Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (8)

Смъртта на магьосника

Иван Горилата стана и лениво се помъкна към реката. Внезапно отчаян вик разцепи въздуха. На отсрещния бряг в панически бяг се стрелнаха няколко антилопи и се скриха в храсталака. Скочихме и с мачетите в ръце се втурнахме към блатото.

Питонът на магьосника беше се увил около бедрата на Иван Горилата. С последни усилия нашият приятел се мъчеше да отслаби стоманените пръстени, които вече пълзяха към кръста и гърдите му. Още няколко мига и смъртоносната спирала от стегнати мускули щеше да смаже най-близкия ми човек. Хвърлих се и с един удар отсякох отвратителната съскаща глава. Спиралата бавно се разпусна и се свлече на земята. Обхванати от ярост, всички се нахвърлихме с мачетите върху нея и за няколко минути я надробихме.

Иван Горилата се отпусна изнемощял от преживения ужас и от отчаяната борба, докато ние заличавахме следите на престъплението. Изметохме надробеното месо в Карао, а мястото старателно разорахме с мачетите.

Върнахме се обратно на мястото, където лежахме на пясъка. Тук Иван ни разказа приключението си. Той спокойно достигнал брега на блатото и без да подозира нищо, се загледал в плуващите по повърхността растения. Изведнъж върху него се хвърлил питонът. В последния миг Иван успял да се дръпне и това го спасило, защото питонът не можал веднага да се увие около гърдите му. Останалото беше вече известно и на нас. Ако се бяхме забавили само няколко секунди, всичко щеше да бъде свършено. Оставаше само загадката: защо питонът се е хвърлил върху Иван. Трябваше да приемем само две обяснения. Или индианците знаят, че блатото е мястото, където чудовището ловува, та не доближават бреговете му, или питонът е отличил Иван от познатите му вече жители на селището.

Да скрием убийството на питона не беше трудно. Но какво ни очакваше занапред? Нямаше и съмнение, че магьосникът в никакъв случай не би ни простил.

Преструвахме се на заспали и внимавахме да чуем нямаше ли някой да се зададе от селището.

Тишината ни потискаше. Очаквахме да ни обвинят в убийството на питона. В това бяхме напълно сигурни. Магьосникът познаваше навиците на своя дресиран помощник. Кой друг освен нас би се осмелил да убие свещения питон!

Войнственият крясък на орляк птици прелетя над Карао. Орлякът се издигна във въздушната бездна: почна да слиза върху скалата.

— Съжалявам, че ни липсва повече сила от тая на магьосника — прошепна Игор Незнакомов.

— Не зная защо превръщаме прекрасния си живот в мъчение, за да задоволяваме апетита за фокуси на един мошеник — намеси се Иван Горилата. — Нека обсъдим спокойно как ще реагираме, в случай че магьосникът ни обвини в убийството на питона! Аз съм разочарован от вашето омърлушване. Безполезно е смущението ви, то може само да ни вкара в устата на вълка. Предлагам да отидем при багажа си, да отворим всички сандъци, да изберем онова, което е най-необходимо, и го приготвим за опаковане в спалните чували като раница. Нека види магьосникът, че се стягаме за заминаване. Друг е въпросът, ако той се опита с тайнствената си сила да хипнотизира някого от нас. Тогава ще му покажем, че нямаме време за губене. Аз пръв ще му тегля куршума.

— Ще бъде низост, ако някой се поддаде или уплаши от магьосника или от неговите поданици. На стотина километра оттук няма, доколкото разбрах от магьосника, друго индианско племе — каза Мартин Ларсензвей. — Той говори като дете, което се учи да ходи, и ни смята за зависещи от неговото благоволение. Ще вземем една от техните лодки и ще продължим пътя си, докъдето това бъде възможно. Реката Карао има много бързеи и катаракти. На всеки случай да бъдем готови за най-лошото.

— Има по нас, в България, една много умна приказка — прозина се Иван Горилата, — която казва, че когато маймуната свикне на камшика, тя не се плаши от боя.

— Правилно — съгласи се Игор Незнакомов.

— Ти, Алън, на какво мнение си? — обърна се към него Пърси Норман. — Игор не е укротител на змии, но зная, че ще укроти тоя негодник. За себе си не гарантирам как ще постъпя, ако магьосникът се опита да ми демонстрира фокусите си.

Алън побърза да се присъедини към общото мнение.

— Аз не съм глух, нито сляп, за да виждам, че ние всеки ден изпадаме във все по-затруднено положение. Нам предстои, и то още днес, да се борим срещу магьосника. От пет месеца насам нашият живот се разкъсва от неуловими мистерии на Дяволската планина и това помрачава спокойствието ни. Напълно съм съгласен, че ако магьосникът се опита да се подиграва с нас, така както постъпва със своите индианци, ще трябва да получи заслуженото си. Само дано някой от вас не загуби присъствие на духа си, когато се срещнем с магьосника. Ние не сме тръгнали из Дяволската планина, за да проповядваме мир и любов между червенокожите дяволи. Мисля, че утре на всяка цена трябва да сме на път. Независимо от всичко останало след два месеца ще настъпи дъждовният сезон. Ще бъде досадно да го прекараме из джунглите. Това, което казаха Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Игор Незнакомов, е може би единственият начин да се освободим от тормоза на магьосника.

— Да бъдем кратки, защото магьосникът, след като се насити на младата индианка, може да потърси нас или питона, за да си поиграе на хипнотизъм — прекъсна го Мартин Ларсензвей и добави развълнувано:

— Аз пръв ще разбера дали е открил, че питонът е убит. Като чуете вика ми, стреляйте. Аз ще го довърша с мачета си. С останалите ще се справим лесно.

Взетото решение ни облекчи и изпълни с решимост. Тръгнахме към блатото, където вече бяха насядали доста мъже и жени и се взираха във водата. Магьосникът се разхождаше пред тях и нещо говореше. Като ни видя, посочи оставената от питона следа и тръгна по нея. Другите индианци останаха по местата си. Младата индианка я нямаше между тях.

Без да се наговаряме, тръгнахме след магьосника. Той се навеждаше, оглеждаше следите от смачканата трева и се обръщаше непрестанно към нас. Изведнъж той спря, легна на земята, скокна и почна да тича към реката.

Ние му пресякохме пътя през тревата и стигнахме преди него до мястото, където убихме питона. Магьосникът дотича след нас, видя разораното място, наведе се да вземе от пясъка, но в тоя момент Пърси Норман замахна с мачета си и го свали на земята.

Пърси трепереше, целият изпръскан с кръв. Стояхме безмълвни около останките на магьосника. Имахме още една неприятна задача: да заличим и това убийство. От наколните жилища на индианците долиташе невъобразим шум от побеснели кокошки, вой на кучета, викове на хора. Но не стана нужда да си цапаме ръцете. Докато се чудехме как да постъпим с трупа на магьосника, от реката се измъкнаха два петметрови каймана, които с ръмжене се нахвърлиха върху кървавия куп. Веднага след тях от реката излезнаха още няколко каймана. Започна борба кой да вземе по-голямо парче. Качихме се на брега да гледаме как кайманите грабваха парчетата и бягаха в реката. На пясъка остана само тъмна следа от пролятата кръв. На нея се нахвърлиха черните бръмбари.

— Как надушиха кайманите плячката? — попита Игор Незнакомов.

— Много просто, те имат най-силно развито обоняние за кръвта — отговори Мартин Ларсензвей.

Захвърлил настрана окървавения си мачет, Пърси Норман беше седнал с ръце, увиснали надолу.

На лицето му беше замръзнала разкривена гримаса на отвращение и разкаяние.

Реакцията от убийството настъпваше едва сега. Вероятно в този момент той се мъчеше да се оправдае пред себе си, че е замахнал срещу беззащитния магьосник в момент на неизбежна самозащита.

Най-страшното било, както по-късно той сам си призна, когато пред очите му кайманите се сбили кой по-голямо парче от месото на магьосника да отвлече в реката. Мътните води на река Карао с помощта на кайманите отнесоха последните останки на магьосника. Злите духове не го спасиха.

Тръгнахме обратно с решение да си стегнем багажа и веднага да напуснем селището. По пътеката, образувана от повалената от питона трева, идваше срещу нас маймунката Рики. Тоя път нейното бебе беше на гърба й. Тя вървеше на четири крака и крепеше малкото зверче да не падне. Щом ни видя, Рики се развика така силно, че малкото се уплаши и падна на земята. Преди да повтори истеричния си крясък, Рики получи по главата си удар от мачета на Иван Горилата. Малкото се скри в тревата.

Маймуната е почувствувала убийството на магьосника и идваше да провери. Нейното озлобление срещу нас не можеше да се обясни по друг начин.

Само оня, който не е имал работа с индиански магьосници и техните помощници — змии, маймуни, папагали и други, не познава свръхчувствителното, непознаваемото на тяхната тайна, в което още никоя наука не е надникнала.

В селището заварихме злия дух на магьосника, че обикаля около блатото и призовава останалите зли духове да му помогнат да ни улови. Всички индианци — мъже, жени и деца — ни посрещнаха с викове, като че ли виждаха не хора, а призраци. Те викаха така, както викаше и маймунката Рики.

Кой ги беше предупредил, че сме убили магьосника? Бяха ли ни следили? Това не можеше да се обясни. Беше ясно, че те вече знаеха за неговата насилствена смърт.

Съществуваше ли някаква връзка между тях в тоя момент и неговия зъл дух?

По изкривените им лица се четеше страшна ярост. Насочихме в тях автоматическите си пушки и бяхме готови всеки момент да открием огън. Познанията на Мартин Ларсензвей не бяха в състояние да ни обяснят на какво се дължаха сатанинските викове на тия обезумели хора. Беше ясно само едно — тоя бунт беше отправен срещу нас.

Никой не помръдна от мястото си. Беше ли проклетата му душа безсмъртна? Това беше невъзможно!

Най-подозрителното беше това, че сега младата индианка се намираше между стадото на магьосника. Тя ни гледаше със свирепо отчаяние подобно на древна фурия, изгаряща от жестоко желание да ни унищожи. Една минута мина в болезнено напрежение. Изведнъж тя изкрещя и се спусна към нас, но беше повалена мъртва на земята. Изстрелът на Алън Ландис предотврати катастрофата. Или по-точно казано, може би само я отложи.

Между нашите опънати чували за спане и прострения труп на младата индианка имаше около триста метра. Разделяше ни ръкав от вонещото блато.

Трябваше на всяка цена да използуваме ужаса и вцепенението, последвали изстрела, за да се измъкнем навреме от тоя омагьосан кръг от полудели индианци. Със заредени пушки Иван Горилата и Игор Незнакомов застанаха над трупа на индианката, а ние с Мартин Ларсензвей разплетохме едно въже и направихме с помощта на Пърси Норман и Алън Ландис шест раници от чувалите. Взехме само документацията и най-необходимото. Останалите сандъци оставихме на индианците като плячка.