Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (1)

Петрол и кръв

Прекарвахме края на отпуската си в една барака на десния бряг на грамадното езеро Меракайбо, оградено на югоизток от Сиера де Мерига и на запад от Сиера де Периха. Сребърна мъгла се стелеше по водната повърхност. Лъчите на изгрева галеха върховете на Сиера де Периха и се спускаха по наклона на планината към долината, залята почти изцяло от езерото.

На отсрещния бряг между гъстата тропическа растителност се издигаше гора от сондажни стоманени кули и петролни резервоари. Широко асфалтирано шосе опасваше езерото, провираше се между блатистите места и скалите и свързваше в елипса град Лагунилас, арсенала на петролната индустрия, с града Меракайбо, отстоящ на 15 километра — точно на канала, през който минават океанските танкери, натоварени със земно масло за рафинериите на остров Кюрасао. Нашата барака, направена от огнеупорни материали, се намираше пред малка палмова горичка на стотина метра от шосето и езерото.

Живеехме в един очарователен свят от гъста тропическа растителност, в който единственото неудобство беше отвратителната миризма на плуващото по езерната повърхност земно масло, изпуснато от сондите като много мръсно. За сметка на това обаче наоколо не можеха да виреят никакви комари.

Оставаха ни още 20 дни, през които можехме свободно да разполагаме с времето си. Тая сутрин Иван Горилата и Игор Незнакомов се качиха на моторницата и отидоха на лов към южния край на езерото. Ние с Мартин Ларсензвей решихме да се разходим до Лагунилас да се позабавляваме и проверим за писма. Оставихме на приятелите си бележка да ни последват, когато се завърнат.

Мъглата беше се издигнала високо.

Широкото шосе блестеше като лента до завоя на голямата скала. Ние четиримата представлявахме една от групите на петролния концерн „Пантепек“ и можехме да се движим необезпокоявани от никого във всички посоки в областта на езерото — главната база на английската и американската петролна индустрия. Проникването на чуждо лице без разрешение в която и да било точка на езерото означаваше сигурна смърт. Моторизирана охрана, въоръжена до зъби, кръстосваше денонощно по шосето и езерото. Секретни сигнали, инсталирани високо по склоновете на Сиера де Мерида и Сиера де Периха, предупреждаваха, ако някой чужд агент се опиташе да проникне в базата. Нощем силни прожектори осветяваха непрекъснато и най-затънтените кътчета в джунглите и блатата. Достатъчно беше да засвири сирената за тревога, за да се вдигне на крак армията от въоръжени с автомати и бомби пазачи. Този край представляваше държава в държава и тук всеки ден се проливаше и изсмукваше кръвта на десетки невинни хора.

Мартин Ларсензвей изкара от гаража нашия форд и ме подкани с клаксона да изляза за тръгване. Поставих си предпазните умбралови очила срещу силното слънце и отворих вратата. В същия миг пред нас в езерото профуча една червена моторница на охраната и спря зад скалата. Докато разберем какво става, моторницата се появи отново и изчезна към Лагунилас, Мартин Ларсензвей се обърна към мене:

— Лабо, да се прекръстим за грешната душа на непознатия.

— За кого — попитах, — за какъв непознат? Мартин Ларсензвей се прекръсти и каза:

— Не видя ли моторницата на копоите! Тя спря някъде на брега пред нас. Светили са маслото на някого и избягаха.

— Вярно бе, я карай, дано можем да го спасим — сепнах се аз. — Не чух гърмеж.

— Те са стреляли, със заглушители на револверите и положително са го доубили. Много късно е за нашата помощ. После, не забравяй, че те отнякъде ни наблюдават с далекогледи. По-добре да си гледаме нашата работа. Качи се да вървим. И без това след малко ще пристигне властта да констатира, че някакъв пияница е преминал в забранената зона.

Нашата кола имаше по ръба си червена лента с бели звездички и отдалеч още всеки можеше да разбере, че принадлежи на „Пантепек“. Така че, без да губим време, с пълен газ се спуснахме по гладкото шосе. На завоя, срещу високата скала край шосето, до канавката лежеше по гръб непознат човек с разперени ръце. Беше обут с високи над коленете ботуши и облечен в зеленикави дрехи, сливащи се с околната растителност. Беше вече издъхнал. По главата и тялото му личаха много рани. Кръвта беше се съсирила по устата му. От десния джоб на сакото му се подаваше полупразна бутилка джин. Познат трик на охраната за замаскиране престъпленията си.

— Ясно — промълви Мартин Ларсензвей, — те са го следили, когато е слязъл на шосето, поставили са заглушителите на револверите си и са го убили. Тук ние нищо не можем да направим. Да се махаме, и то веднага.

Горещината се засилваше. На два километра пред Лагунилас ни срещна моторизиран патрул и ни спря. Войникът, който караше мотоциклета, попита:

— По шосето всичко в ред ли е?

Ядосан, Мартин Ларсензвей му отговори:

— Защо питаш? Нали знаеш вече, че има убит човек на десетина километра оттук. Идете и го приберете, да не го изядат хищниците.

Войникът се усмихна, поздрави й се отдалечи.

— Знаеш ли, Лабо, тия полицаи не си дават труд да проверяват самоличността на лицето, което убиват. Така хората изчезват по мистериозен начин. Тия два мата отиват да ликвидират окончателно убития. За убийството им е съобщено от моторницата и те бързат да унищожат уликите на извършеното престъпление. След като претършуват и оберат трупа, ще му вържат голям камък и ще го хвърлят в езерото.

Стигнахме в Лагунилае с понижено настроение. Понеже очаквахме писма, отидохме направо в канцеларията на „Пантепек“. Централното управление в Каракас знаеше, че се намираме тук и секретарката редовно ни препращаше кореспонденцията. Едва отворихме вратата на канцеларията и секретарката зарадвано скочи. Оказа се, че трябва да се явим веднага при директора. Без да чукаме на вратата, влязохме в кабинета на директора, мистер Инграм. Той говореше по телефона, затова само ни махна с ръка да седнем и почакаме. Директорът викаше в слушалката с все сила, така че можеха да го чуят и умрелите.

— Не, не съм съгласен с вас, докторе. Щом вие сте знаели, че има болни от дизентерия и анкилостомиаза, защо не сте взели мерки, а чак сега ми съобщавате, че имало много смъртни случаи. Колко болни имате от тифус? Значи смъртността се увеличава. Утре вероятно ще ми съобщите, че се е появила и жълтата треска… Какво мога аз да направя? Нищо! Микроскопически изследвания направихте ли да откриете причината на тия заболявания… Да, разбирам ви. Мочурищата във вътрешността значи не сте обезвредили? Тогава си пригответе багажа — уволнен сте. Изпращаме веднага всички разполагаеми лекари от американската флота в Маракайбо. Какво? Много умирали ли? Че нека умират! Заради това не можем да оставим работата си… Техническият директор ще пристигне след четири часа на обекта с нови работници. Тук ги имаме с хиляди — други нека умират. Стоп! В момента при мене има хора, на които трябва да предам много важно съобщение.

След като затвори телефона, мистер Инграм изведнъж се промени, усмихна се любезно и се обърна към нас. Заприлича ми на опитен актьор, който ловко може да смени маската си само за секунда.

— Да знаете само как ви търсихме. Добре че дойдохте сами. Трябва незабавно да заминете за Каракае. Възлагат ви някаква много сериозна задача, за която не можели да намерят друга подходяща група геолози. Кога заминавате? Аз съм на ваше разположение.

Директорът стана от бюрото си и отиде до секретния шкаф, отвори го, извади чаши и бутилки и тържествено ни покани да си изберем нещо за пиене. Очевидно дори и всесилният мистер Инграм, директор на най-големия петролен обект, се вълнуваше, въпреки опитите му да се държи спокойно. Разбрах, че той на всяка цена иска да узнае кога ще заминем за Каракас, та да съобщи за нашето пристигане.

От години не беше се случвало да ни търсят, преди да е изтекла нашата почивка. Учудени и разтревожени, ние мълчахме. В кабинета надвисна тягостна атмосфера. Мистер Инграм повтори поканата си и сам си наля чаша английско уиски. Телефонът звънна слабо и после всичко утихна. Чуваше се само далечната сирена на петролоносач.

Всесилният директор усилено търсеше разрешение на главния въпрос: как да ни накара да тръгнем веднага за Каракас. Той застана с гръб към нас и се престори, че гледа долу на улицата. Всъщност той ни наблюдаваше през стъклото на прозореца, зад което имаше дебело кадифено перде. Мартин Ларсензвей ме погледна с тревога, присегна и взе една бутилка ямайски ром, напълни две чаши и очакваше да кажа нещо. Това само увеличи нетърпението на мистер Инграм, който се обърна неочаквано и пожела да се чукнем.

— Времето напредва. Часът е близо 12. Каня ви на обед в къщи, там ще си поговорим. Къде са другарите ви?

— Те отидоха рано тая сутрин на лов, но им оставихме бележка да ни следват тук — отговорих аз.

— Отлично! Ние да вървим, аз ще наредя да ги търсят из езерото и да им съобщят, че ги чакаме — каза директорът и се свърза със секретарката.

Докато той даваше заповед на патрулите на всяка цена до един час да намерят Иван Горилата и Игор Незнакомов, Мартин Ларсензвей ми прошепна:

— Отнасят се с нас като с шахматни пешки. Нали в Каракас са Сомерс и Питърс, геолозите на Стандарт Ойл. Защо не търсят тях за новия си план, а нас? Изглежда, че пак ще ни натикат в някоя опасна история. Тая вечер ще ни бъде последната. Да я прекараме, както ние си знаем. Кой знае дали няма да оставим кокалите си тоя път някъде в джунглите. Нека само да пристигне Игор Незнакомов. Ще накараме всички в кръчмата да ни ръкопляскат. Знаеш ли какво? Утре рано можем да тръгнем оттук с техния кадилак. Ще го кара Иван Горилата й ще стигнем в Каракас, преди нашата скъпа секретарка Мерцедес да напусне бюрото си. Там ще продължим Дионисиевия празник.

— Е, тръгваме ли? — прекъсна ни директорът. — Вън ни чака моята кола. Наредих, щом се явят останалите хора от вашия тим, да ги изпратят в къщи.

Във вилата на мистер Инграм цъфтяха разноцветни гладиоли и лалета. Главната алея приличаше на тунел от преплетени дървета и лиани. Посрещна ни цяла глутница маймуни, които наскачаха в автомобила и ни откраднаха шапките. Вързани на халки, папагали се разпищяха и увиснаха на синджирите. Две черни рунтави кучета допълниха кортежа от посрещачи. Някакъв японец отвори вратата на колата и изтича да съобщи за нашето пристигане. Мистер Инграм вече беше забравил, че на другия бряг на езерото Меракайбо в тоя момент може би умираха стотици хора, разкъсвани от кървава дизентерия. Той си потърка доволен ръцете и ни представи на една изящна пеперуда, която нарече мисис Инграм. После нареди да сервират напитки, докато чакаме идването на Иван Горилата и на Игор Незнакомов. За него вече не съществуваше външният свят. Очевидно мисис Инграм се бореше чрез своята предизвикателна външност да запази благоволението на мистер Инграм. Всеки сантиметър плът под тънката копринена рокля подчертаваше една изтънчена женска чувственост. Благоверната съпруга искаше на всяка цена да ни покаже какво приятно съкровище представлява за нея мистер Инграм. Обаче премреженият поглед, с който ни изгледа, доказваше ясно, че тя скучае в обществото само на стария джентълмен. Прекрасните й очи плуваха в нега. Матовото и лице говореше, че животът й е минал без много злополуки и сътресения. Кораловочервените устни се отвориха в полуобещаваща усмивка.

Мистер Инграм разтвори обятията си и ни покани да седнем. Японецът се яви в рамката на отворената врата и вкара наредена с напитки маса на гумени колелета. Поклони се дълбоко и почна да изрежда гамата на най-фините и скъпи питиета. Но ето че отвън се чу странен вик, в който нямаше нищо човешко. Изскокнахме всички на терасата. На плочника до алеята лежеше дрипав креол. От главата му течеше кръв.

Един полицай се беше навел и го дърпаше към изхода. Нещастникът се опитал да влезе във вилата и да говори с мистер Инграм за работа. Полицаят го посрещнал и след предупреждението да се махне му нанесъл по главата силен удар с желязна палка. Всяка капка петрол на „Пантепек“ във Венецуела струваше капка човешка кръв.

След тоя втори случай от сутринта всяко най-фино питие, сервирано под егидата на „Пантепек“, ни се струваше отвратително. Восъчното лице на мистер Инграм не промени цвета си. Прозрачната пеперуда отиде до рояла си и засвири „Мечтание“ от Шуман. Мартин Ларсензвей скри лицето си зад едно списание. Маймуните се накачиха по железните решетки на прозореца и ни гледаха. Позвъня телефонът. Оказа се, че Иван Горилата и Игор Незнакомов са на път за вилата.

Появяването на нашите двама другари привлече веднага сериозно вниманието на красивата пеперуда, която досега небрежно се вслушваше в разговора ни. Мистер Инграм не можа да сдържи нетърпението си, веднага обясни на новите си гости защо ни е извикал и запита кога точно можем да тръгнем за Каракас. Иван Горилата взе един голям банан, счупи го на две, впи очите си в разголения бюст на красивата жена и отговори с насмешливо спокойствие:

— Не по-рано от двадесет дни.

Това вбеси мистер Инграм. Той не беше научен да му се противопоставят, обаче съумя да се овладее. Само в гласа му се появиха високомерно-студени ноти.

— Съветвам ви да не бързате с отговора си. Помислете по-добре за евентуалните неприятности, които ви очакват. Струва ми се, че е по-добре да се посъветвате с приятелите си.

Мисис Инграм, свикнала с раболепните поклони на всички към съпруга и, наблюдаваше очарована тоя мургав мъж с изпъкнали скули, широки плещи и силни дълги ръце. Някакво ново чувство преобрази лицето й, опъна стройното й тяло, разшири зениците й. Японецът вече нареждаше в съседния салон приборите за кафе. Когато станахме, за да минем в салона, домакинята хвана Иван Горилата под ръка. Оранжевата тънка коприна на роклята й сякаш беше впита в тръпнещата женска плът. Красавицата вдигна глава към спътника си и с нежен укор му прошепна:

— Не бъдете толкова жесток, защото ще злепоставите съпруга ми. А и за вас не е безопасно да се шегувате с „Пантепек“.

Обаче очите й говореха друго: „Останете, останете!“ Директорът чу думите й, видя погледа й, но мина безучастно напред, като че не бе разбрал нищо. Аз вървях последен и единствен можах да видя как дясното бедро на мисис Инграм се прилепи плътно до крака на кавалера й.

В салона мистер Инграм ни се извини, че има за десетина минути някаква неотложна работа. Преди да излезе, той едва забележимо кимна на съпругата си. След няколко минути и тя безшумно изчезна. Ясно. Директорът искаше тактично да ни остави сами, за да обмислим заповедта.

— Какво ще правим сега? — обърна се към нас Игор.

— Какво ще правим? Ние сме в законен отпуск и никъде няма да ходим — лесно отговори Иван Горилата. — Още повече че мен ми харесва тук. И той многозначително се засмя.

— Стига си вършил глупости — недоволно се намръщи Мартин Ларсензвей. — Знаеш много добре, че лесно могат да ни принудят. Или искаш веднага да изгубим местата си и да тръгнем по просия из Венецуела.

— Ако изобщо можем да го направим — намесих се и аз. — На „Пантепек“ ръцете са дълги и ще ни настигнат навсякъде. Струва ми се, че по-добре е да приемем.

— Всъщност ние не знаем за какво ни викат — каза вечният оптимист Игор Незнакомов. — Може да е само за някаква консултация.

Ние недоверчиво вдигнахме рамене. Всички отлично познавахме методите на нашите шефове.

— Каквото и да е, трябва да тръгваме — процеди Мартин. — Какво да правим? Такава кучешка съдба сме си избрали.

Замълчахме. Всъщност ние бяхме лишени от избор и знаехме това много добре. Неволно погледите ни се насочиха към Иван Горилата.

— Какво ме гледате — намръщи се той. — Да не би да се разделя с вас. Като сте решили, ще тръгваме.

Съпрузите се върнаха. Мисис Инграм седна на роя ла и засвири някакъв тържествен марш. Тя удряше силно с тънките си пръсти, сякаш искаше да заглуши риданията на незадоволената си душа.

Звуковете изведнъж отлетяха през отворения прозорец и заглъхнаха, понеже Иван Горилата стана и се приближи до рояла. Тя загуби себе си и не можа да продължи. Погледите им се срещнаха, пламнали от един и същ огън. Мистер Инграм също стана, приближи се до Иван Горилата, постави дясната си ръка на рамото му и го попита:

— Какво решихте?

— Утре призори заминаваме — беше късият отговор.

— Браво — потупа го по рамото мистер Инграм.

В тоя момент мисис Инграм удари силно последния акорд, стана, каза „гуд бай“ и напусна салона с наведена глава. Ифигения загуби играта. Мистер Инграм беше стар и все пак отмъстителен джентълмен.

Отново се намерихме в нашата кола. Само че сега пътувахме обратно за бараката. Трябваше да се приготвим за заминаването. Игор Незнакомов, който уреждаше увеселителната част на нашия живот, преобразен от някакво приятно хрумване, каза:

— Какво ли ни готвят в Каракас? Сигурно някоя нова задача, която не смеят да поверят на Сомърс. Ние сме си спечелили с нашата упоритост славата на непоправими и само в нас имат доверие. Спомняте ли си, че след последната ни експедиция по горното течение на реката Ориноко и реката Вентури председателят на управителния съвет каза, че никой досега така точно, добросъвестно и за толкова късо време не е извършил възложената му задача. Затова злият дух в мене ми подсказва тая нощ да се напия. Съгласни ли сте?

— Това решение ние взехме с Мартин, преди вие да дойдете — намесих се аз. — Иван има думата. Предполагам, че и той има нужда от наливане, за да уравновеси настроението си.

— В Лагунилас има само ресторант. А вертепите не са за нас — приключи разговора Мартин. — Ще оставим глупостите за Каракас.

Тая последна нощ ни събра с умореното лице на един морфиноман, който в своето унесено състояние ни свири на пиано като никой друг дотогава и ни разкри истинската музика на Лист. Той владееше изкуството да свири до съвършенство и възкреси пред нас небесните мелодии на великия композитор като молитви за опрощение. В хотела се прибрахме, както подобава на разумни хора, на които предстои дълъг път.

Точно в шест часа сутринта шофьорът на мистер Инграм ни събуди. Неговото място зад кормилото беше заето от Иван Горилата. Пръв потегли нашият малък форд, за първи път каран от чужд човек, и на едни дъх изкачи баира зад Лагунилас. Кадилакът на Иван Горилата изхвърли върху витрината на ресторанта шепа камъчета и се спусна да гони по възвишенията първата кола. За щастие Иван Горилата беше напълно изтрезнял през нощта, защото скоростта, с която караше по асфалтираното шосе, приличаше по-скоро на летене. Малкият форд остана далече назад и ни настигна пред зданието на „Пантепек“ в Каракас едва след час и половина.

Чак в асансьора, който ни изкачваше към кабинета на главния директор мистер Флеминг, ние почувствувахме реакцията от прекалено бързото каране. Всички все още потръпвахме. Иван Горилата просто не усещаше ръцете си, та ние му отваряхме вратите. Главният директор ни посрещна зад огромното си бюро, барикадиран с една дузина външни и вътрешни телефони. Той ни прие сърдечно, учуден от бързината, с която сме пристигнали. За да бъде сигурен, мистер Инграм му съобщил, че сме тръгнали чак след нашето заминаване от Лагунилас.

— Виждам, че сте много уморени, затова ще ви очаквам утре, по възможност по-рано. Ще поговорим защо прекъснах отпуската ви Идете да си отпочинете.

На връщане решихме да минем през канцеларията на секретарката, малката гватемалка Мерцедес, и да проверим за писма. Писма нямаше, но прекрасните тъмни очи на момичето пламнаха радостно срещу погледа на Игор Незнакомов, обладан от безмерно желание да протегне ръце и прегърне стройната й фигура. Тя споделяше чувствата му и нетърпеливо разтвори ръце, но в същия момент надвесеният над бюрото й Игор чу зад гърба си гласа на главния директор. В специалния апарат той и даде нареждане да не обещава на никого утре сутринта посещение, защото ще бъде много зает с господа геолозите. Вълшебната магия на момента беше разрушена. Игор Незнакомов се облегна на бюрото и каза:

— Мерцедес, къде ще вечеряме тая вечер? Аз и моите приятели те каним. Само кажи къде искаш да идем.

Тя вдигна уморено ръка и с глух глас каза:

— Как се радвам, че се върнахте.

Странното състояние, в което се намираше младото момиче, ни озадачи, но беше крайно неудобно да питаме какво я накара така внезапно да се смути и едновременно да се чувствува щастлива. Глухият оттенък в гласа й отразяваше нещо, което й беше неприятно и от което тя още не беше се освободила. Обаче девойката успя да се овладее, гласът й възвърна мелодичността си.

— Ще отидем да танцуваме, мистер Игор, за да си възвърна загубеното настроение. Трябва да бъда искрена. От един месец са пристигнали тук нови хора, геолози, с които главният директор мистер Флеминг преговаря. Единият е англичанин, а другите двама са американци. Англичанинът ме кани упорито няколко пъти на вечеря и аз не можах да му откажа. Излизах само един път с него, но той се напи и ме оскърби. За тая вечер тия хора пак настояваха да се срещнем. Едвам успях да им откажа. Така че сега съм спасена. Елате в къщи да ме вземете.

Присъствието на любимия мъж очевидно й даде нови сили и сега бунтовната и креолска кръв вече жадуваше отмъщение. Усмихната дяволито, Мерцедес ни каза, че тая вечер ще ни разкрие една тайна в наша полза. Това ни озадачи още повече. Разделихме се, решени да ядосаме нахалния англичанин и приятелите му с помощта на съблазнителната дриада. Гватемалката имаше ахатовочерни очи, нежно и трептящо от допирането при танците тяло. Тя танцуваше с прекалена веселост и женственост, които завладяваха веднага всекиго. Мерцедес въплъщаваше у себе си физическата сила на женския чар и наивното кокетство на девойката. Страстният ритъм на тангото я превръщаше в танцуваща хармония на радостта.

Пурпурните лъчи на залеза гаснеха далеч зад върховете на Сиера де Мерида, когато излязохме от хотела и тръгнахме към корсото. Около паметника на Симон Боливар, качен от неговите почитатели1 на кон, се трупаха млади хора, които по традиция всяка вечер се срещаха тук с приятелите, близките и любимите си. Победоносното шествие на тая младост, осветено от неоновите лампи на магазините и увеселителните заведения, възбуждаше въображението на елегантни кабалероси, караше ги да се пъчат, за да обърнат върху себе си вниманието на пъстрото множество от момичета и жени.

Постепенно навалицата пред паметника се изнизваше, по авенидата към площада Силенцио. Всяка минута нова двойка се отделяше от паметника и тръгваше. Това бяха все млади хора, които се бяха срещнали тук, обзети от тръпките на вътрешен пламък, бленуващи за чудото на любовта и затова бяха слепи за всичко Друго. Те бяха готови да се сражават с целия свят, за да запазят само за себе си своята любов. Откъснали се от плочника при паметника, тия симпатични двойки една по една се вливаха в потока, който течеше по средата на авенидата, като регулираха стъпките си с неговото бавно движение. Стигнеха ли до площад Силенцио, те се измъкваха от навалицата и потъваха в тъмнината на нощта към самотните затулени пейки в близкия парк, където никой нямаше да пречи на усамотението им.

Нашият път минаваше по стъпките на тия влюбени, за да ни изведе по авенидата и през парка пред портикото, зад което ни очакваше Мерцедес. Без Мерцедес, момичето с дългите бедра и стройното гъвкаво тяло, притежаващо лъчистата чистота на девическата непорочност, нашата вечер, поне за Игор, би приличала на мъчение. Игор Незнакомов познаваше секрета на портикото, бръкна с ръка между напречните железни пръчки и вратата се отвори. Но ние не знаехме, че отварянето на вратата се сигнализира вътре в патиото. Щом прекрачихме прага на пътната врата и влязохме в двора, откъм патиото се зададе сияещата младост на Мерцедес, вече облечена в прекрасна широкопола копринена рокля. Големите черни клепачи на Мерцедес затрептяха, когато си подаде ръцете да ни посрещне. Нейното умно чело се озари от радост и тя подари на Игор Незнакомов една топла влюбена усмивка. Влязохме в осветеното патио и там тя ни запозна със своите родители, благородни и възпитани хора, които ни посрещнаха сърдечно.

След размяната на обичайните любезности ние бяхме поканени на семейна вечеря. Нетърпението на Мерцедес ни спаси от излишната готовност на родителите й да разговарят до късно с нас. Тя изчезна, докато разговаряхме, и се яви, готова за излизане, с бял копринен шал на главата. Усмихнатите й очи изразяваха бликаща радост, която владееше цялото й същество и я караше да танцува щастливо пред смаяните си родители.

Когато се намерихме на полуосветената улица, ние се наредихме двама по двама, за да можем да вървим по тесния тротоар. Мерцедес и Игор Незнакомов останаха зад нас да използуват тъмната сянка на грамадните акации. Те разполагаха с около двадесетина минути, докато излязохме на силно осветения площад Силенцио и се спуснахме по стълбата на кабарето „Ривадавия“. „Ривадавия“ беше кабаре от най-висока класа, в което се вечеряше, танцуваше и се изпълняваше най-прекрасна музика от два оркестъра — единият симфоничен и със строго класическа програма, а другият, съставен от креоли, големи майстори на джазова музика. Игор Незнакомов, който познаваше всички удобни места в големия салон, ни заведе в една ангажира; на предварително от него грамадна ниша. От нашата ниша като от кралска ложа можеше да се наблюдава целият салон на знаменитото кабаре. Сцената за артистите беше в средата. Наоколо се танцуваше, а до стените бяха наредени масите и нишите, в които при желание можеше да се спуснат перденцата. Горе, над оркестрите, се намираше широк балкон, където около кръгли масички седяха така наречените таксигърли: момичета, предназначени за ангажиране от онези, които нямат дами за танците. От горе до долу стените на кабарето бяха покрити с екстравагантни картини и огледала, поставени така, че да се вижда всичко, което става в нишите. Осветлението беше скрито. Само горе, в средата на заведението, наравно с балкона висеше грамаден полилей, за да се очертават ясно прелестите на таксигърлите. От нашата ниша се виждаше всичко: кой влиза, кой излиза и в коя ниша какво става. Още щом Мерцедес изяви желание да танцува, ние решихме да запазим именно тая ниша, заемана обикновено от чужденците.

Вечерта започна спокойно. В средата на масата поставихме влюбените. Оркестърът свиреше някакъв романс, после до нас достигна великолепното солово изпълнение на флейта. Спряхме да вечеряме и се вслушахме, приковани от възторг. След това засвириха цигулките на целия оркестър така, като че не се намирахме в кабаре, а в някакъв храм на музите. Когато оркестърът спря, ние се спогледахме очаровани. И изведнъж погледът на Мерцедес тревожно отскочи към вратата. Съсредоточени в музиката, ние не бяхме забелязали, че изправен на входната врата, ни наблюдава красив елегантен мъж в безупречен смокинг. До него стоеше друг, по-висок, строен, но с грубо лице, очевидно американец, пъхнал ръцете си в джобовете на панталоните. Той гледаше в залата, но положително нищо не виждаше. Очите му се затваряха и отваряха като на сънено дете. Пошепнах на Игор да внимава. Оркестърът засвири наново. Двамата непознати, без да свалят очи от нашата маса, се движеха към съседната ниша. Сега ги забелязаха и останалите двама от компанията ни. Иван Горилата ме попита:

— Какви са тия хора, които ни гледат?

— Те гледат право в Мерцедес — обади се Мартин Ларсензвей. — Единият ни гледа много нахално и може да получи нещо. Намирам се в религиозен екстаз от музиката и ще му смачкам пиянската мутра.

В това време, наведена към Игор Незнакомов, Мерцедес му обясни, че това са новите геолози, че единият, много пияният, е американец, а другият англичанин — същият, който я беше оскърбил.

На естрадата се появи една певица, французойка, облечена в златист, с морави оттенъци поанлас, който прозираше малкото й, предлагащо се тяло. Ако не я съпровождаше музиката на великолепния оркестър, тя трябваше да бъде изгонена — толкова посредствено беше пеенето й. Но пияната публика почна френетично да ръкопляска, след като тя се скри зад завесата. Следващият номер беше едно болеро, изпълнено от знаменитите танцьори Адриана Бенети и Едуардо Борас. Публиката изпадна в див екстаз и дълго след последните звуци на болерото продължаваше да зове своите любимци на бис. Само Мерцедес остана безучастна и тревожно наблюдаваше в полумрака съседите ни. Когато запалиха големия полилей, порази ме нейният трагичен израз. Горката! Тя всяка минута очакваше да се случи нещо непоправимо.

Двамата колеги вечеряха и се преструваха, че нищо не ги интересува, обаче когато вдигнаха чашите си с шампанско, личеше, че ни гледат. Те сигурно също не знаеха кои сме и се учудваха, че Мерцедес е в нашата компания. Това създаде една невидима враждебност, която тегнеше и над двете маси. Все пак събитията се развиваха нормално, въпреки наелектризираната атмосфера, до момента, в който естрадата на артистите заедно със симфоничния оркестър потъна в пода и остави единствен владетел в салона креолския джазов оркестър. Какофонията на тая музика и специфичната кабаретна миризма на тютюнев пушек, остър парфюм и женска пот изведнъж повишиха настроението. Безпризорните таксигърлс от балкона слязоха в салона и почнаха да обикалят масите, за да търсят клиенти. Две амбициозни знаменитости на кабарето „Ривадавия“ се изправиха до нишата на англичанина и американеца, усмихнаха се с издути похотливи ноздри, обаче получиха по една ругатня, от която би се зачервил всеки хамалин. Англичанинът дори вдигна бутилката да я стовари върху главите им. Само намесата на келнерите предотврати ужасния скандал. И след всичко това англичанинът се обърна към нашата маса, усмихна се пиянски и вдигна чашата си в няма наздравица към Мерцедес. Момичето отвратено извърна главата си на другата страна.

Очите на пияния американец шареха по копринената тъкан на танцуващите жени и жадно се спираха на опънатите им бедра. Той дълго не издържа. Пияната му глава се разбунтува, очите му се изцъклиха и като се прихвана с две ръце за стомаха, той се втурна зад завесата. Танците бяха в разгара си, но Мерцедес отказа да стане и танцува дори с Игор Незнакомов. Радостта й преди идването в кабарето беше се изпарила. Прегърнали своите мургави приятелки, невъздържано танцуваха нейните познати. Само тя, покрусена от неприятното присъствие на нахалния англичанин, въздишаше. Но ето че англичанинът се опита да приближи до нашата маса. Нишите бяха издигнати едно стъпало над пода. Той не успя да го намери, понеже пияният му поглед беше вперен в Мерцедес, препъна се и залитна към нея. Игор скочи от стола си, готов да посрещне нахалника с юмручен удар. Мерцедес увисна разплакана на ръката му. Ние, смаяни от дързостта на непознатия, бяхме готови вече да му дадем заслужен урок. Скандалът беше неизбежен. За щастие англичанинът не можа да се задържи на крака, улови се за перилото и коленичи в подножието на нишата. Замътнените му очи безпомощно ни огледаха, после с отчаяни усилия той успя да се изправи и да се довлече до собствената си маса.

Иван Горилата прихна да се смее и изръкопляска. Флегматичният Мартин Ларсензвей го последва. Развеселени от поражението на пияния англичанин, те продължаваха да ръкопляскат и да тропат с крака. Най-после тангото свърши и светлините изведнъж угаснаха. На подиума излетяха в черни трика с каскети на главата и кърпи на вратовете изпълнителите на апашки танц. Публиката настръхна, луда от възторг. Светнаха прожекторите и оркестърът засвири. Но още първите тактове бяха пресечени от страшен удар. С оглушителен трясък се разлетяха парчетата на едно от грамадните огледала. Настана суматоха. Светнаха лампионите и пред публиката изплува разкървавеното лице на американеца, който вече замахваше с бутилка срещу другото огледало. Мерцедес погнусено сви вежди и проговори:

— Това е мистер Алън Ландис, геолог от нашата централа, а онзи, който дойде до нишата с намерение да ме покани за тангото, е мистер Пърси Норман, също наш геолог от централата. И двамата са включени като ръководители във вашата експедиция в Дяволската планина. Не исках да отровя вечерта ни, утре и без това щяхте сами да разберете всичко. Но ето че събитията ме изпревариха. Сега вече знаете какви спътници ще имате в най-опасната си експедиция…

На следната сутрин телефонирахме на секретарката да узнаем дошъл ли е главният директор.

— Той ви чака. Елате веднага — отговори Мерцедес. След десет минути се намерихме пред зданието на „Пантепек“. В асансьора имаше огледало, в което поред се огледахме. Игор Незнакомов си приглади двата косъма на голата глава, взе най-сериозна поза и отвори вратата на асансьора да излезем. Неговата орхидея, Мерцедес, скокна, като ни зърна, и ни каза, че снощните пияници току-що са влезли при главния директор и той заповядал, щом пристигнем, да влезем направо. Преди да затворим вратата на кабинета, Иван Горилата направи предложение да се престорим, че не ги познаваме, за да разпръснем тъмния облак от първата среща.

Излегнали се в кожените кресла, облечени елегантно за официалната среща с нас, двамата джентълмени ни очакваха. От снощното им безобразно поведение нямаше никаква следа. Гладко избръснати, напарфюмирани, те веднага станаха и си подадоха ръцете, като всеки поотделно се осведоми за здравето ни. Главният директор, мистер Флеминг, безапелационно определи точно кой каква функция ще изпълнява. Никой не намекна дори за първата ни мелодраматична среща в кабарето „Ривадавия“. Уговорихме се веднага да уточним пътя, по който ще се движи експедицията. Главният директор отвори изпратената от Ню Йорк карта и ни показа, пунктиран с червени стрели, пътя от Каракас през Сиудат Боливар до Палуа при устието на реката Карони и оттам нагоре по течението на реката до изворите й в Сиера де Пакароима. Обратният пък беше нанесен със сини стрели от Рикардо Франко Хилс до бразилската граница надолу по реката Карао — останалото ние трябваше да проучим и нанесем сами. Англичанинът Пърси Норман се съгласи с начертания път, но като видя височините от Ориноко до Рикардо Франко Хилс през непроходимите стръмнини на Карони, почна да бие отбой.

— Рискът — каза той — е много голям и аз не съм убеден, че моето присъствие в експедицията е необходимо.

Това накара Игор Незнакомов и Иван Горилата да се усмихнат. Мистер Флеминг ги изгледа и разбра, че се подиграват на англичанина. Смутен, Иван Горилата извади лулата си, директорът мълчаливо му показа кутията си с тютюн и така сцената се ликвидира. Но по лицето на американеца се появиха сини петна. Саркастичната усмивка на двамата го засегна болезнено. Ала директорът предотврати и неговата реплика.

— Всички знаете, че съставът на експедицията е вече решен — намеси се той. — Така че всякакви възражения са излишни.

С това въпросът беше приключен. Следобедното заседание посветихме на обзавеждането на експедицията. Сведенията за местата, през които трябваше да минем, бяха оскъдни, защото никой досега не беше стъпвал по горното течение на река Карони, по-далече от вливането на реката Парагуа. За реката Карао се знаеше също много малко, че там, в недостъпните гори и джунгли, живеели кръвожадни индиански племена главорези, които не допускали бели в района на така наречената Дяволска планина. При споменаването на тая загадъчна планина американецът веднага предупреди, че ще трябва да я избегнем. Той каза, че вече е имал среща един път с главорезите индианци Хитеро в Перу и знаел, че те употребяват само отровни стрели. Норман Пърси го изгледа учудено, но после прие снощното си пиянско изражение и процеди:

— Мистер Алън Ландис има право.

Кълбо прозрачен синкав дим от лулата му се изви нагоре и мина над главата на главния директор.

— Вие ще бъдете екипирани с най-добрите пушки — намръщи се директорът — и ще имате достатъчно голяма охрана от креоли и благонадеждни индианци, същите, които мистер Лабо използува няколко пъти в много по-опасни места по реката Вентури. Вие, мистер Ландис, сами сте се предложили на вашия сродник в Ню Йорк, когато се е говорило за тая голяма експедиция, и доколкото си спомням, именно защото сте знаели нейния маршрут. Освен това не забравяйте, че ще ви придружават нашите най-смели и опитни хора, които няма да позволят на никакви индианци, па било те главорези с отровни стрели, да ги спрат.

Главният директор се обърна към нас да подчертае с усмивката си доверието, с което се ползувахме. Алън Ландис и Пърси Норман също ни изгледаха повече учудено, отколкото враждебно. Почувствувах, че тук се крие някаква нередност, но все още много неща ми бяха неизвестни.

Една седмица продължиха съвещанията. Всеки ден се изпращаха поръчки до разни фирми да доставят нови специални камиони, палатки, ламаринени сандъци, дрехи, обуща, медикаменти, оръжия и амуниции — с една дума хиляди неща, от които ние имахме нужда. Сроковете на доставката бяха къси. В началото на септември трябваше да тръгваме, Договорите подписахме в последния ден. Направи ми впечатление, че главният директор също не беше възхитен от нашите спътници и може би разчиташе, че някой от двамата ще се откаже. В един частен разговор ние го предупредихме, че много не разчитаме на хора, които се напиват и самозабравят. Но той ни увери, че вече ги е предупредил и че те ще се вслушват в нашите съвети, ако искат да бъдат в сигурност.

Мерцедес се кле във вярност, че ще чака Игор Незнакомов. Прекараха заедно последната си нощ и се разделиха — тя, обладана от безумно отчаяние, а той с тъжното чувство, че е наемник, с когото господарите от Ню Йорк разполагат, както им е угодно, и могат да то хвърлят в най-опасни приключения само заради своите сметки.

Що се отнася до мен, аз все още не можех да разбера какво бе принудило Алън Ландис и Пърси Норман да изоставят спокойствието си и да се довлекат във Венецуела чак от Ню Йорк, за да вземат участие в една толкова рискована експедиция.