Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (10) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Десета глава
Висшите банкерски кръгове

Бирото реши, преди да се обърне другаде за помощ, да отиде у вуйчото на жена си и да му изложи положението; когато измина улица Сент-Оноре и стигна до улица Бурдоне, изпита такава непозната и силна тревога, че наистина се уплаши за здравето си. Той цял гореше. Вярно е, че хора с болен стомах изпитват болки в диафрагмата; че страдащите от заболявания в главата изпитват болки в мозъка. При големите кризи организмът бива засегнат там, където според темперамента на индивида се намира центърът на неговата жизнеспособност: слабите хора получават стомашно разстройство, Наполеон пък заспивал. Преди да превземат с пристъп нечие доверие, при което преминават през всички прегради на гордостта, хората, които имат чувство за чест, усещат без всякакво съмнение как в сърцето им се забиват, и то не еднократно, шпорите на оня неуморим конник, който носи име „необходимост“! Тези шпори Бирото ги бе усещал цели два дни, преди да се реши да отиде при вуйчо си, и само семейни съображения го принудиха да тръгне: тъй или иначе, той трябваше да обясни положението на строгия търговец на железария. И все пак, когато стигна до вратата, той почувства онази вътрешна отмалялост, присъща на децата, когато отиват при зъболекар; тази сърдечна слабост се дължеше не на временна болка, тя засягаше целия му живот. Бирото се изкачи бавно. Той завари стареца да чете вестник „Конститюсионел“ до запалената камина, пред кръглата масичка, на която бе сложена скромната му закуска: едно хлебче, масло, сирене и чаша кафе.

„Ето го истинския мъдрец“ — каза си Бирото, мислейки със завист за живота на вуйчо си.

— Добре, че дойде — каза Пийро, като свали огромните си очила. — Чух вчера в кафене „Давид“ за историята с Роген и за убийството на любовницата му Прекрасната холандка! Надявам се, че си взел разписка за парите от Клапарон, след като те предупредихме, че искаме да станем действителни собственици.

— Уви, вуйчо! Там е работата, че не съм взел; вие просто сложихте пръст в раната ми.

— Туйто! Ами тогава ти си разорен! — каза Пийро и изпусна вестника.

Бирото го вдигна, макар че това беше вестник „Конститюсионел“.

Пийро бе така силно поразен от собствените си изводи, че строгото му и неподвижно лице промени цвета си подобно на обработван метал: той остана като прикован, погледна през прозореца отсрещната стена, без да я вижда, заслушан в дългото обяснение на Бирото. Той явно слушаше и преценяваше думите на Сезар, претегляше всички „за“ и „против“ с неумолимостта на Минос^[1], той, който бе пребродил вече Стикса^[2] на търговията и бе напуснал кея на железарите, за да се оттегли в скромната квартира на третия етаж.

— Какво ще кажете, вуйчо? — запита Бирото, който бе приключил обяснението си с молба Пийро да купи от него ценни книжа за шестдесет хиляди франка и сега чакаше отговора му.

— Ще кажа, драги племеннико, че не мога, положението ти е извънредно разклатено. Рагонови и аз ще загубим по петдесет хиляди франка. Тия добри хора продадоха по мой съвет акциите си от мините Ворчин; чувствам се задължен, ако загубят, не да им върна капитала, но да ги подпомогна, а също така да помогна на племенницата си и на Сезарин. Може би ще потрябва хляб за всички би, ще го намерите при мен…

— Хляб ли, вуйчо?

— Да, да! Хляб! Погледни нещата такива, каквито са: няма да успееш да се справиш с това положение! От пет хиляди и шестстотин франка рента мога да отделя четири хиляди да си ги поделите с Рагонови. Аз познавам Констанс: щом си в беда, тя ще работи като безумна, ще се лиши от всичко, както и ти, Сезар!

— Положението не е толкова отчаяно, вуйчо.

— Аз така го виждам.

— Ще ви докажа обратното.

— Това най-много ще ме зарадва.

Бирото напусна Пийро без да каже нищо повече. Той беше дошъл да търси утеха и сили. А ето че бе получил втори удар, наистина не толкова, силен както първият; само че този път бе засегната не главата, а сърцето, сърцето, където се съсредоточаваше целият живот на нещастния човек.

Той слезе няколко стъпала, после се върна.

— Господине — каза той хладно. — Констанс не знае нищо, запазете поне всичко това в тайна. И помолете Рагонови да не ми отнемат домашното спокойствие, от което толкова много се нуждая, за да мога да се преборя с това нещастие.

Пийро кимна, че е съгласен.

— Смелост, Сезар — каза той, — виждам, че ми се сърдиш, но по-късно, като помислиш за жена си и дъщеря си, ще видиш, че съм бил прав.

Обезсърчен от думите на вуйчо си, когото смяташе за особено прозорлив, Сезар падна от върховете на надеждите в тинестото блато на съмнението. Ако в страшните бури на търговията човек не притежава калената душа на Пийро, той става играчка на събитията и като пътник, залутан в светлинките на блуждаещи огньове, се вслушва ту в становището на другите, ту в себе си. Той се оставя да го отнесе вихрушката, вместо или да легне и да не я гледа, или пък да остане прав, за да проследи посоката й, та да се изплъзне от нея. Потънал в мъката си, Бирото си спомни за заема и свързания с него процес. Той се запъти към улица Вивиен, при Дервил, за да заведе час по-скоро дело, в случай че адвокатът откриеше някаква възможност да се анулира договорът. Парфюмеристът завари Дервил край огъня в халат от бял мек вълнен плат, спокоен и важен, както всички адвокати, свикнали с най-страшни изповеди. Бирото забеляза за първи път онази преднамерена хладина, която вледенява дълбоко развълнувания и наранен човек, болезнено засегнат и треперещ за благосъстоянието си, за живота, честта, жена си и децата си — каквото чувстваше той сега, говорейки за нещастието си.

След като го изслуша, Дервил каза:

— Ако се докаже, че заемодавецът не е имал у Ротен сумата, която именно Роген е искал от вас да заемете, тоест не е имало реализиране на заема в брой, може да се допусне унищожението на договора: в такъв случай заемодавецът ще прибегне до гаранцията, както вие — за вашите сто хиляди франка. Тогава отговарям за процеса, доколкото изобщо може да се отговаря, защото няма дело, което да се смята предварително спечелено.

Мнението на един толкова вещ юрист възвърна малко смелостта на парфюмериста; той замоли Дервил да издейства съдебно решение в срок от две седмици. Адвокатът обаче отговори, че се надява да получи съдебното решение за анулиране на договора в срок от три месеца.

— Три месеца! — извика парфюмеристът, който смяташе, че вече е намерил източник за пари.

— Дори и да успеем да насрочим бързо делото, не можем да наложим на противника нашето темпо; той ще използва предвидените от процедурата пресрочвания; и адвокатите не са винаги налице; кой знае дали противната страна няма да предпочете да бъде осъдена задочно. Не всичко става, както го искаме, драги господине — каза Дервил усмихнато.

— Но в Търговския съд… — започна Бирото.

— О! — прекъсна го адвокатът. — Съдиите от Търговския съд нямат нищо общо със съдиите от окръжния съд. Вие претупвате делата на бърза ръка! А в Съдебната палата се спазват формалностите. Формалността е покровителка на правосъдието. Бихте ли предпочели присъда, издадена надве-натри, от която да загубите четиридесет хиляди франка? Същото е и за вашия противник, който, като види, че може да загуби тази сума, ще се защищава. Сроковете са бойното средство на съдебната процедура.

— Прав сте — каза Бирото, сбогува се с Дервил и излезе като убит.

— Те всички са прави! Пари! Пари! — повтаряше на висок глас парфюмеристът по улиците, разговаряйки сам със себе си като всички забързани хора в шумния и кипящ Париж, който един съвременен поет бе нарекъл „казан“.

Когато влезе в магазина си, служителят, който трябваше да обиколи всички клиенти със сметките, му каза, че тъй като наближавала Нова година, никой нищо не платил, но задържали фактурите.

— Значи, няма пари отникъде! — рече парфюмеристът високо.

Но прехапа устни, защото всички служители го гледаха.

Така изминаха пет дни, пет дни, през които Брашон, Лурдоа, Торен, Шафару — все кредитори, чиито сметки не бяха уредени — минаха през всички фази на хамелеона, от спокойствието — плод на доверието, до кървавочервените багри на търговската богиня на войната. В Париж обръчът на недоверието се затяга толкова бързо, колкото е бавен пътят, по който се излива доверието; попадне ли веднъж в ограничителната система от страхове и търговски предпазни мерки, кредиторът стига до страшни подлости, при които се излага много повече от длъжника: Кредиторите на Бирото започнаха със сладникава учтивост, но после, като преминаха през огъня на нетърпението, през мрачните пукотевици на настояванията, през светкавиците на личните разочарования, през вледеняващата студенина на предубеждението, те стигнаха до черното безочие на съдебните призовки. Огънят бе открит от Брашон, богатия тапицер от квартал Сент-Антоан, който не бе поканен на бала; засегнат в честолюбието си, този кредитор пожела да си получи парите в двадесет и четири часа; поиска гаранции, но не залог от движими вещи, а ипотека, вписана след четиридесетте хиляди франка върху местата около „Мадлената“. Въпреки настоятелните искания тези хора оставиха все пак Бирото за малко на мира, колкото да отдъхне. Но вместо да се опита да излезе от тежкото положение, в което бе изпаднал, с решителна позиция, Сезар само гледаше как да попречи на жена си да научи истината, а тя бе единственият човек, който би могъл да му даде съвет. Той стоеше на стража пред прага на вратата й и около магазина. Бе посветил Селестен в тайната на временните си затруднения и Селестен наблюдаваше господаря си и учудено, и любопитно: Сезар бе загубил много в неговите очи, както губят обикновено хора, попаднали в беда, но свикнали да имат успехи, хора, чиято сила произтича главно от въздействието на опитността им върху посредствените умове. Без да притежава необходимата енергия, за да се защити по всичките тези едновременно заплашващи го пунктове, Сазар има все пак смелостта да прецени положението си. За края на месец декември и за петнадесети януари му трябваха за домашни нужди, за да плати наемите си ида посрещне падежите я задълженията си, шестдесет хиляди франка, от които тридесет хиляди за тридесет и първи декември; той можеше да събере едва двадесет хиляди франка, следователно му липсваха десет хиляди. Това положение не му се видя отчайващо, защото за него, както за авантюристите, които живеят ден за ден, важен беше вече само настоящият момент. Преди още да се бе разпространил слухът за материалните му затруднения, той намисли да направи един опит, който му се стори щастливо хрумване: реши да се обърне към прочутия Франсоа Келер — банкер, оратор и филантроп, известен с благотворителността си и със стремежа си да помага на парижките търговци, чрез които си осигуряваше на вечни времена депутатски мандат в камарата. Банкерът бе с либерални убеждения, а Бирото — роялист, но парфюмеристът, преценявайки го тъй, както му диктуваше сърцето, сметна, че различието в политическите им възгледи може дори да бъде основание да му бъде открит кредит. В случай че станеше нужда от полици, той имаше пълна вяра в предаността на Попино, от когото смяташе да поиска записи за тридесетина хиляди франка, които щяха да му помогнат да изчака парите от делото, предложени като гаранция на най-нетърпеливите му кредитори. Този излиятелен човек, който споделяше вечер със скъпата си Констанс и най-малките вълнения в живота си, черпейки смелост от тези изповеди и откривайки чрез тях правилния отговор на въпросите си, не можеше сега да разговаря за положението си нито с първия си помощник, нито с вуйчо си, нито с жена си. Затова мислите му тежаха двойно повече. Самоотвержен мъченик обаче, той предпочиташе да страда, отколкото да хвърли в душата на жена си пламнала жарава; искаше да й разкаже за опасността, когато тя премине. А може би просто се стъписваше пред страшната изповед. Страхът, който изпитваше от жена си, му даваше сили да мълчи. Всяка сутрин ходеше в „Сен-Рок“ и там пред бога изповядваше мъката си.

„Ако на връщане от «Сен-Рок» не срещна войник, молбата ми ще успее. Това ще бъде божият отговор“ — казваше си той, след като бе искал помощ от небето.

И не срещнеше ли войник, той се чувстваше щастлив. Но сърцето му бе угнетено до крайност, то копнееше за друго сърце, пред което да се изплаче. Той се бе доверил пред Сезарин още при получаването на злокобната новина и тя знаеше цялата му тайна. Те си разменяха скришом погледи, изпълнени с отчаяние и сподавени надежди, пламенни молби, въпроси и отговори; търсеха взаимно съчувствие — лъч на светлина от една душа към друга. Бирото се преструваше на весел и жизнерадостен заради жена си. Запиташе ли Констанс за нещо — о, всичко е наред! Попино, за когото Сезар дори и не се сещаше, преуспявал! Маслото просто го разграбвали! Полиците у Клапарон щели да бъдат изплатени, нямало основание за тревога! Страшна бе тази престорена радост. Но заспеше ли жена му в разкошното си легло, Бирото сядаше и потъваше в размисли за нещастието си. Понякога Сезарин идваше по нощница, боса, наметнала някакъв шал на белите си рамене.

— Татко, чух те, че плачеш — казваше и тя разплакана.

След като написа писмото, с което искаше среща от големия банкер Франсоа Келер, Бирото изпадна в такова униние, че дъщеря му го изведе на разходка из Париж. Чак тогава той забеляза по улиците огромни червени афиши, а погледът му бе поразен от думите: „Кефалическо масло“.

Докато „Кралицата на розите“ катастрофално залязваше, фирмата „А. Попино“ възхождаше сияйно в пламъците на изгряващия успех. По съветите на Годисар и на Фино Анселм направи смела реклама на своето масло. Две хиляди афиша бяха поставени на най-видните места в Париж. Невъзможно бе човек да не се сблъска с „Кефалическото масло“ и да не прочете сбитата фраза, съчинена от Фино, че не е възможно да се подпомогне никненето на косите и е опасно те да бъдат боядисвани; към нея бе прибавен цитат от доклада на Воклен пред Академията на науките, истинско свидетелство, че косата може да се запази, ако се употребява „Кефалическото масло“. Всички парижки коафьори, перукери и парфюмеристи бяха окичили вратите си с гравюрата „Еро и Леандър“, възпроизведена в малък формат върху фина хартия и поставена в златна рамка с надпис: „Древните народи са запазвали косите си благодарение употребата на «Кефалическото масло»“.

— Намерил е формата на вечната реклама! — промърмори Бирото, застанал смаян пред витрината на луксозния магазин „Клош д’Аржан“.

— Нима не видя в къщи картината, която лично господин Анселм донесе, когато остави на Селестен триста флакона масло? — запита дъщеря му.

— Не — отвърна той.

— Селестен е продал от тях вече петдесет на случайни хора и шестдесет на наши клиента.

— Аха! — каза Сезар.

Замаян от хилядите камбани, чрез които мизерията ехти в ушите на жертвите си, парфюмеристът живееше в някакъв шеметен свят; предната вечер Попино го бе чакал цял час и си бе отишъл, след като побъбри с Констанс и Сезарин, които му бяха казали, че Сезар е погълнат изцяло от голямата си сделка.

— А, да, сделката с местата.

За щастие Попино, който от един месец не бе излизал от улица Сен-Диаман, и денонощно, и неделен ден, се трудеше във фабриката, не бе виждал нито Рагонови, нито Пийро, нито пък чичо си, съдията. Горкото момче спеше само по два часа! Помощниците му бяха двама, но както вървяха работите, скоро щяха да му потрябват четирима. В търговията всичко е въпрос на късмет. Оня, който не яхне успеха си, като се задържи за гривата му, пропуска щастието си. Попино си мислеше колко хубаво ще го посрещнат, когато след шест месеца каже на леля си и на чичо си: „Спасен съм, създадох си вече състояние!“, и как ще го посрещне Бирото, когато след шест месеца му занесе припадащата му се част от тридесет-четиридесет хиляди франка. Тъй като не знаеше нищо за бягството на Роген, за бедите и затрудненото положение на Сезар, той нищо не издаде пред госпожа Бирото. Попино бе обещал на Фино петстотин франка за всеки голям вестник — а имаше десет такива вестници — и по триста франка за по-малките — и те също бяха десет, — стига три пъти месечно да поместват нещо за „Кефалическото масло“. Фино видя в тези осем хиляди франка печалба от три хиляди франка за себе си, тоест първия влог, който щеше да сложи на зеления и огромен килим на спекулата! Затова се бе спуснал като лъв към приятели и познати; не пропускаше редакциите, рано сутрин проникваше в спалните на редакторите, а вечер обикаляше фоайетата на всички театри. „Сещай се за това масло, приятелю, аз никак не съм заинтересован, но просто една другарска услуга, нали разбираш? Годисар е такъв веселяк!“ С тези думи Фино започваше и свършваше всичките си разговори. Той нахлу в последните колони на вестниците, където помести статиите си, като остави хонорара на редакторите. Хитър като фигурант, който иска да мине за актьор, подвижен като прислужник в адвокатска кантора, който печели шестдесет франка на месец, той написа множество хитроумни писма, поласка много честолюбиви амбиции, направи безчетни услуги на главните редактори, само и само да обнародват статиите му. Пари, вечери, низости — всичко подпомагаше трескавата му дейност. Той подкупваше с билети за театър печатарските работници, които привършват към полунощ колоните на вестниците, като ги попълват с някои дребни предварително подготвени съобщения. Фино се озоваваше по това време в печатницата, уж за да хвърли още един поглед на някоя своя статия. Тъй като бе приятел на всички, той наложи „Кефалическото масло“ и срази крема „Реньо“ и „Бразилската смес“, както и създателите на всички подобни открития, които първи прозряха какво значи влиянието на пресата и какво въздействие има върху публиката машинката на често повтаряната реклама. В онези блажени времена мнозина журналисти бяха като говеда, не познаваха още силите си и пишеха за разни актриси — Флорин, Тюлия, Мариет и други. Те даваха тон на всичко, но за себе си не извличаха никаква полза. Амбициите на Андош не се отнасяха до успеха на артистките, нито до постановката на някоя пиеса, той не се стремеше да приемат водевилите му, нито пък да плащат статиите му; обратно, той предлагаше пари в най-благоприятния момент или канеше своевременно на вечеря; затова не остана вестник, който да не заговори за „Кефалическото масло“ и за свойствата му, съответстващи на анализите на Воклен; не остана вестник да не се присмее на онези, които вярват, че косите могат отново да поникнат, или да не разгласи опасността от боядисването им. Тези статии пълнеха с радост душата на Годисар; той се въоръжаваше с тях, за да разсипе предразсъдъците, и вършеше в провинцията, онова, което по-късно спекулантите нарекоха според собствените му думи „настъпление по всички линии“. По това време парижките вестници господстваха и в департаментите, защото те, горките, още си нямаха свои печатни органи! Там вестниците се четяха най-сериозно, от заглавието до името на печатаря, до последния ред, където можеха да се крият ироничните бележки на хора, преследвани поради убежденията им. Опирайки се на пресата, Годисар има огромен успех още в първите селища, които атакува със словото си. Всички провинциални търговци пожелаха да имат рамките с рекламата и гравюрите с Еро и Леандър. Фино измисли за „Макасарското масло“ чудесна шега, която страшно разсмиваше публиката в театър „Фюнамбюл“ — Пиеро вземаше стара проскубана метла, намазваше я с „Макасарско масло“ и тя се превръщаше изведнъж в кичест храст. Тази изпълнена с ирония сцена будеше всеобщ смях. По-късно Фино весело разказваше как без трите хиляди франка щял да умре от глад и от мъка. За него те бяха цяло състояние. В тази борба той пръв отгатна силата на рекламата и съумя умно и нашироко да я използва. Три месеца по-късно той стана главен редактор на един малък вестник, който по-късно успя да откупи и така положи основите на благосъстоянието си. „Настъплението по всички линии“, извършено от „знаменития“ Годисар — тази звезда на търговските пътници, — осигури не само тържеството на търговската фирма „А. Попино“, то завладя и общественото мнение благодарение на отчаяния щурм и борбата, която води с „Бразилската смес“ и с крема „Реньо“. На първо време това настъпление към общественото мнение създаде успех на трима души и те и тримата направиха състояние, но той причини нашествието на хиляди амбиции, които впоследствие се появиха в бойни редици на вестникарската арена и предизвикаха огромната революция на плащаните реклами! В този момент фирмата „А. Попино и Сие“ се кипреше по стените и всички витрини. Тъй като не бе в състояние да прецени колко важна е подобна реклама, Бирото каза на Сезарин само: „Младият Попино върви по моите стъпки!“ — той не схващаше, че времената са се изменили и не си даваше сметка за силата на новите средства на действие, чиято бързина и обхват достигаха много по-стремително, отколкото някога до търговския свят. Бирото не беше стъпвал във фабриката си от деня на бала: той нищо не знаеше за оживлението и за дейността, която развиваше там Попино. Анселм бе взел всички негови работници; той спеше във фабриката; Сезарин му се привиждаше непрекъснато; ту седнала на касите, ту легнала по пакетите, готови за експедиция, ту отпечатана по фактурите; без сако, той зачукваше яростно гвоздеите на някой сандък в отсъствието на помощниците си, отишли по поръчки, и си повтаряше: „Тя ще бъде моя жена!“

На другия ден, след като бе мислил цяла нощ какво трябва и какво не трябва да казва пред един от най-изтъкнатите представители на висшите банкерски кръгове, Сезар се озова на улица Усе и влезе с ужасно сърцебиене в сградата на банкера-либерал, който принадлежеше към партията, обвинявана с основание, че иска да свали Бурбоните. Подобно на всички дребни парижки търговци парфюмеристът не знаеше нищо за нравите и за хората от висшите банкерски среди. Между тях и търговския свят в Париж действат второстепенни банкерски къщи — полезни посредници на банките, които в тяхно лице имаха една гаранция повече. Констанс и Бирото никога не се бяха простирали по-далеч от възможностите си, винаги бяха имали пари в касата си, бяха държали книжата си в изправност и не бяха прибягвали до тези посреднически звена; затова и бяха неизвестни във висшите банкерски кръгове. Може би е правилно човек да си създаде кредит в някоя банка, дори и да няма нужда от него; различни са мненията по този въпрос. Както и да е, Бирото много съжаляваше, че не е използвал досега подписа си. Но смятайки, че е известен като помощник-кмет и като политически деец, той сметна, че е достатъчно да си каже името, за да влезе. Той нямаше понятие от почти дворцовия облик, с който се отличаваше обществото, чакащо да влезе при този банкер. Въведен в салона, съседен на кабинета на многоизвестната личност, Бирото попадна сред депутати, писатели, журналисти, борсови агенти, едри търговци, спекуланти, инженери и най-вече близки познати на Келер, които прекосяваха групите, почукваха по специален начин на вратата на кабинета и влизаха по привилегия преди другите.

„Какво представлявам аз пред всички тези хора?“ — каза си Бирото, зашеметен от оживлението в тази ковачница на човешкия интелект, където всеки ден се омесваше хлябът на опозицията и се репетираха ролите на голямата трагикомедия, играна от левицата. Вдясно спореха по въпроса за заема, необходим за довършването на главните канали и предложен от дирекцията по мостовете и шосетата; ставаше дума за милиони! Вляво група журналисти разговаряха за вчерашното заседание и за импровизираната от банкера реч, подтиквани от мисълта да използват тщеславието му. През двучасовото си чакане Бирото видя три пъти банкера-политик да изпраща на три крачки от вратата на кабинета си някои важни личности. Последния, генерал Фоа, Франсоа Келер съпроводи чак до другия край на салона.

„Загубен съм!“ — каза си Бирото със свито сърце.

Всеки път, когато банкерът се завръщаше в кабинета си, тълпата ласкатели, приятели и заинтересовани лица се втурваха към него като кучета след хубава кучка. Някои по-смели псета се промъкваха след него в „светилището“ му. Разговорите продължаваха пет, десет минути, четвърт час. Едни си отиваха навъсени, други изглеждаха доволни или пък си придаваха важност. Времето течеше и Бирото поглеждаше неспокойно стрелките на часовника. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на затаената мъка, безмълвното стенание на човека в позлатеното кресло до камината, до самата врата на кабинета, обитаван от бога-целител на всички мъки: кредита! Сезар мислеше скръбно, че и той като този човек бе царувал в дома си и си даваше сметка за дълбоката пропаст, в която бе пропаднал. Горчиви мисли!… И колко много сподавени сълзи през часовете, прекарани там!… Колко пъти само Бирото отправи молитви към бога да направи Келер снизходителен към него, защото под грубоватата обвивка на добродушие и леснодостъпност, той откриваше безочие, бясна тираничност, груб стремеж към господство, които изпълваха с ужас чувствителното му сърце. Накрая, когато останаха десетина-дванадесет души, Бирото реши, щом скръцне външната врата на кабинета, да стане, да се приближи до големия оратор и да му каже: „Аз съм Бирото!“ Гренадирът, който пръв се е хвърлил в атака на московския редут, едва ли е проявил повече смелост от парфюмериста при изпълнението на тази маневра.

„В края на краищата нали съм помощник-кмет!“ — рече си той, като стана, за да каже името си.

Лицето на Франсоа Келер придоби вежлив вид; очевидно искаше да се покаже любезен. Той погледна червената лентичка на парфюмериста, поотстъпи, отвори вратата на кабинета си, покани го да влезе и поговори с двама души, които се втурнаха като вихър откъм стълбата.

— Деказ иска да говори с вас — рече единият.

— Трябва да се разбие главната квартира на десницата! Кралят вижда ясно нещата и затова клони към нас! — възкликна другият.

— Ще отидем заедно в камарата — отговори банкерът, заемайки позата на жабата, която искала да подражава на вола.

„Кога му остава време да мисли за собствените си работи?“ — питаше се напълно разстроеният Бирото.

Слънцето на превъзходството сияеше и заслепяваше парфюмериста, както светлината ослепява насекомите, устремили се към меките лъчи или към полузрака на някоя хубава нощ. Той видя върху една огромна маса проектите по бюджета и стотиците печатни издания на камарата, цели томове от Държавния вестник разтворени, проучвани и анотирани, с цел да се хвърлят в лицето на някой министър по-раншните му, забравени вече слова и той да бъде принуден да признае, че си противоречи при аплодисментите на тълпа от глупци, неспособни да разберат, че събитията променят всичко. На другата маса имаше натрупани папки, доклади, проекти, хиляди данни, поверени на човек, от чиято каса се опитваха да черпят всички зараждащи се индустрии. Царският разкош на този пълен с картини, статуи и творби на изкуството кабинет, задръстената с предмети камина, струпаните като вързопи национални и чужди интереси, всичко смайваше Бирото, караше го да се чувства нищожен, засилваше страховете му и смразяваше кръвта му. На бюрото на Франсоа Келер лежаха цели пачки полици, търговски книжа и циркуляри. Банкерът седна и бързо започна да подписва писма, които не се нуждаеха от проучване.

— На какво дължа честта да ме посетите, господине? — запита той.

— При тези думи, отправени към него от гласа, който говореше на цяла Европа, докато алчната ръка се движеше по листа, клетият парфюмерист почувства нещо като накалено желязо в корема си. Той си придаде оня приветлив вид, който банкерът наблюдаваше вече десет години у хора, стараещи се да го забъркат в някоя сделка, изгодна само за тях, а това вече му осигуряваше предимство над посетителя. Затова той хвърли към Сезар един наполеоновски поглед, който просто му прониза мозъка. Подражанието на Наполеоновия поглед бе по това време смешна привичка, присъща на отделни парвенюта, които не можеха да се мерят и с малкото пръстче на императора. Този поглед се стовари върху Бирото, човек от десницата, оръдие на властта и избирател на монархията така, както печатът на митничаря върху стоката.

Господин Келер, не желая да злоупотребявам с времето ви и ще бъда кратък. Идвам по чисто търговска работа: искам да разбера мога ли да разчитам на кредит от вас. Бивш член съм на Търговския съд и съм познат в банкерските среди, но вие сам ще разберете, че ако кесията ми беше пълна, щях да се обърна към учреждението, на което сте управител. Имах чест да заседавам в съда заедно с господин барон Тибон, управител на шконтовия комитет, и съм сигурен, че той не би ми отказал. Но никога досега не съм ползвал кредит, нито съм използвал подписа си; подписът ми е непознат, а вие знаете в такъв случай колко трудно могат да се водят преговори.

В този момент Келер поклати глава и Бирото схвана това като признак на нетърпение.

— Господин Келер — продължи той, — ето за какво става дума. Залових се с една сделка с недвижими имоти извън търговията ми…

Франсоа Келер, който продължаваше да чете и да подписва писмата, без да дава вид, че слуша Сезар, вдигна глава и кимна одобрително — това насърчи Бирото. Той сметна, че работите му се нареждат и си отдъхна.

— Продължавайте, слушам ви — каза Келер добродушно.

— Закупих половината от местата около „Мадлената“…

— А, да, чух вече да се говори при Нюсенжан за тази огромна сделка, предприета от банката „Клапарон“.

— Точно така — продължи парфюмеристът. — Затова един кредит от сто хиляди франка, гарантиран от моята част в тази сделка или от търговското ми имущество, би ми позволил да изчакам и да реализирам печалби, които очаквам в най-близко време от една друга работа от чисто парфюмериен характер. Ако това е необходимо, бих могъл да ви представя покритие под формата на записи от една нова фирма, фирмата „Попино“, ново предприятие, което…

Келер обаче не се заинтересува много от фирмата „Попино“ и Бирото разбра, че е тръгнал по погрешен път; той млъкна, после, изплашен от мълчанието, продължи:

— А колкото за лихвите, ние…

— Да, да — каза банкерът, — тази работа може да се уреди, не се съмнявайте в желанието ми да ви услужа. Но тъй като съм много зает — всички европейски финанси са на плещите ми, а и Камарата ми отнема всеки свободен миг, не бива да ви е чудно, ако ви кажа, че оставям цял кош работи да се проучват в бюрото ми. Слезте долу и вижте брат ми Адолф, обяснете му какви са гаранциите ви, ако той одобри тази работа, елате пак с него утре или вдругиден в пет часа сутринта, когато проучвам основно такива сделки. Ще бъдем щастливи и горди, ако спечелим доверието ви, вие сте един от онези последователни роялисти, на които може да сме политически противници, но чието уважение е ласкателно за нас…

— Господин Келер — каза парфюмеристът, възхитен от ораторската фраза, — мисля, че съм достоен за честта, която ми оказвате, както и за високото кралско отличие… Аз съм го заслужил като член на Търговския съд и сражавайки се…

— Да — прекъсна го банкерът, — репутацията, която сте си създали, ви отваря навсякъде вратите, господин Бирото. Предложените сделки могат да бъдат само надеждни. Така че — разчитайте на нашата подкрепа.

Една жена — госпожа Келер, дъщеря на граф дьо Гондрьовил, пер на Франция — отвори някаква врата, която Бирото не беше забелязал.

— Надявам се, че ще те видя, преди да отидеш в Камарата, мили — каза тя.

— Вече е два часът! — извика Келер. — Битката е започнала. Извинявайте, господине, става дума да се свали правителството… Срещнете се с брат ми.

Той изпрати Бирото до вратата на салона и каза на един от хората си:

— Заведете господина при господин Адолф.

Докато прекосяваше лабиринта от стълби, следвайки един човек в ливрея към друг един кабинет, не така разкошен като кабинета на шефа на банката, но с по-делова атмосфера, парфюмеристът, който се бе хванал за думата „ако“ — най-сладката опора на надеждата, поглаждаше брадичката си и смяташе за добър знак ласкателствата на знаменитата личност. Съжаляваше само, че един противник на Бурбоните може да е така любезен и способен и на това отгоре и голям оратор.

Изпълнен с илюзии, той влезе в неприветлив кабинет, без никаква украса; мебелировката се състоеше от писалища, няколко грозни кресла, съвсем занемарени пердета и един прост килим. Сравнен с другия, този кабинет беше нещо като кухнята пред трапезарията или работилницата пред магазина. Тук разкриваха банковите и търговските сделки в пълната им голота, проучваха положението на предприятията и изтръгваха процентите от печалбите на индустрии, които минаваха за доходни. Тук се комбинираха онези смели удари, чрез които Келерови се прочуха в едрата търговия и които им създадоха само за няколко дни монополи, бързо експлоатирани от тях. Тук се изучаваха недостатъците на законодателството и се уговаряше без всякакъв срам така нареченият на борсата „лъвски пай“ — комисиони, изисквани и за най-малките услуги, като например да се подкрепи някое предприятие с името на банката и да му се отпусне кредит. Тук най-сетне се плетяха и пъстреха с украсата на законността мрежите на измамнически дела, като кредитиране без задължение на съмнителни предприятия, с цел да се изчака успеха им, след което да им се нанесе смъртен удар, за да се сложи ръка на тях, и в критичния момент да се изискат обратно капиталите: отвратителни маневри, в които бяха заплетени толкова акционерни дружества!

Двамата братя си бяха разпределили ролите. На горния етаж Франсоа, който бе блестящ ум и политически мъж, се държеше като цар, раздаваше обещания и милости и гледаше да бъде приятен на всички. При него всичко изглеждаше твърде лесно; той подемаше сделките много изискано и опиваше новите си посетители и току-що излюпените спекуланти с виното на своята благосклонност и с омайните си слова, като развиваше пред тях техните собствени идеи. На долния етаж пък Адолф извиняваше брат си с политическата му заетост и ловко отбираше нужното от ненужното; той минаваше за неуспял в живота, несговорчив човек. Така че с тази коварна банкерска къща човек можеше да сключи сделки само ако е двуличен. Често любезното „да“ в разкошния кабинет се превръщаше в кабинета на Адолф В сухо „не“. Тази тактика на отлагане позволяваше на Келерови да размислят и често залъгваше неопитните конкуренти.

Братът на банкера разговаряше с известния Палма, доверено лице на банката Келер, който се оттегли при влизането на парфюмериста. Когато обясни за какво е дошъл, Адолф, който бе по-хитрият от двамата братя и приличаше на истински рис с острия си поглед, с тънките си устни и неприятен цвят на кожата, както бе навел глава, хвърли към Бирото над очилата си присъщия на банкера поглед: алчен и равнодушен, ясен и непроницаем, искрящ и същевременно мрачен.

— Бъдете така добър да ми изпратите актовете за сделката с местата около „Мадлената“ — каза той, — в тях е гаранцията за текущата сметка, която искате; трябва най-напред да ги проучим и да обсъдим лихвите. Ако сделката е приемлива, можем, за да не ви затрудним, да се задоволим вместо с шконто с част от печалбата.

„Няма как! — каза си Бирото, връщайки се в къщи. — Виждам каква е работата. Като преследвания бобър и аз ще трябва да оставя част от козината си. Но по-добре да бъдеш остриган, отколкото одран.“

Този ден той се качи засмян в апартамента си и веселостта му не беше престорена.

— Спасен съм! — каза той на Сезарин. — Келерови ще ми отпуснат кредит.

Но Бирото бе приет отново в кабинета на Адолф Келер едва на двадесет и девети декември. Първия път му казаха, че Адолф отишъл на шест левги от Париж да огледа някакъв имот, който „големият“ оратор искал да купи. Втория — двамата Келер бяха заети цялата сутрин: отнасяло се до някакъв заем, предложен на двете камари и те молели господин Бирото да дойде следващия петък. Тези отлагания просто убиваха парфюмериста. Но най-сетне дойде и този петък. Бирото се озова отново в кабинета, той, седнал от едната страна на камината, срещу светлината, Адолф Келер — от другата страна.

— Добре, господине — каза банкерът, като сочеше актовете, — но колко платихте за местата?

— Сто и четиридесет хиляди франка.

— В брой?

— В полици.

— Платени ли са?

— Срочни са.

— Но ако вие сте надплатили местата с оглед на настоящата им стойност, къде остава нашата гаранция? Само в доброто име и в уважението, с което се ползвате? Сделките не могат да се основават на чувства. Ако бяхте платили двеста хиляди франка и да предположим, че сте дали сто хиляди в повече, за да турите ръка на местата, тогава бихме могли да ви дадем гаранция от сто хиляди франка срещу шконтираните сто хиляди. И резултатът за нас ще бъде, че плащайки вместо вас, ние ще станем собственици на вашата част, затова трябва да знаем дали сделката е добра. Но да чакаме пет години, за да се удвои дотогава капиталът! По-добре да си вложи човек парите в банката! Толкова работи могат да се случат! Вие търсите обръщение, за да платите срочни записи, това е опасна маневра! Отстъпвате, за да скочите по-добре. Не, сделката не ни изнася.

Последните думи подействаха на Бирото, сякаш палачът бе жигосал рамото му с нажежено желязо; той загуби ума и дума.

— Вижте какво — каза Адолф, — брат ми се интересува живо от вас, говорил ми е много за вас. Да видим в какво състояние са вашите работи — продължи той, като хвърли на парфюмериста поглед на куртизанка, която няма откъде да плати наема си.

Бирото заприлича на Молиньо, на когото се бе присмял така високомерно. Подтикван от банкера, комуто се бе понравило да размотава кълбото на мислите на нещастния човечец, бе му се прищяло да поразпита един търговец така, както съдията Попино умееше да изтръгва признания от престъпниците, Сезар разказа всичко от игла до конец: за „Двойния крем на султанките“ и за „Пречистващата вода“, и за аферата Роген, и за делото, което бе завел във връзка с ипотекирания заем и от което нищо не бе получил. Като виждаше усмихнатото и внимателно лице на Келер, който одобрително кимаше с глава, Бирото си казваше: „Слуша ме! Заинтересувал съм го! Ще получа кредит!“ А Адолф Келер се подиграваше с Бирото, както той самият се бе надсмивал над Молиньо. Увлечен от многословието, свойствено на хора, замаяни от нещастието, Сезар се разкри във всичките си измерения: той предложи за гаранция „Кефалическото масло“ и последния си коз — фирмата „Попино“. Подмамен от напразни надежди, човечецът се подаде на сондажите и проучванията на Адолф Келер, който откри в лицето на парфюмериста един глупец-роялист на път да фалира. Възхитен от мисълта, че вижда провала на този помощник-кмет, току-що награден, човек на правителството, Адолф каза тогава съвсем открито на Бирото, че не е в състояние да му открие сметка, нито пък може да поговори за него на брат си — големия оратор. Франсоа се увличал в безсмислени щедрости, като подпомагал хора с разбирания, противни на неговите, негови политически врагове, но той, Адолф, щял да се противопостави с всички сили на тази глупава игра и щял да му попречи да подаде ръка на един стар противник на Наполеон и отгоре на всичко раняван при „Сен-Рок“. Раздразнен, Бирото поиска да каже нещо за алчността на големите банки, за коравосърдечието им и за измамното им човеколюбие; но той бе обхванат от такава силна болка, че едва успя да смотолеви няколко фрази за френската народна банка, от която Келерови черпеха с пълни шепи.

— Банката обаче — възрази Адолф Келер — никога не би направила шконто, което всеки обикновен банкер би отхвърлил.

— Струва ми се — каза Бирото, — че банката не отговаря на предназначението си, когато, обявявайки печалбите си, се хвали, че е изгубила само сто или двеста хиляди франка с парижката търговия, та нали тя е под нейна закрила!

Адолф се усмихна и стана отегчено.

— Ако националната банка се залови да кредитира хората, изпаднали в затруднение в най-мошеническата и най-несигурна област на финансовите сфери, тя ще фалира за една година. Тя и без това с мъка се брани срещу пускането в обръщение на фалшиви ценности, та какво остава, ако започне да проучва и делата на онези, които биха искали подкрепата й!

„Ох! Откъде да намеря десет хиляди франка до утре, събота, тридесето число?“ — се питаше Бирото, като пресичаше двора.

Защото обикновено когато тридесет и първи е неприсъствен ден, плащанията стават на тридесети.