Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол. Синове

Първо издание

Редактор: Ивайло Дичев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Веселина Недялкова

Коректор: Ива Данева

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Формат: 32/84/108

Тираж: 52 112 екз.

Печатни коли: 18

Издателски коли: 15,12

УИК 15,45

Дадена за набор на 10.X.1988 г.

Излиза от печат на 25.II.1989 г.

Цена 1.64 лв.

История

  1. — Добавяне

12

Затворил очи, обърнал гръб на огъня, Марс се опитваше да си представи Венеция. Имаше нещо замайващо в самото име на Републиката, а и какво ли значеше „република“? „Държава без цар“ — беше казал Филип, „Управление на велики мъже!“ — Константин. Нито едното, нито другото беше задоволителен отговор. „Венеция?“ — това беше част от света на Бриджит, на Ньобур, на Хермесовите последователи.

Шестдесет и четвърти ден шестима мъже, една жена и едно момче бягаха от дивата потеря на Хасан Али. Преследваха ги настървено, неуморно, с отчаянието на хора, заложили главите си. Челеби беше преброил двеста спахии. Анадолски копти на анадолски коне ядяха и спяха на седлата. Четири пъти Марс успя да ги пропусне пред себе си, но Хасан Али бързо разбираше, че Авалови са в тила му, и променяше посоката си. „Трябва да се разделим!“ мислеше копелето, но княз Константин и синът му бяха загубени без неговата протекция, а със Зоя не искаше да се разделя, макар все още да не беше си го признал. Филип и наемниците бяха издръжливи мъже, яздеха породисти коне, а това им позволяваше да подвеждат Хасан Али, да го увличат по следите си и да дават възможност на Марс да набере разстояние, грижейки се за един княз, една жена и едно момче, па макар и обучавано в еничарска табия. Марин капитан и Наум Белиот стреляха от пусия, Челеби залагаше капани, брулеше камъни върху спахиите, Филип, яхнал Атаман, предизвикваше бяс у Хасан Али и с лекота поддържаше разстояние, по-голямо от един изстрел между арабския си жребец и дребните анадолски коне. Пет денонощия им трябваха, за да се доберат от Едрине до предпланините на Родопа, но оттогава два месеца бродеха из планинските плата, заобикаляха върхове, спускаха се в падини, търсеха брод в ледени реки, стремейки се към полетата на Македония като пеперуда към пламъка на свещта. И коне, и хора едва кретаха. Вангел спеше на седлото, Зоя стенеше насън, бедрата й кървяха, под очите й се бяха образували дълбоки сини кръгове, снагата й линееше. „Ще трябва да убия Хасан Али!“ — мислеше Марс зад спуснатите си клепачи. След шестдесет и четири дена бягство, когато, преваляйки последното било, очакваха да се спуснат в долината на Вардар, пред тях се изправи нов планински масив, още по-остър и неприветлив от предходните, летящ от север на юг, докъдето ти стигат очите.

— Спиш ли? — Константин се отпусна до него.

— Не.

— Пашата е неуморен. Бивакът им е в долината… на по-малко от един ден път.

— Знам. Трябва да прекосим планината. Умората мъчи и спахиите.

— С нас има жена и дете, брат!

Марс беше свикнал с това обръщение. Когато Филип беше наблизо, Константин го използваше с особена охота, но сега той и наемниците търсеха знаците им, за да се доберат до бивака.

— Какво значи Спайдер?

Константин се взря в огъня и мълча дълго. Зоя се надигна със залитане, съблече се и легна в ледените води на потока. Марс виждаше всичко, и умората й, и болките в тялото, и примирението. Виждаше обаче и тревогата й, когато законният й съпруг княз Филип Авалов беше наоколо.

— Ако успея да извадя сина си от Отомания, ще отида на поклонение в Ерусалим. Ако е рекъл господ да се върна жив, ще се подстрижа за монах… Някой трябва да измоли опрощение за греховете на баща ни.

Загледан в силуета на Зоя, Марс чуваше, но не възприемаше думите му. Хърватката излезе от водата, надяна приличната си на расо дреха, върза сандалите и изстисквайки косата си, тръгна към тях.

— Чуваш ли ме, Марс?

— Да.

— Ако тази планина не се превърне в гроб за всички ни… — Константин взря празните си очи в Зоя, направи й място до огъня и се надигна. — Ще ида да видя Вангел — но преди да се отдалечи, подхвърли през рамо. — Паяк, Марс… На английски Спайдер значи Паяк. Някога ще разбереш защо го наричам така.

Зоя седна, прегърна коленете си и постави брадичката си върху тях.

— Неуморен ли си, княз?

— Умирам за сън.

— Тогава Хасан Али е от желязо?

— И той е на края на силите.

— Не — Зоя поклати глава. — Той е съдбата!

— Петро Дундар казваше, че Хасан Али е аджар, роден християнин. Като всяко дьонме гори от желание да докаже, че е предан на исляма.

— Ти ли издави войската му в Македония? — Марс кимна. — Значи той гони теб, княз?

Незаконороденият потърси отговора си в очите й. „Искаш да се отървеш от мен? — беше първата му мисъл. — Мнителен си, Марс!“ — втората. Зоя разсъждаваше на глас и това като че ли беше всичко.

— Марс?

— Слушам.

— Загубени, сме без теб…

— Филип и наемниците задържат потерята.

— Защото има кой да ги командва. Подчиняват се на твоята воля дори и да не съзнават. Ако трябваше сами да взимат решения, Хасан Али да ги е изклал отдавна.

„Така е! — Марс се взря в огъня. — Така е, дявол да го вземе!“

— Хасан Али… — Зоя изправи снагата си и протегна нозе към огъня. — Някой трябва да го убие, Марс!

— Тази мисъл ме занимава непрекъснато.

— Може би Миро или Наум Белиот.

Марс поклати глава.

— Не мога да ги пратя на сигурна смърт.

— Но Филип може… или Константин?

— Съмнявам се… Дори да приемат, ще бъде привидно.

— Ще избягат?

— Сигурно.

— Тогава няма изход.

— Ще се намери… може би.

— Ти? — Марс не отговори. — Не ти, Марс! Знаеш какво е стадо без водач. За три дни ще избият мъжете до крак, а мен… Мен ще ме напълнят с боклук… като помийната яма на Дарма сарацинката!

— Коя?

— Жената, която ме купи на търга в Либия. Мъжът й беше халиф на Сидра.

Зоя стана, нахвърли дърва в огъня и премести кожата си до неговата.

— Марс?

— Да.

— Кога… ще убиеш Хасан Али?

— Не знам… — близостта й го изтезаваше. Чувстваше дъха й, виждаше дългите й слаби пръсти да мърдат в гръцките сандали. — Знам само, че трябва да отида през деня, да идвам в тила му и да съм пешак.

— Това е лудост!

Марс скочи на крака.

— Не знам, Зоя… Поддържай огъня, отивам да спя.

— Марс?

— Какво има?

— Филип те мрази!

— Знам.

— Страх ме е… от него.

— Той е твой съпруг… ти си Авалова.

— Марс?

— Трябва да спя! — едва потискащ треперенето си каза той.

Тогава Зоя легна и изпъна ръцете си върху бедрата.

— Ела.

— Лека нощ, Зоя.

— Марс?

— Казах не!

— Филип нямаше да се откаже…

Марс направи два разкрача и потъна в храстите. Треперенето се усилваше. Не владееше нито краката си, нито хаосът от мисли, бушуващ в главата му. Хермес казваше: „В принципа на половото познание се съдържа величието на фалическите мечти и гниенето на вагиналното блато, а те присъстват и в най-бруталните, и в най-изтънчените превъплъщения на Ерос!“

Клекнал над турския бивак, Марс чувстваше как вътрешностите му се разкъсват в парадокса на пола. „Аз трябва да убия Хасан Али паша! — чуваше той единия глас на раздробената си личност. — Неговата смърт ще спаси моето семейство от изтребление, ще убия един убиец, за да живее едно височайше момче, внук на един велик мъртвец. Смъртта на пашата ще спаси една жена, двама князе, трима наемни убийци, изчадия адови, но според принципа на полярността — бъдещи светци, заситили завинаги в тленния си живот жаждата за кръв. Смъртта на Хасан Али щеше да спаси и него самия, но от недрата на душата му се надигаше още един писклив, заядлив и истеричен глас и той крещеше: Трябва да убиеш Филип! Ти искаш жена му, искаш я повече от славата на Белия дявол, повече от всичко, което те е изкушавало в порочния свят на Сатанаил. Не жалкият слуга на Мохамед е твоят враг, а князът, в чиито жили тече твоята кръв и в чиято душа отдавна се е настанила омразата към теб, незаконородения, към греха на баща ви, към живото унижение на кървавата си майка! Затова, Марс, удари пръв и бъди по-бърз от вятъра!“

Долу светеше бивакът на Хасан Али, зад гърба му лежеше една жена, готова да разтвори нозете си за него, а той зъзнеше, потънал в пот, и мислеше за Хермес египтянина. Над главата му се виеха прилепи, отсреща, в клоните на букака, светеха зелените огньове на бухалови очи. В далечината вятърът клатеше разтревожено конско цвилене. Покоят и тишината бяха привидни. Планината дишаше със свой лишен от вражди и свади живот, чужд и на срамната похот, и на порока, и на високомерието на доброволната фрустрация. „Ти си скопец!“ — крещеше вътрешният му глас, когато Константин застана до него.

— Защо избяга, Марс… Зоя те желае, а аз съм осъден на мълчание.

— Къде е жена ти? — глухо, мислещ за друго, попита той.

— Във Венеция… Родила е урод от Спайдер. Той е скот, но твърде честолюбив, за да лъже…

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам — и гласът, и лицето на Константин бяха самата кротост, пълни със смирение, а като ли и с прошка. Красивото му лице, изрязано в профил върху диска на луната, беше пълно с благородно безстрастие, а това го правеше непостижим патриций. И тук действаше принципът на полярността. В единия му край се извисяваше всеопрощаващото великодушие на Константин, в другия стърчеше всепоглъщащата паешка жестокост на Филип и нито единият, нито другият можеха да слеят родовата си кръв с неговата, въпреки че според принципа на ритъма свободният ход на махалото свързваше двамата братя, а в затихването си трябваше да ги слее и с него, сина на греховния живот на Великия дон.

— Защо ме пращаш при Зоя, Константине? Щом познаваш болката, която жената може да ти причини?

— И Спайдер би ти дал такъв съвет, ако не ставаше дума за негова собственост!

— Искам тази жена! — глухо, все по-глухо звучеше гласът му.

— Тогава защо се отказа?

— Мъчиш ме…

— Ще те оставя на мъката ти, но ще поискам съвет. Как би постъпил с майката на Вангел?

След мъчително мълчание Марс отговори.

— Ако бях Филип, щях да я убия, но ако бях Константин — да я прибера вкъщи.

— Но ти си Марс.

— Не знам… Разбера ли, ще ти кажа.

Копелето му обърна гръб и се заспуска към потока. Клекна, гребна вода, пи, плисна няколко шепи на лицето си, зави се с кожата, легна и затвори очи. „Няма да мисля! — реши той. — Утре ще тръгна срещу пашата… Ако оцелея, ще поискам Зоя от Паяка…“

„Който остане жив, ще я притежава!“

* * *

Вместо Хасан Али, смъртта настигна Марин капитан. С двадесетина души пашата беше напуснал бивака и заблуждавайки Филип, беше напипал следите му. Връхлетя изневиделица. Оставен на пост, Челеби беше задрямал за няколко минути, колкото да позволи на пашата да скъси разстоянието. Когато конският тропот го разбуди, князът и наемниците вече препускаха в кариер. Миро пропусна спахиите, яхна коня и ги последва, криейки се в храстите. Единствено той видя смъртта на Марин капитан. Конят му се препъна в къртичина, наемникът политна, падна по корем и когато скочи, готов да побегне, връхлитащ конник го обезглави с ятагана си…

Преследването продължи целия ден, но класата на конете отново си каза думата. Постепенно кариерът на анадолските атове се разклати и ни шпори, ни стекове бяха в състояние да ги вдигнат на щурм. Въпреки това Хасан Али продължи преследването. До вечерта основната група го застигна и разпръснати във ветрило, продължиха на запад с голи ятагани в ръце. Челеби ги обходи от юг, намери Марс и Константин и ги поведе след бегълците. До разсъмване настигнаха Филип и навлязоха заедно в планинския масив. Трето денонощие не бяха слизали от конете. Зоя се луташе между унеса и безсъзнанието, и жребци и ездачи бяха смазани. Единствено Атаман, потомъкът на персиана Диомед, не чувстваше умората и увличаше конете, които като всички животни, събрани накуп, се превръщаха в стадо. Марс яздеше отзад и се стараеше да не изпуска от поглед Вангел и Зоя. Пиеше ледена планинска вода, дъвчеше листа, за да залъже глада си, и разсеяно наблюдаваше врящата от дивеч гора. На петия ден Миро се върна да огледа за потерята. Хасан Али беше изостанал повече от един ден път. Марс слезе от коня. Беше време за отдих. Събраха се в кръг, спънаха конете и легнаха…

Марс отвори очи в пълната тъмнина на беззвездна нощ. Всяка кост и всеки мускул го боляха. Стана, разкърши врат, ръце, кръста, огледа бивака и легна отново… Разбуди го възкресението на гората. И князе, и убийци спяха, Зоя изглеждаше мъртва. Не беше, напротив, дишаше равномерно и тихо. Марс се изкъпа в ледената вода на езерото и тръгна на лов. Шест пъти хвърли ножа и се върна с една сърна и три пъдпъдъка. Запали огън, свари вода и когато се готвеше да започне пърленето, Челеби се измъкна от вълчата си кожа. Марс му отстъпи готвенето и тръгна да търси потерята. Изкачи билото и се взря в долината. Не се виждаха ни хора, ни коне. Обходи хълма и се качи на следващия. В далечината блеснаха водите на Егейско море, в небето се гонеха чучулиги, но докъдето стигаше погледът, хора и ездачи нямаше. Когато тръгна към бивака, от храстите излезе Филип. Изглеждаше отпочинал и надменен като офицер от исмаилския гарнизон. Марс го изчака да се изравни с него и смушка коня.

— Наруши уговорката, княз! — чувствувайки и смут, и надигаща се омраза започна незаконороденият. — Изложи на преследване и жена си, и младия княз!

— Това обвинение ли е?

— Трябваше да подведеш пашата далече на юг!

— Защото на теб ти е удобно така.

— Защото такава беше уговорката!

Филип се усмихна. Марс беше свикнал на тази полугримаса, полутик, която изкривяваше иначе правилното му лице и вадеше в очите истината на чувствата му.

— Колко си годишен, Марс?

— Тридесет.

— Достатъчно, за да се научиш да познаваш хората. Аз не съм Константин!

— Синове сте на един баща и една майка.

— Баща ни водеше двойствен живот. Той беше дон и княз. Константин наследи благородството му, но все нещо е останало и за мен?

— Това заплаха ли е, Филипе?

— Предупреждение. Няма да ти отстъпя Зоя дори ако трябва да я убия! Но преди това ти ще минеш под ножа!

— Да не стигаме дотам? Поне докато Хасан Али е по петите ни!

— Не ме интересува никакъв Хасан Али! Тръгвам със Зоя! Отивам във Венеция. Наум Белиот ще остане с вас… Това е. Срещна ли те още веднъж, един от нас ще бъде мъртъв!

— Във Венеция е майката на Вангел… — започна Марс, но Филип го прекъсна грубо.

— Това не е твоя работа, бастърд! Ако брат ми иска жена си, знае къде да я намери. Негова грижа е как ще постъпи с нея, но ако ти се появиш във Венеция, с гаранция мога да ти кажа, че мъртвецът ще бъдеш ти!

Марс стегна поводите и спря Ром.

— Никакви съмнения ли не изпитваш, княз?

Спидер изпъна чертите на лицето си.

— Не разбирам?

— Как смяташ да ме убиеш? Да ме отровиш, да стреляш в гърба ми или в честен двубой?

— Не ме принуждавай да избирам средствата!

— Няма честно средство, с което можеш да ме убиеш, Спайдер!

— Княз Филип, бастърд! Не забравяй чий син съм!

— Не забравям за миг… Затова си жив!

Чуха остро гълъбарско изсвирване, изстрел, после и чаткане на копита. Марс смушка коня и излезе над гората, Филип яздеше до него. Когато естествената преграда на буковината остана зад гърба им, видяха потерята да се спуска от север по десния бряг на реката. Челеби и Наум Белиот стреляха с мускети, докато Константин и Вангел помагаха на Зоя да яхне коня.

— Стреляй! — изсъска Марс и изпразни пищова си в потерята. Филип измъкна мускета от седлото, прицели се и застреля коня на пашата. Хасан Али се изтъркаля в тревата. Потерята спря. Офицерите скочиха да помогнат на водача си, тогава Белиот и Челеби яхнаха жребците и препуснаха след Константин.

— Трябва да задържим пашата! — Марс се обърна към Филип в момента, когато Паяка изпразваше пищова си в главата на Ром. Жребецът рухна, преди Марс да е извадил крака от стремената. Остра болка в прасеца замъгли съзнанието му. Когато успя да се измъкне и стъпи на парещия си крак, Атаман вече настигаше бегълците. „И този човек се казва Филип[1]“ — произнесе на глас копелето, преди отново да хлътне в буковината.

* * *

„Къде е Марс“ — в началото този въпрос го дразнеше, но с течение на времето започна да го тревожи.

Зимата беше по петите им, а вълчото преследване на Хасан Али не стихваше. Въртяха се от една планина в друга, влизаха от дъбрава в борова гора и обратно. Ядяха корени, спяха на гърба на животните. Вече близо месец не бяха палили огън. Една нощ, в средата на октомври, изчезна и Миро Челеби. На въпроса „Къде е?“ — Белиот отговори: „Тръгнал е да търси господаря си!“

„Трябваше да стрелям в Марс!“ — мислеше Спидер, заслушан в дишането на жребеца си. В Атаман беше надеждата му, с него растеше и дързостта му. Спидер си беше спечелил слава на изключителен ездач още в Британия, където и той, и найтите яздеха приблизително равностойни коне, но на гърба на Персиана се чувстваше неуловим за врагове и недостижим за куршуми. Ако не го мъчеше мисълта за бастърда, би могъл да каже — животът ми не зависи от никого, а в тези смутни години дори не всички монарси имаха привилегията на пълната независимост.

С времето Филип Авалов беше развил „синдрома на нощната пеперуда.“ Както тя, привлечена от огъня, се навърташе около него, докато не изгореше в пламъците му, така и той имаше непреодолимия рефлекс да се върне на местопрестъплението и да види ефекта на делата си, сигурен, че ще срещне укор, омраза, дори отмъщение. Едва убеден в истинския характер на чувствата, които е предизвикал, той се поддаваше на „дромоманията“ си, другия неконтролируем стремеж у него — обръщане на гръб и паническо бягство дори когато никой не го преследва. Посягайки на Алика, той знаеше, че неминуемо ще се изправи пред Константин, за да чуе присъдата си от устата му, каквото и да му струваше това, дори живота. Стреляйки в коня на Марс, той разчиташе, че спахиите ще се разправят с копелето. „Не аз убих греха на баща си, аз само улесних убийците му!“ — в началото тази мисъл го успокояваше, но после се намеси Зоя.

— Кажи ми истината! Къде е Марс? Уби го в гръб, нали?

Ехидно усмихнат, Спидер беше отговорил.

— Разстрелях коня му. Хасан Али ще свърши останалото!

Тогава в очите на Зоя се появи и надежда, и презрение.

— Видя ли смъртта му?

— Видях го да пада под жребеца. Спахиите се спускаха по реката.

Зоя наведе очи.

— Бягай, Филипе! — каза тя. — Единственото ти спасение е бягството. Иди в Испания, смени си името и никога не се разделяй с пищовите!

Спидер я сграби за китката, взря очите си в прозрачната синева на нейните и… прочете в дълбините на душата й любов към бастърда.

— Зоя, ти си влюбена? — с мъка произнесе той.

— Не зная… — отговори хърватката. — Сега мисля за теб. Ти извърши най-тежката грешка в живота си… Помогна на Марс да се освободи от задължения към тебе. Мъртъв си, Филипе! Това, че сега разговаряш с мен, е само отсрочка.

— Не аз, Зоя, той е мъртъв! Главата му отдавна се клати на някоя пика!

— Не! — провлечено, със силния си хърватски акцент каза тя, преди да отпусне поводите и да подкара коня след групата.

Спидер я остави да отмине и смушка Атаман. Душеше го гняв. „Докъде го докара, Филипе? Собствената ти съпруга не отрича, че е влюбена в незаконородения ти брат и ти, вместо да я разсечеш на две, очакваш някакво чудо да омекоти погледа й? Ти си се превърнал в слуга, приятелю, в слуга на бивша робиня, бивша курва, в слуга на бившата си жена!“

— Зоя!

Хърватката задържа коня.

— Какво има?

— Ти си моя жена, дължиш ми уважение!

— Аз съм твоя вдовица — разсеяно каза тя и продължи пътя си.

„Ще я убия!“ — кипеше Спидер, но Наум извика, че потерята налита… Когато отново увеличиха дистанцията и нощта ги свари под остър снежен зъбер, гневът му беше изтлял. Ако изпитваше някакво желание, то беше да вземе хърватката в прегръдките си…

— Имам нужда да говоря, Константине… Ако продължа да се ям отвътре, ще полудея.

— Говори — каза брат му.

Спидер го наблюдаваше пети месец. Никога, от деца не беше им се случвало да прекарат толкова време заедно, никога не бяха лягали, ставали, яли от една трапезата, споделяли едни несгоди, преследвани от една съдба, без да се опълчат един срещу друг, без да сблъскат възгледите си за живота, без да замислят саморазправа. Константин старееше видимо, ежедневно. Брадата му беше снежнобяла, а и в косата все по-нагъсто светеше среброто на грижите. Някога изправената му, дори горделива снага, сега беше пречупена в раменете, походката му беше като на Сокон лаза, когато се връщаше от плаване, но очите… В очите светеше нещо непонятно. Вече месеци не можеше да определи какво. Не беше страх, не беше болка, нито умора, нито отчаяние… Очите му бяха едни и същи при бягство и при покой, когато паднат върху него или върху Вангел, когато случайно видеше влудяващите гърди на Зоя или разпознаеше оглозганата от орлите глава на Марин капитан. Очите на брат му не бяха загубили живота си, напротив, в тях се беше настанил друг, непонятен мир, средоточен, а спокоен, като че ли лишен от страсти… Когато загуби надежда да разгадае погледа му, Спидер се загледа в движенията на тялото му. Някога Константин държеше ръцете си на кръста, сега ги сключваше в скута си, навремето движеше краката си от бедрата, сега ги прегъваше в коленете, младежкият му силует правеше дъга в кръста, сега дъгата беше под привитите му рамене, в хлътналия аскетичен корем… И образът сам се натрапи. Константин беше заприличал на отшелник, ако не и на светец… Тогава разбра, че трябва да говори с него.

— Зоя предпочита Марс и не го крие… А ние си приличаме с него. Или така ми се струва?

— Външно, Филипе.

— Ти ме назова по име? Престанах ли да бъда Паяка?

— Без значение е как ще те нарека. Важно е ти какви думи намираш за себе си.

— Не съм в мир, Константине… Дори в примирие не съм. Аз съм от тия таралежи, чиито бодли растат навътре… Знаеш ли какво открих един ден… Когато забих ножа в урода… Аз причинявам болка, защото ме боли!

Лицето на брат му остана непроменено и Спидер помисли, че не го е чул.

— Тогава защо стреля в брат си?

— Не в него, застрелях коня му.

— Какви са шансовете на един срещу двеста спахийски ятагана?

— Ще ти отговоря с женски думи — любов и отмъщение. Страстта към Зоя и жаждата за кръвта ми — това е неговият шанс. Преди един месец имах глупостта да го мисля за нищожен.

— А днес?

— Не знам… Бягството на Челеби, думите на Зоя…

— Марс е жив, Филипе!

Спидер едва преглътна шурналата си слюнка.

— Откъде знаеш?

— Готви се да застанеш пред брат си!

— Той не е мой брат, Константине!

— Затова си приличате само външно. Ти не знаеш, че сте братя, но той го знае, а това пък е твоят шанс!

Спидер се взря в очите му.

— Мислиш, че няма да ми посегне…

— Никога!

— Той ли ти каза… Той е тук някъде… Къде се крие?

Константин сложи длан на коляното му.

— Пази се от бога, Филипе. Марс ще те пожали, но страшният съд идва за теб. Идва главоломно, задъхано, с вой и проклятия… А сега иди да спиш и пази Зоя, докато дойде време да я предадеш на истинския й мъж… И запомни — посегнеш ли на живота й, няма да намериш покой ни на този, ни на оня свят!

Спидер не отиде да спи. Тресеше го. Духаше тънък пронизващ вятър, миришеше на сняг. Трябваше да се измъкнат от планините, преди да навали. Нямаха нито зимни дрехи, нито храна, ако и тревата потънеше под снега, с конете щеше да бъде свършено, а по следите Хасан Али щеше да ги преследва и нощем. „Що за човек е този аджар? Ако всички османлии си вършеха работата с такова настървение, Империята им щеше да стигне до Ламанш на запад, до Балтика на север, до Китай на изток…“ Извънредна страст влагаше пашата, за да върне едно момче към ичогланския талим, и извънреден смисъл. И него го мъчеше умора, глад, студ, и той беше подложен на дъжд, на бури, и за него щеше да вали сняг… Защо? За да унищожи потомците на Белия дявол? „Не, паша! Можеш да удариш първородния му син, внука му, копелето на Мана слугинята, но моята глава ще остане на раменете…“

— Чичо? — Вангел се надигна, зави се с кожата и тръгна към него. — Зоя проплаква насън… Говори своя език. Болна ли е?

— Греховете я мъчат — отговори Спидер. — Явяват й се насън като кошмари.

— В Одрин непрекъснато сънувах — каза момчето. Събуждах се плувнал в пот… — Вангел сниши глас. — Сънувах мама… Беше на смъртно легло, защото беше родила върколак…

— Върколак?

— Змей. Събуждах се с подути очи… Плачех насън.

— Къде е Алика? — с мъка попита Спидер.

— Чака ни в Яш. Като разчистим дядовите сметки във Венеция, ще се установим във Виена и ще пратим да я повикат. Сега Молдова е опасна за нас.

— Така е — измънка Филип. „Константин те е пожалил, племеннико. Дано си наследил силите на дядо си, за да понесеш истината… един ден!“

— И ти ще останеш във Виена, нали?

Спидер с труд понасяше доверчивите му очи, но се чувстваше длъжен да му даде някакъв отговор.

— Ще дойда по-късно… След като изведа баба ти от Буджак.

Мълчаха, загледани в огъня. Зоя спеше, обърнала гърба си към топлината. Константин взираше очите си на светец в нещо видимо само за него. Допрели тела, жребците се топлеха взаимно. Някъде там, зад лисата боровина, Наум Белиот дебнеше движенията на потерята… Оредяваше отрядът им, намаляваха средствата му за защита. Марин капитан загина, Челеби изчезна, Марс… Единствен господ бог знаеше каква е съдбата на копелето. Загубиха трима силни мъже… „Утре вечер! — трескаво мислеше Спидер. — По това време утре Зоя и аз ще наближаваме Солун! Нека Хасан Али преследва това дете… Ако бог му е отредил съдбата на еничар, тогава върху мен пада задължението да продължа този злополучен род! И Зоя ще бъде тази, която ще ражда синовете ми… дори насила!“

— Хайде, Вангеле — каза Спидер. — Утре ни чака тежък ден. Трябва да спиш, моето момче. Обърни гръб на огъня, а така… Пожелавам ти сън без кошмари.

* * *

— Зоя — каза Константин. — Ще ти задам един въпрос. Ако искаш, можеш да не ми отговаряш.

Яздеха ходом. Трябваше да заобиколят върха, който се издигаше на юг, да вървят по руслото на реката и закътали гърба си от вятъра, да продължат в галоп на запад. Според изчисленията на Наум Белиот до обяд щяха да се измъкнат от планината и да се спуснат в неврокопските полета.

— Кажете, княз. Ще ви отговоря, какъвто и да е въпросът.

Спидер очакваше всичко, само не това, което последва.

— Кого търси Хасан Али паша?

— Мен, княз — кротко каза Зоя.

— Благодаря — Константин смушка коня и я отмина, но онемял от изненада, едва преглъщащ шока си, Спидер се пресегна и впи пръсти в рамото й.

— Как тебе? Хасан Али преследва Вангел! Иска да го върне в джамаата! Какво значи търси мен?

— Чу истината, Филипе! Аз бях негова жена!

Спидер замахна и камшикът му се уви около лицето й.

— Кучка! — отчаян извика той. — Мръсна кучка!

От устата й шурна кръв, но очите й останаха спокойни и като че ли мъртви.

— Аз съм робиня, Спайдер! — тихо каза тя. — И ти, и той ползвахте робинята! Нито той, нито ти щяхте да се докоснете до мен, ако бях свободна жена!

— Аджар? Какво значи това?

Зоя обърса кръвта си и преди да смушка коня, каза:

— Марс сгреши. Погрешно беше чул думата, погрешно я ползваше. Хасан Али е турчин от Херцеговина. Там мохамеданите се наричат моаджири.

„Господ да ни е на помощ! — мислеше Спайдер, загледан след нея. — Ако знаех кого преследват, нямаше да посегна на копелето!“

Бележки

[1] Филипис (лат.) — любител на коне.