Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (6) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Шеста глава
Двете светила

Обладан от прекрасно усърдие — резултат на притока от нервно и горещо като жарава напрежение у честолюбивите, влюбените или развълнувани от велики замисли хора, — Попино, който иначе бе кротък и спокоен, не се свърташе на едно място в магазина през онази вечер, също като породист кон преди състезание.

— Какво става с тебе? — запита го Селестен.

— Какъв ден! Приятелю — пошушна той на ухото му, — установявам се в собствен магазин, а господин Сезар е награден.

— Вие сте щастливец, шефът ви помага — отвърна Селестен.

Попино не отговори и изчезна, сякаш понесен от буен вятър — вятъра на успеха!

— Уф! Какъв ти щастливец! — каза един от служителите, редейки ръкавици на дузини, на съседа си, който проверяваше етикети. — Господарят е забелязал, че Попино прави мили очи на госпожица Сезарин и какъвто е хитрец, шефът по този начин го отстранява; иначе трудно би му отказал, като знаеш кои са роднините му. А Селестен взема тази хитрост за великодушие.

Анселм Попино слезе по улица Сент-Оноре, после забърза по улица Ле Дьо-з-Екю, за да намери един млад човек, когото в търговското си прозрение бе избрал като главно оръдие за преуспяването си. Съдията Попино бе услужил на най-изкусния търговски пътник в Париж, същият, който по-късно нарекоха заради убедителното му красноречие и неуморната му дейност „знаменития“. Посветил се по-специално на търговията с шапки и на тъй наречените „парижки артикули“, този цар на търговските пътници носеше най-обикновеното име Годисар. Едва двадесет и две годишен, той вече се отличаваше със силата на търговската си неотразимост. Слабичък, с весели очи, изразително лице, безпогрешна памет и поглед, отгатващ веднага вкусовете на клиента, той заслужело стана цар на търговските пътници, французин в пълния смисъл на думата.

Няколко дни преди това Попино бе срещнал Годисар, който тогава се готвеше да заминава; сега надеждата да го намери още в Париж подтикна влюбения момък да се втурне по улица Ле Дьо-з-Екю, където научи, че Годисар си е запазил вече място в дилижанса. За да се сбогува със скъпата си столица, той бе отишъл да види една нова постановка в театър „Водевил“. Попино реши да го чака. Ако повереше пласирането на лешниковото масло на този ценен разпространител на търговските новости — галено дете на най-богатите фирми, — не значеше ли да се застрахова срещу бъдещето? Попино знаеше, че Годисар няма да му откаже. Търговският пътник, макар и опитен в изкуството да омагьосва и най-несговорчивите си клиенти, които обикновено бяха дребни провинциални търговци, се бе заплел в първата конспирация срещу Бурбоните след Стоте дни. Той не можеше да живее без чист въздух и слънце, а се оказа в затвора под угрозата на смъртно наказание. Съдията Попино, натоварен със следствието, го оправда под предлог, че само поради недомислие и глупост се е забъркал в тази афера. При друг съдия властоугодник или отявлен роялист нещастният Годисар направо щеше да се озове на ешафода. Годисар, който смяташе, че дължи живота си на съдията, изпитваше дълбоко разочарование, че не може да изрази по някакъв осезателен начин своята признателност към спасителя си. Понеже нямаше как да благодари на един съдия за това, че е изпълнил дълга си, той отиде у Рагонови и заяви, че членовете на семейство Попино могат винаги да разчитат на него. Докато чакаше, Попино се отби да види магазина си на улица Сен-Диаман, а също и да поиска адреса на собственика, за да сключи договор. Скитайки из тъмния лабиринт на халите, замислен как по-бързо да преуспее, Попино видя на улица Обри-льо-Буше необикновен оказионен артикул, който му се стори предвестник на щастие; той реши да зарадва Сезар на другия ден с тази новина. Застанал пред входа на хотел „Дю Комерс“, в дъното на улица Ле Дьо-з-Екю, Попино чу едва към полунощ някъде откъм улица Грьонел гласа на Годисар, който пееше един водевилен куплет, влачейки многозначително бастуна си по паважа.

— Господине — каза Анселм, изниквайки внезапно в тъмнината пред него, — мога ли да ви кажа само две думи?

— Единадесет, ако искате — отвърна търговският пътник и вдигна завършващия с острие бастун срещу нападателя.

— Аз съм Попино — измънка нещастният Анселм.

— Това ми стига — отвърна Годисар, който вече го бе познал. — Какво желаете? Пари? Парите ми са в отпуск, но ще намеря. Търсите свидетел за дуел? Ваш човек съм, от главата до петите. — И той запя:

Ето, ето, погледнете,

това е френският войник!

— Елате да поговорим десетина минути, но не в стаята ви, може да ни подслушват, да отидем на кея, там по това време няма никой — каза Попино. — Става дума за нещо извънредно важно.

— Нещо напечено, а? Да вървим!

Десет минути по-късно Годисар бе вече посветен в тайната на Попино и му бе признал огромното й значение.

— Елате парфюмеристи, коафьори и търговци на дребно! — провикна се той, подражавайки на Лафон в ролята на Сид. — Ще омотая в мрежите си всички търговци на Франция и Навара! О, чудесна идея! Оставам тук, няма да заминавам, поемам поръчките на парижките парфюмеристи.

— Защо?

— За да удуша конкурентите ви, невинни момко! Като взема поръчките им, ще удавя в масло коварните им козметики, защото ще се занимавам и ще препоръчвам само вашето откритие. Ах, какво славно пътуване ще бъде! Ха-ха! Ние сме дипломатите на търговията. Отлично! А колкото за рекламата, оставете на мен. Имам един приятел от детинство, Андош Фино, син на шапкаря от улица Дю Кок, старият, който ме лансира като търговски пътник в шапкарството. Андош е извънредно остроумен. Обрал е ума на всички глави, за които баща му е продал шапки, занимава се с литература и пише малки прегледи за театрални пиеси в списание „Курие де спектакл“. Баща му е стар пес и има безброй причини да не обича остроумието — та той не смята, че това е важно качество: невъзможно е да му втълпиш, че умът е стока за продан, от която хората си докарват цели състояния. От ум и духовитост старикът нищо не разбира: единственото, което го интересува, е алкохолът от 85 до 95 градуса^[1]. Старият държи младия Фино изкъсо, така че Андош, който е способен и при това мой приятел (а аз общувам с глупци само в търговията), пише някакви сентенции във „Верният овчар“ и там все пак му плашат нещо, докато вестниците, в които се трепе като каторжник, го хранят с гущери. Как само му завиждат хората от неговия бранш! Също както при нас, в търговията. Фино бе написал една чудесна едноактна пиеса за госпожица Марс — най-знаменитата от всички артистки (виж, нея много я одобрявам). Добре, но за да я поставят, наложи се да я занесе в театър „Гете“^[2]. Андош разбира от реклами, той веднага схваща замисъла на търговеца и не се държи на голямо, така че ще измайстори нашата реклама безплатно. Боже мой, ще го нагостим със сладки и с чаша пунш, защото, Попино, шегата настрана: ще пътувам без комисиона и без пътни-дневни, конкурентите ще плащат, а пък аз ще ги водя за носа. Да се разберем добре: за мене успехът на тази работа е въпрос на чест. Наградата ми ще бъде да стана шафер на вашата сватба! Ще отида в Италия, в Англия, в Германия! Със себе си ще взема афиши на всички езици, ще накарам да ги разлепят навсякъде, по селата, по вратите на църквите, по най-видните места в провинциалните градове! Това масло ще заблести, ще запламти по всички глави! О! Вашата сватба ще бъде сватба за чудо и приказ! Сезарин ще бъде ваша или да не ми казват „знаменития“ — нали така ме нарече старият Фино, когато успях да прокарам сивите му шапки. С продажбата на вашето масло оставам в моята специалност — човешката глава, — нали и шапката, и маслото запазват косата.

Попино се прибра да спи у леля си, обзет от такава треска от предвиждания успех, че улиците му се струваха реки от масло. Той спа малко, сънува, че косите му буйно растат и видя насън два ангела, които разгъваха като в мелодрамите един надпис с думите: „Сезарово масло“. Когато се събуди, спомни си за този съм и реши така да нарече лешниковото масло, смятайки съновидението си за небесно откровение.

Сезар и Попино се озоваха в работилницата в предградието Тампл доста преди пристигането на лешниците; докато чакаха носачите на госпожа Маду, Попино разказа тържествуващо за приятелската му уговорка с Годисар.

— Щом с нас е прочутият Годисар, ние сме милионери! — провикна се парфюмеристът и подаде ръка на касиера си с жеста на Луи XIV, когато е посрещал маршал Вилар при завръщането му от Денен.

— И още нещо — продължи щастливият Попино, като извади от джоба си едно сплескано стъкло с форма на тиква и наръбено отстрани. — Намерих десет хиляди флакона от този модел, изработени, готови, по четири стотинки едното и срок за изплащане шест месеца.

— Анселм — каза Бирото, като разглеждаше причудливата форма на флакона, — вчера в градината на Тюйлери (тук той възприе важен тон), да, точно вчера ти ми каза: „Ще успея!“ Днес пък аз ти казвам: „Ще успееш!“ Четири стотинки! Шестмесечен срок! Оригинална форма! Макасар е вече разклатен, ритник на „Макасарското масло“! Колко хубаво направих, че турих ръка на всичките лешници в Париж!… Къде намери тези флакони?

— Чаках Годисар и скитах по улиците…

— Също като мене някога! — възкликна Бирото.

— Слизам по улица Обри-льо-Буше и изведнъж виждам у един стъклар на едро, търговец на стъкларски стоки, който има грамадни магазини, изведнъж виждам този флакон… Заслепи ми очите като внезапна светлина, някакъв глас ми пошепна: „Това ще ти свърши работа!“

— Роден търговец, дъщеря ми ще е негова — промърмори Сезар.

— Влизам и виждам хиляди такива флакони в каси.

— И веднага питаш за цената?

— Не съм толкова глупав! — възкликна оскърбен Анселм.

— Роден търговец! — повтори Бирото.

— Поисквам му да видя стъклени похлупаци за малки восъчни фигури. Почвам да се пазаря за цената на похлупаците и в същото време недоумявам от формата на тези флакони. От дума на дума търговецът прави пълна изповед: фирмата „Фай и Бушо“, която фалира напоследък, готвела някакъв козметичен препарат и търсела стъкла с особена форма; стъкларят нямал доверие и поискал половината сума в аванс; вярвайки, че ще успеят, Фай и Бушо внасят парите, но докато стъклата се произвеждат, идва разорението; призовани да изплащат, ликвидаторите сключват с него спогодба, оставят му стъклата и платената сума като обезщетение за стока, която била много особена и нямало да се пласира. Флакончетата му струват по осем стотинки едното, но той казва, че би бил щастлив да ги продаде по четири, иначе кой знае още колко щял да държи в магазина си залежала стока. „Приемате ли да ми доставите десет хиляди такива шишенца на партиди, по четири стотинки? Мога да ви отърва от всичките флакони, аз работя при господин Бирото.“ И така го подвеждам и го увличам моя човек, че накрая го завладявам, напомпвам го и край! Готово!

— Четири стотинки — повтори Бирото. — Знаеш ли, че може да определим цената на маслото три франка и като дадем отстъпката на продавачите на дребно, да ни остане печалба от тридесет стотинки?

— „Сезарово масло“! — извика Попило.

— „Сезарово масло“?… А, влюбени момко, искаш да поласкаеш и бащата, и дъщерята. Добре, съгласен съм, нека бъде „Сезарово масло“. Сезаровци са владеели света, сигурно са имали буйни коси!

— Цезар е бил плешив — каза Попино.

— Защото не е употребявал нашето масло, това трябва да се изтъкне. „Сезаровото масло“ ще струва три франка, а „Макасарското“ се продава двойно по-скъпо. Годисар е с нас, след една година ще имаме сто хиляди франка, защото на всеки човек, който уважава себе си, ще наложим данък от дванадесет флакона годишно, значи, осемнадесет франка! Десет хиляди глави! Сто и осемдесет хиляди франка! Ние сме милионери!

След като лешниците пристигнаха, Раге, работниците, Попино и Сезар обелиха известно количество и преди четири часа получиха няколко литра масло. Попино занесе от него на Воклен, който пък му се отблагодари с една формула за смесване на лешниковата есенция с други, по-евтини маслени вещества и за парфюмирането й. Попино веднага направи постъпки, за да получи патент. Преданият Годисар му даде назаем парите, с които Попино, който се бе амбицирал да уреди половината от разноските по настаняването си, плати данъка.

Благополучието носи опиянение, на което по-слабите никога не устояват. Последиците от тази възбуда лесно могат да се предвидят. Когато Грендо дойде с цветната скица на чудесно обзаведения бъдещ апартамент, възхитеният Бирото се съгласи на всичко. Веднага след това зидарите заиграха с търнокопите си по стените, така че и къщата, и Констанс застенаха. Лурдоа — много богат предприемач-бояджия, който обещаваше, че нищо няма да пропусне — спомена за позлата на салона. Като чу тази дума, Констанс реши да се намеси.

— Господин Лурдоа — каза тя, — вие имате тридесет хиляди франка годишен доход, живеете в собствена къща, можете да правите в нея каквото обичате, но ние…

— Госпожо, търговията трябва да блести и да не оставя да я смаже аристокрацията. Освен това господин Бирото участва в управлението на страната, той е личен човек…

— Да, но той все още разчита на магазина си — отвърна Констанс пред служителите и още петима души, които я слушаха; — а това никой не може да забрави: нито аз, нито той, нито приятелите ни, нито дори враговете ни.

Бирото се повдигна няколко пъти на пръсти, после, скръстил ръце на гърба си, пак се отпусна на токовете си.

— Жена ми е права — каза той. — Макар и забогатели, ние ще си останем скромни. Вярно е, че докато човек се занимава с търговия, той трябва разумно да харчи парите си, да се ограничава в разкоша, да не се впуска в прекомерни разноски; това и законите ни го повеляват. От моя страна би било крайно неблагоразумно да допусна разширяването и украсяването на жилището ми да надхвърлят границите и вие, Лурдоа, също бихте ме порицали за подобно нещо. Целият квартал следи какво върша; хората, които преуспяват, са обградени със завистници, зложелатели! О! И вие ще се убедите, че, това е така, млади човече — обърна се той към Грендо, — хората и без това ни клеветят, нека поне не злословят по наш адрес.

— Нито клеветата, нито злословието могат да ви засегнат — възрази Лурдоа.

— Вашето положение е изключително, вие имате толкова голям опит, че влагате разум във всяко свое начинание; вас човек не може да вя излъже.

— Вярно е, че имам известен опит. Знаете ли защо правя това разширение? Отклонявам се за малко от правилата си да не правя излишни разходи, защото…

— Нищо не зная.

— Ще ви кажа: жена ми и аз събираме неколцина приятели, за да отпразнуваме освобождението на страната и моето награждаване с ордена на „Почетния легион“.

— Какво, какво! — извика Лурдоа. — Дали са ви орден?

— Да. Предполагам, че съм заслужил това високо кралско удостояване като член на Търговския съд и като боец за кралската кауза на тринадесети вандемиер, при „Сен-Рок“, където бях ранен от Наполеон. Заповядайте и вие с жена си и дъщеря си…

— Трогнат съм от честта — отвърна членът на либералната партия Лурдоа. — Тъй или иначе, голям хитрец сте вие, Бирото! Каните ме, за да сте сигурен, че ще изпълня поетите задължения. Няма как, ще взема най-добрите си работници и ще накладем адски огън, за да изсушим по-бързо стените; ние имаме и други средства за бързо изсушаване, защото не бива да се танцува сред изпаренията на мазилката. Ще покрием стените с лак, за да премахнем всякаква миризма.

Три дни по-късно търговският свят в квартала изпадна във вълнение при новината за предстоящия бал у Бирото. Пък и всеки видя, когато поставиха външната скеля заради бързите промени в стълбището, видяха и четвъртитите дървени улеи, от които се стичаше разрушеният материал към опрените на улицата гальоти. Работниците, които се трудиха на светлината на факлите (защото работата продължаваше денонощно), привличаха вниманието на зяпльовците, а клюките превръщаха тези приготовления в невиждано великолепие.

В неделята, определена за сключване на сделката, господин и госпожа Рагон и вуйчо Пийро дойдоха у Бирото към четири часа, след вечерня. Сезар им съобщи, че поради поправките е поканил само Шарл Клапарон, Крота и Роген. Нотариусът донесе „Журнал де Деба“, в който господин дьо ла Бийардиер бе наредил да поместят следното съобщение:

Научаваме се, че освобождението на страната ще бъде чествано възторжено в цяла Франция; в Париж членовете на общинския съвет са почувствали, че е настъпил моментът да върнат на столицата блясъка, който бе премахнат като неуместен по време на чуждата окупация. Всички парижки кметове, а също и помощник-кметовете възнамеряват да дадат по един бал; има изгледи зимният сезон да бъде от най-ярките. Това национално движение ще намери и други последователи. По повод предстоящите празненства много се говори за бала на господин Бирото, който е награден със званието кавалер на „Почетния легион“ и е твърде известен с предаността си към кралската кауза. Господин Бирото е бил раняван в сблъскването при „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер и е един от най-уважаваните членове на Търговския съд; той двойно е заслужил това отличие.

— Колко хубаво пишат вестниците в наше време! — възкликна Сезар. — Пишат за нас във вестника — каза той на Пийро.

— Е, и какво от това? — отвърна вуйчото, който никак не обичаше „Журнал де Деба“.

— Това съобщение може би ще ни улесни в продажбата на „Крема на султанките“ и на тоалетната вода — каза тихичко госпожа Бирото на госпожа Рагон, без да споделя опиянението на мъжа си.

Госпожа Рагон, висока и съсухрена жена, с набръчкано лице, остър нос и тънки устни, напомняше маркиза от някогашното дворцово общество. Около очите си имаше големи тъмни сенки, като у старите, преживели нещастие жени. Строгото й и достойно, макар и приветливо държане вдъхваше уважение. Впрочем в нея имаше нещо странно, което правеше впечатление, но не възбуждаше смях; то се обясняваше с начина, по който се обличаше, и с маниерите й: тя носеше ръкавици без пръсти, ходеше по всяко време със слънчобран, като слънчобрана на Мария-Антоанета в двореца Трианон; роклята й, в любимия й светлокафяв цвят, наричан „есенни листа“, се спускаше на неподражаеми гънки, чиято тайна бе отнесена ведно с богатите вдовици от онова време. Тя продължаваше да носи дълъг черен копринен шарф, гарниран с черни дантели на големи четвъртити дупки; старомодните й бонета бяха с украшения, наподобяващи резбата на старинни рамки за картини. Тя смъркаше емфие, но с онази чистота и онези изящни движения, за които още си спомнят младите хора, имали щастието Да наблюдават как техните баби или лели тържествено слагат пред себе си на масата златните табакери или изтърсват тютюневите прашинки, попаднали по шаловете им.

Господин Рагон бе дребничък, висок най-много пет стъпки, с лице, на което се открояваха само очите, изпъкналите скули, нос и брадичка; тъй като бе останал без зъби, той изяждаше половината от думите си, обаче бе словоохотлив, галантен, малко превзет, вечно усмихнат, както някога, когато посрещаше хубавите жени, посещаващи по различни поводи магазинчето му. Пудрата очертаваше на черепа му добре оформен снежнобял полумесец, от двете страни на който се спущаха като крила косите му, събрани отзад в малка плитка, пристегната с панделка. Той носеше ясносин фрак, бяла жилетка, копринени панталони, копринени чорапи, пантофи със златни токи и черни копринени ръкавици. Най-отличителният му белег бе, че ходеше по улиците гологлав с шапка в ръка. Приличаше на вестител на Камарата на перовете, на служител от кралския кабинет, изобщо на хората, които се движат около величията, живеят в техния блясък, а сами по себе си нищо не представляват.

— Е, Бирото — каза той важно, — разкайваш ли се сега, моето момче, че преди години послуша съвета ми? Съмнявали ли сме се ние някога в признателността на нашите любими владетели?

— Вие сигурно сте много щастлива, мила — каза госпожа Рагон на госпожа Бирото.

— Разбира се — отговори красивата парфюмеристка, изпаднала както винаги под очарованието на слънчобрана, бонето с пеперудки, тесните ръкави и големия старовремски шал на госпожа Рагон.

— Сезарин е чудесна! Ела при мене, детето ми — каза госпожа Рагон покровителствено с тънкия си глас.

— Ще почнем ли работа преди вечеря? — запита вуйчо Пийро.

— Чакаме господин Клапарон — отвърна Роген. — Оставих го да се облича.

— Господин Роген — каза Сезар, — нали го предупредихте, че ще вечеряме в един нищо и никакъв мецанин…

— Преди шестнадесет години мецанинът бе за него чудесен — промърмори Констанс.

— … сред разрушения и работници.

— О, не се смущавайте, ще видите, че той е много естествен и непридирчив човек — отвърна Роген.

— Оставих Раге на пост пред магазина, през голямата врата вече не може да се влезе; нали видяхте, там всичко е съборено — обясни Сезар на нотариуса.

— Защо не доведохте племенника си? — запита Пийро госпожа Рагон.

— Ще дойде ли? — намеси се и Сезарин.

— Не, душичке — отговори госпожа Рагон. — Милото дете работи, та просто се съсипва. Плаши ме тази воняща улица Сен-Диаман, улица без слънце и без въздух; вадата покрай тротоара е винаги синя, зелена или черна. Страх ме е да не загине там. Но младите хора като си намислят нещо! — каза тя на Сезарин, като с жест показваше не главата, а сърцето.

— Сключил ли е вече договор? — запита Сезар.

— Вчера, и то пред нотариуса — отвърна Роген. — Сключил го е за осемнадесет години, но му поискали шест месеца предплата.

— Кажете сега, господин Рагон, доволен ли сте от мене? — запита парфюмеристът. — Аз го посветих в тайната на едно откритие… но както и да е!

— Ние отлично ви познаваме, Сезар — каза дребничкият Рагон, като улови с двете си ръце ръцете на Сезар и ги стисна с приятелско благоволение.

Роген доста се безпокоеше за впечатлението, което можеше да направи Клапарон при влизането си, защото тонът и нравите му бяха такива, че можеха да изплашат тези добродетелни буржоа; ето защо сметна за необходимо да ги подготви.

— Сега ще видите — каза той на Пийро и на дамите — един оригинал, който прикрива способностите си под маската на невъзпитано държане; той е тръгнал от доста ниско обществено стъпало и се е издигнал благодарение на ума си. Но се среща постоянно с банкери, така че ще се научи на светски маниери. Ще го видите по булевардите или в някое кафене да играе билярд, разгулен, разпасан: ще речете, че е най-големият простак… Но съвсем не е така; той се занимава с наука и смята да раздвижи индустрията с нови открития.

— Разбирам тези неща — каза Бирото, — най-добрите идеи са ми идвали, като съм се разхождал безцелно по улиците, нали така, сърненцето ми?

— Клапарон — продължи Роген — наваксва през нощта изгубеното през деня време, като търси и комбинира разни сделки. Всички тия талантливи хора водят странен, необясним живот. Да! Но въпреки тази непоследователност мога да потвърдя, че вече постига целта си: успя да получи съгласието на всички собственици на нашите места, които не искаха да отстъпят и все имаха някакви съмнения; той обаче им взе ума, ходи при всеки един от тях ден след ден, докато най-после им дотегна, и така ние станахме собственици на местата.

Един особен звук, свойствен на пиячите на ракийка и на силни ликьори, извести за пристигането на най-странния герой на тази история, от когото очевидно зависеха бъдещите съдбини на Сезар. Парфюмеристът се втурна по тясната, тъмна стълба, за да каже на Раге да затвори магазина, а и да се извини пред Клапарон, че го приема в трапезарията.

— Моля ви се! Та тук е чудесно за плюс… искам да кажа, за уреждане на сделки.

Въпреки умелата подготовка на Роген в първия момент както господин и госпожа Рагон, които бяха от доброто буржоазно общество, така и наблюдателният Пийро, Сезарин и майка й останаха с много неприятни впечатления от този тъй наречен представител на висшите банкерски кръгове.

Бившият търговски пътник, макар и само на двадесет и осем години, бе със съвсем окапала коса и носеше перука, накъдрена на масури. Подобна прическа изисква девическа свежест, млечна прозрачност на кожата и най-съблазнителни женски прелести; затова тя подчертаваше още по-неприятно пъпчивото, тъмночервено, разгорещено като на файтонджия лице на Клапарон, покрито с дълбоко врязани криволици — преждевременни бръчки, — белези на разгулния живот, който бе водил; това личеше и от лошите му зъби и от черните точици по грубата му кожа. Клапарон приличаше на провинциален актьор, който играе всякакви роли, въпреки че лицето му не понася вече грима, и който привлича публиката, като я подканва да си купи билет преди представлението; макар и смазан от умора и със засъхнала уста, езикът на този актьор не престава да мели дори когато е пиян, когато безсрамният му поглед и жестовете му го излагат. Зачервеното от изпития радостно пламтящ пунш лице на Клапарон бе в пълно противоречие със сериозността, която изисква всяка сделка. Ето защо той трябваше дълго време да си изработва държане, съответстващо на важното му положение. Сам дю Тийе бе присъствал при избора на костюма му, сякаш бе режисьор, загрижен за първото излизане на сцената на главния му актьор, защото се страхуваше да не би просташките привички от бохемския живот, който Клапарон бе водил, да изплуват ненадейно и да се проявят у банкера.

— Говори колкото се може по-малко — му бе казал той. — Банкерите не са бъбрици; те разсъждават, обмислят, слушат, преценяват и действат. Ето защо, за да приличаш наистина на банкер, нищо не казвай или пък говори за неща без значение. Изгаси веселите пламъчета в очите си и направи погледа си сериозен, дори с риск да изглежда глупав. Стане ли дума за политика, бъди винаги с правителството и говори общи приказки, например: „Бюджетът е претоварен. Няма възможност за споразумение между отделните партии. Либералите са опасни. Бурбоните трябва да избягват всякакви конфликти. Либерализмът е мантия за прикриване на съгласувани интереси. Бурбоните ни обезпечават ера на благоденствие; може да не ги обичаме, но трябва да ги поддържаме. Франций има вече доста голяма политическа опитност“ и други такива. Не се търкаляй по всички заведения, запомни, че трябва да запазиш достойнството си на милионер. Не смъркай емфието си като инвалид; играй си с табакерата и преди да отговориш на някой въпрос, поглеждай няколко пъти към пода или към тавана, придай си, с една дума, дълбокомислен вид. И главно, освободи се от неприятния си навик да опипваш всичко. Когато един банкер се намира в общество, той трябва да изглежда отегчен от парите. Така де, хората трябва да мислят, че прекарваш по цели нощи в работа, че цифрите просто са те затъпили, толкова много данни трябва да се съберат, преди да се подготви една сделка! А колко много знания са необходими! И най-вече прояви съвсем отрицателно отношение към търговските дела, казвай, че всяка сделка е като тежко бреме, че е нещо трудно и мъчно разрешимо. Дръж се за такава формулировка, без да уточняваш подробностите. И да не вземеш да пееш по време на ядене куплетите на Беранже^[3] или да се запиеш! Напиеш ли се, свършено е с бъдещето ти. Роген ще следи какво говориш; не забравяй, че ще бъдеш у хора, които държат на морала и на буржоазните добродетели, да не ги изплашиш с някое от твоите пиянски разсъждения!

Назидателното слово на дю Тийе бе оказало върху ума на Шарл Клапарон същото въздействие, което бяха упражнили новите дрехи върху физиката му. Този безгрижен веселяк, който дружеше с целия свят, бе свикнал с удобното си, небрежно облекло, в което тялото му се чувстваше свободно така, както мисълта му не се ограничаваше от езика; сега, стегнат и вдървен като кол в новите дрехи, които обличаше за първи път (шивачът ги бе забавил), с неуверени движения и думи (той ту протягаше ръка неблагоразумно към някой флакон с парфюм, ту бързо я отдръпваше, а езикът му засичаше посред изречението), Клапарон привлече вниманието на наблюдателния Пийро с комичната противоречивост в себе си. Червеното му лице и перуката с разпилени къдрици бяха в разрез с облеклото му, също както мислите не съответстваха на думите му. Но в края на краищата тези порядъчни буржоа решиха, че тези противоречия са резултат на прекалена заетост.

— Той има страшно много работа — каза Роген.

— Работата не му оставя време да мисли за добрите маниери — каза госпожа Рагон на Сезарин.

Господин Роген чу тези думи и като сложи пръст на устните си, пошепна на госпожа Рагон:

— Той е богат, много изкусен и извънредно честен.

— При такива качества могат да му се простят много неща — рече Пийро на Рагон.

— Да прочетем договора преди вечеря — каза Роген. — Сега сме сами.

Госпожа Рагон, Сезарин и Констанс оставиха договарящите — Пийро, Рагон, Сезар, Роген и Клапарон — да изслушат Александър Крота, който прочете книжата по договора. Сезар подписа в полза на един клиент на Роген задължение от четиридесет хиляди франка — ипотека върху празните места и фабриките, построени в предградието Тампл; той връчи, без да получи разписка от Роген, чека на Пийро, даде полиците за двадесет хиляди франка, които бяха в портфейла му, и подписа полица за сто и четиридесет хиляди франка на заповед на името на Клапарон.

— Няма защо да ви издавам разписка — каза Клапарон, — от ваша страна вие действате чрез господин Роген, от наша страна действаме ние. Нашите продавачи ще получат от него парите си, а аз се задължавам само да допълня вашата част с полиците ви за сто и четиридесет хиляди франка.

— Точно така — каза Пийро.

— Щом е тъй, господа, да повикаме дамите, защото без тях тук е студено — продължи Клапарон, като погледна Роген, сякаш искаше да разбере дали шегата му не е неуместна.

— Госпожи! О, госпожицата е навярно ваша дъщеря — каза той на Сезар, ставайки от мястото си. — Браво! Добре сте си свършили работата! Нито една от дестилираните от вас рози не може да се сравнява с нея и може би именно дестилирането на рози да…

— Трябва да си призная — прекъсна го Роген, — че съм гладен.

— Хайде да вечеряме — каза Бирото.

— Вечерята ще се извърши „пред нотариуса“^[4] — важно заяви Клапарон.

— Имате ли много работа? — запита Пийро, като нарочно седна до него.

— Извънредно много и все на едро — отговори „банкерът“, — все тежки и мъчно разрешими сделки, например въпросът с каналите. О, тези канали! Не можете да си представите колко ни занимават те и това е лесно обяснимо. Правителството иска канали. Каналите са необходимост, която особено се чувства в департаментите, още повече, че от тях зависят всички видове търговия, нали разбирате? „Реките, е казал Паскал, са движещи се пътища.“ Значи, трябват ни пазари. Пазарите зависят от копането, а то е нещо страшно, копането е за бедната класа и оттам и заемите, които в края на краищата се връщат пак при бедните! Волтер е казал: „Канали, каналии, каналджии!“ Правителството обаче си има инженери, които го държат в течение; трудно е да го излъже човек, освен ако се споразумее с тях, защото пък камарата!… А, господине, камарата ни създава големи грижи! Тя не иска да вникне в политическия въпрос, който се крие зад финансовите проблеми. И от двете страни се проявява недобросъвестност. Можете ли да повярвате такова нещо: да вземем например Келеровци, добре де, Франсоа Келер е оратор и той напада правителството по повод въпроса за фондовете, по въпроса за каналите. Но щом излезе от камарата, тоя юначага идва при нас с предложенията си, а те са приемливи, но в такъв случай трябва да се договаряме със същото правителство, което той току-що най-нахално е атакувал. Интересите на оратора и на банкера се сблъскват, а ние се намираме между два огъня! Сега нали ви е ясно защо работата ни понякога е трънлива, трябва да задоволяваме толкова много хора: разни служители, двете камари, различни хора от чакалните на министрите, че и самите министри…

— И министрите ли? — запита Пийро, който искаше непременно да разбере що за човек е новият им съдружник.

— Да, господине, и министрите.

— В такъв случай вестниците са прави — каза Пийро.

— Вуйчо ми си дойде на любимата тема — отбеляза Бирото. — От думите на господин Клапарон мед му капе на сърцето.

— Вестникарите — отвърна Клапарон — са грозни въжеиграчи. Те именно объркват всичко; понякога са ни от полза, но друг път ме карат да прекарвам безсънни нощи, а аз бих желал да си прекарвам иначе нощите; очите ми са съвсем отслабнали от четене и от изчисления.

— Да се върнем на въпроса за министрите — каза Пийро, който все се надяваше, че Клапарон ще се издаде с нещо.

— Министрите имат чисто правителствени изисквания… Но какво е това, което ям! Амброзия ли? — прекъсна думите си Клапарон. — Ето такъв сос можеш да ядеш само в домовете на буржоазията, никога кръчмарите…

— При тези думи цветята от бонето на госпожа Рагон подскочиха, а Клапарон, като усети, че е казал нещо просташко, се помъчи да се поправи:

— Сред висшите банкерски кръгове „кръчмари“ се наричат съдържателите на елегантни ресторанти като „Вери“ или „Провансалските братя“. Та нито тези безчестни „кръчмари“, нито нашите изкусни готвачи могат да приготвят толкова фини сосове; едните ви предлагат чиста водица, подкиселена с малко лимон, а другите — някакъв химически препарат.

Докато трая вечерята, Пийро правеше непрекъснати настъпления с цел да разбере какъв човек е Клапарон и тъй като всеки път срещаше пред себе си пусто пространство, реши, че той е опасен.

— Всичко е наред — каза Роген на ухото на Шарл Клапарон.

— Ох, щом изляза оттук, и ще се преоблека — отвърна Клапарон, който едва дишаше.

— Господине — каза Бирото, — причината, поради която сме превърнали трапезарията в салон, е, че след осемнадесет дни събираме неколцина приятели, за да честваме освобождението на страната, а също и…

— Отлично, господин Бирото! И аз съм човек на правителството. Споделям statuquo-то, поддържано от великия държавник, който ръководи съдбините на австрийската империя. Истински юначага! Пази придобитото, за да спечелиш още, но главно търси нови придобивки, за да запазиш… Ето кое съставлява същността на убежденията ми, които, за моя чест, са и убеждения на принц Метерних.

— … а също и за да отпразнуваме награждаването ми с ордена на „Почетния легион“ — продължи Сезар.

— Да, зная. Кой ми беше говорил за вас? Келерови или Нюсенжан?

— Изненадан от толкова самоувереност, Роген направи жест на удивление.

— А, не, не! Трябва да е било в камарата.

— В камарата ли? Сигурно е бил господин дьо Ла Бийардиер? — запита Сезар.

— Точно така!

— Много е симпатичен! — каза Сезар на вуйчо си.

— Човек може да се удави в брътвежите му — отвърна Пийро.

— Навярно съм заслужил тази чест — продължи Бирото.

— С парфюмерийната дейност. Бурбоните умеят да възнаграждават всяка заслуга. О! Да останем верни на този великодушен кралски род, който с право ни управлява и който ще ни донесе нечувано благоденствие… защото — запомнете добре това! — Реставрацията чувства, че отново ще трябва да се пребори с Империята: тя ще осъществи мирни завоевания, и то какви завоевания!

— Вие сигурно ще ни направите честта да присъствате на бала, който даваме? — запита госпожа Бирото.

— За да прекарам една вечер във вашето общество, госпожо, готов съм да пожертвам милиони…

— Вярно, че е много бъбрив — каза Сезар на вуйчо си.

Докато залязващата слава на парфюмериста Сезар Бирото хвърляше вече последните си отблясъци, друга звезда бавно изгряваше на търговския небосклон. По същото време малкият Попино поставяше основите на кариерата си на улица Сен-Диаман. Тази малка и тясна улица, където натоварените коли едва се промъкваха, се намира между улиците Ломбар и Обри-льо-Буше и излиза точно срещу прочутата, стара и известна от историята на Франция улица Кенканпоа. Въпреки това неудобство тя имаше и известни преимущества — големият брой дрогерийни магазини, така че в това отношение изборът на Попино не беше лош. Самата сграда, втората откъм улица Ломбар, бе толкова тъмна, че понякога се налагаше да палят лампа посред бял ден. Младият търговец бе влязъл предната вечер във владение на едно от най-мрачните и най-противни помещения в Париж. Неговият предшественик — търговец на меласа и нерафинирана захар — бе оставил следи от търговията си по стените, на двора и в складовете. Представете си един грамаден, просторен магазин с дебела врата, боядисана в змийско зелен цвят, обкована с дълги железни ивици и украсена с грамадни гвоздеи, чиито главички бяха големи колкото гъби; на вратата — решетка от преплетени телени жици, надебелени в основата си като решетките на някогашните хлебари; подът бе постлан с големи бели плочи, повечето от които изпочупени; стените бяха жълти и голи като в казарма. Отзад се намираха още едно помещение и кухнята, с прозорци към двора, а също и един склад, сигурно служил по-рано за конюшня. От задното помещение по вътрешна стълба се влизаше в две стаи на втория етаж, с изглед към улицата; в тях Попино смяташе да си подреди канцеларията и да сложи касата си. Над склада имаше още три тесни стаички, граничещи със стената на съседната сграда, и трите с прозорци към двора, в които Попино смяташе да се настани да живее. Стаите бяха занемарени, с единствена гледка към мрачния двор, заобиколен от високи, вечно влажни, сякаш току-що измазани зидове; между камъните все още стоеше черната и воняща кал, наслоена от меласата и от нерафинираната захар. Само в една от стаите имаше камина, останалите бяха без тапети и подът им бе покрит с плочки. Годисар и Попино се бяха заловили още от сутринта, заедно с един работник тапицер-бояджия, изнамерен от търговския пътник, да слагат сами евтини тапети, по петнадесет су, по стените на тази ужасна стая, които работникът мажеше най-напред с туткал. Едно ученическо легло от червено дърво, бедна, разнебитена нощна масичка, старинен скрин, маса, два фотьойла и шест стола — подарък от съдията Попино на племенника му — съставляваха цялата покъщнина. На камината Годисар бе поставил лошо старинно огледало, купено на вехто.

Към осем часа вечерта, седнали пред камината, в която горяха сноп дърва, двамата приятели се гласяха да изядат остатъците от обяда.

— Долу студеното овнешко! Това ядене не подобава за освещаване на ново жилище! — извика Годисар.

— Да, но… — отвърна Попино, като показа единствената двадесетфранкова монета, която пазеше, за да плати рекламата — аз…

— Да, но затова пък аз… — рече Годисар и сложи като монокъл на окото си една четиридесетфранкова монета.

В този момент на вратата откъм двора някой почука; неделя, когато занаятчиите отсъстват и затварят работилниците си, в пустите дворове отеква всеки звук.

— Ето го моя доверен човек от улица Ла Потри — каза „знаменитият“ Годисар, след което продължи: — Аз имам, а не само „аз…“

И наистина един келнер, придружен от двама прислужници, донесе в три кошници вечеря, както и три бутилки подбрано вино.

— Но как ще изядем всичко това? — запита Попино.

— Ами писателят? — отвърна Годисар. — Фино разбира от тържества и от земна суета и той ще дойде, наивно дете, при това с невероятна реклама. Нали хубаво го казах? А рекламите винаги са жадни. Ако искаш да имаш цветя, трябва да поливаш семената. Хайде, роби, свободни сте — каза той величествено на момчетата, — ето ви злато.

И той им даде десет су бакшиш с жест, достоен за неговия кумир — Наполеон.

— Благодарим, господин Годисар — отвърнаха те, зарадвани не толкова от парите, колкото от шегата.

— Виж какво, синко — каза той на келнера, който бе останал, за да им прислужва, — тук има една вратарка, тя се намира в дъното на една пещера, където от време на време се занимава с готвене, подобно на Навзикая^[5], която някога перяла дрехите си само за развлечение. Върви при нея и я замоли в името на нейната непорочност да се погрижи за стоплянето на тези блюда. Кажи и, че ще бъде благословена и най-вече почитана — много почитана! — от Феликс Годисар, син на Жан-Франсоа Годисар и внук на Годисар, всичките все презрени плебеи, негови прадеди. Тръгвай и гледай всичко да е както трябва, иначе ще ти залепя един отзад! Пак се почука.

— Ето го и нашия умник Андош! — съобщи Годисар.

На вратата внезапно се появи едно едро, средно на ръст, бузесто момче, чието лице се разведри веднага щом видя наредената маса и бутилките с многозначещи етикети. При възклицанието на Годисар светлосините му очи заискриха, той завъртя голямата си като на калмук глава и поздрави Попино по особен начин, без раболепие, но и без уважение, като човек, който чувства, че тук не му е мястото и няма намерение да прави никакви отстъпки. Точно по това време той бе започнал да съзнава, че му липсва литературен талант; смяташе обаче да остане в литературното поприще, но не за да пише съчинения, за които да получава незначителни хонорари, а да печели от перото на чуждото остроумие и да върши гешефти. В този момент, след като бе изчерпал цялото си смирение в най-различни просби и бе изпитал унижението на безплодните опити, той бе на път да се промени коренно и съвсем съзнателно да стане безочлив като финансовите магнати. За това обаче му бе необходим начален капитал и Годисар му бе посочил пътя за получаването му чрез рекламата на маслото „Попино“.

— Преговаряйте за негова сметка с вестниците, но не го натоварвайте с прекомерни разходи, иначе ние двамата ще се разправяме с вас. Действайте в рамките на възможностите му!

Попино погледна тревожно „автора“. Истинските търговци гледат на писателите със смесено чувство на страх, състрадание и любопитство. Макар че бе получил добро възпитание, привичките и разбиранията на близките му, затъпяващата работа, свързана с магазина и с касата, му бяха повлияли и го приспособили към изискванията на занаята. Обикновено явление, което можем да наблюдаваме в промените, станали за десет години у стотици момчета, завършили заедно колежа или пансиона, които почти не се различават едно от друго. Андош изтълкува изненадата на Попино като израз на дълбок възторг.

— Хайде преди вечеря да разгледаме от край докрай рекламата, така после ще можем да пием безгрижно — предложи Годисар. — След ядене човек чете по-мъчно. Езикът също участва в храносмилането.

— Господине — каза Попино, — рекламата често е цяло богатство.

— А за обикновените хора като мене — отвърна Андош — богатството е само реклама.

— Чудесно! — каза Годисар. — Този шегобиец Андош има ум за четиридесет души.

— За сто души — отвърна Анселм, поразен от чутото.

— Нетърпеливият Годисар взе ръкописа и прочете тържествено с висок глас:

— „Кефалическо масло!“

— Бих предпочел „Сезарово масло“ — забеляза Попино.

— Приятелю — каза Годисар, — ти не познаваш хората в провинцията; има една хирургическа операция със същото име и те са толкова глупави, че ще помислят, че маслото ти помага за по-леко раждане; много път ще има да извървим, докато ги доведем до косите.

— Не искам да защищавам моето название — забеляза авторът, — но само ще подчертая, че „Кефалическо масло“ значи „масло за главата“, а това изразява основната ви мисъл.

— Четете! — подкани го нетърпеливо Попино. Ето и самата реклама, която и днес продължава да се разпространява сред търговския свят в хиляди екземпляри. (Втори доказателствен материал.)

Златен медал на изложбата през 1824 година

КЕФАЛИЧЕСКО МАСЛО

Патент за изобретение и усъвършенстване

Никое козметично средство не подпомага растежа на косата и никой химически препарат не променя цвета й без опасност за главата — вместилище на човешкия разум. В последно време науката доказа, че косите са мъртва материя и че няма средство, което да спре падането или побеляването им. За да се предотврати засъхването на кожата и плешивостта, достатъчно е да се предпази косъмът от всякакво външно атмосферно влияние и да се поддържа необходимата за главата топлина. „Кефалическото масло“, което се базира на принципи, установени от Академията на науките, постига този именно важен резултат, осъществен от древните народи — гърци, римляни и северни племена, които са полагали големи грижи за косите си. Проучванията на учените са доказали, че някогашните благородници, които са се отличавали с дългите си коси, не са употребявали друго средство; това средство бе изчезнало, но съвсем сполучливо бе открито отново от господин А. Попино, изобретател на „Кефалическото масло“.

Да запази косите, а не да предизвика невъзможно или вредно стимулиране на дермата, в която се намират корените на космите — ето предназначението на „Кефалическото масло“. Това масло, което не позволява да се образува пърхот, има приятен аромат и чрез съставните си части — на първо място екстрактът от лешници — пречи на действието на външния въздух върху главата, предпазва по този начин от хрема, настинки и каквото и да било мъчително главоболие, като запазва вътрешната температура на тялото. По този начин корените на космите, които съдържат обновяващи косата течности, стават неуязвими за студа и за горещината. Поддържана с „Кефалическото масло“, косата — това великолепно украшение на човека, на което и мъже, и жени държат толкова, много — запазва до напреднала възраст блясъка си, финеса, лъскавината и очарованието на детската коса.

Към всеки флакон има писмено упътване за начина на употреба.

Упътване за начина на употреба

на „Кефалическото масло“

Не е необходимо косите да се мажат с маслото; това не само е смешен предразсъдък, то е неудобна привичка, тъй като мазнината оставя навсякъде следи. Достатъчно е, след като се почисти косата с четка и гребен, всяка сутрин да се натопи една малка гъба в него и като се отделят косите с гребена, да се намажат само корените, така че кожата да се покрие с лек пласт масло.

За да се избегне всякаква имитация, „Кефалическото масло“ се продава във флакони с подписа на изобретателя. Цената е три франка флаконът. Пишете на адрес: „А. Попино, улица Сен-Диаман, квартал Ломбар, Париж“.

Писмата са освободени от пощенски разноски.

 

Забележка: Фирмата „А. Попино“ държи на разположение на клиентите си и дрогерийни масла, като нероли, змийско масло, сладко бадемово масло, какаово масло, масло от кафе, рициново масло и други.

— Мили приятелю — каза Годисар на Фино, — чудесно си го написал! Дявол да го вземе, как само боравим с висшата наука! Никакви усуквания, право към целта! Искрено ви поздравявам; това се казва полезна литература!

— Чудесна реклама! — каза Попино възхитен.

— Реклама, която с първите още думи убива „Макасар“ — каза Годисар, изправи се и прие тържествен вид, за да произнесе следващите думи, които изрече отсечено с жестове на парламентарен оратор: — „Ко-са-та не ник-не от коз-ме-тич-ни сред-ства! Бо-я-дис-ва-не-то не е бе-зо-пас-но!“ Ето, в това е успехът! Съвременната наука се съгласува с обичаите на древните. Гледищата на млади и стари ще намерят допирни точки. Ако говорите на някой старец, ще кажете: „Господине, някогашните гърци и римляни са били прави, те не са били толкова глупави, както някои искат да ни внушат.“ Ако пък продавате на някой младеж, на него ще кажете друго: „Момко, ето ви едно ново откритие, резултат на прогреса, ние вървим напред. Колко още неща ще има да очакваме от откриването на парата, на телеграфа и на други работи! Това масло е плод на проучванията на господин Воклен!“ Чакайте! Ами защо да не отпечатаме част от доклада на Воклен пред Академията на науките, та да подкрепим думите си? Чудесно! Хайде, Фино, сядай да ядем! Да нагънем зеленчуците! Да полеем с шампанско бъдещия успех на нашия млад приятел!

— Помислих — каза скромно авторът, — че времето на леката и шеговита реклама е вече преминало; навлизаме в периода на науката, затова е нужен авторитетен докторски тон, та да се наложим на публиката.

— Ние ще вдигнем шум около това масло, ах, как ме сърбят краката и езикът! Имам поръчките на всички, които работят в този бранш, никой не дава повече от тридесет на сто; ще трябва да направите четиридесет на сто отстъпка и тогава ви гарантирам сто хиляди флакона за шест месеца. Ще атакувам аптекарите, бакалите, бръснарите, коафьорите! И като им дадем четиридесет на сто отстъпка, те ще залеят с маслото ви клиентелата си.

Тримата младежи ядяха като вълци, пиеха като мускетари и се опиваха от бъдещия успех на „Кефалическото масло“.

— Това масло удря в главата — каза Фино с усмивка.

— Годисар изчерпи всички възможни каламбури с думите масло, коси, глава и прочее. Въпреки гръмките смехове, наздравиците и взаимните пожелания за щастие, тримата приятели все пак чуха, че някой чука на вратата.

— Това е чичо ми! Само той може да дойде по това време! — извика Попино.

— Чичо ви ли? — каза Фино. — Нямаме чаша за него.

— Чичото на приятеля ми Попино е съдия-следовател — обясни Годисар на Фино. — Това го казвам не за друго, а за да подчертая, че той ми спаси живота. Ах, само ако човек се е намирал в моето положение, ако е бил изправен пред ешафода, където му е оставало да чуе едно „щрак!“ и… „сбогом навеки“ — каза той, като направи съдбоносния жест около врата си — само тогава ще си спомни за почтения съдия, на когото дължи запазването на гърлото си, през което се влива шампанското! Дори и мъртвопиян, той ще си спомня за него! И вие, Фино, не знаете дали някога няма да имате нужда от господин Попино. Хайде, хоп! Да станем и да приготвим поклоните!

Наистина почтеният съдия-следовател тъкмо питаше долу портиерката за племенника си. Като чу гласа му, Анселм слезе със свещ в ръка да го посрещне.

— Добър вечер, господа — каза магистратът. „Знаменитият“ Годисар се поклони дълбоко. Фичо огледа съдията с пияни очи и не го намери кой знае колко внушителен.

— Тук няма нищо разкошно — каза изтежко съдията, като разглеждаше стаята; — но, моето момче, за да се издигнеш, трябва да умееш да започнеш от нищо.

— Какъв дълбок човек! — каза Годисар на Фино.

— Тема за статия във вестниците — отвърна журналистът.

— А, това сте вие — каза съдията, който позна в тоя момент търговския пътник. — Какво правите тук?

— Господин Попино, искам да помогна с всичките си скромни възможности за преуспяването на вашия скъп племенник. Ние току-що разменихме мисли върху рекламата за неговото масло, а в лицето на този пък господин виждате автора на рекламата, която според нас е едно от най-хубавите произведения от всичко, което е писано във връзка с косите. (Съдията погледна Фино.) Представям ви — продължи Годисар — Андош Фино, един от нашите най-изтъкнати млади литератори, който пише в правителствените вестници за голямата политика и за малките театри, човек, който има качества на министър и е на път да стане писател.

Фино дърпаше Годисар за редингота.

— Добре, момчета — каза съдията, който при тези думи си обясни на какво се дължаха остатъците на това пиршество. — Анселм — обърна се той към Попино, — облечи се, отиваме тази вечер у господин Бирото, на когото дължа едно посещение. Двамата ще подпишете договор, който много внимателно съм проучил. Тъй като фабриката за вашето масло ще бъде в предградието Тампл, мисля, че трябва да наемеш работилницата с договор, Бирото може да има и представители, а добре уредените въпроси предотвратяват споровете… Тези стени ми се виждат влажни, Анселм, сложи рогозки около леглото си.

— Разрешете ми да ви обясня, господин съдия — каза Годисар с подчертаната вежливост на царедворец. — Ние сами сме слагали тапетите днес и… те… не… са… още изсъхнали.

— Правите икономии? Много добре! — каза съдията.

— Вижте какво — прошепна Годисар на ухото на Фино, — приятелят ми Попино е порядъчен младеж, той отива у чичо си, хайде пък ние да довършим вечерята при някои братовчедки.

Журналистът показа подплатата на джоба на жилетката си. Попино забеляза жеста му и подаде незабелязано двадесет франка на съчинителя на рекламата.

Съдията бе оставил файтона, с който бе дошъл, на ъгъла на улицата и отведе племенника си у Бирото. Когато влязоха, те завариха Пийро, господин и госпожа Рагон и Роген да играят на карти; Сезарин бродираше шалче. Роген, който бе партньор на госпожа Рагон, до която седеше Сезарин, забеляза радостта на девойката при влизането на Анселм; с един жест той показа на Александър Крота поруменялото й като ябълка лице.

— Значи, днес е ден на договори? — каза Бирото, когато след поздравите съдията му съобщи повода за посещението си.

Сезар, Анселм и съдията се качиха на втория етаж във временния кабинет на парфюмериста да обсъдят съставения от съдията съдружнически договор. Те се споразумяха наемането на работилницата да стане за срок от осемнадесет години, за да съвпадне с договора за магазина на улица Сен-Диаман, обстоятелство, което наглед нямаше особено значение, но което впоследствие щеше да се окаже от полза за Бирото. Когато Сезар и съдията слязоха отново долу, съдията се учуди от голямата бъркотия, от присъствието на работници в неделя у такъв набожен човек и запита какво става, а парфюмеристът само това и чакаше.

— Макар че не участвате в светския живот, едва ли ще осъдите намерението ни да отпразнуваме освобождението на страната. А освен това събирам няколко души приятели, за да ознаменуваме награждаването ми с ордена на „Почетния легион“.

— Така ли? — рече съдията, който не беше между наградените.

— Изглежда, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на… Търговския съд и сражавайки се за Бурбоните по стъпалата на…

— Да, да, да — каза съдията.

— … църквата „Сен-Рок“, на тринадесети вандемиер, когато бях ранен от Наполеон.

— Ще дойда с удоволствие — отвърна Попино. — Ако жена ми е добре със здравето, ще дойдем двамата.

— Ксандро — каза Роген на помощника си на излизане от дома на Бирото, — не мисли за женитба със Сезарин; след шест седмици ще видиш, че съм ти дал добър съвет.

— Защо? — запита Крота.

— Драги мой, Бирото ще похарчи за този бал сто хиляди франка; освен това, въпреки предупрежденията ми, залага цялото си състояние в сделката с празните места. След шест седмици тези хора няма да имат и хляб да ядат. Ти по-добре се ожени за госпожица Лурдоа, дъщерята на предприемача, тя има триста хиляди франка зестра; аз съм подготвил тази работа! Ако искаш да поемеш кантората ми, брой ми само сто хиляди франка и ще я имаш още утре.