Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (11) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Единадесета глава
Приятелят

Парфюмеристът стигна с насълзени очи до входа и едва забеляза плувналия в пот хубав кон, английска порода, впрегнат в един от най-красивите кабриолети, мяркащи се тогава по парижките улици, който тъкмо спря. Поиска му се кабриолетът да го смаже, да умре при злополука, тогава всичките му неуредици щяха да бъдат приписани на това нещастие. Той не позна дю Тийе, строен и в елегантно утринно облекло, който хвърли юздите на слугата си и метна една покривка върху потния гръб на породистия кон.

Каква случайност ви води насам? — запита той бившия си работодател.

Дю Тийе отлично знаеше какво е довело Бирото тук, тъй като Келерови бяха поискали сведения за него от Клапарон, който по поръка на дю Тийе бе опетнил доброто име на парфюмериста. Сега, макар и пресъхнали, сълзите на нещастния търговец издаваха красноречиво състоянието му.

— Да не би да сте ходили да искате услуга от тези безбожници, от тия убийци на търговията, които са извършили толкова мошеничества? Те закупуват индигото, а после качват цената му, смъкват цената на ориза, за да принудят производителите му да им го продадат евтино, а като го изкупят, да държат пазара; това са хора, които нямат нито вяра, нито сърце, за тях не съществуват закони! Та вие не знаете ли на какво са способни те? Могат да ви открият кредит, ако сте направили някоя хубава сделка, и после да ви го закрият точно в момента, когато сте затънали в доуреждането й, та по този начин да ви принудят да им я отстъпите на нищожна цена. Хавър, Бордо и Марсилия могат да ви разкажат страшни работи за тях. Политиката им служи да прикриват нечистите си сделки, това е! Затова пък аз ги използвам най-безогледно! Елате да се поразходим малко, драги господин Бирото! Жозеф, я поразтъпчете малко коня, горещо му е, не искам да загубя хиляда екю.

Те тръгнаха към булеварда.

— И така, любезни шефе — нали сте ми били шеф? — от пари ли имате нужда? Тия проклетници сигурно са ви поискали гаранции. Аз ви познавам, затова мога да ви предложа пари срещу полиците ви. Състоянието си съм го спечелил почтено с неимоверни усилия. Това богатство ходих да го търся чак в Германия! Сега мога да ви го кажа: на времето откупих полици с подписа на краля с шестдесет на сто отстъпка, тогава вашето поръчителство ми бе от голяма полза и аз съм ви признателен, не е ли така? Ако имате нужда от десет хиляди франка, те са на ваше разположение.

— Как! Дю Тийе, наистина ли? — извика Бирото. — Не се ли подигравате с мене? Да, вярно, затруднен съм, но само временно…

— Зная, аферата Роген! — отговори дю Тийе. — Е, и аз хлътнах с десет хиляди франка, които оня стар развратник взе от мене назаем, преди да забегне; госпожа Роген обаче ще ми ги върне, като получи частта си. Нещастната жена, посъветвах я да не бъде толкова глупава да плаща с парите си дълговете, направени за някаква уличница; добре щеше да бъде да изплати всичко, но как може да се предпочетат едни кредитори за сметка на други? Аз вас ви познавам, вие не сте като Роген — продължи дю Тийе, — вие по-скоро ще си пръснете черепа, отколкото да ме оставите да загубя и една стотинка. Тъкмо сме дошли до улица Шосе д’Антен, качете се у дома.

Вместо да го въведе в кабинета си, парвенюто преведе с особено удоволствие бившия си господар през целия апартамент. Той вървеше бавно, за да му покаже красивата и пищно подредена трапезария, чиито стени бяха украсени с картини, донесени от Германия, после двата елегантни и луксозни салона, каквито Бирото бе виждал само у граф дьо Льононкур. Сезар остана заслепен от толкова позлата, предмети на изкуството, скъпи дребни украшения, скъпоценни вази и хиляди други подробности, пред които бледнееше разкошът в апартамента на Констанс. Знаейки цената на това разточителство, той се питаше: „Откъде ли е взел толкова милиони?“ Той влезе в една спалня, в сравнение с която спалнята на жена му му се стори като жалката квартира на някоя дребна актриса спрямо двореца на примабалерината от операта. Виолетовият атлаз, с който бе тапициран таванът, изпъкваше още повече наред с драпирания бял сатен. Пред леглото, върху лилавите тонове на персийския килим се открояваше хермелинова кожа. Мебелите и всички вещи в стаята бяха в причудливи форми и подбрани с особен вкус. Парфюмеристът се спря пред един великолепен стенен часовник с Амур и Психея, изработен наскоро по поръчка на някакъв прочут банкер, чрез когото дю Тийе бе успял да получи единствения втори екземпляр. Най-после някогашният работодател и бившият му служител влязоха в елегантен и кокетен кабинет, който предразполагаше по-скоро към любов, отколкото към финанси. Сигурно госпожа Роген му бе подарила от благодарност за положените грижи гравиран златен нож-разрезвачка, малки тежести от малахит, украсени със злато, за притискане на книжа — все скъпи предмети, белег на необуздано разточителство. Килимът — един от най-пищните килими, произведени в Белгия, смайваше не само погледа — краката просто потъваха в меката вълна. Дю Тийе настани до камината клетия парфюмерист, зашеметен, объркан.

— Искате ли да обядвате с мене?

Той позвъни. Влезе лакей, облечен по-добре от Бирото.

— Кажете на господин Льогра да се качи, а после съобщете на Жозеф да се върне, ще го намерите при банката „Келер“. Кажете на Адолф Келер, че няма да отида при него, но ще го чакам тук до часа на борсата. Наредете сега бързо да поднесат обеда!

Тези думи смаяха парфюмериста.

„Той кара страшния Адолф Келер да дойде при него, подсвирква му като на куче! Той, дю Тийе!“

Прислужникът — педя човек — разгъна пред тях толкова тясна маса, че Бирото не я бе забелязал, а след това им донесе пастет от гъши дроб, бутилка бордо и много други вкусни неща, които у Бирото се поднасяха два пъти в трите месеца, и то на големи дати. Дю Тийе ликуваше. Омразата му спрямо единствения човек, който бе в правото си да го презира, разцъфваше така страстно, че като гледаше Бирото, го пронизваше усещането, което би предизвикало зрелището на овца, бореща се срещу тигър. През ума му мина една великодушна мисъл; той се запита дали вече не си е отмъстил достатъчно и се поколеба между внушенията на пробудилото се снизхождение и полузадрямалата ненавист.

„Аз мога да унищожа този човек като търговец — мислеше си той, — аз държа в ръцете си живота и смъртта и на него, и на жена му, която ме отхвърли, и на дъщеря му, за която някога мечтаех да се оженя. Сега, когато парите му са моя собственост, можем да се задоволим с това и да оставим тоя нещастник да поплува, но вързан за въжето, което аз ще държа.“

Честните хора нямат такт и тъй като им липсват прикрити или задни мисли, те нямат мярка и за доброто. Бирото сам си докара бедата; той раздразни „тигъра“ и без да разбере, го прониза в сърцето; с една дума, една добродушна похвала, които издаваха добротата и честността му, той направи дю Тийе неумолим. Когато касиерът влезе, дю Тийе му каза, посочвайки Сезар:

— Господин Льогра, донесете ми десет хиляди франка и един запис на моя заповед, платим в срок от деветдесет дни от господин Бирото, нали го познавате?

Дю Тийе предложи на парфюмериста пастет, наля му чаша бордо, а Сезар, пиян от чувството на избавление, се смееше нервно, галеше верижката на часовника си и хапваше по някой залък само когато бившият му служител кажеше: „Ама вие нищо не ядете!“ По този начин той издаваше дълбочината на бездната, в която го бе запратила ръката на дю Тийе и откъдето сега го изтегляше, но можеше отново да го захвърли. Когато касиерът се върна, а Бирото подписа полицата и почувства десетте банкноти в джоба си, той не можа да се овладее. Само преди миг положението бе такова, че кварталът, в който живееше, и банката щяха да узнаят, че не е в състояние да посрещне плащанията си и той трябваше да признае пред жена си, че е разорен; сега всичко се бе оправило! Щастието от освобождението бе равностойно по сила на мъките пред разорението. Очите на нещастника се овлажниха въпреки волята му.

Какво ви става, драги шефе? — запита дю Тийе. — Нима утре вие не бихте направили за мене това, което аз правя днес за вас? Не е ли това съвсем естествено?

— Дю Тийе — отвърна тържествено и тежко Сезар, като стана и хвана ръката на бившия си служител, — възвръщам уважението си към тебе.

— А защо го бях загубил? — запита дю Тийе, така дълбоко засегнат в благополучието си, че цял почервеня.

— О… не точно загубил… — каза парфюмеристът, който светкавично си даде сметка каква глупост е казал — само че бяха ми разказвали някои работи за връзките ви с госпожа Роген. Дявол да го вземе! Да отнемеш жената на някого…

„Какви ми ги дрънкаш, приятелче!“ — помисли си дю Тийе, като си послужи с един от някогашните си изрази. И казвайки си тези думи, той се върна към първоначалното си намерение да смаже тази добродетел, да я стъпче в краката си, да привлече презрението на всички към този почтен и порядъчен човек, който го бе хванал да бърка в чуждия джоб. Всички видове омраза, политическа или лична, омразата между жени или мъже, се дължи обикновено на подобни причини. Хората не се ненавиждат заради ощетени интереси, за нанесена рана, нито дори за ударена плесница: това са все поправими неща. Но когато заловиш някого в подлост… двубоят, подет между престъпника и свидетеля на престъплението, може да завърши само със смъртта на един от тях.

— О, госпожа Роген… — повтори подигравателно дю Тийе — напротив, не са ли тези работи нещо като перо, закичено в шапката на един млад човек? Разбирам за какво намеквате, драги шефе: сигурно са ви казали, че тя ми е дала пари. Обратно! Аз й помогнах да си оправи сметките, объркани от сделките на мъжа й. Източниците на богатството ми са чисти, преди малко ви казах какви са. Знаете, че започнах от нищо! Младите хора се намират понякога в ужасни затруднения. Човек може да изпадне в пълна оскъдица. Но ако по примера на републиката правиш принудителни заеми — е няма как! — тогава трябва да ги връщаш, така че излизам по-честен и от Франция.

— Точно така — отвърна Бирото. — Дете мое… Боже мой… Нали Волтер е казал: „Той направи от разкаянието човешка добродетел.“

Дю Тийе, засегнат отново от този цитат, продължи:

— Стига само човек да не отмъкне имота на съсела си, и то подло и коварно, както например, ако случайно, преди да изтекат трите месеца, вие изпаднете в несъстоятелност и моите десет хиляди франка изгорят…

— Аз да изпадна в несъстоятелност! — извика Бирото, който бе изпил три чашки вино и бе опиянен от щастие. — Всички знаят какво мисля за фалита! Фалитът е смъртта на търговеца, то би означавало, че съм мъртъв!

— Наздраве! — каза дю Тийе.

— Пия за благополучието ти! — отвърна парфюмеристът. — После добави: — Защо не купувате вече от мен?

— Как да ви кажа — отвърна дю Тийе, — да си призная, изпитвам страх от госпожа Бирото, тя винаги ми е правила едно такова впечатление! И ако не ми бяхте шеф, бога ми… щях…

— А, ти не си първият, който я харесва, мнозина са я пожелавали, но тя ме обича! Вижте какво, дю Тийе — продължи Сезар, — приятелю, не вършете нещата наполовина!

— Какво искате да кажете?

Бирото обясни как стои въпросът с терените около „Мадлената“ на дю Тийе, който ококори очи и поздрави парфюмериста за проницателността и предвидливостта му и се изказа много похвално за сделката.

Добре, доволен съм, че одобряваш тази работа; на вас гледат като на един от най-умните хора в банкерските среди, дю Тийе! Вижте какво, моето момче, вие можете да ми осигурите кредит от националната банка, докато изчакам резултата от „Кефалическото масло“.

— Мога да ви препоръчам банкерската къща „Нюсенжан“ — отговори дю Тий, като същевременно се заричаше да накара жертвата си да изиграе всичките фигури от танца на фалиралите.

И Фердинан седна пред бюрото си и написа следното писмо:

„До господин барон дьо Нюсенжан

Париж

Драги бароне,

 

Приносителят на това писмо господин Сезар Бирото, помощник-кмет във Втори парижки район и един от най-известните индустриалци в парижката парфюмерия, желае да влезе във връзка с вас. Изпълнете на доверие желанието му. По този начин правите услуга на

Вашия приятел

Ф. дю Тийе“

Дю Тийе обаче не сложи запетайка на „й“-то в името си. Тази преднамерена грешка бе условен белег за хората, с които бе в делови отношения. В такъв случай и най-настойчивите препоръки, най-горещите и благоприятни ходатайства на писмото не означаваха абсолютно нищо. То можеше да е изпълнено с цял куп удивителни знаци и дю Тийе можеше да моли в него на колене, този знак обаче означаваше, че писмото е било изтръгнато поради важни съображения, че дю Тийе не е могъл да откаже и следователно все едно, че не е било писано. Видеше ли „й“-то без запетайка, приятелят му можеше да поръси просителите със светена вода. Много хора с обществено положение, и то измежду най-видните, са били изигравани по този начин като деца от спекулантите, банкерите, адвокатите, които до един имат по два подписа: единият — валиден, а другият — невалиден. И най-хитрите са се улавяли на тази клопка. За да откриете подобна уловка, трябва да сте изпитали двойното въздействие на действителното и мнимото писмо.

— Вие ме спасявате, дю Тийе! — каза Сезар, като четеше писмото.

— Боже мой — отвърна дю Тийе, — вървете, искайте пари! Като прочете бележката ми, Нюсенжан ще ви даде толкова, колкото ви са необходими. За нещастие за известно време капиталите ми не са свободни, иначе не бих ви пращал при краля на банкерите, защото Келерови са пигмеи пред барон дю Нюсенжан, който е втори Лоу^[1]. С това, което ще получите срещу писмото ми, можете да посрещнете петнадесети януари, а по-нататък ще видим. С Нюсенжан сме големи приятели, тон не би ми отказал и един милион.

„Това е все едно като поръчителство — помисли си Бирото на връщане, изпълнен с признателност към дю Тийе. — Така е! Доброто дело никога не отива напразно!“

И той се разфилософства в този дух до забрава. Една мисъл обаче помрачаваше щастието му. От няколко дни не даваше на жена си да се бърка в търговските книги, касата бе прехвърлена на Селестен, комуто той лично помагаше; искаше жена му и дъщеря му само да се радват на хубавия апартамент, който им бе подредил и мебелирал; но свършеха ли тези първи малки радости, госпожа Бирото щеше да предпочете да умре, но не и да се откаже от личния надзор върху фирмата, нито пък, според собствения й израз, от правото да държи сама „дръжката на тигана“. Така че Бирото вече се виждаше притиснат до стената, той бе изчерпал всичките си хитрини, за да скрие от жена си в какво затруднено положение са изпаднали. Констанс остро възрази срещу изпратените сметки, скара се на служителите и обвини Селестен, че иска да провали доброто име на фирмата им, смятайки, че това е било лично негово хрумване. По нареждане на Бирото Селестен бе понесъл безропотно укорите. Всички служители знаеха, че в къщи се чува думата на госпожа Бирото, защото външните хора могат лесно да се излъжат, но домашните винаги виждат кой всъщност командва в семейството. Сега обаче се налагаше Бирото да признае пред жена си докъде са стигнали, защото сметката с дю Тийе изискваше известно обяснение.

Като се върна в къщи, Сезар изтръпна при вида на Констанс, която седеше на писалището и проверяваше книгата със срочните задължения, като в същото време сигурно правеше и проверка на касата.

— С какво ще платиш утре? — пошепна тя на ухото му, когато той приседна до нея.

— С пари — отговори той, извади банкнотите от джоба си и даде знак на Селестен да ги прибере.

— Откъде са тези пари?

— Довечера ще ти кажа. Селестен, запишете: За края на месец март една полица от десет хиляди франка, платима на дю Тийе.

— Дю Тийе! — повтори Констанс, изтръпнала от ужас.

— Ще намина да видя Попино — рече Сезар. — Не е хубаво от моя страна, че още не съм отишъл да го видя. Върви ли маслото му?

— Тристате флакона, които ни е дал, са продадени до един.

— Бирото, не излизай, трябва да ти кажа нещо — каза Констанс, хвана мъжа си под ръка и го повлече към стаята си така припряно, че при други обстоятелства това би изглеждало смешно. — Дю Тийе! — повтори отново тя, когато остана сама с мъжа си и се увери, че освен Сезарин при тях няма никой друг. — Дю Тийе, който ни открадна три хиляди франка!… Ти имаш вземане-даване с това чудовище дю Тийе… който искаше да ме прелъсти… — му пошепна тя на ухото.

— Младежки лудории — отвърна Бирото, станал изведнъж много самоуверен.

— Слушай, Бирото, нещо става с теб, ти вече не ходиш във фабриката. Чувствам, че има нещо! И ти ще ми кажеш какво е, искам да го зная!

— Добре — отвърна Бирото. — Щяхме да фалираме, дори и тази сутрин още имаше такава опасност, но сега всичко е наред.

И той й разказа в какъв ужас бе живял цели две седмици.

— А, значи това е било причината за болестта ти! — викна Констанс.

— Да, мамо — намеси се и Сезарин. — Наистина татко прояви голямо мъжество. Едно-единствено желание имам: да ме обичат така, както той те обича. Та той мислеше само колко ще страдаш, ако научиш.

— Сънят ми се сбъдна — промълви нещастната жена и мъртвобледа от ужас, се отпусна на канапето край огъня. — Знаех си аз, че така ще се случи. И ти го казах в онази съдбоносна нощ, в старата ни спалня, която ти разруши; казах ти, че ще ни останат само очите, да плачем. Бедничката ми Сезарин! Аз…

— Хайде, пак почваш! — викна Сезар. — Такава нужда имам сега от смелост, не ми отнемай мъжеството!

— Прости ми, скъпи мой — каза Констанс, като взе ръката на Сезар и я стисна с нежност, която отекна дълбоко в сърцето на нещастния човек. — Виновна съм, станалото — станало, няма да ги кажа нищо повече, но ще се въоръжа с примирение и сили. Не, няма вече да ме чуеш да се оплаквам. — Тя се хвърли в обятията на Сезар и допълни разплакана: — Дръж се, мили мой, имай смелост! Ако стане нужда, аз ще бъда силна и за двама ни.

— Маслото, жено, маслото ще ни спаси!

— Дано бог ни закриля — каза Констанс.

— Нима Анселм няма да се притече на помощ на баща ми? — запита Сезарин.

— Отивам да го видя — заяви Сезар, дълбоко по-къртен от сърцераздирателния глас на жена си, която той все още не познаваше напълно въпреки деветнадесетгодишния брачен живот.

— Не бой се, Констанс! Гледай, прочети писмото на дю Тийе до господин дьо Нюсенжан, няма съмнение, че ще получим кредит. А дотогава и делото ми ще бъде спечелено. Впрочем — добави той една лъжа, която в случая беше необходима, — нали имаме и вуйчо Пийро, само не бива да падаме духом.

— О, ако е само до това… — отвърна Констанс с усмивка.

Облекчен от голям товар, Сезар закрачи като затворник, пуснат на свобода, макар че в себе си чувстваше онази неизразима умора — последица от прекомерни душевни борби, в които се изразходва повече нервно напрежение и повече воля, отколкото в ежедневието, и при които човек прибягва, така да се каже, до запасите си от жизнени сили. Бирото бе остарял.

Предприятието „А. Попино“ на улица Сен-Диаман бе претърпяло доста промени от два месеца насам. Магазинът бе пребоядисан. Почистените и пълни с шишета рафтове радваха окото на всеки търговец, който познава белезите на успеха. Подът на магазина бе затрупан с амбалажна хартия. Виждаха се и малки бъчвички с различни масла, доставени на комисионни начала от предания Годисар. Счетоводството и търговските книги бяха на втория етаж, над магазина и над вътрешната стая. Една възрастна готвачка водеше домакинството на Попино и на тримата му служители. Затворен в един ъгъл на магазина, отделен от стъклена преграда, Попино се появяваше от време на време в престилка, с ръкавели от зелено платно и със забодено над ухото перо; обикновено той седеше сред купища книжа — така го завари Бирото, — погълнат от четене на писма, полици, поръчки. Като чу думите: „Как е работата, моето момче?“, изречени от бившия му работодател, Анселм вдигна глава, заключи кантонерката и пристъпи радостно, със зачервен нос. Магазинът не беше отоплен, а вратата стоеше отворена.

— Страх ме беше, че никога няма да дойдете — отвърна той почтително.

Служителите на Попино се притекоха да видят прочутия парфюмерист, който като помощник-кмет бе награден с ордена на „Почетния легион“, а същевременно бе и съдружник на господаря им. Това безмълвно уважение поласка парфюмериста. И той, който вчера така се бе смалил у Келерови, в този момент почувства нужда да им подражава: поглади брадата си, подскокна тщеславно на токовете си и наговори цял куп изтъркани приказки.

— Е как е, приятелю, ставаме ли рано? — запита той.

— Не, но не винаги си лягаме да спим — отвърна Попино, — необходимо е да задържим успеха…

— Аз какво ти казвах? Маслото ми не е ли цяло състояние?

— Да, господин Бирото, но и начините за осъществяването на това състояние не са без значение; аз много изкусно монтирах диаманта, който вие ми дадохте.

— Всъщност — каза парфюмеристът — какво е положението? Имаме ли вече печалби?

— Чак след месец! — каза Попино. — Как си мислите вие? Приятелят ми Годисар е на път едва от двадесет и пет дена и при това е наел кола, без да ме уведоми. О! Той ни е много предан! Задължени сме и на чичо ми. Само вестниците — пошушна Анселм на ухото на Бирото — ще ни струват дванадесет хиляди франка.

— Вестниците ли? — възкликна помощник-кметът.

— Вие не четете ли вестници?

— Не.

— Значи, нищо не знаете! — каза Попино и обясни: — Двадесет хиляди франка за реклама, за рамки и за репродукция на картината!… Сто хиляди шишенца са продадени!… Да, но в тоя момент все още сме в периода на жертвите. Производството на маслото се върши в големи мащаби. Да бяхте наминали във фабриката, където много често оставам и нощем, щяхте да видите една малка лешникотрошачка — мое изобретение, което съвсем не е лошо. Освен това през последните дни спечелих за моя сметка три хиляди франка само от комисиони за разни дрогерийни масла.

— Умна глава! — каза Бирото, като разроши косата на Анселм, сякаш той беше някакво момченце. — Знаех си аз.

В това време влязоха няколко души.

— Довиждане, до неделя, нали сме на вечеря у леля ти Рагон — каза Бирото и остави Попино да си гледа работата, като видя, че прясното месо, за което бе дошъл, не е още разсечено. „Странна работа! — мислеше си той, като все още не можеше да дойде на себе си от щастието и увереността, които бе видял у Попино, както и от разкоша на дю Тийе. — За двадесет и четири часа довчерашният чиновник стана търговец! Анселм дори се понацупи, като погалих косата му, сякаш че е вече Франсоа Келер!“

Бирото и не помисли, че тримата служители ги гледаха и че шефът на едно предприятие трябва да пази достойнството си. Както при дю Тийе и тук простодушният човечен извърши глупост, от сърдечна доброта и защото не можеше да сдържи искреното си чувство, а го изразяваше просташки, с което би могъл да обиди всеки друг, но не и Анселм.

Тази неделна вечер у Рагонови щеше да бъде последната безоблачна, радост в деветнадесетгодишния щастлив съпружески живот на семейство Бирото. Рагонови живееха на улица Пти-Бурбон-Сен-Сюлпис, на втория етаж в старинен благоприличен дом, в стар апартамент, с големи стенни огледала, с гравирани танцуващи овчарки с кринолини, които пасяха стадо овце; един от онези апартаменти на осемнадесетия век, чиито обитатели — сериозни и важни буржоа, проникнати от уважение към аристокрацията и от преданост към краля и църквата, буржоа със смехотворни нрави — бяха отлично представени от Рагонови. Мебелите, стенните часовници, бельото, приборите за ядене — всичко изглеждаше патриархално, в нови линии, но възпроизвеждащи нещо много старо. Салонът бе тапициран в копринена дамаска и украсен със завеси от брокат; погледът се спираше на канапетата, на старинните писалищни масички, на един великолепен портрет на Попино, бащата на госпожа Рагон, нарисуван от Латер като кралски съдия в Сансер; милият човек бе чудесен на тази картина, той се усмихваше досущ като парвеню, стигнал до върха на благополучието си. В къщи неизменното допълнение на госпожа Рагон беше кученцето английска порода, от типа на кучетата на крал Хенрих II; то правеше чудесно впечатление върху малкия твърд диван в стил рококо, който естествено никога не бе играл ролята на канапето на Кребийон^[2]. Между другите си качества Рагонови бяха известни и със старите си и отлично запазени вина и с някои ликьори на Мадам Анфу^[3], донесени чак от Хавайските острови за красивата госпожа Рагон от нейни упорити поклонници (влюбени в нея съвсем „безнадеждно“ според някои). Ето защо познатите им ценяха високо малките вечери, които те даваха! Жанет, старата готвачка, прислужваше на двамата старци със сляпа преданост, тя бе способна да открадне, за да им направи разни сладка! Вместо да си слага парите в спестовната каса, бе се изхитрила да участва в държавната лотария с надеждата някой ден да поднесе на господарите си най-голямата печалба. В неделя, когато имаха гости, тя въпреки шестдесетте си години тичаше в кухнята да наглежда яденетата и в трапезарията да ги поднася с пъргавина, на която би завидяла госпожица Марс в ролята на Сюзан от „Сватбата на Фигаро“.

Този път гостите бяха съдията Попино, вуйчо Пийро, Анселм, семейство Бирото, семейство Матифа и абат Лоро. Госпожа Матифа на бала танцуваше с тюрбан на главата, а сега пристигна с рокля от синьо кадифе, дебели памучни чорапи и обуща от шевро, кожени ръкавици със зелен кадифен кант и шапка с розова подплата, украсена с листа от меча стъпка… Поканените, на брой десет души, пристигнаха в пет часа. Старите Рагонови винаги молеха гостите си да бъдат точни. А всички, които канеха това достопочтено семейство, имаха грижата вечерята да се поднесе в същия час, защото седемдесетгодишните стомаси не можеха да се нагодят към часовете, диктувани от добрия тон.

Сезарин знаеше, че госпожа Рагон ще я постави до Анселм: няма жена, дори и най-набожната и най-глупавата, която да не разбира от любовните работи. Затова пък дъщерята на парфюмериста се бе нагласила така, че съвсем да замае главата на Попино. Констанс, отказала се не без болка от мисълта за нотариуса, който във въображението й бе нещо като „чаровния принц“, също помогна за този тоалет, макар и не без горчиви размишления. Предвидливата майка свали малко по-ниско целомъдреното газено шалче, за да пооткрие раменете на Сезарин и да изтъкне необикновената грациозност на врата й. Горната част на тоалета, който бе в гръцки стил и се състоеше от пет басти, кръстосани отляво надясно, се разтваряше леко и показваше прелестни закръглени форми. Мериносовата рокля в оловносив цвят, с воланчета, обшити със зелена гарнитура, очертаваше ясно фигурата на Сезарин, която бе по-тънка и по-гъвкава от всякога. На ушите си тя носеше висящи обици от ковано злато. Косите й бяха вдигнати като у китайките; поради това очите обхващаха цялата сладостна свежест на кожата, синкавите оттенъци от вените и по-матовите места, където сякаш туптеше самият живот. С една дума, Сезарин бе така примамливо красива, че дори госпожа Матифа го подчерта, без да схване, че както майката, така и дъщерята бяха разбрали необходимостта малкият Попино да бъде омагьосан.

Нито Бирото, нито жена му, нито дори госпожа Матифа — никой не смути сладкия задушевен разговор на двамата млади, пламнали от любов, до един прозорец, през който навлизаха повеите на външния студ. Впрочем разговорът на по-възрастните се оживи, когато съдията Попино спомена нещо във връзка с бягството на Роген, като отбеляза, че това е вече втори такъв случай и че в миналото не са били известни подобни престъпления. Като чу името на Роген, госпожа Рагон побутна с крак брат си, Пийро започна да говори по-високо, а и двамата му посочиха госпожа Бирото.

— Аз зная всичко — каза Констанс на приятелите си с измъчен и тих глас.

— Колко пари ви задигна Роген? — запита госпожа Матифа Бирото, който смирено бе навел глава. — Ако слуша човек приказките на хората, вие сте били разорен.

— Бях му дал двеста хиляди франка. А за други четиридесет хиляди, които уж ми беше заел от името на някакъв негов клиент, когото той също е ограбил, сега водя дело.

— Делото ще се гледа тази седмица — каза Попино. — Вярвам, няма да ми се разсърдите, че дадох на председателя на съда някои обяснения относно вашия случай; той е наредил да се представят книжата на Роген пред съвета, за да се види кога е станала злоупотребата със сумите на заемодавеца, а също и за да се разгледат доказателствата, представени от адвоката Дервил, който лично е пледирал, да ви освободи от разноски.

— Ще спечелим ли? — запита госпожа Бирото.

— Не зная — отговори Попино. — Макар че и аз съм член на съвета, където е постъпило делото, ще се въздържа да участвам в разискванията, дори и да ме поканят.

— Нима могат да възникнат съмнения при процес, където всичко е толкова просто? — запита Пийро. — В самия акт не трябваше ли да се спомене за плащането на парите в брой, а и нотариусът не бе ли задължен да отговори, че е видял заемодавеца да връчва сумата на длъжника? Ако беше в ръцете на правосъдието, Роген щеше да бъде пратен на каторга.

— По моему заемодавецът трябва да заведе дело.

— Срещу Роген по стойността на иска и на гаранцията; случва се обаче понякога, дори и при много по-ясни дела, гласовете на членовете в кралския съд да бъдат шест на шест — отговори съдията.

— Как, госпожице, господин Роген избягал ли е? — запита Попино, който най-после чу за какво се говори. — И господин Сезар да не ми каже нищо, на мен, който съм готов да дам и кръвта си за него!…

Сезарин разбра, че думите „за него“ обхващаха цялото семейство, защото дори и да не беше схванала това по тона, невинната девойка не можеше да се излъже в погледа на Анселм, който я обгърна с пурпурен пламък.

— Аз знаех и съм му го казвала, но той скри всичко и от майка ми и се довери само на мен.

— Значи, вие сте му говорили за мене при тези обстоятелства — продължи Попино. — Умеете да четете в сърцето ми, но четете ли всичко?

— Може би.

— Много съм щастлив — каза Попино. — Ако съм съвсем сигурен във вас, след една година ще бъда толкова богат, че баща ви няма да ме посрещне зле, когато му заговоря за нашата женитба. Ще спя само по пет часа на нощ…

— Да не се разболеете — отговори Сезарин с нещо неподражаемо в интонацията, при което погледна така Попино, че той разбра цялата й мисъл.

— Жено — каза Сезар, ставайки от масата, струва ми се, че младите се обичат.

— Толкова по-добре — отвърна Констанс прочувствено, — дъщеря ми ще стане съпруга на умен и енергичен човек. Той е способен, а това е най-хубавата зестра на един жених.

Тя побърза да напусне салона и да отиде в стаята на госпожа Рагон. По време на вечерята Сезар бе изрекъл някои фрази, които бяха накарали Пийро и съдията да се усмихнат, до такава степен те издаваха невежеството му и разкриваха пред нещастната жена колко безсилен е мъжът й да се бори с нещастието. Сърцето на Констанс се обливаше в сълзи, тя по инстинкт не се доверяваше на дю Тийе, защото, без да са учили латински език, всички майки знаят прочутата мисъл: „Timeo Danaos et dona ferentes“^[4]. Тя се разплака в прегръдките на дъщеря си и на госпожа Рагон, но не поиска да признае причината на мъката си.

— Нерви — каза тя.

Останалата част от вечерята мина в игри на карти за възрастните, а за младите — в прелестни малки забави, които хората наричат „невинни“, защото прикриват невинните хитрости на любовта. В тях участваха и семейство Матифа.

— Сезар — каза Констанс, като се прибираха, — иди още на трето число у барон дьо Нюсенжан, за да си сигурен по-отрано, че ще можеш да посрещнеш падежа на петнадесети. Ако се появи някоя спънка, как ще намериш от днес за утре необходимата сума?

— Ще отида, жено — отговори Сезар, като стисна ръцете на жена си и на дъщеря си. После додаде: — Скъпи мои бели сърненца, тъжен излезе моят новогодишен подарък!

В мрака на затворената кола двете жени не виждаха лицето на нещастния парфюмерист, но почувстваха горещи сълзи по ръцете си.

— Не се отчайвай, мили мой! — каза Констанс.

— Всичко ще се оправи, татко, господин Анселм Попино ми каза, че е готов да пролее кръвта си за тебе.

— За мене и за семейството, нали? — отвърна Сезар вече по-бодро.

Сезарин стисна ръката на баща си, с което искаше да му каже, че Анселм е вече неин годеник.

През първите три дни на новата година у Бирото се получиха двеста честитки. Този прилив на неискрени приятелства, тези белези на добро разположение са нещо ужасно за хора, които виждат как ги увлича потокът на нещастието. Бирото ходи три пъти, все напразно, в разкошния дом на прочутия банкер барон дьо Нюсенжан. Новата година и празниците оправдаваха до известна степен отсъствието на финансиста. Последния път парфюмеристът стигна чак до кабинета на банкера, където неговият първи помощник — немец, му каза, че господин дьо Нюсенжан се е върнал в пет часа сутринта от бала у Келерови и няма да може да приема от девет и половина. Бирото успя да събуди интерес към своите работи у първия помощник, при когото остана половин час на приказки. Същия ден този служител в банката „Нюсенжан“ му писа, че баронът ще го приеме на другия ден, дванадесето число, по обед. Макар че всеки час му носеше по една капка горчилка, денят мина ужасно бързо. Парфюмеристът отиде с файтон, който спря на една крачка от дома на Нюсенжан, чийто двор бе претъпкан с коли. Сърцето на честния човек се сви пред толкова блясък.

„Но нали и той на два пъти е изпадал в ликвидация“ — каза си Сезар, като се изкачваше по великолепната, отрупана с цветя стълба и минаваше през разкошните апартаменти, с които баронеса Делфин дьо Нюсенжан се бе прочула. Баронесата бе имала претенцията да съперничи с най-богатите домове в квартал Сен-Жермен, където тя все още нямаше достъп.

Баронът обядваше с жена си. Въпреки огромния брой посетители, които го чакаха в служебните помещения, той каза, че приятелите на дю Тийе могат да влизат при него по всяко време. Бирото потръпна от надежда, като видя каква промяна се извърши по нахалното до преди миг лице на лакея.

— Исвинявайте, мила — каза баронът на жена си, като стана и кимна леко на Бирото, — но косподинът е бил много топър роялист и плисак приятел на ди Тиле. Освен това негофа милост е бомошник-гмет на Фтори район и дафа феликолепни палове и снам, че ще ти баде бриятно да се сапоснаеш сас него.

— Ще ми бъде много приятно да се поуча от госпожа Бирото, защото Фердинан… („Брей — помисли си парфюмеристът, — тя го нарича направо Фердинан!“) ни е говорил за този бал с възторг и това е много важно за нас, защото той от нищо не се възхищава. Фердинан е много строг критик, за него всичко трябва да бъде съвършено. Ще давате ли наскоро друг бал? — запита тя подчертано любезно.

— Госпожо, бедните хора като нас рядко се забавляват — отвърна парфюмеристът, който не можеше да разбере подигравка ли е това или най-обикновен комплимент.

— Косподин Кренто е ракофотил ремонтите на фашия абардамент — каза баронът.

— А, Грендо! Онзи красивият млад архитект, който наскоро се е завърнал от Италия, нали? — каза Делфин дьо Нюсенжан. — Очарована съм, от него имам чудесни рисунки в албума си.

Изтезаваният от Инквизицията съзаклятник едва ли се е чувствал така зле, както се чувстваше Бирото. Във всяка дума той откриваше някаква подигравка.

— И ний тафаме сещо по-малки палове — каза баронът, като хвърли изпитателен поглед към парфюмериста. — Фищате как фсеки прави по нещо.

— Господин Бирото желае ли да обядва с нас, така, без церемонии? — запита Делфин, като посочи богатата трапеза.

— Госпожо баронесо, дошъл съм по работа и съм…

— Да! — каза баронът. — Коспожо, босфолявате ли ни да богофорим за нашите рапоти?

Делфин кимна одобрително и каза на барона:

— Да не започнете да купувате парфюмерийни артикули?

Баронът вдигна рамене, после се обърна към отчаяния Сезар:

— Ду Тиле се интересува много са фас.

„Най-после! — помисли си нещастникът. — Най-после дойдохме на въпроса!“

— Сас бисмото, което ми носите, вие располагате при мене сас неокраничен гредит…

Живителното биле, съдържащо се във водата, донесена от ангела на Агар в пустинята^[5], навярно е било като животворната влага, разляла се по жилите на парфюмериста при тези думи, казани на развален френски език.

— Ви ще имате една тегуща сметка! Ето как може та постапим — каза с елзаско добродушие „добрият“, уважаваният и всеизвестен финансист.

Бирото вече не се съмняваше: като търговец, той знаеше, че хората, които не са склонни да услужат, не влизат никога в подробности по изпълнението.

— Ви ще имате една тегуща сметка! Ето как по малки по три бодписа. Сначи, ще приготвите саписите на саповедта на наш бриятел ди Тиле, а ас ще ги испратя сащия ден сас мой бодпис фаф панката и вие ще имате фаф четири часа зумата, който сте фписали на зутринта, при лихвен бродзент на панката. Ас не ви искам гомисиона, нито шсонто, ништо, защото искам та ви бада бриатен… Но има едно узловие! — добави той и допря до носа си с невероятно изящен жест показалеца на лявата си ръка.

— Господин барон, условието ви приемам предварително — отвърна Бирото, смятайки, че се касае за някакви удръжки срещу печалбите му.

— Едно узловие, на който ас бридавам голяма стойност, сащото иска косподжа де Нузинген да се поучи, както тя иска, под коспожа Пирото.

— Господин барон, не се подигравайте с мене, моля ви се…

— Косподин Пирото — продължи банкерът най-сериозно, — нали сте распрали, ви ще ни боканите на следния фаш пал. Моята шена фи зафижда, тя иска та фиди фашия абартамент, сащото чула за него чудеза.

— Господин барон, моля ви се!

— О! Ако вие ни откашете, няма та има и бари! Ви сте на колема почит! Да, фие! Снам, че и брефектът на Сена е пил у фас.

— Господин барон!

— Фие сте боканили и Ла Пиартиер, един опикно-фен тепутат, и още фон Фонтен, който като вас е бил ранен при „Сен-Рок“.

— На тринадесети вандемиер, господин барон!

— Ви сте имали на фаш пал още коспотин Ла-се-пет и коспотин Фоклайн от Акатемията…

— Господин барон!

— Е, по дяволите! Не батете толкова зкромен, коспотин помощник-гмет, ас научих, че кралат касал са фашия пал…

— Кралят! — възкликна Бирото, но не можа да научи нещо повече.

В салона влезе като у дома си един млад човек, чиито стъпки, познати още отдалеч, предизвикаха ярка руменина по лицето на красивата Делфин дьо Нюсенжан.

— Топар тен, траки мой ди Марзе! — каза барон дьо Нюсенжан. — Сетнете на моето мязто; касаха ми, че много нарот чекал ф моето бюро! Снам сащо! Воротчински рути тават тва пати колкото фложен капитал! Да! Ас получил фече зметки! Вие имате сто хиляти ливри рента ф бовече, господжо ди Нузинген! Вие ще можите та купите накити и фсякакви треполии, са да баде хубаф, но вие немате нужда од това.

— Велики боже! А Рагонови си продадоха акциите! — провикна се Бирото.

— Кои са тези господа? — запита младото конте с усмивка.

— Ах, да! — каза господин дьо Нюсенжан, като се обърна, защото бе стигнал вече до вратата. — Зтрува ми се, че теси коспода… Ди Марзе, това е кооподин Пирото, фаш барфюмер, той тава феликолепни палове и кралат ко накратил…

Дьо Марсе го погледна през монокъла си и каза:

— Да, вярно! Струва ми се, че това лице ми е познато. А, значи, вие възнамерявате да парфюмирате сделките си с някое чудотворно козметично средство, да ги мажете с него?…

— А теси Раконофи — продължи баронът с гримаса на недоволство, — те имат етна текуща зметка бри мен, ас исках те та станат покати, но те не искаха да чакат етин тен повече.

— Господин барон! — извика Бирото. Нещастният човечец виждаше, че работата му е съвсем забъркана и без да се сбогува с баронесата и с дьо Марсе, се завтече след банкера.

Господин дьо Нюсенжан бе вече тръгнал по стълбите и парфюмеристът го настигна едва долу, когато той влизаше в канцелариите. Като отваряше вратата, баронът видя отчаяния жест на клетия човек, който имаше чувството, че пропада в пропаст, и му каза:

— Е топре! Нали се расбрахме? Виште ди Тиле и уретете фсичко с него!

Бирото помисли, че дьо Марсе може да има някакво влияние върху барона, затова изтича отново по стълбите нагоре със скоростта на лястовица и се вмъкна в трапезарията, където смяташе, че ще го намери заедно с баронесата, защото, когато той излезе, Делфин чакаше да поднесат кафето. Кафето наистина бе поднесено, но баронесата и младият елегантен дьо Марсе бяха изчезнали. Лакеят се засмя на учудването на парфюмериста, който слезе бавно по стълбите. Оттам Сезар се втурна у дю Тийе, който, казаха му, бил извън града, у госпожа Роген. Парфюмеристът нае кабриолет и плати богато, за да пристигне едновременно с пощенската кола в Ножан-сюр-Марн. Но в Ножан-сюр-Марн вратарят му каза, че „господинът и госпожата“ заминали за Париж.

Бирото се прибра в къщи смазан. Когато разказа на жена си и дъщеря си къде е тичал, той остана изненадан, че неговата Констанс, която обикновено подскачаше като зловеща птица при най-малкото търговско затруднение, този път най-нежно го утеши и увери, че всичко ще се оправи.

На другия ден Бирото застана на пост в седем часа, когато още не се бе съмнало, в улицата на дю Тийе. Той замоли портиера, на когото даде десет франка, да го свърже с лакея на дю Тийе. Като получи благоволението да говори на лакея, Сезар даде и на него две златни монети и го помоли да го въведе при дю Тийе веднага щом той стане от сън. Тези малки жертви и големи унижения, които са присъщи на ласкателите и на просителите, му помогнаха да постигне целта си. В осем часа и половина, точно когато някогашният негов служител обличаше халата си, отърсваше все още сънните си мисли, прозяваше се и се протягаше, като търсеше смътни извинения за себе си пред бившия си господар, Бирото се озова лице с лице пред жадния за отмъщение тигър, в когото той смяташе, че вижда своя единствен приятел.

— Моля, не се стеснявайте! — каза Сезар.

— Какво желаете, драги Сезар? — запита дю Тийе.

Сезар предаде със страшно разтуптяно сърце отговора и условията на барон дьо Нюсенжан пред разсеяния дю Тийе, който уж го слушаше, но търсеше духалото за разпалване на огъня и се караше на лакея, че е несръчен.

Сезар не бе забелязал, че лакеят слуша и като разбра, млъкна смутено, но после, щом дю Тийе го подкани, пак продължи.

— Говорете, говорете! Слушам ви! — каза разсеяно банкерът.

Ризата на нещастника бе мокра. Но потта му стана ледена, когато дю Тийе втренчи поглед в него, при което показа светналите си зеници, изпъстрени с няколко златисти нишчици, и прониза с демонски блясък сърцето на Сезар.

— Драги шефе, виновен ли съм, че банката е отказала да приеме вашите записи, прехвърлени без гаранция от фирмата „Клапарон“ на Жигоне? Как е възможно вие, дългогодишен търговски съдия, да вършите подобни глупости? Аз преди всичко съм банкер. Мога да ви дам парите си, но не мога да се изложа банката да откаже подписа ми. Аз съществувам само благодарение на доверието в платежната ми способност. Ние всички сме в едно и също положение. Искате ли пари?

— Можете ли да ми дадете сумата, която ми е необходима?

— Зависи каква е? Колко ви трябват?

— Тридесет хиляди франка.

— Неприятностите все до моята глава опират — каза дю Тийе и прихна да се смее.

Подмамен от разкошната обстановка на дю Тийе, парфюмеристът сметна, че това е смях на човек, за когото исканата сума е нещо съвсем дребно и въздъхна облекчено. Дю Тийе позвъни.

— Кажете на касиера ми да дойде.

— Той още не е пристигнал, господине — отговори лакеят.

— Тези негодници се подиграват с мене! Часът е вече осем и половина и досега можехме да сключим сделки за един милион!

Пет минути по-късно се появи господин Льогра.

— Колко пари имаме в касата?

— Само двадесет хиляди франка. Вие наредихте да се закупят в брой за тридесет хиляди франка ценни книжа, платими на петнадесети.

— Вярно, сънен съм още.

Касиерът погледна Бирото накриво и излезе.

— Ако истината бъде изгонена от земята, тя ще повери последните си думи на някой касиер — каза дю Тийе. — Вие нямате ли някакви общи сметки с младия Попино, който отскоро има вече самостоятелна фирма? — запита той след една ужасна пауза, по време на която пот на капчици изби по челото на парфюмериста.

— Да — отговори наивно той, — смятате ли, че ще можете да шконтирате подписа му за една значителна сума?

— Донесете ми полици за петдесет хиляди франка, подписани от него, и аз ще ви намеря покритие за тях при някой си Гобсек, който е много добър човек, щом има капитали за пласиране, а точно в този момент той има пари.