Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (16)

В Гватемала

— Пуерто Барриос — посочи ни Кончита.

Потънало в кал, локви вода, високи палми и огромни фикуси, в ранната утрин пристанището на Гватемала приемаше екскурзиантите…

Водните кранове още не работеха, но върволици вагони бяха спрели до тях, натоварени със сандъци ананасови консерви и банани, които очакваха да бъдат прехвърлени в парахода на мястото на негрите. С кошници и вързопчета на гърба негрите излизаха от вътрешността, отворена наравно с павирания кей. Надзирателите, наредени в шпалир, ги брояха и пропущаха. Имаше съвсем млади момичета и момчета, които възбудено се закачаха, пъргави и игриви. Имаше и по-възрастни, с побелели коси, с тежко, мрачно настроение. Те познаваха прелестите на живота в банановите плантации. Там в огромна ширина и дължина се простираха насажденията, засенчени от големите листа на банановите дървета, там вирееше жълтата треска, в редиците между дърветата се образуваха лабиринти от висящи листа, които не пропущат слънчевите лъчи отгоре, задържат изпаренията и правят дишането непоносимо. Само там, където минават вагоните на теснолинейната линия, е изсечено, открито, може свободно да се диша.

Най-после се явиха контролните органи на митницата и пуснаха да слязат мистер Маккормик, съпругата му, още няколко представители на Юнайтед Фрют къмпани и след тях гватемалката Кончита Иванова и новият гватемалски зет Иван Горилата. Властите, които познаваха банановата плантаторка Кончита, се загледаха с уважение в нейния съпруг, отдадоха му чест и не пожелаха подробно да прегледат багажа.

Дойде нашият ред. Показахме издадените от всесилния петролен картел документи и слязохме на кея.

Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов решиха да направят едно малко пътешествие и да пристигнат в плантацията с влака.

Аз приех поканата на Кончита и се настаних в мощния крайслер, който чакаше пред гарата. Кончита, която беше се наместила удобно до Иван Горилата, плесна с ръце от радост и даде знак за тръгване.

Иван стисна здраво кормилото на колата и даде пълен газ. На задното седалище аз подскачах от канавките и си удрях главата в гюрука. А колата хвърчеше, плискаше рядката кал и ни изведе на шосето, по което минаваше релсовият път на Юнайтед Фрют къмпани.

Слънцето клонеше на запад и още осветяваше долината на реката Мотагуа, по която се движехме. Тая долина е широка 80 километра и двеста километра дълга. Шосето се извиваше все покрай реката, която на всеки пет километра правеше кръгове подковообразно и минаваше през приказно красиви местности. Безброй дървета, натежали от банани, портокали и манго, се кръстосваха по брега с кокосовите палми и растителността, която закриваше опасни комарови блата. Банановите плантации бяха свързани с шосето, по което минаваше теснолинейната железница на американската Юнайтед Фрют къмпани. На всеки завой на реката Мотагуа имаше мост. Шосето и линията минаваха на отсрещния бряг и се свързваха със складовете, от които пътеки, покрити с дъски през калта, водеха към вътрешността на банановите плантации. Оттам с конски вагонетки се извозваха обраните банани.

Двадесет минути след като напуснахме Пуерто Барриос, крайслерът навлезе в района на банановите плантации или както е известна тая част на Гватемала — рая на бананите. Хиляди, много стотици хиляди чепки зелени банани висяха между дългите листа на дърветата. Километри след километри от двете страни на шосето се сменяха, без да се види краят на банановите дървета, накичени с еднообразни чепки банани и увиснали, дълги човешки бой листа.

Във въздуха се разнасяше ароматът на тия почнали да съхнат листа, на вдигнатия прах и на бензинови пари.

Банани, само банани срещахме да превозват влаковете, а ние с Иван Горилата преглъщахме неприятния вкус на наситената с прах слюнка. Като че ли някой ни преследваше. Задминавахме всичко, което се изпречеше насреща, и спряхме да си откъснем няколко банани от собствените дървета на Кончита. След нас нямаше никой, само облаци прах се издигаха и се поглъщаха от листата на банановите дървета. Никакъв ветрец не полъхваше. Гватемала има средно тропически климат с три преходни температури, различни по височини и места, а не както във Венецуела — само сух и дъждовен сезон. Колкото отивахме по-напред, толкова повече зачестиха завоите, промени се температурата и изведнъж банановите плантации свършиха. Започнаха възвишения и малки овощни и зеленчукови градинки, царевични ниви и лозя. Зад едно от тия възвишения се спуснахме в Гуиригуа, някогашната столица на прочуто индианско племе май, от което произхождаше и нашата Кончита. Направляван от нея, Иван Горилата мина през площада, изви по една доста стръмна улица и спря колата пред висока стена, зидана от плочи и червени тухли.

— Миа каза — усмихна се Кончита, натисна продължително клаксона и желязната врата се отвори.

В средата на големия двор, изпъстрен с килим от цветя, се виждаше двуетажна къща с много балкони и просторна тераса. Тя закриваше от погледа ни пасио-то или вътрешния двор. Посрещнаха ни на терасата една дузина индианки, които останаха изумени, когато Кончита им представи Иван Горилата.

— Това е вашият господар. От днес той ще заповядва в тая къща. Пренесете багажа.

Вратата на терасата бе широко отворена и Кончита, следвана от една много стара индианка в синя памучна рокля с извезано слънце на елечето, ни въведе в мрачен хол, заемащ половината от приземния етаж.

— Ще ме извините, да проверя в какво състояние са помещенията в къщата и да наредя какво трябва да се приготви за вечеря. Те, прислугата, не са ме очаквали, а тая вечер ще имаме увеселение, обещано на нашия приятел, норвежеца. За вас, мистер Лабо, ще поканя семейството на синьорина Долорес Мако Галиенте. Извинете ме.

Две извити, доста полегати, с големи площадки стълби, една срещу друга, водеха от хола към чардака на втория етаж. Махагонова ламперия покриваше стените на хола, постлан с художествено изработен индиански килим, изобразяващ свещената птица кятцал, с пурпурночервени гърди и синя глава, стъпила на клон с величествено спусната в бяло и зелено опашка. Бях седнал срещу главата на тая птица, символизираща свободния дух на индианците. Кятцалът е рядка птица, която, ако бъде уловена и затворена в кафез, веднага умира. Тя живее в непроходимите гори на Сиера де Мадре в местността Кятцалтенанго. Там се ражда и умира. Това е най-населената част на Гватемала с индианци, които са пръснати из цялата планина в родови селища. Диалектите, облеклото и цветовете на шарките и тъканите са съвършено различни за отделните племена. По тях може да се познае откъде идва всеки индианец. Птицата кятцал е изобразена на националното знаме. Едрата разменна монета след пезото е златният кятцал — 20 пезос.

Кятцалът си прави гнездата високо в дърветата. За женския гнездото е по-високо от гнездото на мъжкия. Гнездата са направени от тънки клончета с два отвора като тръба. През единия вход кятцалът влиза и от другия излиза, за да не счупи дългата си златисто-зелена опашка. В главата кятцалът прилича на кокошка с човка на чайка. Никакъв шум не смущава спящия кятцал нощем. Това позволява той да бъде уловен с голяма мрежа за пеперуди. Хората от научните експедиции се качват на дървото и внимателно го изтикват да падне в мрежата. Кятцалът се храни с малки червейчета, скрити в едни особени, подобни на череши плодове. Той налапва целия плод, изсмуква го заедно с червейчето и после изплюва остатъка. Крилата на кятцала са тъмносини и нощем е почти невидим.

За да не скучая, докато Кончита запознае Иван Горилата с бъдещия му дом, влезе много млада индианка в синя плисирана пола и оранжева копринена блуза, боса и сложи пред мен кръгла масичка. После излезе и се върна с огромен поднос, отрупан с банани, грейпфрут, грозде, портокали, чинийка сребърни ножове, лъжички и една голяма купа със ситна захар. Но нито дума не обели да ме покани. Когато се обърна да си върви, загледах се как плисираната рокля се затвори като ветрило. Външните сини плисета покриваха вътрешните на бели квадратчета. Около черната й коса се увиваше многоцветен тюрбан, от който отзад висеше жълто тясно парче от същия плат. Краката й не бяха грозни, но черни и не подчертаваха добре стройното й тяло, скрито под плисираната рокля. Тя беше истинска чина от индианското племе май.

Познавах всички плодове, сложени на подноса, освен гроздето. Взех една чепка с големи червени зърна. Мислех, че е като нашенски памид, но когато откъснах едно зърно и лакомо го смукнах, неговият кисел и стипчив вкус ме разочарова.

Протегнах лявата си ръка да взема един банан и погледът ми се спря на часовника. В хола беше станало по-тъмно и затова светещите стрелки изпъкваха в полумрака. Някаква сънливост от умората след лудото каране ме приспиваше, но като видях, че часът е шест, спомних си, че не съм сам. Къде бяха другите? Станах от удобния диван и се изправих до големия прозорец, от който се гледаше в пасиото. Четири палми пазеха в средата му кладенеца. Железни решетки на прозореца не ми позволяваха да изляза от хола. Там някъде в пасиото, в някой ъгъл пееше жена.

От моята стая се излизаше на балкон, под който лежеше пасиото, оградено от верандите и етажите на голямата къща. Повече от десет балкона като моя гледаха към пасиото, а над тях се издигаше наклоненият покрив от червени керемиди и образуваше точно над кладенеца малко каре за проветряване. Испанско остроумие — никой отвън да не вижда какво става в интимния живот на къщата. Пасиото е гордостта на гватемалеца. Със смирение тук жените посрещат своите познати и роднини и се забавляват в присъствието на мъжете си. Музиката и танците са душата на гватемалеца.

Гватемалката и гватемалецът на улицата не се поглеждат като мъж и жена. Обаче в пасиото те неудържимо танцуват до отмаляване, докато нощният хлад не изсуши потта по телата им. В пасиото се запознават бъдещите годеници, уговаря се зестрата и денят на сватбата. Собственикът на голямата и красива къща в Гватемала не парадира с изобилието на цветята в предния двор, а с пасиото, скрития вътрешен двор, където той изнася всичко, което ще го изтъкне като богат и разточителен човек. Вълшебни са нощите в пасиото, защото всички танцуват, пият и пеят, а маримбата свири в акомпанимент на китарите и мандолините.

Акациите пред пътната врата се размърдаха от вечерния вятър. Мигуел скокна и отвори двукрилата врата. В двора лъчите на фаровете откриха останките на старомоден форд с кърпен гюрук. Вятърът свиреше през дупките и разнасяше из двора скръбта на старото платнище. На терасата високо на тавана светеше малка електрическа крушка. В хола шумно очакваха да бъдат представени роднините на Кончита. От тъмната тераса роднините на Кончита изглеждаха като изложени на витрина стари испански грандове. Игнасио изпъкваше с бялото си жабо и синя кадифена дреха със златни копчета; майката Мария скриваше месестите си дебелини в прекалено широка черна копринена рокля, наметната с перест, на ресни шал и на главата с гребен от костенурка с позлатени краища; Алберто бе осемнадесетгодишен денди в къси, но изящни зелени панталони, привързани с жълти копринени панделки под коляното. Малко кръглата му глава се украсяваше от очарователни бакенбарди, и над тях ниско остриган испански алаброс.

Ние с шофьора Мигуел останахме в сянката на терасата, а Кончита изтича да поздрави роднините си, да им представи своя съпруг. Когато церемонията свърши, тя се обърна и ме повика с прекрасната си усмивка:

— Мистър Лабо е неразделният приятел на моя съпруг. Това е синьорина Долорес, моята братовчедка, за която съм ви вече говорила. Имаме още приятели, които ще пристигнат — и погледна часовника, — след половин час идват. Синьори, вие може да тръгвате за гарата.

Над Сиера де Мадре трептяха тайнствени светкавици. Колесницата на далечен гръм се предаде на ехото и замря. Крайслерът като подплашено животно изскокна през вратата и с фаровете си освети сгушена влюбена двойка под стряхата на дебелия зид.

Точно на завоя едвам не сгазихме четирима, единият от които носеше на гърба си два метра стърчаща над главата му маримба. Останалите трима носеха виметата и столовете на музикалния инструмент. Това беше оркестърът за тазвечерното ни увеселение.

Когато стигнахме на гарата, намерихме, че отвън ни чакаха разтревожени нашите приятели. Преди да се наредим в колите, географът мис Норис ни попита:

— Знаете ли на какво се дължат тия светкания в планината? Това е изтичащата лава от вулкана Атитлан — северно от Голямото езеро със същото име. Лавата не излиза през затворения от паднали блокове кратер, а през страничните пукнатини и се стича по склона.

Четирима артисти на две ръце свиреха през всичкото време, докато прислугата тичаше да подава яденето. За пиене поднесоха бира от сладка касава, изстудена, с два пръста жълта пяна. След това отрупаха масата с тортилас и плодове, разчистиха остатъците и донесоха приборите за кафе. Гватемала произвежда в низината покрай брега на Тихия океан най-хубавото кафе, което в Англия и Щатите се предпочита пред бразилското.

Звездите стояха мирно горе и примигваха със символични обещания. Разноцветни книжни фенерчета, закачени на опънати телове от палмите в средата на пасиото, превърнаха задния двор на арена, в която кипящата кръв на младостта изля порива си. Музиката и танците у индианците са нещо като религиозен ритуал, непознат на никоя друга раса. Преди да започнат танците, стана преустрояване на оркестъра. На маримбата останаха да свирят само двама души. Единият взе китарата, а четвъртият — мандолина. Публиката се разположи на терасите, като пред всяка група поставиха малка масичка с плодове, чаши и бутилки разни разхладителни питиета. Имаше едно питие за отмора след танца с остър вкус на исиот, което възвръщаше отмалелите сили и загряваше да не се простине от потта. Цялата нощ премина в луди танци, песни и шумно веселие.

На следния ден мисис Фитън трябваше да се прибере в Пуерто Барриос, тъй като параходът вечерта напускаше Гватемала. Открихме обаче, че Мартин Ларсензвей и неговата приятелка отдавна са изпуснали влака за пристанището. Многоуважаваната мисис Фитън пожела да види банановата плантация на Кончита и затова решихме всички да заминем за долината на река Мотагуа да видим как берат бананите и да изпратим гостенката до парахода. Натоварихме се на двете коли и напуснахме къщата на незабравимите спомени. Спуснахме се по наклона на змиеобразното шосе, на тридесетия километър се отбихме надясно през моста на реката Мотагуа и тръгнахме бавно по постланите дъски към вилата в Кончитината плантация. Между банановите дървета водеше приказен път към вътрешността. Наслаганите дебели дъски върху изсечените места за извозване с вагонетки на милионите зелени банани бяха изместени или прогнили от калта. Минаването на нашите натоварени с осем души коли по тия дъски изкарваше водната кал отгоре и я пръскаше със свистене върху хората, застанали да ни освободят място за каране на колите.

Слънцето изсипваше отгоре разтопена горещина и тя проникваше между листата на банановите дървета до калта, изпаряваше водата заедно с гниещите организми и ни задушаваше. Във вилата миришеше отвратително на гнили банани. Из напуканата мазилка на стените наизскачаха кафяви гущери, скорпиончета и отровни зелени паяци. Излезнахме и тръгнахме към ония квадрати, където беряха бананите. Негри с дълги факони, по-тежки от мачетите, сечаха и поваляха на земята бананови дървета, а други с остри големи ножове отделяха от стеблата гроздовете с банани.

— Значи цялото дърво се жертвува, за да се приберат бананите? — попитах Кончита.

— Ако не го отсечем, догодина дървото няма да цъфне и роди плод — почна да ни обяснява Кончита. — Плантацията е разделена на хиляди квадрати и брането на бананите става само в ония площи, които са били изсичани преди три години. Банановото дърво расте бързо и ражда всеки три години.

Стотици негри — мъже, жени и деца — сечеха, товареха на вагонетките и извозваха до депото грамадни гроздове банани, пееха и не ни обръщаха внимание. Почти голи, те от ранна утрин до тъмно работеха и се излагаха на ухапвания от скорпиони, паяци и комари. Техният труд, отчаяние и страхове се заплащаха, колкото беше цената на един грозд банани — петдесет пезос. Носителите на треската, комарите, не ги щадяха във враждебната непроходимост на банановите плантации, изплетена от пълзящи растения. И това продължаваше цял живот, който избледняваше под черната сбръчкана кожа. Те умираха, загубени в калта, сред неизмеримото царство на бананите и непоносимия сърбеж от ухапванията.

Изпратихме Мигуел да откара мисис Фитън до пристанището Пуерто Барриос. Мартин Ларсензвей също се качи във форда да изпрати своята приятелка. Игор Незнакомов и мис Норис влезнаха във вилата. След десетина минути ги последвахме. Двамата бяха застанали до една голяма паяжина, в която уловил се малък гущер, целият омотан в сребърни нишки, се мъчеше да разкъса мрежата. Встрани щитовиден паяк го наблюдаваше. Над него, на около един метър разстояние имаше друг подобен паяк. Горният паяк спусна влакно и се свърза с мястото, където стоеше първият, закрепи се здраво и почна да дърпа дебелото влакно, закачено за мрежата и с него и щитовидния паяк, който, обясни мис Норис, е женският, уловил гущерчето и чака удобния момент да го умъртви и му изпие кръвта. Горният паяк е мъжкият. Той хвърли своето дебело влакно, за да улови женската. Но е избрал неподходящо време, защото женският паяк няма да се лиши от плячката си. Случай на мъжката глупост.

Докато наблюдавахме как мъжкият паяк се приближи и подръпна силно своето влакно, мрежата на женската се залюля и в следния миг тая последната разярена се нахвърли, грабна мъжкия паяк и почна да го връзва. Обезоръжен, нещастникът сам стана жертва. Женската изсмука първо него, след това го остави и отиде при уловеното гущерче.

Мартин Ларсензвей в никой случай не можеше да се върне по-рано от вечерта. На задното седалище в луксозния крайслер между мене и Игор Незнакомов се гушеше смелият географ мис Норис. Тя разказваше на Игор Незнакомов за приключенията си в Минас Жераес, Бразилия, когато, за да се спаси от преследването на разярен капивар — речна свиня с глиганови зъби, едва намерила убежище в колибата на някакъв креол, който същата вечер я гощавал с печено месо от същия капивар. Тук в Гватемала няма капивари, но ние се надявахме да опитаме пържолите от армадилмо — броненосец, голям като свиня, чието месо е много вкусно. Даже нагоре из Сиера де Мадре индианките продават по гарите печено месо от армадилмо или от зеления игуано, увито в листа от царевица.

По пътя мис Норис ни разказа и за вулкана Агуа, под който е била първата испанска столица на Гватемала. От върха можело при ясен ден да се видят на изток Атлантическият океан и на запад — Тихият. Вулканите Агуа и Фуего, което в превод значи вода и огън, се намират на запад от старата испанска столица Антигуа и на шестдесет километра източно от брега на Тихия океан. Кратерът на Агуа е бил езеро, когато е съществувала столицата Антигуа, но станало силно земетресение. Конусът на вулкана се разпукал и горещата вода на езерото се разляла върху града. Вулканите в Гватемала сега не изхвърлят лава, а пепел. Около тия вулкани е най-плодородната почва в Гватемала, засадена с кафеени плантации, захарна тръстика, царевица, жито, картофи и прекрасни овощни градини. На един час път от вулкана Фуего е градът Панталеон, един от най-старите испано-индиански градове с развита първобитна захарна индустрия. Всичко, което може да се каже за Панталеон, е свързано с двата угаснали вулкана, с производството на сурова захар, купищата памук, трамваи, които карат хора и захарна тръстика, гигантски палми като в оазис, които ограждат реката Гуйджи, по площадите се виждат запазени пирамиди от каменни глави на идоли, в градините растат портокалови и мангови дървета, а къщите са боядисани бяло и блестят. На десет километра се намира градчето Асунсион, в околността на което захарната тръстика отстъпва част от почвата си на кафеените плантации. Езерото Атитлан също е било кратер на угаснал вулкан. Между езерото Атитлан и двата вулкана се намират термалните извори и пещерите с парно отопление в юрски варовици. В най-тясното място на езерото се намира индианско градче с много минерални извори, което също се нарича Атитлан. Зад него има действуващ остатък от вулкана Атитлан, който снощи осветяваше небето.

Пиехме чай в пасиото, когато се завърна Мартин Ларсензвей.

— Мисис Фитън ви поздравява. Изпраща на всички по един подарък за спомен. Карахме бързо, за да не си помислите, че ме е отвлякла. На връщане едва не сгазихме една голяма маймуна с малка глава, която гонеше някакво рошаво животно. Мигуел казва, че било дива котка.

Кончита му предложи чай. След това мис Норис разгъна картите на Гватемала и почна да ни показва пътищата, по които може да се мине с кола, за да се стигне до най-интересните от географско, геоложко и туристическо гледище места в Гватемалските Кордилиери, познати под името Сиера де Мадре. Никой от нас, освен тя и Кончита, не знаеше даже по имена историческите останки на най-забележителната индианска страна. Мис Норис каза, че това не е народ с обикновена и посредствена цивилизация. И днес още археолозите разкриват в джунглите около езерото Патен загадъчни 10-метрови колони индиански паметници, които не са разчетени. Историята на Гватемала е много стара и с неизвестна цивилизация. Ние срещаме сред лакомите да погълнат пътешествениците джунгли монолитни паметници, високи двадесет и повече метра блокове от камък, какъвто на много километри не се среща. Археолозите са изровили огромни идоли под десетки метри нанос, тежки от пет до десет тона. От кого са, как са били пренесени, когато е нямало днешният модерен транспорт, за нас е още мистерия. Всичко в Гватемала е сложно, мъчно обяснимо, примитивно, което тепърва ще занимава учените. Негрите долу почти голи секат банановите дървета, на 60 километра в планината ще се изкачим на 2500 метра височина. Там индианците са облечени във вълнени дрехи.

В Гватемала е запазен ритуалът на старите индиански танци с маски. Мъже, облечени в разкошни, специално приготвени за целта дрехи, обшити със злато и коприна, си надяват на главите дървени маски, които имат обезателно на върха златисто-зелена опашка на кятдал. Те танцуват неуморно ден и нощ, докато трае празникът на победата срещу испанските конквистадори. Маските и костюмите представляват испанските нападатели. Танците изобразяват победата над ненавистните испанци. Приготовленията за тоя празник отнемат много време и струват скъпо. Общината посочва играчите, тя доставя всичко. Репетициите стават тайно и се ръководят от стари майстори танцьори. Но най-интересното е, че очите на маската не съвпадат с очите на лицето, което носи маската. Дупките на очите на маската са закрити от цветно стъкло, а танцьорът гледа през разрез на веждите.

— Тинк, тинк, тинк — се чуха ударите на часовника през отворения прозорец на хола. Беше 12 часът полунощ. Вечерята траеше вече два часа, а мис Норис не се умори да разказва. Наслаждението от вкусните ястия, приготвени от готвачките индианки, стигна кулминационната си точка, когато почнаха да сервират великолепните тортилас, полени с екстравагантни сиропи от разни плодове. Редът на сервирането не беше същият, както предната вечер. Сервираха чуждестранни вина в позлатени сребърни чаши. Пържени филета от грамадната и рядка риба елдорадо бяха сервирани в сварени на пара банани с бяло вино. Всичко се поднасяше бавно и в изобилие. Накрая донесоха два съда с необикновени жълти плодове и цял арсенал от ножове, вилици и лъжички.

Но какво значеше това усмихване на мис Норис? Тя първа взе един от тия плодове, удари го с ножа си, после с лъжичката започна да изгребва вътрешността. След това си взе втори плод, като ни наблюдаваше под око. Разбрах, че е необходимо и знание, и сръчност. Игор Незнакомов пресегна, взе един жълт плод и го удари не на място, после се опита да го разреже, но не успя. Замахна втори път с ножа, по-силно, стисна го юнашки, но кремът бликна на фонтан и го изпръска. Опита с лъжичка да си гребне от съдържанието, но то заля него и масата. Намеси се мис Норис и му показа къде да удари с ножа и как да разтвори мангото от опашката към средата. После му показа как да извади с вилицата от четирите камари на плода вкусните семена. Кончита научи Иван Горилата как се яде манго. Ние с Мартин Ларсензвей след няколко героични опита с ловкост отваряхме манговите плодове, но докато се научим, пострадаха ленените покривки на масата. След кафето Кончита закри вечерята и ни покани да спим.

Следващия ден употребихме в преглеждане на крайслера и форда, смазване някои части и приготовляването на дрехи. Вечерта Кончита ни посвири на пиано, а мис Норис ни разказа за мистериозните храмове в джунглите между Гуиригуа, където бяхме, и Копан в Хондурас. В тая зона, каза тя, владеела пустош от редки джунгли, в които ви наляга непонятен мистицизъм от стърчащите колони с изображения, като че ли са закачени по тях маски. Слънчева красота ги огрява и виждате дълбоко изрязаните знакове, показващи някакво сказание за изчезналата култура. Местността обаче е блатиста, населена от хищници, змии, приказно красиви пеперуди, опасни армадилиоси или грамадни броненосни ягуари, пуми и милиони комари, да не говорим за отровните паяци, скорпионите и липсата на вода за пиене. Като се прозина, географът каза „лека нощ“ и продължи, докато се надигна заспалият Игор Незнакомов — „там има милиони песнопойни птици, красиви канарчета и светещи нощно време бръмбари. Пожелавам ви добри сънища“.

Шофьорът Мигуел изведе пред терасата двете коли, натоварихме багажа и след като се настанихме удобно, старата индианка отвори пътната врата и ни пожела добър път. Слънцето, обхванало с първите си лъчи хоризонта зад Карибското море, с необуздана енергия се впи в сутрешната мъгла, раздразни пойните птици по дърветата да се обадят и ни огря в гърба, когато почнахме да изкачваме стръмното шосе покрай реката Мотагуа. Природата се събуждаше, Каскадите на реката блестяха срещу изгрева. Завоите ни изкачваха все по-високо. Реката Мотагуа щеше да ни изведе след 250 километра до сърцето на Кордилерите. Дефилетата се кръстосваха, появиха се малки водопади, индиански селища, ръжени ниви, картофени градини, стръмни пасбища, докато стигнахме до градчето Закапа с по-големи чифлици и стада рогат добитък. Шосето минаваше над железопътните тунели, пресичаше реката, прекоси пустинното плато на Ел Ранчо, покрито с жълта вулканическа пепел, която продължава да се стеле до вливането на река Вакас в река Мотагуа. Оттам шосетата се разделят, едното води за столицата Гватемала покрай реката Вакас, а другото е старият индиански път по реката Мотагуа за светилището на индианците. Кятцалтенанго или родното място на свещената птица Кятцал. След около 80 километра по изрязания в скалите сравнително широк път пристигнахме в Сан Мартини. Изкачването дотук през завоите и буйно скачащите пълноводни реки, в които се виждаше как си играе рибата, представляваше героичен подвиг. Особено след като напуснахме вече тясното дефиле на реката Мотагуа, срещу нас свиха злите духове на ветровете, които не само ни засипваха с прах и ситни камъчета, но не ни позволяваха да напредваме спокойно. Отстрани отвисоко се ронеха скали и ни преграждаха пътя. Наоколо реките бучеха и не можеха да заглушат свиренето на вятъра, падаха в изровените от вековете пропасти и затихваха разгневени, разпенени, принудени да разпиляват енергията си. На един завой застигнахме форда. От скалата бликаше бистра вода и до нея намерихме Игор Незнакомов и мис Норис, че си плискат лицата да се измият от праха.

Усоите в Сиера де Мадре бяха изненадани от клаксоните на нашите коли. Под нас на север се откриваше отвесна пропаст, дълбока над 1500 метра, в дъното обрасла с кедрови дървета, до които стигнахме, спускайки се да намерим загубеното в гората голямо индианско селище Текпан. Сгушено в тая вековна кедрова гора, селището Текпан е оградено от огромния приказен свят на планината Сиера де Мадре, разсечена от пропасти, реки и водопади. Над Текпан се извисяваха остри скали, около които като ореол се виеха бели облаци. Ние не можехме да продължим, защото оттук започваше много стръмното изкачване към Солола и езерото Атитлан. Мрачни скали и димящи горещи извори ни застрашаваха да пътуваме нощно време в тоя лабиринт от подковообразни завои.

Позната на цялото индианско племе, което населява сърцето на Сиера де Мадре, Кончита, след като запозна своя кятцал — Иван Горилата — със старейшината на селището Текпан, ни съобщи, че в наша чест ще има забава.

Боси и разгърдени ни посрещнаха една дузина индиански деца, които застанаха до колите и не се поддадоха на изкушението да ги пипнат. Раздадохме им малки подаръци от приготвените за роднините на Кончита в Солола и влязохме в къщата, изградена от обелени и боядисани в кафяво кедрови дървета. Едноетажна постройка с предна широка тераса и масивна врата. Вътрешното разпределение бе един централен хол с огнище и четири големи стаи, а отзад — просторен двор, ограден със зид от камъни. На нас с Мартин Ларсензвей ни дадоха отделна стая, вътре измазана с глина, варосана и боядисана синя. Тоя цвят е общ за всички вътрешни украси. Домашно тъкани черги и покривки от оранжево, червено, зелено и синьо боядисана вълна, художествено изработени от младите индиански жени, можеха да съперничат по изящество и фигури на високо цивилизованите европейски килими и дамаски. Мъжете бяха облечени в бели вълнени къси панталони и салтамарки, извезани с разноцветни конци. На краката носеха цървули. Жените носеха рокли от един плат, увит около тялото им като саронг. Без да са живели много между по-културни люде, тия индианци показваха невъзмутимо спокойствие и добре разбрано човешко достойнство. Те не ни смущаваха с излишни въпроси, а ни улесняваха да се чувствуваме удобно под тяхната закрила. Индианците не ревнуваха жените си, отлично развити красавици, на които е непознат демонът на лъжата. Женствени, те с грация ни помогнаха да се измием, усмихваха се като херувимчета и ни сервираха прекрасна печена риба, от която бяха извадени костите.

Рибите бяха запазени цели, като че ли не са пипани от ръка, увити в зелени листа от царевица. Поднесоха ни ароматични круши, тортилас и кафе. Докато вечеряхме в една от стаите, в хола ни свиреше скимтяща маримба. Благородството на индианците е подкупващо, извиква умиление и ви предразполага да не чувствувате стеснителност от вниманието, с което ви ограждат в своя дом.

В хола биеха маримбата ожесточено. Тръгнах и мълком се прибрах в стаята си. Нуждаех се от чист въздух. Отворих прозореца и вътре нахлу струя студ, който ме изтръгна от сънливостта. По тялото ми пробягнаха тръпки.

Острият студ изпълни стаята със свежест и разгони пушека от камината.

На следната сутрин напразно очаквахме слънцето да изгрее. Много високи бяха зъберите на скалите, много гъста беше мрежата от дърветата в голямата гора, за да стигнат до нас лъчите на изгрева. Пропастта, в която бяхме слезли, беше широка 15 км, дълга 40 км и дълбока 1500 метра. Някакъв катаклизъм беше разкъсал на две снагата на Сиера де Мадре, беше разместил тия две части една от друга на 15 км и върху наносите насадил кедровата гора, в която се появили и скрил кятцалът. Нужно беше голямо безстрашие, за да се изкачим на гърба на Сиера де Мадре, там където се намираше градчето Солола, езерото Атитлан, живописната Чокола и действуващият под земята вулкан „Санта Мария“. Защото старият и единствен път беше изровен, стеснен и представляваше опасност за изкачване пеша, камо ли за каране на мощни коли, каквито бяха осемцилиндровите крайслер и форд.

Дъждовете, пороищата и много минерални извори от долу до горе в планината проваляха надеждите на Кончита да покаже на роднините си своя кятцал, тържествено доведен с луксозния крайслер. Неустойчивият път с пресичащите го реки от гореща вода и сринатите блокове скали, както ни обясниха това индианците, може да бъде преминат само пешком и на мулета. Очакващи плячка хищници и змии нанасят смъртоносни ухапвания, без да бъдат забелязани в скривалищата им по завоите. Най-мрачни перспективи ни се чертаеха от индианците, когато стана въпрос да тръгваме. А вечерта, за да не развалят настроението ни, те бяха премълчали да кажат, че е невъзможно с никакви превозни средства да се изкачим до градчето Солола. За самите индианци преминаването през усоите на Сиера де Мадре, и то на големи разстояния с тежък товар на гърба, е професия, от която се препитават. Но за Кончита, отраснала в спокойния дом на родителите си, това значеше много. Тя познаваше мулетата от плантацията, но да пътуваш върху гърба на едно муле, което се движи по ръба на скалата и отдолу да зее пропаст, изискваше кураж, какъвто у нея нямаше. Голи и недостъпни са скалите, откъдето минава пътят през лабиринт от разкъсани препятствия. Всичко е потънало в забрава, несмущавано само от езика на ветровете и приятелското бръмчене на насекомите. Фактите бяха налице: не трябваше да рискуваме дори пеша изкачването от дупката на селището Текпан до шосето, което съединяваше столицата Гватемала с езерото Атитлан. Мис Норис, трениран пътешественик, се отказа да се подложи на тежкото изпитание. Тя дори каза, че е възможно пътят да се прекъсва от дълбоки дерета и да се принудим да се спускаме и изкачваме по тях. Да пробваме силите си можехме само ние, които слезнахме от Дяволската планина, но в никой случай с две жени.

Селището Текпан беше пръснато из гората и ние не можахме да го разгледаме, защото нямаше пътища за колите, а пеша ни липсваше желание. По-сериозен беше проблемът кога да тръгваме. Горе в планината проехтя гръмотевица. Очакваше се да почне дъжд, който ще разкаля пътя и ще затрудни дори и връщането ни. Облаци се спуснаха по билото и запълзяха към низината. Барометърът на мис Норис показваше разваляне на времето. Пламнаха ослепителни светкавици, стана тъмно, серия от гръмотевици затанцуваха между дърветата на гората, последвани от пороен дъжд. Свършиха се мъките на злите ни желания, както се изразиха индианците. Беше вече късно да разсъждаваме по кой път да тръгнем. От всички страни потекоха кални, влачещи камъни води. Около къщата се образува блато, по което плуваха дървета и разни отпадъци. Очаквахме да заплуват и нашите коли в двора. Пороят плющеше. От запад се стичаше с шум водата и никакъв друг звук, за да се ориентираме откъде идва дъждът. На сто метра нищо не се виждаше. Хазяите на къщата се затвориха в една стая. Нашите семейни приятели предпазливо се оттеглиха по-близо до леглата си. А ние тримата, Мартин Ларсензвей и шофьорът Мигуел, не задължени към никого, насядахме около голямата камина. Освежавахме се с кафе, което ни вареше шофьорът, и дремехме, приспивани от силния, равномерен дъжд. Нищо не можеше да ни помогне. Мрачното помещение на хола ни покровителствуваше срещу дъжда, който можеше да ни свари някъде из планината и завлече в пропастта.

До вечерта дъждът не спря. Небето и облаците слезнаха ниско и затвориха селището в кипящия водовъртеж. Разводненият ад внесе безредие. Индианците се уплашиха сериозно и се превърнаха в слух. Оградени от водата, те считаха това бедствие за някакво отмъщение на боговете. Никой не смееше да заспи. Кончита, затворила се в стаята си, не пускаше Иван Горилата да дойде при нас да вземе храна. Но ние го чухме как се бори с нея, излезна от стаята невъзмутим, сварихме му кафе, наредихме каквото имаше студено за ядене на един дървен капак от кутията с провизиите и го върнахме да успокои Кончита. В потиснато настроение и ние, тримата смелчаги, дочакахме да мине полунощ.

Непрогледната нощ се замени с безмълвното ясно огледало на деня. Успокоени, индианците се изгледаха с изненада и радост. Мис Норис, която беше изкачвала планинските склонове на Гватемалските Кордилери, каза, че снощният дъжд бил нищо в сравнение със свличащите се блокове една нощ в околността на вулкана Фуего, зачервени от разтопената лава и пепел. Тия блокове хвърчели нагоре към разкъсаното небе, падали по наклона и се свличали обратно в замайващата осветена бездна на огромния кратер на вулкана. Самата тя и другите й колеги били на палатка в подножието на вулкана, когато земята се раздвижила и се чул страшният гръм на експлозията във вътрешността на запалените газове.

Не напълно успокоени, ветровете още флиртуваха във върховете на старите кедрови дървета и ни измъчваха със съмнения няма ли и днес да продължи дъждът. Ние зъзнехме от нетърпение. В дъното компактната маса на гората се сливаше с калта и не позволяваше да изкараме колите вън от двора. Кончита в хола замесваше брашно от маниока, за да ни гощава с палачинки, в които завиваше късчета от консервиран ананас. Мис Норис приготовляваше чая. Игор Незнакомов, примирен с всичко, помагаше в нареждането на софрата: грамадна ниска маса, около която можеха да се хранят двадесет души. Иван Горилата с нещо подобно на точилка разбъркваше рядкото тесто да не хване кора, което лесно изсъхва и разваля палачинките. Брашното от маниоката не образува с водата лепкаво тесто, а става на каша. За да се направи палачинка, загребва се с дървена лъжица от кашата и се изсипва върху мазнината. Иначе се разкъсва, почернява и няма вкус.

Беше излишно ние с Мартин да се бъркаме в домакинската работа. Взехме картата на Гватемала и се прибрахме в нашата стая. Беше ден, а вън царуваше полумрак от сянката на черните облаци. Неясни гласове се надигаха из гората. Обаждаха се хора от селището, чуваше се като ридание песента на индианка. Вековната гора се изпълни с тайнствени звукове, които отвличаха вниманието ни и ни караха да се взираме в прозореца.

Вбесяващ хаос от шумове в усоите се впускаше в низината, тънки и яростни, те се забиваха в главите ни и разярено се нахвърляха върху комина на камината. Чуваше се как Кончита изпищява в хола от страх. Тя умолително се яви на нашата врата и съвършено разсеяна попита къде сме. Стопаните на къщата бяха изчезнали — както ни обясни Мигуел, при бедствие всички се събирали при магьосника.

Мартин Ларсензвей от мъка се изпоти, когато се прибраха всички вкъщи, да им говори за подлото отношение на магьосниците. Кончита превеждаше и цяла трепереше, като гледаше изопнатото бакъреночервено лице на старейшината, който, от своя страна, я фиксираше със съжаление. Дълбоката бразда по средата на челото му се сви в права линия и придаде жестоко изражение на лицето му. Забелязах, че зениците на очите му се помръднаха към комина на камината. Върху жарта падаха капки дъжд. Прекалено много сили му бяха нужни да задържи нервите си. Хвърлих сухи съчки в огнището и го осветих, стиснал здраво лулата си между затворените си устни. Той изглеждаше, като че ли беше излян от фосфоров бронз с черен кок на главата. Всичко в него беше омразно, неуверено, престъпно. Мислите му се препъваха и изразяваха страхотна ненавист към нас, неверниците.

В следващите два дни ние живеехме необезпокоявани. Изядохме всички припаси и се наложи да потърсим за изкупуване хранителни запаси на местната бакалница. Нашите хазяи нямаха много голямо разнообразие да ни предложат освен брашно от маниока, сушено месо от армадалио, нерафинирана захар и кафе. Най-после дъждът спря. Небето се изясни. Водата се просмука от почвата. Колите можеха да се движат. Още неуравновесени, индианците не се явиха да ни изпратят.

Решителният час настъпи, когато фордът завъртя окованите си във вериги колелета и се покачи на стръмния път. Последва го крайслерът. Иван Горилата даде пълен газ, изгърмя силно като картечница и огласи селището. Скоро под нас в пропастта остана тъмнозелената стена на кедровата гора и дрънкането на клепалото, което разгонваше злите духове. Кончита беше сложила глава на дясното рамо на Иван Горилата и размишляваше върху трагичната съдба на сънародниците си. Мис Норис се радваше на увеличаващата се светлина и простор над пропастта, където се закри гората и селището. Късно вечерта, след много друсане, стигнахме до градчето Сан Мартин, от което започваше по билото Сан Антонио шосето за столицата Гватемала. Оттам имало шосе за Антигуа, за горещите води и двата вулкана Агуа и Фуего.

С покачването се понижи температурата, стана по-приятно за дишане. Във висините, много километри в планината, величествените върхове стърчеха в своето уединение и ни показваха простотата на разголената земна кора. Огромната маса скали, несравнима с нищо друго, продължаваше да се ражда от повдигането на земната кора и да умира, като исполински се защищава срещу ветровете, дъждовете и катаклизмите.

Може би хиляди години преди нас и испанските завоеватели, и индианците, които и днес считат Сиера де Мадре за своя крепост, бяха построили тоя калдъръмен път, по който усъвършенствуваният от цивилизацията и човешкия гений бензинов мотор пълзеше по профила на Сан Антонио, за да се спусне към пъпа на индианската общност — селото Микско. Зазоряваше се. Пред нас се откри панорамата на столицата Гватемала. Ние се спускахме от Сан Антонио към низината, в която селото Микско се пробуждаше и жителите му тръгваха за пазара в столицата. Разстоянието е само 15 километра, но макар и много рано, целият път1 беше вече задръстен от натоварени мулета с грънци, черги, кошници и в тях кокошки, пуйки, прасета, връзки чеснов лук и торби с черен боб. Десетки мъже и жени, задянати с товар на гърба, закрепен с широк колан на челото, се движеха на пъстри тълпи, вдигаха прах и не обръщаха внимание на нашите тревожни сигнали. Група жени, боси, с панери на главата, пълни със зеленчук и яйца, носеха в едната си ръка няколко кокошки, а с другата водеха малко сополиво дете, засмукало парче захарна тръстика. Върволица от волски шарени коли, натоварени с чували кафе, жито и картофи, скърцаха припевно, защото така са построени: да пеят. Пазарът в Гватемала е централен и привлича гъсто населената околност. На площада са опънати над сергиите брезентови палатки, а между тях на земята, както у нас, стотици селяни нареждат стоката си, крещят, предлагат и се карат. Прекрасни одеяла, покривки за кревати, за маси и прозорци, в различни десени, сгънати едно върху друго, ви показват творчеството на ръчната текстилна индустрия. И докато трае денят, всичко върви мирно и тихо. Но когато свърши и бъдат изпратени с остатъка от стоката обратно за Микско жените и децата, повечето индианци се отбиват в кръчмата, за да се почерпят по чашка чика — вид ракия от захарна тръстика и корени от касава, която не е много силна на алкохол, но повишава настроението. И понеже жените знаят, че гладният, недоял си, преуморен мъж не може да понася пиенето, те му прибират парите и му разрешават само няколко центавоса, но не повече от два, да се почерпи.

Столицата Гватемала представлява образец на типична стара испанска столица, с широки авениди, пресечени под прав ъгъл от номерирани тесни калед (улици), застроени от едноетажни и двуетажни здания направо над земята върху плитки основи. Гватемала е била разрушавана няколко пъти от земетръс. Последното земетресение е траяло един месец и сринало всичко наравно със земята. По тая причина сегашната столица е построена 20 км източно от старата. Постройките са паянтови, без мазета, запазили напълно стария си вид, с традиционното пасио.

Кончита също искаше да ознаменуваме нашето посещение на столицата и ни разведе да разгледаме павираните с червени плочи тесни улици. Недалече от градинката на площада, под един свод портико седеше индианка на средна възраст и продаваше наредени на купища пъпеши, изложени на маси портокали, мангови плодове, папай, големи колкото одрински пъпеши, които растат на дървета, банани на гроздове и ананаси. Тя викаше клиентите си, препоръчваше им какво да си купят и ужасно се сърдеше, когато я подминаваха.

Такситата чакаха, наредени до църквата, обаче по авенидите и булевардите се движеха само двуколки с артистично нарисувани с крещящи бои колелета, които пееха. В двуколките под чергилото надничаше елегантно облечена в гватемалското понятие за красота, чола или чина, а пред нея е седнал нейният каркадор, който дърпа вързаните с въже рогове на воловете. Симпатична традиция от доброто испанско владичество. Оставихме Мигуел да пази на площада нашите коли и се прибрахме в хотела да избегнем шума и тълпите. Мис Норис се ползуваше от привилегиите на учена американка и ни заведе на вечеря в американския клуб. Комфортно наредени салони и уютно пасио, потънало в палми и фикуси, ни доставиха удоволствието да се възползуваме от преимуществата на цивилизацията.

Масата ни беше отрупана с най-луксозни лакомства, а там, при градинката, свита на две, индианката вечеряше с парче царевичен хляб и някакъв полуизгнил плод. Тя не смееше да остави бедната си стока. Горката, тя нямаше и понятие за това, което ставаше в пасиото на американския клуб, само на сто метра от нея.

За съжаление и ние не знаехме нея вечер, че само след два дни ще се сблъскаме жестоко със същите редовни посетители на американския клуб и че мечтите на Кончита за собствено петролно поле ще рухнат, а ние ще останем в Гватемала, за да бродим наново с месеци из дивите джунгли и пампаси.