Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол. Синове

Първо издание

Редактор: Ивайло Дичев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Веселина Недялкова

Коректор: Ива Данева

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Формат: 32/84/108

Тираж: 52 112 екз.

Печатни коли: 18

Издателски коли: 15,12

УИК 15,45

Дадена за набор на 10.X.1988 г.

Излиза от печат на 25.II.1989 г.

Цена 1.64 лв.

История

  1. — Добавяне

6

Марс Авалов не бързаше. Яхнал мощния гръб на Ром, той можеше да скита из Империята колкото иска, където иска, да отсяда, където замръкне, да потегля отново, когато жребецът с цвилене му подскажеше, че е време да продължат.

Когато пресече Дунава при Тутракан, зимата все още беше в силата си. Марс преседя няколко дни в Русчук и тръгна по римския път през Търново и Шумен за Варна. Спираше навсякъде, искаше всичко да види, опитваше всичко да разбере, макар че не говореше нито турски, нито български, езици, които отсега нататък щяха да му трябват като хляба и водата. В кожените чанти, висящи на хълбоците на Ром, имаше няколко чифта долни дрехи, злато и легитимацията на името на Марс Шкодер, но в кожуха му беше зашита и другата самоличност, която щеше да осъди на живот, когато му дойдеше времето.

С инстинкта си на котка Марс избягваше да сее смърт, въпреки че изкушението беше огромно, възможностите много и вероятността да събуди подозрение нищожна. Пътят му минаваше през градове и села, покрай казармите на османския аскер, но ако на първия му набег из България целта му беше да убие, сега беше време да разбере защо се е налагало да убива и най-вече защо баща му, великият дон, беше посветил живота си на кървава война с Империята.

Колкото повече се отдалечаваше от Буджак, толкова по-силно работеше паметта му. В съзнанието му се връщаха подробности, изплуваха цели разговори и той започна да разгадава смисъла им. Подложил гръб на мартенското слънце, загледан в кротките води на Варненския залив, Марс чакаше свечеряването, за да извърши първото адресирано убийство в живота си, но мисълта му беше при Бриджит Мехия, в ливадите край Татарбунари, и гласът й звучеше в главата му:

— Не посягай на чуждия живот, ако искаш да угаснеш в леглото си!

Марс Авалов познаваше малко хора, по-голямата част от тях му навяваха скука, някои — като синовете на София — тръпчива болка в гърдите и, кой знае защо — вина, други презираше с високомерието на скален орел, на трети гледаше като на патериците на Белия дявол в дългия му поход срещу Империята, но мислеше… за Бриджит.

Беше шестнадесетгодишен, когато французойката го откри заспал във високата трева край Кобадин. Сепнатият й вик го събуди и когато скочи на крака, с ръка върху ножа, побърза да я успокои.

— Не бойте се, госпожа Мехия — извика той. — Аз съм синът на Лазар Шкодер.

Лицето на Бриджит бавно възвърна цвета си, но очите й светеха и Марс виждаше в тях всичко друго, само не страх.

— Майка ти е Мана, нали? — Марс кимна. — Значи си на шестнадесет години? — Бриджит не задаваше въпрос и той не сметна за нужно да отговаря. — Как се казваш, Шкодер?

— Марс, госпожо.

— Дебнеш ли някого… — Бриджит се озърна. — Тук?

— Спях.

— При нас ли идваш, Марс?

— Скитам.

— Пеша?

— Отивам си, госпожо.

— Не, Марс. Ще бъдеш мой гост. Познаваш ли вода Мехия?

— Знам кой е — Марс изпита желание да бяга, но беше късно. Бриджит нагази в тревата и го взе за ръка.

— Ела, Марс… Сокон ще се радва да те види.

Това беше първата им среща. Грузинецът го задържа за обяд и, кой знае защо, започна да говори за Белия дявол. Този ден Марс чу как баща му се е появил на борда на шхуната „Емир“, как е станал Ибн Мобарак и как с помощта на английските корсари се е измъкнал от Южния Атлантик на път за родните брегове. Когато тръгна обратно към Килия, детският му мозък беше пълен с възбудено въображение и с един въпрос:

— Какво накара вода Мехия да ми разкаже всичко това?

Марс свикна да ходи в Кобадин. Разстоянието беше малко повече от двучасов конски пробег, но той минаваше през блатата и с равномерен бяг го взимаше за приблизително същото време.

— Остани да спиш тук, Марс — каза Бриджит една нощ. Валеше проливно и по всичко личеше, че ще вали цялата нощ. — Обаждай се на Лазар, когато тръгваш насам. Така няма да се безпокои, ако нощуваш в Кобадин.

Марс обаче пое обратния път. Валеше студен дъжд, излезе вятър, а на десетина минути от чокоята го настигна и магнитна буря. Стана невъзможно да се тича. Трябваше да върви цялата нощ. Марс се колеба известно време, после реши да се върне. Вратите на чокоята бяха заключени, но за него не беше преграда никакъв зид, още повече че кучетата на Мехия го познаваха. Прехвърли се в двора, но завари залостена и портата. Къщата изглеждаше тиха и тъмна. Единственият светъл прозорец беше на втория етаж на източната фасада. За да не буди слугите, Марс се изкачи до светлото петно, но когато погледна вътре, шокът беше такъв, че едва се задържа на гладкия, мокър корниз. Сокон любеше жена си, блъскаше я, скачаше върху корема й, мачкаше гърдите й. Бриджит стенеше със затворени очи, пръстите й конвулсивно стискаха металните пръчки на леглото, нозете й, оставени без опора, панически се мятаха из въздуха. Марс беше виждал слугите на Лазар да обладават майка му, но онези тайни и престъпни актове по нищо не приличаха на този. Бриджит беше или в агония, или в екстаз, а за него беше от огромно значение да разбере с какви чувства приема изстъпленията на чокоя. „Ще разбия прозореца и ще му прережа гърлото!“ — беше първата му мисъл, Бриджит обаче протегна ръце, обви ги около врата на Сокон и потърси устните му…

Марс скочи долу, мина през зида и повлече тежки, разтреперани крака към Килия. „Всички жени са мръсници! — крещеше отчаянието му. — Всички! И Бриджит е курва като Мана!“

* * *

Часовникът на пристанището удари десет пъти. Градът беше потънал в мрак, макар че тук, на брега морето като че ли разкъсваше нощта и лъчеше сребристо. „Време е!“ Марс стана, загърна се в кожуха и тръгна към града. Отиваше да убие градоначалника Хюсеин паша не защото това убийство щеше да донесе нещо на бащиния му народ, а защото вече не можеше да понася това безбурно пътуване из Империята. Марс беше виждал пашата един-единствен път, в петък, на излизане от джамията, а днес, неделя, беше определил за ден на екзекуцията му. „Ще осея пътя си с трупове — мислеше спокойно, крачейки към Варна. — Откъдето мина, ще всявам ужас и неведение… Докато един ден рязаният им султан обяви възкресението на Белия дявол!“

Марс не разполагаше с план за нападение, нямаше такъв и когато в Шумен закла агата на еничарите. Щеше да действа според обстановката и пак според нея да търси начин да се добере до коня си. Близо месец скиташе из Империята, а никой не беше го попитал кой е. Това започваше да го нервира. Ако под името Шкодер лежеше в тревата и дебнеше света, сега, въоръжен и с кърваво име, и с титла, не можеше да понася нито анонимността си, нито овчето доверие на резаните.

Марс прескочи остатъците от крепостни стени и влезе в града. Из дрехите му се спотайваха една дузина ножове за хвърляне, два пищова с вдигнати чакмаци и оловно топче на верига, с което можеше да пръсне мъжки череп от десетина метра при пълна тишина. Пътят го изведе на градския площад или мегдан, както му викаха турците. Пред конака дремеха две заптии, пред хана се суетяха няколко боси ратаи, мъчейки се да впрегнат един подплашен кон в каруца. Зад гърба му долиташе звукът на зурна и веселият, похотлив смях на жени. Високо зад оградата на солидна къща светеше резбована решетка на харем. Марс се метна на каменния зид, почака да лавнат кучета, но гончетата на велможата вечеряха и нямаха ни обоняние, ни слух. Марс пропълзя по оградата, впи пръсти в решетката и на мускули вдигна очите си до прозореца на харема. Беше сгрешил. Вместо градоначалника на копринените миндери се валяше стар шопар с очи, потънали в тлъстини, и корем, нагънат като гуша на дойна крава. Марс се отхвърли от стената, скочи на калдъръма и продължи обхода по сараите. Тази нощ закла четири кучета, предизвика две преследвания по варненските сокаци, но не успя да открие жертвата си… Когато яхна Ром и препусна на юг, гневът му кипеше като вулкан, но тялото му беше сковано в лед и с истински усилия движеше мускулите на лицето си. „Търсейки пашата, трябваше да избия помощниците му! — крещеше яростната му природа. — Каквото на върха, това и в подножието му, каквото в недрата, това и на повърхността!“ Ром настървено гълташе пространствата, изкачваше се по скатове, спускаше се в падини, но спазваше посоката и Марс го остави да излива енергията си. „Мъдростта, Марс — беше казала Бриджит, — не ламти за светлина, не крещи и не привлича погледи. Мъдростта е толкова тиха, че изглежда няма. Не се блазни от княжеско велелепие. Хермес учителят е казал «Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе!»“ Тогава, взрян в слабините й, Марс не разбра нищо, но сега думите й пищяха в ушите му. Пред него се изпречваше планина, висока и снежна. Събрал поводите, стиснал шенкела, той задържаше жребеца на объл зелен хълм и търсеше с поглед проход в гигантския верижен масив, който изплуваше от морето и летеше на запад като татарска стрела. Проход нямаше. Долу беше пролетта, горе дивата планинска зима, но Хермес беше казал: „Каквото горе, това и долу…“ и Марс отпусна поводите. Беше дошло време да разгадае смисъла на тази мъдрост.

* * *

Мъжете на Венеция редееха в двестагодишната война с Отомания, но жените й… „Господи, жените й… Къде на този грешен свят има толкова изкушения, събрани на едно място!“

Зад кадифеното перде на верандата, през дългия светъл салон, постлан с копринени килими, зад огромната дъбова врата в очакване на освобождението си лежеше Алика, плувнала в пот, разплута като източна одалиска. Въпреки уличната глъч и скитащия по съседните балкони поглед Спидер чуваше суетнята около снаха си и едва потискаше досадата. Долу течаха сините води на канале Векио на път за канале Гранде и по-надолу през площада с катедралата към залива, ширнал тихите си води до самите крепостни степи на Републиката. Достатъчно беше да се изправи и да погледне на изток, за да види гората от голи мачти на стотиците галери, полюшващи се върху ленивите води на Адриатика. Наближаваше есента, скоро времето щеше да се обърне, да задухат остри, северни ветрове и от недрата на морето да се чуе Нептуновата въздишка. За тази година бяха свършили и войни, и търговски плавания. Венеция се прибираше зад стените си, за да се отдаде на дворцови сплетни, балове и разврат. Великият дож Корадо Орлани щеше да поведе флотата си срещу Турция чак през последното десетдневие на април, а дотогава, както се изразяваше Менон Скодели, щеше да цари женско време. Отрязала костеливата ръка на Инквизицията, изхвърлила йезуитите зад стените си, Републиката живееше в особена хармония на католицизъм и свободомислие, жените се молеха в собствени параклиси, изповядваха се всяка неделя, но това не им пречеше да изкарат на показ гърдите си, нито да афишират любовните си авантюри като част от престижния атрибут на всяка истинска дама. Притихнал като вълк около кошара, Спидер близо година тракаше зъби и с нервни тикове обръщаше гръб на изкушенията… а те го преследваха навсякъде, изникваха на всяка крачка, та дори и в къщата, която Менон му отстъпи и която беше на път да купи. Гледайки бременната, пристегната с корсети и колани Алика, Филип с нарастващ гняв се прибираше нощем в стаята си, вместо да се вмъкне при едно от двете момичета, които се грижеха за домакинството му и, ей богу, изглеждаха годни да задоволят и най-перфидните развратници, които вечер с факли в ръце се събираха на площада „Сан Марко“. Докато учеше езика, Филип Авалов избягваше тяхната компания, макар че венецианците уважаваха единствено личното богатство, а неговото беше повече от достатъчно, за да му осигури добър прием сред гражданите на Републиката. После, когато общуването престана да бъде проблем, циничното откровение и скудоумието на венецианската демократична аристокрация го отегчи така, че започна да се пита: „Къде съм попаднал? Сред жени в обществена баня или сред ято папагали?“ Спидер беше свикнал да напада жената, но не и да коментира контакта си с нея… Отношенията му се ограничиха до заклетия враг на дома му, вуйчо му Менон.

Когато застана очи в очи с него, Спидер видя прошарен мъж с поддържано лице и умен поглед.

— Аз съм Филип Авалов, син на сестра ти София — сухо се представи той.

— И на Вангел Белия дявол?

— Малкият им син. Константин е две години по-стар от мен.

Стояха на входа на двореца „Скодели“ и се гледаха в очите.

— Колко си годишен, Филипе?

— Тридесет и една.

Менон присви очи, за да скрие изненадата си, но после ги разтегли в приветлива усмивка.

— Аз наближавам шестдесетте… Белия дявол е мъртъв вече двадесетина години?

— Двадесет и пет.

— Даа — провлече Менон. — А София, брат ми Лазар, грузинецът?

— Живи са — отговори Спидер.

— И ме мразят като смъртта си?

— Не говорят за теб.

— И това е нещо. Какво те води във Венеция?

— Любопитство.

— Или мъст?

— Не.

— Чувах, че София ме е осъдила на смърт? Не идваш ли за главата ми?

— Можех да взема главата ти и без да ти се представям.

Менон кимна.

— Да, това е вярно… Приличаш на София, макар че си висок като баща си.

— Чувал съм да го казват.

Вуйчо и племенник мълчаха няколко секунди, после Менон продължи, атакуван от любопитството си.

— Твоя ли е каретата?

— Да.

— Сам ли си?

— Вътре ме чака една жена.

— Отвлече ли я?

— Откраднах я от мъжа й… С нейно съгласие.

— И той те преследва по целия свят?

— Едва ли. В каретата е жената на брат ми.

Менон го погледна втрещен, после на лицето му се настани смесица от ирония и веселие.

— Това е черта на нашия род. Баща ти не би посегнал на братовата си съпруга.

— И това съм чувал — сухо каза Спидер.

Менон му протегна ръка.

— Добре дошъл, Филипе! За помощ ли ме търсиш?

— Исках да те видя… Сега си отивам.

— Къде?

— В хотел… Ще купя къща, тогава ще те потърся отново. Трябва ми съдействието на властите. Плащам в злато.

— Белия дявол ви направи князе, нали?

— Да.

— И богаташи?

— Не сме бедни, Менон Шкодер, но и ти не си, така че ни аз ламтя за твоето състояние, ни ти за моето.

Менон пусна ръката му и разтвори вратата.

— Добре, племеннико, нека тази нощ хотел ти бъде моят дом. Имам няколко къщи из града. Ако някоя от тях ти хареса, нанеси се там с бремето си. Постъпи, както гордостта ти диктува. Стани мой наемател, купи къщата или я приеми подарък… Както искаш, така ще стане.

— Благодаря — Спидер очакваше такъв прием, но вътрешното му лукавство диктуваше да не прекалява с благодарностите. — Имам нужда от коняр и прислуга за… княгиня Авалова?

Менон се усмихна приветливо.

— Добре, сине на Белия дявол. Тази вечер ще ползваш моите слуги, а утре ще ти наема такъв щаб, какъвто княжеското ти достолепие изисква!

Когато тръгна към каретата, Спидер си даде сметка, че този разговор беше проведен на лингва франка, езика на Белия дявол.

Менон живееше разточително, търгуваше с цветя със Севера и с килими от Персия, имаше девет търговски платнохода, свой флаг и име на почтен търговец в западащата, но все още богата и силна Венеция. Живееше сам, но беше се женил два пъти и имаше две дъщери от двата брака, които живееха отделно, макар и изцяло на негова издръжка.

Обитаваше масивен дворец, някога резиденция на савойските посланици, поддържаше голяма прислуга, конюшня с високи алени коне, собствен док и няколко пристанищни склада, чието съдържание инвентаризираше лично. Беше престанал да плава, да воюва, ламтежът му за плячка с годините се беше притъпил, но това не му пречеше да следи зорко интересите си и да нанася смъртоносни удари, когато някой се опита да ги накърни.

Вечерта прекараха в общи приказки, но когато Алика се оттегли, Менон тръгна с бавни крачки из салона и попита.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам навик да мисля за бъдещето.

— Във Венеция се налага. Градът изглежда весел и гостоприемен, всъщност е алчен и коварен.

— Живял съм в Лондон, във Виена, пътувал съм с Валенщайн, с Густав Адолф. Коварството търси лековерието, алчността — щедрост. Аз не притежавам нито едното, нито другото!

— Зле ме разбра, племеннико. Не искам да кажа „Живей като вълк!“, напротив. Утре Алика ще роди дете, ще живее тук, ще общува с децата на твоите съседи, а те са видни граждани на Републиката. Да оставим настрана, че самият аз имам две семейства, а те са ваши близки роднини?

— Ако остана във Венеция, ще мисля — мрачно отговори Спидер.

— В другите полиси е още по-зле — разпалено, като че ли целящ да го убеди, продължи Менон. — Познавам Флоренция, Савоя, Падуа… Там и ти, и състоянието ти зависят от капризите на кронпринца. Венеция е единственият град в Италия, в който още действа правосъдието на древните римляни.

Филип не знаеше нищо или почти нищо от историята на Рим, не уважаваше законността, не живееше по канони, не зачиташе чуждите интереси, а щом беше изживял половината от живота си така, защо да не изживее останалите си дни по същия начин.

— Ще видим, Меноне, бъдещето ще покаже. Как ти, пирата, се превърна в проповедник на законността?

Тези думи не направиха впечатление на вуйчо му.

— Ако баща ти беше жив, щеше да ти каже, че на пиратския борд действат по-сурови закони, отколкото в който и да било град.

— Тогава как успя да го предадеш три пъти?

— Искаш ли да знаеш? — спокойно попита бившият пират.

— Ще чуя истината?

— Не цялата… Ще ти кажа главното. Способен съм да понеса всичко, освен среща с богоравния. Винаги съм ламтял за злато, но ако се наложи, ще се разделя с него, без да загубя смисъла на живота. Обичах властта, но сам се отказах от нея и заживях по онзи скромен начин, който само богатият може да си позволи. Имах пороци и ги задоволявах, но когато ме налегна умората, създадох едно след друго две семейства. Жените искаха злато, власт, пороците на богатството, затова се оттеглих тук на спокойствие. Чакам да грохнат от разврат и болести. Тогава, ако съм жив, ще се върнат, но ще доведат и дъщерите ми, а на този свят единствено техният живот не ми е безразличен.

— Ти говориш за себе си, Меноне!

— Не можеш да разбереш баща си, ако не опознаеш предателя му… Белият дявол не искаше злато, но го имаше, не се бореше за власт, но който го познаваше, му се подчиняваше. Нямаше пороци, но нямаше и жена, която да го отмине с безразличие. Не го предаваха, не го напускаха… Той беше страшен враг, велик властник, а заедно с това носеше някакво вродено великодушие, неприсъщо на простосмъртния… Трудно беше да живееш до него, без да боледуваш собственото си нищожество… Не можех да го премахна, не можех да го забравя, не можех да си внуша, че не съществува… Нямах кураж да стрелям в гърдите му, затова използвах засадата и предателството… Ясно ли се изразявам? — Спидер кимна. — Не го казвам нито като оправдание, нито като молба за прошка. Искам синът му да разбере как се чувстваха гордите мъже в негово присъствие!

— Какво ще кажеш за Филип Ткон, за Сокон лаза, за брат си Лазар… Те бяха пирати, а това е синоним на горди мъже!

— Не, Филипе, от гордост боледувахме Исак Погонат и аз, затова протягахме ръце към врата му!

— Погонат… Жив ли е още?

— Ожени се за една робиня на баща ти, прие исляма, стана халиф на Сидра… Ако е жив, наближава седемдесетте години.

Спидер вдигна бокала с тосканско вино, поднесе го до устните си, но не пи… „Да, сега знам какво искам!“

— Намери ми кораб, Меноне!

Лицето на Скодели не изрази изненада, но не скри разочарованието си.

— Не имитирай баща си, княз. Той беше моряк и пират по принуда!

— Аз няма да бъда нито едното, нито другото. Искам най-добрия кораб, който Републиката е годна да построи, най-добрия скипер, който работи за злато, и двадесетина главорези… Искам да знам как е живял Белия дявол! Роди ли Алика, тръгвам веднага!

Взел решение, Спидер жадно изпи виното и скочи.

— Ще сляза до Агадир, ще потърся Погонат в Сидра, ще разгледам Янина и Киркира… Ще ми помогнеш ли да избера кораб?

Менон кимна.

— Кой ще дочака отговора на султана?

— Ти! — Спидер положи длани върху раменете му. — Ти имаш грехове към Белия дявол. Откупвайки внука му, сметките ви са чисти!

Скодели се освободи от ръцете на „младия скот“, както го наричаше наум, и побърза да седне.

— Може би имаш право. Ще ти потърся кораб, Филипе, ще се погрижа за младия княз, но ако пристигне във Венеция, ще го препратя на баща му в Яш!

— Не, на майка ми в Буджак! Запомни това име! Напиши „Връщайки внука ти Вангел княз Авалов, аз, брат ти Менон, моля за милост и опрощение!“ Защото, ей богу, още не вярвам, че си жив! Сестра ти храни трима убийци, които всеки момент ще дойдат за главата ти!

Две седмици по-късно Алика роди урод от мъжки пол. Детето беше недоносено и вместо ръце, за раменете му висяха закачени някакви израстъци, подобни на делфинови перки. Когато влезе в спалнята, Алика лежеше в несвяст, но прислугата все още се суетеше около „плода на смъртния грях“. Спидер разпови сина си, отвратен огледа „божието възмездие“, заби ножа в гърдите му и излезе на терасата. „Господи — мълвеше той. — Аз съм син на Белия дявол! Плюя и на светите ти заповеди, и на отмъщението ти! Стовари гнева си върху мен, но не зацапвай света с уроди!“

Спидер се върна в стаята, грабна трупа, уви го в чаршафите, стегна го на възел, изнесе вързопа и го хвърли в канале Векио.

— Връщам ти сина си, господи! — извика той срещу ведрото небе на Венеция. — Погрижи се за душата му!

Алика остана на легло. Събори я някаква болест, която медицинските светила на града нито успяха да разпознаят, нито знаеха как да лекуват. Спидер влизаше в стаята, стоеше безмълвен и безчувствен до леглото й, после се връщаше на пристана, където наетият от Менон капитан стъкмяваше петмачтовия холандски флойт за плаване и събираше екипаж из крайбрежните кръчми. Отплаването беше насрочено за единадесети ноември в деня на свети Мартин от Туре. Два дни преди тази дата слугите му съобщиха, че на портата чака пътник. „От него вали прах, от коня му — пяна… — каза слугата. — Изглежда опасен мъж, господарю!“ „Това е някой от убийците на майка ми!“ — помисли Спидер. Конникът беше Наум Белиот. Стиснал ръкохватката на пищова, Филип излезе от тъмния вход и застана под железния люцерн, хвърлящ бялата си светлина в лицето на наемника.

— Ти беше Наум Белиот?

— Същият, княз. Господарката ме изпрати да ти служа.

— Къде са другите двама?

— Марин капитан замина при брат ти Константин в Солун, Миро Челеби при копелето в Битоля.

— Кого наричаш копеле?

— Марс… този, дето беше син на Шкодер едноръкия.

Спидер вдигна пищова и го насочи в гърдите му.

— Не идваш ли за главата ми, Науме?

— Виждал ли си убиец под фенер, княз? — спокойно отговори Белиот.

Филип се усмихна, така мислеше, всъщност се озъби, така изглеждаше.

— Добре, Науме, ако ми служиш вярно, ще те направя богат човек…

— Ще ти бъда очи и уши, княз… Господарката пита: „Венеция ще освободи ли от плен внука й княз Вангел Авалов?“ Каза: „Ако брат ми Менон спаси детето, да мре в леглото си, ако не, твоята ръка да му бъде съдбата!“, и още каза: „Вангел да бъде син на брат ти Константин и само на него…!“

Наум премълча останалото, но нямаше нужда от повече.

— Слизай от коня, Науме. Давам ти два дни за сън, на третия тръгваме по моретата!

* * *

— Заминавам, Алика! — Облечен в кожени бричове, вдигнал рейтузите до чатала, Спидер влезе в спалнята на снаха си, но остана до вратата.

— Нищо ли не може да те спре?

— Не.

— Когато се върнеш, няма да ме намериш във Венеция!

— Ще те намеря — каза Спидер.

— Проклет да си! — Алика се надигна в леглото. — И ти, и брат ти, и целият ви род!

— Проклинаш сина си — каза Спидер и излезе от стаята.

* * *

Спидер започваше пътуването си, Константин беше пред неговия край. Още един ден път на кон през планината и щеше да стигне под стените на „Памакаристос“. Поне така го уверяваше водачът, с когото нямаха общ език и общуването беше истинска мъка.

Когато Марин капитан го посрещна на солунския кей, Константин разбра, че майка му не е посегнала на Спидер, напротив, беше изпратила телохранител и на него, а и на Марс, сина — грях на баща им. „Така да бъде! — примирително мислеше той. — Това, което ми отказва сатаната, ще го поискам от господа! Аз съм единственият Авалов, който ще застане с чисти ръце пред него в деня на Страшния съд!“

Влаха тръгна болен. Мъчеше го остра, суха кашлица, потеше се, след това се вкочанясваше и трепереше с часове. Когато корветът отмина делтата на Дунава, Влаха легна на легло, а все още се виждаха циглите на Варна, когато издъхна.

— Отивам си, княже — с примирени очи каза той. — Изпълних дълга си към Вангел дон, щом умирам в служба на сина му.

— Ще отмине треската, Влах — съзнавайки, че сам не си вярва, противоречеше Константин. — Ще навлезем в топлите морета и отново ще застанеш на квартердека.

— Не, княз, никога! Отдавна умирам, Раиса знае. Тя няма да ви посрещне в Скендера.

— Не ме оставяй, Влах!

— Обучих момчетата да плават, княз. До Солун ще стигнете, но за обратния път да наемеш капитан грък!

— Ще наема, Влах. Ти ще му бъдеш надзирател… Почивай, по-късно ще дойда да те видя…

Влаха не издържа до следващия разговор. Почина със затворени очи и равен дъх. Погребаха го в саван и продължиха да плават. На румпела стоеше брадат разбойник от кримските брегове, но владееше корвета и Константин се прибра в каютата за размисъл и молитва.

Колкото повече време минаваше, толкова злобата и унижението му прегаряха, започваше да забравя Алика, омразното лице на Спайдер, но невинният образ на „агнеца божий“ Вангел му се появяваше всяка нощ и той се будеше потен и нещастен, излизаше на палубата и дочакваше изгрева, зареян на юг, където дивите ислямити държаха в плен сина му. „Идвам, Вангели! Скоро баща ти ще те вземе в обятията си!“

Връхлетя ги буря и ги клати три денонощия. После корветът обърна гръб на Понт и влезе в Босфора. Болен, повръщащ, раздиран от диария, Константин падна в койката и проспа и Проливите, и Мармара. Събуди се в Егейско море. Повърхността беше мирна, тиха, от Африка духаше топъл вятър, кошмарите на Черно море изглеждаха недействителни, въпреки това Константин гледаше с недоверие вулканичната водна шир и продължавайки разговора си с бога, кълнеше се никога повече да не предприема морско пътуване… освен ако е крайно наложително. На пристана в Солун побърза да се разплати и да отпрати хохлите, остави Марин капитан на корвета със заповед да го продаде на първия купувач, нае водач и потегли на кон към манастира „Памакаристос“, седалището на вселенския патриарх Висарион. В багажа му беше кръстът и вощеницата на архонта Филип Ткон Македонец, доказателства, че той, княз Авалов, е спуснал в земята тленното тяло на игумена.

* * *

Висарион беше огромен, мек старец с увиснали бузи и детски сини очи. Наближаваше деветдесетте, но младостта си беше прекарал, враждувайки с исляма, беше бягал от занданите на Халеп и Бруса и под мирското му име го грозеше въже въпреки преклонната възраст. Патриархът помнеше славата на Белия дявол, беше чувал историята му от устата на брат Филип и изглеждаше готов да упражни цялото влияние на християнската църква за освобождаването на внука на покойния пират.

— Ваше блаженство — започна Константин, когато вощеницата на Филип Ткон беше опята и погребана. — Отчаянието ме води при вас! Приемете за Светата обител дарението на моя род, повярвайте в смирената ни любов към бога и протегнете ръка за помощ.

— Къде е синът ви, княз? — попита патриархът.

— В Одрин, ваше блаженство. Джагалите го наричат Едрине. Учат го за еничар в Джамаат кале, държат го затворен като роб, докато не положи чакмата. Така наричат клетвата пред султана, аллах и Мохамед лъжепророка.

— Еничар?

— Еничар, ваше блаженство! — отчаян проплака Константин.

Висарион потъна в мълчание, после вдигна синия си поглед.

— След вечерната молитва тръгваме за Цариград. Молете бог да просветли душата на Кюпрюлю паша!

— Амин! — с празна глава и едва потискана паника промълви Константин.