Христо Калчев
Белия дявол — Синове (7)

7

Марс се роди и порасна в огъня на Тридесетгодишната война. Европа лееше потоци безсмислена кръв. Короните и васалните рицари заставаха ту на едната, ту на другата полоса, докато накрая забравиха кой с кого воюва и го удариха на откровено мародерство. Марс беше малко момче и не помнеше европейската война, но беше свидетел на татарските нашествия в обезкървената източна част на християнските земи. Мрачното му въображение едва изчакваше времето, когато сабята ще престане да бъде непосилна тежест за ръката му, за да поведе мъжете на Килия срещу смрадливите ислямски орди на хан Герей. Навикът му да лежи притихнал в тревата, да минава през блата и кози пътеки беше продиктуван от съзнанието, че татарите дебнат в Буджак и всеки момент може да попадне на засадата им. Не само Марс, цялата околност живееше притихнала, нащрек, с напрежението на сръндака, чувстващ вълчата воня зад гърба си. Сватбите и кръщенетата бяха станали неми, не звъняха църковните камбани, секнаха жетварските песни… После като че ли татарите изчезнаха, но напрежението остана. Свъсеният еднорък Лазар му беше наел учител по френски и ромъно-молдовския език, който се говореше в Буджак, и Марс с мълчаливо отвращение прекарваше сутрините си с гуреливия лаком преподавател, който неведнъж беше посягал да го удари, но срещайки хладния му поглед, винаги се беше отказвал.

— Господин Лазаре — казваше Георге Дуро на редките обеди, на които Шкодер го канеше. — Погледне ли ме синът ти, сякаш влиза в главата ми!

Дуро беше първият мъж, когото завари с майка си. Лазар беше отишъл да продава коне в Яш, чокоятът беше стихнал в следобеден сън, когато Марс чу учестено дишане, хихикане и ръмжене, долитащи от столовата-пристройка, където лятно време се хранеха ратаите. Без да бърза и без да се крие, Марс влезе в помещението. Стъпила на земята, проснала торса си на масата, майка му стенеше под ритмичните напори на правия, затворил очи Дуро. Трябваше му доста време, за да разбере какво вършат, но когато все пак проумя, взе метлата, подпряна до входа, свали китката, грабна сапа и замахна. Ударът се стовари между голия задник на Мана и мекия, отпуснат корем на учителя…

Лазар никога не попита къде изчезна Георге Дуро. Задоволи се да регистрира липсата му и потърси друг, но Мана, когато случайно срещнеше сина си из къщата, прихваше в смях и закачливо му се заканваше с пръст.

Новият учител беше сух, възрастен мъж с железни ръце и късогледи кафяви очи, които взираше в лицето му, преди да започне фантастичните си разкази за рицари и красавици, за кръстоносни походи, за възходи и падения на величия. Седнал мирно, дори почтително, Марс можеше да го слуша с часове и после с дни да преживява омайната картина, която учителят рисуваше в главата му. „Светът е еднакъв, Марс — пресипнало казваше Клод Ньобур. — Хората живеят по един и същ начин, но човек не го вярва, докато не го види с очите си. Трябва да се научиш да пътуваш астрално, тогава целият свят е твой, тогава и в най-мрачното робство ще бъдеш волен като циганин. И великото име на принцовете Валоа, и жалката съдба на кучето свършват в пръстта, но в прераждането Валоа може да се преобрази в куче, ако чрез издигане и самоусъвършенстване не заслужи друга участ. Когато се движиш, гледай в земята, спреш ли — вдигни взор към необятното. Така повелява Хермес учителят и в тази заповед е вложена цялата мъдрост на битието.“

— Що за глупост? — противоречеше Марс. — Как можеш да наречеш тази идиотщина мъдрост?

Ньобур търпеливо го изчакваше да утихне и продължаваше:

— Загледай се в прохождащия и в умирающите. Единствено те спазват този закон и знаеш ли защо? Първите идват от прераждането и все още инстинктът им е подчинен на логоса на Цялото, другите чувстват края на временната си тленност и се възвръщат към първоначалния закон на хармонията.

Марс предпочиташе да слуша историите на домовете Орсини, Радзивил, Уилиърс, Гиз, отколкото абстрактни разсъждения за света и Ньобур не настояваше ученикът му да проникне в същността на темата, щом веднъж е почувствал, че губи вниманието му. Тогава отново пред вътрешните очи на Марс потичаха героичните и кървави съдби на великите европейски фамилии.

— Разкажи ми историята на княз Авалов? — помоли той един ден.

Ньобур го изгледа притеснено. Уморените очи рядко издаваха състоянието му, но въпросът го свари неподготвен и най-важното без инструкции. Княз Вангел се превръщаше в митична фигура. За него се шепнеше с озъртане, в смъртта му не вярваше никой или почти никой и за един чужденец не беше безопасно да утвърждава легендаризираната личност на пирата.

— Утре — каза французинът. — Не се чувствам добре.

Но на другия ден Марс го притисна от вратата.

— Обеща да ми разкажеш всичко за рода Авалови!

— Рода? — Ньобур се изкашля без нужда. — Пресилено е да се говори за род, но личността на княза буди интерес с някои свои деяния.

— Започни от началото — каза Марс, готов да слуша с часове.

— Истината е, че почти нищо не знам. Никога не съм виждал княза… Мадам Мехия е била гувернантка на децата му. Познаваш я, няма да откаже да научиш това, което… е безопасно да знаеш.

„Безопасно? Те са луди! Та нали князът е мъртъв от години? Каква заплаха може да бъде един мъртвец?“

Интересът му към пирата го направи мъж и посади първата отрова в съзнанието му — ревността.

— Можеш ли да се изкачиш по тази стена, Марс — попита Бриджит един ден. Беше в средата на лятото. Вода Мехия пътуваше със зърнените кервани на Авалови и беше взел сина им Горам „да почувства мъката на богатството.“

Марс завари Бриджит да закусва на бамбуковата маса в двора срещу източната фасада. Лицето й беше бледо, посърнало, изглеждаше недоспала, дори плакала… Марс проследи ръката й и разбра въпроса. Бриджит знаеше, че младият скитник накърнява дискретността на съпружеското й ложе.

— Да — глухо каза той.

Бриджит се извърна към стената.

— Как го правиш? И котката не може да пълзи по гладка стена?

— Гущерът може — продължи да гъгне момчето.

— Но ти не си гущер, Марс. Искам да знам как става.

— Просто е — каза той след дълго мълчание. — Залепваш за стената и пълзиш. Пръстите и коленете трябва да са на една линия и… тялото да не излиза зад лактите.

— На думи изглежда лесно — Бриджит свали ленената салфетка и стана. — Отивам горе. Искам да влезеш през прозореца!

— Не! — плувнал в пот, каза Марс. — Това не!

— О, да! — очите на Бриджит светнаха ядно. — Щом можеш да го правиш през нощта, значи можеш и денем… Ако след пет минути не си горе, ще накарам слугите да те бият с камшици!

Бриджит тичешком влезе в къщата и затвори с трясък тежката кована врата. Марс остана сам. Никакви слуги не се виждаха, а дори да бяха наоколо, не от тях щеше да се страхува той. В Буджак нямаше нито пешак, нито конник, годен да го настигне, а и да го настигнеше, в пояса му имаше достатъчно ножове за хвърляне, с които беше в състояние да избие цяла дузина преследвачи. Марс машинално взе порцелановата кана от масата, изпи жадно млякото, облиза изпръхналите си устни и тръгна към стената. По всяко друго време това изкачване би било дребно усилие за него, но не и днес. Коленете му играеха, пръстите му бяха меки като рахат локума, с който Лазар си пиеше кафето. Няколко пъти щеше да се сгромоляса долу и с върховни напрежения на волята, може би на ината, продължаваше да върви нагоре. Когато застана на перваза, Бриджит вече беше в стаята. Вместо бялата блуза сега носеше дълъг черен пеньоар с волан от кървавочервени рози.

— Влез — каза Бриджит. — Нали това искаш?

— Не — неопределено, затова все по-притеснено и глухо отговори той.

— Влез, Марс. В къщата няма никой… Слугите са с конете, ще се върнат довечера.

— Ще сляза по стената — Марс погледна надолу. Много нощи беше прекарвал на този перваз, но едва сега виждаше, че едно падане би могло да бъде фатално.

— Марс! — гласът й издрънча в стъклата и той върна погледа си в спалнята. Бриджит беше гола, прескочила черния пояс на пеньоара.

— Влез!

 

 

Свикнал да гледа голото й тяло с цената на престъплението, сега, разсъблечено за него, то му се стори и достъпно, и непривлекателно. Марс се подчини и влезе в спалнята.

Босите й нозе го поведоха по стълбите, минаха през черния вход и влязоха в руската баня, изградена върху горещия извор, с каквито околността беше пълна. Бриджит залости вратата, накара го да се съблече и го въведе в голямото зидано корито, където хлорната вода се смесваше с един от притоците на Прут. Марс се отпусна в горещата вода и се остави на капризите й. Бриджит го изкъпа с хума, изряза ноктите му, излъска зъбите с пепел от дървени въглища, хвана го за ръка и отново го върна в спалнята.

— Аз искам да… — Марс млъкна. Седеше гол, унил и тъжен над голото й тяло и не знаеше какво да прави. От него се очакваше да бъде мъж. Беше виждал как става това, а инстинктите му подсказваха, че е време да опита забранения плод.

— Марс — Бриджит протегна босото си стъпало и пръстите й се вплетоха в окосмените му слабини. — Мъжът е тук, между краката ти!

— Дойдох да ми говориш за Белия дявол? — Марс вече не можеше да крие възбудата, а и пръстите й ставаха все по-брутални… Бриджит беше истеричка, но влагалището й беше халтаво, лесно се протриваше, пресъхваше и докато в началото, когато Марс все още беше студен, виеше от страст, по-късно, когато огънят обземаше и него, Бриджит стенеше от болка и го молеше да свършва…

— Защо? — попита Марс. — Сега как ще гледам вода Мехия?

— Няма да го гледаш — безгрижно отговаряше тя. — Ще гледаш мен.

— Той е бил капитан на Белия дявол?

— Но аз негова… любима — играейки си с ухото му, продължаваше Бриджит. — Той правеше деца на други жени, но обичаше мен!

— Лъжеш!

— Чуваш самата истина, Марс!

„Под мен се разкрачва любимата на великия дон?“ — вместо гордост, Марс почувства омерзяване на великата памет, но не се противи, когато Бриджит го яхна и пое любовната инициатива… От този ден Марс започна да изучава жената, Белия дявол и „Кабалионът“ на Хермес учителя. Жената беше Бриджит, Белия дявол — нейните представи за пирата, алхимизмът на „Кабалионът“ — женската представа за света на мъжете.

За няколко месеца Марс порасна с години. „Всичко е Ум — казваше Хермес. — Вселената е умствена и единна, а единството е умственото всичко на Цялото.“ Десетки нощи заспиваше и осъмваше с тази мисъл, без да е успял да я разгадае. Щяха да минат месеци, докато женственият алхимизъм на французойката стане понятен и за него. „Духът е вечен, тялото тленно, момче — щеше да каже Ньобур. — Духът сменя тялото си, както ти сменяш остарелите си дрехи… с една разлика. Според закона за вибрациите прераждането може да приеме образа на дявола в едната крайност или да се превърне в ангелска смиреност в другата. От настоящия ти тленен живот зависи какви дрехи ще облечеш в бъдещия, защото над, под и зад вселената на време, пространство и промени лежи и се намира вечно основната реалност или Основната истина за Цялото, която е единствено за Всичко и Всички!“

— Да! — щеше да извика Марс. — Сега знам как да живея, за да срещна Белия дявол!

Сокон Мехия отсъствуваше дълго, но все пак се връщаше и заемаше полагаемото му се място в леглото на Бриджит. Загубила всичките си шансове да живее в любов, тя беше издигнала любенето в култ и се беше превърнала в ненаситната му жрица. Лазът остаряваше и започваше да се плаши от слабините на жена си, така, че когато Бриджит поиска да си разделят спалните, Сокон разигра драматична сцена на обида, но с облекчение премести тоалетния си леген в съседната стая. Беше краят на май. Бриджит и Марс лежаха голи на десния бряг на Серет. В храстите, които отделяха „тяхната поляна“ от поглед към реката, пръхтяха двата коня, неговият и нейният, а долу по талвега се разминаваха лодки, чуваха гласовете на гребците, ругатни, песни. Новата страст на Бриджит, ездата, беше станала широко известна и Сокон с великодушна усмивка виждаше жена си да възсяда кобилата на бедро и да се отдалечава в галоп по пътя за Татарбунари. Това, което не знаеше, е, че след като се отдалечи достатъчно от имението, Бриджит обръщаше поводите първо на изток към морето, а после възсядаше животното по мъжки и в кариер се понасяше на юг до онова място на реката, където, притихнал в храстите, я чакаше Марс. Когато страстта стихваше, той затваряше книгата на жената и отваряше другите две, живота на пирата и словото на Хермес Триединния.

— Добре, Бриджит — питаше Марс. — Щом княз Вангел Авалов е познал чрез опита си мъдростта на света, значи е открил принципа на полярността. Щом всяко нещо има своята противоположност, щом във всяко действие се съдържа неговото полярно отрицание, тогава какъв е смисълът на демоничната му дейност? Какво казваше той за това?

— Нищо не можеше да каже един осъден никога да не надрасне принципа на ритъма. Вангел не искаше да разбере, че всичко тече навън и навътре, че всяко нещо има своите приливи и отливи и че и най-достойната война е безсмислена, защото ритъмът й има естествена тенденция към затихване… Но, моля те, Марс, голата жена трябва да бъде разкъсвана, не разпитвана!

Марс отново разтваряше краката й, но главата му все по-трудно се съсредоточаваше в прелюбодеянието и все по-настойчиво преповтаряше постулатите на едно учение, което щеше да изпадне в страшен конфликт с живота му, така както някога е било несъвместимо с Белия дявол…

Един ден обаче Лазар му каза истината и Марс прие Бриджит, мита за баща си и войната с Хермес като законни съставки на унаследена карма.

* * *

„Който е опознал жената, неминуемо е пил от отровната чаша на ревността!“ — казваше Лазар Шкодер. Тази болест не отмина и Марс. Преди да почувства ревността, той не знаеше какво изпитва към Бриджит. После откри, че е готов да убива за нея и че всъщност тя е започнала да го убива с някакъв душевен тормоз, който с кървяща душа определи като унижение. Бриджит бързо се насити на дивия си любовник, но на Марс липсваше опит, за да разбере това. Не че имаше нещо против да му се отдава, когато наоколо няма друго изкушение, но имаше ли, русият дивак се превръщаше в по-голяма пречка от мъжа й.

— Марс! — започна Бриджит една вечер. Седяха на масата пред входа за гости. Лазът Сокон Мехия играеше табла с новоназначения началник на гарнизона в Татарбунари, ротмистъра от конната гвардия на Сигизмунд Петро Дръган. Синът им Горам, слабоват и хилав хлапак с късогледи очи, който мразеше до смърт мъжките занимания, отдавна се беше прибрал в стаята си с някой от рицарските романи, които майка му поръчваше от Севиля, Толедо и Мадрид, та дори от онзи град на Атлантическия океан, който се изписваше Лисбоа, но всички наричаха Лисабон. — Трябва да ме разбереш, скъпи. Аз не съм жена за един мъж, който и да е той, дори самия Бял дявол!

— Не искам да говоря… — ръмжеше Марс, загледан в широкия, отпуснат гръб на грузинеца.

— Напротив, трябва да говорим! Ти ме ревнуваш от ротмистър Дръган!

— Не, но ще го убия!

— Защо?

— Защото те гледа…

Бриджит се отпусна в стола. Лицето й изразяваше неприкрит яд, макар че вода Мехия и ротмистърът бяха твърде близо, за да ри разреши волен израз на чувствата.

— Марс, погледни ме в очите. Коя съм аз? Аз съм господарката на чокоята Кобадин! А ти кой си? Ти си един от моите гости, който мога да изпъдя, когато поискам! Така ли е?

— Да.

— Тогава запомни добре, видиш ли жребеца на ротмистъра на коневръза, ти нямаш работа тук! И не само за него се отнася това… Ще направим така, видиш ли на моя прозорец саксия с гардения, значи те чакам… Няма ли го цветето, не се мяркай пред очите ми… А сега иди да кажеш довиждане и си върви! Веднага, Марс, това е заповед!

Марс се подчини и пое обратния път по-объркан от всякога. „Защо се отнася с мен като с куче? Нали искаше да ходя всеки ден? Нали ме обича? Или само си говори… Не!“ — Марс тръсна глава вироглаво. „Няма да стъпя в Кобадин, докато не изпрати да ме търсят!“

Занизаха се два безкрайни летни месеца. На два пъти Сокон идва при едноръкия, но се затваряха в подземието на пиене и приказки (нито веднъж не го повикаха), а на тръгване Сокон се задоволяваше да му се усмихне за поздрав, преди да смушка аления си германски кон на север по татарбунарския път. „Бриджит няма да ме повика!“ — откри Марс в началото на септември. Тогава той тръгна. Извървя разстоянието бавно. Нещо го спираше, задържаше, разтягаше крачката му, избираше му по-дългите пътеки, но беше тръгнал и стигна. Господарите ги нямаше, Горам рисуваше къщата през стволовете на кленовете и ударен от скуката, с удоволствие би прекарал няколко часа с него.

— Няма ги — каза той. — Баща ми пътува из Украйна, а Бриджит излезе на кон. Още бях в леглото.

Марс изтръпна. Той единствен знаеше, че майка му мрази конете, че се бои от тях и че единствено похотта е в състояние да я сближи временно с арабската кобила, която Сокон купи за нея от Лазар.

Когато успя да се откопчи от словоохотливия Горам, Марс влезе в леса, избра най-високия клен, качи се на върха му и огледа околността. Тук-там някой пастир пасеше говеда, във върбалака край реката се беше настанил цигански катун, но конник никъде не се виждаше. Марс се настани удобно и зачака. Едва по обяд Бриджит се появи на гърба на кобилата. Излязоха от сянката на речните дървета, прегазиха угарта, издраскаха на пътя и имитирайки, че се връщат от града, тръгнаха към Кобадин. На другата сутрин, гладен и недоспал, Марс седеше скрит в короната на единствения дъб, растящ край реката. Бриджит се зададе около втора закуска, отби се от пътя и тръгна към реката. Кобилата мина под него, уверено намери брод в реката, а когато излезе на левия бряг, Бриджит прехвърли крака си, седна по мъжки и на кариер се понесе към морето… Марс тръгна по следите й. Не бързаше. Беше сигурен, че ще я открие, но вътрешното му чувство се страхуваше от тази среща и като че ли се стремеше всячески да я отложи. Два-три часа по-късно отново чу чаткане на копита и едва успя да се укрие в тревата. Бриджит прелетя покрай него и се загуби сред дърветата. На третата сутрин Марс знаеше къде да я чака. Първи на срещата дойде Петро Дръган. Марс го видя отдалече да галопира по пясъчната ивица на морето и вече знаеше всичко. „Няма да остана!“ — трескаво мислеше той, но колкото повече приближаваше ротмистърът, толкова по-сигурен беше, че ще изгледа всичко, което предстои да се случи между него и французойката. Дръган върза конят си, свали от седлото походно одеяло, широко и дебело като кече, съблече се гол и отиде да се изкъпе в морето…

Тогава се появи и Бриджит…

* * *

През зимата Полския сейм започна война с ордите на хан Герей и Сигизмунд за втори път прати войската си на помощ на могъщия си племенник Стефан Батори и на неговия съюзник руския цар Михаил I Романов. Войната беше победоносна за христовото войнство, но в нея загина ротмистър Дръган и двадесетина гвардейци от Татарбунарския гарнизон. Марс отиде на погребението, сигурен, че ще срещне Бриджит, но освен попа и гробарите той беше единственият, който изпрати ротмистъра до вечното му убежище. Беше краят на февруари, сухо, студено, но слънчево. Марс яхна Ром и го пришпори по пъртината към Кобадин. Нямаше намерение да се отбива при французойката, просто единственото шосе, по което жребецът можеше да развие скорост и да го стопли, беше пътят към нея… Когато се появяха керемидите на чокоята, Марс щеше да отбие на югоизток, да пресече Буджак и да се върне в Килия.

— Шкодер? — Сокон Мехия беше подал бялата си глава от каретата и сияйната му усмивка грееше по-весело от бледото зимно слънце. — Къде си тръгнал, момко? При нас, нали?

— Не, вода… — Марс неволно смъкна калпака си. — Пътувам за Килия.

— Така не може, момче! Синът на моя брат Лазар Шкодер се готви да мине покрай имението ми, без да се отбие при стария Сокон? Имаш ли представа какво вино пием в Кобадин? Слизай от коня! Днес си мой гост!

„Съдба! — помисли Марс, потискайки възбудата си. Хермес ми помага да използвам по-висшия принцип на гостоприемството пред нисшия претекст на порока!“

Марс слезе от Ром и влезе в каретата. Когато пристигнаха в Кобадин, още нямаше пладне, но успя да остане насаме с домакинята едва надвечер, когато вода Мехия се извини, че чувства виното, и отиде да си легне.

— Отдавна не си идвал, Марс? — с укор каза французойката. — Знаеш какво искам да кажа!

— Бях в Татарбунари… Случих се на погребението на Петро Дръган.

— Да, чух… Горкият! Ти защо не беше с войската?

— Княз Батори няма доверие на чужденци — Марс се усмихна презрително. — Представяш ли си, на полско-молдавската войска са й трябвали три месеца, за да намери пътя за Бахчисарай… Когато все пак го открили, градът бил в пламъци. Жертвите са паднали по обратния път.

— Мародерство? — разсеяно попита тя.

— По-скоро кръчмарски свади — Марс облече кожуха си и се върна пред камината. — Обещала си ми „Кабалионът“!

— Тази книга може да бъде пагубна за тебе!

— Не — Марс я погледна. Беше надживял страстта си към нея, а това правеше очите му кротки и хладни. — Аз няма да търся философския камък, трябва да намеря отговорите на някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Мои! — гласът му издрънча метално. — Мъжки въпроси.

Французойката изведнъж се изправи и подпря гръб на горещите кахлени тухли.

— За къде бързаш, Марс? Ела в банята. Сокон ще спи до разсъмване.

Марс поклати глава.

— Не, Бриджит, много е мерзко, за да бъде достатъчно удовлетворяващо!

Бриджит зяпна втрещена.

— Започнал си да говориш като… Белия дявол?

— Откога знаеш, че съм негов син?

Трябваше й много време, преди да събере сили за отговор.

— Винаги съм го знаела, Марс… Аз знаех всичко за него.

* * *

Тази година пролетта дойде късно, но беше първата спокойна пролет от много години. Кромуел беше обезглавил Чарлс и управляваше с църковни декрети. Континентална Европа, изтощена от Тридесетгодишната война, прибра войските си зад крепостните стени, селяните се вдигнаха, избиха мародерските шайки и се заеха да обработват земята, а на изток, край Понт, изведнъж се почувства вакуумът на междуцарствието. Отомания воюваше за Крит на „синьо дъно“, за Босна с Хабсбургите, за Арарат с арменците, за лазкия бряг с Грузия. Русия и полското кралство се хванаха гуша за гуша за сечта, а Швеция и германските княжества взираха уплашени очи на юг. В Тюйлери властвуваше суетният, богат и могъщ Людвик XIV, който не криеше желанието си да се превърне в хегемон на Европа и да обеси самозабравилия се еретик от Острова, който беше дръзнал да детронира и декапитира братовчед му Чарлс I Стюард. В Париж се събираше оцелялата английска аристокрация, въоръжаваше се под флага на Чарлс II, и всеки момент щеше да потегли или по море към острова, или по суша към Германия, Швеция или бог знае къде. Там някъде сред британското войнство беше и малкият син на Вангел и София, княз Филип Авалов, а големият син Константин беше довел в Скендера жена си Алика и малкия им син Вангел… „Колко различна може да бъде съдбата на двама братя? — мислеше Марс, потънал в папратите край Скендера. — И Фортуна е курва!“ Веднъж, възхитен от красотата на Алика, той би искал да бъде на мястото на Константин, друг път, отегчен от мъртвешката тишина на Скендера, бурният живот на Филип му се струваше непостижим… „Аз нямам мнение!“ — укоряваше се той, но с появяването на Клод Ньобур тези колебания му станаха понятни. „Всяко нещо е двойно — казваше Хермес в принципа на полярността. — Всяко нещо има два полюса и своята противоположност.“ Мечтите също!

Когато Марс й обърна гръб, Бриджит полудя. Ако преди година беше склонна да прекърши страха си от коня, за да го види, днес беше готова да лети. Осъзнал личността си и заживял с нейната значимост, незаконороденият син на Белия дявол беше готов да изстрада вечно подлютения си нагон, вместо да преглътне обидите, които тази жена му нанесе. „Марс Шкодер би могъл да прости, княз Марс Авалов — никога!“ Бриджит започна да го дебне в храстите, да го причаква по пътя между Килия и Кобадин, да изниква зад скалите на носа Свети Спас, където Марс се гмуркаше да търси костите на баща си.

— Марс? — провикна се Бриджит една сутрин, когато се убеди, че младият скитник ще я подмине. — Исус е простил дори на Мария Магдалена?

— Той е бил син на бога — глухо отговори копелето, — аз — на Белия дявол!

* * *

Битоля? В тази дупка ли се беше родил Великия дон де мар? И в нея ли беше отраснал? Седнал пред хана под сянката на тънка смокиня, Марс отпиваше горчиво кафе, изплакваше устата си със студена вода и гледаше зелените склонове на Пелистера, под която се виеше онзи път през Охрид за Солун, извел преди половин век Белия дявол на брега на Егейско море, а оттам и към великата му съдба. Когато Ром отдъхнеше от дългия преход до Битоля, Марс щеше да продължи по следите на баща си. Никой и нищо не можеше да го задържи в този град на абаджии и млекари, на турски хареми и на евреи лихвари, с мирис на халва и тор, задрямал под сенките на хилядите си тополи, строени като гвардейци по прашните, криволичещи улички, пълзящи надолу към реката, зад която зеленееха дървените постройки на еничарския джамаат. „Една река, която мога да прескоча без засилване, дели смълчания, ужасен град от дивия, весел и непредизвикан гняв на дьонметата, които лежат голи по брега и чакат разрешението на агата да бастисат бездушната рая, чиято единствена вина беше съществуването й!“ От възвишението, на което беше построен Пелистер хан, Марс виждаше и тревогата на Битоля, и кръвожадното нетърпение, с което „пазителите й“ се готвеха да я унищожат. „Каква ирония, по дяволите — мислеше той. — Един ден внукът на Белия дявол ще всява същия ужас на жени, деца и старци… Ще бъде чакал вместо лъв, лайно вместо легенда и един ден ще умре от проказа вместо от нож, в смърдящо легло вместо на полето на славата!“

— Не, това не бива да се допуска! — Марс не чу гласа си, но когато ханджията го попита:

— Казахте ли нещо, ефендилер? — разбра, че е започнал да си говори сам, като лудия Йон от Килия.

— Не, благодаря, ханджи…

Марс скиташе вече близо година из Империята и ако говореше с грешки български и турски, отдавна ги разбираше достатъчно, та никой да не може да му представи една мисъл за друга.

— Господин княз — ханджията сниши гласа си. — Един човек моли да седне на софрата ти?

— Кой е той?

— Българин… от едно село в планината. Цапари се казва селото.

— Какво иска?

— Не знам, княз ефенди… Лошан воевода говори малко.

Марс се огледа, но никой, който би могъл да бъде хайдушки главатар, не се виждаше наоколо.

— Да заповяда… И дай козя пастърма! Ако воеводата пие вино, и вино!

Лошан воевода беше нисък, червендалест мъж с арнаутски фес и с очи, които шареха навсякъде. Марс го видя да излиза от тъмната паст на хана, но докато не седна при него, не повярва, че именно за неговата глава валията Юмер бей е обявил сто лири награда. Лошан се отпусна до него, намести допотопните си пищови да не го бодат в корема и обърна малките си свински очи към небето.

— Помози бог, княз ефенди. Благодаря за поканата. Манол ханджията казва, че разбираш езика ни?

— Да — Марс видя, че от хана излизат още мъже, че се пръсват на ветрило, но ги дочака да се изпокрият, преди да продължи: — Ще пиеш ли чаша вино, войвода?

Хайдутинът кимна и свали феса.

— Ти видя моите момчета, княже. Не че ти нямам вяра, такъв ми е адетът!

Марс кимна, наля чашите, отхапа парче пастърма и се приготви да слуша.

— Битоля е малък град, княже… Има-няма, пет хиляди къщи. Дойде ли нов човек, до вечерта всички знаят, а княз? От Самуилово време по тези земи княз не е минавал!

— Пътувам за Солун, войвода. Утре изгрева ще ме завари на седлото.

Лошан не обърна внимание на тези думи.

— Едно наше момче е писар при валията… Когато ти донесли тескерето в конака, нашият прочел името на княз Марс Авалов… Греша ли?

— Не — Марс чувстваше обсадата на Лошан като испанска скоба около главата си. Инстинктът му диктуваше да пререже гърлото на войводата и да се хвърли в тревата, любопитството — да остане и да отговаря на въпросите му.

— Не искам да ти надничам в душата, княже — продължи Лошан. — В душата се гледа през рана.

Войводата се облегна на стола и кимна уж незабележимо, но Марс, прекарал живота си в дебнене, видя и чу „отпускането“ на неговите хора в храстите. Той обаче беше много далеч от отпускането, напротив, беше стегнат като хусарски колан и възбуден като глухар по любовно време. „За първи път някой търсеше Авалов в него, а какво друго беше очаквал, ако не това?“

— Княже — продължи Лошан, — там, у нивите, лежат моите хора. Те са там не да нападнат тебе, а да пазят войводата си!

Напрягащ се да разбере всяка дума, съсредоточен и намръщен, Марс изглеждаше надменен и недостъпен като планински козел, но нямаше представа нито от вида си, нито какъв смут поражда в бедната глава на хайдутина.

— Някога, княже, по тия места шеташе един мъж. Вангел Аваля му викаха. Отдавна беше, аз бях момче голишар, а той Белия дявол. Тъй му викаха рязаните, да им опустее семето… Та си мисля, княже, той Аваля, ти — Авалов… Той тръгна от Битоля, ти в Битоля идваш… Има пръст божий в тази работа?

— Да, войвода — глухо произнесе Марс. — Аз съм третият син на Вангел Аваля!

Лошан изсвири с пръсти и на масата се струпаха бабаитите му. Марс обаче гледаше очите му, а в тях имаше сълзи, възторг, нещо, напомнящо религиозния транс, и знаеше, че в този миг и сред тези хора е в пълна безопасност.

— Той е, керата! — Лошан грабна ръката му, целуна я, опря я у потното си чело. — Хайде, чоджум, поклонете се на княз Авалов… Негова милост е най-младият син на Белия дявол.