Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол. Синове

Първо издание

Редактор: Ивайло Дичев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Веселина Недялкова

Коректор: Ива Данева

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Формат: 32/84/108

Тираж: 52 112 екз.

Печатни коли: 18

Издателски коли: 15,12

УИК 15,45

Дадена за набор на 10.X.1988 г.

Излиза от печат на 25.II.1989 г.

Цена 1.64 лв.

История

  1. — Добавяне

3

Княз Константин Авалов спа нервно и се надигна преди разсъмване. Византиецът вече четеше на свещ в зимната градина. Алика спеше, разсипала червената си коса по възглавницата. Щеше да спи до обяд, макар истинското й пробуждане да започваше едва на свечеряване. Днес щеше да се събуди в ярост. Австрийският император Рудолф II почина мирно в ложето си и кронпринц Фердинанд беше обявил траур. Това значеше, че балът у посола на Свещената източна империя се отменя. Светският живот в Яш традиционно започваше с този октомврийски бал, за да продължи до началото на юлските горещини. Сега календарът се объркваше за неопределено време, а това вещаеше, че в близките седмици жена му ще бъде непоносима. „Горките слуги“ — помисли Константин, колебаейки се да влезе ли при Филип Ткон, или да прегледа сметките, струпани на камара в кабинета му. „Догодина ще подновя житния трансфер!“ Бръкнал дълбоко в джобовете на копринения си халат, Константин седеше в сянката на портала, все още незнаещ накъде да тръгне…

— Влез, княз?

Константин пристъпи усмихнат. „Филип Ткон е бил пират. Не току-така има очи на гърба си!“

— Добро утро, ваше блаженство — поздрави той. — Безсъние ли ви мъчи?

— Не — Ткон остави книгата. — На моята възраст тялото има нужда от малко сън. Грижи ли те будят посред нощ, сине?

Константин почувства топлината на обръщението, седна пъргаво и дръпна звънеца за прислугата. Появи се Йоан негъра, личният слуга на жена му, подла маймуна, която би удушил със собствените си ръце, ако не знаеше какво ще последва.

— Донеси плодове и събуди кухнята! Кафе и закуска за нашия гост!

Негърът се поклони угоднически и изчезна.

— Грижите никога не свършват, ваше блаженство — започна Константин, но потомъкът на династия Македонец го спря ласкаво:

— Остави куртоазията за салоните, Константине. Или ако държиш да ме титулуваш, наричай ме архонт.

„Този мъж е бил близък на баща ми. Върнал го е в Европа, променил му е смисълът на войната, направил го е враг на султана… Ние му дължим съществуването си… Та нали той е завел Белия дявол на онзи остров Киркира, където е срещнал майка ни…“

— Как те наричаше баща ми? — широко усмихнат попита младият княз.

— Архонт. Наричай ме и ти така. Къде е нашата прелестна домакиня?

— Спи. — Константин побърза да смени темата. Йоан внесе грозде и ябълки, след него се зададе количката на прислугата. Когато отново останаха сами и тишината се смеси с изгрева, попита: — Харесва ли ти Молдова, архонт?

Византиецът вдигна избелелите си зелени очи, спокойни, както само примирението и въздържанието можеха да смирят погледа на бившия воин, на пират, на високомерен претендент за диадемата на василевсите.

— Молдова вече не съществува, Константине — тихо отговори той. — Буджак до Днестър се подчинява на Високата порта, а крал Стефан Батори Полски и трансилванският княз Георг Ракоци са решени да си поделят княжеството на Сигизмунд.

Константин почувства сърцебиене в гърлото.

— Сигурен ли си, архонт?

Византиецът кимна.

— Пречеше им император Рудолф. След неговата смърт подялбата е въпрос на дни.

— Но това ще усили властта на султана? Вдовицата на Белия дявол ще се окаже поданица на Отомания? — Ткон продължи да кима. — А Яш? В чии ръце ще падне столицата?

— На изток от река Серет ще управляват пановете, на запад наследниците на Габор Бетлем Трансилвански.

— Откъде знаеш такива подробности, архонт?

Византиецът се усмихна тъжно.

— С годините и ти ще се научиш да разгадаваш домогванията на владетелите — отговори той, избягвайки прекия отговор. Мълчаха дълго.

— Защо ми казваш всичко това, архонт? Когато конницата на шляхтите се разположи под прозорците ми, аз така или иначе ще го науча. Предупреждаваш ли ме? Или ме съветваш?

Отново ги затисна мълчание. Вангел се събуди. Чуха го да крещи от прозореца. Всяка сутрин така разговаряше със сина на съседите. Ратаите поведоха конете на водопой, Йоан пееше една от безбройните си диви песни, блъскайки в унес дъното на някоя медна посуда.

— Не знам, княз. Бих искал да кажа: „Отведи семействата си в безопасност“, но не знам такова кътче на земята. Британия беше островът на Надеждата… Беше. Полско-литовското кралство воюва с татари и казаци, Валенщайн с Густав Адолф, Лудвиг XIV с фламандци и австрийци, италианските кралства воюват помежду си повече от двадесет години, а нито в Испания, нито в Отоманската империя вашето фамилно име може да разчита на гостоприемство.

— Да, така е. — От устата на Ткон Македонец течеше самата истина. Наистина, къде? Киркира, родният остров на майка му. Но и той беше отоманско владение, макар че Високата порта вече десета година със сетни сили устояваше на претенциите на… Константин вдигна глава и срещна погледа на архонта.

— Сети ли се, княз?

— Венеция?

— Републиката е единственото убежище за вашия род!

— Но там е вуйчо ми Менон… Майка ми го е осъдила на смърт?

— Ти и Филип ще отмените тази присъда. Във властта ви е. Щом Белия дявол го пожали навремето, синовете му могат да постъпят по същия начин!

„Белия дявол?“ От години Константин се опитваше да нарисува верен портрет на баща си. Името му предизвикваше най-различни чувства, у едни страхопочитание, стигащо до обожанието, при други презрение, примесено със страх, завист, любопитство… какво ли не, само не и безразличие. Вангел дон де мар беше успял да респектира всеки, до който се беше докосвал. Ако съдеше по разкази и спомени, образът беше твърде противоречив, за да му се довери безрезервно. Склонността на Белия дявол към нападение, бесният му гняв, отмъстителността създаваха от покойния пират така наречения холерик, тип опасен и, общо взето, рядко срещан. Константин би нарекъл холерик единствено брат си Филип… Но това беше само част от образа на Великия дон. Ако можеше да се вярва на майка им, а все пак тя беше живяла с него, беше му родила двама синове и бракът им беше безупречен, породен от любов и протекъл в хармония, тогава Белия дявол ставаше внимателен, търпелив, недоверчив, хитър, властен, а това беше типично за меланхолика, беше в пълен разрез, дори в нетърпимост с холеризма и създаваше напълно недостоверен образ. Самият той изявен меланхолик, по природа склонен към анализ, търсещ истината, дори болезнената, не можеше да приеме на доверие толкова противоречиви описания.

— Архонт, баща ми прости ли на Менон?

— Да, макар албанецът да посягаше към врата му.

— Ако му простя аз, Филип ще го разкъса!

— Ще говоря и с него, и със София. На север от Дунава предстоят преломни събития, но султанът е зает с войни из моретата. Воюва с персите за Египет, с Русия за Армения и кюрдските планини, с Венеция за Крит, Кипър, Киркира, с Британия си съперничат подмолно за някои африкански пристанища… В Буджак ще управлява бейлербей Кенан паша Румелийски. И сега станът му е на брега на Дунава. Той е страхлив, подлостта му е широко известна и ще ви затрие по карагьозчийски с фермани, дунанми и маанета и ще получи награда от клана Кюпрюлю, който вече петдесет години управлява Империята. Венеция е принудена да воюва с Високата порта, ако не иска да бъде удушена в собствените си стени, вашият род е осъден на вечна война с исляма, затова и мястото ви е там, сред доновете на Републиката.

„Има нещо вярно!“ — мислеше Константин, заслушан в думите му, но заедно с това виждаше и една непреодолима пречка. Републиката не признаваше аристократичните титли, а никой, и господ бог не би убедил Алика да се откаже доброволно от единствената си истинска любов — дворцовата принадлежност. Дъщеря на земевладелец от Търговище, познала охолството от пелените, Алика нямаше отношение към богатството, ламтежът за злато й беше чужд, но титлите я замайваха. Константин все по-често мислеше, че именно те бяха истинската причина за техния брак, създаваха й чувство за значимост и превъзходство и тя по-скоро би рискувала бедност, дори опасност от затриване на целия род, отколкото нова незначителност на името си.

— Не знам, архонт. Такава стъпка трябва да се обмисли внимателно. Родовите интереси са преплетени с твърде много лица, фирми, банки, за да мога с един замах да ги откъсна и пренеса другаде!

— Затова съм тук, княз, за да ти помогна. Мисли, съветвай се… След десет дни ще се върна за отговора ти.

— Къде отиваш? — изненадан попита Константин.

— При брат ти Филип.

— Но ти ни гостуваш едва една нощ? Алика ще се почувства оскърбена?

Ткон сложи длан на ръката му.

— И разочарованията, и радостта минават бързо, сине. Като славата.

Веднага след обяда Константин изпрати каретата за Скендера и влезе в кабинета си. Бюрото му беше отрупано със сметки, с доклади, с приходо-разходни ордери на банка „Братя Бернщайн“. Алика все още спеше. Малкият яхна коня и придружен от негъра, тръгна да съпроводи най-близкия приятел на дядо си до река Прут.

— Ще изчакам сала да се отдели от брега и ще се върна — каза Вангел.

Константин не възрази, макар че пътят беше тежък и едва ли щеше да се върне преди здрач.

Цареше дълбока, мъртвешка тишина. Къщата на площад „Галан“, или дворецът „Галан“, както го наричаше Алика, кънтеше като празна делва, а в ранния следобед и самият Яш изглеждаше мъртъв. Щеше да възкръсне надвечер за сделки и балове. Една държава не може да живее така, поне не само така, дявол да я вземе!

Константин отдели второстепенните дела и се зае с неотложните. Трябваше да погаси сметките на жена си, дали някой ден Алика ще се заинтересува (поне от учтивост) на каква сума възлизат личните й разходи… И какви глупости купува, по дяволите! Дванадесет позлатени канделабри? Къде ли мисли да ги разполага? Сто ярда манчестърско сукно, десет самурени кожи, десет норки, десет чинчила… „Господи!“ Константин подписа сметките и ги пъхна в плика за банката. Следваше подробен доклад върху зърнената конюнктура на изток от Днестър. Ордите на Кримското хаганство бяха унищожили посевите и тазгодишната реколта можеше да бъде считана за компрометирана, а това значеше, че на следващия есенен пазар и търсенето, и цената щяха да се покачат двойно. Вода Сокон Мехия съобщаваше, че киевският княз и крал Стефан Батори са подписали договор за съвместна отбрана от май до август и са разположили специална конна охрана по пътя от Ровно, през Виница, до Исмаил на дунавската делта, откъдето тръгваха зърнените кервани за Пеща, Виена и германските княжества. „Може би заслужава да се опита?“ Фамилията имаше силози и във Виница, и в Исмаил, а на кея в Кобадин все още се полюшваха шхуните на Белия дявол, царство за плъховете, разбира се, и корветът, който сега принадлежеше на Спайдер… С какво ли ще се занимава този негодник? С лов, с жени, с пиянство? Ще удари Менон? Малко вероятно. По-скоро вуйчо и племенник ще се сдушат за ужас на майка му. Белия дявол ще се обърне в гроба, духът му ще витае из Буджак като… върколак… Все пак и корветът, и Скендера са негови? А ако му предложа участие? Майка ни изби зърнените крале, така че практически сега тази дейност е в ръцете на незначителни влашки сдружения, които предпочитат да купуват зърно от дунавските крепости Русчук, Никопол и Видин… Изтокът е в ръцете ни, достатъчно е да се протегнем… По Ткон Македонец можех да пратя писмо за Спайдер? Или да прехвърля тази грижа на старата?

Тя е единственият човек, който може би има някакво влияние над него…

Константин мина на банковите операции. Годините ставаха все по-неспокойни, затова избягваше да държи големи суми в яшкия клон на банката, но прехвърлянето на златото му отнемаше минимум един ден в седмицата и Константин сериозно беше започнал да мисли за наемане на юридически съветник и в Яш. Виенският адвокат Аарон Асса се разпореждаше безупречно с капиталите им, но след процеса срещу княз Вангел Авалов, Сигизмунд беше забранил на „мръсния евреин“ да прекрачва границите на княжеството му. Властващият княз беше тежко болен, от години прикован на легло, но някой престараващ се царедворец можеше да си спомни заповедта му и да вкара в затвора почтения, умен и най-важното предан Асса. „Става все по-трудно наемането на верни хора!“

Князът се изправи, разкърши снага и застана на прозореца в момента, когато Алика се измъкваше от къщата. Това беше именно измъкване. „Може би не иска да ме безпокои?“ Толкова деликатност не й беше присъща. И къде ли отива в тоя… мъртъв час? Високопоставените й приятелки щяха да спят най-малко до свечеряване… А и без карета? Константин подписа всички сметки, разходите отново надхвърляха приходите, прибра по-заплетените дела в секретера, заключи го и излезе от кабинета. Кафе „Сибиу“ беше единственото място, където можеше да отиде. В солидната двуетажна постройка се събираше аристокрацията и новобогаташите на молдовската столица. Заведението служеше като кафене, борса, мъжки клуб със стаи за развлечение и като място за размяна на политически новини, светски клюки, като арбитражна на спорове и свади, като съд (присъдите бяха невалидни), но последствията понякога разоряващи. Два пъти в годината тук се провеждаха маскен балове, посрещаха се празници, включително християнските, зад стените му, в буренясалия двор се уреждаха дуели денем, любовни срещи по всяко време на денонощието. Тук се продаваше единственият вестник на княжеството „Страхом Божий“. Кафе „Сибиу“ служеше за аптека, зъболекарна, козметичен салон за мъже. Предприемчивата му съдържателка домнула Лиза строеше хотел, долепен до старата сграда, който дискретно наричаше офицерска приемна… Кой знае, може би вече беше завършила строителството?

Константин извървя площад „Галан“, заобиколи градината на двореца и влезе в „Сибиу“. Нямаше никой, беше рано, но Лиза излезе да го посрещне.

— Добре дошъл, княз Авалов? Не съм ви виждала отдавна.

— Бях в Буджак, Лиза. Разпореди да ми сварят черно кафе?

— Разпоредих — усмихната каза съдържателката. — Видях ви отдалече. Как е благородната ви майка?

— Добре, Диза, благодаря. Старее, но се държи.

— Няма ли да се върне в Яш.

— Селският живот й допада. На тази възраст жените търсят усамотение в спомените.

Разгърдено и предизвикателно момиче внесе кафето, на подноса имаше две чаши… „Лиза ще ми прави компания? Какво ли иска да научи?“ Съдържателката се отпусна в креслото срещу него и отвори кутия с пури.

— Все още нямате пороци, княз?

— Все още… — колко ли годишна беше Лиза. Добре изглеждаше, кожата на гърдите й беше млечнобяла, по врата, лицето и ръцете все още нямаше бръчки, но погледът я издаваше. Най-бързо остаряваха очите на жената.

— Чухте ли новината, княз? Негово височество заминал за Францбад? — Лиза изглеждаше възбудена, като че ли уплашена, но Константин беше разсеян и забравил пророчествата на Ткон Македонец.

— Сигизмунд е болен, Лиза. Виждате ли нещо странно?

— Взел е цялата си свита… Включително унгарската конница.

— Така ли? И как се тълкува това в салоните?

Лиза се огледа. От вътрешните стаи се подаваха лицата на нейните дами, очите им го опипваха, като че ли очакваха съдбовен отговор.

— Говори се за нашествие от север и от юг. Конницата на султана преминала Дунава. Татарите се спускали по Днестър на салове.

— Глупости — каза Константин. — Буджак е спокоен. Та нали онзи ден бях в бащиния си чокоят?

— Момичета — извика Лиза, — княз Авалов отрече! Нищо не ни заплашва в „Сибиу“!

„Девиците на удоволствието“ излязоха от дискретното си убежище и нахлуха в салона.

— А крал Стефан Полски? Вярно ли е, че нахлул в Седмо градското княжество? Кой ще ни защити от турците? Вярно ли е, че харемите им са пълни с християнски момичета?

Константин взе кафето си и ги изчака да млъкнат.

— Любезни госпожици — все пак каза той, — уповавайте се на вашите защитници. Тук, в сърцето на Молдова, вие сте в пълна безопасност.

— Сигурен ли сте, княз? — недоверчиво попита Лиза. Константин кимна.

— Могъщите християнски владетели няма да допуснат султана на север от Дунава… Благодаря за кафето, Лиза.

— Тръгвате ли, княз? Защо не вземете сиестата си при нас? Момичетата ще бъдат поласкани?

— Друг път, Лиза, чакат ме неотложни дела!

Княз Авалов извървя обратния път. Яш спеше, дори просяците му дремеха в сенките на пожълтелите кестени, но дворците „Енеос“, „Мойчан“, „Марко Северни“ бяха затворени, прозорците запердени, вратите залостени… „Нима е започнало бягство?“ Дворецът изглеждаше напуснат, съседните имения „Върбас“, „Маринеу“, „Сеге Урану“ също… Единствено „Галан“ приличаше на обитаема къща. Константин подмина дома си, прекоси реката, изкачи хълма и застана над Гвардейския на негово височество Сигизмунд конен полк. Още по пътя тишината взе да го тревожи, но от билото на рида картината му се стори тягостна. Полкът беше отпътувал, може би ескортираше княза, но по пътя за Клуж се точеше безкрайна колона от карети, каруци, ездачи, дори пеши бежанци с покъщнината на гръб пълзяха на запад. „Бягство?“ Първата му мисъл беше да изпрати близките си във Виена, но нито Вангел, нито жена му бяха в „Галан“, а и ако опасността беше толкова непосредствена, Ткон Македонец щеше да се върне.

Константин влезе в къщата и седна да чака. Свечеряваше се, но нито Вангел, нито Алика се връщаха. По залез се появи Аурел Абруд. Беше яхнал алената си хановерска кобила, изглеждаше запъхтян, възбуден, черните му очи святкаха гневно.

— Турците ли чакаш, Константине? — пресипнало викна той. — Няма да закъснеят! Снощи са минали Дунава между Прут и Серет. Наближават Яш.

Княз Авалов скочи.

— Вангел изпраща византиеца към реката!

— Бързо… Коня!

Константин оседла жребеца, яхна го като насън, заби шпорите и препусна към Прут. Аурел яздеше до него. Отминаха влашките села и започнаха да изкачват Буковина. Ставаше все по-тъмно, захладня, луната все още не беше изгряла. „Всеки момент ще видим реката!“ — паниката му нарастваше. Вече знаеше, че няма да срещне Вангел по обратния му път. Надеждата му беше, че е успял да премине Прут и заедно с Ткон Македонец язди към Скендера… Заслепи ги огън. По протежението на реката, докъдето стигаше поглед и на север, и на юг, горяха клади. Турците бяха разположили биваците си на десния бряг и протяжният лай на зурните им трепереше във въздуха.

— Господи! — промълви Константин. — Господи, смили се над сина ми!

— Да се връщаме, княз? Сега всичко е в ръцете на бога!

Константин беше онемял, оглушал, взираше се безсмислено в огъня като нощна пеперуда в свещ, по гърба му шуртеше пот, зъбите му тракаха като на престарял вълк, изоставен от глутницата.

— Константине?

— Върви, Аурел… Магдалена те чака… Трябва да намеря Вангел!

— Ако са го заловили, ще го откупиш! Върни се в „Галан“ и чакай известие.

— Вангел е там, долу, Аурел… Отивам да го търся… — князът смушка коня. — Върви, Аурел… Бог да те пази!

* * *

Княз Константин Авалов се бореше с треперенето и чакаше да го въведат, при османския предводител. Входната тента на шатрата беше вдигната и през кривящия образите огън виждаше двама мъже, седнали на дебели възглавници, да бъркат с ръце в тава, пълна с нещо бяло, може би ориз. Кенан паша и неговият гост вечеряха. От Карпатите духна леден вятър, замириса на сняг. Конете бяха наметнати с чулове, конниците лежаха около огньовете. Само той и двамата му пазачи подлагаха гръб на северняка. Тревога, студ и нетърпение… „Докога това куче ще ме държи прав?“ Константин се опитваше да търси сина си с поглед, но ако турците държаха пленници, то едва ли беше тук, в близост до шатрата на пашата? „Не се ли набутах сам в капана? Може би сега Вангел е на десетки версти оттук, в пълна безопасност? Ако не дай боже нещо се случи с мен, Аурел ще предупреди брат ми. В живота се мразехме, но в смъртта ще останем братя… Смъртта примирява и най-страшните врагове!“

Гостът на пашата се изправи, излезе пред шатрата и каза нещо. Охраната го подкара с върховете на ятаганите. Константин се извърна вбесен, но гласът на велможата го закова на място.

— Господине — тембърът беше висок, писклив тенор, езикът френски. — При неподчинение охраната има заповед да убива!

Константин Авалов преглътна обидата, наведе се и прекрачи входа на шатрата.

— Вие ли се представихте като княз Авалов? — попита пашата, без да промени позата си.

— Да, паша… — Константин понечи да приближи огъня, но тежката ръка на придружителя падна на рамото му.

— Кажете всичките си имена, княз! — заповяда пашата.

Авалов механично изрече цялата си фирма. В шатрата гореше огън, вятър не го мъчеше, а като че ли и тревогите му намаляха. Той беше сред мъже, с които можеше да разговаря.

— И търсите сина си?

— Да, паша.

— Кажете и неговото име?

— Княз Вангел Авалов.

Османлиите се спогледаха. Весели, като че ли ласкави пламъци блеснаха в очите на бейлербея.

— Навремето негово височество великият везир Мехмед Кюпрюлю паша беше оценил главата на един разбойник със същото име!

Константин почувства нарастваща паника.

— Много вода изтече оттогава, паша. Синът ми няма шестнадесет години. Бива ли едно дете да отговаря за деянията на дядо си?

— Аллах, не! — Кенан протегна ръка и му посочи възглавница. — Седнете, княз. Ернест паша ще се разпореди да потърсят момчето сред пленниците.

Другият велможа имаше сини очи, остър малък нос, руси коси, подаващи се под чалма, опасана с лисича кожа.

— Аз съм германец, княз, но правоверен мюсюлманин! — Ернест паша предвиди въпроса, изпревари го, поклони се по турски и излезе от шатрата.

— И така, княз, вие сте син на Белия дявол?

— Да, паша. Бях по-малък от моя син, когато баща ми загина.

— Велик враг! — Кенан се поклони ниско. — Преписката по издирването му е от Светото писание по-дебела… Какви потомци остави Белия дявол, княз?

— Двама синове и внук… вашия пленник, паша. Със сина ми пътуваше един елински калугер, възрастен човек, беззащитен…

Бейлербеят запали къса лула и се излегна на възглавниците.

— Говорете, княз!

— За духовника ми е думата… Беше мой гост.

— Не се ли казва Филип Ткон този божи служител? — попита пашата.

Константин изтръпна. Имаше чувството, че лети в пропаст.

— Да, ваше превъзходителство. Откъде знаете това име?

— Империята ни е велика, княз. Агенти бол, ядат пилафа ни. Елинът воюваше при Лепанто под командата на Белия дявол, нали? И той има дял в срама на адмирал Али паша, да опустее името му!

Най-накрая Константин позна истинската интонация на пашата. Това, което беше взел за кротост, беше притворство, добронамереността — лукава ехидност, разговорът — разпит… „Да, сам паднах в трапа, но повлякох и други… Повлякох близките си!“

— Къде е брат ви Филип, княз?

— Добре сте осведомен, паша!

— Великата империя трябва да познава враговете си.

— Брат ми и аз никога не сме вдигали ръка срещу султана!

— Все още… — пашата се усмихна учтиво, дори дружелюбно. — Та къде казахте, че се намира княз Филип?

— Не знам, паша. Писмата идваха от Британия, но вече втора година мълчи.

— Моите сведения са други, княз. Съгледвачите на Падишаха, да се роят дните му, докладваха в Илдъза, че княз Филип е на територията на княжеството?

Константин окончателно се поддаде на отчаянието си.

— Какво искате от моя дом, паша? Ако е злато — ще се откупим. Ако е властта ни — нямаме власт… Ако дължим прошение за милост — по корем ще се влача в краката на султана, но за бога не посягайте на невръстни деца! Белия дявол е мъртъв, а ние, синовете му, живеем в мир с Империята.

— Засега, княз — Кенан плесна с ръце. В шатрата влетяха вардианите. — Конят на княза. Да си върви в мир — обърна се към Авалов. — Ако синът ви падне в наш плен, ще пратим човек за преговори и злато!

Кенан скочи пъргаво, изтласка го от шатрата и пусна тентата зад гърба му. Когато възсядаше коня, Ернест паша се появи от мрака.

— Височайшият ви син не е сред пленниците, княз. Най-вероятно ви чака вкъщи.

Константин пришпори жребеца и се понесе като луд. Не чувстваше нито студ, нито клоните, които го биеха през лицето. Когато скочи пред „Галан“, целият град тънеше в мрак. Обходи всички стаи. Нямаше никой, нито Вангел, нито Алика, нито слугите… „Къде ли е жена ми, по дяволите!“ На бегом прекоси площада и хлътна в Абруд. Къщата беше пуста, вратите и прозорците заковани. Заковани и напуснати бяха и „Върбас“, и „Сеге Урану“, и „Мойчан“, и „Марко Северни“…

Обезумял, Константин връхлетя в „Сибиу“… И тук нямаше никой. В целия Яш беше останал само той, княз Константин Авалов, злощастният потомък на Белия дявол.

През нощта плъзнаха мародери. Княз Авалов зареди мускетите, запали светлините и седна да чака. Цигани разбиваха дворците, грабеха, пееха и танцуваха. Напалиха огромен огън на площад „Галан“ и започнаха да делят плячката с крясъци, пиянски крамоли, сбивания с ножове. Тук-там пламнаха пожари, скоро половината Яш потъна в огън. Нощта се озари като ден, но османските орди все още не влизаха в града.

На разсъмване се появи Йоан. Дрехите му бяха разкъсани, златните обеци изтръгнати от ушите му, сега те висяха като кървави парцали.

— Къде е Вангел? — Князът му помогна да седне, поднесе му чаша вода, изчака го да си поеме дъх.

— В плен, господарю… Заловиха сала. И младият княз, и архонта с вериги на краката пътуват на юг.

— А ти… Ти защо си тук, мръсен роб!

— Аз съм слуга, господарю… За слугите откуп не дават. Като падна нощта, минах през стана им, никой не ме спря и ето ме тук?

„Значи все пак Вангел е в ръцете на мюсюлманските кучета?“ — Константин взе всичкото злато, което имаше в наличност, облече самурения си кожух и отново препусна към реката.

— Няма да мърдаш оттук, Йоане! Ако нападнат „Галан“, стреляй с всички мускети! Ако не опазиш къщата, жив ще те одера… Къде е княгиня Алика?

— Не знам, господарю. Когато тръгвах към Прут, нейно благородие спеше още?

„Така беше!“ Константин го видя с очите си и въпреки това не му повярва. Мръсният негър беше единственият, който знаеше всичко за Алика.

Константин прелетя през цигански катуни, стреля напосоки на опитите им да го спрат, излезе от града и се понесе към реката. И помен нямаше от турците. Ако биваците им не тлееха още, никой не би познал, че тук е минал нашественик… Но когато тръгна на юг, пред очите му се откри истинска трагедия. Селата бяха изгорени, в пепелищата се валяха изгорени тела на жени, деца, старци. „Къде ли са отвели мъжете?“ И църквата беше осквернена, но най-тежко впечатление му направи екзекуцията на архонта. Прикован на кръст от рендосани бели дъски, Филип Ткон Македонец беше ослепен, скопен, а после и заклан от ухо до ухо. Главата му се вееше на вятъра като глава на плашило.

Князът падна от коня и рева дълго, отчаяно, безпомощно… „Вангеле, сине, какво ли са направили с младия ти живот? Кучетааа, синът на Белия дявол е жив? Отмъщението му ще бъде страшно!“

Когато кризата поразмина и в кръвта му остана единствено ярост, Константин продължи пътя си. Яздеше ходом, вглеждайки се във всеки труп, но никой от погиналите не беше Вангел. Спахиите бяха опожарили и разграбили земята между Серет и Прут, една овца не бяха оставили, една колиба не беше пожалена от огън, един жив свидетел не беше оставен да разказва… и така до Галац, на брега на Дунава, на стотина версти от столицата, на самата граница с Влашкото княжество. Беше нощ, когато стигна Дунава. Оттатък реката, на десния бряг горяха огньовете на биваците, виеха зурни, гърмяха тъпани. Победителите празнуваха славната си победа! „Хора ли са това, господи? Веднъж наситен, дори звярът знае милост!“

Прав на гърба на жребеца, взрял очи на юг, давещ се от жлъчката на омразата, княз Константин Авалов разбра баща си, великия дон де мар, пирата, първия княз Авалов…

* * *

Йоан изми архонта, облякоха го в бяло, прибраха го в ковчега и потеглиха за Скендера. „Ще го погреба до баща ми — мислеше съсипаният от умора Константин. — Заедно воюваха с рязаните, и двамата Османови жертви станаха… Нека в смъртта останат заедно!“