Христо Калчев
Белия дявол — Синове (16)

16

Миро Челеби не успя да намери своя господар. Търси го от Иструм до Вардар, но никой не беше срещал пешак, който малко от малко да прилича на княз Марс Авалов. „Сега накъде?“ — мислеше той, изтягащ се на дървения нар в един тетовски хан. В Сараево го чакаше въже, но Далмация беше голяма, а той — спечелил достатъчно злато, за да си купи и име, и имот някъде близо до шиптарската граница. „Или да тръгне за Скендера?“ — Челеби потръпна страхливо. Там живееше онази ненаситна вълчица, онази фурия княгиня София, а вампирската й жажда за кръв кой знае срещу какъв враг щеше да го изправи. Миро се протегна, докопа каната с вино и изпи дълбока глътка. „Ще се върна в Босна“ — реши той. Затвори очи. Мозъкът му спеше, но нервите му бяха така опънати, че вече втора нощ прекарваше в просъница. „Жалко за копелето!“ Марс го нямаше никъде, значи Хасан Али беше стоварил дланта си върху него. „Наистина жалко! Смел мъж, сърцат и честен… Честен! В наше време това не е малко!“

Отпи отново и се замисли. Трима братя, а колко различни, по дяволите. Константин мек, добър, може би твърде много християнин за неговия вкус и твърде слаб, за да бъде истински син на Белия дявол… Миро помнеше княз Вангел Авалов. Това беше една зима преди много години, в Битоля… Той беше коняр в дома на Енвер бей, спахия, офицер и най-добрия ездач в санджака… И тогава се появи Белия дявол. Късно, в деня на бесенето. Кой и защо бесеха, Миро не помнеше вече. Помнеше друго… Княз Авалов спря коня пред портата на Енвер, повика го да излезе, пръсна спахийската глава с пищова си, даде му няколко жълтици и препусна на изток. „Бягай, момче! — беше казал Белия дявол. — Утре започва клането!“

И Миро побягна. Сутринта го свари в покрайнините на Скопие полумъртъв от студ, гладен, но със златото на княза в пояса. Започнаха митарствата. Когато почувства силата на парите, младият бошнак се закле да живее живота на свободния и заможен човек, да не слугува никому и да заплати независимостта си, каквато и цена да поиска провидението, дори собствената му кожа. Дребен, но як и сърцат, Миро бързо спечели и име, и престиж сред скопските бабаити, предимно дьонмета от Албания и Влашко, с които вечер причакваха керваните от Босна. Нападаха облечени като черкези. Така минаха две години в налети и пиянства, докато Топ капу изпрати заповед до Охридския валия да избие разбойниците. Потерята ги удари, заспали в ракитака край Вардар. Всички, които не знаеха да плуват, изгинаха или от ятаган, или от мътните априлски води на реката. Миро изплува на десния бряг, добра се до някакъв катун, открадна най-охранения кон на циганите и следвайки руслото, тръгна към Охрид, следван от молби, ругатни и проклятия.

Една година по-късно срещна Наум Белиот. И двамата бяха търсени от властта, и двамата щяха да намажат въжето, ако паднаха в лапите на правосъдието.

— Има една работа — каза Белиот. — В шест часа по турско ела на кон в еврейската махала — разговорът се водеше в Скопие. — Знаеш ли къде е синагогата? Добре, ще те чакам.

Работата беше грабеж в дома на Самуил Леви, златар и лихвар, човека, който беше разорил цяло Скопие и срещу пет процента рушвет прибираше дълговете си с помощта на местния бимбашия Юмер и заптиите му.

— Ти варди ратаите — каза Белиот и хлътна в тъмната порта на висока сива къща.

Миро не се задоволи с ролята си. Събра слугите, заключи ги в избата и тръгна да търси Белиот. Завари го да лее еврейска кръв с яростта на йезуит. Жената на Леви лежеше изтърбушена, две сухи, та горели, момичета гледаха тавана с изцъклени, празни очи.

— Защо жените? — попита втрещеният бошнак.

— За да разбере това куче какво го чака, ако не даде златото!

Наум изглеждаше объркан, отчаян, дори изплашен.

Самуил Леви, напротив, с ясни очи и спокоен дъх чакаше края си.

— Говори, ефенди! — каза Миро. — По дяволите златото, живот спасяваш?

Леви поклати глава.

— Имам син, ефендилер. Златото ще остане негово. Опитът ще го научи да пази семейството си по-добре от мен.

Миро погледна Наум, но освен яд и отчаяние не откри други чувства по лицето му.

— Какъв е твоя кяр, човече? — продължи бошнакът. — Утре ще те ядат червеите?

— Ти си червей, момче — каза Леви. — Червеи са баща ти, дядо ти… Червеи са жените, които са ви раждали!

Наум замахна с ятагана, но Миро успя да го спре навреме.

— Умре ли, ще отнесе златото в гроба!… Защо да сме червеи, чорбаджи? — продължи да пита той. — С какво твоя син е по-малко червей от мен?

Леви обърса лицето си, надигна се, седна на пода, взря очи в труповете на дъщерите си, преглътна и премести погледа си на бошнака.

— Ще ти кажа, убиецо на девици! — Самуил Леви се беше преборил с мъката, така че сега душата му, готова да литне към Йехова, и тленното му тяло само бавеше възнасянето й. — И ние сме роби, и вие сте роби, но ние владеем господарите си, владеем златото им, честта им, живота им, робите им… А вие, рая, нисша духом…

— Науме, удряй! — изкрещя Миро. Последва тъп удар и гласът на евреина заглъхна.

* * *

— Какво щеше да правиш със златото на евреина? — попита Челеби месеци по-късно. Бяха спрели конете на две-три левги от София и чакаха да минат горещините, преди да влязат в града. Нямаха пукнат грош, от няколко дни ядяха плодове, стомасите им се раздираха от сюргюн, ръцете омаляваха, краката едва ги удържаха на седлата.

— Знам ли? — след дълго мислене отговори Наум. — Да го бяхме докопали, щяхме да мислим.

— Не така! — Миро поклати глава. — Прав беше евреинът, царство му небесно. Златото те прави господар. Нямаш ли го, ти си роб, лайно! — Бошнакът се изплю шумно. — Леви умря господар, баща му е бил господар, синът му господар ще бъде… Разбираш ли? Това искаше да каже проклетият му чифутин… А ние какво — скитаме от място на място, тук ударим, там ударим… Съберем някоя лира, после ги хвърляме за вино и циганки. Живот ли е това, Науме? Прав е, червеи сме и червеи ще си останем!

— Добре де, няма да пием, никакви циганки… Къде ще станем господари, като навсякъде ни дебне бесило?

Миро не отговори нито тогава, нито по-късно, на свечеряване, когато влязоха в София с вид на търговци едряци, дошли да въртят алъш-вериша си в града на баните…

Бягството им беше кърваво и безславно. Опитаха да оберат ханджията, у когото бяха отседнали, но подозрителният шоп беше предупредил конака, че в хана му са останали подозрителни типове. В престрелката убиха коня на Челеби, а два куршума го удариха в гърдите под гърлото и в десния прасец. Белиот не го изостави, напротив, преметна го на коня пред себе си и се юрна в паническо бягство. Миро се свести в лозята край Татарпазарджик. Наум го беше оставил в ръцете на овчари каракачани и беше тръгнал да се погрижи за прехраната им. Когато се върна, носеше четири наниз-пендари и две пушки чекмаклийки. От каракачаните купиха овен и вино, събраха ги на курбан, пиха, пяха, побратимиха се с кръв и изпаднаха в пиянски несвяст. Слънцето ги разбуди по икиндия. Нямаше помен от овчари, ни от злато, ни от коня на Белиот, но пушките лежаха до тях, а това все пак беше нещо. Тръгнаха на юг.

— Ще се качим на някоя гемия — каза Наум. — Там и да те обере някой, няма къде да се скрие.

Миро прие този аргумент и подпирайки се на чекмаклийката, тръгна след него. Млад беше, силен, раните му бързо се съсирваха, тялото му лесно понасяше несгодите, а с него вървеше Наум Белиот, човекът, който му беше спасил живота, побратимът… Какво повече можеше да иска. Тръгнаха през планините. Белиот се надяваше да настигне каракачаните, но скоро забравиха за тях. Родопа гъмжеше от села едно от друго по-богати, плячка имаше, а този път късметът беше на тяхна страна. Миро бързо разбра, че Белиот е човек на действието, че не му липсва ни сила, ни кураж, но че главата му работи бавно, мъчително и че мисленето го уморява. „Добре — рече си Челеби. — Аз ще мисля, ти ще действаш!“ Белиот разцъфна, успокои се, сънят му се върна, руменината на лицето също.

— Виждаш ли оная къща, Науме? — казваше Миро. — Щом мръкне, ще я ударим. Ти влизаш с пищовите и мълчиш. Шукне ли някой, стреляш в главата му. Само главата, запомни, да не кажеш после, че не съм те предупредил?

Нападаха бързо, вероломно и се оттегляха безшумно и без помайване. Заприличаха на богати, отрупани със сърма и сребро търговци, но когато се налагаше, вадеха от дисагите униформите на спахии, позлатените ятагани и посрещани със салтанати и угодничество, сядаха в кафенетата и замайваха местния башибозук с бабаитски небивалици. Говореше Миро, Белиот пиеше вино, ядеше козя пастърма и мълчаливо се възхищаваше от находчивите лъжи на бошнака…

Когато захладня и над Родопа започнаха да се трупат облаци, Челеби поведе побратима си към морето. Някъде долу, между Дедеагач и Солун щяха да търсят място за усядане, постоянен дом, жени и съдбата на господари. Наивността на откъснатите от света планински турци ги беше подвела да мислят всички рязани за глупаци. Още с влизането в Кавала започнаха митарствата по конаците. В големите градове „бошлафа“ на доверие нямаше никаква стойност, там човекът беше тескере, а без тескере се превръщаше в хайдук, във враг на Империята и попадаше в зандана. Следствието беше бързо. Прегледаха им багажа, откриха спахийските униформи, смъкнаха им потурите, разбраха, че не са правоверни, биха ги на голо с върбови пръчки, докато признаха, че са убили и ограбили аскери на Падишаха, и ги изправиха пред кадията. Стар, белобрад съдия с гуреливи очи и празна уста изслуша обвинението, отпи с мляскане глътка кафе и определи съдбата им.

— Да се обесят в неделя, християнския петък на мегдана на Кавала, баш кога бият камбаните и гяурите се стичат на църква!

Беше вторник. Оставаха им пет дни престой на белия свят. В тъмницата завариха Марин капитан. В неделя и тримата като Христос и разбойниците щяха да тръгнат за небитието.

— Имате ли оръжие? — Без да мърда от ъгъла си, попита Марин.

— Нямаме — отговори Белиот.

— Язък. Ако имахте, щяхме да драснем… Кога писне мюезинът…

— Аз имам нож — обади се Челеби.

Марин мълча дълго, после каза:

— И той ще свърши работа.

Вечерта преди молитвата двете заптиета влязоха да им дадат хляб и да сменят жабурясалата вода. Марин хвърли ножа в гърдите на вардиянина с чекмаклийката, а Миро и Белиот се хвърлиха на водоносеца. Докато Челеби му чупеше врата, Белиот му беше пръснал и сърцето, и черния дроб с ковашкия си чук, както в приливи на самохвалство наричаше юмрука си.

— Стига — обади се капитанът. — Псовиса… Щом зине мюезинът, излизаме. Белиот с ръце на гърба, ние с Челеби като стража.

Думите му заглъхнаха във висок, протяжен вой. Беше пет часът по турско време, време за вечерна молитва.

Марин закла пазача на конфискуваната си гемия, опъна платната и отпраши към Дедеагач. Капитанът беше българин от солунските села, но от дете беше сраснал с морето и на суша се чувствуваше уязвим и преследван. Далаверата му беше контрабанда на маслини и олио, но не се отказваше да пренася и по-опасна стока, оръжие за критяни, избягали каторжници от Измир и Адана, мюсюлмани шиити, осъдени като еретици от фанатичните софти, търсещи спасение на персийския бряг. Марин капитан не се гнусеше от никаква работа, стига да се плащаше в злато и да риеше престола на султана, когото мразеше като Сатаната и презираше като изпражненията си. На шестнадесет години беше тръгнал по контрабанда с баща си, но две години по-късно една гъркиня отрови стария с гъби и оттогава плаваше сам или със случайни помощници. Хитър, потаен и подозрителен, Марин нямаше доверие никому и никога не предприемаше два курса с един и същ екипаж. С годините, беше прехвърлил двадесет и петте, той се беше превърнал в отчаян самотник. Не прощаваше нито предателства, нито обиди, отмъщението му бе едно-единствено, кръв, а трескавите очи на опасен луд го превърнаха в напастта на пристанищата, които отбягваха дори най-мръсните и разюздани типове на Леванта. Марин беше среден на ръст, слаб, сух, с тежки ръце и изпъкнали жили на врата като у анадолските хамали. Имаше малките черни очи на пор и нос, паднал по арменски над устата му. Беше клал турци, майка му беше отвлечена по харемите, когато старият плуваше с гемията, а той едва прохождаше, беше клал гърци… и любовницата на баща си, и двамата й братя, и моряци в пиянски свади, и сирийци, и ливанци, и всякакви, така че вече трета година никой не дръзваше да се качи на гемията му и той опъваше цялата хамалогия сам. Така и го заловиха. Беше тръгнал с хиляди сирийски саби от Халеп, но налетя на буря. Четири денонощия се бори със стихията. Когато влезе в Егея и вълната падна, обра ветрилата и се просна в койката… В нея го спипаха властите, заспал до контрабандното оръжие, хвърлиха го в зандана, осъдиха го на бесило, после съдбата го срещна с Челеби и Белиот.

Когато слязоха в Солун, първата им грижа бе да се снабдят с надеждни тескерета. Наум и Миро бяха силни мъже, не го разпитваха, не му досаждаха със сълзливите си истории. Имаха братски отношения и малко по малко Марин започна да ги харесва. Чуваше ги да говорят за тескерета, но докато не изкараха заедно две егейски бури и не ги видя как даянат на опасности и умора, държа устата си като закована с цигански клинове. Една нощ все пак се добраха до Солун и Марин реши да им гласува доверие.

— Чакайте тук — каза той. — Ще ида да наема коне. Вие лежете на дъното на гемията!

— Къде отиваме — попита Челеби.

— В един манастир, за тескерета… — беше отговорът.

Няколко дни по-късно потропаха на портата на манастира „Памакаристос“.

* * *

Пет лета тримата наемници служеха за лична охрана на игумена, отец Филип Ткон Македонец, плуваха чак до Киев през Понт и нагоре по Днестър и Припят до патриаршията, бяха при арменския патриарх Варлаам, при етиопския патриарх — негър Максим, — и навсякъде с опасни и тайни мисии. Пренасяха злато и светини, избиваха мекерета и доносчици, избиха сума турци и евреи, уредили чрез Илдъза да изкупят земите на светите православни обители. Работеха много, говореха малко, спяха в полудрямка като котките. Понякога Наум изпускаше веселия си нрав и запяваше някоя от безбройните си битолски песни. Пееше хубаво, гърлено, с дълбок цветен баритон. Миро затваряше очи и го слушаше. Марин капитан пригласяше наум и времето минаваше по-леко. Една нощ отец Филип прати да ги викнат в „Памакаристос“.

— Седнете, момчета — благо започна той. — Хапнете, пийте вино, от Света гора го донесоха братята. Починете си, дълъг разговор ни чака.

— Ти говори, отче, ние и така си почиваме — обади се Миро, — че нали го знаеш Наум от Битоля… Кога нещо не му е ясно, започва да се поти като коч!

Архонтът игнорира тези думи, но все пак започна да говори.

— Знаете, християни, Византия беше велика империя, твърдина на православието, скала срещу догми и извращенията на ересите… но се възгордя ромеят и го удари на разврат, суета и дела неугодни богу. Знаете как наказва Всевишния? Спомнете си Содом и Гомора, и до днес развалините им стърчат в Ханаан за предупреждение и страхом божий. Византиецът пренебрегна предупрежденията свише и тогава Творецът изпрати от арабската пустиня варварите на Осман рязания. Опомни се християнина, но беше късно. Хамутът на робството му беше надянат и той заживя живота на вола. Никой не знае за колко века ни наказва господ бог, но едно е сигурно — светец днес е оня, който с огън и меч се опълчи срещу догмите на Мохамед лъжепророка и в кръв залее престола султански. Имаше такъв светец, момчета. Отоманите го наричаха Белия дявол, християните — княз Вангел Авалов, дон де мар, или по нашенски „господар на моретата“. Хиляди читаци паднаха от ръката на този мъж, но бог го прибра до дясното си коляно за отдих и възнаграждение. — От очите на Филип потекоха две сълзи и бавно, като бисери по мрамор се изтъркаляха в брадата му. — Днес при нас е дошла вдовицата на Вангел дон да моли за помощ срещу враговете му… — игуменът стана и с широки крачки тръгна из магерницата. — Ще оставим ли в беда вдовицата на светеца, християни? — остро, пискливо, с очи в тавана извика той.

— Няма, свети отче — плахо, като на себе си отговори Наум и им върза ръцете. Марин и Миро се спогледаха, но вече беше късно.

— Анатема за онзи, който пренебрегне дълга си на християнин, за да тъне в разврат и пустословие в таверните на сатаната! — Отец Филип се отпусна уморено и запъхтян и развълнуван мълча дълго. — След три дни тръгвате за Молдова. Ако изпълните дълга си достойно, ще ви благословя с опрощение на греховете, но да ви пази господ, ако оскверните с дела, думи и помисли паметта на светеца! До гроб ще ви преследва проклятие, а в отвъдното — страшен съд и вечните мъки на ада!

Когато по обратния път Миро избухна:

— Глупак малоумен, кой те би по устата да обещаваш!

Наум произнесе първата си и единствена реч:

— Аз съм православен християнин от Битоля, Челеби. Всяка неделя баща ми слагаше новите си дрехи и ни водеше на църква. Пееше, и аз пеех, всички пееха… В душата ми светло, мозъка просветляваше, Челеби. Тогава знаех, аз съм българин от Македония, а читаците са мои врагове до девето коляно, до амина! Така ли е, Марине? Прав ли съм, питам? И после как стана така, как се завъртя света, че простият човек не знае кой е свой, кой не? Така не може, Челеби! Аз ти го казвам, ако да ме смяташ за малоумен глупак! Ние сме християни, божем, и ако един светец на нашата вяра ни вика на помощ от гроба, вълци да бяхме, на човеци щяхме да се превърнем и пак да идем!

Яздиха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Минаха много часове, всеки момент Солун щеше да изплува из хълмовете, когато Марин капитан се обади.

— Прав е Наум, Челеби. Така не може. Вълци да бяхме, пак щяхме да потърсим своите!

Но когато попаднаха в Скендера и княгиня София ги превърна в кучета, оказа се, че срещу християни ги насъсква. Е, не всички бяха православни като Марин капитан и Белиот, вярно, че някои бяха от римокатолическата ерес, но все пак се кланяха на кръста и почитаха светата неделя, денят, определен свише за въздържание, смирение и прочистване на калта земна. Един ден Наум се накокошини и попита.

— Защо избиваме християни, господарке? Светът, е пълен с ислямити, да им опустее името!

В очите на княгинята блесна геена огнена. Господи, каква жена беше нейно височество! Каква фурия, боже! И с каква желязна ръка командваше мъжете, и с какво смирение и любов коленичеше до гроба на мъжа си, и с какви очи гледаше на запад, откъдето очакваше да се появят синовете й.

— Молим те да отговориш, господарке — Марин капитан се притече на помощ на Белиот.

— Добре, кучета крастави! Ще ви кажа, изчадия, но това е последният въпрос, който ми задавате, или, ей богу, дяволите ще ви вземат! — София ги въведе в хола на кръглата къща, покани ги около камината, заповяда да сервират месо и вино, изчака ги да заситят глада си и задоволи любопитството им. — Светът гъмжи от лакеи и предатели. Не този, който държи нож срещу гърдите ви, непременно е най-страшният враг. В тъмното пълзят голи охлюви, прилепи късат месата ви, змии ви чакат в постелите. За да воювате със султана, момчета недозрели, за да ви нарекат утре последователи на Белия дявол, първо трябва да избиете лакеите на Топкапъ, да разпорите коремите на всички, които ви дебнат в мрака. А защитите ли гърба си от удари из пусия, тогава тръгнете на велика битка и заслепете славата на свети Георги Копиеносец! Дотогава обаче, песове ръмжащи, ще удряте само този, който аз ви посоча! А сега, марш навън! Ще влизате тук, когато ви повикам!

— Тя е права — каза Марин капитан. Лежаха на тъмно в дама на Котленеца и слушаха пръхтенето на конете в пълните ясли.

— И щедра — добави Белиот.

— Вие двамата сте си плюли в устата. — Миро се бореше със съня и от тримата най-малко се тревожеше кого ще нападат. За него беше достатъчно да има легло, злато, храна в изобилие и ръката на султана да не стига до бърлогата му. — Кучета крастави, песове ръмжащи… Да сте чули нещо друго от устата й?

— Устата й е люта — отговори Марин, — но със същите думи нарича синовете си!

* * *

Удряйки един след друг зърнените крале и чокоите на Буджак, наемниците бяха свикнали да срещат сина на едноръкия Лазар. Марс скиташе из огромния дори за ездач район от Исмаил до Татарбунари и от Килия до Скендера. Момчето вървеше неуморно, тичаше като елен, дебнеше като котка, ловуваше като рис. Едва беше навършил осемнадесет години, но беше хвърлил мъжки бой и беше натрупал и сила, и ловкост…

Лежейки на нара в тетовския хан, Миро виждаше като сега как копелето на Белия дявол се стрелва като кошута в храстите, без да ги разклати, и какъв безшумен и безмилостен преследвач беше, когато си набележеше ловна жертва. Големият му брат Константин беше пълната му противоположност. Преди да научат, че са братя, наемниците не ги сравняваха. Княз Авалов беше господар, благородникът, който не си знаеше ни земите, ни златото, човекът, който ги презираше като убийци и можеше да ги затрие с една дума, с едно трепване на клепача… и не го правеше. Защо? Тогава ни един от тях не намери верния отговор. Княз Константин се ожени, роди му се син и за тяхно облекчение престана да идва в Скендера. Заповеди получаваха или направо от княгинята, или от охтичавия й иконом Влаха. От време на време имаше нещо за свършване, но щом приключи татарската война, враговете на Авалови рязко намаляха, така че по-голямата част от деня лентяйстваха или скитаха по ловджилък из непроходимите дебри на Буджак. И тогава в имението се върна Филип Паяка. Всички нещастия започнаха с неговото появяване, а и не само на фамилията, на всички, свързани с Авалови.

Миро отново се пресегна за виното и отново пи до преливане… „По дяволите, тоя Паяк е истински син на дявола! Отне жената на единия си брат, стреля в коня на другия… Само нещастия, където се появи, нещастия!“ Миро плю на пода. Ако не беше Паяка, и досега Марин капитан щеше да клати жилавото си тяло на седлото…

Челеби се обърна по корем и затвори очи. „Никой не е прокопсал от мислене“ — каза си той, преди да потъне в съня…

На сутринта в стаята му нахлуха заптии.