Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (15)

На път за Гватемала

Параходът „Уругвай“, плаващият дворец на американската компания „Южни републикански линии“, напусна пристанището Ла Гуайра, когато последните морави лъчи на залеза се скриха зад Кордилиерите.

Висшите същества на доларовата аристокрация бяха на палубата и разсеяно ни изгледаха дали заслужаваме внимание. Кончита, облечена елегантно, принуди всички — от капитана до последния товарач — да си изкривят вратовете, за да видят как благоверната съпруга на уважаемия Иван Горилата се клатеше грациозно на тънките си крака. Мерцедес не тръгна с нас. В последния момент тя през сълзи съобщи на Игор, че е получила предложение за женитба от един адвокат и е отговорила положително. Настояванията на Игор да се оженят, ако тя иска, предизвикаха водопад от сълзи. Но това не промени с нищо положението. Тя познаваше най-добре нашия живот на геолози и предварително знаеше последствията на един брак с Игор. Разумът се беше наложил над чувствата. Игор трябваше да се примири.

Разноцветни електрически крушки, наредени като мъниста от единия край на палубата до другия, придаваха вълшебен изглед на парахода. Оркестърът свиреше танцова музика. По тръстиковите маси сервираха вечерния коктейл. Доволните и сигурни в себе си финансови магнати, излегнати под балдахините, се задъхваха от изпитите коктейли. Те пушеха ароматични цигари и съзерцаваха как изчезва брегът на Венецуела.

Благодарение посредничеството на Мерцедес като секретарка на петролния картел ние получихме кабини до Гватемала на туристическия параход „Уругвай“. Да се вземе място на специален за светски обиколки параход, особено като тоя дворец, една кабина на който струва 550 долара за разхода из Карибско море, трябваше често дипломатическа намеса. Обаче престижът на петролния картел беше по-голям от могъществото на дипломатите.

Светската етикеция ни задължаваше. В блестящи смокинги ние, четиримата мъже и нашата дама, облечена в същата тъмнозелена копринена рокля, с кокаления гребен на главата и испанския шал, закачен на него, който плени сърцето на Иван Горилата, излязохме под балдахините на палубата и както го изисква редът, почнахме да се разхождаме, за да бъдем видени от всички. Стотици очи се насочиха да разгледат Кончита и нашите безупречно изгладени смокинги, като гадаеха кой от четиримата е щастливият съпруг на тая индианска Венера.

Коктейлът и танците след вечерята минаха по най-забележителен начин, защото пияната компания в салоните на I класа чествуваше изкуството на Кончита и Иван Горилата, които им показаха как се танцува аржентинската румба и гватемалският национален танц „пунто“.

За да се чува по-ясно и силно ритмично тропане на краката, пияните американци помолиха да съберат един ъгъл от персийския килим и така дадоха възможност на Кончита да се натропа до насита. На нашата маса бяха изпратени скъпи тропически цветя и над двадесет бутилки шампанско, които не можахме да изпием до сутринта.

Параходът пътуваше по откритото Карибско море спокойно, без да ускорява бързината на движението си, за да могат пътниците да се налюбуват на хвърчащите, малко по-големи от скумрии риби с огромни криле. Те просто падаха на палубата и ние ги улавяхме и хвърляхме обратно в морето. Мартин Ларсензвей се сприятели с една самотна американка. Ние двамата с Игор Незнакомов си наместихме шезлонгите под балдахините, флиртувахме с дъщерите на богатите американци, наливахме се с разни разхладителни и се стараехме да не пречим на нашите влюбени другари.

Параходът се движеше плавно и преди разсъмване наближи Ямайка, острова на земетръсите, на вулканите, на джунглите и най-опасните в Южна Америка торфови тресавища.

Екзотиката на Ямайка лежеше пред нас и се пробуждаше зад палмите, огряна от елмазената светлина на изгрева. От басейна, където се къпехме, се виждаха ята зелени папагали, които излитаха от палмовата гора и с крясъци отиваха към реките във вътрешността, за да си направят сутрешния тоалет. Светлината, обливаше западния бряг на остров Ямайка и правеше все по-ясно да изпъква вълноломът и зад него голямото пристанище Кингстон.

От мостика един офицер ни хвърли футболна топка, поздрави ни и по мегафона съобщи:

— След половин час чичеронето на парахода ще прочете нещо из историята на остров Ямайка. Моля заемете си местата на първия дек.

Направиха импровизирана естрада, на която се покачи офицерът с белите дрехи. С равномерен глас той започна нашето запознаване с Ямайка:

— Ние се намираме почти на мястото, където на 6 юни 1692 г. е изчезнал във вълните на Карибското море цветущият град Порт Роял. Докъде точно се е простирала сушата на остров Ямайка нам не е известно. Но тая тясна ивица земя, от която се намираме сега на около 500 метра, е била част от града Порт Роял, в който са спирали великите пирати Франсиз Дрейк и адмирал Ансон, англичани. Те са оставили острова в наследство на Британската империя. Порт Роял е бил убежището на всички пирати, които са прославили могъщата империя. Остров Ямайка след Христофор Колумб е бил главната база на испанските конквистадори, Оттук те са потеглили през Карибско море и са стигнали до Панама, Колумбия и Перу. Тук, в Порт Роял, по-късно е ставала разпродажбата на заграбените от Африка роби; тук са се трупали богатствата на конквистадорите и пиратите. Порт Роял е имал позорната слава да бъде столицата и главното убежище на всички авантюристи. И много естествено това пристанище е привлякло най-алчните, най-безскрупулните, най-развратните и жестоки представители на испанската и английската корона. Порт Роял е бил най-богатият град в остров Ямайка, където е имало широки улици, големи здания, заведения и складове, каквито никъде другаде в островите на Антилската група не е имало.

Разкош, разврат и убийства, храмове и площади, където се е наддавало за робите и робините — това е бил този град. Пиратските кръчми и дворци са събирали убийците и наемниците на двете европейски корони. Това междуцарствие е траяло докъм средата на XVI век, когато британската ескадра за втори път завзела острова и го обявила за британско владение. Поставил се някакъв ред, въвела се нова система, регатите на британската флота изловили всички чужди кораби и пирати и избили ония, които не се подчинили. Франсиз Дрейк прибрал несметните богатства на конквистадорите и ги откарал в Англия. Но разгулният живот на преселниците и местните жители продължил. Новите заселници станали наследници на избитите, построили си разкошни къщи с помощта на робите. Създали първите обширни плантации. Порт Роял бил в пълен разцвет като колония и източник на блага за Британската империя. Но на сутринта на 6 юни 1692 година дошъл трагичният край на Порт Роял. Преди изгрева на слънцето ясното небе се покрило с черни облаци, от които се спуснали циклони и помели целия остров. Синята планина не се виждала от изригващи червени кълба пушек. Трусовете съборили високите здания, земята почнала да се разпуква и разделя. Отворили се зеещи пропасти, в които изчезвали зданията, хората и всичко, което се намирало наблизо. Виждайки опасността, управителят на острова и около 250 души успели да се доберат до кея, качили се на кралската регата и се отделили от сушата далече в морето. И когато на следния ден всичко утихнало, кралската регата се върнала, но не намерили Порт Роял на мястото му. Грамадни вълни плискали там, където някога лежал красивият, цветущ град. Намерили само тая ивица земя, която днес е естественият вълнолом на пристанището Кингстон.

Пристанището Кингстон още служеше за набиране негри от вътрешността за банановите плантации в Гватемала. За да не смущават разглезените американски пътници при товаренето в най-долните бункери на 300 негри, капитанът устрои екскурзия с влака от Кингстон през целия остров до другото пристанище на изток Анното Бей.

Голяма част от янките се качиха на влака и заминаха. Другата част, повечето жени, остана в града с нас. Разгледахме плантациите, палмовите гори и околните възвишения, остатъци от някогашните Меридски Кордилиери. От тях точно на изток се виждаха Сините планини и куполът на изгасналия вулкан, висок 2292 метра. По тия възвишения има построени разкошни шосета, които водят до луксозни хотели и ресторанти, където през големите горещини летуват плантаторите, техните семейства, чиновниците и гостите от вътрешността на острова. Жегата тук е непоносима. През сухия сезон спасението е само във височините на Кордилиерите. От тях извират големи реки, които се спускат към Карибското море с множество каскади, обвити в буйна растителност. В един хотел — „Палисадос“, построен на едноименната река, ние спряхме по желанието на Кончита, която надуши, че в ресторанта има прясна пържена риба. Можехме ли да се откажем от това удоволствие, което зарази всички в омнибуса, когато чуха, че се отнася за прясна риба.

Под краката ни водата на реката Палисадос скачаше от 4–5 метра, разливаше се в широк басейн и след това отново се спускаше надолу и се губеше между палмите. Отгоре, където беше терасата на ресторанта, до широкия басейн, ограден с мраморни пейки, водеха стълби, издялани в скалата. Палми и други храсти скриваха грозотата на масива. Желязна решетка предпазваше къпещите се да не полетят по наклона извън басейна.

Мнозина от нашите спътници бяха се напили и направиха скандал, разхвърляха бутилките, счупиха чиниите и чашите и залитайки, слязоха до басейна, където им дадоха къси гащета и ги потопиха във водата да изтрезнеят. Келнерите бяха негри и си познаваха работата. Ние отгоре на терасата гледахме насмешливо цялата церемония.

В шест часа вечерта се качихме на рейсовата кола. Нито един не беше напълно трезвен освен жените. След един час разходка, освежавани от прохладния вятър на Карибското море, колата ни докара до центъра на града Кингстон, където бяха спрели и другите рейсови коли. Ония, които заминаха за Анното Бей, не бяха се още завърнали. Параходът „Уругвай“ беше феерично осветен. На палубата свиреше оркестърът, а долу на кея тълпа негри, насядали по сандъците и на земята, слушаха. Иван Горилата и Кончита намерихме в тяхната кабина да се преобличат за вечерята.

Цветната игра на изгрева изпълни кабината с трептяща светлина. През решетката на прозореца нахлуха снопове златни лъчи и ме събудиха. Нежната светлина на изгрева освети през вратата част от кабината на Игор Незнакомов. Там пердетата бяха спуснати. Надникнах през отворената врата и видях легналия по гръб Игор Незнакомов да спи, безчувствен към всичко на света. Изглежда, той твърде бързо бе изживял тежкия удар, нанесен му от Мерцедес, щом можеше така спокойно да спи. Отворих вратата на междинната баня и пуснах крана на топлата вода да тече силно. Понеже преградата между банята и кабината на Игор Незнакомов беше много тънка, свистящото налягане на горещата вода почна да свири като локомотив и разбуди сънливеца.

— Какво става? — попита още съненият Игор. — Да не си намислил да се щавиш, та си пуснал горещата вода? Затвори я, че напълни кабината с пара. Тая сутрин имам среща с една дама.

— Каква дама? — учудих се аз. — Какво ще правиш с нея.

— Не бъди толкова любопитен.

— А Мерцедес?

— Мерцедес ли? Тя сама пожела да се разделим. Хайде, побързай, че и аз искам да се изкъпя.

Механично пуснах крана наново. Значи от цялата група единствен аз оставах сам.

Дните и нощите на гигантския параход бяха станали неизмеримо дълги, поне за мен. Имах предостатъчно време, излегнал се на палубата, да наблюдавам и премислям. Видях как Игор Незнакомов обикаля двата басейна и търси навсякъде своя географ, после седна срещу мен и намръщено си поиска закуска. Послушната стюардеса му поднесе цяла камара кифли и сладкиши и му подаде затворен розов плик със сини кръгове и печати на американското географско дружество.

— Господине — обърна се тя към Игор Незнакомов, — дамата, която ви изпраща това писмо, чака вашия отговор в библиотеката.

— Умрете щастливо, товариш Незнакомов — му казах, — закуската може да почака, но за бога, отговорете на нетърпеливата си дама. Когато обикаляше къпалните басейни и после седна отчаян на масата, аз помислих, че имаш намерение да се самоубиваш!

— Идиот — чух само аз на руски. — В плешивата ми глава има малко мозък, който не съм загубил и мога още да уважавам себе си.

След това грабна писмото от масата и отиде към носа на парахода. Стюардесата го изгледа, поклати главата си и влезе в бюрото си.

Беше последната ни нощ на парахода „Уругвай“. Безгрижна увереност се четеше по лицата на пътниците. Насядали по цялото протежение на горната палуба, те си допиваха коктейла и слушаха прекрасния оркестър. Нашият Игор Незнакомов заемаше една маса със своя географ и сигурно не разговаряше по географски въпроси. Неговата дама игриво се усмихваше, разтърсваше хубавата си коса и даряваше приятеля ни с мили погледи.

Гонгът за вечерята спаси приятелите ми от моето любопитство. Пасажерите се размърдаха и тръгнаха към салоните. Отнякъде се яви Мартин Ларсензвей със своята дама и предложи да се съберем на прощална вечеря.

Игор Незнакомов се намери в неловко положение, извини ни се и заведе своя географ в един ъгъл, усмихна се доволен и ни показа вирнати двата си палци: по индиански — да не го закачаме.

Салонът стана тесен за танцуващите. Прожекторите сменяха цветовете и следваха двойките. Когато светнаха лампите, видях между тия, които най-много ръкопляскаха, Кончита и Иван Горилата. Щом ме забелязаха, те дойдоха усмихнати и ме попитаха харесало ли ми е това изпълнение на танца „Пунта“.

— Не особено — беше моят отговор.

И двамата замълчаха и си поръчаха вечеря. Учуди ме промяната в Кончита, затова попитах Иван Горилата на български какво е станало.

— Когато се разделихме с тебе горе на палубата, намерих я легнала по корем на леглото. Блъснах силно вратата на кабината и тя скокна уплашена. Отидох в банята и се заключих. Половин час се къпах и не можах нищо да измисля. Почнах да пея като луд и тогава ми хрумна да си я възвърна или да я загубя завинаги. Заварих я пред гардероба, че избира рокля за вечерята. Промених изражението си до неузнаваемост и казах: „Тая е нашата последна вечер, горе няма да излизаме. Утре, щом пристигнем в Пуерто Барриос, с тебе ще се разделим завинаги — аз и моите приятели заминаваме обратно за Венецуела. Твоето безумие е оскърбително.“ Треперяща, тя не се извърна и ми отговори: „Ако ти ме напуснеш, аз ще се самоубия“ — и падна в краката ми.

Вдигнах я, сложих я на леглото и без да мисля много, и казах: „Давам ти половин час време да се изкъпеш, да се облечеш и да ми докажеш, че си умна любяща жена. Ставай и не ми губи времето.“ Минаха десет дълги минути, през които изпуших две цигари. Кончита се преобърна в леглото, изгледа ме като пума, стана и отиде в банята. После излезе и почна бързо да се облича. Заплашването, че ще я напусна, й подействува. Преди да излезем от нашата кабина, тя ми обеща, че ще ми нареди домашен бюфет — да си пия редовно. Сега да отпразнуваме помирението.

Повикахме с бележка Мартин Ларсензвей и неговата дама да дойдат на нашата маса. Игор Незнакомов беше се възползувал от започналите атракции и не се виждаше никъде.

Кончита разбираше, че е загубена, ако упорствува. Събудената отново любов бушуваше в сърцето и. Иван Горилата се преструваше, че не вижда нищо. Но когато започнаха танците, взе в прегръдките си смаяната Кончита и смая наново всички.

Ние последни напуснахме салоните. Топъл дъждец ромолеше на палубата. Небето беше черно. Игор не беше се прибрал в кабината си.