Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (13) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Тринадесета глава
Депозиране на баланса

Бирото се въртеше из улиците на този квартал като пиян. Най-после излезе на кея, тръгна по него и стигна до Севр, където, изтръпнал от мъка, прекара нощта в един хан; изплашена, жена му не посмя да го търси. В такива случаи неблагоразумно вдигнатата тревога може да се окаже съдбоносна. Умната Констанс пожертва тревогите си пред доброто търговско име на мъжа си; тя го чака през цялата нощ, като ту се молеше, ту изпадаше в страшно безпокойство. Умрял ли бе Сезар? Или бе излязъл вън от Париж по дирята на някоя последна надежда? На другия ден тя си даде вид, че знае причините на отсъствието му, но като видя, че в пет часа той още не се бе върнал, изпрати да повикат вуйчо й и го помоли да отиде в моргата. През цялото време тази мъжествена жена остана на касата и дъщеря й бродираше до нея. Те отговаряха на клиентите със спокойно, не тъжно, но не и усмихнато лице. Пийро се завърна със Сезар. Срещнал го бе на връщане от борсата, в Пале-роял, в момента, когато се чудеше да влезе ли в игралната зала. Беше четиринадесети януари. На обяд Сезар не можа да яде. Свитият му стомах не приемаше храна. Следобедът бе още по-страшен. Търговецът преживя за стотен път едно от онези ужасни люшкания между надежда и безнадеждност, от които в душата нахлува цяла гама от радостни усещания, след което тя пропада в най-страшна мъка, а това изхабява слабите натури.

Пристигна адвокатът на Бирото Дервил, който се втурна във великолепния салон, където госпожа Сезар едва задържаше нещастния си съпруг; той искаше да отиде да спи на петия етаж, за да „не гледал — както казваше той — свидетелството на безумието си“.

— Спечелихме делото! — каза Дервил.

При тези думи сгърченото лице на Сезар се отпусна, но радостта му изплаши вуйчо Пийро и Дервил. Жените излязоха ужасени и отидоха да плачат в стаята на Сезарин.

— Значи, сега ще мога да сключа заем! — извика парфюмеристът.

— Не би било благоразумно — отвърна адвокатът. — Те ще обжалват делото, а апелативният съд може да измени присъдата; но до един месец ще имаме и неговото решение.

— Един месец!

Сезар изпадна в някакъв унес, от който никой не се и опита да го изтръгне. Тази особена каталепсия, при която тялото живееше и страдаше, но функциите на съзнанието бяха преустановени, този отдих — плод на случайността — бе посрещнат с основание от Констанс, Сезарин, Пийро и Дервил като божия благодат. Така Бирото можа да понесе съсипващите вълнения на нощта. Той остана в едно дълбоко кресло до камината; от другата страна седеше жена му, като го наблюдаваше внимателно, с кротка усмивка на устните, една от онези усмивки, които доказват, че жените са по-близо до небето, отколкото мъжете, и че те умеят да влагат безкрайна нежност и в най-голямото състрадание — тайна, която притежават само ангелите, появяващи се по някаква щастлива случайност съвсем изрядко в човешките сънища. Седнала на малко столче до краката на майка си, Сезарин докосваше от време на време с косата си ръцете на баща си — милувка, чрез която се опитваше да изрази онова, което в подобни кризи думите не са в състояние да сторят.

Седнал в креслото си, както канцлерът Лопитал е изобразен в преддверието на камарата, Пийро — този философ, който бе готов всичко да понесе — напомняше с мъдростта си, изписана на челото му, египетските сфинксове; той разговаряше тихо с Дервил. Констанс си науми да поиска мнението на адвоката, в чиято дискретност бе сигурна. Тъй като знаеше баланса наизуст, тя изложи шепнешком на ухото на Дервил положението им. След като се съвещаваха близо час пред очите на затъпелия парфюмерист, адвокатът поклати глава и в същото време погледна Пийро.

— Госпожо — каза той с ужасното хладнокръвие на деловите хора, — налага се да депозирате баланса си. Да предположим, че намерите начин да платите утре, ще трябва да броите най-малко триста хиляди франка, преди да можете да сключите заем срещу купените от вас места. На един пасив от петстотин и петдесет хиляди франка вие противопоставяте много хубав и много производителен актив, който обаче е неосребрим, така че рано или късно ще се провалите. Мнението ми е, че е по-добре да скочите от прозореца, отколкото да се сгромолясате по стълбите.

— И аз мисля така, момичето ми — каза Пийро. Дервил си тръгна, изпратен от госпожа Сезар и от Пийро.

— Милият ми татко! — каза Сезарин, като стана тихичко от столчето, за да целуне баща си по челото. — Анселм нищо ли не е могъл да направи? — запита тя, когато вуйчо й и майка й се върнаха.

— Неблагодарник! — извика Сезар, шибнат от това име в единственото чувствително място на паметта си, както откликва клавишът на пианото, когато чукчето удари струната.

От момента, в който тази дума го бе анатемосала, малкият Попино нямаше нито миг сън, нито миг покой. Нещастният момък проклинаше чичо си и бе ходил да го види. За да накара този човек с неговата дългогодишна юридическа опитност да отстъпи, той бе употребил цялото красноречие на любовта с надеждата да омилостиви човека, съдията, по когото човешките слова се плъзгаха, както водата се стича по мушама.

— Казано на търговски език — твърдеше той пред него, — обичаят позволява на съдружника-деловодител да отпусне известна сума на съдружника-командитор предварително, като аванс срещу печалбите, а ние несъмнено ще имаме печалби. Направих подробна проверка на положението си и смятам, че ще бъда в състояние да платя четиридесет хиляди франка за три месеца! Честността на господин Бирото дава основание да се вярва, че тези пари ще бъдат употребени за изплащане на полиците. Така че ако се стигне до фалит, кредиторите няма да могат в нищо да ни упрекнат. Освен това, чичо, предпочитам да загубя четиридесет хиляди франка, отколкото да изгубя Сезарин. Тя сигурно вече знае за отказа ми и ще ме намрази. А аз обещах да дам и кръвта си за моя благодетел! Намирам се в положението на моряк, който се дави, хванал за ръка капитана си, или на войник, който трябва да загине заедно с генерала си.

— Не си добър търговец, обаче сърцето ти е добро, затова винаги ще те уважавам — отвърна съдията, като стисна ръка на племенника си. — Много мислих по тази работа — продължи той, — зная, че си лудо влюбен в Сезарин и мисля, че ще можеш да задоволиш едновременно законите на сърцето и законите на търговията.

— Ах, чичо, ако сте открили някакъв начин, спасявате честта ми!

— Дай на Бирото петдесет хиляди франка с акт, упоменаващ частта му във вашето предприятие с маслата, което е един вид собственост. Аз сам ще съставя акта.

Анселм целуна чичо си, върна се в къщи, подписа записи за петдесет хиляди франка и се завтече от улица Сен-Диаман на площад Вандом, така че в момента, в който Сезарин, майка й и вуйчо им Пийро гледаха парфюмериста, смаяни от гробовния глас, с който бе произнесъл думата „неблагодарник“ в отговор на въпроса на дъщеря си, вратата на салона се отвори и Попино влезе.

— Скъпи, обични господарю — каза той, като бършеше челото си, плувнало в пот, — ето парите, които ми поискахте. — И той подаде полиците. — Да, огледах положението си, не се страхувайте, ще мога да платя, но само спасете честта си!

— Сигурна бях в него! — извика Сезарин, като хвана ръката на Анселм и силно я стисна.

Госпожа Сезар целуна Попино, а парфюмеристът се изправи, подобно на праведник при тръбата на страшния съд: той наистина възкръсваше от гроба! После протегна ръка като безумен, за да поеме петдесетте обгербвани полици.

— Чакайте! Момент! — извика страшният вуйчо Пийро, като изтръгна записите от ръцете на Попино.

Онемели от тона и от жеста на вуйчото, четиримата членове на семейството — Сезар и жена му, Сезарин и Попино — видяха ужасени как той разкъса полиците и ги хвърли в огъня, където те се превърнаха на пепел, без никой да се опита да му попречи.

— Вуйчо!

— Вуйчо!

— Вуйчо!

— Господине!

Това бяха четири възклицания, четири сърца, обединени в една обща, страшна мисъл. Вуйчо Пийро прегърна малкия Попино, притисна го до гърдите си и го целуна по челото.

— Ти заслужаваш да те обожават всички, които имат сърце — му каза той. — Ако обичаше дъщеря ми, дори тя да притежаваше един милион, а ти да имаше само това (той показа черната пепел от записите), и ако и тя те обичаше, за две седмици щях да ви оженя. Господарят ти — продължи той, като показа Сезар — е полудял. Племеннико — обърна се Пийро тежко към парфюмериста, — стига илюзии! В търговията са необходими пари, а не чувства! Всичко това е много възвишено, но е безполезно. Два часа прекарах на борсата, ти нямаш вече и за пет пари кредит. Всички говорят за сполетялата те беда, за отказаните отсрочки, за опитите ти пред някои банкери и за техния отказ, за лудостите ти, за шестте етажа, които си изкачил, за да намериш един бъбрив като сврака собственик, и то за да отсрочиш изплащането на хиляда и двеста франка, за бала, който уж си бил дал, за да прикриеш затрудненото си положение. Някои стигат дотам да твърдят, че не си имал никакви пари у Роген. Според враговете ти Роген е бил само предлог. Един мой приятел, когото натоварих да разучи всичко, потвърди подозренията ми. Всеки предчувства, че сега ще се появят полици, подписани от Попино, и се говори, че ти нарочно си го настанил в новата фирма, за да можеш да го използваш. С една дума, всички клевети и злословия, които си навлича човек, стремящ се да се издигне едно стъпало по-високо по обществената стълбица, сега се носят в търговския свят. Ти напразно би разнасял по всички гишета цяла седмица петдесетте полици от Попино, никой няма да ги вземе, само ще понесеш унижението да ти откажат. Нищо не доказва емисионната им стойност и хората очакват, че за да се спасиш, ще пожертваш горкото момче. По този начин само ще унищожиш без всякаква полза кредита на фирмата „Попино“. Знаеш ли колко би ти дал и най-смелият изкупвач срещу тези петдесет хиляди франка? Двадесет хиляди, чуваш ли? Двадесет хиляди! В търговията настъпват моменти, когато човек трябва да умее да се държи пред хората три дни, без да яде, като че ли е преял, за да бъде допуснат на четвъртия ден в трапезарията на Кредита. Само че ти не можеш да издържиш тези три дни, там е работата! Смелост, племеннико, налага се да депозираш баланса си. Тук е Попино, тук съм и аз, и щом твоите служители си легнат, ние двамата с него ще се заловим на работа, за да ти спестим тия мъки.

— Вуйчо! — промълви парфюмеристът, сключил умолително ръце.

— Сезар, да не би да искаш да стигнеш до срамен баланс, в който да нямаш никакъв актив? Участието ти в предприятието на Попино спасява честта ти!

Прогледнал от тази последна и съдбоносна струя светлина, Сезар видя най-после ужасната истина в пълните й размери, отпусна се в креслото си, после падна на колене, разсъдъкът му се помрачи и той стана като дете; жена му помисли, че умира и коленичи до него, за да му помогне да се вдигне; но остана така, защото го видя, че сключва молитвено ръце, отправя поглед към небето и казва с примирение и разкаяние пред вуйчо си, дъщеря си и Попино молитвата, изричана от католиците във върховни моменти.

„Отче наш, ти, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти както на небето, така и на земята. Хляб наш насущний дай ни го и днес и прости нашите грехове, както и ние прощаваме на враговете си. Амин!“

Сълзи изпълниха очите на стоически настроения Пийро, а Сезарин, разплакана и убита от скръб, бе склонила глава на рамото на бледия, застинал като статуя Попино.

— Да слезем долу — каза бившият железар на младежа, като го хвана под ръка.

В единадесет часа и половина те оставиха Сезар на грижите на жена му и дъщеря му. Точно тогава Селестен — първият помощник, — който бе движил цялата работа на фирмата по време на тази скрита за всички буря, се качи горе и влезе в салона. Като чу стъпките му, Сезарин изтича да му отвори, за да му попречи да види унинието, в което бе изпаднал господарят му.

— В тазвечерната поща — каза той — имаше едно писмо от Тур, на което адресът е бил сбъркан и затова е закъсняло. Помислих, че е от брата на господин Бирото, затова не съм го отворил.

— Татко — извика Сезарин, — има писмо от чичо ми от Тур!

— Ах! Спасен съм! — извика Сезар. — Братко! Братко! — добави той и разцелува писмото.

Отговор на Франсоа до Сезар Бирото:

„Тур, 17 т. м.

 

Многообични ми братко, писмото ти ми причини много голяма мъка; ето защо, след като го прочетох, отидох и отслужих на бога светата литургия за спасението ти, помолих го да хвърли милостив поглед на твоите страдания в името на кръвта, пролята за наше изкупление от неговия син, нашия божествен спасител. В момента, в който произнасях в молитвата «Pro rneo fratre Coesare», очите ми се напълниха със сълзи, мислейки за тебе, от когото за нещастие съм разделен в дните, когато имаш такава нужда от братска подкрепа. Казах си обаче, че почтеният господин Пийро достойно ще ме замести.

Скъпи ми Сезар, не забравяй сред мъките, че животът на земята е живот на изпитания, преходен; мисли, че един ден ние ще бъдем възнаградени за това, че сме страдали в името, на светия бог, за светата църква, за това, че сме съблюдавали евангелските истини и сме живели добродетелно; иначе нищо на този свят не би имало смисъл. Повтарям ти тези неща, защото зная колко си набожен и добър и защото може да се случи хора като тебе, понесени от световните бури и запратени в пълното с опасности море на човешките интереси, да си позволят в нещастието някои богохулства. Не проклинай нито хората, които ще те наранят, нито бога, който по своя воля изпраща горчивини в живота ни. Не гледай към земята, а, напротив, вдигни поглед към небето: оттам идва утехата за слабите, там са богатствата на бедните, там се крият и ужасите за богатия…“

— Бирото — пресече го жена му, — прескочи всичко това и виж дали ни изпраща нещо.

— Често ще препрочитаме това писмо — рече търговецът, като бършеше сълзите си; той разтвори писмото, от което падна един пощенски запис. — Бедният ми брат, сигурен бях в него — продължи Бирото, взе записа и продължи да чете със задавен от сълзи глас:

— „… отидох у госпожа дьо Листомер и без да й казвам причините на просбата ми, я замолих да ми заеме каквото може, за да увеличи плода на спестяванията ми. Нейната щедрост ми позволи да допълня сумата от хиляда франка, която ти изпращам със запис.“

— Много пари праща! — извика Констанс, поглеждайки към Сезарин.

— „Като се откажа от някои излишества в живота си, ще мога да върна за три години на госпожа дьо Листомер четиристотинте франка, които ми даде назаем, така че, скъпи ми Сезар, не се тревожи. Изпращам ти всичко, което притежавам на този свят, като ти пожелавам тази сума да ти помогне да разрешиш благополучно търговските си затруднения, които, предполагам, са само временни. Знам колко си съвестен, затова предварително искам да отговоря на възраженията ти. Не мисли за никакви лихви, нито пък смятай да ми връщаш парите, когато си възстановиш състоянието, който ден няма да закъснее, ако бог благоволи да се вслуша в молитвите ми, които ежедневно отправям към него. Съдейки по последното ти писмо, получено преди две години, аз те смятах за богат човек и мислех, че ще мога да разполагам със спестяванията си в полза на бедните; сега обаче всичко, което имам, ти принадлежи. Като превъзмогнеш тази временна спънка в твоето плуване, запази сумата за племенницата ми Сезарин, така че, като се омъжи, да може да си купи с нея някоя дреболия, която ще й напомня за стария чичо, чиито ръце ще бъдат винаги вдигнати към небето с молба към бога да изсипе благодатта си над нея и над всички, които й са скъпи. Накрая, скъпи ми Сезар, не забравяй, че аз съм беден свещеник, който живее от божията милост като полските чучулиги, който върви безшумно по избрания от него път, като се старае да изпълнява заповедите на нашия божествен спасител и комуто следователно е нужно много малко. Затова остави настрана и най-малките скрупули в затрудненото положение, в което се намираш, и мисли за мен като за човек, който най-нежно те обича. Нашият прекрасен абат Шаплу, на когото не съм разказал затрудненията ти, ме помоли да ти предам най-хубавите му чувства за цялото ти семейство и ти пожелава работите ти да вървят все така благополучно. Сбогом, скъпи и многообични ми братко, моля бога в обстоятелствата, в които се намираш, да ви даде крепко здраве на тебе, на жена ти и на дъщеря ти. Пожелавам на всички ви търпение и смелост в бедите.

Франсоа Бирото, свещеник, викарий на катедралата и на енорийската църква «Сен-Гасианп» в Тур“.

— Хиляда франка! — повтори госпожа Бирото разярено.

— Прибери ги — отвърна тежко Сезар. — Толкова има, толкова праща. Впрочем те са на дъщеря ни и с тях ще можем да живеем, без нищо да искаме от кредиторите ни.

— Те ще помислят, че ти си скрил значителни суми.

— Ще им покажа писмото.

— Ще кажат, че то е измислено.

— Боже мой, боже мой! — извика Бирото ужасен. — И аз така съм мислил за толкова бедни хорица, които са били в моето положение!

Дълбоко разтревожени от състоянието, в което се намираше Сезар, майката и дъщерята останаха до него мълчаливи с ръкоделието си. В два часа сутринта Попино отвори тихо вратата на салона и направи знак на госпожа Бирото да слезе. Като видя племенницата си, Пийро свали очилата си.

— Дете мое — каза той, — още има надежда, всичко не е загубено, само че твоят мъж не би могъл да издържи на превратностите в преговорите, които заедно с Анселм смятаме да предприемем. Не се отделяй утре от магазина и вземи всички адреси на полиците, защото ние ще бъдем заети до четири часа. Ето какво искам да кажа. Нито господин Рагон, нито аз представляваме заплаха за вас. Представи си сега, че вашите сто хиляди франка, които са били депозирани у Роген, са били предадени по принадлежност, в такъв случай пак не бихте могли да разчитате на тях. Налице са обаче сто и четиридесет хиляди франка записи на заповедта на Клапарон, които при всички случаи трябва да изплатите. Така че не е банкрутът на Роген, който ви разорява. Смятам, че за да посрещнете задълженията си, трябва да сключите рано или късно заем от четиридесет хиляди франка срещу фабриките ви и други шестдесет хиляди франка — срещу записи на Попино. Значи, още можем да се борим; защото след това пък ще можете да направите заем срещу местата при „Мадлената“. Ако вашият главен кредитор се съгласи да ви помогне, аз няма дори да се замисля, ще продам рентата си, ще остана без хляб. Попино също ще увисне на косъм и вие ще бъдете зависими от най-дребния обрат в търговията. Но няма съмнение, че маслото ви ще донесе големи печалби. Току-що се разбрахме с Попино, в тази борба ние ще ви подкрепим. Ах! С радост бих ял сух хляб, само да може да видя как изгрява на хоризонта зората на успеха ви! Но всичко зависи от Жигоне и от съдружниците на Клапарон. Сега двамата с Попино отиваме у Жигоне, където ще бъдем между седем и осем часа; след това ще знаем какви са намеренията им.

Разплакана, потънала в сълзи, Констанс се хвърли отчаяно в обятията на вуйчо си. Но нито Попино, нито Пийро можеха да знаят, че Бидо, наричан Жигоне, и Клапарон бяха двойници на дю Тийе, както и че дю Тийе копнееше да прочете в рубриката „Малки обявления“ следното страшно съобщение:

„Решение на Търговския съд, според което се обявява в несъстоятелност Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, жител на Париж, улица Сент-Оноре №397. Несъстоятелността се открива на 16 януари 1819 година. Съдия-изпълнител, господин Гобенхайм-Келер. Синдик, господин Молиньо.“

Анселм и Пийро проучваха до сутринта работите на Сезар. В осем часа двамата героични приятели, единият от които бе стар ветеран, а другият — наскоро произведен младши лейтенант, се запътиха, без дума да си кажат, към улица Грьонета. Сега те щяха да изпитат вместо Сезар Бирото ужасните мъки на хората, изкачвали стълбите на Бидо, по прякор Жигоне. Бяха потиснати. Няколко пъти Пийро изтри потта от челото си.

Сградите по улица Грьонета, до една обсебени от множество търговски фирми, отблъсват напълно с външния си вид. Постройките са ужасни. Отвратителната мръсотия на работилниците е първото нещо, което се хвърля в очи. Старият Жигоне живееше на третия етаж на една къща, чиито прозорци се отваряха наполовина и бяха с малки мръсни стъкла. Стълбата излизаше на самата улица. Портиерката живееше в една стаичка на приземния етаж, осветявана само откъм стълбището. С изключение на Жигоне всички наематели бяха занаятчии. В сградата постоянно влизаха и излизаха работници; стъпалата бяха покрити с размекната или втвърдена кал — според времето — и всякакви мръсотии. На всяка площадка на това зловонно стълбище се виждаха фирмички с имената на занаятчиите, написани със златни букви върху червено лакирани тенекиени плочки и с мостри от шедьоврите им. Най-често вратите бяха отворени, така че вътре се виждаше странна смесица от домакинство и работилница, долитаха невероятни викове, ръмжене, песни, подсвирквания, напомнящи часа на храненето в зоологическата градина. На първия етаж, в един зловонен коптор, се изработваха най-хубавите тиранти на парижката галантерия. На втория етаж сред невъобразима мръсотия се произвеждаха най-елегантните картонени изделия, които на Нова година красят витрините. Когато Жигоне умря, той притежаваше на третия етаж на тази къща един милион и осемстотин хиляди франка, но нищо не бе в състояние да го накара да излезе оттам, макар че племенницата му, госпожа Сайар, му бе предложила апартамент в една чудесна сграда на площад Роял.

— Смелост! — каза Пийро, като дръпна шнура на чукчето, окачено на сивата и чиста врата на Жигоне.

Той лично им отвори. Двамата пълномощници на парфюмериста, излезли на двубой на бойното поле на фалита, прекосиха едно не лошо, но студено помещение без пердета на прозорците. Те седнаха във втората стая, където бе кабинетът на лихваря, пред пълната с пепел камина, където дървата не искаха да се разпалят. Сърцето на Попино се вледени пред зелените папки на Жигоне и пред манастирската суровост на този студен като изба кабинет. Той се взря тъпо в простата синкава и изпъстрена с цветчета хартия, залепена по стените от преди двадесет и пет години, после пренесе помръкнал поглед на камината, украсена с часовник във форма на лира и с продълговати вази от син севърски порцелан, богато инкрустирани с позлатена мед. Тази „отломка“ бе задигната от Жигоне по време на „корабокрушението“ на Версай, когато простолюдието бе изпочупило всичко; беше взета направо от будоара на кралицата. Великолепната творба обаче бе сложена редом с два най-мизерни свещника от ковано желязо и този груб контраст напомняше обстоятелствата, при които бе попаднала в ръцете му.

— Зная, че не идвате за себе си, а за многоизвестния Бирото — започна Жигоне. — Е, хайде казвайте какво има!

— Ясно ни е, че няма да ви кажем нищо ново, затова ще бъдем кратки — отвърна Пийро. — У вас ли са заповедите на заповедта на Клапарон?

— Да.

— Съгласен ли сте да замените първите петдесет хиляди срещу записи от тук присъстващия господин Попино срещу шконто, разбира се?

Жигоне свали страшния си зелен каскет, с който като че ли се бе родил, показа плешивия си и белезникав като прясно масло череп, направи волтеровска гримаса и отвърна:

— Искате да ми платите с масло за коса ли? Какво ще го правя?

— Щом така се шегувате, не ни остава нищо друго, освен да ставаме да си вървим — каза Пийро.

— Говорите като мъдрец и наистина сте мъдър — отвърна Жигоне с ласкателна усмивка.

— Добре, ами ако аз джиросам полиците на господин Попино? — запита Пийро с последно усилие.

— Вие сте чисто злато, господин Пийро, само че аз нямам нужда от злато, аз искам само да си получа среброто.

Пийро и Попино се сбогуваха и си тръгнаха. Но и на последното стъпало краката на Попино още се олюляваха.

— Това човек ли е? — запита той Пийро.

— За такъв го смятат — отвърна старецът. — Никога да не забравяш тази кратка среща, Анселм! Това са те хората, които дават пари назаем, но без маскарада на приятните обноски. Непредвидените събития са като буталото на пресата, ние сме гроздето, а банкерите са бъчвите. Сделката с местата сигурно е добра. Жигоне или някой друг, който стои зад него, иска да удуши Сезар, за да обере той печалбите: всичко е ясно, положението е непоправимо. Ти видя какво нето са заемодавците: никога да не търсиш помощ от тях!

След тази ужасна сутрин, когато за първи път госпожа Бирото взе адресите на всички, които идваха за пари, и върна банковия разсилен, без да му плати, в единадесет часа щастлива, че е спасила мъжа си от страдания, смелата жена съгледа отдалеч Анселм и Пийро, чието завръщане очакваше с непрекъснато растяща тревога. Но по лицата им прочете присъдата си. Депозирането на баланса бе неизбежно.

— Той ще умре от мъка — рече нещастната жена.

— По-добре е да умре — каза дълбокомислено Пийро. — Но той е набожен, а при сегашните обстоятелства единствен изповедникът му, абат Лоро, може да го спаси.

Преди да поднесат на Сезар за подпис баланса, който Селестен бе приготвил, Пийро, Попино и Констанс изчакаха един от служителите да отиде да извика абат Лоро. Служителите бяха в отчаяние, те обичаха господаря си. В четири часа добрият свещеник пристигна. Констанс го уведоми за сполетялото ги нещастие и абатът се качи горе като войник на своя пост.

— Зная защо сте дошли — рече Бирото.

— Сине мой — му каза свещеникът, — отдавна ми е известно смирението ви пред божията воля; само че сега се касае да го покажете на дело; не откъсвайте взор от кръста господен, гледайте го и мислете на какви унижения е бил подложен спасителят на човечеството, колко жестоки са били кръстните му мъки и вие ще понесете изпитанията, които бог ви праща…

— Брат ми, абатът, ме подготви вече за това — отвърна Сезар, като показа писмото, което препрочиташе, и го подаде на изповедника си.

— Вие имате добър брат — каза абат Лоро, — имате и добродетелна и нежна съпруга, предана дъщеря, двама истински приятели — вуйчо ви и този прекрасен Анселм, — а също и двама снизходителни кредитори — семейство Рагонови; всички тези добри сърца непрестанно ще леят балсам върху раните ви и ще ви помогнат да носите кръста си. Обещайте ми, че ще имате твърдостта на мъчениците и че ще понесете удара, без да трепнете.

Абатът се изкашля, за да даде знак на Пийро, който също беше в салона.

— Примирил съм се напълно — отвърна Сезар спокойно, безчестието е вече факт, сега трябва само да мисля как да възстановя честта си.

Гласът на нещастния парфюмерист и изражението му изненадаха Сезарин и свещеника. Те обаче нямаше защо да се учудват. Хората обикновено понасят по-лесно нещастието, когато то е вече известно, определено, отколкото жестоките промени на съдбата, която носи ту прекалена радост, ту безкрайна скръб.

— Цели двадесет и две години съм спал, днес се събуждам с тояга в ръка — продължи Сезар, почувствал се отново някогашният селянин от Турен.

Като го чу да говори така, Пийро го притисна в прегръдките си. Чак тогава Бирото съгледа жена си, Анселм и Селестен. Книжата, които първият помощник държеше в ръка, бяха по-красноречиви от всякакви думи. Сезар огледа спокойно близките си, погледите на всички бяха тъжни; но приятелски.

— Момент — каза той, като сне ордена си и го подаде на абат Лоро, — ще ми го върнете, когато ще мога да го нося без срам. Селестен — обърна се той към помощника си, — напишете-молба за оставката ми като помощник-кмет. Господин абатът ще ви я издиктува, сложете й дата четиринадесети и я пратете по Pare на господин дьо Ла Бийардиер.

Селестен и абат Лоро слязоха долу. За четвърт час в кабинета на Сезар се възцари дълбоко мълчание. Тази твърдост изненада семейството. Щом Селестен и абатът се върнаха, Сезар подписа молбата за оставката си. Но когато Пийро му даде да подпише баланса, нещастният човек не можа да спре едно ужасно нервно движение.

— Господи, имай милост към мене! — каза той, подписа страшния документ и го подаде на Селестен.

— Господине — каза тогава Анселм Попило, чието мрачно чело се озари от лъч светлина, госпожо, направете ми честта да ми дадете ръката на госпожица Сезарин!

При тези думи всички присъстващи се просълзиха, с изключение на Сезар, който стана, взе ръката на Анселм и му каза с глух глас:

— Дете мое, ти не можеш да се ожениш за дъщерята на един фалирал търговец.

Анселм погледна Бирото право в очите и отвърна:

— Обещавате ли пред цялото си семейство да се съгласите на кашата женитба, ако госпожица Сезарин ме иска за съпруг в деня, в който над вас няма вече да тегне тази беда?

Настъпи кратко мълчание, през което всички следяха с вълнение чувствата, изписани по измъченото лице на парфюмериста.

— Да — отвърна той най-сетне.

Анселм пое с неописуем жест ръката на Сезарин и я целуна.

— Вие съгласна ли сте? — запита я той.

— Да — отговори тя.

— И така аз вече съм член на семейството ви и имам право да се занимавам с неговите дела — каза той с особено изражение.

Анселм излезе бързо от стаята, за да не издаде радостта си, която съвсем не беше уместна при скръбта на Биротови. Не че той бе ощастливен от фалита, но любовта е така егоистична и така всеобхватна! Самата Сезарин чувстваше как сърцето й прелива от вълнение, противоречащо на горчивата й мъка.

— Като сме почнали, да нанесем и останалите удари — пошепна Пийро на ухото на Сезарин.

Госпожа Бирото издаде някакъв звук — израз по-скоро на мъка, а не на одобрение.

— Племеннико — каза Пийро на Сезар, — какво смяташ да правиш сега?

— Ще продължа търговията си!

— Не съм съгласен с тебе — каза Пийро. — Ликвидирай, разпредели актива между кредиторите си и не се показвай вече на парижката борса! Някога често съм си представял, че изпадам в положение като твоето… (О, в търговията човек трябва всичко да премисля! Търговец, който не допуска, че може да фалира, е като генерал, който смята, че не е възможно да бъде победен; в такъв случай той не е истински търговец.) Аз на твое място в никакъв случай не бих продължил тази работа. Какво? Да се червя непрекъснато пред хората, на които съм навредил, да срещам недоверчивите им погледи и да получавам мълчаливия им упрек? Виж, гилотината, това разбирам: миг, и всичко е свършено. Но да чувстваш, че всеки ден отново ти режат главата е изтезание, от което бих се помъчил да се отърва. Мнозина продължават работата си, като че ли нищо не е било! Толкова по-добре за тях, те са по-силни от Клод-Жозеф Пийро. Ако търгуваш на дребно — а само така можеш да търгуваш, — ще кажат, че си си запазил някакви средства; ако пък останеш без стотинка, няма да можеш вече да се оправиш. Кажи сбогом на търговията! Предай актива си, продай магазина и стоката и се залови с друго нещо.

— Но с какво? — запита Сезар.

— Е, потърси някаква служба — отвърна Пийро. — Нали имаш покровители? Херцог и херцогиня дьо Льононкур, госпожа дьо Мортсоф, господин дьо Ванденес! Пиши на тези хора, срещни се с тях, могат да те настанят на служба в двореца с няколко хиляди франка заплата; жена ти и тя ще изкара толкова, навярно и дъщеря ти. Така че положението не е отчайващо. Тримата ще можете да си докарате до десет хиляди франка годишно. За десет години ще можеш да изплатиш сто хиляди франка, защото от тези пари ти нищо няма да харчиш: двете жени ще имат от мене хиляда и петстотин франка за разходите си, а колкото до тебе — ще видим!

Всъщност не Сезар, а Констанс се замисли върху тези мъдри слова. Като излезе от тях, Пийро се запъти към борсата, която тогава се помещаваше в една дъсчена постройка и представляваше кръгло помещение, в което се влизаше откъм улица Федо. Фалитът на видния търговец, на когото всички завиждаха, беше вече известен и предизвикваше общо вълнение сред представителите на едрата търговия, която тогава беше привърженица на конституцията. Търговците-либерали пък виждаха в празненството, дадено от Бирото, дръзко посегателство на техните политически убеждения. Хората на опозицията искаха да имат единствени монопола върху родолюбието. Роялистите можеха да обичат краля колкото си искат, любовта към отечеството бе привилегия на левицата: народът бе на нейна страна. Правителствените кръгове грешаха, че се радваха на събитие, което либералите искаха сами да изкористят. Падането на човек, под покровителството на двореца, на човек на правителството, на един непоправим роялист, който на 13 вандемиер бе нанесъл обида на свободата, като се бе сражавал срещу славната Френска революция, даваше повод за клюки и предизвикваше аплодисменти в борсата. Пийро искаше да разбере, да разузнае общественото мнение. В една от най-оживените групи той видя дю Тийе, Гобенайм-Келер, Нюсенжан, стария Гийом и зет му Жозеф Льоба, Клапарон, Жигоне, Монжьоно, Гобсек, Адолф Келер, Палма, Шифроовил, Матифа, Грендо и Лурдоа.

— Колко трябва да сме предпазливи! — забеляза Гобенайм на дю Тийе. — На косъм е било деверите ми да отпуснат кредит на Бирото.

— Аз хлътнах с десет хиляди франка, които той ми поиска преди петнадесетина дни и му ги дадох само срещу подпис — отвърна дю Тийе. — Но той преди години ми бе услужил и няма да съжалявам, ако ги загубя.

— И вашият племенник постъпи като другите — каза Лурдоа на Пийро. — Празненства ще ми устройва! Разбирам това да е някой мошеник, който иска да хвърля прах в очите на хората, та да спечели доверието им! Но човек, когото всички смятаха за образец на честност, да прибягва към измамите на старите шарлатани, на които ние сме вечните жертви!…

— Като пиявици — допълни Гобсек.

— Имайте доверие само в хора, които живеят в кочини като Клапарон — каза Жигоне.

— Е, топре — обърна се дебелият барон Нюсенжан към дю Тийе, — вие сте искали та ми направите етин номер, като ми изпратили Пирото. Ас не снам сащо — продължи той, като се обърна към манифактуриста Гобенайм — той не братил та фсеме от мен петесет хилади вранк, ас щях та дам.

— О, не, господин барон! — намеси се Жозеф Льоба. — Вие сигурно сте знаели, че банката е отказала полиците му, вие сам сте наредили това в отчетния комитет. В положението на този нещастен човек, към когото аз продължавам да изпитвам дълбоко уважение, има някои особени обстоятелства…

Пийро стисна ръката на Жозеф Льоба.

— Наистина невъзможно е човек да си обясни станалото, освен ако допусне, че зад Жигоне се крият банкери, които искат Да провалят сделката с местата около „Мадлената“ — каза Монжьоно.

— На Бирото се е случило онова, което ще постигне всички, които се занимават с неща, дето не им влизат в работа — прекъсна го Клапарон. — Ако се беше заловил лично той с „Кефалическото масло“, вместо да се впуска да вдига цената на празните места в Париж, щеше може би да изгуби стоте хиляди франка при Роген, но нямаше да фалира. Той сега ще започне да работи под името „Попино“.

— Трябва да внимаваме с Попино — каза Жигоне.

За всички тези търговци Роген бе „нещастният Роген“, а парфюмеристът — „жалкият Бирото“. За единия като че ли намираха извинение в голямата му любовна страст, докато другият им се струваше много по-виновен поради стремежите му към големство.

Като излезе от борсата, Жигоне мина, преди да се прибере, по улица Перен-Гаслен и се отби при госпожа Маду, продавачката на лешници.

— Как върви търговийката, лелко? — запита той със свойствената му жестока добродушност.

— Криво-ляво — отговори почтително госпожа Маду, поднасяйки на лихваря единственото си кресло, и то с онова предано раболепие, което бе проявявала на времето само към „милия покойник“.

Леля Маду, която събаряше на земята несговорчивите или прекалено закачливи каруцари, не би се страхувала да участва в обсадата на Тюйлери на десети октомври, иронизираше и най-добрите си клиентки и бе способна, без да й мръдне окото, да държи реч пред краля от името на жените от халите, същата тази Анжелик Маду посрещаше Жигоне с дълбоко уважение. В негово присъствие тя оставаше без сили и тръпнеше под суровия му поглед. Хората от народа дълго още ще треперят пред палача, а Жигоне бе палачът на този род търговци. В халите няма по-уважавана власт от властта на човека, от когото зависи курсът на парите. В сравнение с него.

Всички останали институции, създадени от хората, са нищо. Дори и правосъдието, защото в халите то е представено от един комисар, с когото тези хора завързват тесни връзки. Пред лихваря обаче, пред седналия зад зелените папки лихвар, към когото хората прибягват със свито сърце, шегата секва, гърлото пресъхва, гордостта в очите притихва, а народът застава почтително.

— Искате ли нещо от мене? — запита тя.

— Нищо, една съвсем дребна работица, бъдете готова да ми изплатите записите на Бирото. Човекът е фалирал, всичко е съвсем законно, ще ви изпратя сметката утре сутринта.

— Очите на госпожа Маду отначало се стесниха, като очите на котка, а после заизпускаха искри.

— Ах, негодникът! Ах, мошеникът! Сам дойде при мене да ми каже, че бил помощник-кмет и да ме поднася! Виж какво нещо е търговията! Няма вече честни кметове, правителството ни мами. Чакайте, ще видите как ще си взема аз от него парите…

— Е, при тия работи всеки се оправя, както може, миличка — каза Жигоне и повдигна леко крак, както прави котката, когато иска да премине през някое мокро място. Има разни важни клечки, които само гледат как да се измъкнат от капана.

— Хубаво! Хубаво! И аз ще си измъкна лешниците!… Мари-Жан! Чехлите и шала ми от заешката вълна, бързо, ако не искаш да ти стопля бузите с някоя плесница!

„Ще има пердах на другата улица — каза си Жигоне, потривайки ръце. — Дю Тийе ще бъде доволен, в квартала ще стане скандал. Не знам какво му е сторил този нещастник, парфюмеристът, но и на мене вече ми е жал, сякаш е куче, което си е счупило лапата. Това не е мъж, той не може да се бори с дю Тийе.“

Подобно на въстаналия народ от квартал Сент-Антоан, госпожа Маду се стовари към седем часа вечерта пред вратата на злочестия Бирото и я отвори със страшна ярост, защото ходенето още повече я беше възбудило.

— Мръсни гадини, дайте ми парите, парите си искам! Ще ми дадете парите или ще ви задигна ветрила, бурканчета, всякакви копринажи, с една дума стока за моите две хиляди франка! Де се е видяло кметовете да ограбват населението! Ако не ми платите, ще го бутна в затвора, ще отида при кралския прокурор, ще вдигна на крак цялото правосъдие! Няма да мръдна оттук без парите си!

Тя посегна да отвори един шкаф с огледала, където имаше скъпоценни вещи.

— Мадувица ще опипа нещо — каза тихичко Селестен на съседа си.

Като чу тези думи — защото когато човек е крайно възбуден, органите на чувствителността или се притъпяват, или придобиват по-голяма острота, според темперамента, — търговката зашлеви по ухото на Селестен най-силната плесница, която някога е била удряна в парфюмериен магазин.

— Научи се да уважаваш жените, ангелчето ми — каза тя, — и да не петниш името на тези, които ограбваш.

— Госпожо — каза госпожа Бирото, излизайки от стаичката зад магазина, където случайно се намираше и мъжът й, когото вуйчо Пийро искаше да отведе, защото той в изблик на самоунижение стигаше дотам, че смяташе, че трябва да го откарат в затвора, — госпожо, за бога, не привличайте вниманието на минувачите!

— О! Нека да влязат! — отвърна жената. — Аз ще им разкажа всичко, нека се посмеят! Така, значи, е моята стока и с парите, дето га печеля с пот на челото, с тях давате балове! И вие ходите облечена като кралица с вълната, дето я скубете от агънца като мене! Исусе Христе! На мене краденият имот би ми изгорил кожата! Аз се увивам със заешка вълна, ама си е моя! Пладнешки разбойници такива, давайте ми парите или!…

И тя се нахвърли на една красива кутия е инкрустации, пълна със скъпи тоалетни принадлежности.

— Оставете кутията, госпожо — каза току-що влезлият Сезар, — тук нищо вече не е мое, всичко принадлежи на кредиторите ми. Мое е само тялото ми и ако то ви трябва, ако искате да ме пратите в затвора, давам ви честната си дума (при тези думи една сълза блесна в очите му), че ще чакам тук изпратения от вас съдебен пристав и стражарите от търговския съд.

Тонът на Сезар и жестът, с който придружи думите си, смириха гнева на госпожа Маду.

— Капиталите ми бяха задигнати от един нотариус и аз нямам вина за бедите, които причинявам — продължи Сезар, — но вие ще си получите парите, та ако ще да работя като хамалин в халите и да умра от този труд.

— Виждам, че сте добър човек — отвърна продавачката от халите, — извинете за думите ми, госпожо; но все пак и аз трябва някак да се оправдая, защото Жигоне ще ме преследва, а за изплащането на вашите проклети полици аз имам записи само с десетмесечен срок.

— Елате при мене утре сутринта — каза влезлият в този момент Пийро, — ще уредя вашата работа с пет на сто при един мой приятел.

— Я! Ама това е нашият чичо Пийро! Е, ама той ваш вуйчо ли е? — обърна се тя към Констанс. — Добре, виждам, че сте честни хора, нищо няма да загубя, нали така? До утре, стари Бруте — каза тя на бившия железар.

Сезар настоя на всяка цена да остане сред развалините на своето благополучие, за да се справи, както казваше той, с всичките си кредитори. Въпреки молбите на племенницата си вуйчо Пийро подкрепи решението му и го остави да се качи горе в апартамента. Хитрият старец изтича у господин Одри, изложи му състоянието на Бирото, взе от него една рецепта за някакъв сироп за сън, поръча го в аптеката и се върна да прекара нощта заедно е него. Двамата със Сезарин накараха Сезар да пие от сиропа. Опиатът приспа парфюмериста, който се събуди след четиринадесет часа затворен в стаята на вуйчото, в дома му на улица Бурбоне; старецът пък си бе легнал на походно легло в салона. Когато Констанс чу тропота от колата, с която вуйчо Пийро отвеждаше Сезар, цялото й мъжество я напусна. Често силите ни се поддържат от необходимостта да даваме подкрепа на някой, който е по-слаб от нас. Щом остана сама с дъщеря си, горката жена се разплака, като че ли Сезар беше мъртъв.

— Мамо — каза Сезарин, като седна на коленете на майка си и започна да й се гали също като котенце, което е присъщо само на жените, — нали ми каза, че ако се държа смело в тази беда и ти ще намериш сили да я понесеш. Хайде, не плачи сега, мила мамо! Аз съм готова да постъпя на работа в някой магазин и няма и да помисля вече какво сме били. Ще стана първа продавачка, като тебе някога, и няма и да чуеш вече от мене нито да се оплаквам, нито да съжалявам за нещо. Има все още надежда. Не чу ли какво каза Анселм?

— Скъпо мое дете, той няма да бъде мой зет…

— О, мамо…

— Той ще ми бъде истински син.

— В нещастието има нещо хубаво, то ни учи да познаваме кои са истинските ни приятели — каза Сезарин, като целуна майка си.

Сезарин успя най-после да разведри скръбта на нещастната Констанс; тя се държеше с нея като че ли тя й бе майка. На следния ден Констанс отиде още сутринта при херцог дьо Льононкур — един от първите кралски сановници — и му остави писмо, с което молеше да й определи свиждане в някакъв час през деня. След това посети господин дьо Ла Бийардиер, разказа му в какво положение ги е поставило бягството на нотариуса и го замоли да подкрепи молбата им пред херцога и да ходатайства в тяхна полза, защото се страхуваше, че няма да може добре да обясни нещата. Тя искаше служба за Бирото. Бирото щеше да бъде най-честният касиер, ако изобщо може да има степени при честността.

— Кралят току-що е назначил граф дьо Фонтен за главен директор на частния си кабинет, няма време за губене.

В два часа Ла Бийардиер и госпожа Бирото се изкачиха по голямата стълба на разкошния дом на Льононкур на улица Сен-Доминик и бяха въведени при благородника, който в момента бе любимец на краля, ако изобщо може да се каже, че Луи XVIII е проявявал някакви предпочитания. Любезният прием на този голям благородник, който спадаше към малкия брой истински аристократи, останали от миналия век, вдъхна надежда на госпожа Бирото. Жената на парфюмериста се държа естествено и бе величествена в скръбта си. Скръбта облагородява и най-големите простаци, защото в нея се крие величие, и стига само да е искрена, тя непременно хвърля своя отблясък върху човека. А Констанс бе извънредно правдива жена.

Налагаше се незабавно да се ходатайства пред краля.

Посред разговора им съобщиха за идването на господин дьо Ванденес. Тогава херцогът извика: — Ето вашия спасител!

Госпожа Бирото не бе непозната за този млад човек, който бе влизал един-два пъти в магазина и за разни дреболии, които често са така необходими, както и някои други по-едри неща. Херцогът му обясни какви са намеренията на Бийардиер. Щом научи какво нещастие е сполетяло кръщелника на маркиза д’Юксел, Ванденес отиде веднага заедно с Ла Бийардиер при граф дьо Фонтен, като замоли госпожа Бирото да го почака.

Подобно на Бийардиер и граф дьо Фонтен бе почтен провинциален благородник, един от онези неизвестни герои, които се сражаваха храбро във Вандея по време на революцията. Бирото не му беше чужд, на времето, той го бе срещал в „Кралицата на розите“. Хората, които бяха проливали кръвта си за роялистическата кауза, се радваха по това време на привилегии, които кралят държеше в тайна, за да не дразни либералите. Господин дьо Фонтен, един от приближените на Луи XVIII, минаваше за негово напълно доверено лице. Графът не само обеща на всяка цена да намери някаква служба, а отиде при херцог дьо Льононкур, който бе дежурен в двореца, и го помоли да му издейства кратка аудиенция за същата вечер и да поиска и за Ла Бийардиер аудиенция при брата на краля, който имаше особена слабост към бившия вандейски дипломат.

Още същата вечер господин граф дьо Фонтен се отби направо от двореца Тюйлери при госпожа Бирото да й съобщи, че мъжът й ще бъде официално назначен веднага след спогодбата му с кредиторите в Погасителната каса с две хиляди и петстотин франка заплата, тъй като всички служби, в кралския кабинет били вече заети извънбюджетно от благородници, на които били обещани от по-рано.

Този успех бе само част от задачата на госпожа Бирото. Горката жена отиде на улица Сен-Дьони в „Шаки-пьолот“ при Жозеф Льоба. По пътя срещна във великолепен екипаж госпожа Роген, сигурно бе тръгнала по покупки. Погледите им се срещнаха. Срамът, който щастливата жена не можа да потули при вида на другата, разорената, даде смелост на Констанс.

„Никога не бих си позволила разкош с чужди нари“ — каза си тя.

Жозеф Льоба я посрещна много добре. Тя го замоли да намери на дъщеря й служба в някоя почтена търговска фирма. Льоба нищо не й обеща, но осем дни по-късно Сезарин бе настанена с три хиляди франка заплата, храна и квартира в най-богатия магазин за парижки моди, който основаваше нов клон на булевард Де-з-Италиен. Касата и надзорът в магазина бяха поверени на дъщерята на парфюмериста, тя бе поставена по ранг преди първата продавачка и заместваше управителя и жена му.

Госпожа Бирото отиде още същия ден при Попино и поиска да работи при него като касиерка и да се занимава и с кореспонденцията и домакинството. Потайно разбра, че неговото предприятие е единственото място, където жената на парфюмериста би могла да намери уважението, което й се полагаше, и положение, при което да не се чувства подчинена. Благородният момък й даде три хиляди франка годишно, храна и собственото си жилище, като взе за себе си мансардната стая на един от служителите. По този начин, след като се радва само един месец на разкошния си апартамент, красивата парфюмеристка трябваше да се настани в ужасната стая, която гледаше към мрачния и влажен двор, същата, в която Годисар, Анселм и Фино бяха ознаменували тържествено „Кефалическото масло“.

Когато Молиньо, който бе назначен за агент от Търговския съд, дойде да приеме актива на Сезар Бирото, Констанс, подпомогната от Селестен, провери заедно с него инвентара. След това майката и дъщерята излязоха и скромно облечени, се отправиха пеш към дома на вуйчо им Пийро, без да обърнат глава към жилището, в което бяха прекарали една трета от живота си. Те вървяха мълчаливо до улица Бурдоне, където вечеряха заедно със Сезар за първи път след раздялата им. Тъжна бе тази вечеря. Всеки от тях бе имал вече време да размисли, да види докъде стигат задълженията му и да прецени мъжеството си. И тримата бяха като моряци, готови да се борят с бурята, без да се самозаблуждават за опасността. Бирото дойде малко на себе си, като разбра с какво усърдие някои видни хора са му се притекли на помощ; но той се разплака, като научи какво бъдеще очаква дъщеря му. После протегна ръка на жена си, виждайки с каква смелост тя се залавя отново на работа.

Вуйчо Пийро се просълзи за последен път в живота си пред трогателната гледка на тези три свързани така тясно същества, слели се в една прегръдка; от тях най-слабият и най-отпадналият духом Сезар вдигна ръка и каза:

— Да не губим надежда!

— За да можеш да икономисваш — каза вуйчото, — ще живееш при мене в моята стая и ще ядеш от моя хляб. Много отдавна вече ми е тежко да бъда сам и сега ти ще заместиш покойния ми син. А оттук те делят само няколко крачки до Погасителната каса.

— Боже милостиви! — викна Бирото. — Сред тази шеметна буря виждам все пак една пътеводна звезда!

Чрез примирението изпадналият в беда човек изживява нещастието си. Провалът на Бирото бе свършен факт; той го бе приел, а това вече му вдъхваше нови сили.