Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (5)

Зеленият ад

Най-после тръгнахме.

Долината, по която течеше Чурун, се простираше на север, замрежена от висока папрат, храсти и палми, уплетени от горе до долу от най-различни влакновидни паразити.

Мартин Ларсензвей излезе напред и поведе индианците. По негово нареждане група секачи начело с Бързоногия елен се заеха да отварят място за минаване. След няколко часа път ние бяхме вече съвършено сломени. На всяка стъпка висящите като гирлянди паразити се впиваха със стотици бодли в ръцете и краката ни. Прахът, вкаран от бодлите под кожата ни, предизвикваше непоносими болки. И като връх на всички наши страдания неочаквано Чурун и растителността изчезнаха. Пред нас зина отвесна пропаст. Тук едва ли и маймуните можеха да слязат. Никъде не можахме да съзрем опорна точка за спущане. Единствено някакво кипарисово дърво, впило Корени в скалата и надвиснало над бездната, привлече вниманието ни. Бързоногия елен се приближи До него, за да провери възможно ли е да вържем някого от индианциге, който да се спусне надолу и да разузнае дали бихме могли да слезем и ние с багажа. Но едва индианецът разтърси жилавото стъбло на кипариса и от корените измъкна грамадното си туловище една анаконда (боаудушвач), изви се със съскане и се омота около тялото на жертвата си. В последния миг Бързоногия елен успя да вмъкне мачета между смъртоносните навивки, които стягаха тялото му, и извика, обезумял от страх. Мартин Ларсензвей, който беше най-близо до него, му се притече на помощ. В същия момент откъм пропастта се издигна друга анаконда, която вероятно е флиртувала с първата, и се хвърли върху норвежеца. Той замахна с мачета си и я разсече на две в момента, в който тя вече се увиваше около него. Спуснахме се и разсякохме другата, преди да беше смазала ребрата на индианеца. Отмалял, Бързоногия елен се отпусна безсилно на земята, като едва дишаше.

Нямахме време за умуване. Трябваше някой да замести Бързоногия елен. Уплашените индианци не искаха да чуят за това. Всички увещания бяха напразни. Всъщност и те много добре знаеха, че анакондите обикновено живеят на чифтове, следователно особена опасност от ново нападение нямаше. Но страхът ги беше обезумил.

— Стига сте се пазарили — прекъсна ядосано споровете ни Иван Горилата. — Връзвайте ме и внимателно ме пускайте. Дръпна ли два пъти, ще ме изтегляте.

Превързахме нашия приятел здраво и започнахме бавно да отпускаме въжето. Какво ли криеше бездната пред нас? За наша изненада на десетия метър тежестта от тялото на спускащия се изчезна, а след малко последва и сигнал за вдигане. Задърпахме въжето с удвоена енергия, очаквайки с нетърпение да се покаже на скалистия ръб главата на приятеля ни. Скоро пред нас изплува като че из хаоса лицето му, а после и мощните му плещи. Той ловко се хвана за някаква издатина и с един тласък на силните си мускули се прехвърли в краката ни.

— Не губете време — все още задъхан, ни извика той. — Нареждайте веднага за спускане.

Никой не помръдна. Всички го гледахме въпросително.

— Не е толкова страшно — усмихна се той. — Брегът не е напълно отвесен, а на тераси. Първата е на десетина метра надолу. Изглежда, че на подобно разстояние следват и останалите тераси.

Този път оптимизмът му не зарази никого. Всички впихме очи в пропастта. Далеч някъде в шеметната дълбочина се свличаха терасовидни стъпала, плътно закрити от палмови и махагонови дървета, между които като забити колове стърчаха евкалиптови върхари. Краят на тази потъваща като че в ад растителност не се виждаше. Огромно черно-зелено петно закриваше хоризонта. Не знаехме какво се крие под тая зелена маса, въпреки че горе-долу вече се досещахме.

Повече от половин час изгубихме надежда, че ще открием някакъв друг изход. Уви, всичко беше напразно. Насядали върху ламаринените сандъци, ние безпомощно съзерцавахме как Чурун се плъзга върху полирания ръб на скалата и безстрашно скача надолу. И не един от нас й завиждаше, че не може като нея да скочи в безмълвието на вековната джунгла, да изчезне в тайнствената прегръдка на скалите и да се появи надолу, благополучно изпълзял от ужасите, които ни очакваха.

Друг изход нямаше. Принудени бяхме да се спуснем в тоя зелен ад и да се промъкнем някак си до черното петно на пустинята. Колко щеше да трае това? Седмица, десет дни, две седмици, а може би и повече. Кой би могъл да ни отговори на тоя въпрос?

Края на колебанията ни сложи Мартин Ларсензвей. Той се изправи и с привичното си спокойствие ни подкани:

— И до утре да умуваме, полза няма. Нищо не можем да променим. Най-умното е да не губим време.

Той погледна към Алън Ландис повече от формално спазване на дисциплината. Така или иначе Алън беше наш началник и той трябваше да даде заповедта за спускане. Обаче американецът само махна с ръка и се обърна гърбом към пропастта.

— Аз тръгвам пръв с Иван Горилата — продължи Мартин. — Ние ще поемаме сандъците, а вие с индианците ще образувате непрекъсната верига и ще ни следвате.

Щом се спуснаха Мартин Ларсензвей и Иван Горилата, ние с Игор Незнакомов ги последвахме. Горе останаха Пърси Норман и Алън Ландис с индианците.

Гъста растителност, сбита в непроницаема стена, ни огради от всички страни. С мъка се настанихме на един голям скалист блок и почнахме да поемаме сандъците, без да успеем да се закрепим поне солидно.

Понятията за време и удобство изчезнаха. Погълнати от работата, ние забравяхме, че не е лесно да накараме индианците да се спуснат в зеления ад.

Пърси Норман, когато ни срещна в Каракас, беше облечен като лондонски денди, с кожени ръкавици. Сега на краката си нямаше здрави обуща. Чуваше се горе как ругае като ливърпулски хамалин.

Минаха часове, докато ни подадат всички сандъци. Седнал върху едно повалено и закрепило се здраво напреки дърво, Мартин Ларсензвей прие всички сандъци и почна да пропуща един по един индианците. Иван Горилата беше слязъл по-надолу и изсичаше място за следващия етап. Наоколо под краката ни течеше вода. Най-малкото невнимание можеше да ни завлече под големите листа на подбела.

Гнила маса от смъкнали се листа покриваше земята. Където и да стъпихме, все потъвахме. Трябваше да се улавяме за лианите или за дърветата, по-дебели от шепата на ръката. Нищо не облекчаваше положението ни в мрака и непреходимостта на джунглата. Излишни бяха всички ругатни. Валидни бяха само волята и здравите крака. Фактически ние си носехме вода в манерките. Няколко индианци, които не носеха ламаринени сандъци, мъкнеха бъчонки с вода. Обаче никой не можеше да каже кога ще намерим вода за пиене, въпреки че през всичкото време я газехме. Тая вода, която течеше под шумата, беше по-опасна от отрова. Ако се погледнеше само една капка от нея под микроскоп, щяха да се видят милиони бактерии от всевъзможни тифусни и дизентерийни култури. Не! Ние не можехме да допуснем да бъде изпита всичката вода! Само това ни липсваше — да предизвикаме някоя епидемия. Никой не можеше да предвиди след колко дни ще дишаме чист въздух, за да рискуваме със запасите от вода и храна.

Полумракът влияеше на напрежението и забиваше по-силно в краката ни острието на умората. Никой не беше в състояние нито да пита нещо, нито да очаква отговор. Зеленият ад ни правеше премного телесно изморени и много малко годни за размишления.

Зеленият ад ни подчиняваше на една страхотна физическа напрегнатост, която превишаваше границите на нашата издръжливост. Нямаше с какво да успокояваме себе си. Пърси Норман и Алън Ландис едва ли са си представяли, че съществува подобна воняща ферментация на гниене, която и най-безчувственият нос не можеше да понася. Това зловоние почна да действува на мозъка ни, който отказваше да ни помага да мислим.

Ние почнахме да залитаме, упоени от изпаренията. Мартин Ларсензвей почна да повръща. Пърси и Алън загубиха ума си и повтаряха вечния въпрос: „Кога ще излезем на чист въздух?“

Комарите нощем ни нападаха с хиляди. Огън не смеехме да запалим никъде, защото щяхме да изгорим живи. Иван Горилата и Игор Незнакомов с пистолети в ръка бранеха последните капки вода. Чантите със скъпоценните кристали бяха жестоко проклятие, увиснало на гърбовете ни…

Тераса след тераса, затънали до кръста в кал, полуживи, бродихме седемнадесет дни из тоя ад. И ето че джунглата се разреди, стана светло.

Седемнадесет дни да разрушаваш плетениците от чудовищно оплела се растителност, да дишаш отвратителната миризма на гниенето и най-после да срещаш изцъклените от ужас очи на петдесет души в полумрака — всичко това можеше да разруши нервите и на най-здравия човек. Мартин Ларсензвей непрекъснато повръщаше. Лицето му стана мътнозелено. Иван Горилата и Игор Незнакомов със стоицизъм понасяха неудобствата и все още имаха сили и кураж да пазят и разпределят водата. Пърси и Алън едва влачеха крака и пазеха само да не загубят кожените си чанти с диамантите. Те се препъваха, падаха и оставаха легнали в калта няколко секунди и се вдигаха с проклятие, за да догонят другите.

Когато на осемнадесетия ден просветна пред нас, светкавично у всички се предаде фанатичното желание за живот. Вътрешната ни съпротива се увеличи. Всички се оживихме и когато стигнахме до брега на сухото дере, паднахме на земята, покосени от радостта, че сме се спасили.

Преминаването на тая част на джунглата, тайнствена глъбина на дивата растителност, планина от безплоден гъсталак, безкрайна и абсолютно недостъпна, означаваше за оня, който се опита да я премине, че трябва предварително да се откаже от живота си.

В нея се бяха развъдили толкова много ягуари, които препускаха цяла нощ да гонят дивите котки, антилопите и чакалите, че за нас беше невъзможен нито един час спокоен сън. Да не говорим за змиите и десетките други почти невидими, но не по-малко опасни нейни обитатели.

Залезът хвърляше сянка в просторното сухо дере. Вятърът се спускаше от планината. Умората беше изстискала всички жизнени сокове от мускулите ни. Да легнем така, както се стоварихме на земята, беше немислимо. С последни усилия насякохме дърва, накладохме огън и опънахме чувалите за спане. Преди да се приберем в чувалите, Мартин Ларсензвей съобщи, че на много индианци очите са кръвясали, устните и носовете са зачервени. Това значеше, че са били изхапани от паякоподобни паразити „лептоспира иктероидес“. Те бяха налягали по земята с променлива температура и пътуваха в един нов свят на бълнувания.

Раздадохме им плазмохинин, но те го отказаха, защото разчитаха на стария индианец. Бяхме безсилни да им помогнем. Те ни мразеха. Индианците бяха Първата жертва на коварната жълта треска.

Нощта се спусна и покри с черния си воал цялата непозната местност. На север блещукаха само звездите. Луната не беше изгряла. Как щяхме да превъзмогнем изпитанията докрай и да слезем до Ориноко — беше дилема. В низината се ширеше продължението на джунглата.

На изток мракът избледня и се смени с бяла ивица светлина, която освети върховете на палмите. Зелените им корони слабо се навеждаха от сутрешния вятър. Тоя вятър се засилваше от течението, което идваше от низината и изкачваше бяла мъгла. Диви петли известяваха идването на новия ден. Махнах телената маска от лицето си и се ослушах как се обаждаха ранобудни непознати гризачи. Разсъмването ги разгонваше заедно с останалите обитатели на джунглата да си търсят храна и се пазят от неприятелите си. Понякога далечни отчаяни крясъци показваха, че жестокият живот на джунглата следваше своя неизменен ход.

Всички чували се размърдаха. Първите лъчи на слънцето промениха физиономията на лагера. Бяхме загубили Чурун. На петдесет метра далече зееше напълно сухо дере, а зад него между храстите се виждаше голямо блато, покрито с червени и бели лилии, обградено в дъното с висока човешки бой трева. В единия ъгъл, недалече от блатото, се мъдреше с грамадните си клони хлебното дърво папаие, натежало от плодове. Огромни листа на бананово дърво хвърляха сянка върху блатото.

Игор Незнакомов се понадигна сънен от чувала, изгледа пейзажа и се поусмихна. Мартин Ларсензвей не даваше никакъв признак на живот.

Когато излязох от моя чувал за спане, разбрах, че от белите само трима души се държат на краката си. Останалите с болезнено свиване се отказваха да станат.

Лагерът се превърна в лазарет. Повече от половината ни хора бяха болни или прекомерно изнурени. Пърси Норман и Алън Ландис не бяха в състояние да помогнат с нищо, въпреки че бяха незасегнати от треската. Те не знаеха изобщо как да постъпят, за да бъдат полезни. Ока менели, те разсеяно се разхождаха по брега на сухото дере и не смееха да отидат по-далече.

Хлебното дърво до блатото привлече вниманието им, но и до него не отидоха. Реакцията от изживените страхове и борбата с подземния свят в джунглата до снощи не им позволяваше да прекрачат сухото дере и отидат до хлебното дърво, въпреки че гладът замайваше мозъците им. Те чувствуваха как жаждата се рови из стомасите им и търси капка вода. Нагретият въздух дразнеше кожата и забиваше иглите си в гърлата ни. Старият индианец беше взел грижата за своите хора и с Бързоногия елен, който още не се поддаваше на умората, наредиха на сянка девет души, болни от жълта треска. Със затворени очи, червени устни и нос те се бореха с пристъпите на коварната болест. Жълтата треска ги беше смазала. На всеки половин час те се напъваха да повръщат, припадаха и едва дишаха. Здравите индианци откриха вода в сухото дере, носеха с един ламаринен сандък и постоянно слагаха на челата на болните студени компреси.

Кризата щеше да трае една седмица. Те не можеха да продължат с нас. Затова изпратихме двама индианци до селището, което се виждаше на амфитеатралния наклон право под сухото дере, да доведат хора да ги приберат.

Мартин Ларсензвей беше ухапан от кърлеж и цялото му лице се покри със синьоморави петна. Намерих мястото на ухапването. Там беше още главата на отвратителния паразит. Направих промивка със силен разтвор на перманганат, ударих му инжекция за противоотрова и го оставих да спи. Иван Горилата и Игор Незнакомов хъркаха като заклани. Сбутах ги да стават. Слязохме в сухото дере и тръгнахме по него. Слънцето напичаше до разтопяване земята. На един завой, точно срещу блатото, покрил над петдесет яйца, лежеше огромен питон. Докато да съобразим, че питонът мъти яйцата си, той издаде със стомаха си звук, подобен на фагот, и се изправи срещу нас. Едновременно към него се спуснаха Иван Горилата и Игор Незнакомов и го съсякоха. Но стана нещо, което най-малко очаквахме. Откъм блатото се приближи мъжкият питон и озверено се нахвърли срещу нас. Пърси и Алън замръзнаха. Питонът съскаше и се движеше като стрела. Разхвърляхме мачетите в момента, когато искаше да легне върху яйцата. За няколко мига го приготвихме за паниране.

Докато се обърнем, от пясъка на дола наизскачаха хиляди черни буболечки и се нахвърлиха на плячката.

Избягахме към блатото. Бели и червени лилии покриваха мътната му повърхност. Между тях като много дребни сачми плуваха милиони яйца и ларви от комари. Водни кончета, навирили опашките си, лапаха комаровите ларви.

Зеленият ад още ни разпъваше. Джунглата беше създала това блато за инкубатор под лъчите на тропическото слънце и проваляше почивката ни. Занесохме плодове от хлебното дърво и банани на Мартин Ларсензвей и се приготвихме да се борим през нощта с комарите и всичко, което ни попадне.

Никога не бяхме приготвяли толкова дърва за една нощ. Спасението от комарите беше в пушека и големия огън.

Какво беше това сухо дере? Гледахме го и недоумявахме. Водата за пиене, извираща от корените на едно старо платаново дърво, беше студена и бистра. Руслото на сухото дере показваше, че някога тук е текла голяма река. Къде беше тя сега? Чурун бяхме загубили, когато се спуснахме в джунглата. Имаше още три часа, преди да се смрачи. Поканих Иван Горилата и Игор Незнакомов да ме придружат назад, откъдето бяхме дошли по сухото дере, дано открием какво представлява и да убием някакъв дивеч за вечеря.

На индианците не можеше да се разчита. Те бяха за нас загубени. Пърси и Алън оставихме да пазят лагера.

Сухият дол се изкачваше, на места се разширяваше, на други минаваше между големи блокове скали, откъснати от масива на Дяволската планина. Така навлязохме три километра в него и стигнахме до една пропаст, в която дълбоко долу течеше река Чурун. Перспективно установихме с инструментите, че тая пропаст е продължение на оная, от която излизаше в прохода река Чурун. Как е станало затварянето й не беше много ясно. Но посоката на тая пропаст напълно съвпадаше с пукнатините на другата горе, в която се беше образувала скалата итаколомита с диамантите. Ясно, значи река Чурун за втори път потъваше под земята. Дяволската планина оправдаваше името си. Понеже в дерето нямаше вода, а антилопите и козите не пият мръсна вода, наблизо не можеше да очакваме друго освен диви петли и пуйки.

Антилопите се пазят от блатата, защото там ги чакат питоните. Тръгнахме обратно. Небето на запад беше мораво, а по-ниско над Андите то беше червено. Докато стигнем до лагера, в сухото дере се смрачи. Стана неприветливо, хладно. Срещнахме една костенурка, че се прибира от паша, и я приготвихме за печене.

В лагера царуваше суматоха. И деветимата болни от жълта треска индианци бяха умрели. Значи били са болни, преди да излезем от джунглата. Обаче Мартин Ларсензвей ни посрещна весел. Сините петна по лицето му бяха изчезнали. Пърси и Алън хвърляха дърва в огъня, така че заварихме достатъчно жар, за да изпечем месото на костенурката.

Сълзи за умрелите индианци нямаше. Другарите им бяха насядали около труповете с наведени глави и слушаха какво шепне старият индианец. Някаква запалена трева разнасяше лютива миризма. Смъртта беше благодатното успокоение след мъките от жълтата треска.

Нощта ни покри, а ние тъжно разговаряхме кой от нас в действителност ще оцелее до края. Натрупахме всички дърва върху огнищата и се прибрахме в чувалите за спане.

Джунглата зад гърба ни си шушнеше, щурците пееха, комарите свиреха над главите ни, а там горе на безоблачното небе луната надничаше и чертаеше сенки в сухото дере.

Лека миризма от разложените трупове на двата убити питона достигаше до лагера и ни напомняше за опасностите, които ни очакваха. Сега имахме нужда единствено от малко спокоен сън. Щяхме ли да го имаме, когато се пробуждаха хищниците и тръгваха на лов — ягуарът и неговите помощници, чакалите и хиените? Черните мравки вече пъплеха по телената мрежа. Те търсеха кого да ухапят.

От левия бряг на сухия дол, където се намирахме, в синкаво-розовия здрач на следната утрин се виждаше на север продължението на това напуснато от река Чурун корито. В най-крайната точка наклонът ставаше по-голям, там стърчаха две самотни палми. Мрачните силуети на тези две палми, изправени точно там, където се спускаше сухият дол, представляваха нещо като гранични постове на платото. Оттам започваше стръмнина, която се губеше в джунглата. Там, до тия две палми, индианците погребаха своите мъртви и ги затрупаха с много камъни, за да не бъдат изровени от хомотите на хиенителеопарди.

Никакъв признак не показваше, че джунглата е по-проходима наблизо, освен по самия дол. Наоколо същата непроходимост застрашаваше нашето по-нататъшно пътуване и правеше ясно да изпъква цялата трудност на положението. Нанадолнището се сливаше с плътната растителност и предизвикваше негодувание у индианците. Безкрайният, замъглен от изпарения сух дол можеше внезапно да свърши пред някоя пропаст, така както горе река Чурун изчезваше и не се знаеше къде излиза отново на повърхността. Мартин Ларсензвей се посъвзе, стана и ни придружи да огледаме това, което бяхме открили в края на сухия дол. За да можем да продължим, не се решавахме да го изложим на ново заболяване. А и индианците заявиха, че няма да напуснат гроба на своите другари, преди да са изминали шест дни от тяхното погребение.

Не оставаше нищо друго, освен да се примирим с положението и да си намерим някакво занимание из сухия дол. Там наносът не представляваше нещо интересно, защото беше остатък преди образуването на скъпоценната скала итаколомит, която се е образувала след неизвестен катаклизъм до изригването на подземния вулкан и пропадането на скалите, в резултат на което се е появила и пукнатината от север към юг. В нея пропадаше река Чурун и в нейния южен край се намираше скалата интаколомит.

След като изтече траурът на индианците, на седмия ден изхвърлихме всички излишни вещи от багажа и заслизахме по гигантските стъпала на сухото дере. На места дерето ставаше тясно и ние минавахме между две скали. Провирахме се през сравнително проходима, растителност. Спирахме да нощуваме, но виждахме само небето и звездите. Реката Чурун се появи отново във вид на грамадно езеро, без да се вижда откъде излиза.

Няколко километра обикаляхме по брега на това езеро, докато стигнахме до редовното корито на Чурун. По страхотен, широк над двеста метра наклон подобно на водопад водата се спускаше надолу. От двете страни скалите, надиплени, образуваха стъпала, закрити от ниска растителност.

Беше невъзможно да слезем. Нощта щеше да ни свари някъде по тия стъпала. Надолу не се виждаше къде свършват. Водата на Чурун подскачаше на вълни и изчезваше с грамадни скокове.

Индианците, наплашени, се възпротивиха. Мартин Ларсензвей се оплака, че чувствува умора. Иван Горилата и Игор Незнакомов захапаха по един нар, седнали на сухата скала. Пърси и Алън погледнаха скъсаните си обуща и предложиха да прекараме нощта тук. Наистина рисковано беше да се ходи със скъсани обуща. Но в същото състояние бяха и обущата на другите.

Преди да напуснем сухото дере, видяхме някъде в низината някакво селище. Но ето че вече трети ден слизахме и още нищо не срещнахме. Около езерото нямаше дори признак на човешки живот.

Как сме се движили по това омагьосано сухо дере — не мога да обясня. Приспособихме се да прекараме нощта между стъпалата. Запалихме само огън и скрити в чувалите за спане, наблюдавахме как всичко потъна в непрогледен мрак. Луната съвсем не ни помогна.

Надолу, където падаше река Чурун, се виждаше шеметна пропаст, която привличаше като магнит погледа и замайваше. Единствени прегради, пазещи ни от сгромолясване, бяха амфитеатрално разположените широки стъпала, образувани при нагъването на планинския масив. Околният гъсталак ни служеше да се улавяме за клоните и бавно да слизаме. Понякога дори се налагаше да се улавяме за ръце, за да може удобно да стъпваме от стъпало на стъпало. Едно невнимателно подхлъзване можеше да струва живота на мнозина от нас. Почти целият ден мина в това слизане.

Към четири часа следобед стигнахме до последното стъпало, широко към сто метра. Зад него се откри отвесна дълбочина, в чието дъно течеше друга голяма река, която идваше от югоизток. Нашата река Чурун отново изчезваше някъде под тая дълбочина.

Изникваше сложният и тревожен въпрос: сега накъде?

Това последно стъпало беше нещо като продължение на плато, което е пропаднало. Препятствието беше по-голямо от всичко, което можехме да си представим.

Имахме само четири въжета по двадесет метра, които нямаше да стигнат за нищо. Те нямаше да издържат четиридесет и седем души да се спуснат един след друг до първата площадка, чието съществуване само предполагахме. Дълбочината надминаваше петдесет метра.

Пърси и Алън загубиха съвсем настроението си, избухнаха в спорове с индианците, като че ли те бяха виновни за всички изненади на Дяволската планина.

Най-спокоен от всички беше Мартин Ларсензвей. Той запали лулата си, погледна надолу и поклати глава:

— Изглежда, че има още много да патим, преди да стигнем река Ориноко — засмя се той. — Който е измислил името на Дяволската планина, трябва да е знаел защо го е направил. На индиански се нарича „Ауян Тепюи“, което значи демон, нали? — обърна се той към Бързоногия елен.

Стигнахме точно до ръба. Наляво и надясно, докъдето можеше да се види, скалата преграждаше цялата долина. Махагонови, текови и други вековни дънери бяха артистично уплетени от горе до долу от лиани и бели паразити като паяжина и образуваха истинска стена, през която не можеше да премине дори вятърът да погали прекрасните орхидеи, надвесени като лампиони над пропастта. Огромни паяци, разположили се удобно в гнездата си, дебнеха да се хване в мрежите им някое пернато животинче, за да му изпият кръвта.

Замахнах с ръка и веднага в шепата ми се събра цяло кълбо паяжина, росна и мека. Паяците бяха големи колкото средна човешка шепа, с металически блясък в очите. По гърбовете им като квадратни кръстословици изпъкваха шлемовете, оцветени от синьо до зелено, преплетено с червени нишки. Главите им, скрити в тия шлемове, излизат напред само когато се предаде от мрежата им, че има плячка. През останалото време се вижда само червеното на шлема, изпъкнало като римска монета в средата на мрежата.

Дърветата бяха доста високи, особено тековите, които надхвърляха 25 метра. В повечето случаи те се издигаха като сноп стъбла в един дънер, прояден от червеи. Празните ходове на дупките бяха заети от всевъзможни буболечки и умрели телца, увиснали по паяжините. Гъби, големи като чардаци на етажи, смучеха сокове от дърветата. Разсякохме една от тия гъби с мачетите и във вътрешността й открихме лабиринт от галерии, из които подскачаха малки червени ларви, а около тях се суетяха бели мравки. Истински бели мравки с нежни челюсти и тела от два прешлена. Разгневени, те тичаха и се закачаха в мрежите на паяците.