгласи да плати неимоверна цена при условие банкерът да отстъпи местата в определен срок. Наемният договор обаче, който Сезар бе прехвърлил на Попино, пречеше на сделката. Затова банкерът отиде на улица Сен-Диаман да се срещне с дрогериста. Попино беше съвсем безразличен на дю Тийе, но годеникът на Сезарин изпитваше към него инстинктивна омраза. Той нищо не знаеше за кражбата и за гнусните комбинации на щастливия банкер, но някакъв вътрешен глас му казваше: „Този човек е ненаказан крадец!“ Попино не би се съгласил да участва в каквато и да било сделка е него, дори присъствието му му беше противно. Особено сега, когато виждаше как дю Тийе забогатява от кожата, която бе одрал от бившия си господар, защото местата около „Мадлената“ започнаха да поскъпват така, че вече се предвиждаха невероятните цени, до които достигнаха през 1827 година. Ето защо, когато банкерът обясни защо е дошъл, Попино го погледна с все по-нарастващ гняв.

— Приемам да се откажа от договора си, но ми са нужни шестдесет хиляди франка и нито стотинка по-долу.

— Шестдесет хиляди франка ли? — викна дю Тийе и понечи да си тръгва.

— Договорът ми е за още петнадесет години и ще се наложи да изразходвам по три хиляди франка годишно в повече, докато си направя нова фабрика. Така че шестдесет хиляди франка или излишно е да говорим повече — отряза Попино и влезе в магазина; дю Тийе го последва.

Вътре спорът се разгорещи, произнесоха и името на Бирото; в това време Констанс слезе и видя дю Тийе за първи път след прословутия бал. Банкерът не можа да скрие изненадата си, като видя промените, настъпили у бившата му господарка; той наведе очи, ужасен от собственото си дело.

— Господинът печели от вашите места триста хиляди франка, а не желае да ни даде шестдесет хиляди франка обезщетение срещу отказването ни от договора — заяви Попино на госпожа Сезар.

— Три хиляди франка рента!… — каза дю Тийе надуто.

— Три хиляди франка!… — повтори просто, но многозначително госпожа Бирото.

Дю Тийе побледня, а Попино погледна госпожа Бирото. Настъпи момент на дълбоко мълчание, от което тази сцена стана още по-необяснима за Анселм.

— Подпишете ми акта за отказване от договора, който вече е подготвен от Крота — каза най-сетне дю Тийе, като извади от джоба си един обгербван лист. — Ще ви издам чек за шестдесет хиляди франка.

Попино погледна госпожа Бирото с неприкрито и дълбоко учудване; струваше му се, че сънува. Докато дю Тийе подписваше чека на едно високо писалище, Констанс изчезна и се качи в мецанина. Дрогеристът и банкерът размениха документите. След това дю Тийе поздрави хладно Попино и влезе.

„Най-после — каза си Анселм, като гледаше дю Тийе, който тръгна по улица Ломбар, където го чакаше кабриолетът му, — най-после благодарение на тази необикновена сделка Сезарин ще стане моя. Милата ми женица няма вече да си хаби нервите да работи. Чудно! Как така само един поглед на госпожа Бирото бе достатъчен! Какво може да има между нея и този разбойник? Това, което се случи преди малко, наистина е странно!“

Попино изпрати да осребрят чека в банката и се качи горе да поговори с госпожа Бирото; но не я намери при касата, сигурно бе отишла в стаята си. Анселм и Констанс живееха, както живеят зет и тъща, когато между тях има разбирателство; ето защо той отиде в стаята на госпожа Сезар с естественото нетърпение на влюбения, докоснал вече щастието. Младият търговец много се изненада, като видя, че бъдещата му тъща, до която се доближи пъргаво като котка, чете някакво писмо от дю Тийе, защото Анселм позна почерка на някогашния пръв помощник на Бирото. Запалената свещ и черните хвърчащи призраци от изгорени писма по плочите накараха Попино да изтръпне; е острото си зрение той бе видял, без да иска, следната фраза в началото на писмото, което държеше тъща му:

„Обожавам ви! И вие знаете това, ангел мой, защо тогава…“

— Откъде имате такава власт върху дю Тийе, та успяхте да го склоните да приеме подобна сделка? — засмя се той неестествено, както се смеят хора, потискащи някакво недобро подозрение.

— Да оставим това — отвърна Констанс, без да може да прикрие ужасното си смущение.

— Да, наистина, по-добре да говорим за края на мъките ви — отвърна Анселм, съвсем объркан. Той се завъртя на петите си, после забарабани с пръсти по прозорците и се загледа в двора.

„Добре де — помисли си той, — дори и да е обичала дю Тийе, защо пък аз да не се държа като почтен човек?“

— Какво ви е, Анселм? — запита горката жена.

— Чистата печалба от „Кефалическото масло“ възлиза на двеста четиридесет и две хиляди франка. Половината е равна на сто двадесет и една хиляди — каза рязко Попино. — Като извадя от тази сума четиридесет и осем хиляди франка, дадени на господин Бирото, остават седемдесет и три хиляди, които заедно с шестдесетте хиляди от отстъпването на наемния договор ви дават сто и тридесет и три хиляди франка.

Госпожа Бирото слушаше, обладана от такава радостна мъка и толкова буен трепет, че Анселм долови туптенето на сърцето й. Той продължи:

— Аз винаги съм смятал господин Бирото за мой съдружник и сега можем да разполагаме с тази сума, за да изплатим дълга му към кредиторите. Като я прибавим към спестените от вас сто и двадесет и осем хиляди франка у вуйчо Пийро, ще имаме всичко сто шестдесет и един хиляди франка. Вуйчо няма да ни откаже квитанция за своите двадесет и пет хиляди франка. Освен това не съществува земна сила, която да ми попречи да заема на тъста си за сметка на печалбите от следната година сумата, която е нужда за пълното задоволяване на кредиторите му… И… тогава той… ще бъде… реабилитиран.

— Реабилитиран! — извика госпожа Бирото, като преви коляно на стола си.

Тя изпусна писмото, сключи молитвено ръце, прочете една молитва, прекръсти се и каза:

— Мили Анселм! Скъпо мое дете!

После обхвана главата му с ръце, целуна го по челото, притисна го до гърдите си, чудеше се какво да направи от радост.

— Сезарин е твоя! Дъщеря ми ще бъде наистина щастлива. Тя ще напусне най-после този магазин, където се съсипва от работа.

— От любов — поправи я Анселм.

— Да — отговори майката усмихната.

— Сега искам да ви кажа една малка тайна — продължи Попино, като не откъсваше погледа от съдбоносното писмо. — Услужих на Селестен с пари, за да го улесня при купуването на магазина ви, но поставих едно условие. Апартаментът ви си стои така, както го оставихте. Бях си наумил нещо, като не смятах обаче, че самият случай толкова ще ни помогне. Условието е Селестен да ви преотстъпи апартамента, където той изобщо не е влизал, а мебелите отново да бъдат ваши. Аз си запазвам втория етаж, където ще живея със Сезарин, която няма вече да се дели от вас. След като се оженим тук ще идвам от осем часа сутринта до шест часа вечерта. За да се сдобиете отново със състояние, ще откупя за сто хиляди франка частта на господин Сезар, така че заедно със заплатата му ще имате десет хиляди франка рента. Няма ли да бъдете щастлива?

— Нито дума повече, Анселм! Струва ми се, че полудявам!

Невинното държане на госпожа Сезар, чистотата на погледа й, както и непорочността на красивото й чело опровергаваха така великолепно стотиците мисли, които се въртяха из ума на влюбения младеж, че той пожела да тури край на чудовищните си подозрения. Извършването на какъвто и да било грях бе нещо несъвместимо с живота и чувствата на племенницата на Пийро.

— Мила, обожавана майко — каза Анселм, — в душата ми се промъкна въпреки волята ми едно ужасно подозрение. Премахнете го още сега, ако искате да бъда щастлив!

Попино протегна ръка и взе писмото от пода.

— Без да искам — продължи той, изплашен от ужаса, изписан по лицето на Констанс, — прочетох първите думи на това писмо, което е от дю Тийе. Тези думи тъй странно съвпадат с въздействието, което преди малко упражнихте върху този човек, като го заставихте да се съгласи толкова бързо с моите невероятни искания, че всеки човек би си ги обяснил така, както дяволът направи с мене, без аз сам да го желая. Един само ваш поглед, само три думи бяха достатъчни…

— Чакайте — каза госпожа Сезар, като взе писмото и го изгори пред очите на Анселм. — Сине мой — продължи тя, — жестоко съм наказана за една съвсем дребна моя грешка. Сега ще ви кажа всичко, Анселм. Не искам (никакво подозрение, предизвикано от майката, да навреди на дъщерята, а всъщност аз няма от какво да се червя: това, което ще ви кажа, бих го признала и пред мъжа си. Дю Тийе се опита да ме прелъсти, аз предупредих веднага Сезар и дю Тийе беше уволнен. В деня, в който мъжът ми щеше да го изгони, той ни открадна три хиляди франка.

— Подозирах такова нещо! — каза Попино с тон, който издаваше цялата му омраза.

— Анселм, тази изповед е необходима за вашето бъдеще, за нашето щастие; но тя трябва да умре в сърцето ви, както е мъртва в моето и в сърцето на Сезар. Сигурно си спомняте за упреците на мъжа ми по повод някаква грешка в касата. За да избегне даването под съд и за да не погуби този човек, той сигурно е сложил от себе си в касата три хиляди франка — цената на кашмирения шал, който получих чак след три години. Ето обяснението на възклицанието ми преди малко! Уви! Ще ви призная, мили Анселм, и една моя детинщина — добави тя с въздишка, свела поглед. — Дю Тийе ми бе писал три любовни писма, които така добре го обрисуваха, че ги запазих просто… просто така. Тези писма съм препрочела само един път. Но не беше разумно да ги пазя. Сега, като видях дю Тийе, се качих горе, за да ги изгоря, и точно когато влязохте, четях последното… Това е всичко.

Анселм падна на колене и целуна ръката на госпожа Бирото с такова възхитително изражение, че и двамата се просълзиха. Тъщата повдигна зет си и го притисна до сърцето си.

Този ден бе щастлив и за Сезар. Частният секретар на краля, господин дьо Ванденес, го посети в службата му и пожела да поговори с него. Те излязоха двамата в малкия двор на Погасителната каса.

— Господин Бирото — каза виконт дьо Ванденес, — усилията ви да изплатите дълга си към вашите кредитори случайно са станали достояние на краля. Той е трогнат от вашето рядко държане, а като узнал, че от желание за самоунижение не носите ордена на „Почетния легион“ ме изпрати да ви предам волята му: трябва да носите ордена. Освен това, желаейки да ви помогне да изпълните задълженията си, той ме натовари да ви предам тази сума, която е от неговите лични средства, и да изразя съжаленията му, че не може да стори нещо повече за вас. Нека това остане в пълна тайна. Негово величество смята, че кралското му достойнство не позволява да се дава гласност на благотворителните му дела — добави секретарят и връчи шест хиляди франка на Сезар, който с вълнение слушаше думите му.

Бирото едва успя да смотолеви нещо несвързано; усмихнат, Ванденес си тръгна, като му махна с ръка за сбогом. Чувствата, които вълнуваха нещастния Сезар, са нещо толкова рядко в Париж, че животът му неусетно бе предизвикал възхищението на хората. За него говореха всички: Жозеф Льоба, съдията Попино, Камюзо, абат Лоро, Рагон, собственикът на голямата къща, където работеше Сезарин, господин дьо Ла Бийардиер. Общественото мнение, което сега се беше съвсем променило, го въздигаше до небесата.

„Ето един честен човек!“ Тези думи бяха прозвучавали много пъти вече в ушите на Сезар, когато минаваше по улиците, и го караха да се вълнува като писател, който чува да казват: „Ето го!“ Това високо мнение на хората за него просто убиваше дю Тийе. Когато получи парите, изпратени от краля, първата мисъл на Сезар бе да се изплати спрямо бившия си служител. Той отиде на улица Шосе-д’Антен по времето, когато банкерът се прибираше от работа, така че се срещнаха на стълбите.

— Какво има, бедни ми Бирото? — запита дю Тийе с престорена благост.

— Беден ли! — викна гордо Бирото. — Напротив, аз съм богат човек. Тази вечер ще сложа глава на възглавницата си с удовлетворението, че съм ви изплатил дълга си.

Честността, с която бяха пропити тези думи, прониза болезнено дю Тийе. Въпреки всеобщото уважение, той сам не се уважаваше и някакъв неудържим глас в него му викаше: „У този човек има нещо възвишено!“

— Да изплатите дълга си! Че какви сделки вършите?

Уверен, че дю Тийе няма да разгласи думите му, бившият парфюмерист каза:

— Аз няма да се занимавам никога вече с каквито и да било сделки, господине. Никаква човешка сила не можеше да предвиди това, което ми се случи. Кой знае дали не бих станал жертва на някой друг Роген? Хората обаче са разказали на краля как съм се държал, сърцето му се е смилило над моите усилия и той ги насърчи, като им изпрати преди малко една значителна сума, която…

— Квитанция ли ви трябва? — прекъсна го дю Тийе. — Изплащате ли…

— Всичко, заедно с лихвите; ето защо ви моля да дойдете с мене на две крачки оттук при господин Крота.

— Пред нотариус!

— Господине, никой не ми забранява да мисля за реабилитацията си, а само нотариално заверените актове са неопровержимо доказателство…

— Да вървим — рече дю Тийе, като излезе със Сезар, — то е съвсем близо. Но откъде намирате толкова пари?

— Не ги намирам — отвърна Сезар, — печеля ги с пот на челото.

— Вие дължите огромна сума на фирмата Клапарон.

— Уви! Това е вярно, там е най-големият ми дълг, струва ми се, че душата ми ще излезе, докато го изплатя.

— Никога няма да го изплатите — каза грубо дю Тийе.

„Той е прав“ — помисли си Бирото.

Като се прибираше, горкият човек мина по улица Сент-Оноре, и то съвсем случайно, защото обикновено заобикаляше, за да не гледа магазина си и прозорците на своя апартамент. За пръв път от деня на разорението си видя този дом, където осемнадесет години щастлив живот бяха заличени от мъките на три само месеца.

„Мислех си, че тук ще завърша живота си“ — каза си той.

И забърза, защото съгледа новата фирма:

— Сънувам ли? Това не е ли Сезарин? — възкликна той, като осъзна, че вижда някаква руса глава на прозореца.

И наистина той видя там жена си, дъщеря си и Попино. Влюбените знаеха, че Бирото никога не минава покрай бившия си дом. И тъй като не можеха да си представят какво му се беше случило, те бяха дошли да уредят някои работи във връзка с празника, който смятаха да дадат в негова чест. Това странно видение толкова силно учуди Бирото, че той остана като прикован.

— Вижте господин Бирото как гледа някогашната си къща — каза господин Молиньо на търговеца, чийто магазин беше срещу „Кралицата на розите“.

— Горкият човек! — отвърна старият съсед на парфюмериста. — В този дом той даде един от най-хубавите балове… Имаше двеста коли.

— И аз бях там, а след три месеца той фалира; аз бях синдик.

Бирото си тръгна с разтреперани крака и се прибра бързо при вуйчо си Пийро.

Узнал за станалото на улица Сен-Диаман, Пийро смяташе, че племенникът му трудно ще понесе вълнението от една толкова голяма радост, каквато е радостта на реабилитирането, защото той всеки ден наблюдаваше душевните тревоги на този нещастен човек, сблъскваше се непрекъснато с непримиримите му схващания относно фалиралите, виждаше как непрекъснато напряга сили. За Сезар честта бе като мъртвец, чакащ деня на възкресението му. Тази надежда превръщаше болката му в стимул за непрекъснат труд. Затова Пийро се нагърби със задачата да подготви племенника си за хубавата вест. Като се прибра в дома на вуйчо си, Бирото го завари в размисъл как да постъпи. Затова радостта, с която чиновникът разказа за вниманието на краля, се стори на Пийро добро предзнаменование, а учудването, че е видял Сезарин в „Кралицата на розите“ бе чудесен повод да започне разговора.

— Е, добре, Сезар — каза Пийро, — знаеш ли откъде идва всичко това? От нетърпението на Попино да се ожени час по-скоро за Сезарин. Той не може повече да чака и не трябва заради твоите прекалени понятия за честност да изхаби младостта си, както се казва, със сух хляб и пара от вкусните гозби. Попино желае да ти даде нужните суми, за да се разплатиш напълно.

— Той купува жена си! — отвърна Бирото.

— Не е ли почтено от негова страна, че иска да реабилитира тъста си?

— Това може да даде основания на някои да оспорват… Впрочем…

— Впрочем — поде вуйчото, като се преструваше на ядосан — ти можеш да жертваш само себе си, но няма защо да жертваш дъщеря си.

Започна оживен спор, който Пийро нарочно раздухваше.

— Ами ако Попино не ти беше дал никакъв заем, ако беше гледал на тебе само като на свой съдружник, ако беше сметнал цената, дадена на кредиторите ти срещу частта ти в „Кафалическото масло“ като аванс срещу печалбите, за да не те ощети…

— Щях да създам впечатление, че с негово съгласие съм излъгал кредиторите си.

Пийро си даде вид, че е убеден от този довод. Той познаваше достатъчно добре човешкото сърце и знаеше, че през нощта почтеният човек щеше да влезе в спор със себе си по този въпрос, както и че тази душевна борба щеше да го привикне към мисълта за реабилитирането му.

— Но защо — каза Сезар по време на вечерята — и жена ми, и дъщеря ми бяха в стария апартамент?

— Анселм иска да го наеме, за да живее в него заедно със Сезарин. Жена ти е на негова страна. Без да те предупредят, те са оповестили вече брака, за да те накарат и ти да се съгласиш. Попино казва, че за него няма да е кой знае каква заслуга, ако се ожени за Сезарин след реабилитацията ти. Ти вземаш шестте хиляди франка на краля, а нищо не искаш да приемеш от близките си! Аз също мога да ти дам квитанция за дълга ти към мене, ще ми откажеш ли?

— Не — отговори Сезар, — но това няма да ми попречи да спестявам, за да ви изплатя дълга си въпреки квитанцията.

— Много сложно става всичко — отвърна Пийро, — аз като ти говоря за честност, трябва да ми вярваш. Каква глупост каза ти преди малко? Щял си да измамиш кредиторите си, след като им се изплатиш напълно?

В този миг Сезар се вгледа в Пийро и Пийро развълнувано видя, че след три години за първи път широка усмивка е озарила тъжното лице на клетия му племенник.

— Вярно — каза той, — кредиторите ще си получат парите… но то би значило, че продавам дъщеря си!

— Аз пък искам да ме купят! — изтърси Сезарин, току-що влязла с Попино.

Двамата влюбени бяха прекосили на пръсти преддверието на малкия апартамент и бяха чули последните думи на Сезар; след тях идваше и госпожа Бирото. Те тримата бяха обиколили с кола кредиторите, на които не бе още платено, за да ги поканят още същата вечер у нотариуса Александър Крота, където се подготвяха квитанциите. Здравата логика на влюбения Попино надделя над скрупулите на Сезар, който продължаваше да твърди, че бил длъжник и че изкористявал закана с разни нововъведения. Но прекалените му пререкания със съвестта замлъкнаха, щом Попино извика:

— Значи, вие искате да убиете дъщеря си!

— Да убия дъщеря си ли? — тъпо запита Сезар.

— Вижте какво — рече Анселм, — аз имам право да ви направя дарение за сумата, която е у мене, но която смятам по съвест, че ви принадлежи. Ще ми откажете ли?

— Не — отговори Сезар.

— Добре тогава, да отидем при Александър Крота още тази вечер и да не се връщаме вече на този въпрос. Там ще поговорим и за брачния ни договор.