Христо Калчев
Белия дявол — Синове (10)

10

Марс излезе на чардака на хана и се взря в огньовете на еничарите. Гаснещите клади приличаха на очи на многоглава хидра. Оттатък, през реката, в сянката на буковината беше станът на дьонметата, които отдавна се валяха в безгрижния сън на скота, лишен и от своя воля, и от съвест, и от отговорността на кървавото си ежедневие. Без да ги е броил, Марс на око отчиташе хиляда и двеста, хиляда и петстотин ятагана, които трябваше да избие до крак с четите на воеводите Лошан и Петро Дундар. Двеста лошо въоръжени, зле обучени, недохранени и недоспали мъже срещу султанските арслани? Пастири и орачи срещу елитната османска пехота? Имаше нещо налудничаво в самата идея, а как ли трябваше да бъде наричан този, който се заемеше с изпълнението й…

Марс дръзна да посегне на султановите преторианци и ги изпече до крак в буковите предпланини на Пелистера. Десет дни хората на Лошан и Петро Дундар ръсеха барут и мажеха дърветата със земно масло. Облечени в овчарски аби, те не събудиха подозрението на еничарите, допускаха простодушно изколването на стадата си, обслужваха всичките претенции на завоевателите си, дори онези, които православната църква наричаше смъртен грях на срама, но превърнаха гората във факла и когато Марс увлече еничарите в дебрите й, запалиха я от четири страни и останаха в засада по периферията. Лумна адски огън и стопи сланината на османските ичоглани. Повечето измряха от огън и задушаване в самия лес, а който успяваше да се добере до въздух, загиваше от куршумите на пусията. Един-единствен ислямит успя да се измъкне от пламтящия казан и това беше конният ага на ичогланите. Легнал в храстите, Марс видя бягството му, но Ром беше вързан далече и все още не знаеше колко от резаните са мъртви, затова се отказа да преследва агата.

Три денонощия бесня кладата, вятърът, горещ и объркан, я накланяше ту към смълчания град, ту към склоновете на Пелистера. Дивечът слезе в полето, в небето се биеха на орляци осиротели, объркани птици, писъците им се сливаха с пращенето на огъня и с молитвите на битолчани, които знаеха, че възмездието е само отложено, че ще се стовари на робските им плещи с удесеторен гняв. През нощта на четвъртия ден гъсти облаци слязоха от север, небето се захлупи, димът легна над града, подлютяваше очите, раздираше гърлата, но на разсъмване ливна дъжд и населението си отдъхна. Господ беше решил да спаси и многострадалния град, и планината, поминъкът на пастирска Битоля. Когато кладата престана да пуши и земята подсъхна, Марс прати войводите да изкарат хората. Следите от пожара трябваше да бъдат заличени, корените извадени, земята разорана и засята. За десетина дни картината се преобрази, труповете на овъглените ичоглани бяха погребани, дърветата и корените разпределени по къщите, земята засята с мак и лютиче. Една сутрин в хана дойдоха Лошан и Петро Дундар. Изглеждаха недоспали, унили, дори тъжни.

— Тръгваш ли, княз? — попита Лошан, забил свинските си очички в юза с крушовата ракия.

— Не — Марс имаше предчувствието, че над този град надвисва страшно бедствие и дни наред, ни денем, ни в прохладните битолски нощи можеше да се отърве от него. Сутрин възсядаше Ром, препускаше по арнаутския път, пълзеше по склоновете на Пелистера, докато се изкачеше над шосето за Охрид, и в далечината блясваха сините води на езерото, после тръгваше на изток по билото на планината, надвесваше се над главния път за Мелник, Одрин, Стамбул и едва тогава, гладен като вълк, пришпорваше плувналия в пяна Ром и се връщаше в хана. Околността беше спокойна или поне така изглеждаше. Раята виеше гръб над нивите, никъде не се виждаше движение на войски и въпреки това безпокойството му се засилваше. Лошан прати хората си по всички пътища до Корча, Охрид, Неврокоп, на север до Ниш и Перник, но и те се върнаха успокоени. Никъде не се говореше за кладата в битолската буковина, никой никъде не беше чувал за смъртта на ичогланите. Марс обаче знаеше какво бедствие е бягството на еничарския ага и какво възмездие ще струпа то над смълчания град. „Капан!“ Единствено тази дума се въртеше из главата му и докато чакаше признаци за наличие на войски, всъщност избираше мястото на капана… И го намери. Успоредно с реката течаха още два планински потока. Извираха високо в планината, промъкваха се през затворена от три страни клисура, слизаха през отвора й в равнината, съединяваха се с реката и заедно се вливаха в Охридското езеро.

— Тази тишина не е на добро, войводи! Изпуснахме офицера, а той някой ден ще доведе наказателен корпус. Оседлайте конете. Трябва да пипаме бързо, иначе, ей богу, еничарите ще бастисат Битоля. Реки кръв ще потекат, ако не нанесем първия удар!

Прекарал детството си край Скендерското езеро, наблюдавал строителството на бобрите, Марс беше замислил сложен капан, но друго спасение за града не виждаше…

Войводите изкараха населението. Трябваше да се построи бент, да се прегради пътят на потоците и в клисурата да се събере достатъчно вода, годна да издави аскерите, отприщи ли се срещу колоните им. Работата вървеше бавно, мудно. Въпреки волята на населението бентът се извиси на ръст и потоците бързо вдигаха водите си. Занизаха се седмици на тягостно очакване. Няколко пъти водите преливаха бента и се налагаше да ги източват. Марс продължаваше да излиза на обхода си и да се взира в лепкавата тъмнина на задушните южни нощи. На двадесет и втория ден хората на Петро Дундар дотърчаха панически. От Неврокоп за Битоля вървяха две еничарски табии, а това значеше два пъти повече ятагани, отколкото изгориха в буковината. Жените писнаха, намери се глупак да удари камбаната. Населението беше готово да се втурне в бягство. Марс изпрати Лошан да спре истерията, отдели десетина конника за налет върху табиите и разпредели мъжете по бента. Останалото беше в ръцете на Бога, Хермес Триединния и Зенд Авеста…

Когато Битоля стихна, камбаната отзвуча и населението се изпокри зад каменните зидове, Марс смушка Ром и поведе отряда си срещу еничарите. Два пътя водеха към капана, единият от юг, по течението на реката, другият — заобикаляйки Пелистера от югоизток, при разклона за Битоля на запад и Охридското езеро на юг. Ако успееше да подлъже ичогланите да обърнат гръб на града и да обходят планината, Битоля щеше да избегне кървавото отмъщение. Марс избра място на пусията и зачака табиите. Зурните им се чуваха втори ден, но ниските хълмове ги криеха, а чакането докарваше до лудост и животински анкор мъжете, които беше избрал по ръст от двете чети и с които разчиташе да вкара рязаните в капана.

На третия ден слънцето изплува над прашен облак, а час-два по-късно на хоризонта се изрязаха силуетите на пешаците. Три коня предвождаха колоните. По един ага командир на орта и един билюкбашия за върховен предводител. Тогава Марс държа първата реч в живота си.

— Господа, папрата е непобедим, защото се изправя и след кавалерийска атака. Нищо на този свят не е в покой, всяко нещо вибрира, всяко чувство има своето полярно отрицание, дори страха. Животът е безсмислен, защото от първия миг върви към смърт. Това означава обаче, че и смъртта извървява своя път към живота. Циклите се подменят във времето и кръгът се затваря. Заслушайте се в гласа на страха. Колкото по-силно владее душите ви, толкова по-активно проявява желанието си да ви напусне. Според принципа на ритъма всяка вибрация има тенденция към затихване. Страхът не прави изключение. Дайте му простор, разтворете излазите на сърцата си и той, подобно на философския камък, ще се превърне в по-висше състояние, годно да се изправи лице в лице с опасността, годно да защити достойнството на тленния! — Марс отпусна поводите на жребеца, хвърли разсеян поглед върху обърканите, неразбиращи лица и продължи тихо, с глас, който като че ли някой друг цедеше от него. — Колко е просто всичко, господа! Покорството ражда покорство, отмъщението мъст, достойнството гордост, мъдростта отчаяние… но всичко затихва във великата тишина на необхватната, умствена вселена. Който разбира този принцип, той е направил първата крачка към своята победа над жалкия, унижаващ, животински страх. Погрешно е да се смята, че куражът е полярното състояние на страха. Велика грешка. Куражът е невежество. Смелостта е приоритет на нисшия духом, на червея, който до такава степен не познава света, че е склонен да счита себе си за безсмъртния създател на всичкото. Гордостта обаче е естественият победител над страха и според принципа на половете, който се проявява във всички астрални полета, дори най-нисшите, именно той е мъжкото начало в тленното пребиваване на този свят. Нисшият ум е склонен към горделивост, но това няма нищо общо с гордостта. Горд може да бъде само този, който е осъзнал величието на всичкото, който познава висшия ред и се е научил да гледа на смъртта като на част от живота. Както човекът подменя старите си дрехи, така духът сменя тленното си тяло. Вярно е, че всичко е във Всичкото, но така също е вярно, че всичкото съдържа всичко. Тогава смъртта не съществува и който е разбрал това, знае, че страхът, животинският стремеж да се съхрани животът е толкова безсмислен, колкото е безсмислено да унижиш със страх Вечния дух, за да спасиш жалката, смърдяща, тленна дрипа, наречена човешко тяло!

Марс млъкна, пое въздух и смушка Ром. Жребецът изпръхтя весело и се вдигна на лек, вълнист галоп. Когато влязоха в сянката на планината, Марс извърна глава и погледна назад. Мъжете на Битоля го следваха със спокойни, като че ли разведрени лица, но в далечината от града на кариер приближаваше конник. Незаконороденият спря и го изчака.

— Мен ли търсиш, Челеби? — попита той, когато конете се изравниха.

— Да, княз… Изпраща ме господарката София. Каза: „Иди да служиш при княз Марс Авалов!“ Трети месец те търся.

— Добре е, че си тук, точно сега… — Марс смушка Ром към пусията. — Лошо е обаче, че си успял да ме намериш! Това значи, че и други могат да го направят!

Марс никога не разбра кой от хората на войводите съобщи името му на турците, но все някой го направи. Ако беше опитал да открие предателя, щеше да внуши на харамиите, че се бои от преследване, а в този момент не можеше да си го позволи.

Еничарите влязоха в капана, попаднаха под водопад от камъни и трупи. Водата ги давеше, ножове и куршуми ги доубиваха. Освирепели като белки, битолчани налитаха върху недоубитите си врагове и с екстаз, близък до транса, режеха гърлата им, замечтано загледани в агонията им — господи боже, Дево Марио, светецо велики Илия Чудотворецо, турците били смъртни, кръвта им червена, фекалиите смърдящи, душите им летливи като на гергьовски агнета. Усетили силата си, селяните се превърнаха в демони. Хвърляха се в недооттеклите води, не се бояха нито от падащи камъни, нито от гърмящия водопад на капана. Велика, вековна мъст движеше робите, велик, всеобхватен страх ги превръщаше във вълци, ликуващи над трупа на тигъра. Яхнал Ром, следван от Миро Челеби, Марс въртеше концентрични кръгове около калния гроб на еничарите. „Никой не бива да се измъкне жив! — трескаво мислеше той. — Иначе всички усилия са залудо.“

Захапал поводите на коня, Миро стреляше с две ръце, пълнеше пищовите в галоп и подновяваше стрелбата.

Марс видя бягството на агите. Водопадът изтъня, слънцето блесна през него, появи се дъга и когато пороите оттекоха, и той, и Миро Челеби видяха тримата конни капукулу, опрели конете в скалата, заслонени и дори сухи. Напряко, през водния капан разстоянието до тях беше около левга, а по завоя на масовия гроб най-малко три. Когато водната завеса прекъсна, агите смушкаха конете и се понесоха в галоп с голи ятагани в ръце. Харамиите се разбягаха, освободиха им пътя и се задоволиха безучастно да изгледат отстъплението. Марс се опита с вик да предизвика конна потеря, но грохотът все още беше твърде силен, за да чуят гласа му на източния бряг на капана.

— Челеби — вледенен от яд изсъска той. — Ще ги преследваме до ада!

Миро поклати глава.

— Остави им вярата, че са се измъкнали, княз. Ще тръгнем на здрач с отморени коне. Ще ги сдавим на разсъмване, в първия хан, в първия град по изгрева!

* * *

На свечеряване княз Авалов и Миро Челеби тръгнаха на юг. Пътуваха дълго. Заобиколиха Пирин, надвесиха се над Бяло море и едва тогава тръгнаха срещу изгрева. Челеби се грижеше за всичко. Марс започна да скучае, а по-късно и да се дразни. Хората на Лошан и Петро Дундар заобикаляха планината от север. Щяха да се срещнат там, където Рила и Пирин се разделяха, да ударят гарнизоните в Махомия, Юндола и по̀ на изток и да създадат впечатление за движещ се отряд.

Челеби напипа следите на еничарските аги и със страстта на гонче започна преследването им. За няколко часа ги изпуснаха на южния бряг на Охридското езеро, но в хана на Лариса пристигнаха навреме. Градът гъмжеше от войска. В Солун се струпваше флота, която трябваше да извози спахиите на моаджирските брегове, където, подстрекаван от Венеция, кипеше нов бунт. Редовният гарнизон, който държеше санджака от Неврокоп до Кукуш, беше получил пет хиляди ятагана подкрепление и заповед да затрие княз Авалов и да усмири района от Бяло море до Скепетария.

Когато Марс и Челеби намериха хана, билюкбашият Хасан Али паша вече беше отпътувал. Едни казваха, че е слязъл на кон към Солун, други, че ще превали ниските планини към Галиполи.

Марс огледа хана. Детска игра беше изкачването на чардака, но Челеби, разгадал намерението му, побърза да се намеси.

— Излишен риск, княз. Пусни коня към Мехомия, до сутринта ще те настигна.

Марс потегли в нощта с чувството, че някой е започнал да иззема и дейността му, и отговорностите. Опеката на бошнака го дразнеше, макар че всъщност беше удобна… „Ще го поставя на мястото му!“ — реши той, но когато на разсъмване Челеби го настигна с две десни уши в пояса, задоволи се да попита:

— Къде да търсим третия?

— Няма да го търсим, княз — отговори натрапеният му спътник. — Той сам ще ни намери!

Челеби грешеше. Качил коня си на една гемия, Хасан Али паша плуваше към Румели Хисар за метан и доклад при своя министър, генерал Нури паша.

— Ваше превъзходителство — щеше да каже моаджирът, който тепърва щеше да се намесва в живота на князете Авалови. — Фантомът на македонските планини се казва княз Марс Авалов, синът на Вангел Аваля от Янина. Три хиляди ятагана затри кучето му гяурско, с огън, с вода ги затри, в общ гроб ги струпа и потеря ми пусна… Хайдуците му ми дишаха във врата до Солун…

Да, Миро грешеше. Рано беше да очакват Хасан Али. Вместо него от юг се зададе първородният син на Белия дявол, княз Константин, следван от наемника на майка си Марин капитан.

* * *

— Позволи ми да те наричам Марс и да те смятам мой брат — започна Константин. Този разговор се състоя десетина дни след срещата им. Бяха запалили огньове на прага на Рилската пустиня, чеверметата се въртяха, по околните хълмове клечаха съгледвачите и сега, в припадащия здрач силуетите им се изрязваха на небето, като на онези виещи по луната вълци, които рисуваха върху креватните табли на молдовските спални. Лошан и Петро Дундар поеха на запад, но две трети от хората им останаха с Марс, обръщайки гръб на злощастната Битоля.

— Не! — Марс поклати глава, загледан в огъня. — Аз трябва да моля да бъда твой брат и да нося името ти!

Константин прегърна копелето.

— Имам страшна болка, Марс — изплака той. — Твоят племенник е в ръцете на ичогланите.

Сконфузен от внезапната ласка, Марс се изтръгна от ръцете му, помогна му да седне, отпусна се срещу него.

— Кажи ми всичко, което знаеш!

„Пред никого не мога да покажа истинския си лик!“ — Константин започна тъжната си реч, стараейки се да каже колкото се може повече от истината, но, по дяволите, има ли нещо по-абсурдно от нея? Дори мозъкът му да разкриваше фактите, устата ги обвиваше със слой от полуистина, лакираше ги и ги поднасяше омекнали и подсладени. Марс слушаше с очи в огъня. Лицето му не изразяваше нито съчувствието, което искаше да предизвика у новия си брат, нито яростта, която би изтръгнала Вангел от ръцете на рязаните. „Дали е в състояние да изпитва родова солидарност?“ — питаше се Константин и всячески се стараеше да му вдъхне част от обидите си, обиди върху дома и честта на Авалови, чиято съдба Марс по собствено желание бе решил да споделя. Нищо не личеше по лицето на незаконородения… Настана тишина. Македонците спяха край гаснещите клади, конете пръхтяха в сенките на дърветата, караулите бяха изчезнали във всепоглъщащата бездна на нощта.

— Къде е Филип? — попита синът на слугинята. В гласа му нямаше гняв, нито нещо му пречеше да произнесе на глас това име.

— Във Венеция… с онази блудница, жена ми. Намерили са подслон при другия предател, Менон Шкодер. Може би знаеш, но три пъти е предавал Белия дявол?

Марс се усмихна. За първи път някакво човешко настроение заживя на лицето му.

— Не — каза той. — Не знам.

Константин го видя да става, да смъква мечата си кожа от седлото и да изпъва сухата си снага край огъня.

— Марс?

— Кажи, Константине.

— Чакам решението ти, брат.

Незаконороденият мълча дълго.

— Утре тръгваме за Одрин. Ако е рекъл господ Вангел да бъде свободен, ти ще го отведеш на север, при княгиня София.

— А ти?

— Ще потърся Менон във Венеция.

— А Спидер?

Марс отново млъкна за дълго.

— Той е мой брат, дори да не го признава…

* * *

Седемнадесет дни по-късно, когато търсеха брод през Истър, срещу течението на реката се зададе млад свещеник, седнал на магаре като на стол. Никой не му обърна внимание, докато от гърдите му не се изтръгна вик.

— Ей, мъже, кой от вас е княз Марс Авалов? — свещеникът не дочака отговор. — Ако князът е сред вас, нека знае, че там — посочи на юг — на половин левга, в рибарските хижи го чакат брат му Филип с жена си и техния слуга Наум Белиот.