Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (4) (История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Четвърта глава
Разточителства

Съседът на Бирото бе дребен търговец на чадъри и бастуни; той се наричаше Керон и бе родом от Лангедок; търговията му едва креташе, затова Бирото често му се бе притичвал на помощ. Керон нямаше нищо против да се попритесни и да отстъпи на богатия парфюмерист двете стаи на първия етаж, като съответно намали наема си.

— И така, съседе — каза приятелски Бирото, който влезе в магазина му, — жена ми е съгласна да се поразширим малко. Ако желаете, да отидем в единадесет часа при господин Молиньо.

— Драги господин Бирото — отвърна търговецът на чадъри, — досега не съм предявил никакви искания за преотстъпване на стаите, но вие сам знаете, че добрият търговец трябва от всичко да печели.

— Дявол да го вземе! — каза парфюмеристът. — Аз нямам милиони. Не зная какво ще каже архитектът, когото очаквам след малко, дали планът ми е осъществим. „Преди да стигнем до някакво решение — каза ми той, — да видим по-напред дали подовете на двата апартамента са на еднакво равнище.“ Освен това трябва и господин Молиньо да даде съгласието си за събаряне на стената и да видим дали наистина тази стена е междинна. Най-сетне ще трябва да правя нова стълба и да я приспособя към новата уредба. Това прави много разходи, а аз не искам да се разоря.

— О, господин Бирото — възрази търговецът на чадъри, — вие ще се разорите тогава, когато земята се свърже със слънцето и им се народят деца.

Бирото си почеса брадата, изправи се на пръсти и пак се отпусна на токовете.

— Впрочем аз не ви искам кой знае какво — продължи Керон, — само да купите от мен ей тия книжа…

И той му подаде едно бордеро от шестнадесет полици, на обща сума пет хиляди франка.

— Аха! — рече парфюмеристът, като ги преглеждаше. — Дребни рибки по за два-три месеца…

— Купете ги, давам ви ги само с шест на сто — каза Керон смирено.

— Аз не съм лихвар — отвърна Бирото укоризнено.

— Боже мой, ходих при бившия ви служител дю Тийе; той по никакъв начин не се съгласяваше да ги вземе; сигурно за да узнае до каква сума съм готов да загубя.

— Тези подписи не ми са известни — каза парфюмеристът.

— Това са амбулантни търговци. В нашия бранш има хора с много особени имена.

— Добре, но няма да взема всичките полици, само най-краткосрочните.

— Вземете ги всичките, господине. Четиримесечните правят само хиляда франка. Не ме карайте да тичам заради останалите подир пиявиците, които изсмукват чистата ни печалба. Аз толкова рядко прибягвам до шконтиране. И нямам никакъв кредит, това ни убива нас, търговците на дребно.

— Добре, вземам всичките ви полици. Селестен ще изготви сметката. Значи, бъдете готов за единадесет часа. Ето го и моя архитект, господин Грендо — добави парфюмеристът, като видя младия човек, комуто предния ден бе определил среща при господин дьо ла Бийардиер. — Противно на навиците на талантливите хора вие сте точен — каза Бирото с най-изискана търговска приветливост. — Ако според думите на краля, който е не само голям политически мъж, но и остроумен човек, точността е израз на вежливост за кралете, за търговеца тя е средство за забогатяване. Времето е пари, особено за вас, хората на изкуството. Архитектурата включва в себе си всички останали изкуства — чувал съм подобно нещо… Но да не минаваме през магазина — добави той, като посочи замаскираната врата на дома си.

Преди четири години господин Грендо бе спечелил голямата награда за архитектура и току-що се бе върнал от Рим след три години престой на държавни разноски в Италия. Докато бе там, младият архитект мечтаеше за изкуство, а в Париж замечта за богатство. Само държавата е в състояние да даде на архитекта милионите, от които той се нуждае, за да си създаде слава; когато един човек на изкуството се завръща от Рим, той съвсем естествено си въобразява, че е Фонтен или Персие^[1], затова всеки честолюбив архитект държи да завърже връзки с министерствата. Така че и свободомислещият стипендиант, станал роялист, търсеше в този момент покровителството на влиятелни хора. Но когато човек, получил първа награда, има такова поведение, за другарите си той е „интригант“.

Младият архитект имаше да избира между две неща: да услужи съвестно на Бирото или просто да му, вземе парите. Сезар обаче бе помощник-кмет, бъдеш собственик на половината от местата, около „Мадлената“, където рано или късно щеше да израсне красив квартал, следователно бе човек, с когото трябваше да си в добри отношения. Ето защо Грендо пожертва евентуалната, малка печалба с оглед на утрешния голям доход. Той изслуша търпеливо усуканите планове и намерения на един от тези буржоа — неизменна прицелна точка на остротите и подигравките на хората на изкуството и вечен обект на тяхното презрение, — кимайки на всяка негова идейна глава. След като чу всичко, младият архитект се опита да изложи плана му накратко.

— Имате три прозореца към улицата и още един, който не използвате, на стълбището. Към тях искате да прибавите двата прозореца на същото равнище от съседната къща и да преустроите стълбата така, че да влизате направо от улицата в апартамента.

— Отлично сте ме разбрали — каза смаяният парфюмерист.

— Но за да се осъществи планът ви, новото стълбище ще трябва да се осветява отгоре, а освен това да се направи стая за портиер под цокъла.

— Цокъла?…

— Да, тоест частта, която ще служи за основа…

— Ясно.

— Колкото за апартамента ви, дайте ми пълна свобода да го преустроя и подредя. Искам да го направя достоен…

— Точно така, достоен.

— С колко време мога да разполагам, за да извърша тези промени?

— Двадесет дни.

— Каква сума сте предвидили за работниците? — запита Грендо.

— На каква сума ще възлезе ремонтът?

— За една нова постройка архитектът изчислява разходите до стотинка — отговори младият човек. — Но тъй като не зная още как да мамя буржоата (Ах, извинявайте, думата неволно ми се изплъзна!), трябва да ви предупредя, че не съм в състояние да изчисля точно разходите по ремонта и облицовката на стените. Едва след осем дена ще мога да ви представя приблизителната сметка. Имайте доверие в мен: ще имате прекрасно стълбище, осветено отгоре, завършващо с красив вестибюл към улицата, а под цокъла…

— Пак този цокъл…

— Не се безпокойте, ще намеря място за една малка стаичка за портиер. Апартаментът ви ще бъде проучен и обновен извънредно грижливо. Да, господин Бирото, за мене е важно изкуството, а не парите. Първото ми задължение не е ли да си създам име? Най-добрият начин според мен е човек да не цепи косъма на две с доставчиците и все пак с малко пари да се направи нещо ефектно.

— С такива разбирания, млади човече, вие ще отидете далеч — каза Бирото с покровителствен тон.

— Затова — продължи архитектът — договаряйте се направо с вашите зидари, бояджии, железари, дърводелци и мебелисти. Аз се нагърбвам да уредя сметката им. Дайте ми само две хиляди франка хонорар, тези пари няма да отидат напразно. Позволете ми само утре по обед да огледам всичко на място и посочете работниците си.

— А на каква сума може да възлязат разходите, така, приблизително? — запита Бирото.

— От десет до дванадесет хиляди франка — отговори Грендо. — Но в тях не влизат мебелите, защото вие сигурно и тях ще подновите. Дайте ми адреса на вашия тапицер, с него ще трябва да уточня цветовете, така че да не се нарушава добрият вкус.

— Господин Брашон от улица Сент-Антоан е изцяло на мое разположение — каза парфюмеристът като истински херцог.

Архитектът отбеляза адреса в малко тефтерче — по всяка вероятност спомен от някоя хубава жена.

— Така — каза Бирото, — оставям всичко на вас. Само ви моля да изчакате, докато уредя пренаемането на двете стаи от съседната сграда и получа разрешение за пробиване на стената.

— Довечера ми изпратете отговора си — каза архитектът. — Тази нощ ще изработя плановете. Предпочитам да работя за буржоазията вместо за оня, дето духа, тоест за себе си. За всеки случай ще взема още отсега мерките, височините и размерите на картините, разстоянията между прозорците…

— За определения ден всичко трябва да е готово — прекъсна го Бирото, — иначе няма никакъв смисъл.

— Ще бъде готово — отвърна архитектът. — Работниците ще работят и нощем, ще приложим нови способи за бързо изсушаване на боята, гледайте само предприемачите да не ви надхитрят, питайте ги предварително за цените им и дръжте уговореното да се изпълнява!

— Париж е единственото място на света, където подобни неща се осъществяват като с магическа пръчка — каза Бирото с жест на владетел от „Хиляда и една нощ“ — Ще ми направите честта, господине, да дойдете на бала ми. Не всички даровити хора изпитват презрение към търговците и вие сигурно ще видите в моя дом едно от светилата в науката, господин Воклен от Френския институт! Там ще бъдат и господин дьо Ла Бийардиер, господин граф дьо Фонтен, съдията господин Льоба, председател на Търговския съд, неколцина висши съдебни служители: господин граф дьо Гранвил от Кралския съд, господин Попино от Окръжния съд, господин Камюзо от Търговския съд, както и неговият тъст господин Кардо… Освен това ще присъства може би и господин херцог дьо Льононкур, един от най-приближените на краля. Поканил съм и няколко приятели… за да честваме освобождението на родината… а също и за да отпразнуваме моето награждаване… с ордена на „Почетния легион“… (Тук Грендо махна по особен начин.) Може да съм заслужил… това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец за Бурбоните по стъпалата пред църквата „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер, където бях ранен от Наполеон. Тези мои заслуги…

В този миг Констанс излезе от спалнята на Сезарин, където се беше облякла в утринен тоалет; един неин поглед прекъсна въодушевлението на мъжа й, на път да измайстори една фраза, с която да съобщи без хвалби на събеседника си до какви висини се е издигнал.

— Ах, добре, че дойде, миличка, представям ти господин дьо Грендо, много изискан и талантлив млад човек. Това е архитектът, препоръчан ни от господин дьо Ла Бийардиер, да ръководи малкия ремонт, който ще правим тук.

Парфюмеристът се скри зад жена си и при думата „малък“ сложи пръст на устните си, правейки знак на архитекта, който отлично разбра какво искат да му кажат.

— Констанс, господинът желае да вземе мярка, остави го, мила, да свърши тази работа — каза Бирото, след което бързо-бързо се измъкна.

— Скъпо ли ще струва? — запита Констанс архитекта.

— Не, госпожо, шест хиляди франка, така, на око.

— На око! — възкликна госпожа Бирото. — Моля ви се, господине, не започвайте, преди да сте изчислили разходите и да сте подписали договор. Аз зная как постъпват предприемачите: шест хиляди може да означават двадесет хиляди. Нашето положение не ни позволява да пръскаме пари. Много ви моля, макар че мъжът ми решава тези въпроси, дайте му време да размисли.

— Госпожа Бирото, господин помощник-кметът ми каза да му предам апартамента готов най-късно след двадесет дни и ако се бавим, разходите напразно ще текат.

— Има разходи и разходи — отвърна красивата парфюмеристка.

— Да не мислите, госпожо, че вътрешната украса на един апартамент е нещо много съблазнително за човек, който възнамерява да строи паметници? Това е дребна работа и аз я приех само за да не откажа на господин дьо Ла Бийардиер, но щом думите ми ви плашат…

Той се отдръпна, сякаш се канеше да си отиде.

— Добре, добре, господине — изрече Констанс бързо и се прибра в стаята си; там отпусна глава на рамото на дъщеря си и въздъхна: — Ох, детето ми, баща ти е решил да се разори. Взел е архитект с мустаци и брада^[2], който смята да строи паметници и ще провали фирмата ни, за да ни построи някакъв дворец. Баща ти никога не се бави, щом става въпрос за лудости; той ми говори през нощта за този проект и ето че още сутринта вече го изпълнява.

— О, мамо, остави татко да направи каквото е намислил, господ винаги го е закрилял — рече Сезарин, целуна майка си и седна да свири на пианото, за да покаже на архитекта, че дъщерята на един парфюмерист разбира от изкуство.

Когато влезе в спалнята на Сезарин, Грендо бе поразен и почти занемя от красотата й. В утринен тоалет, свежа и розова, каквито са момичетата на осемнадесет години, руса и синеока, тънката и стройна Сезарин го удиви с рядката гъвкавост, която подчертава нежните женски форми и придава нови отсенки на обожавания от художниците синкав оттенък на вените, чиято мрежа трепти под белоснежната кожа. Макар че прекарваше по цели дни в обезкръвяващата атмосфера на зле проветрявания парижки магазин, където слънчевите лъчи едва проникваха, тя все едно, че живееше сред природата, като римлянка, родена в Транстевере. Буйната й коса, която по челото имаше същите очертания както у баща й, бе вдигната отзад, така че откриваше стройната й шия; отстрани тя се спускаше на грижливо подредени къдрици, както косите на всички продавачки в магазините, които в желанието си да бъдат забелязани проявяваха към тоалета си придирчивостта на англичанката. Хубостта на това прелестно момиче не приличаше на красотата на английските лейди или на френските херцогини, а на русите, закръглени Рубенсови фламандки. Носът й бе леко вирнат (както носът на баща й), но бе изящно очертан и издаваше чувство за хумор; това бе типичен френски нос, като онези, които така майсторски рисува Ларжилиер. Кожата й, гладка и изпъната, издаваше девическа жизненост. Тя бе наследила красивото чело на майка си, но у нея то бе просветлено, спокойно и безгрижно. Сините й, пълни с магнетична сила очи подчертаваха нежната прелест на тази честита русокоса девойка. Тъй като бе щастлива, лицето й не притежаваше онази поетичност, която художниците непременно искат да вложат в женските образи, като ги рисуват дълбоко замечтани; но смътният физически копнеж, присъщ на момичетата, които още не са се откъснали от майчиното крило, й придаваше нещо съвършено. Въпреки изящните форми тя имаше снажна снага; краката й издаваха селския произход на бащата, в нея нямаше расовост, може би това бяха позачервените й ръце, белег на чисто буржоазен начин на живот… Един ден, рано или късно, тя щеше да напълнее. Благодарение на посещенията на млади и елегантни клиентки Сезарин бе придобила усет за облеклото и за красиво държане на главата и усвоила маниери за говорене и походка, които й придаваха вид на дама и завъртваха ума на младежите и на служителите в магазина, за които тя бе много изискана. Попино се бе зарекъл да се ожени за нея и за никоя друга. Това сякаш безплътно и извънредно чувствително създание единствено бе в състояние да му възвърне чувството за мъжко превъзходство. Тази прелестна девойка вдъхваше любов така мигновено, че обожателите й нямаха време да размислят дали тя е достатъчно умна, за да придаде трайност на чувствата им, но каква полза от такова напрегнато остроумие в общество, където добродетелите и здравият разум са главните фактори за щастие?

По душа Сезарин приличаше на майка си, но бе по-изтънчена поради полученото възпитание: тя обичаше музиката, рисуваше с молив света Богородица, четеше творбите на Котен, Рикобони и Бернарден дьо Сен-Пиер, Фенелон и Расин. В кантората при майка си се появяваше само за няколко минути преди обед или в редки случаи, когато трябваше да я замести.

Като всички парвенюта, които се мъчат да внедрят неблагодарност у своите деца, като ги поставят по-високо от себе си, родителите на Сезарин изпитваха удоволствие да я поставят на пиедестал, но за щастие тя притежаваше буржоазни добродетели и не злоупотребяваше с тази тяхна слабост.

Госпожа Бирото следеше архитекта с неспокоен и умолителен поглед, тя гледаше с ужас и показваше на дъщеря си странните движения на метъра — атрибут на архитектите и предприемачите, — с който Грендо вземаше размерите. Струваше й се, че в тези магически движения се крие нещо съзаклятническо и зловещо, щеше й се стените да не са така високи, нито стаите толкова големи, но не смееше да запита архитекта какво означава цялата тази магия.

— Бъдете спокойна, госпожо, нищо няма да задигна — каза той с усмивка.

Сезарин не можа да сдържи смеха си.

— Господин Грендо — каза Констанс умолително, без дори и да забележи намека на архитекта, — не се впускайте в разточителства, един ден ще ви се отплатя за това.

Преди да отиде при господин Молиньо, собственик на съседната къща, Сезар реши да вземе от Роген незаверения договор за пренаемане, който Александър Крота щеше да му състави. На излизане Бирото съгледа дю Тийе на прозореца на кантората на Роген. При все че любовната връзка на някогашния му служител с жената на нотариуса обясняваше присъствието му там точно когато се изготвяха договорите за празните места, въпреки крайното си доверие в Роген, Бирото се обезпокои. Оживеният вид на дю Тийе показваше, че се води някакъв спор. „Да не би и той да участва в сделката?“ — запита се Сезар със свойствената си търговска предпазливост. През ума му мина светкавично подозрение. Той се обърна, зърна госпожа Роген и присъствието на банкера престана да му се вижда толкова съмнително. „И все пак може би Констанс е права? — помисли си той. — Но защо съм толкова глупав, та съм се повел по ума на жените? По-добре да поговоря с вуйчо Пийро тази сутрин… От Батавския дом, където живее Молиньо, до улица Бурдоне има само няколко крачки.“

Ако Бирото бе недоверчив наблюдател или търговец, който е имал вече вземане-даване с мошеници, той би могъл да се спаси, но миналото му, както и неспособността му да види логическата връзка между нещата, която веднага довежда един по-умен човек до определени умозаключения, го погубиха.

Той завари търговеца на чадъри празнично облечен и вече тръгваха с него за собственика, когато готвачката Виржини го хвана за ръкава.

— Господарю, госпожата не иска да отивате…

— А сега! — викна Бирото. — Пак женски хрумвания!

— … преди да си изпиете кафето; то е готово.

— А, вярно. Съседе — каза Бирото на Керон, — толкова много неща имам на ум, че не чувам вече гласа на стомаха си. Тръгнете преди мене, ще се намерим пред вратата на господин Молиньо, освен ако желаете да се качите при него и да му изясните работата, така ще загубим по-малко време.

Господин Молиньо бе дребен рентиер и голям особняк. Такива хора се срещат само в Париж, тъй както известен вид лишеи се намират само в Исландия. Сравнението е напълно уместно и поради това, че този човек спадаше към някакъв смесен животинско-растителен вид, какъвто един нов Мерсие^[3] би могъл да състави от тайнобрачни растения, които кълнят, цъфтят и умират върху, във или под гипсовите настилки на някои чудновати и нездравословни къщи, каквито те обикновено предпочитат. На пръв поглед това човешко растение, което бихме нарекли чадъровидно поради широкия, тръбовиден син каскет на главата му, около чието стебло бяха навити зеленикави панталони и чиито луковични корени бяха пъхнати в терлици с ширит по края, имаше белезникава и плоска физиономия, неиздаваща нищо отровно. В този странен субект веднага бихте разпознали притежателя на акции, който вярва на всички новини, кръщавани с мастило от периодичния печат, и за всичко има един отговор: „Прочетете вестника.“ В него ще откриете буржоата, който държи преди всичко на реда, но в душата си е противник на властта, на която той все пак винаги се подчинява; същество, незначително от гледна точка на физиката, което обаче отблизо е истински хищник, безчувствено като съдебен пристав, щом се касае за правата му; човек, който храни птичките с прясна мокрица, а котката си — с кости от риба, който прекъсва сметките си, за да чуе как пее канарчето му, недоверчив като тъмничар, готов да внесе парите си в някоя лоша сделка, а после да си ги навакса чрез най-грозно скъперничество. Зловредността на това хибридно цвете се разкриваше едва при досега с него; за да се усети вонливата му горчивина, то трябваше да бъде сварено в някаква търговска сделка, където интересите му биха се смесили с интересите на другите. Като всички парижани, и Молиньо изпитваше нужда да господарства и да притежава онази, макар и малка частица власт, която всеки човек, включително и портиерът, упражнява върху по-голям или по-малък брой свои жертви — жена, деца, наематели, подведомствени, кон, куче или маймуна, на които си отмъщава заради оскърбленията, получени от по-висшите среди, към които се стреми. Този дребен и досаден старик нямаше жена, нито деца, племенник или племенница; той така нагрубяваше чистачката си, че я бе превърнал в мъченица, затова, изпълнявайки най-съвестно задълженията си, тя старателно го избягваше. Властолюбивите му апетити останаха излъгани; за да ги засити, той търпеливо бе изучил законите относно наемните договори и общата междусъседска стена; бе навлязъл в подробности в съдебната практика, занимаваща се с къщите в Париж, и то във всичките им тънкости — наематели, съседи, тегоби, данъци, мита, чистота, украса по празници, канализация, осветление, еркери над улицата, съседство с нехигиенични заведения. Всичките му средства и цялата му дейност, а също и цялата му изобретателност служеха, за да поддържа положението си на собственик в пълна бойна готовност; това беше забавлението му, но то започваше да се превръща вече в мания. Приятно му беше да брани гражданите срещу набезите на беззаконието; жалбите обаче бяха редки, така че страстта му в края на краищата се насочи срещу наемателите му. Наемателят се превръщаше в негов враг, негов подчинен, поданик, васал; той смяташе, че му дължат уважение и всеки срещнат по стълбите човек, който не го заговаряше, бе за него грубиянин. Квитанциите си пишеше сам и ги изпращаше по обед в деня на плащането. Закъснелият платец получаваше призовка в законния срок. После идваше ред на поставяне под запор, изплащане на разноските и цялата съдебна кавалерия довтасваше начаса и извършваше това, което палачът нарича „съдебен механизъм“. Молиньо не правеше никакви отсрочки, по отношение на наемите сърцето му като че ли бе покрито с дебела, груба обвивка.

— Ще ви дам пари назаем, щом сте в нужда — казваше той на всеки платежоспособен човек, — само че наема си трябва да платите, всяко забавяне влече загуба на лихви, за което законът не предвижда обезщетение.

След дълго проучване на причудливите прищевки на наемателите, които идваха един след друг и събаряха установения от предшествениците им ред точно тъй, както се събарят династии, той установи свой закон, който свято съблюдаваше — чисто и просто не правеше никакви поправки: камините не пушеха, стълбищата бяха чисти, таваните бели, корнизите — безукорни, паркетите — здрави, стените — добре боядисани; ключалките бяха най-много от три години, всички прозорци имаха стъкла, никъде нямаше пукнатини, повредите от пода се виждаха само когато наемателят напускаше жилището и той приемаше новия наемател в присъствието на един железар, на един бояджия-стъклар — „много разбрани хора“, както казваше той. Новият квартирант можеше да извърши сам поправките; но заловеше ли се той да ремонтира апартамента, дребничкият Молиньо мислеше ден и нощ как да го извади и да даде отново под наем този път вече подновеното жилище; той го дебнеше, изчакваше и после предприемаше цял низ хитрости. Той познаваше и най-малките тънкости на парижкото законодателство относно наемите. Готов винаги да се съди и при това със склонност към писане, той изпращаше на наемателите си сладникави и учтиви послания; в основата обаче на този стил, както и зад вежливата му и блудкава физиономия се криеше душа на Шейлок^[4]. Той искаше наема винаги в аванс за шест месеца, смятан от последното платено шестмесечие, при което следваха редица трънливи условия, измислени от самия него. Той проверяваше дали жилищата имат достатъчно мебели, за да съответстват на наема. Имаше ли нов квартирант, Молиньо го проучваше най-обстойно, защото не искаше да допусне хора от някои обществени слоеве — и най-малкият работнически чук го плашеше. А когато предстоеше да се сключва договорът, той го вземаше със себе си и го проучваше дни наред, страхувайки се най-вече от думи като „и други“, поставени от нотариуса. Като оставим настрана разбиранията му на собственик, Жан-Батист Молиньо изглеждаше добър и услужлив; той играеше на карти и не се сърдеше на партньорите си, смееше се на всичко, на което се смеят другите, говореше на теми, които бяха в устата на всички — за злоупотребите на хлебарите, които хищнически ви ограбват с неточни теглилки, за съучастничеството на полицията с престъпниците или за героизма на седемнадесетте депутати от левицата^[5]. Четеше „Здравият разум“ на абат Мелие^[6], но ходеше на черква, понеже не можеше да направи избор между деизма и християнството; не даваше обаче нищо за подпомагане на църквата и правеше всичко, за да се отърве от все по-нахалните искания на духовенството.

Във връзка с това неуморимият писач на жалби изпращаше писма до вестниците, които те не печатаха и дори не му отговаряха. И най-сетне той бе като всеки почтен буржоа, който спазва народните традиции по празниците, измисля първоаприлски шеги, разхожда се при хубаво време по булевардите, любува се на кънкьорите по пързалките, а в дни на национални празници отива още в два часа с парче хляб в джоба на терасата на площад Луи XV, за да заеме първите места.

Батавският дом^[7], където живееше това старче, е една от онези странни и с нищо необясними постройки, които са резултат на спекула с местата за строежи. Изградена от дялан камък в манастирски стил, с вътрешни аркади и галерии, с пресъхнала чешма в дъното за украса, защото чучурът във форма на лъвска муцуна не само не пускаше, но като че ли искаше вода от минувачите, тази сграда бе навярно замислена, за да стане нещо като Пале-Роял в квартал Сен-Дьони. Нездравословна, затулена от четирите страни от високи постройки, тя бе оживена само през деня. През нея минават тесни, мрачни и влажни улички, където хората дори и когато бързат, хващат ревматизъм. Уличките се кръстосват и свързват квартала на Халите с предградието Сен-Мартен чрез прочутата улица Кенканпоа; през нощта обаче в целия Париж няма да намерите друго толкова пусто място; човек би казал, че тук се намират катакомбите на търговията. Там има долнопробни индустриални предприятия, няколко холандци, наричани „батавци“, и голям брой бакали. Естествено всички жилища на този дом на търговията гледаха към вътрешния двор, така че наемите не бяха високи. Господин Молиньо живееше в един от ъгловите апартаменти на шестия етаж по здравословни съображения, тъй като въздухът беше чист едва на двадесет метра от земята. Като се разхождаше по тясното пространство между улиците, където бе посадил цветя въпреки забраната на полицията относно „висящите градини“ в този съвременен Вавилон, „добрият собственик“ се радваше оттам на чаровната гледка към монмартърските мелници. Апартаментът му се състоеше от четири стаи, като не се смята на горния етаж скъпоценното „английско помещение“^[8], което сам си бе уредил, имаше ключ от него и само той го използваше. В това отношение правата му бяха безспорни. Още с влизането някаква неприлична оголеност издаваше начаса скъперничеството на този човек: в преддверието имаше шест плетени стола, една фаянсова печка, а по тапицираните със зелена хартия стени висяха няколко гравюри, купени на публични разпродажби; в трапезарията имаше два бюфета, две клетки, пълни с птички, маса, покрита с мушама, барометър, врата „към висящите градини“ и няколко махагонови стола със седалки от конски косъм. По прозорците в салона имаше къси пердета от стара зелена коприна и едно кресло от утрехско зелено кадифе с бяла дървена част. Спалнята пък на стария ерген съдържаше мебели от времето на Луи XV, които бяха толкова замърсени от дългата употреба, че жена в бяла рокля не би посмяла да седне на тях от страх да не се изцапа. Камината бе украсена с часовник с две колони; поддържащи цифреника, служещ за пиедестал на един митологичен образ: Атина-Палада с насочено копие. Подът бе отрупан с чинии, пълни с остатъци от храна за котките, така че човек не знаеше къде да стъпи. Над скрин от санталово дърво висеше портрет в пастел (Молиньо на млади години). Имаше и книги, маси, отрупани с мръсни, зелени папки, на малка поставка се виждаха умрелите му препарирани канарчета и едно толкова неприветливо легло, че би могло да се поправи само на монахиня.

Сезар Бирото бе очарован от изисканата учтивост на Молиньо, когото завари в сив вълнен халат пред тенекиено котлонче, поставено в единия край на камината, на което вреше млякото му; в същото време той сипваше по малко от кафето си от някакво глинено гърне. За да не безпокои хазяина си, търговецът на чадъри сам отвори вратата на Бирото. Молиньо благоговееше пред кметовете и помощник-кметовете на Париж, които наричаше „свои общински пълномощници“. При появата на помощник-кмета той стана от мястото си и докато забележителният му гост не седна, остана прав с каскет в ръка.

— Не, господине… Да, господине, ах, боже мой! Ако знаех, че ще имам честта да приема в скромното си жилище един член на общинския съвет на Париж, вярвайте, щях на драго сърце да дойда аз у вас, макар че съм ваш хазяин или по-точно, на път да ви стана хазяин.

С лек жест Бирото го замоли да си сложи каскета.

— Дума да не става, няма да си сложа каскета, докато не седнете и не си сложите и вие шапката, ако случайно сте хремав, стаята ми е малко хладна, скромните ми доходи не ми позволяват… Наздраве, господин помощник-кмете!

Докато търсеше договорните книжа, Бирото бе кихнал. Той ги подаде и за да не се бавят, добави, че нотариусът Роген ги е направил на свои разноски.

— Не оспорвам компетентността на господин Роген, чието име е от най-известните сред парижките нотариуси; но аз си имам някои привички, може да е мания, но тя си има обяснения: аз сам си върша работата и моят нотариус е…

— Но тази работа е толкова проста — каза парфюмеристът, който бе свикнал с бързите решения на търговците.

— Проста ли? — възкликна Молиньо. — Няма прости неща при наемните отношения. А, вие не сте собственик, господине, и толкова по-добре за вас. Да знаехте само докъде достига неблагодарността на наемателите и колко предпазливи се налага да бъдем. Ето например имам един квартирант…

Четвърт час Молиньо разказва как Жандрен, художникът, измамил бдителността на портиера в дома на улица Сент-Оноре. Този Жандрен извършил безобразия, достойни за един Марат, нарисувал безсрамни картини, които полицията не забранила, защото била негова съучастница! Същият Жандрен, напълно безнравствен човек, водел в къщи леки жени и правел невъзможно минаването по стълбището. Тази шега подхождала напълно на човек, който рисувал карикатури против правителството. И коя била причината за тези злодеяния? Защото му поискали наема на петнадесето число от месеца! Жандрен и Молиньо щели да се съдят, защото, макар и да не плащал, художникът продължавал да стои в опразнения апартамент. Молиньо получавал анонимни писма, навярно от Жандрен, в които го заплашвали, че ще го убият някоя вечер в кривите улички, водещи към Батавския дом.

— Стигна се дотам, господине — довърши той, — че господин префектът, на когото се оплаках, ми разреши да нося пистолет за лична охрана. (Използвах случая, за да му подшушна някоя и друга дума за промени в законите в тази област.)

Дребният старик стана да потърси пистолетите си.

— Ето ги! — каза той.

— Но, моля ви се, господине, надявам се, че не очаквате подобни неща от моя страна — каза Бирото и погледна със състрадателна усмивка към Керон.

Молиньо долови погледа и се почувства оскърбен, че среща подобно отношение у общински служител, който би трябвало да поема защитата на гражданите. Той би простил на всеки друг, но не и на Бирото.

— Господине — продължи той сухо, — вие като един от най-достойните членове на Търговския съд, като помощник-кмет и като достопочтен търговец не бихте се занимавали, разбира се, с такива дребнавости, защото това са дреболии! Но в дадения случай се касае за пробиване на стена, за което трябва да получите съгласието на вашия хазаин господин граф дьо Гранвил; трябва също да получите договор за възстановяване на стената, когато изтече наемният ви срок; освен това наемите са извънредно ниски, но те ще се покачат, площад Вандом ще придобива все по-голяма цена, предстои прокарването на улица Кастилионе! Обвързвам се… обвързвам се…

— Да приключим — каза смаяният Бирото, — колко искате? Добре съм запознат с тези въпроси и знам, че всичките ви доводи ще рухнат пред върховния довод: парите! Кажете, колко искате?

— Само това, което ми се полага, господин помощник-кмете. Кога изтича договорът ни за наема?

— След седем години — отвърна Бирото.

— Но колко ще струва моят първи етаж след седем години? — продължи Молиньо. — Колко ще струват две мебелирани стаи в този квартал? Може би повече от двеста франка на месец? А аз според вас трябва да се обвържа с договор! Наемът в такъв случай трябва да бъде хиляда и петстотин франка. При такава цена съм съгласен да извадя тези две стаи от наема на господин Керон — каза той, като погледна изпод вежди търговеца на чадъри — и да сключа с вас договор за седем години. Пробиването на стената ще стане на ваши разноски, стига само господин граф дьо Гранвил да се съгласи и да се откаже от всякакви права. Вие отговаряте за пробиването и от вас не искам да възстановявате стената откъм моята страна, но още сега ще ми дадете обезщетение от петстотин франка: човек не знае докога е жив, а пък аз не желая да гоня хората да ми възстановяват стената.

— Тези условия ми се виждат горе-долу приемливи — каза Бирото.

— Освен това — продължи Молиньо — ще ми броите hic et nunc^[9] седемстотин и петдесет франка, смятани срещу последното шестмесечие на ползването, и това ще се отбележи в договора. Мога да приема и някои малки полици като гаранция за какъвто искате срок. Аз съм делови и откровен човек. В договора ще споменем, че се задължавате да зазидате на ваши разноски вратата към моето стълбище, което се отказвате от правото да ползвате. Бъдете спокоен, няма да ви искам обезщетение за възстановяването му, след като изтече наемният срок; смятам, че то се включва в петстотинте франка. Признайте, че съм справедлив.

— Ние, търговците, че правим толкова дребни сметки — отговори парфюмеристът, — с такива формалности търговията би станала невъзможна.

— О, в търговията работите стоят съвсем иначе, особено в парфюмерията, където всичко върви като по масло — каза старчето с кисела усмивка. — При наемните отношения обаче няма маловажни неща. Ето например имам един наемател на улица Монторгьой…

— Господин Молиньо — каза Бирото, — не бих искал да закъснеете с обяда си: ето договора, нанесете поправките, приемам всичко, което искате. Днес можем да си дадем дума, а утре ще подпишем документа, защото от утре моят архитект започва работа.

— Вижте какво — добави Молиньо с поглед, отправен към търговеца на чадъри, — господин Керон не ми е платил за последното шестмесечие и не иска да плати, дайте ми и за него една малка полица и нека наемът да тече от януари до януари. Така е по-добре.

— Съгласен съм — каза Бирото.

— Пет на сто за портиера…

— Но, моля ви се — отвърна Бирото, — вие ме лишавате от входа през стълбището, не е правилно…

— Моля ви се — възрази рязко Молиньо, който не отстъпваше от принципите си, — вие сте наемател и сте длъжен да поемете вашия дял от данъците и от разноските, свързани с поддържане на жилището. Като се споразумеем за всичко, няма да има вече никакви трудности… Вие много се разширявате, изглежда, че търговията ви върви добре?

— Да — каза Бирото, — причината обаче е друга. Ще поканя неколцина приятели, за да отпразнуваме освобождението на Франция^[10] и награждаването ми с ордена на „Почетния легион“…

— А! — възкликна Молиньо. — Заслужена награда!

— Наистина — отвърна Бирото. — Смятам, че съм заслужил това високо кралско отличие като член на Търговския съд и като боец за Бурбоните, понеже, сражавайки се по стъпалата на църквата „Сен-Рок“ на тринадесети вандемиер, бях ранен от Наполеон; тези мои прояви…

— … са равностойни на подвизите на нашите славни войници от старата армия. Панделката на ордена е червена, защото е напоена с пролятата кръв.

Като чу тези думи, взети от „Конститюсионел“, Бирото не можа да се въздържи да не покани и Молиньо, който се разсипа от благодарности и се почувства готов да му прости изразеното преди малко презрение. Старецът изпрати новия си наемател до външната врата с безброй поклони. Когато слязоха в двора на Батавския дом, Бирото погледна Керон с присмехулно-игриви очи.

— Не вярвах, че има по света толкова бедни духом хора! — каза той, като едва се сдържа да не каже „глупави“.

— Ах, господин Бирото — отвърна Керон, — не всеки може да има вашите способности.

Пред Молиньо Бирото наистина чувстваше, че стои по-горе от него. Думите на търговеца на чадъри извикаха приятна усмивка на устните му и той се сбогува с него с царствен жест.

„Близо съм до халите — каза си Бирото, — мога да свърша работата с лешниците.“

След цял час лутане продавачките от халите отправиха Бирото към улица Ломбар, където се продаваха лешници за захарната индустрия, а там приятелите му, съпрузите Матифа, обясниха, че продажбата на едро на сухи плодове ставала само в магазина на някоя си Анжелик Маду, живееща на улица Перен-Гаслен, и че това било единственото място, където можело да се намерят истински провансалски лешници.

Пере-Гаслен е една от уличките в лабиринта, между кея и улиците Сен-Дьони, Ла Феронри и Ла Моне, който е нещо като търбух на Париж. Това място е пълно с безброй най-различни, най-разнообразни смесени стоки, едни от които вонят, а други мамят окото — херинга и муселинови платове, коприна и мед, масла и тюл, — то гъмжи най-вече от множество дребни дюкянчета, чието съществуване Париж дори и не подозира, тъй като повечето от хората не си дават сметка за процесите, ставащи в стомаха им; пиявицата на квартала бе някой си Бидо, по прякор Жигоне, лихвар, живеещ на улица Грьонета. Тук има конюшни, превърнати в складове за тонове зехтин, и някогашни навеси за коли, пълни с купища памучни чорапи. Тук се върши търговия на едро със стоките, които после се продават на дребно в халите. Госпожа Маду бе бивша продавачка на риба, която от десет години търгуваше със сухи плодове благодарение на връзките си с бившия собственик на магазина, нещо, което бе дало повод за много клюки в халите. Предизвикателната й, малко мъжка красота на времето сега бе изчезнала под дебелия слой тлъстина. Тя живееше в партера на една порутена жалка къща, крепена на всеки етаж с железни подпори. Покойният й приятел бе успял да се освободи от всякаква конкуренция и да вземе монопол за търговията си; макар че в образованието й имаше някои празноти, наследницата му успя да продължи работата. Тя обхождаше непрекъснато складовете си, които се помещаваха в стари навеси, работилници и конюшни, където успешно водеше борба с вредните насекоми. Без кантора, без каса и без сметководство, понеже бе неграмотна, тя отговаряше на получените писма с един удар на юмрука, гледайки на тях като на обида. Иначе тази червендалеста жена не бе лоша; върху бонето си носеше винаги шалче, печелеше с гръмкия си глас уважението на каруцарите, които й докарваха стоката, а разправиите й с тях приключваха винаги с шишенце бяло вино. С производителите, които й изпращаха плодовете си, нямаше никакви неприятности, кореспонденцията им се изразяваше в парични записи — единственият начин, по който можеха да се разберат. През лятото пък леля Маду им ходеше на гости.

Бирото завари тази недодялана търговка сред чували с лешници, кестени и орехи.

— Добър ден, любезна госпожо — каза той малко закачливо.

— „Любезна“ ли? — отвърна тя. — Ей, приятелю, а ти откъде знаеш дали съм любезна? Да не сме пасли овце заедно?

— Аз съм търговец на парфюми и помощник-кмет във втори парижки район. Така че като длъжностно лице и като клиент имам право на по-други обноски.

— То си е моя работа — отвърна мъжкараната, — аз нямам вземане-даване с помощник-кметовете и нищо не купувам от общината. Ако пък искаш да знаеш, клиентелата ми ме обожава, макар че й говоря, както си зная.

— Ето ти последиците от монопола! — измънка Бирото.

— Попол! Кръщелникът ми! Трябва пак да е извършил някоя дивотия! За него ли идвате, почитаеми кмете? — запита тя с по-мек тон.

— Не, вече ви казах, че идвам при вас като купувач.

— Добре де! Как се казваш, момчето ми? Никога не съм те виждал насам.

— Ако се съди по тона, сигурно не продавате скъпо лешниците си? — забеляза Бирото, като каза кой е.

— А, вие сте известният Бирото с хубавата жена? Е колко ще вземете от тези сладки лешници, мили мой?

— Шест тона.

— Това е всичкото, което имам — каза търговката с глас като хъхреща флейта. — Драги ми господине, виждам, че не чакате други да женят вместо вас момите и да ги заливат с парфюми! Да ви благослови господ, хубав ви е занаятът. Хайде прощавайте за простотията ми! Ще ми станете най-добрият клиент и името ви ще бъде записано в сърцето на жената, която най-много обичам на света…

— Коя е тя?

— Как коя? Любезната госпожа Маду.

— Колко давате лешниците?

— За вас, драги гражданино, двадесет и пет франка стоте кила, ако купите всичката ми стока.

— Двадесет и пет франка, значи, хиляда и петстотин франка! — каза Бирото. — А може би ще ми трябват стотици хиляди килограма годишно.

— Ама я вижте каква хубава стока, брана е направо от дървото! — викна тя, като бръкна с червената си ръка в един чувал с бели алпийски лешници. — И нито един кух! Помислете само: бакалите продават плодовата си халва^[11] по четиридесет и осем стотинки килото, а на два килограма слагат повече от половин кило обелени лешници. Аз няма да продавам на загуба, само и само да ви се харесам! Вие сте ми много симпатичен, но не чак толкова, че да взема да продавам на загуба заради вас. Но щом имате нужда от стоката ми, ще ви я дам по двадесет стоте, хайде, не искам да връщам помощник-кметовете и да докарам някоя беля на булките! Я пипнете малко, вижте каква хубава стока и колко е тежка! В едно кило дори няма и сто лешника! Всичките са пълни, нямат нито един червей!

— Добре, изпратете утре рано сутринта във фабриката ми на улица Фобур-дю-Тампл шест хиляди килограма за две хиляди франка, които ще ви изплатя в срок от двадесет дни.

— Ще бързам като млада булка. Хайде сбогом, господин кмете, и не ми се сърдете. Ако пък нямате нищо против — продължи тя, вървейки подир Бирото в двора, — бих предпочела полиците ви да са за четиридесет дни, защото ви правя голяма отстъпка и не искам да загубя шконтото. А пък и дядо Жигоне не ни прави мили очи, изсмуква ни душата като паяк.

— Добре тогава, в петдесетдневен срок. Но ще претеглим стоката на части по петдесет кила, за да няма кухи. Иначе не съм съгласен.

„Ах, куче проклето! Знае си работата! — каза си госпожа Маду. — Не можеш лесно да го обръснеш. Ония просяци от улица Ломбар са му казали нещо. Вълци с вълци, все ще се споразумеят, за да разкъсат бедните агънца!“

„Агънцето“ бе метър и седемдесет високо и метър широко и приличаше на дирек, облечен в памучна рокля на райета, без колан.

Погълнат от плановете си, парфюмеристът вървеше по улица Сент-Оноре, мислеше за открития двубой с „Макасарското масло“, за формата на новите шишета и за етикетчетата, които ще сложи по тях, пресмяташе колко ще му струват запушалките и цветните афиши. А някои казват, че в търговията нямало поезия! Пресмятанията, които бе правил Нютон при откриването на прочутия бином, едва ли са били по-големи от изчисленията на Бирото във връзка с „Комагенната есенция“ (защото „маслото“ бе станало „есенция“) и той прехвърляше ту едното, ту другото наименование, без да може да прецени смисъла. В главата му се въртяха всякакви комбинации и той смяташе, че това тъпчене на място е съществен белег на талантлива дейност. Увлечен от размислите си, той отмина улица Бурдоне и трябваше да се върне, защото се сети за вуйчо си.