Христо Калчев
Белия дявол — Синове (11)

11

— Защо си тук, Спайдер? — попита Константин. Бяха разположили стан във върбалаците на Истър. Марс и наемниците вече три денонощия скитаха из Одрин или известният светец и чудотворец Юмер паша вече беше побил главите им по коловете пред градските порти. Завита в походна кожа, жената на брат му, Зоя, спеше, осветена от огъня. Покрай десния бряг на реката, притихнали в тягостно очакване, дремеха четиринадесетте хайдуци на Марс, готови при най-малката опасност да побегнат в кариер към родната си Битоля. Нищо не ставаше от тези мъже, освен орачи и пастири, разбира се, и Константин втори месец се питаше кога Марс ще проумее тази очевидна истина.

Спайдер изглеждаше отслабнал и изтощен. Наглото му лице беше смекчило чертите си, мътните му, дори кални очи все по-често и все по-загадъчно задържаха погледа си в една точка, гордият му, изправен кръст все по-често се кършеше под напора на някакви грижи, известни само нему. Константин цяла неделя отлагаше полагаемите му се обяснения. Причината беше Марс.

— Господа — беше казал глухо новият им брат. — Вангел е в плен. Отивам да търся начин да го измъкна от калето. Ако в мое отсъствие се хванете за гушите, кълна се, собственоръчно ще обеся победителя!

Вбесен, Спайдер скочи и измъкна пищова си, но зад незаконородения застанаха наемниците и благоразумието малко по малко смаза и гнева, и високомерието му.

— Чуваш ли, Спайдер? Питах защо си тук! Вангел е мой син. Съдбата му не те интересува!

Филип вдигна глава.

— Как мислиш? — попита той. — По чия заповед наемниците взеха страната на бастърда?

— Действаха по инстинкт.

Спайдер поклати глава.

— Не, не вярвам в слепите симпатии! Тук се чувства ръката на старата.

— Глупости, Спайдер. Ние сме нейни синове, Марс нейното унижение.

— Разсъждаваш елементарно. Албанката ни презира и двамата. За нея е от значение единствено съдбата на Вангел… и може би е права.

— Една майка не презира синовете си дори когато са скотове… като теб!

Филип се усмихна или поне гримасата му имитира усмивка.

— За нея ти си неудачник, мекотело, срамно потомство на Белия дявол?

— А ти? — обидено, по женски заядливо попита Константин.

— Успокой се, презира и мен, макар и по други причини.

— Мога ли да ги чуя?

Зоя изплака насън, но лицето й остана спокойно, дишането по детски равномерно и безшумно.

— Спайдер?

— Трудно ще ме разбереш, Константине!

— Ще опитам!

Филип мълча дълбокомислено, преди да направи баналната си констатация, но я изрече с апломба на човек, открил философския камък.

— Старата обожествяваше Белия дявол, но интуицията й подсказваше, че той живее и друг, свой живот, недостъпен за нея. Аз съм всичко това, което майка ти с ужас нарича „Тайния свят на Вангел Аваля“.

— Похот, подлости, предателства… Това ли наричаш таен свят, Спайдер?

— Може и така да се каже… Алика остана във Венеция. Менон се грижи за нея.

— Но ти я заведе при него и я заряза в този Вавилон!

Филип се премести така, че закри Зоя с гърба си.

— Алика роди урод… Както би казала майка ти: „Господ наказа грехопадението!“ Умъртвих го… Белия дявол не заслужава недъгави внуци… Алика роди син.

Мълчаха заслушани в пръхтенето на конете, примесено с жабешкия хор, там долу, край блатистите брегове на реката.

— Ще те убия, Спайдер! Не злощастният ти син, ти си урод, макар недъзите ти да се невидими!

Този път в гримасата на Филип се промъкнаха весели пламъчета.

— Не можеш да ме убиеш, Константине… Не със средствата на мъжа… Марс ще намери сина ти, ще го изтръгне от казармата и всеки ще поеме пътя си. Вземи Вангел и идете да приберете майка му. Ще я намериш отчаяна и смирена… и няма да лишиш сина си от майка. Напуснете ли Венеция, аз ще заведа Зоя там и повече няма да чуеш за мен… Кълна се!

— Много лесно ти изглежда всичко, Спайдер!

— Ако избереш отмъщението, ще загубиш и жена си, и сина си… Кой знае, може и живота си…

— Не ме плаши, Спайдер! Брат ми Марс ще ми помогне… и воините на майка ми!

Филип кимна.

— Направи избора си. Ще спя. Не предприемай нищо, преди да го обмислиш.

Филип намери объл камък, сгъна сюртука си и положи глава върху него.

— Спайдер?

— Кажи…

— Ти… обмисли ли всичко?

— Мисля — отговори брат му.

* * *

Марс се върна на сутринта, но освен добри, донесе и няколко тревожни новини. Вангел служеше като аджемиоглан в една от одринските орти, вече положил „чакма“, еничарската клетва за вярност, и скоро щеше да бъде повишен в ичоглан или „избраник на султана“. Тогава щеше да напусне одринския джемаат и да се настани завинаги в Румели Хисар, еничарската твърд, откъдето обрязаните дьонмета всяваха ужас в християнския свят. Марс беше видял младия княз, но не можеше да се закълне, че Вангел го е познал.

— Очите му се взряха в мен, но лицето му не проговори — каза незаконороденият. — Пораснал е, заприличал е на княгиня София, но е рус като поляк… Толкова бял, че няма с кого да го сравня.

— Може да не те е познал, Марс! — задъхан промълви Константин.

— Възможно е — Марс избягваше очите му, но на Спайдер демонстративно подлагаше гърба си. — Пратих наемниците… Реакцията му беше същата.

— Вангел не те е виждал никога! — възкликна Константин и тогава за първи път чу гласа на Зоя.

— Напишете писмо. Аз ще го занеса.

Мъжете онемяха. Нямаше по-просто, по-близко до ума решение, но никой не беше се сетил да известят Вангел, че готвят отвличането му.

— В калето знаят, че от запад идва Марс Авалов начело на десет хиляди конника — каза копелето, когато писмото беше в пазвата на Зоя и Филип беше оседлал Атаман, готов да я откара още тази нощ пред стените на града. — Миро Челеби се смеси с агите… Знаят също, че Вангел е внук на Белия дявол от Янина.

— Валенщайн нямаше десет хиляди саби в корпуса си — обади се Филип.

— Очите на страха — неопределено каза Марс. — Това е и добре, и зле. Добре, защото дремещите пазванти чакат войска и няма да обърнат внимание на пет-шест конника, и зле, понеже сменят охраната на всяко денонощие…

Филип го прекъсна.

— Ако Зоя успее да му предаде писмото, Вангел сам ще дойде при нас!

— А ако не успее? — без да се обръща, попита Марс.

— Тогава ще мислим…

— Не! — Ред беше на копелето да го прекъсне. — Сега ще обмислим всички вероятности! Ако Вангел получи писмото и побегне, еничарите ще вдигнат потеря. На север към границата ще хукнат вестители, за ден-два всички южни пристанища ще са известени да дебнат русо момче, ще завардят стапелите, ще претърсват всяка гемия. Значи нито на север, нито на юг… Ще се върнем в Македония, а оттам или през Солун по море към християнския свят, или по Далмация до Дунава…

— Това заповед ли е, Марс? — попита Филип.

— Да, княз, заповед!

„Чакам отговора ти, Спайдер“ — ликуваше Константин, макар да знаеше, че такъв няма да има. Филип присви калните си очи, качи Зоя на седлото, но преди да скочи на Атаман, подхвърли през рамо:

— Добре, княз Марс… Докато Вангел е в плен, ще се подчинявам. Но отведем ли го в безопасност, ще те науча как се говори със законния княз Авалов!

Когато Атаман отмина, Марс свика македонците, раздаде им по една златна лира и разпусна отряда си. Изгледаха разпръсването на хората, яхнаха конете и обходиха местността. Тракия се ширеше пуста и равнинна, зелена като персийските килими на везирите Кюпрюлю, оттатък, през Хебър на един ден път ходом, се извисяваше естествената крепост на Одрин, но нито около него, нито на същия преход околовръст се виждаше някакво движение на аскери.

— Марс?

— Да.

— На мястото на Спайдер ти какво би отговорил?

— Не те разбирам?

Константин задържа коня си.

— Ти имаш причини да мразиш нашия дом… Майка ми, мен…

— Не мразя семейството на баща си! — глухо, много глухо, като че ли задавено звучеше гласът на този скитник. — Но имам свои причини да бъда негов син!

— Кой оспорва баща ти, Марс?

Синът на слугинята не отговори. Спайдер беше намерил брод през реката и сега, следван от прашен облак, препускаше към града. Дълго се взираха в отдалечаващия се конник…

— Марс?

— Да.

— Не искам да те измъчвам с излияния… Ти си мой брат много повече от Филип… Държа да го знаеш.

Копелето кимна едва забележимо, но продължи да мълчи.

— Знаеш ли, че става трето лято… откак Вангел е пленник на джагалите?

— Пораснал е… Има мъжки ръст. Очите му са сини като на момиче, но тежки и остри като на орлите!

— Вангел е дете…

— Не! — Срещнаха очите си. „И твоите са остри и тежки, Марс, само дето не са сини и по-скоро вълчи, отколкото орлови.“ — Ще го видиш, Константине. Той не е детето, което отвлякоха от дома ти.

— Господ да ги убие! За мен винаги ще остане дете.

„Защо са ми толкова чужди тези мъже? — мислеше Марс, заслушан в гласа му. — Единият не крие презрението си, другият ми декларира любовта си… двата полюса на махалото, чието начално ускорение е дал нашият баща. Тогава защо не чувам песента на кръвта? Защо не се чувствувам част от Великото всичко и защо преча на тези князе да си прегризат гърлата… Тогава Зоя ще бъде моя…“ Марс избягваше да гледа хърватката, но когато погледът му паднеше върху нея, заболяваха го и очите, и душата.

— Марс?

— Слушам.

— Ако освободим Вангел, Кенан паша ще удари Скендера.

— Ще пратим наемниците в Молдова. Ще ударят не само Скендера. Няма да пожалят ни Лазар, ни вода Мехия, ни Котленеца.

— Ще трябва да потърсим нови земи… Щом баща ни не можа да избегне еничарския ятаган, ние какъв шанс имаме?

Марс остави тези думи без отговор. Константин беше първородният син на Белия дявол, главата на семейството, както казваше Бриджит, „патер фамилиас“, и той с удоволствие би подчинил волята си на неговата, ако в характера си имаше и най-беглите заченки на главатаря. Тримата братя Авалови, с наемниците на старата княгиня, със златото си биха били страшна сила, ако имаше кой да сплоти рода и да го накара да действа като петте пръста на ръката. За жалост Константин беше роден без енергията на водача, а Филип беше твърде много лешояд, за да поведе рода след величието на Белия дявол… Той, Марс, синът на слугинята, би могъл да подчини Константин… С кръв и насилие да скърши княжеското високомерие на Филип… „Какво ли значи Спайдер?“, но диктат със страх и принуда не би му се усладил, а и не вярваше в злото. Подпрян върху патериците на алхимизма, овладял принципа на полярността, той знаеше, че злото ражда единствено зло и че само усъвършенстването на духа е в състояние да осигури величието му. Филип си служеше с подлост, с насилие, с най-презрените грехове на плътта, а срещу тях той трябваше да противопостави висшите принципи на Умственото всичко. Ако огънят, водата, убийството от засада бяха добри средства срещу враговете на баща му, то те ставаха напълно негодни срещу неговите потомци.

— Марс?

— Кажи.

— Трябва да търсим нова земя за семейството!

Копелето мълча дълго, преди да каже:

— Засега е достатъчно да изтръгнем Вангел от джемаата!

* * *

Зоя купи червена копринена блуза, червена кърпа за главата, всички стъклени накити, които намери, зелена кашмирена пола, събу се боса, пъхна писмото в пазвата и тръгна към казармите. Спайдер я изчака да се отдалечи и тръгна след нея. Градът гъмжеше от разноцветно и разноезично население. Всички раси, занаяти и пороци се бяха събрали тук, както навсякъде по градовете на Империята. Зоя плуваше сред тая гмеж без страх и без свян. Беше свикнала да я желаят, кучката му с кучка, но спокойствието, с което срещаше похотта, влудяваше Филип. Крачеше на стотина метра зад нея с изтръпнали ръце и кипящ гняв, разминаваше се с цъкащи простаци, подхвърлящи подкани на един език, който за свое щастие не разбираше. „Тази сбирщина трябва да бъде избита до крак!“ — мислеше той, стараейки се да си придаде вид на чужденец, странстващ от любопитство. Зоя преплува града и тръгна по калдъръмения път към джамаата. От време на време минаваха конни офицери, в близост до казармите димяха шарените шатри на цигани цуцумани. Спидер ги знаеше от Скендера. Тук беше разпънало стан същото племе. В Зоя се взираха всички, на него никой не обръщаше внимание. „Не бива да отивам по-далеч?“ — реши той. Вдясно извисяваше купол синя джамия, срещу нея на висок чардак беше разположено кафене, но оттук можеше да види, че във високите стъклени чаши искри вино. Спидер се изкачи по дървените стълби, отпусна се на възглавниците пред една ниска маса и едва тогава се сети, че Вангел и Зоя нямат общ език, че хърватката никога не е виждала момчето и че е невъзможно да го открие сред стотиците аджамиоглани на джамаата. „Зоя отива да ни предаде!“ — мълния прекоси мозъка му. С широки крачки извървя обратния път, оседла Атаман, разплати се с ханджията, върна се в кафенето, върза жребеца за стълбата и високо, заповеднически и на английски извика:

— Ханджия, чаша вино!

От опит знаеше, че кръчмарите по цял свят имат таланта да разгадават претенциите на клиентите си, независимо на какъв език им ги поднасят.

Беше пет часът по турско време, когато мюезинът излезе на минарето и започна протяжната си проповед. Бяха минали повече от два часа, откакто Зоя тръгна за казармите.

Спидер пи вино до свечеряване, но когато стражите се смениха, той вече бе успял да се измъкне от Одрин и обхождаше джамаата от изток. Лавнаха гончетата на циганите, но дългият му английски стек ги държеше на разстояние, а и Атаман беше храбро животно и не се поддаваше на паника.

Денят го завари буден, легнал по корем в плешивата брезова гора, растяща между града и изгрева. От Зоя нямаше помен. Да влезе в джамаата беше равносилно сам да надене примката на врата си. „Къде се дяна кучката му проклета? Ако е жива, сега лежи разкрачена на някой миндер!“ Потни реки плъзнаха под ризата му. „Зоя е моя съпруга. Свързва ни свещен християнски брак!“

Към обяд различи Марин капитан. Видя го едва когато беше завършил обхода около казармата и прекосяваше Истър при брода срещу западната порта… Вечерта го свари все така притихнал, като рис на пусия, но Зоя не се появи нито на плаца, нито по пътя към града. Мъчеше го и глад, и жажда, но вратите вече бяха заключени… „Ще се върна в стана! — реши той. — Утре ще се върна тук!“

Завари Зоя край огъня. Хърватката не само беше намерила Вангел, но беше донесла и отговор. Него беше търсил Марин капитан около Одрин, а на сутринта щяха да го търсят във ветрило.

— Кога се върна? — мрачно попита Спидер.

— Веднага щом отвориха вратите — кротко отговори Зоя. — Търсих те в хана.

— Там стана неудобно… за мен… После обикалях около джамаата.

— Аз се върнах веднага… Княз Вангел те поздравява.

— Ще бяга ли от калето? — попита Спидер с поглед върху Константин. — Или е станал истински еничар?

Зоя наведе глава и остави някой от мъжете да отговори. Константин изглеждаше онемял. Празният му стъклен поглед не издаваше настроенията му, но Спидер го познаваше достатъчно, за да предполага каква буря бушува в душата му.

— Какво се е случило, Марс? — все пак попита Спидер.

— Отговорът на Вангел затруднява делото — сухо каза копелето. — Иска смъртта на шест души в калето.

— Ултиматум? За какъв се мисли тоя хлапак, Константине?

— Филип… — обади се Зоя, но Спидер й затвори устата.

— Млък! Махай се! Когато мъжете обсъждат проблемите си, жените нямат работа наоколо!

И срещна погледа на Марс. Видя истинската омраза, тази, срещу която няма лек, която не се поражда от чувства, която изплува от костния мозък и подчинява всичко на отровата си.

Марс стана, свали чантите си от седлото, измъкна една дузина ножове и започна да ги остри. През дърветата се мяркаше русата глава на хърватката, наемниците се бяха пръснали по краищата на гората и лежаха до конете си.

— Какво мислиш да правиш? — попита Филип.

Без да вдига очи от заниманието си, Марс почувствува адреса на въпроса и заплашителните му нотки.

— Ще видя на място — каза той, прибирайки ножовете в дрехите си.

— Ще дойда с теб!

Марс поклати глава.

— Свикнал съм да действам сам.

— Марс — Филип вдигна глас и сложи длани на пищовите си. — Аз съм воювал с Чарлс Стюард срещу Кромуел, с Валенщайн…

— Тук е друго… Няма война.

— Нека Атаман си поеме дъх и тръгвам!

— На кон? А защо не с карета? — попита копелето.

— Къде отиваш, Марс? — обади се Константин.

— За сина ти…

— Върви, брат… Бог да ти е на помощ.

Константин се прекръсти вяло и затвори очи. Когато се увери, че повече въпроси няма да има, Марс се загърна във влашкия си ямурлук и тръгна. Филип го видя да минава покрай Зоя и да потъва зад стволовете на дърветата.

* * *

Марс отиваше да изпълни кървавия каприз на младия княз. Знаеше шест имена и това беше всичко. Абдула паша, началникът на джамаата, Нур Ахмед бег, Муртаза ага, това бяха офицерите и сигурно имаше някакъв начин да ги открие, но Сали Садък и Шукри не носеха ни титли, ни звания и най-вероятно бяха аджамиоглани като самия Вангел. Как, по дяволите, щеше да ги намери сред няколко хиляди момчета?

Незаконороденият изчака нощта да скрие сенките и преди изгрева на луната започна да катери крепостната стена. Зидът беше грапав, лесно препятствие, но когато легна между бойниците, разбра, че само на лунна светлина може да преброи вишките на стражата. Градът спеше, тук-там скитаха кучета, пръхтяха коне, котки, безшумни като духове изрязваха силуетите си върху бронза на луната. Загърнат в ямурлука, или трябваше да чака деня, или още сега да се снабди с документи и дрехи. „Документи?“ Марс беше започнал да разбира турски, но ако се наложеше да показва тескере, с него беше свършено. „Никакви документи, но дрехи ми трябват веднага!“ Оставяйки сянката след себе си, Марс дотича до най-близкия страж, закла го в движение, метна трупа на рамо и хукна из тесните сокаци. Не лавнаха кучета, никой не чу смъртта на аскера, никой не тръгна след убиеца му. Марс прехвърли трупа в някакъв двор, скочи след него, съблече го, затрупа го с върше, прехвърли се обратно на улицата и тръгна към реката. Мъртвецът беше значително по-дребен от него, но чалмата и елека му станаха, а като върза пояса и го набучи с ятагана и пищовите, вече знаеше, че единствено говорът можеше да го предаде. „Избивам враговете ти, Бели дяволе!“ — мислеше той, докато избираше каруца на градския пазар, в която да дочака сутринта.

Еничарската казарма, или джамаата, както го наричаха османлиите, представляваше три едноетажни тухлени постройки, една зад друга и пред тях нещо средно между дворец и лятна къща, в която вероятно се помещаваха велможите. Пълзейки към казармата, Марс закла три кучета, загуби три ножа, но се добра до телената ограда, потъна в магарешките тръни и зачака Вангел. Рано или късно младият княз щеше да се появи на плаца. Не му трябваше много време, за да разбере, че ниският кривокрак учител по езда, който биеше момчетата с дълъг триезичен бич, се казва Нур Ахмед бег. Името му кънтеше ту в молби за милост, ту в проклятия, ту през горък детски плач. Часовете се нижеха един след друг, но Вангел или не беше в джамаата, или не излизаше от спалните помещения. На свечеряване се появи и Муртаза ага. Долетя на разпенена кобила, скочи на плаца и заповяда на зурнарите да свирят сбор. Муртаза беше красив мъж, пъргав, строен, но очите му гледаха мръсно и ядно като у невестулките, а високият му писклив глас на евнух всяваше видим ужас у момчетата…

Вангел излезе на плаца. Вървеше лениво, изглеждаше разсеян, лицето му беше бледо като восък. Когато се увери, че внукът на баща му е тук, Марс пропълзя обратния път, легна по гръб във високата папрат, затвори очи и зачака нощта. Мракът падна бавно, гласовете стихнаха, само четирите огньове на стражите блестяха като котешки очи в тъмнината. Марс се изправи и тръгна… Странно течеше животът на копелето. Порасна див като бурен, стана последовател на Хермес, опозна законите на всеобхватното Всичко, позна жената, но щастлив не стана. Не се чувстваше нещастен, но това явно не беше достатъчно. Беше успял да преживее страст, гордост, после уязвиха честолюбието му и той хукна по пътищата на баща си. Убиваше, ядеше, спеше и се криеше и в това се вместваше целият му живот. Душата му беше празна, не се радваше, не страдаше, когато убиваше, вършеше го с разума си, напрягаше фантазията си да изкопае масов гроб на бащините си врагове, но наблюдаваше агонията им безстрастно, без бурното злорадство на отмъщението. Тогава защо го правеше и къде беше тръгнал с тази смърдяща чалма на главата?

С наближаването на офицерската къща мозъкът му престана да задава въпроси и ръцете сами потърсиха ножовете. Зад сарая имаше конюшня и Марс проникна първо в нея. Шест коня пръхтяха над пълни ясли, в дъното под кована врата се процеждаше светлина от огън. Марс пристъпи, открехна вратата, нахлу в помещението и се озова лице в лице с Нур Ахмед бег. Срещнаха очите си и заложиха на бързината. Нур Ахмед скочи към стената, на която висеше ятаганът му, но Марс отсече китката му със своя и преди викът да се изтръгне от гърлото, заби ножа си в мъжеца. Когато агонията свърши, навря трупа под леглото, отвърза конете, разпръсна огъня из мократа слама и излезе. Пред сарая на Абдула паша дремеше страж, но от прикритието, в сянката на конюшнята виждаше, че главата му клюма. Марс притича, заби ножа във врата му, придърпа го под навеса и прескачайки по няколко стъпала, влетя в къщата. Попадна в тъмен салон, полепнал с миризма на енфие, но миг по-късно конюшнята пламна, предметите добиха релеф и започна паниката. Чу се цвилене на коне, чаткане на копита, викове. Скоро целият джамаат щеше да бъде на крак. В дъното на салона, между два джамлъка, започваше стълба към чардак, който завършваше с по една врата вляво и дясно. Марс тръгна по стъпалата, когато се чу скърцане и от дясната врата се появи мъж на средна възраст по бели долни дрехи, намятащ бурнуз на раменете си. Това можеше да бъде само Абдулла паша. Марс се прикри зад подпорния дирек, изчака го да се изравни с него и го закла, преди да е почувствал дебнещата опасност и много преди да разбере, че се среща със смъртта.

Навън паниката стихваше. Муртаза ага беше овладял положението. С ръце на кръста и лула в устата, той вече беше изкарал едната орта ичоглани да гасят пожара, дори беше отделил хора да изловят конете, беснееше на воля из прашния плац на казармата. Княз Вангел не беше сред гасящите пожара, затова Марс тръгна към втората спалня. Вървеше с ръце на пояса, но криеше в шепата си ножове, макар да знаеше, че никой няма да го спре.

— Княз — Марс разтърси момчето, но когато почувствува разбуждането, учтиво, но твърдо запуши устата му. — Знаеш ли кой съм?

Вангел кимна и Марс разпусна хватката.

— Абдулла паша и Нур Ахмед бег са мъртви. Облечи се и ми покажи Сали, Садък и Шукри!

Младият княз пусна босите си крака на пода, разтърка очи и посочи съседния нар.

— Садък!

Марс се надвеси над аджамиоглана, с една ръка запуши устата му, с другата заби ножа в сърцето. Пет минути по-късно на наровете лежаха три трупа. Смъртта беше минала тихо, бързо и безболезнено. Облечен в еничарските си потури, Вангел стоеше в средата на спалнята, очите му бяха широко отворени, но нищо не се четеше в тях. Тук, в тази вмирисана на мъже казарма, някой друг изпълняваше присъдата, която той беше издал, но разплатата не му носеше удоволствие, ни облекчение. „И той като мен се е родил с празна душа!“ — мислеше Марс, докато го подбутваше към изхода.

— Ти си Марс Шкодер, нали?

— Да.

— Къде е баща ми?

— Чака ни зад реката.

— Коя беше тази жена… русата Зоя?

— Жената на чичо ти Филип.

— Красива.

— Да.

— Каза, че пашата и Нур Ахмед са мъртви?

— Казах го.

— А Муртаза ага? Искам главата му, Шкодер! Той е най-мръсната свиня в Одрин. Иди го убий, ще те чакам тук!

Марс погледна младия княз с възхищение. Това момче знаеше да заповядва… не, беше се родило с правото да издава заповеди.

— Не тук, княз. Върви напред към блатата. Там е конят ми. Когато свърша с Муртаза бег, ще те извикам по име.

Вангел го погледна със сините си високомерни и студени очи и без да бърза, но и без да се влачи, изчезна в лепкавия тракийски мрак.

* * *

На плаца беше положен обгорелият труп на Нур Ахмед, конюшнята беше загасена, конете вързани за прозорците на столовата, но Муртаза ага го нямаше. Тръгна да го търси. Отново влезе в къщата на пашата, прерови една след друга всички стаи. Не го намери ни тук, ни в някое от спалните помещения. Скоро щеше да съмне, а височайшата княжеска заповед още не беше изпълнена. Марс седна в прахта и се огледа. „Къде може да бъде агата?“ — и тогава го видя. От вътрешностите на обгорилата конюшня го гледаше някой… Марс стана бавно, дори тромаво, отърси прахта от брича си, но когато застана с лице към агата и тръгна срещу него с македонско махало, в ръцете му блестяха и нож, и пищов.

— Муртаза ага?

Еничарският главатар излезе на осветения от луната плац. В ръка стискаше ятаган, на лицето му играеше злорада усмивка. Марс прибра пищова и извади ятагана, но когато скъсиха разстоянието и агата се приготви за атака, хвърли ножа, заби го ниско. „Лош удар!“, в корема, доуби го с кривия турски меч, грабна го за краката, върна го в конюшнята, мина през опушените греди от другата страна на джамаата и тръгна да търси младия княз.