Франк Хърбърт
Фани Мае (22)

Нито един език досега не е успял напълно да се справи с темпоралните отношения.

Мнение на Гоакините

Маккай и Тулук спореха по теорията за пътуване във времето, без да обръщат внимание на охраняващите ги щурмоваци, които очевидно намираха разговора им за твърде интересен. Шест часа след разпита на племенния вожд Бирич ъв Анк теорията вече се разискваше оживено във всяко кътче на Бюрото. Привържениците й бяха толкова, колкото и противниците.

По настояване на Маккай, те се бяха настанили в една от залите за междувидова тренировка, бяха инсталирали огромен информационен екран и се опитваха да свържат теорията на Тулук със странното подреждане на атомните частици — явлението, наблюдавано във волската кожа и другите органични вещества, които бяха докопали от Абнет.

Тулук смяташе, че странното подреждане може да се преизчисли като пространствен вектор, който да ги насочи към скривалището на Абнет.

— Трябва да има някакъв вектор с начална точка в нашето измерение — настояваше Тулук.

— Дори и да е така, с какво ни помага това? — попита Маккай. — Абнет не е в нашето измерение. Аз предлагам да се върна при Кейлбана и…

— Нали чу какво каза Билдун. Няма да ходиш никъде. Ще оставим щурмоваците да се грижат за хидробола, докато ние тук се концентрираме върху…

— Но, Фани Мае е единственият ни източник на нова информация!

— Фани… а, да. Кейлбанът.

Тулук имаше навика да се разхожда нагоре-надолу. Беше си начертал един маршрут около центъра на стаята и обикаляше в кръг. Челюстните му израстъци бяха прилежно прибрани в долната част на лицевият му отвор така, че само очите и дихателно-речевото му отверствие оставаха открити. С помощта на разклонението в долната част на тялото му, което му служеше за крака, той обикаляше зад кучекреслото, заемано от Маккай. Оттам извървяваше разстоянието до далечния край на залата и стигаше близо до един щурмовак Лаклак. После се връщаше на зиг-заг през начупената линия от щурмоваци, които се въртяха наоколо, стигаше до масата, върху която Маккай си драскаше нещо, обикаляше кучекреслото му и отново поемаше по същия маршрут.

Така ги намери Билдун, когато влезе в залата. Той махна на крачещия Рийв да спре.

— Отвън има цяла тълпа новинари — изръмжа. — Не знам как са се докопали до историята, но явно много им допада. Вече си представям заглавията: „Краят на Света дойде, плашат Кейлбаните!“ Маккай, имаш ли нещо общо с това?

— Абнет — отвърна Маккай без да вдига поглед от сложните драсканици, които чертаеше.

— Но това е лудост!

— Никога не съм твърдял, че е нормална. Знаеш ли колко много новинарски визии, предавателни системи и разни други медии контролира тя?

— Е да… сигурно, но…

— Някой свързва ли нея самата със заплахата за край на света?

— Не, но…

— Това не ти ли се вижда странно?

— Откъде може някой от тях да знае, че тя…

— Как може да не знаят, че точно Абнет ни набута в тая каша с Кейлбаните? — настоя Маккай. — И то особено след разговора си с теб! — Изправи се, хвърли листа с драсканиците си на пода и тръгна между две редици щурмоваци.

— Чакай! — рязко викна Билдун. — Къде отиваш?

— Да им разкажа всичко за Абнет.

— Полудя ли? Тя само това и чака, за да ни лепне обвинение в клевета!

— Тогава ще изискаме личното й присъствие като обвинител — каза Маккай. — Трябваше по-рано да се сетим за това. Най-добрата защита: лично да докаже обвинението.

Билдун го настигна и закрачи до него между кордона от щурмоваци. Тулук ги следваше отзад.

— Маккай, — викна му Тулук — не забелязваш ли някаква задръжка в мисловните си процеси?

— Изчакай да се консултираме по въпроса с Правния отдел — каза Билдун. — Може и да си прав донякъде, но…

— Маккай, — повтори Тулук — не забеляз…

— Млъкни! — отряза го Маккай. Спря и се обърна към Билдун. — С колко още време мислиш, че разполагаме?

— Кой знае?

— Ами ако са само пет минути? — пипита Маккай.

— О, не, сигурно повече.

— Но не си сигурен, нали?

— Поставили сме щурмоваци в хидробола… е, атаките на Абнет са ограничени до миним…

— Все пак, можем ли да си позволим да рискуваме?

— Естествено не, но…

— Е, тогава ще разкажа на ония новинарчета отвън…

— Маккай, тази жена е пуснала пипалата си на такива високи равнища в управлението, каквито дори не можем да си представим — предупреди го Билдун. — Ти не знаеш какви неща открихме в… имаме достатъчно информация, за да се занимаваме в продължение на…

— Значи тя си има свои хора и на най-високо ниво, а?

— В това няма съмнение.

— Точно затова е време да дръпнем завесите.

— Ще настане огромна паника!

— Ние имаме нужда точно от паника. Тя ще накара огромно количество разумни да се опитат да се свържат с нея. Нейни приятели, близки, врагове, откачени. Направо ще ни залеят с потоци от информация. А, на нас наистина ни трябва още информация!

— Ами ако тия празноглавци — кимна към вратата Билдун — откажат да ти повярват? И преди са те чували да разправяш някои доста странни приказки, Маккай. Какво ще стане, ако само ти се изсмеят?

Маккай се поколеба. Никога преди не бе чувал Билдун да говори толкова нелогично. Билдун — разумният, винаги отличаван за находчивостта си, брилянтният си аналитичен ум и безпогрешната си преценка! Нима и Билдун беше от тези, които Абнет е купила? Невъзможно! Вероятно участието на Пан Спечи със замразена самоличност в тая мръсна история е предизвикало огромен емоционален шок сред вида на Пан Спечите. Трябваше да се добави и това, че Билдун беше пред прага на его колапс. Какво ли ставаше в психиката на Пан Спечите с наближаването на момента, когато трябваше да се превърнат отново в безмозъчен инкубаторен зародиш? Мисълта за това не предизвикваше ли у тях емоционална лудост? Не нарушаваше ли мисловният им процес?

С повишен тон, но така че само Билдун да го чуе, Маккай попита:

— Готов ли си да направиш изявление пред медиите като шеф на Бюрото?

— Не, разбира се!

— Познаваме се отдавна — прошепна Маккай. — Мисля, че се разбираме и взаимно се уважаваме. Ти нямаше да заемаш директорският стол, ако аз се бях кандидатирал за него. Знаеш това много добре. Питам те като приятел: Смяташ ли, че можеш да се справиш със задълженията си в условията на тази криза?

Яростна гримаса изкриви лицето на Билдун, после бързо премина и се смени със замислено изражение.

Маккай чакаше. Когато моментът настъпеше, смяната на егото щеше да хвърли Билдун в тръпнещ колапс. Нова индивидуалност щеше да се появи от неговият инкубатор — разумен, който щеше да знае всичко, което знаеше и Билдун, но щеше да бъде абсолютно различна в емоционално отношение личност. Настоящият шок не ускоряваше ли колапса? Маккай се надяваше да не е така. Той искрено харесваше Билдун, но в момента личните чувства трябваше да бъдат забравени.

— Какво се опитваш да направиш? — промърмори Билдун.

— Не се опитвам нито да те правя за смях, нито да ускорявам някои… естествени процеси — каза Маккай. — Моментът обаче е критичен и изисква незабавни действия. Така че ако не ми отговориш искрено, ще поискам оставката ти и ще вдигна страхотен шум.

— Дали мога да се справя със задълженията си? — бавно изрече Билдун. Поклати глава. — Ти знаеш отговора, толкова добре колкото и аз. Само че ти също имаш да обясняваш някои свои грешки, Маккай.

— Всички грешим, нали? — попита Маккай.

— Стига толкова! — пристъпи към двамата Тулук. Погледна първо Билдун после Маккай. — Трябва да ви се извиня, но ние Рийвите имаме много остър слух. Чух всичко. Сега чуйте и моето мнение. Силните емоционални сривове, или както и да ги наречем, които съпътстваха заминаването на Кейлбаните и оставяха след себе си толкова много смъртни случаи и полудяване, че трябваше да се тъпчем с такива огромни дози яростин и…

— Значи, мисловните ни процеси наистина са забавени? — попита Билдун.

— Даже повече от това — каза Тулук. — Тези стресови вълни нанасят поражение на нормалното функциониране на мозъчния апарат. Новинарските медии няма да се присмеят на Маккай. Разумните са се побъркали да търсят отговор на странното безпокойство, което е обзело всички ни. Наричат го „периодично полудяване“ и търсят всякакви възможни обяснения за…

— Губим време — прекъсна го Маккай.

— Какво искаш да направим? — попита Билдун.

— Няколко неща — отвърна Маккай. — Първо, искам да се постави Стедиън под карантина. Пластичните фризьори да се изолират. Да не се разрешава на никой да пристига на планетата или да я напуска.

— Това е лудост! Какви причини можем да им дадем?

— Откога БюСаб трябва да обяснява постъпките си? — попита Маккай. — Нашето задължение е да забавяме процесите на управлението.

— Надявам се знаеш, че се движим по ръба на пропастта, Маккай!

— Второ, — невъзмутимо продължи Маккай. — Ще се позовем на клаузата за извънредни ситуации в договора ни с Таприсиотите и ще изискаме да ни уведомяват за всеки контакт, който някой от заподозрените приятели и близки на Абнет може да се опита да установи с нея.

— Ще ни обвинят, че се опитваме да поемем властта в ръцете си — задъха се Билдун. — Ако това се разчуе, ще избухнат бунтове, ще се стигне до кървави саморазправи. Нали знаеш колко ревностно разумните пазят свободата на личността си. Освен това, клаузата за извънредни ситуации не е направена за това; тя е процедура за идентификация и забавяне на нормал…

— Ако не направим това, ще загинем, и Таприсиотите ще загинат заедно с нас — каза Маккай. — Това трябва да им стане абсолютно ясно. Трябва ни тяхното доброволно сътрудничество.

— Не знам дали ще мога да ги убедя — възпротиви се Билдун.

— Ще трябва да опиташ.

— Но с какво ще ни помогне всичко това?

— Таприсиотите и Пластичните фризьори функционират по начин, подобен на този на Кейлбаните, но с много по-малка… енергийна мощ — каза Маккай. — Убеден съм в това. Всичките използват един енергиен източник.

— И какво ще стане като изолираме Пластичните фризьори?

— Абнет няма да издържи дълго без услугите им.

— Но тя вероятно си има цели батальони с Пластични фризьори!

— Да, но Стедиън е техният пробен камък. Веднъж щом изолираме планетата и мисля, че дейността на Пластичните фризьори навсякъде ще замре.

Билдун погледна въпросително към Тулук.

— Таприсиотите разбират много повече за свръзките, отколкото показват — каза Тулук. — Мисля, че ще те послушат, ако им кажеш, че последният Кейлбан е на път да достигне абсолютното разпадане на свръзките. Мисля, че ще разберат важността на това.

— А би ли я обяснил на мен самия, ако нямаш нищо против? Щом Таприсиотите могат да използват тези… тези… значи трябва да знаят как да избегнат опасността!

— А питал ли ги е някой? — попита Маккай.

— Пластични фризьори… Таприсиоти… — промърмори Билдун. — Какво още си намислил?

— Връщам се в хидробола — каза Маккай.

— Там не можем да ти осигурим достатъчна защита.

— Знам.

— Онази стая е твърде малка. Ако Кейлбанът се съгласи да дойде…

— Тя няма да се премести. Питах я вече.

Билдун тежко въздъхна, един чисто човешки жест. Пан Спечите бяха възприели и доста други неща освен външният вид на хората. Различията все пак си оставаха твърде големи, напомни си Маккай. Хората едва едва можеха да надзърнат в сложния мисловен процес на Пан Спечите. Какви ли наистина бяха мислите на този горд разумен сега с наближаването на неизбежната инкубаторна замяна? Скоро щеше да се появи новата личност от инкубатора. Но макар и нова тя щеше да разполага с цялата хилядолетия натрупвана в инкубатора информация, с цялата…

Маккай вдиша дълбоко, стисна устни и силно издиша.

Как предаваха Пан Спечите тази информация от един индивид на друг? Те казваха, че остават винаги свързани, притежателят на егото и другарите му по инкубатор, активният член и изпадналите в летаргия, мислещият естет и робуващите плътоядци.

Винаги свързани? Но как?

— Ти разбираш ли свръзките? — внезапно попита Маккай и впи поглед в очите на Билдун.

— Виждам за какво си мислиш — присви рамене Билдун.

— Е?

— Може би ние Пан Спечите също притежаваме тази сила — каза Билдун. — Но ако е така, то я притежаваме без да я съзнаваме. Няма да кажа нищо повече. Твърде близко си до нарушаване личната неприкосновеност на инкубатора.

Маккай кимна. Личната неприкосновеност на инкубатора беше най-святото нещо за Пан Спечите. Те не биха се поколебали да убият, за да я защитят. Никаква логика или разумна причина не биха могли да спрат автоматичната реакция, щом веднъж започне. Билдун бе постъпил като истински приятел и го бе предупредил.

— Просто сме отчаяни — каза Маккай.

— Съгласен съм — с изпълнен с достойнство глас каза Билдун. — Можеш да постъпиш така, както предложи.

— Благодаря ти — отвърна Маккай.

— Обаче отговорността е твоя — добави Билдун. — Действаш изцяло на своя глава, Маккай!

— При положение, че успея да я запазя на раменете си — каза Маккай.

Отвори вратата към стълпотворението от новинари. Измъчени щурмоваци образуваха линия, която едва успяваше да удържи напъните на тълпата. Първото, което хрумна на Маккай, когато видя сцената бе, че всички които участваха в навалицата, са незащитени от неговата посока.