Христо Калчев
Белия дявол — Синове (4)

4

— Как си обясняваш тези набези? — попита Филип.

Седяха около масата в салона. Погребението на византиеца беше завършило, през прозореца виждаха майка си, Лазар и жена му Мана да подреждат гроба, на масата към езерния кей чакаха наемниците. По пътя за Яш се появи братовчед им Марс Шкодер, синът на Лазар и Мана, но не влезе в къщата. „Станал е мъж — мислеше Константин. — Рус? И албанецът, и румънката бяха тъмни хора.“

Между братята седяха Сокон, Бриджит и синът им Горам, от дясната страна на Константин свиреха болните гърди на Влаха, в кухнята се клатеше като патица огромната му жена Раиса. „Само Стефан Котленеца не уважи поканата ни!“ — мислеше той, докато търсеше отговор за Спайдер.

— Алика изчезна — внезапно каза Константин. — Да се е появявала в Скендера?

— Не — и Филип беше вперил поглед в прозореца, на който всеки момент щеше да се появи братовчед им Марс. — Османлиите сплашват дунавските князе. Ако се готвеха за война, щяха да струпат истинска войска в Буджак.

— Не ме интересуват намеренията на султана! — нервно отговори Константин. — Аз трябва да намеря сина си.

— Тези неща са свързани, княже — обади се Сокон. — Ако султанът воюва, младият Вангел е военнопленник и има цена — ако не… — Сокон млъкна и отпусна тежката си побеляла глава на гърдите.

— Ако не, какво? — остро попита Константин.

— Не знам… Тогава нищо не може да се предвиди. Кенан знае чий внук държи в ръцете си. Значи някой му е заповядал да заложи капаните!

— Кой? — Константин едва потискаше нервното си напрежение. „И къде, по дяволите, се дяна жена ми? По-добре, че я няма… В този момент не бих могъл да понеса истерията й!“

— Ахмед Кюпрюлю.

— Кой е той?

— Великият везир. Четвъртият Кюпрюлю на този пост. Навремето Вангел дон се гавреше с баща му…

— Господи! — Константин изтръпна. — Искаш да кажеш, че те ще прехвърлят отмъщението от пирата на малолетния му внук?

Сокон не отговори, вместо него Филип взе думата.

— Наемниците тръгват да търсят Вангел. Ако се върнат с празни ръце, ще опитаме с откуп.

Константин мразеше убийците на майка си, отвращаваше го лекотата, с която лееха кръв, но в този момент те бяха единствената му надежда.

— Вода Мехия? — Константин се наведе над масата. — На мое място ти би ли им доверил живота на сина си?

— Не знам, княже — Сокон изглеждаше дълбоко покрусен и от касапското убийство на архонта, и от отвличането на младия Вангел. — Майка ти им има доверие… Досега не са я подвеждали?

— Дано! — Константин се прекръсти и стана. — Къде е Котленеца?

— Княгинята го прати след обоза — отговори Влаха. — Той ще покаже на наемниците къде да търсят младия княз.

Константин стана с олюляване, прекоси салона, влезе в стаята си, отпусна се на леглото и припадна. Пето денонощие не беше свалял ботушите си.

* * *

Без да мръдне от мястото си, Филип изгледа трескавата дейност на майка си. София отказа да зарови византиеца до мъжа си, но му намери място срещу западната фасада на къщата и изпрати Лазар в манастира „Памакаристос“ да съобщи на монасите за смъртта на игумена им, насъска Марин капитан, Наум Белиот и Миро Челеби по следите на Вангел, отпрати Мана в Килия и едва тогава, следвана от племенника си Марс Шкодер, влезе в къщата. За първи път Филип щеше да застане лице в лице с братовчед си. „Здрава кост — мислеше той. — Остро око, гъвкаво тяло… Прилича на датчанин… и на Константин, но по-висок, по-рус, като че ли по-бърз и, ей богу, много по-див!“

— Филипе, това е братовчед ти Марс. Чувал ли си за него? Когато той се раждаше, вие пътувахте за Лондон.

„Седем години по-млад от мен!“ — пресметна Филип и попита:

— Знаеш ли чие име носиш?

— На Марс дон де мар, Французина — отговори нисък, глух бас, лишен и от топлина, и от почтителност.

— Кой ти е говорил за Французина?

— Лазар Шкодер.

— Лазар Шкодер? Защо не кажеш баща ми?

— Казах Лазар Шкодер! — с открита неприязън отговори братовчедът.

„Ще трябва да го науча да говори с мен!“ — разсеяно помисли Спайдер и обърна на френски:

— Алика е изчезнала. Щом не е тук, къде може да бъде?

— При баща си в Търговище! — София се отпусна на масата, обви глава със старческите си пръсти и замря, загледана в една точка. — Кучетата, Филипе, живуркат и гаснат като кучета!

— Какво искаш да кажеш?

— Че мъжете не живеят като кучета — обади се басът на Марс.

Спидер не скри учудването си.

— Ти говориш френски?

— Аз съм кръстен на Жан Марс — неопределено отговори той.

— Марс е твой брат, Филипе — продължи София, без да променя позата си. — Син на баща ти и на Мана слугинята.

„Да, сега е ясно всичко!“ — помисли Спидер, развеселен от пошлата тайна на баща си.

— Тогава, брат, защо се зъбиш като куче?

— Защото е куче, Филипе! — София не вложи чувства в гласа си. — За да стане Авалов, той е готов да мине през всички кучешки унижения!

— Авалов? Княжеската титла ли те блазни?

— Аз съм княз — все така глухо отговори Марс. — Баща ми е княз Авалов.

Спидер се вгледа в острите сини очи на новия си брат.

— Лазар знае ли?

София вдигна глава.

— Лазар му е казал чий плод е.

— И какво сега… Щом е Авалов, да бъде Авалов! За злато ли ламтиш, Марс?

— Аз съм достатъчно богат, Филипе — гордо отговори русото куче. — Искам да нося името на баща си!

Спидер стана.

— Добре, княз — каза той. — Заедно ли ще живеем?

— За последен път прекрачва прага на тази къща — уморено каза София. — Ще получиш и името, и титлата, и злато, ако нямаш свое, но Скендера е дома на княгиня Авалова и нейните синове… Ясно ли ти е, куче?

Марс кимна с непроницаемо лице.

— Върви си сега! Ще пиша на моя адвокат, че признавам третия син на мъжа си… И не ми се мяркай пред очите, че, ей богу, с радост ще затрия грешното семе на Великия дон!

Марс се обърна, но преди да излезе от къщата, отново срещна погледа на Спидер.

— Кажи на майка си, че лично аз не съм й причинил нито болка, нито унижения!

После русата му глава се мярна под прозореца и конят му излезе ходом от двора на Скендера. „Княз Марс Авалов? — развеселен мислеше Спидер. — Константин ще се поболее…“

— Готви се за път, Филипе! — обади се грохналият глас на майка му.

— Търговище?

— Венеция.

— Менон?

София кимна.

— Щом Ахмед Кюпрюлю паша държи Вангел на пранга, моите убийци са безсилни… Беззъби кучета. Ако се върнат с празни ръце, единствената ни надежда ще остане брат ми Менон. — Спидер знаеше, че ще продължи, и не се излъга. — Менон Скодели е гражданин на Републиката, а Венеция има посланик при Високата порта… Ние живеем във васални княжества, а вуйчо ти може да поиска да откупи племенника си и Великият дож ще подкрепи иска на своя поданик.

— Кога трябва да тръгна? — разсеяно попита Филип.

— Веднага щом се върнат убийците… И нито дума на брат ти!

Филип се изправи.

Къде отиваш? — попита майка му.

— Не знам…

* * *

Спидер яхна Атаман и напусна Скендера. Обходи имението от изток, заобиколи езерото, мина северно от чокоята на Сокон Мехия и препусна към Търговище. Предстоеше повече от цял ден път, а все още не знаеше защо предприема тази авантюра и как ще постъпи, ако наистина намери Алика в бащиния й дом. Атаман охотно поддържаше мощния си кариер и бездействието го подтикна към мислене. Не беше забравил снаха си нито за миг… Когато вечер влизаше в спартанската си стая, острият глад за жена се превръщаше в глад за Алика. Между Константин и него не за първи път заставаше сянката на жената. Когато Оливер Кромуел протягаше ръка към престола, Константин живееше в лондонския дом на Белинда, дъщеря на ескуайър Дендридж, рицар, приближен на краля, изпратен от Сент Джеймс да моли Людвик XIII за помощ в пари и швейцарски наемници.

— Ако Чарлс запази трона, ще се оженя за Белинда — каза Константин, докато яздеха по тесните каменни улици към дома й.

— Кралят ще загуби — възрази Спидер.

— Тогава ще се върна на континента и ще се оженим в Яш — беше отговорът на брат му.

Белинда ги посрещна в компанията на педерастичния си брат Чарлс, тенденциозно доказателство за предаността на ескуайъра, и Спидер бързо разбра, че ако вместо Константин той влезе в покоите на младата дама, ще го посрещнат с отворени обятия… и не само обятия. Щом вечерята свърши и слугите оставиха лоена свещ в стаята им, Спидер каза:

— Време е… Белинда те чака.

— Ти си луд! — възмутен кресна брат му. — Ще посегна на девствения й пояс, след като я заведа пред олтара!

— Не аз, ти си луд! — Филип лежеше напреко на леглото, пиян, възбуден и все по-безогледен към вечните скрупули на брат си. — Ако ти не отидеш, аз ще ида!

— Нищожество! — Константин се поддаде на благородния си гняв. — Почукаш ли на вратата й, дори аз, годеникът, няма да мога да опазя тази къща отворена за теб!

— Така ли мислиш?

— Не се намираш в бардаците край Темза!

— Може би, но Белинда е толкова девственица, колкото баща ни е потомствен княз… Както го представяш.

Константин скочи и го грабна за сюртука. Стърчаха прави, наежени един срещу друг, готови да се хванат за шиите.

— Кого обвиняваш? — попита Филип. — Мен, Белинда или Белия дявол?

Константин го пусна.

— Добре, върви, но когато Белинда викне стражите, не идвай тук за помощ!

Спидер тръгна към вратата…

— А ако все пак Белинда не викне стражите?

— Тогава ще призная публично, че съм глупак и че нищо не разбирам от жени! — гласеше самоувереният отговор на Константин.

Белинда не само че нямаше намерение да го гони, напротив, залости вратата и го пое в такъв вихър, че когато следобед на другия ден се сети за брат си, него отдавна го нямаше… Нямаше го и в Лондон. Унизеният Константин плуваше през Канала за континенталния бряг, проклинайки безогледния, вълчи нрав на брат си… Това беше първият им конфликт за жена, но не и последният…

Надвечер на следващия ден Спидер наближи Търговище. Започваше да ръми, застудяваше, прехвърчаше сняг… „Отсъствието ми е направило впечатление — мислеше той, яздейки ходом през града. — Константин ще попита за мен… Старата ще се сети, че съм се интересувал за Алика… В този момент брат ми препуска към Търговище!“

Филип грешеше. Стефан Котленеца се беше добрал до Скендера. Подгонен от потеря, той беше преплувал Дунава на гърба на коня, в лявото му рамо беше заседнало оловото на турски куршум, на главата му кървяха рани от ятаган… Младият Вангел заедно с още стотина момчета на неговата възраст пътуваха на юг с румелийския управител бейлербей Кенан паша. Преоблечен като цинцарин, Стефан се беше промъкнал в стана на османския велможа, ползвайки безпогрешния си турски, беше попитал:

— На разврат ли е обрекъл аллах тези момчета?

Отговорът беше:

— На ятагана! Султан Мурад IV Ахмедага ги е свикал еничари да бъдат за слава на царщината!

Най-малко такава заплаха беше очаквала София.

— Вангел воюваше със султан Селим — замислено беше казала тя. — Оттогава се смениха синът му Мурад, внукът Мохамед, синовете на Мохамеда — Ахмед, Мустафа и Осман, — та чак седмият султан Османоглу посегна с унижение да мъсти на Белия дявол.

Константин беше загубил и слух, и съобразителност.

— Къде са наемниците, Котленец?

— Потеглиха след стана, господарю, но, ей богу, да съм на тебе, малка вяра бих имал. Еничарски корпуси удариха през реката, сам Кенан е еничар и пак еничари пазят бъдещите еничари!

София го прекъсна.

— Млъкни, Котленец! Не вдъхвай кураж на сатаната!… А тебе къде те драха джагалите?

— На реката, княгиньо… Взели са да вардят границата като очите си!

Старата се вдигна и донесе шише с билки.

— Изпий това, Константине, и върви да спиш! Утре, с бога напред, нов ден идва.

Князът изпълни заповедта машинално. Видяха го да залита по трите стъпала към стаята си… По-късно Ната се надвеси над господарката си.

— Княз Константин плаче…

— Нека… — каза София. — Ако е мъж, сълзите ще го втвърдят отвътре, ако не — да се сърди на себе си!

* * *

Когато Филип наближи дома на търговеца Бердяно, църковните камбани забиха като ударени от божата ръка. След дълго залежаване княз Сигизмунд Батори бе предал богу дух. Тълпата започна да се стича на централната улица, процесии тръгнаха към трите църкви. В тези напрегнати времена на нашествия, на татарски набези, на претенции за жалката територия на княжеството и от север, и от запад, в дните на възшествието на младия, амбициозен и коварен султан Мурад IV, бездетният, безхарактерен старец Сигизмунд остави княжеския кораб да се рее по вълните без кормчия и без изглед да стигне спасителния бряг. От нашествието на фанариотите и след византизацията на църквата папата беше вдигнал ръце от княжеството, а след смъртта и на император Рудолф II и последният покровител на дома Батори на юг от Висла беше минал в небитието. Кончината на Сигизмунд беше очаквана и желана. С благословията на новия австрийски император Фердинанд на трона в Яш щеше да се качи четиридесетгодишният княз Василий Лупус^[1], католик, водил дълги войни е кримското хаганство и лично с Герей хан. Презиращ Сигизмунд Батори, допуснал византийската ерес на север от Дунава, Василий Лупус тепърва щеше да оправдае името си на гърба на православните общности, но щеше да преустанови преследването на бившите врагове на княжеството, а това облагодетелствуваше Авалови и зависещите от тях фамилии.

Търсейки Алика в тълпата, Спидер нито знаеше какви промени предстоят в Молдова, нито, ако ги чуеше обяснени, те щяха да го заинтригуват. Движен от сляпа страст, той разблъскваше тълпата в трета църква, взираше се в лицата на стотици жени, но нито една от тях не беше Алика. Спидер щеше да срещне снаха си случайно, на улицата…

* * *

Омаян от маковата отвара на майка си, Константин спа две денонощия непробудно, но се събуди още по-смазан от умора и с още по-тревожна душа. Валеше мек, пухкав сняг, пълно безветрие правеше Скендера закътан и уютен, но нито той, нито София имаха очи за природата.

— Ще се появят вълци — каза старата, когато седна срещу нея с чаша чай в ръце.

— Има ли някакви известия?

— Наемниците се бавят, Лазар също…

— Къде е Филип?

— Никога не съм знаела къде може да бъде брат ти!

Константин замислено отпи от чая. Изглеждаше средоточен в проблемите си, всъщност главата му беше празна.

— Алика е в Търговище… Прати някой да я доведе… Все още не знае съдбата на сина си!

— Нямам нищо против жена ти, сине — каза София, — но вече съм стара, нервите ми не издържат… Не търпя никакви истерии!

Константин се изправи.

— Аз заминавам за Търговище. Ще взема Алика и ще се върна в Яш. Ако получиш някакви сведения, изпрати ги на площад „Галан“.

* * *

Легнал по гръб в ментата край шкодеровия чокоят, Марс едва владееше разтрепераното си тяло. „Аз съм син на Белия дявол, нося името на великия Жан Марс! Ако баща ми беше жив, жена му нямаше да ме нарича куче! И все пак аз съм копеле и син на слугиня. Марс Авалов! Княз! Не искам да бъда княз, искам да бъда син на Белия дявол и враговете му да го знаят! Авалови признаха правото ми да нося неговата фамилия! Княгиня София — от високомерие, но Филип защо? Нито той, нито брат му са истински синове на Великия дон. Аз, Марс, синът на слугинята Мана, нося и сърцето, и духа на пирата. Константин и Филип са князе, аз убиец! Аз ще бъда ужас и проклятие за Отомания! Законните синове ще използват златото си за дворцов разкош, аз, копелето, ще превърна парите на неговия роб Лазар Шкодер в оръжие срещу агите за вечна слава на името му!“

Марс беше осемнадесетгодишен, когато Лазар Шкодер му каза чий син е, а само преди един месец, през август, беше станал на двадесет и четири, без за миг, денем или нощем, да забрави това. Трите версти, които деляха Скендера от Килия, бяха жалко разстояние за един син, стремящ се да проникне в бита на баща си. Марс ставаше сутрин и на бегом, бързо и леко като елен пробягваше разстоянието, лягаше в тревата и започваше да наблюдава къщата. Първото признание, че е истински син на Вангел дон де мар, Марс получи от вълкодава. Сур го откри още при първото му появяване, помириса го и отпусна глава в скута му. По-късно вълкодавът щеше да залинее, да загуби и слух, и обоняние, но тогава все още нямаше карпатски вълк, годен да се измъкне от смъртната му хватка, и Марс по цели дни скиташе с него из горите. Лежейки като лъв в тревата (преди да знае чий син е), той беше видял сватбата на Константин, раждането на Вангел, пак той откри да се белее в плитчините скелетът на княз Вангел Авалов, той измъкна тленните му останки на пясъка. Докато Сур водеше княгинята на брега, Марс премери своя ръст с неговия. На двадесет и една година той беше постигнал боя на Великия дон, оставаше да постигне величието му. Когато София погреба мъжа си и покани капитаните му в Скендера, Марс се съблече и с гмуркане в зимното море започна да търси коня на княза. Не го намери нито тогава, нито дори седмица по-късно, но продължи да се гмурка. Един ден откри белите му озъбени челюсти сред тревните пасища… Тогава хукна през кленовите гори на Буджак и се прибра в Килия… Той, който не беше виждал живия си баща, беше намерил скелета му и беше единственият виновник днес Вангел дон де мар, наречен Белия дявол, да има свой гроб.

Марс не преболедува шокиращата тайна на произхода си. Когато Лазар му каза чий плод е, той почувства облекчение. Докато живееше с мисълта, че е Лазаров син, Марс го презираше от дъното на душата си, научил истината, започна да отваря друго око за него. Малко по малко се научи да го разбира и ако не го обикна, поне престана да го мрази. Сега, на двадесет и четири години, той можеше да си представи какви унижения е изтърпял мрачният, еднорък Лазар и какво сърце носи, за да го отгледа въпреки всичко. Майка му беше нищо, влагалище. Години наред беше гледал как ратаите на Лазар дебнат късите отсъствия на господаря си, за да вдигнат полата й. Мана вдигаше крака, навеждаше се или сядаше според ратайските капризи с непроменяемо лице и недокоснати чувства и продължаваше безцелното си шляене из къщата. Докато мислеше, че е син на Лазар, Марс боледуваше тези изневери, когато научи истината, престана да им обръща внимание. Той беше син на Великия дон и похотта на една слугиня не го засягаше.

Лазар не поддържаше връзки с никого, но Марс потърси и намери начин да се сближи и със Сокон, и със Стефан Котленеца, и с Влаха. Те бяха капитаните на баща му и ако някой можеше да му разкаже истината, бяха пак те. Най-лесно и най-бързо започна дружбата му с Котленеца. Марс никога не научи, че приживе Белия дявол беше изпратил майка му бременна с него за жена на коняря си, но и да го узнаеше, това нямаше да се отрази на отношенията им. За него Мана нямаше цената и на най-неугледната кобила от Шкодеровите конюшни. Котленеца беше малословен мъж, лишен от фантазия, но затова пък поднасяше голите факти без украса, а Марс имаше нужда именно от това. Белия дявол беше получил прякора си в Янина, колейки велможите на Аян паша, а Стефан беше счупил оковите му и беше единственият, който знаеше как е изчезнал от градския зандан фантомът на йонийското крайбрежие. Научи го и Марс.

Незаконороденият започна да търси принципите, които бяха направили от баща му толкова страшен и толкова велик мъж.

— Баща ти не вярваше в бога — каза веднъж извънредно религиозният Сокон. — Той смяташе, че ние сме част от едно безкрайно и безначално всичко, което наричаше Ум.

Марс не разбра нищо, но когато, грохнал от умора, лягаше в тревата, невидим ни за зверове, ни за хора, мисълта му отново се връщаше на Соконовите думи: „Всичко е Ум!“ Вярно, светът изглежда смислено построен, всяко нещо имаше своя функция, но ако не съществуваше бог, прераждане и тленността беше всевластна, тогава какъв беше смисълът на Всемирния ум?

Безделието го превърна в мислител, в съзерцател и той малко по малко напусна богословските канони. „Всичко е Ум, значи Всичко е нещо, което няма умствено измерение… Всичко е земята, звездите, слънцето… и повече от това, тоест Всичко! Тогава кое е онова, което от Всичкото прави нещо? Небето, вълкът, камъкът… болката?“ Марс все още нямаше отговор на този въпрос, но чувстваше непреодолим стремеж да го открие.

— Когато Вангел дон се качи на борда на „Емир“, още нямаше брада, гласът му се клатеше, но вече беше опитал вкуса на кръвта — разказваше Сокон, зареян някъде в пространството, лишен от сетива за възбудата на младия си събеседник. Марс гореше в треска и алчно поглъщаше думите му. „Значи и за мен е време да накървя ръцете си!“

От най-ранно детство, скитайки по брега на морето, очите му търсеха и събираха обли камъни, годни да се поберат в дланта му. По-късно се появи въпросът „Защо ги събирам?“ и отговорът „Те са моите оръжия!“ На шестнадесет години Марс беше в състояние да уцели заек от петдесет крачки в която част на тялото поиска, а когато смени камъните с нож, успяваше да свали дива патица независимо дали лети срещу него, или острието трябва да я застига. За да „накърви ръцете си“, трябваше да пропътува двадесет версти на юг, да мине Дунава и да потърси в бащиното си отечество онзи мъж, чиято пролята кръв би го поставила в смъртна опасност. Марс наточи дузина двуостри ками, оседла Олга, арабска кобила, която Лазар му беше подарил на десетия му рожден ден, промъкна се в Скендера, свирна на Сур и тръгнаха на юг. Марс не говореше нито български, нито турски, но откри, че съществуват чужди езици, едва когато преплува Дунава и тръгна да скита из Империята. Правейки се на ням, избягващ населените места, той убиваше, за да яде, и се криеше, за да оцелее, но когато застана на възвишенията над Шумен и в краката му се бялнаха калета и казарми, Марс разбра, че е стигнал най-южната точка на пътя си.

Години по-късно той отново щеше да мине по тези краища и възстановявайки миналото в главата си, да открие, че първата му жертва е бил вождът на капукулу, „въоръжените роби на султана“, както сами се наричаха еничарите от пехотинските джамаати. Единственият ездач сред тях беше техният вожд „ага“ и именно в неговото сърце Марс заби ножа си. Направи го посред бял ден пред казармата и следван от Сур, пришпори кобилата покрай ракитаците на Върбишката река. Повече от месец потерите бяха навсякъде. Преследваха го пешаци, конници, населението на турските села, през които минаваше пътят му. Марс скоро разбра, че ако се отърве от кобилата, шансовете му да се измъкне ще нараснат. Намери подходяща клисура, закла Олга, затрупа я с камъни, нахвърли върше над тях и следван от вълкодава, започна да се промъква на север. Не чувстваше нито страх, нито глад, нито умора… Беше дошъл да убие и сега, след като беше свършил работата си, беше напълно в реда на нещата да го сполети дивото отмъщение на еничарите. Беше лято, когато преплува Дунава на път за Империята. На връщане по талвега вече плуваха ледени късове…

* * *

Тържествени камбани посрещнаха Константин в Търговище. Градът честваше възкачването на Василий Лупус на молдовския княжески престол, а през Карпатите маршируваха егерите на император Фердинанд Австрийски, изпратени да укрепят трона на новия владетел. Докато пътуваше към Търговище, Константин беше видял завръщането на керваните бежанци, които Кенан паша беше прогонил към Трансилвания. Два дни му трябваха, за да пресече Прут, и още цяло денонощие, за да пробие тълпите, които настъпваха срещу него… Когато все пак стигна в дома на тъст си, Алика вече я нямаше.

— Брат ти Филип дойде да я вземе, княз — каза Йон Бердяно. — Жена ти тръгна с него.

„Сигурно я е откарал в «Галан»? — помисли той с нарастващо безпокойство. — Ако бяха тръгнали за Скендера, щях да ги срещна по пътя!“

Константин преспа у тъст си, премълча отвличането на Вангел (и Спайдер се беше въздържал от приказки), а на сутринта препусна към Яш. Още цяло денонощие път го деляха от столицата на Василий Лупус. Влезе в града заедно с австрийските планински стрелци. Яш ликуваше, на площад „Галан“ беше запален огромен огън, но освен негъра в къщата нямаше никой.

— Не съм виждал господарката, княз — с угоднически поклони каза Йоан, — нито вашия благороден брат… Никой не ни е посещавал след вашето заминаване.

Константин се изкъпа, спа един час, хапна и отново заби шпорите. Бяха минали девет дена, откакто беше напуснал Скендера, когато отново скочи на плочника в бащината си къща. Завари майка си сама. Нито от наемниците, нито от Лазар, нито от Алика и Спайдер имаше някакво известие.