Франк Хърбърт
Фани Мае (16)

Едно от основните изисквания към нас, агентите на БюСаб, може би, е това да правим правилните грешки.

Из характеристиката на Фурунео, писана от Маккай,

„Секретни досиета“ на БюСаб

Билдун стоеше на прага на личната лаборатория на Тулук с гръб към дългата външна стая, където асистентите на Рийва провеждаха повечето от изследванията си. Хлътналите очи на шефа на Бюрото излъчваха някакъв странен блясък, някакво особено сияние, което съвсем не прилягаше на хуманоидните черти на лицето му.

Чувстваше се слаб и тъжен. Имаше усещането, че се намира на дъното на дълбока пещера, чиито стени постоянно се приближаваха към него и го притискаха. Тук, на дъното не се усещаше полъхът на вятъра и не се виждаха звезди. Времето се затваряше над всички. Тези, които обичаше и тези, които го обичаха щяха да умрат. Цялата любов на разумния свят щеше да умре. Вселената щеше да остане бездомна, обвита в тъга.

Всяка фибра от хуманоидното му тяло оплакваше съдбата на снежинките, листата, слънцата, които щяха да осиротеят.

Чувстваше необходимостта от правилни решения и бързи действия, но се страхуваше от последствията на всичко, което би дръзнал да стори. Всяко нещо, до което се докоснеше, можеше да се разпадне и да изтече на прах между пръстите му.

Видя, че Тулук работи пред една маса до отсрещната стена. Беше отрязал ивица волска кожа от камшика и я бе опънал между две клеми. Само на милиметър по-надолу, успоредно на ивицата кожа бе поставена тънка метална пръчица, която висеше в пространството без никаква видима опора. Святкащи електрически искрици изпълваха празнината между двете. Приведен над масата, Тулук отчиташе данните от някакви скали в основата на уреда.

— Нещо важно ли прекъсвам? — попита Билдун.

Тулук превъртя някакъв ключ върху масата, изчака малко, после го превъртя още веднъж. Улови пръчицата в момента, в който невидимата сила, която я държеше я освободи. После я постави върху стойката на стената над масата.

— Глупав въпрос — каза той и се обърна.

— И така да е — отвърна Билдун. — Възникна един проблем.

— Ако ги нямаше проблемите, щяхме да сме безработни — каза Тулук.

— Май няма да получим главата на Фурунео — продължи Билдун.

— Мина толкова време, че и без това сигурно нямаше да можем да предизвикаме необходимата реакция на нервните окончания — каза Тулук. Присви лицевия си отвор във формата на S-изражение, което издаваше задълбочен размисъл при Рийвите, но което предизвикваше усмивки по лицата на другите разумни. — Какво казват астрономите за разположението на звездите, които е видял Маккай в небето над тайнствената планета?

— Смятат, че вероятно има някаква грешка при записа от имплантирания мозъчен рекордер.

— Така ли? И защо?

— Първо, няма дори и следа, нито най-нищожен намек за различие в звездните величини.

— Всички видими звезди имат еднаква светлинна интензивност?

— Очевидно.

— Много странно.

— Второ, — продължи Билдун — най-близкият модел на конфигурация на съзвездията до този, който е запечатан в съзнанието на Маккай, отдавна не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… ясно се различават Голямата Мечка, Малката Мечка, както и някои други съзвездия и зодиакални прилики, но… — присви рамене.

Тулук се бе втренчил в него неразбиращо.

— Тези имена абсолютно нищо не ми говорят — каза той.

— О, да… съвсем забравих — отвърна Билдун. — Когато ние Пан Спечите сме решили да копираме човешките форми, много внимателно и задълбочено сме проучили и цялата история на вида им. Тази конфигурация на съзвездията, за която ти говорех е същата, която е била видима от древната им родна планета.

— Разбирам.

— Още една загадка в добавка на това, което открих за материята на този камшик.

— Какво си открил?

— Нещо много странно. Части от кожата притежават структура с особено подреждане на атомните частици.

— Особено ли? Как така?

— Просто са подредени. Подредени абсолютно акуратно. Никога не съм виждал нещо подобно, с изключение на някои процеси на енергийно изтичане на флуиди. Като чели материалът е бил подложен на някакъв особен натиск или пресоване. Резултатът е донякъде подобен на този от неомазерно подреждане на светлинни кванти.

— Това не изисква ли огромно количество енергия?

— Вероятно да.

— Но какво ли може да го причини?

— Не знам. Най-интересното е, че това ново подреждане не е постоянно. Структурата показва признаци на така наречената „пластична“ или „формална“ памет. Тя бавно си възвръща обичайните, генетично познати форми.

Билдун долови ударението, което Тулук постави върху последното словосъчетание, и което издаваше неясната му тревога.

— Генетично познати? — повтори той.

— Това е другото, което ме притеснява — каза Тулук. — Нека ти обясня. Тези структури на атомните частици, както и отговарящите им свръх-структури, носители на генетичната информация, преминават през много бавна еволюция. Сравнявайки сходни структури, лесно може да се определи времето на образуване на даден екземпляр дори и до две-три хиляди стандартни години назад. Тъй като животинските клетки дават основните съставки от протеини за изкуствените ни хранителни разтвори, ние пазим доста пълен комплекс от техни образци от много дълъг период от време. Странното при този камшик — посочи го с един от речевите си израстъци — е, че генетичната му структура е много, много стара. Направо древна.

— Колко древна?

— Може би, от около няколко стотин хиляди години.

Билдун осмисли за момент казаното.

— Но нали по-рано твърдеше, че кожата е на не повече от две години.

— Така показваха тестовете чрез катализа.

— Възможно ли е този натиск при подреждането на атомните частици, за който говориш, да е объркал генетичната структура?

— Евентуално.

— Значи ти се съмняваш в това, така ли?

— Да.

— Нима се опитваш да микажеш, че този камшик е пренесен напред във времето?

— Не се опитвам да ти кажа нищо друго, освен фактите, които вече ти докладвах. Резултатите от двата теста, всеки от които е надежден сам за себе си, взаимно се изключват. Не съвпадат. Показват различно време на образуване на тестуваната материя.

— Пътуването във времето е невъзможно — каза Билдун.

— Винаги сме мислили, че е така.

— Не. Винаги сме знаели, че е така. Доказано е и по теоретичен път, чрез математически изчисления и по опитен път в научните лаборатории. Пътуването във времето е глупост, мит, измишльотина, която да забавлява въображението ни. Отхвърляме това предположение и остава единствената възможност: натискът, силата, която е причинила подреждането на атомните частици е променила и генетичната структура.

— Е добре — каза Тулук. — Възможно е структурата на веществото да е била… прецедена през нещо като филтър на атомните частици. Но, тъй като не притежавам нито такъв филтър, нито възможността да осъществя такова „прецеждане“, просто не мога да докажа това по опитен път.

— Все пак трябва да имаш някакви предположения.

— Имам. Просто не мога да си представя филтър, който би осъществил подобно подреждане на частиците без да разруши изцяло органичната структура на материалите, подложени на такъв огромен натиск.

— И какво излиза тогава? — на висок глас попита Билдун без да прикрива нарастващото си раздразнение. — Значи някаква невъзможна машинария е извършила нещо невъзможно с някаква невъзможна материя, при това прилагайки абсолютно невъзможна сила, която… която…

— Да, сър — каза Тулук.

Билдун забеляза, че асистентите на Тулук от външната стая започнаха да го стрелкат с учудени погледи. Влезе в лабораторията и затвори вратата.

— Дойдох тук с надеждата, че ще си открил нещо, което ще ни помогне, — каза Билдун — а ти ми задаваш гатанки.

— Недоволството ти не променя фактите — каза Тулук.

— Да, предполагам, че е така.

— Структурата на клетките от ръката на Паленкито бяха подредени по същият начин — каза Тулук. — Но само тези в близост до мястото на отреза.

— Изпревари следващият ми въпрос.

— Беше очевиден. Причината не се крие в преминаването през пространствената врата. Накарахме доста от нашите хора да минат през пространствени врати, носейки най-разнообразни материали. После тестувахме произволно избрани клетки, както живи, така и мъртви.

— Две гатанки за един час е повече, отколкото ми се нрави — каза Билдун.

— Две?

— Вече имаме двайсет и осем точки в пространството, засечени по време на сполучливите или не опити на Абнет да бичува Кейлбанът. Правите лини, съставени от тези точки и позицията на хидробола, обаче, съвсем не очертават конус. Така че и тази теория не излезе вярна, освен, разбира се, ако Абнет не скача от планета на планета.

— С контрола върху S-системата, който има тя наистина може да си подскача насам-натам.

— Не, не мисля, че е така. Не е в стила й. Тя е домоседка. Обича да се спотайва в леговището. Не би тръгнала да прави рокади без да е абсолютно наложително.

— Може би праща само Паленкитата.

— Не, тя всеки път е с тях.

— Досега сме събрали общо шест ръце и толкова камшици — каза Тулук. — Искаш ли да повторя тези тестове върху всички от тях?

Билдун се втренчи в Рийва. Не очакваше да чуе от него такъв въпрос. Тулук винаги е бил трудолюбив и никога не оставаше работата си недовършена.

— А ти какво би предпочел да правиш? — попита Билдун.

— Нали каза, че вече имаме двайсет и осем точки в пространството. Двайсет и осем е едно от Евклидовите идеални числа. Четири пъти простото число седем. Числото е абсолютен индикатор за произволност. Но ние очевидно сме изправени пред проблем, който изключва произволността. Следователно се сблъскваме с действието на организационен модел, който не може да се открие чрез числен математически анализ. Искам да подложа пространственото разположение на тези точки на пълен анализ, който да включва както изменението им в триизмерното пространство, така и във времето. След което ще потърся сходство в…

— Ще възложиш на някой от помощниците си тестуването на останалите ръце и камшици, нали?

— Това се разбира от само себе си.

Билдун поклати глава.

— Това, което прави Абнет, е просто невъзможно!

— Щом все пак го прави, значи е възможно.

— Но, те трябва да са все някъде! — ядно отвърна Билдун.

— Намирам за твърде странна — каза Тулук — тази привичка, която си усвоил от хората да казваш очевидни неща по такъв патетичен начин.

— О, върви по дяволите! В ада ти е мястото! — Билдун се обърна, излезе от лабораторията и затръшна вратата след себе си.

Тулук се втурна след него, отвори вратата и извика към отдалечаващия се гръб:

— Ако искаш да знаеш, ние Рийвите сме на мнение, че всички отдавна се намираме в ада!

Върна се край масата като продължаваше да си мърмори. Хората и Пан Спечите са невъзможни същества. Като изключим Маккай, разбира се. Ето един пример за човек, който поне от време на време беше способен да постигне разбирателство с разумните представители на висшите аналитични видове. Е, във всеки вид съществуваха и екземпляри изключения от общоприетите норми.