Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол. Синове

Първо издание

Редактор: Ивайло Дичев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Веселина Недялкова

Коректор: Ива Данева

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Формат: 32/84/108

Тираж: 52 112 екз.

Печатни коли: 18

Издателски коли: 15,12

УИК 15,45

Дадена за набор на 10.X.1988 г.

Излиза от печат на 25.II.1989 г.

Цена 1.64 лв.

История

  1. — Добавяне

8

Срещайки Алика, Константин разбра, че е срещнал съдбата. От няколко месеца беше в меланхолия и вече беше престанал да вярва, че ще излезе от това състояние. Местеше се от „Галан“ в Скендера и обратно, седеше с часове, загледан в една точка, по цял ден ходеше сънлив, а в леглото сън не го ловеше.

В Скендера опитваше да раздвижи тялото си с езда и лов, но след като застреля гончето на Влаха, закачи мускета в оръжейната и повече не излезе на полето. Пълните с укор очи на майка му го следяха в гръб из двора и стаите на къщата, но те само задълбочаваха бездната на пълното му безразличие. Годините в Лондон бяха започнали да му изглеждат случили се с друго лице, или като разказ, изслушан разсеяно, затова и излинял в съзнанието… Та там нямаше никой, дори Спайдер беше доплувал до Континента. Преподобният Оли изби Чарлс и рицарите му и сега на острова царяха суровите лютерански закони. Англия беше престанала да съществува, поне тази, която познаваше.

Преди да попадне под ударите на апатия, Константин беше решил да поеме в свои ръце делата на фамилията. Изчете преписките между Авалов и банка „Братя Бернщайн“, говори последователно със Сокон Мехия, Лазар, Влаха, дори със Стефан Котленеца, отиде да инспектира лично силозите в Исмаил, Галац, прегледа ремонта на корвета и кейовете, пребоядиса „Галан“, построи тухлени навеси за каретите, конюшня и допълнителна пристройка за прислугата, но после започна зимата и нещо се скъса в него. Падна дълбок сняг, пътищата изчезнаха и той остана в Яш. Ставаше сутрин, ходеше из стаите, обядваше сам, лягаше да спи, после четеше до вечерта, когато отново сядаше сам на масата и започваше да се рови в спомените си, после се домъкваше до леглото и потъваше в нервен, пълен с видения сън… И това ден след ден, седмици, месеци… Сънят ставаше все по-истеричен, апетитът намаляваше, докато съвсем изчезна, отвращението от книгите се засили дотолкова, че като видеше написани думи, получаваше позиви за повръщане. „Аз се разболявам!“ Тялото му обаче беше здраво, ръцете силни, краката сухи и издръжливи. Започна да излиза на дълги разходки до посиняване от студ, до пълно вкочанясване, но когато, застанал пред дъбовия огън в салона, чувстваше студа да излиза с кучешки тръпки, меланхолията отново го затискаше с безобидното си отчаяние. „Аз съм болен!“

Константин слабееше, лицето му доби цвета на пепел, започна да чувства сърцето си, стомахът поемаше все по-малко храна и беше все по-склонен да я изхвърли несмляна. „Трябва да се върна в Скендера?“ — разсеяно мислеше Константин, взрял поглед в огъня, загърнат в одеяло от мечи кожи, затъмнил салона, разпуснал слугите. „Стопят ли се снеговете, тръгвам веднага!“ Беше краят на януари, а жестоките карпатски студове бяха сковали и земята, и реките още в началото на ноември. В околностите върлуваха вълци. Всеки ден слугите разказваха страхотии за налети върху кервани, кошари и села. Чуваха се слухове, че нощем проникват в града, а една неделна сутрин, на връщане от църква, кочияшът му показа стъпките им, оставили ясни следи в пресния сняг. Когато положението стана наистина бедствено, Сигизмунд обяви кръстоносен поход срещу „напастта божия“, но не го поканиха да вземе участие в хайките, въпреки че призоваха всички мъже, годни да носят мускет.

Пролетта се забави толкова, че го свари едва ли не на смъртно легло. Една нощ духна от юг, изви буря, но когато на разсъмване стихна, Константин чу капчуците. Стана от леглото и тътрейки крака, слезе в големия салон, отвори прозорци, капаци и завит в мечо одеяло, дочака сутринта. Беше втори април и петмесечният сняг наистина беше започнал да се топи. Константин излезе на верандата, седна в бамбуковите столове, донесени кой знае откъде, и изчака смъртта на снега. До обяд слънцето стопи половината преспи, до вечерта земята се превърна в кална магма и започнаха наводненията. Константин изгледа отстъплението на зимата, но противно на очакванията, нито апетитът му се повиши, нито сънят му се изчисти от кошмари. Влачеше се като пребит от стая в стая в очакване да спаднат нивата на реките, които трябваше да прекоси на път за Скендера… и тогава видя Алика. Константин седеше на верандата и въртеше пасианса „Кронщайн“, когато каретата на Бердяно счупи ос на площад „Галан“. Това беше по-скоро файтон или каруца, беше правена от местен майстор, открита, рисувана пищно с ярките цветове на Карпатите, постлана с кожи и отрупана с копринени възглавници. На капрата, до кочияша седеше най-красивото момиче, което някога беше виждал, или болният му мозък му играеше поредната си лоша шега. Константин скочи, изпрати слугите да поканят чокоя в „Галан“ и хукна да се преоблече и обръсне. Прескачайки по три стъпала, той се добра до спалнята си, насапуниса лицето, наведе се над легена и започна бързо и сръчно да изтегля бръснача по бузите… Тогава се сети, че стъпалата не са го задъхали и че сплинът е отстъпил мястото си на истинско юношеско вълнение. Когато облечен официално се върна в салона, завари чокоя Бердяно с кафе в ръцете, дъщеря му над чиния с разрязан нар. Когато тя вдигна очи, Константин разбра, че с английската меланхолия е свършено. Алика беше слабо, стройно момиче с надменни тъмносини, дори виолетови очи, с тънък нос, плътни капризни устни и чувствена трапчинка в брадичката. Над очите й и от средата на хлътналите бузи до раменете се спускаха тъмночервени коси, тежки и богати, през които минаваше светлина и ги превръщаше в пламък.

— Екселенц? — Бердяно стана пъргаво и го изчака да застане пред него. — Благодаря за поканата.

— Ще ви дам карета, господине. Когато слугите поправят вашата кола, ще ви я докарат… където посочите. А сега бъдете мои гости за обяд?

Погледът му попадна на внимателните, като че ли изпитателни очи на момичето. В тях нямаше нито благодарност, нито емоции. Може би единствените й чувства бяха недоверие и любопитство.

— Купихте ли княжеската титла, екселенц? — попита Алика.

Константин се усмихна.

— Не, госпожице, получих я в наследство.

Лицето й посърна, но любопитството й не намаля.

— Признават ли родовия ви герб във Виена, в… Краков? — паметта й не намери достатъчно престижен град, но баща й побърза да й помогне.

— Разбира се, Алика. Когато човек е аристократ, той е аристократ навсякъде.

„Алика?“ — това име погали слуха му и очите му направиха всичко възможно, за да й покажат, че я харесва. Нещо повече, че е луд за нея, че е готов да бъде неин роб, че титлата е най-малкото, което би й дал, стига да благоволи да я поиска.

Алика Бердяно не се колеба дълго. Константин ги посети в Търговище и когато поиска ръката й, тя прекъсна зачервения от направената му чест тъст и без следа от свян отговори:

— Да, княз, ще стана ваша жена. Щом искате, ще бъда княгиня Авалова!

* * *

За първородния си син София вдигна най-пищната сватба, която Молдова беше виждала. Когато навремето владетелят Сигизмунд се беше женил за унгарката, край Яш бяха заклани сто вола и петстотин овце, из града бяха извадени хиляда бъчви с вино. Албанката заповяда воловете да са триста, овцете хиляда, бъчвите пет хиляди и никой, под никакъв претекст да не бъде пъден от софрата. За сватбата на княз Авалов бяха поканени руските князе Туйски, Володарски и Орлов, литовските велможи Радзивил, полските князе Тишкевич и Поремба, австрийските принцове Кобург и Хорвиц и всички мъже със значение, живущи между четирите колоса: Източната империя, Полско-литовското кралство, Рус и Отомания. Враговете на Белия дявол бяха избити, делото заведено против него отдавна събираше праха на княжеската канцелария, а самият Сигизмунд, подгонен от тежка хипохондрия, лекуваше няколко от безбройните си болести в Карлсбад и ничия воля не можеше да попречи на албанката да уреди кралска сватба на сина си.

Излекуван от сплин, забравил и мрачните години в Лондон и Спайдер, Константин вдяна брачната халка на Алика, наметна я с пелерина, украсена с хералдическия знак на Авалови, но когато я положи по гръб на ложето и проникна в нея, ужасен откри, че не е първият.

— Но ти не си девствена? — със сърце в гърлото попита той.

— Не — отговори Алика, без да губи нито самообладание, нито прословутата си сериозност.

— И не ми каза?

— Не си ме питал.

— Но това се подразбира, Али! Аз бях сигурен… Господи! Кой е той?

Алика се протегна лениво.

— Богдан, коняра на баща ми… Не ставай дете, Константине! Девствеността не означава нищо! Обичам те, какво искаш повече?

„Да, наистина, какво друго мога да искам?“ — помисли тогава той, приласкан от ненаситната чувственост на жена си, но когато отидоха да карат медения си месец в Скендера, не издържа и влезе в спалнята на майка си. Завари я да се моли пред иконата на Христа Спасителя, но на другата стена висеше масивен, маслен портрет на баща му, значително по-обемен от иконата и като че ли по-култовия идол от нея.

— Какво има, сине? Защо не си при жена си?

— Разхождах се…

— Забраних ти да влизаш в тази стая!

— Сега знам защо! — Константин не късаше взор от тежкия поглед на баща си.

— Грижи ли имаш?

— Не… По-скоро искам да те питам…

— Казвай и си върви! — София се изправи. — И никога не влизай тук!

Много усилия му струваше да зададе въпроса си.

— Майко, беше ли… девствена… когато се отдаде на баща ми?

София го стрелна с поглед.

— Кой е той? Името?

— Не те разбирам?

— Кои е любовникът на жена ти? Знаеш ли му името?

— Богдан… — с пърхащо сърце отговори той конярят на Бердяно.

Княгинята му обърна гръб и застана на прозореца.

— Добре, върви си! — но когато го чу да отваря вратата, гласът й издрънча в стъклата. — Константине!… Нито преди да срещна баща ти, нито след смъртта му до майка ти се е докосвал друг мъж!

* * *

Десетина дни по-късно Константин и София чакаха Алика да слезе за обяд. Младата княгиня се бавеше, но когато все пак се появи, Константин разбра по лицето й, че нещо се е случило.

— Какво има, Али? — попита той.

— Нищо — троснато отговори тя, седна и се приготви да мънка молитвата, която по традиция четеше Константин.

— И все пак нещо се е случило? — попита той, когато започнаха да се хранят. Алика вдигна глава.

— Да, случи се! Някой е убил коняра на баща ми! Отрязал му е члена и тестисите… Умрял е от загуба на кръв!

Константин неволно погледна майка си, но по нейното лице беше трудно да се съди какво чувства и той отдавна беше престанал да гадае.

— Чу ли, майко, убит е Богдан, коняра на Бердяно?

— Кой го е убил? — разсеяно попита тя.

— Вашите слуги! — гневно викна Алика. — Влаха е бил в Търговище!

— Влаха? — София погледна снаха си. — Че той какво общо може да има с конярите на баща ти?

— И аз това се питам? — Алика нямаше намерение да се предава, но срещу високомерието на майка му имаше слаби шансове и Константин знаеше, че разговорът е приключен. Така и стана.

— Когато разбереш, кажи и на мен — София дояде обяда си, кимна вяло и се прибра в стаята си.

Алика продължаваше да трепери.

— Влаха го е убил по нейна заповед… А ти, ти си й казал, че Богдан е мой любовник!

Тогава Константин нанесе един от малкото си аристократични удари.

— Държите се като слугиня, княгиня Авалова! — каза той, стана от масата и излезе от салона.

Алика никога повече не отвори дума за злополучния коняр, изглеждаше забравила за него, но изпитваше страх от майка му и направи всичко възможно да гостуват в Скендера колкото се може по-рядко, а когато се роди Вангел и се почувства господарката, родила наследник на князете Авалови, започна да отказва брутално.

— Скендера? Не, там са онези убийци, майка ти и Влаха! В Скендера всички са убийци!

Константин престана да настоява за среща между майка си и жена си, София също не изпитваше кой знае какви чувства към снаха си, но искаше да участва в отглеждането на Вангел и той знаеше, че един ден ще сложи ръка на сина му. Това, което не знаеше, беше кога, как и с цената на чия кръв! „Алика не е в безопасност!“ — мислеше Константин, загледан в студеното, започнало да съхне лице на майка си… Тогава все още обичаше лудо теменугооката си съпруга, но сега, в нощта преди аудиенцията си с великия везир Ахмед Кюпрюлю паша, когато мозъкът му прехвърляше спомени в хаотичен безпорядък, той започваше да разбира старата си майка и това, което някога наричаше „жажда за кърваво отмъщение“, сега, загледан в тихите води на Мармара, започваше да му изглежда като титанична война за спасение на рода, за защита на неопетненото му име, за заздравяване на корена, заплашен от изтръгване след смъртта на баща му. Константин беше видял зло от близки хора… от брат си, от жена си, но никога от старата си, своенравна и горда майка.

Надвесен над морето, старият византийски балкон на хана му позволяваше да види и Долма Бахче, двореца на султана, и по-нататък в мрака очертанията на Кюпрюлю кьошк, в сянката на Румели Хисар, където първият велможа на Империята щеше да го приеме утре. „И аз ще му кажа, майко, ти си велик мъж, бъди великодушен с едно дете, чиято единствена вина е, че се е родил внук на враг на Империята… А империите, паша, с деца не воюват!“

* * *

„Колкото по-невзрачен е един мъж на властта, толкова по-великолепни са салтанатите му!“ — казваше София. Застанал до престарелия патриарх, Константин се мъчеше да сметне през колко портала минаха, колко чифта криви алебарди се разтвориха пред тях, колко разноцветни салона прекосиха, за да стигнат до изумруденозеления сарай, който служеше за канцелария на втория мъж в Отоманската империя. Всичко в този дворец имаше една-единствена, макар и прозрачна цел — да унижи с великолепието си, да смаже под товара на богатството си и просители, и чужди владетели, дръзнали да посягат към тлъстата шия на Ахмед Падишах ин Аллах. Отсреща на миндера седеше третият Кюпрюлю, мъж на неговите години, с огромна глава и дребно, крехко тяло, което избягваше да показва в цял ръст дори на царедворците си. Везирът беше сменил на поста „велик везир“ болнавия си баща, докато Висарион водеше кервана от Солун до Истанбул. „Това е боже знамение!“ — помисли Константин, когато новината стигна до тях, но сега, застанал срещу миндера на великите везири, сърцето му се изпълни с лоши предчувствия. „Великата душа може да се крие само във велико тяло! На какъв жест е способна тръстиката и може ли тя да отмени заповедта на дъба?“

— Папас ефенди — обади се слаб, треперещ, звучащ горчиво глас. — Щом на вашата възраст сте били път до престолния град, сигурно голяма мъка тежи на сърцето ви?

Мустафа Кюпрюлю не ги покани да седнат, не им направи знак да приближат, не стана да ги посрещне. Застанал зад господаря си, Марин капитан тихо и бързо превеждаше. Висарион се поклони, непочтително според представите на турското раболепие, вдигна бялата си глава и заговори.

— Ваше превъзходителство, нека ми бъде позволено от цялата християнска общност в Империята и от мое име, като глава на църквата й, да ви пожелая дълъг живот, мъдри решения и вечна слава на везирския диван за ваша гордост и за гордост на славния род Кюпрюлю!

— Благодаря, папас ефенди — сухо отговори велможата, загледан в Константин с малките си зеленикави очи. — Кой е младият господин?

— Българин, ваше превъзходителство, от Буджак. Мъката му е голяма. Синът му е взет в ортите на ичогланите. Дошъл е да моли с кръв на сърце и чело на земята да пуснете момчето. Готов е да плати със злато и с клетва за вярност към Ахмед султан, господ да рои дните му.

— Ичоглан? Това е голяма чест, папас ефенди? Знаеш, ичогланите ги избират сред най-достойните еничари за лична охрана на Падишаха.

— Така е, ваше превъзходителство, но момчето е едно на майка и баща. В него е надеждата на рода му!

Мустафа наведе очи.

— И вашият Иса Разпнатия беше сам на майка… — Великият везир вдигна очи и ги взря в Константин. — Но Богът, неговият баща, го обрече на вас, папас, на кръстопоклонниците!

— Истина е, ваше превъзходителство — продължи Висарион. — Добре познавате нашата вяра, но ние сме дребни хора, не можем да се сравняваме с боговете. Майката на момчето линее, легнала е да мре горката, а баща му, княз Авалов, е готов да плати за откупа му, каквато цена поискате…

— Княз Авалов? — Мустафа паша се облегна на възглавниците. — С това трябваше да започнете, папас! Знам момчето, видях го лично. Кажете на баща му, негово благородие княз Авалов, че Буджак е подчинен на Империята!

Константин почувства, че е дошъл неговият ред.

— Ваше превъзходителство, везир паша — започна той достатъчно бавно, за да даде възможност на Марин капитан да превежда. — Някога, много отдавна моят покоен баща е бил враг на Империята, но знаете, времената се менят. Днес той е само спомен, а аз и моето семейство живеем в мир…

— Княз — прекъсна го великият везир. — Вие сте богат човек, нали?

— Да, ваше превъзходителство.

— Богатство имате по наследство от вашия покоен баща Вангел Аваля, или както го помнят още воините на аллаха, Белия дявол от Янинския санджак?

— Да, ваше превъзходителство.

— Вашият баща, княз, спечели богатството си на гърба на Империята. Всяка жълтица, която харчите вие, е ограбена от нас, напоена с правоверната кръв, измита със сълзите на нашите майки… Как мислите, велика империя като отоманската може ли да остави ненаказани кървавите дела на един разбойник?

Константин беше пред припадък, потни порои се спускаха по тялото му, краката му трепереха, мозъкът му все по-трудно намираше думи, устата все по-трудно ги изричаше.

— Моят син е дете, ваше превъзходителство — гласът му беше пълен със сълзи, но зеленикавите, свински очи на везира не само не се трогваха от мъката му, напротив, ставаха все по-високомерни и все по-хладни. — Ако ще отмъщавате за делата на баща ми, аз съм готов да понеса и най-суровата съдба… За бога, Мустафа паша, помилвайте сина ми?

— Синът ви не е наказан, княз.

— Но е пленник!

— Не! — везирът го прекъсна остро. — Той е еничар-ичоглан, а това е висша чест за всеки гяур, княз! Бъдете горд, че момчето е избрано да служи на Падишаха!

Залитайки, Константин инстинктивно се хвана за расото на патриарха.

— Защо деца, ваше превъзходителство? Та какво по-невинно от децата, господи? — сълзите потекоха по лицето му, но Константин не направи усилие да ги скрие. — Защо не сина, защо внука, везир паша?

Мустафа наведе глава. Гавазинът сложи ръка на рамото на Константин, знак, че трябва да мълчи. Мустафа не бързаше с отговора, въпреки че той видимо не го затрудняваше.

— Искате да чуете истината, княз? Ще я чуете. Величието се ражда през поколение. Великият баща изяжда енергията на децата си, но у внуците величието се възражда с нов блясък. Империите не са дребнави, княз, дори най-незначителните. За кървавите дела на Вангел Аваля ние кръв не искаме, но ако неговият внук разплаче толкова християнски майки, колкото дядо му Белия дявол — ислямски, горе на небето аллах ще закрие сметката! Това е княз!

Великият везир направи знак да ги изпратят, но когато пазвантите се скупчиха около тях и ги поведоха към изхода, гласът на Мустафа паша го накара да се обърне.

— Княз, кой е Марс Авалов?

По-неочакван въпрос от този не можеше да му бъде зададен, но Константин вървеше и говореше като насън и сетивата му бяха престанали да действат.

— Син на баща ми… Незаконен… Майка ми му позволи да носи нашето име…

Везирът се усмихна.

— Това не е грях у гяурите, щом и богът им е копеле… — Мустафа се пресегна, взе фурма от позлатена тава, отхапа половината. — Казвате, че живеете в мир с Империята? Вие, Авалови. Лъжа, княз! Брат ви Марс Авалов е подпалил Битолския санджак, но аллах, да не ми е името Мустафа Кюпрюлю, ако не изпратя осолената му глава в Буджак!

Мустафа махна с ръка и аудиенцията приключи.

* * *

От този ден до напускането му на престолния град Константин беше под непрекъснато наблюдение. Висарион замина през Босфора и Малазия за източните християнски вилаети, а оттам през Кавказ щеше да излезе на великата река Волга, по която щеше да плува на север при православния цар Михаил Романов. След него по различни пътища за Москва се отправяха монасите от последната твърдина на Византия, манастира „Памакаристос“, пренасящи в столицата на единствения свободен православен народ историята на Източната империя в ръкописи, в тайни договори и дворцови манипулации, пергаменти от сътворението до разгрома на Константинопол. В багажа си Висарион носеше диадемата, скиптъра и глобуса на василевсите, които щеше да връчи на цар Михаил заедно с божията заръка да опази православния свят от изчадията адови, прииждащи със стотици хиляди от горещата паст на Арабия. Висарион щеше да ръкоположи московския митрополит за патриарх на Киевската, Московската и Новгородската църква и да се оттегли завинаги за пост и подготовка за среща с господа бога в суздалския манастир „Сострахом божий“.

Първородният син на княз Авалов седеше на свещ в килията си в цариградската патриаршия и пишеше писмо на София.

„Бродейки из кварталите на Великия град, аз чувствам с цялата тежест, която пределното отчаяние може да струпа на слабите човешки рамене, пълната гибел на една цивилизация, която по своята хуманност, дълбини и изящност няма равна на себе си. Сравнена с гинеща Византия, Европа все още е варварска провинция. Под дивия ислямски ботуш обаче днес загива последната оцеляла институция на хилядолетната империя, църквата й, а това е своеобразен край на християнския свят, на елино-римската традиция, край на белия човек, ако искаш. И Лондон, и Виена не могат да бъдат повече от бедни квартали на този космополис, залян от османи, селджуци, араби, судански и либийски негри и цялата останала човешка смет, която Изтокът бълва от адската си утроба. Пред очите на европейския свят свирепите Мохамедови последователи изтребват до корен цели народи, унищожават величието на Атина, Рим, Египет, за да го заместят със смрадливите си хареми, с варварския си шериат и с безподобната си умствена леност. Коварството обаче им е стигнало до висша перфидност, превърнало се в държавно мислене, в официална политика и се счита както за достойнство, така и за най-доброто оръжие на ума. Бившите спахии сега са паши, уседнали, богати, разплути в собственото си велелепие. Големите родове се израждат. Зад най-гръмките имена се крият хилави, недорасли, с тела на деца и с глави на сепия князе. И тогава в сила влизат законите на Зенд Авеста, а там е писано, че когато Творецът оскърби творението с негодна материя, когато по рождение цу отнеме лъва, дарява го със змия и лисица, коварство и подлост, най-мерзките оръжия на Сатаната.“

„Дълбоко убедени, че роденият велик изяжда и тези, от които произхожда, и тези, които създава, отоманите смятат нас, синовете на Белия дявол, за малокръвни, лишени от кураж креатури на чужд демонизъм, но вярващи в наследствеността, те очакват Великия дон да се прероди в невръстния си внук княз Вангел Авалов, за чието отвличане, откъсване от рода и вярата предприеха поход, който трябваше да заблуди Хабсбургите, че Високата порта ги предупреждава да не посягат на васалните й княжества Молдова, Трансилвания и Влашко. Но както и най-съвършената теория се пропуква пред лицето на голите факти, така и велможите Кюпрюлю не можаха да предвидят, че освен синове на развращаващото злато, Белия дявол е създал и син на греха, израснал далеч от могъщата му сянка, затова и незалинял в удобната й прохлада. Марс, синът на Мана слугинята, е вдигнал оръжие срещу Империята и води някаква своя война в западните покрайнини на Отомания. Ще кажеш, че имитира великия си баща? Вероятно, но той е последниятт ми шанс да изтръгна със сила сина си оттам, където златото на Белия дявол не действа. Ще живея, докато живее тази надежда! Утре тръгвам да търся брат си Марс. Ако животът ти свърши, преди да чуеш нещо за нас, кажи на Белия дявол, че макар тежък за моите плещи, аз се опитвам да нося с достойнство кръста, който той ми завеща.“