Франк Хърбърт
Фани Мае (2)

Всяко Бюро е жив организъм, а бюрократът е една от неговите клетки. Тази аналогия ни помага да разберем кои са по-важните клетки, кои са най-застрашени, кои най-лесно заменими и колко е лесно да бъдеш посредствен.

Късни Писания на Билдуун IV

Маккай се намираше на Тутълси, планетата на медените месеци. Отне му един час да довърши развода, след което се върна на плаващият дом, който бяха закотвили край острова Цветя на любовта. Дори вълшебните питиета на забравата, приготвяни на Тутълси не можаха да му помогнат, помисли си Маккай. Този брак се бе оказал излишно губене на време. Вече бившата му жена не знаеше достатъчно за Млис Абнет, въпреки че в докладите се споменаваше, че в миналото са били близки. Но това е било в друг свят.

Този му брак беше петдесет и четвърти по ред. Последната му съпруга бе с по-светла кожа от предишните и доста по-опърничава от тях. И за нея това не беше първи брак. Пък и твърде рано бе заподозряла какви са истинските мотиви на Маккай да се ожени за нея.

Спомените го накараха да се почувства виновен. Яростно се отърси от това си чувство. Нямаше време за лигави сантименталности. Твърде много бе заложено на карта. Тъпа женска!

Тя вече се бе изнесла от плаващият дом и Маккай усещаше неприязънта на съществото. Той бе разбил идилията, която плаващият дом бе конструиран да създава. Веднага щом си тръгнеше и къщата щеше да си възвърне обичайната любезност. Тези плаващи домове бяха нежни създания, чувствителни към раздразнението на разумните.

Маккай започна да опакова багажа си. Старателно провери комплекта с инструментите: подбор от стимуланти, пръчки пластичен взрив, други експлозиви с различно предназначение, лъчемет, защитни очила, пентограми, тампон с униплът, разтворители, минипютър, монитор за Таприсиот, холоскенер, руптери, компаратори… всичко на място. Комплектът представляваше компактен малък пакет, който той криеше във вътрешния джоб на маскировъчното си яке.

Напъха малко бельо и дрехи в една чанта. Останалото си имущество опакова и надписа за изпращане до складовете на БюСаб. Остави пакетите върху две кучекресла. Те като че ли споделяха неприязанта на плаващия дом. Останаха неподвижни дори когато той нежно ги погали.

Е, добре… Все още се чувстваше виновен.

Въздъхна и извади S-образния ключ. Този пространствен скок щеше да струва сума ти пари на Бюрото. Кордиалити се намираше на половин галактика разтояние оттук.

Пространствените врати работеха безупречно, но Маккай чувстваше леко безпокойство, че трябва да осъществи пътуването със средства, напълно зависими от Кейлбаните. Имаше нещо зловещо в това. S-образните пространствени врати бяха станали толкова общоприети, че повечето от разумните ги използваха без да си задават въпроси относно същността им. Маккай бе споделял това безгрижно отношение преди тревогата вдигната от Бюрото във връзка със сегашния случай. Сега сам се чудеше на себе си. Това нехайно отношение показваше колко лесно разумната мисъл може да попадне в капана на самозаблуждението. Податливостта към самозаблуждение бе обща черта за всички разумни. Пространствените врати на Кейлбаните бяха напълно приети от Конфедерацията на Разумните от около деветдесет стандартни години насам. Но за цялото това време се знаеше за съществуването само на осемдесет и три Кейлбана.

Маккай подхвърли ключа нагоре и сръчно го улови.

Защо Кейлбаните настояваха всички да наричат дарбата им „S-образен ефект“, заплашвайки с отказ да предоставят възможностите си за ползване? Какво толкова важно имаше в едно име?

Трябва да тръгвам, каза си Маккай. Но все още не помръдваше.

Осемдесет и три Кейлбана.

Вдигнато по тревога, Бюрото пазеше пълна секретност по проблема. А той беше следният:

Кейлбаните просто изчезваха един по един. Ако изобщо това което правеха Кейлбаните можеше да се нарече „изчезване“. И всяко такова изчезване бе съпроводено с масово измиране или изгубване на разсъдъка сред разумните.

Нямаше съмнение относно факта, че този проблем бе натресен на БюСаб вместо на някое от полицейските отделения. Правителството си го връщаше тъпкано при всеки удобен случай. Властимащите се надяваха да дискредитират Бюрото. Маккай с безпокойство се замисли за скритите мотиви на собственото му избиране за агента, който да се справи с тази задача.

Кой ли има причини да ме мрази? зачуди се той, докато пъхаше личният си ключ в пространствената врата. Отговорът бе, че много хора имат основателни причини да го мразят. Милиони хора.

Пространствената врата започна глухо да боботи с вибрациите на ужасяващата си енергийна мощ. Люкът на вихровият цилиндър на вратата рязко се отвори. Маккай се стегна за да посрещне лепкавото съпротивление и пристъпи в цилиндъра. Усещането бе като да плуващ във въздух, който изведнъж се е превърнал в желе. Съвсем нормално изглеждащ въздух, но все пак, желиран.

Маккай се озова в една доста семпла канцелария: обичайното извиващо се бюро, дежурното осветление от мигащи лампи на тавана и планинска гледка, разкриваща се през прозрачната стена. Покривите на Дивжън Сити се мержелееха в далечината под надвисналите сиви облаци, а отвъд тях проблясваше сребристото море. Имплантираният му мозъчен часовник показваше, че е късен следобед — осемнайстия час от двадесет и шест часовото денонощие. Това беше Кордиалити, един свят отдалечен на двеста хиляди светлинни години от планетарния океан на Тутълси.

Зад него люкът на вихровия цилиндър рязко се плъзна обратно на мястото си с дразнещия звук на късо съединение в електрическа мрежа. Слаб мирис на озон изпълни помещението.

Двете стандартни кучекресла в стаята бяха добре обучени да се грижат за господарите си, забеляза Маккай. Едното от тях започна да го побутва зад коленете, докато той пусна чантата си и се просна удобно в него. Кучекреслото започна да масажира гърба му. Очевидно бе инструктирано да го отпусне и отмори докато чака някой да се появи в стаята.

Маккай започна да се настройва към заобикалящите го звуци от нормалното ежедневие. В някакъв коридор отвън се чуваха стъпки на разумен. На Рийв, ако се съдеше по звука — характерното за тях влачене на едната пета по пода. Отнякъде се дочуваше приглушен разговор. Маккай долови няколко думи на Лингва-галакс, но разговора приличаше по-скоро на мултилингвистичен.

Размърда се на място, което накара кучекреслото да се загърчи в конвулсивни вълнисти движения, за да го успокои. Тази пресилена натрапена загриженост го раздразни. Къде беше Фурунео? Маккай се укори за прибързаното раздразнение. Фурунео вероятно имаше доста задължения тук като планетарен агент на БюСаб. А и нямаше как да знае колко важна и спешна е сегашната им задача. Това май беше една от планетите, където БюСаб нямаше добре изградена мрежа. Само безсмъртните богове знаеха колко много работа има Бюрото и без това.

Маккай се замисли за собствената си роля в живота на разумните същества. Някога, преди много векове, група разумни с натрапчивия психологически импулс „да правят добро“ бяха завзели управлението. Без да осъзнават сложните комплекси на вина и самонаказание, скрити в основата на този импулс, те бяха изхвърлили от управлението почти цялата бюрокрация, както и всичко останало, което забавяше развитието на процесите. Огромната машина, управляваща света на разумните, бе включена на висока скорост и започна слепешката да се търкаля все по-бързо и по-бързо. Закони бяха създавани и отричани в продължение само на час. Огромни кредити се отпускаха за щяло и нещяло и биваха профуквани за седмица. Пръкнаха се нови комитети и министерства за най-невероятни неща и веднага започнаха да избуяват като бурени.

Правителството се превърна в огромно колело на разрушението, неуправлявано от никой, което се въртеше с такава трескава скорост, че превръщаше в хаос всичко, до което се докоснеше.

В отчаянието си, шепа разумни създадоха Саботажния Корпус, за да се опитат да забавят скоростта на колелото. Наложиха се кръвопролития и други форми на насилие, но колелото бе забавено. След време Корпусът се превърна в Бюро, във видът, в който съществуваше и днес — една затворена в себе си организация, група от разумни, които предпочитаха леките диверсии пред насилието, но… бяха готови да употребят и насилие, ако се наложи.

Една врата се отвори от дясно на Маккай. Кучекреслото му застина. Фурунео влезе, приглаждайки с ръка посивелият кичур над лявото си ухо. Стиснатите му устни издаваха киселото му настроение.

— Подранил си — каза той, побутна другото кучекресло и се настани срещу Маккай.

— Това място сигурно ли е? — попита последният. Погледна към стената, откъдето го бе изхвърлил вихровият цилиндър. Пространствената врата беше изчезнала.

— Препратих вратата обратно долу през собственият й цилиндър — каза Фурунео. — Взел съм всички необходими мерки да обезопася стаята. — Облегна се назад и зачака Маккай да заговори.

— Онзи хидробол още ли е там? — Маккай кимна към прозрачната стена и морето, което се виждаше в далечината.

— Наредил съм на моите хора да ми съобщят веднага, ако предприеме някакви действия — отвърна Фурунео. — Както ти казах, приливът го изхвърли на брега снощи. Заседна на една скала и от тогава не е мърдал.

— Заседна?

— Поне така изглежда.

— Някаква следа от раздвижване вътре?

— Доколкото можахме да видим — не. Хидробола изглежда някак… поочукан. Има някакви вдлъбнатини и драскотини отвън. За какво е целият този шум?

— Без съмнение, си чувал за Млис Абнет.

— Кой ли не е?

— Наскоро тя похарчила няколко квинталиона за да си наеме Кейлбан.

— Да си наеме… — Фурунео недоверчиво поклати глава. — Изобщо не съм подозирал, че може да се направи такова нещо.

— Нито пък някой друг е подозирал.

— Четох инструкцията за пълната мобилизация — каза Фурунео. — връзката на Абнет със случая не беше уточнена.

— Тя е извратена, както знаеш, пада си по боя с камшици — каза Маккай.

— Но нали я подложиха на терапия?

— Да, но не успяха да елиминират корена на заболяването й. Просто я нагласиха така, че да не може да издържа гледката на страдащо живо същество.

— Е, и?

— Тя намери изход, като си нае Кейлбан.

— Като жертва! — изуми се Фурунео.

Маккай видя, че Фурунео започва да разбира. Някой веднъж беше казал, че проблемът с Кейлбаните е, че не можеха да се вместят в никакви познати модели. И това, разбира се, беше вярно. Ако можете да си представите някакво реално съществуване, някакво създание, чието присъствие не можеше да се отрече, но което караше възприятията ви да тръпнат всеки път щом се опитате да го погледнете — тогава може би, ще можете да си представите Кейлбан.

Поетът Масарард ги бе нарекъл зазидани прозорци, отворени към вечността.

В първите дни, когато се появиха Кейлбаните, Маккай посещаваше всяка лекция или дискусия на Бюрото, свързана с тях. Той опита да си припомни една от тези дискусии, подтикнат от усещането, че там бе споменато нещо важно, което беше свързано със сегашния проблем. Беше нещо за „комуникативните затруднения в атмосфера на страдание“. Точният смисъл на това не му беше ясен. Странно, помисли си той. Като че ли постоянно размиващия се образ на Кейлбаните оказваше въздействие върху паметта на разумните същества, подобно на това, което оказваше върху визуалните им усещания.

Тук се криеше и истинската причина за безпокойството на разумните относно Кейлбаните. Техните артефакти — S-образните пространствени врати и хидроболите, които се смяташе, че обитават — бяха истински, но никой никога до сега не беше наистина виждал Кейлбан.

Наблюдавайки дребничкият като джудже агент, който седеше срещу него и размишляваше, Фурунео си припомни шегата, която се разпространяваше за Маккай — че е служил в БюСаб още преди да се роди.

— Значи си е наела играчка за бой, а? — попита Фурунео.

— Така изглежда.

— В заповедта пишеше за смъртни случаи, за изгубване на разсъдъка…

— Натъпка ли всичките си хора с яростин? — попита Маккай.

— Изпълних указанията, Маккай.

— Добре. Яростта като че ли действа защитно.

— Какво всъщност става?

— Ами, Кейлбаните започнаха да… изчезват — отвърна Маккай. — Всеки път, когато някой от тях изчезне и избухва вълна от смъртни случаи и… други неприятни ефекти, като физическо и психическо осакатяване, полудяване…

Фурунео кимна по посока на морето и остави въпроса си недоизречен.

Маккай вдигна рамене.

— Ще трябва да отидем и да хвърлим един поглед. Най-странното е, че преди да ни се обадиш изглеждаше, че във вселената е останал само един Кейлбан, наетият от Абнет.

— Как мислиш да подхванеш работата?

— Хм, уместен въпрос — отвърна Маккай.

— Този Кейлбан на Абнет — започна Фурунео — дал ли е някакво обяснение по въпроса?

— Не съм имал още възможността да го интервюирам — отвърна Маккай. — Не знаем къде се е скрила Абнет, нито къде е скрила него.

— Хм, не знаем, значи… — Фурунео примигна. — Кордиалити е доста затънтено място.

— Това си мислех и аз. Нали каза, че хидробола бил нещо поочукан?

— Това е доста странно, нали?

— Просто още една странност сред многото.

— Казват, че Кейлбаните не се отдалечавали от хидробола си — рече Фурунео. — А, и обичали да ги паркират близо до вода.

— Направил ли си някакъв опит да установиш контакт с него?

— Само обичайната процедура. Как открихте, че Абнет си е наела Кейлбан?

— Изфукала се пред някакъв неин приятел, който пък се похвалил на някакъв негов приятел, който… А, и един от другите Кейлбани намекна нещо такова преди да изчезне.

— Има ли някакви съмнения, че тези изчезвания са свързани с всичко останало?

— Хайде да отидем да почукаме на вратата на онова чудо и да разберем — отвърна Маккай.