Христо Калчев
Белия дявол — Синове (14)

14

Спидер изслуша разказа на Зоя, без да трепне, но отвътре клокочеше като вулкан.

— Мавританката ли плати на Зигфрид Нери да отвлече флойта?

— Съмнявам се… Защо би го направила?

— И аз се питам… Да кажем, че има някаква открита сметка между баща ми и нея… Приемам, че отмъщава на сина му, но ти твърдиш, че се е отнасяла с тебе като майка? Дарма отне кораба ми, тя ме прати на смърт, но сред осъдените беше и ти?

— Не — едва приглушавайки викът си, каза Зоя. — Тебе може би…

— Какъв изход остави за теб? Моята смърт е твоята смърт, Зоя! Нима не го разбираш? Дарма направи невъзможно бягството ти от Хасан Али!

— И въпреки това продължаваме да бягаме от него? Ще ти кажа нещо повече, аз няма да падна жива в ръцете му!

— Самоубийството не е изход.

— Ако беше живял моя живот, щеше да знаеш, че това е единственият почтен изход.

Спидер се засмя дрезгаво, ехидно. Когато си внушаваше, че го обича, Зоя се страхуваше от този смях, сега, когато го познава достатъчно, той я отвращаваше.

— Има думи, които не бива да се употребяват, жено! — сухо каза той.

Мълчаха. Огънят пращеше, Константин и Вангел спяха в завета на скалата, Наум Белиот в краката на конете. Ако надникнеха зад скалата, щяха да видят кладите на потерята долу, в поречието на Иструм. Белиот предполагаше, че на сутринта Хасан Али ще тръгне по течението на реката към морето, затова напрегнаха и своите, и силите на животните да превалят хълма на изток. Утре по билото на планината щяха да заобиколят Пелистера от север и да влязат в Битоля, родния град и на Белия дявол, и на наемника.

— Имам двама братя в града, княз — беше казал Наум, внушавайки им посоката. — Те ще ни помогнат да прекосим арнаутските земи до морето.

— Приемам упрека, Филипе — обади се Зоя. — Аз бях жена на много мъже!

— И Дарма твоя сводница?

— Тя ме хвърли в обятията ти.

— Само в моите?

— Робинята няма право да казва — не!

— Късно е за истината, Зоя. В Луксор можех да направя нещо… Сега съм беглец.

— Щеше да убиеш жената, която ме спаси?

— Щях да убия курвата, която предаде баща ми… Права е старата, Авалови имат твърде много живи врагове!

— Марс не беше враг на рода ти!

— Не ми говори за него.

— Защо, Филипе? Марс е жив. Готви се да го срещнеш… Казах ти, очаква те труден разговор!

— Ти го чакаш, нали?

Зоя наведе глава, взря се в огъня и дълго не отговори.

— Искаш да чуеш истината?

— Има истини, които могат да ти струват живота!

— Сам виждаш, ако бягството пропадне, Хасан Али ще ме върне в Босна… Ако успеем, оставам твоя жена… И двете възможности ме отвращават!

„Спидер, нещастнико, от собствената си жена чуваш тези думи!“

— Кога ме намрази, Зуи?

— Моля те, не ме наричай така?

— Отговори ми!

— Когато чаках брат ти Марс да се върне от Одринското кале… Сега можеш да ме убиеш?

„Не в жребеца, в бастърдското му сърце трябваше да стрелям!“

— Няма да те убия… Въпреки че наруши съпружеската клетва… Смъртта е лек изход.

— Приличаме си, Филипе… Аз разруших твоето семейство, ти на брат си Константин…

— Зоя! — Филип сниши глухия си глас. — Влизаш в бурни води!

— Не ме плаши, търся лекия изход.

Отново млъкнаха задълго.

— Какво очакваш, да те преотстъпя на Марс?

Зоя поклати глава.

— Брат ти…

— Той не е мой брат!

— Брат ти Марс! — Зоя вдигна глас и заби светлите си очи в него. — Той не ме иска, Филипе. Сбърках… Трябваше да му говоря за любов, вместо това аз му предложих тялото си!

— И той отказа?

— Не можеш да си го представиш, нали? Да, отказа! Константин е свидетел!

— Зоя — Спидер смекчи гласа си, — добре, нека бъде мой брат, щом е син на баща ми… Какво виждаш в него, за което аз съм сляп. И защо избра Марс, а не Константин например? И той е мой брат, много по-добър от мен, благороден, честен… Защо се влюби в позора на Белия дявол, а не в гордостта му?

— Грешиш, Филипе. Марс може би е позор за майка ви, но за…

— Белия дявол… — ехидно усмихнат й помогна той.

— За княз Вангел Авалов, никога!

— Така да бъде, жено… Ще ми отговориш ли?

— Ще трябва да говоря дълго?

— До разсъмване има много време.

— Гладна съм, тялото ме боли, умирам за сън, едва се крепя на седлото… Бягам от единия си мъж, този, който уби дядо ми, с другия, който опита или не дай боже уби човека, когото обичам… А аз продължавам да говоря с Марс. Казвам му всичко, всичко… И той ми отговаря: „Зуи, аз ще дойда за теб!“

Филип скочи на крака. Задушаваше се, ръката му потърси ножа, но пръстите му тръпнеха и го остави да лежи в канията. В очите му се стичаше бесът на омразата, но гласът излезе спокоен, дори кротък.

— Знам тази болест — каза той. — Майка ми до ден-днешен говори с Белия дявол.

Спидер тръгна без посока. Трябваше да се успокои някъде далече от огъня, да го удари вятърът, да проветри и мозъка си, и унизените си чувства. На север планините белееха вече, но тук в сърцето на Македония вятърът все още беше твърде немощен за огъня, който бушуваше в главата му. „Бели дяволе — ръмжеше той, — не знам дали копелето ти промени живота на жена ти, но на мен отне всякакво желание да съществувам! И не той го направи, а ти, вдъхвайки му силата си!“

Скитайки из гората, Спидер знаеше, че няма в какво да обвини Марс. Права беше Зоя — той, Спидер, се поддаде на изкушението, разби семейството на брат си, но и да беше се въздържал… Познаваше достатъчно Алика, за да знае със сигурност, че семейството й е било разбито много преди да се върне от север. Заслушан във вътрешния си глас, Спидер чуваше обясненията на Менон. „Светът е страшен не с престъпленията си, а с това, че всеки престъпник е в състояние да даде смислено, убедително, а затова и разбираемо оправдание за деянията си…“ Менон беше обяснил предателството си с унизената си гордост… „Аз мога да кажа същото за Марс! — с разяждаща ярост и от крайна принуда си призна той. — Проклет да бъде деня, в който се срещнахме… И не него исках да срещна, а Константин… И не за да видя болката му, а да му поискам прошка… Доколкото Спидер се е родил годен да моли!“ Но застана лице в лице с третия си брат, с бастърда, с княз Марс Авалов. Баща му беше яздил жребец на име Ром, Марс — също. На гърба на коня Филип беше спечелил прозвището „Бързия“, но наблюдавайки как Марс плува в седлото, как прекарва деня в тръст, без следа от умора, той бързо си даде сметка, че е срещнал по-добър ездач от себе си. Марс можеше да прекара часове загледан в една точка, тих, ненатрапчив воин божи, бдящ над тленния живот на човеците. Филип беше водил три войни, коя от коя по-неуспешни, коя от коя по-голям провал пред вътрешния му престиж. Марс избиваше бащините им врагове с огън и вода, освободи от плен Вангел, след като преди него се бяха провалили патриарх, велик дож, еврейски банкери, дори кървавото злато на Белия дявол. Марс просто беше отишъл и изпълнявайки глупешките капризи на едно момче, беше го освободил според условията, които то имаше дързостта да постави. Дори да имитираше баща им, дори да го правеше съзнателно, имитацията изглеждаше толкова убедителна, че Филип започваше да се пита: „Нима Белия дявол се превъплъти в незаконородения си син?“

* * *

Шест клади горяха в полето, но в сивеещата нощ Спидер успя да види, че около тях няма хора.

— Науме? — Белиот се показа от сянката на дърветата. — Хасан Али е напуснал бивака?

— Накъде върви?

— Ще стане ясно на разсъмване.

— Късно! — каза Белиот. — Ако е напипал следите ни, сутринта ще бъде тук.

Денят ги свари на път. „Това е последниятт ми преход на беглец!“ — мислеше Спидер, задържащ Атаман по облите камъни на Пелистера. Нощта го потискаше, опъваше нервите му, правеше го склонен да надценява чужди качества, да подценява себе си. Денят обаче върна енергията на Паяка и личността му се преизпълни с гордост. На дневна светлина Зоя му се видя жалък повод да бяга като сърна пред гончета, да понася несгоди от адските мъки по-тежки, да страда от ревност, чувство, което само по себе си го поставяше в нозете на жената и много под избраника й.

— Константине? — Спидер изчака брат си и мина на английски. — Жена ми избра копелето. Няма да й преча. Ако е жив и я намери, да правят каквото искат, но аз вече нямам работа с вас! Нито мога да облекча положението ви, нито да бъда надеждна защита…

— Върви, Филипе — кимна Константин. — В живота е така, всеки трябва да поеме пътя си… Рано или късно.

„Какво ли иска да каже?“ — не се задълбочи в анализ. Инстинктите го принуждаваха час по-скоро да се махне, да хукне по своя път… Излишните приказки щяха само да го забавят.

— Отивам във Венеция… Там е Алика. Сега и завинаги тя за мен ще бъде чужд човек, но мога да предам твои желания… Заповеди дори?

— Благодаря. Ако имам да й казвам нещо, сам ще я потърся.

— Да й съобщя ли, че Вангел е свободен?

— Не! — Константин поклати глава. — Свободен е днес, утре отново може да бъде пленник… И още нещо… Той сам ще определи отношенията си с нея.

Константин не намаляваше хода на коня, не променяше стойката си, напрежението на тялото си. Говореше с такова безразличие, като че ли обсъждаха дворцовите тоалети на Уайтхол.

— Остани със здраве, Константине… Ако чуя, че сте в безопасност… ще бъда… щастлив.

— Сбогом, Филипе — каза Константин и отмина.

Спидер можеше да смушка Атаман и да полети на северозапад, но нещо недоизказано все още го задържаше сред бегълците. Готвеше се да изостави жена си, брат си, племенника си и това, че щеше да им остави телохранителя си, беше малка утеха дори за сурова натура като неговата.

— Вангел?

— Да, чичо.

— Нашите пътища се разделят, моето момче?

— Разбирам, чичо — хладно отговори Вангел.

— Така ли? — Спидер се усмихна. — Сега аз не разбирам.

— И ти, и аз знаем, че Марс е жив!

— Продължавам да не разбирам! — разбрал всичко, каза Спидер.

— Марс ще се върне — с извънредно високомерие отговори Вангел. — Тогава ти трябва да бъдеш далеч… Много далеч!

И младият княз отмина. Спидер спря коня и се огледа. Баща и син Авалови бяха напред, конете им кривяха глезени по камъните, зорко следена от Белиот, Зоя едва се крепеше на седлото.

— Пази Зоя, Науме! Един ден ще ти поискам сметка за живота й!

— Напускате ли ни, княз?

— Отивам във Венеция… Ако някой ден търсиш хляб и легло, знаеш къде да ме намериш.

Спидер впи пръсти в рамото на хърватката.

— Спиш ли?

— Мъча се да не припадна.

— Трябва да чуеш нещо!

— Чух, Филипе. Добър път. Бог да те пази.

— Само това ли имаш да ми кажеш?

— Ще моля бога да спаси душата ти… Нямам сили, не мога да говоря!

— Добре, Зоя, няма да те мъча. Освобождавам те от съпружеската клетва… Никога няма да се позова на брачното тайнство. Наум ще се грижи за тебе, докато му кажеш да се маха. Дотогава той е твой роб. Последно слово, Зоя… Ако почувствуваш нужда да ме видиш, кажи му да те доведе при мен…

Хърватката не отговори. Спидер изчака да ги изгуби от поглед и се огледа за Хасан Али. Трябваше да го пропусне пред себе си, след това щеше да обърне Атаман на северозапад и волен като вятъра, да полети към Венеция.

* * *

Когато Паяка застреля Ром, Марс можеше да го спре било с нож, било с изстрел, но това би значело да го убие в гръб. Не, копелето искаше да види агонията в очите му, да чуе предсмъртните му хрипове, да почувства миризмата на анкора…

Марс се измъкна изпод коня. Потерята налиташе. Остра болка в прасеца и бедрото прежулиха мозъка му. „Трябва да бягам назад, към Одрин! Тогава Хасан Али ще избира мен или князете!“ В далечината се виждаше ниска, подпалена от залеза гора и Марс побягна към нея. Надяваше се зигзагът му да е по-бърз от ръцете на спахиите. „Ако костите ми са здрави, ще се измъкна!“ — помисли той, погнат от оловото на потерята. Преброи двадесет и два изстрела, после чуваше само собственото си дишане. Болката ставаше все по-остра, ботушът му се пълнеше с кръв, но когато хлътна в гората и се обърна, в далечината се виждаха единствено две прозрачни облачета прах, които слънцето беше оцветило розово. Хасан Али беше избрал дълга пред лесната плячка.

Когато нощта падна с непрогледната си тежест, Марс свали ботушите, брича и огледа крака си. Бедрото му беше раздрано от хълбока до глезена, но раната беше външна и бързо щеше да зарасне. Намери поток, изми крака, изпра клина и потърси завет. Сега имаше нужда от сън. Изход щеше да търси на сутринта. Ако, дай боже, седлото беше все още на гърба на Ром, а в него и златото му, изход все щеше да се намери…

Събуди се преди разсъмване. Слънцето все още не беше се подало зад хълмовете, пернатият свят още спеше. Скочи и хукна в кръг. Кракът го болеше, нощният студ го беше сковал така, че кръвта му едва се движеше в жилите. Когато възстанови кръвообращението, надяна мокрия брич, напъха краката си в ботушите и потърси трупа на Ром. Завари багажа си непокътнат, затрупа жребеца с камъни, метна седлото на рамо и тръгна на запад.