Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (7)

Торнадо

Колкото и да е, индианците бяха за нас все пак голяма помощ, макар че ни създаваха доста главоболия и грижи. Сега без тях се чувствувахме откъснати от света.

Река Карао ни разделяше от селището на другите индианци. Не знаехме от кое племе са. Има цели области в горното течение на река Ориноко, в Андите и тук, в зоната на реките Карони и Карао до Британска Гвиана, където живееха разни индиански племена, които враждуваха помежду си и дори водеха войни. Нашите сигароси може би бяха в добри отношения с тукашните индианци и ако бяха им съобщили за нас, можеха да ни създадат допълнителни усложнения. Рискувахме да попаднем на засада.

Заехме се да поразгледаме местността и да си приготвим храна. После щяхме да решим как да постъпим и узнаем какво представляват тия индианци. Високата трева ни скриваше от погледа на отсрещния бряг. Убихме друга антилопа и малко се успокоихме. Всички умирахме за сън. Отидохме към реката и се опитахме да намерим място за спане. Слънцето не можеше да пробие тежките облаци. Чувствуваше се задух. Монотонни жабешки крякания отвличаха вниманието ни и не ни позволяваха да заспим. Пригласяха им кикотене и гонитба от дърво на дърво, чупене на клони и продължителни писъци на уловени маймуни. Кайманите и алигаторите се биеха в реката. Откъде се намериха тия маймуни, да ни дразнят, когато очаквахме поне малко спокойствие!

Силното, човешкото у нас беше отстъпило пред животинската жестокост на нещата. Напразно се опитвахме да го върнем сега — някаква потайност и несигурност висяха във въздуха и ние ги чувствувахме почти осезателно. Диви бикове профучаваха из тревата с вирнати опашки. Стадо антилопи пробягна на север и се скри някъде. Кикотенето на маймуните продължаваше и звучеше като сърдито котешко мяукане. Пърси, Алън с болния крак, Иван Горилата и Игор Незнакомов скокнаха да гонят маймуните. Ние с Мартин Ларсензвей само отворихме очи, за да видим, че на небето се беше появила дебела облачна ивица с бели краища, която слизаше вертикално към земята. Белите краища от двете страни светеха силно. Горе високо тая ивица като че ли се изливаше от грамаден черен облак. Облакът бързо се удължи, а ивицата се уви като маркуч, свързващ земята с небето, и тогава почна да се върти около себе си. По едно време черният облак се наклони към земята и разтегна маркуча, който стана много дълъг и взе формата на огромна фуния с широкия край надолу. След това почна да се върти със страхотна бързина, като смучеше и вдигаше нагоре всичко, което срещаше по пътя си. Водата на Карао се издигна и заля селището на индианците.

Наблизо в джунглата смерчът фучеше и изкубваше дърветата. Легнали по корем, както ни посъветва Мартин Ларсензвей, ние очаквахме следващия номер на серията от беди. Обаче този път природната стихия не само не ни навреди, но ни и помогна. Как ни помогна — това узнахме много по-късно.

На север се появи сиянието на две дъги, които опасваха една над друга целия хоризонт. От изток на ясния фон на небето слънцето позлати цялата низина и тя заприлича на райска градина. От големите платани като облак се издигнаха малки сини пеперуди и накацаха на пясъка да пият вода. Всички облаци изчезнаха; изчезнаха и двете дъги. Синевината като калпак покриваше земята, потънала в зелена растителност и мъгла от изпарения.

Нашето загубено самочувствие се превърна в томление да запазим своя живот. Може би причина за това бяха малките сини пеперуди, които се вдигнаха от пясъка и накацаха по храстите и моравите цветчета между свежата зелена трева да се нахранят. И те бяха изживели ужаса на земетръса и убийствения циклон; и те търсеха след жаждата храна. Нас също ни изнуряваше жаждата. Водата на Карао беше мътна, а тая, която открихме в скалата, където е падала Чурун, беше пълна с жаби.

До тая сутрин в скалата имаше чиста вода за пиене, но след торнадото жабите бяха потърсили спасение в гьола. Сега ни стана ясно кикотенето на маймуните. Те са чувствували приближаването на бурята.

Все още изпитвахме едно неопределено замайване — вероятно от това, че не бяхме спали през нощта. Но вече радостното чувство, че сме живи и здрави, нахлуваше властно и ни зовеше към действие.

Прекрасен див бик се появи на отсрещния бряг на реката да пие вода. Недалече от него цяло стадо антилопи сведоха красивите си глави, за да утолят жаждата си. На сто метра от мястото, където бяхме седнали да бабуваме на скъсаните си обуща, из високите треви излязоха също антилопи и несмущавани, почнаха да пият вода. Надигайки грациозно главите си, те поглеждаха към отсрещния бряг.

Досегашните ни лишения, след като при изворите на река Карони бяхме изгубили всичките си хранителни припаси, ни заставяха постоянно да мислим за стомасите си. Тия антилопи ни изкушаваха. Накарахме Иван Горилата да се опита дали може да удари рогата на дивия бик. Щом гръмна, всички животни побягнаха.

Но се обадиха маймуните. Тръгнахме да ги търсим и намерихме на друго място в скалата вода за пиене. С една суха кора от платан направихме чучур. Имахме вече всичко за преживяване, докато оздравее кракът на Алън. Той куцаше и се подпираше на мачета си. Всички дрехи, с които разполагахме, бяха на гърбовете ни и скъсани. Краката ни бяха боси и можеха да се разранят. Как щяхме да вървим по-нататък — не ни беше известно. Следователно най-важният въпрос беше за обущата и облеклото.

Докато Алън и Пърси пазеха лагера, ние с Мартин отидохме да наберем плодове от хлебното дърво за обед. Иван Горилата и Игор Незнакомов убиха две антилопи и от неощавените им кожи направиха два чифта цървули. За върви разплетоха едно от дългите въжета.

Пърси ги нарече мокасини, защото не можеше да изговаря трудната дума цървул. Алън ги хареса, понеже облекчиха болния му крак. Пърси дълго се отвращаваше, но като видя, че всички се наконтихме с нови обуща, примири се и поръча на двамата оптимисти да направят цървули и за него.

Гърмежите в една пуста местност са предателско нещо. Нашите съседи през реката Карао ни бяха чули и по свой начин проверили кой гърми.

Към три часа се показа една лодка и приближи нашия бряг. Делегацията начело с магьосника на селището в официално шарено одеяло и корона от папагалови пера слезе на земята и ние я посрещнахме, обути в новите си обуща.

Мартин Ларсензвей, нашият преводач, ги поздрави и покани в лагера. Понеже повече не ни бяха нужни ламаринените сандъци, защото нямаше кой да ги носи, подарихме на всекиго от петимата делегати по един сандък, а на магьосника — два. И без това бяхме решили да ги хвърлим в Карао. Магьосникът ни благодари със скръстени на гърдите си ръце и ни покани да се пренесем в селището. Иван Горилата свали скъсаната си шапка и му отговори по катунарски с едно „ашълда“, което никой не разбра. Най-много ги учуди, че Мартин Ларсензвей говори индиански. Те си помислиха, че сме се заблудили и загубили. За щастие нашите сигароси не бяха ги срещнали и те не знаеха нищо за патилата ни. Иначе не бихме имали щастието, когато ни заведоха до отвратителните си колиби, да се запознаем с котката, преродила се от някаква тяхна принцеса. Така открихме, че в Дяволската планина има и прераждания на принцеси в котки, които цял ден лежат и ги хранят готово с уловени мишки. Принцесата котка така много беше затлъстяла, че от лежане козината й падаше, щом станеше да подиша чист въздух на чардака.

Пърси и Алън, поумнели след бягството на носачите, си запушиха деликатно носовете с остатъците от носните си кърпи.

След като видяха индианската Клеопатра, те побързаха да се намерят долу при лодките. Иван Горилата, Игор Незнакомов и Мартин Ларсензвей почетоха принцесата с голямо внимание, като обещаха за другия ден да й донесат по една дузина крехки мишлета. Трябва да отбележим, че принцесата беше в преклонна възраст, защото при всяко движение мъркаше, а кокалите й пукаха. Възможно беше следващото прераждане на принцесата да бъде магьосник или нещо подобно. Индианците ни я показаха, след като провериха, че тя не спи. Огърлица от разноцветни мъниста украсяваше оскубания й врат. Като ни видя, нейно сиятелство се протегна с краката нагоре и се обърна на другата страна. От гредата, която свързваше забитите в блатото колове, слезе една маймуна, нежното име на която бере Рики. Уловило се за корема й, сладкото й бебе ни погледна, опулило очички между предните крака на майка си. Вирнала нагоре опашката си, Рики внимателно слезе на земята, изгледа ни презрително, турна дясната си лапичка на устата да не се засмее и влезе в съседната стая. Игор Незнакомов прихна да се смее и каза високо на английски, за да го чуят всички, че братовчедката на Иван Горилата е много невъзпитана, та ни се подиграва, без да ни познава.

Смехът зарази и индианците. Пърси и Алън се изкачиха да видят братовчедката на Иван Горилата и влязоха след Рики, но се върнаха веднага. Алън каза, че бебето на Рики седнало на гърба на един питон и си играе. Горкият човек, не можеше да дойде на себе си. И прав бе, защото когато се качваше по стълбата, той не беше видял окачения над вратата човешки череп, за да разбере, че това беше къщата на магьосника. Питонът е бил хипнотизиран. В противен случай бебчето на Рики нямаше да си играе на гърба му дълго.

Блатото, върху което бяха построени къщите на индианците, беше жилището на питона. Привлечен горе от магьосника чрез хипнотизация, питонът е служил на мошеника, за да плаши и държи в респект цялото племе.

Аз бях най-големият скептик относно силата на хипнотизацията. Обаче на следния ден имах случая да се убедя нагледно в изкуството на магьосника.

Трябваше останалият ни багаж да се пренесе от другия бряг на реката Карао. Магьосникът ръководеше пренасянето. Проверявахме дали не са отваряни ламаринените сандъци с личните имущества от сигаросите, преди да си заминат. Секретните куфари правеха това невъзможно и въпреки това в един от тия сандъци беше вкарана отровна змия. Магьосникът стоеше в момента до Иван Горилата, когато той отваряше сандъка, видя пръв змията и с един замах на ръката я парализира, преди тя да ухапе геолога. Змията се издигна, измъкна се от сандъка и се завря в шубрака. Безспорно тя е била поставена в тоя сандък с инструменти, за да ухапе Пърси. Сигаросите знаеха, че само той боравеше с тия инструменти. Нагледно и убедително магьосникът ни демонстрира какво може да направи не само със змии, но и с хора. Той си простря ръката към шубрака и същата змия се яви и влезе отново в сандъка, после излезе и се скри в тревата, където й бе посочено.

На всеки случай магьосникът ни помогна да минем реката и спокойно да си направим скиците на изминатия досега път. Много подробности можеше да забравим, докато слезем до река Карони.

Краткотраен дъжд освежи на другата сутрин високата трева. Под една грамада камъни ровеше да излезе броненосец. С наведена глава той повдигаше затрупалите го камъни и се движеше, като че ли имаше намерение да оре. Като ни видя, той се спря и се обърна назад. Сигурно беше забравил нещо. Малката му щитовидна броня се клатеше на гърба му като гърбица на камила. Ние нямахме намерение да му пречим. Няколко пъти броненосецът се спира, за да види дали го следим. Той усещаше нашето нежелано присъствие и затова се завря отново под камъните.

Дали и той не ни обвиняваше, че сме причината за земетресението, което го беше затрупало? Той беше самотен, може би и гладен. Два дни е стоял затиснат и сега ние му попречихме да използува свободата си. Пърси, който се наслаждаваше на криволичещото движение на броненосеца, като видя, че той се завря отново в камъните, се опита да го извади. Ядосаният броненосец се сви и го изпръска. Сконфузен, Пърси се хвана за лицето. За щастие течността, с която броненосецът се защити, не попадна в очите на нападателя. Обаче лицето силно го смъдеше.

— Друг път да не се занимаваш с броненосци — посъветва го Мартин Ларсензвей. — Той можеше да те ослепи.

— Интересно изобретение на природата да брани беззащитните животни от техните неприятели — провикна се Алън. — Сигурно тая жълта течност е много силна и отровна.

Пърси целия ден си плиска лицето със студена вода. Там, където го бяха засегнали капки от жълтата защитна течност на броненосеца, имаше пришки.

Фарсът, който броненосецът изигра на Пърси, надминаваше всички очаквания. Той го разоръжи завинаги да се нахвърля върху нему непознати представители на зеления ад.

Привечер, когато отивахме с Иван Горилата да донесем вода за пиене, надникнахме в купчината камъни. Броненосеца го нямаше. Отказал се и той да влиза повече в разправии с нас. Той беше използувал нашето отсъствие да се скрие някъде из свлечените канари. Прибрахме се отчасти разочаровани и съобщихме, че броненосеца го няма. Пърси каза, че ако утре го срещне, ще го застреля.

От два дни бяхме се прибрали при индианците. Наредихме си за спане между палмите пред благото. През сянката на хилядогодишните дървета се промъкваше светлината на изгряващото слънце. Нашите чували бяха навързани така, че първите лъчи на изгрева да падат върху нас.

Слабият вятър от реката, без да наруши омайността на пейзажа, разгонваше изпаренията и разкриваше красотата на Карао, която се провираше между двата бряга с висока трева.

Никакви мрачни перспективи не нарушаваха пробуждането ни. Вниманието ми привлече една муза на чардака на магьосника, която се усмихваше на изгрева. Тя протегна голите си ръце и туниката се впи в стройното й тяло.

Комарите се бяха прибрали в блатото, подгонени от лъчите на изгряващото слънце. Откъм брега на блатото се чу шум. Погледнах и видях как се измъква чудовището питон. Пътят му беше към реката, където пасяха антилопите. Той събаряше пред себе си всичко и се изкачи на брега. Като местен жител той познаваше цялата околност и знаеше къде се събират неговите жертви.

Над реката се появи птица, спусна се ниско до високата трева, забави се няколко секунди и отново се издигна. В човката си държеше разкрачена жаба. Обърнах се към чардака, където прекрасната муза се усмихваше на слънцето. До нея зърнах грозното лице на магьосника, който й шепнеше нещо.

Хипнотизаторът, изглежда, не за първи път разговаряше с младата индианка. Тя го последва и влезе вътре. Всички наколни жилища се съединяваха с мостове. Тая сутрин магьосникът не обърна никакво внимание на своя питон. Той имаше друг медиум. Високата трева към реката се заваляше. Значи питонът отиваше да чака своята жертва, когато се наведе да пие вода. Увил се на кълбо в тревата, той ще изненада антилопата, после ще увие с опашката си тялото й, за да я свали, и тогава почва да я стяга, докато строши всичките й кости.

Бях съсредоточил цялото си внимание върху предположения за непознатата индианка и не видях кога Иван Горилата се е измъкнал от своята люлкачувал. До тоя момент бях спокоен. Сега от мене се отмахна някаква обвивка. В душата ми проблесна друг копнеж. Чарът на индианката предизвика редица забравени изживявания. Редуваха се имена, образи, картини и размишления. За момент загубих настроението си. Скокнах от чувала и тръгнах да търся моя приятел.

Отидох към реката, за да изненадам Иван Горилата, но той изненада мен. Щом ме видя, попита:

— Няма ли да се разхладиш? Открих къде се къпят индианците. Сигурно магьосникът не може да хипнотизира кайманите в Карао. Имат направен в гората душ.

Дойдоха и другите. Иван Горилата им показал къде е банята на индианците и те вече се бяха изкъпали.

Обикновено винаги сме имали по-голяма възможност да си подберем добри носачи. Тоя път взехме петдесет индианци, които се оказаха негодници, лошо ни осведомиха, нарочно изпуснаха сандъците с хранителните припаси при изворите на река Карони, защото бяха тежки, и така ни лишиха от храна в продължение на пет месеца. В тия пет месеца живяхме като аскети. Затова, като видяхме младата индианка с нейната усмивка на горска нимфа, изведнъж си припомнихме всичко скъпо, оставено в цивилизования свят. Пърси и Алън също я видели и за да не си навлекат омразата на магьосника, решили да се разхладят със студена вода.

Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов още се къпеха, когато стигнах до душа, направен от дълго дърво, изгорено отвътре, по което течеше водата, каптирана в скалата.

Когато всички се събрахме на брега на Карао, не ми остана време да им кажа, че съм видял рано сутринта питона. Целият разговор се движеше около непознатата нимфа и затова първото нещо, което моите развълнувани приятели ме питаха, беше видял ли съм тая сутрин младата индианка на чардака на магьосника.

Въпреки че всички знаеха колко е опасно задаването на въпроси, свързани със забранения ритуал в джунглата, те настоятелно искаха да знаят коя е тя. В очите им живееше нейната фигура, божествено изваяна, пронизана от лъчите на изгряващото слънце. В душата им бушуваше вихърът на нови желания, отдавна забравени в несретите на тежкото ни пътуване.

Вместо отговор им посочих в тревата оставената от питона следа. Но те дори не я погледнаха. Силата на новото обаяние ги ослепяваше. Дори страхът от питона не беше в състояние да смекчи тяхното напрежение.

Тръгнах към реката и седнах на брега. Тъпи глави на каймани плуваха срещу течението. Алигаторите се бяха излегнали на отсрещния бряг на слънце.

Наносът на река Карао е доста широк. Ние насядахме на брега, където ситният пясък образуваше плаж, заграден с малки дюни.

Иван Горилата, Игор Незнакомов, Пърси Норман и Алън Ландис се излегнаха на пясъка като алигаторите на отсрещния бряг и потънаха в съзерцание.

Слънцето като златен пендар ослепително заличаваше неравния терен на брега.

Мартин Ларсензвеи ме бутна с лакътя си и ми каза да стана. Вляво той видял, че пробягнал скорпион, който носел в едната си щипка нещо бяло. На десетина метра в самия бряг се виждаше открита ниска галерия и пред нея стоеше скорпионът. В щипката си още държеше голяма бяла ларва. Чу се тънък звук като на щурец, но по-музикален. От дупката се показа друг скорпион, който прие донесения подарък.

— Сега наблюдавай добре — каза Мартин Ларсензвеи. — Скорпионът, който донесе ларвата, е мъжкият, а онзи, който излезе от дупката, е женският. Ти видя, че женската излезе, след като мъжкият й изсвири подходяща за случая серенада. Женската прие подаръка и го внесе вътре, което значи, че е съгласна. Ето я че излиза.

Мъжкият, който търпеливо чакаше, се раздвижи и пресрещна женската малко встрани от дупката. Двата скорпиона си подадоха щипците, уловиха се и почнаха да танцуват. Това продължи доста. Те се въртяха и не се изпущаха. Докато танцуваха, скорпионите държаха опашките си вирнати и после внезапно ги съединиха и образуваха японски мост. Когато се свърши церемонията, женският скорпион си влезе спокойно в дупката, а мъжкият побягна, като че ли някой го гонеше. Женската, сигурно уморена от любовния танц, отиде да изяде с апетит донесения й подарък.

— Има случай — каза Мартин Ларсензвеи, — когато женската отказва подаръка, защото си има друг любовник. Тогава отхвърленият се скрива и чака, докато се яви противникът, напада го и го убива. Скорпион може също така да се самоубие. Най-куриозният случай със скорпионите е, че ако женската е недоволна от мъжкия, веднага след церемонията го промушва с отровното си жило и го убива.

У индианците е обратното. Ако мъжът е недоволен, убива жена си. Проблем много опасен, който, ако станеше законно право на цивилизования европеец, би застрашил живота на много хора.

Върнахме се при другите. Иван Горилата, изпаднал във весело настроение, попита:

— Лабо, защо не взехме от камиона твоето хавайско укалеле. Игор Незнакомов щеше да ни изсвири някоя балада.

— Ние не можахме да опазим ламаринените сандъци, та ще опазим нежното укалеле — обади се преобразен от някакво вдъхновение Игор Незнакомов.

Пърси и Алън бяха заспали. Те слушаха в съня си тайнствената музика, която ги отнасяше на хиляди километри далеч. А кой знае? Може би тя ги отвеждаше само на стотина метра от нас, към чардака, където тайнствената красавица посрещна слънцето.

Изтегнахме се и ние на пясъка. Много неща трябваше да приемем, без да можем да се вмесим. Екзотиката на отсрещния пейзаж, отвратителната миризма, която идваше от блатото, подлостите на магьосника, хубавата млада индианка, оскърбителното държане на кайманите, които се явиха на пясъка, недояждането, липсата на хиляди елементарни неща — имаше какво да ни извади от релсите на обикновения разум. И на всичко отгоре Иван Горилата искаше да му свирят укалеле.

Лежахме разсеяни, измъчени, с разранени души и пламнали страсти. Животът ни зовеше с все сила, мамеше ни с хиляди съблазни, а ние бяхме захвърлени далеч, много далеч и не можехме да сторим абсолютно нищо.