Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (14)

В цивилизования свят

Каракас! Градът се пробуждаше, когато нашият експрес се изкачи в прохода Лос Теквес и се спусна към гарата. Елегантни коли чакаха пред входа, засенчен от палмови листа. Над града властвуваше мъглата. През нощта беше валял проливен дъжд и калните локви пречеха да се върви направо. Мрачна неприветливост развали доброто ни настроение, че най-после пристигаме между хората след десетмесечно скитане из джунглите. Каракас беше обвит от мъгла, из която бягаха хората, разгонвани от разноцветните американски коли.

Наехме едно такси и се прибрахме в нашата квартира. Мисълта, че ни разделят само няколко часа от срещата с пленителното същество — Славея на Андите, възбуждаше у нас непознато разнежване. Горчивият вкус на лишенията ни беше отровил. Но сега пред нас започваше нов живот на подвизи и приключения.

Каракас се виждаше през прозореца и ни предлагаше всичко онова, което ни липсваше в Дяволската планина.

Часът показваше 8,30. Мрачната утрин не подхождаше на нашата чувствителност. Иван Горилата вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат с хотела, където вероятно още спеше Славеят на Андите. Съобщиха му, че въобще Има Сумак не е слизала в хотела.

— Съдбата може би така е искала, да се пошегува и да те пренесе в жертва на любовта. Невярната красавица е имала нужда от по-нежни прегръдки и е заминала при своя любовник, някой петролен магнат. Ти си една обикновена горила. Ти, драги, не трябваше да очакваш по-голяма награда — утешаваше го Мартин Ларсензвей.

— По-интересно е какво ще правим с нашите скъпоценности — намесих се аз. — Вкъщи не можем да ги държим. Те са изкушение за ветровете, които духат из улиците на Каракас. Знаете, че за нас и нашата работа се интересуват доста хора.

Иван Горилата гледаше през прозореца как промъкналият се между облаците слънчев лъч срамежливо си играе в калната локва на улицата. Игор Незнакомов, излегнал се в моя креват, с презрение гледаше пълната си кожена чанта. Той се вълнуваше от сърдечните копнежи на Иван Горилата, който едва не загуби главата си подир неверния Славей на Андите. Така той я беше кръстил, след като научи, че тя е индианкакреолка и идва от Андите на Перу. Приключението с перуанската красавица остави дълбоки следи върху душевното състояние на нашия другар. Трябваше да го спасяваме от собствената му глупост. Това принуди Игор Незнакомов да се сети за укалелето.

— Не винаги любовта води в рая, но мен ще ме заведе в храма на Бакхус — каза Иван Горилата. — Преди това да занесем нашите кожени чанти и ги затворим в моята касетка в Народната банка. Там ще бъдат на сигурно място.

Изсипахме съдържанието на кожените чанти по масата и по леглата. Преброихме и си записахме броя на диамантите, смарагдите и други кристали, поставихме ги обратно, преоблякохме се прилично и тръгнахме за Народната банка. Бяхме стигнали до предела, в който за пръв път трябваше да се разделим с нашите чанти.

Касетката на Иван Горилата в Народната банка не можа да побере четирите кожени чанти, натъпкани със сурови диаманти. Затова наехме още една съседна касетка и в нея поставихме чантите на Игор Незнакомов и Мартин Ларсензвей. Когато се намерихме на улицата, по нас не беше останала никаква следа, че сме притежатели на чанти, пълни със скъпоценни камъни. Ние с нищо не се различавахме от ония, които вървяха по тротоара и влизаха в ресторанта. Нашето битие не се беше изменило от това. Оставаше вътрешното самочувствие, че разполагаме с цяло богатство. Всеки в своя ум си строеше замъка, в който искаше да живее след продажбата на диамантите. Така стигнахме до ресторанта, където открихме дебатите за пласиране съдържанието на кожените чанти.

Чародейното влияние на диамантите ни накара да забравим за момент Славея на Андите. Иван Горилата държеше в ръката си пълна чаша с джин и мислите му се преплитаха със съвсем други образи. Мрачните сенки, които предателски се бяха появили на челото му, бяха заменени с игриви пламъчета в очите му. Игор Незнакомов, забил носа си в чинията, се преструваше, че слуша, но всъщност пътуваше някъде, което се четеше по изражението на лицето му. Мартин Ларсензвей подхвърли усмихнато:

— Като си помисля как изглеждаше тая сутрин Горилата заради глупавия каприз на една красива жена! Никак не му приличаше след ужасните приключения в Дяволската планина…

Той не можа да довърши. През въртящата се врата в ресторанта влезе Славеят на Андите, неузнаваема в скъпата си рокля, придружена от директора на нашето дружество. Очарователната усмивка на креолката беше изчезнала. Вместо нея по лицето й се четеше жестока подигравка. Иван Горилата изпусна чашата с джин, когато я видя. Безкрайно жестока беше тая подигравателна маска. Погледите им се срещнаха, но никаква надежда не ободри неговото сърце. Между тях се намираше нашият директор, който ни поздрави небрежно.

В следния миг тя си извърна главата и почна да раздава усмивки на своите познати. Нейните очи не можеха да плачат за страданията на нашия Вертер. Чувствувахме как Иван Горилата губи контрол. Извикахме келнера и напуснахме ресторанта. На тротоара чакаше лимузината на нашия директор. Вътре, на задното седалище, коприненият ешарф на Славея на Андите се мъдреше редом с кожените ръкавици на мистер Флеминг. Затова тя не се е явила в хотела, където си беше дала адреса.

Прибрахме се вкъщи по най-дългия път, за да решим къде да прекараме нощта. Разбира се, Игор Незнакомов не влизаше в сметките. Тая първа негова нощ в Каракас принадлежеше на Мердцедес и ние нямахме никакво намерение да пречим на влюбените.

На следната сутрин се явихме при директора на петролната компания и заявихме, че документацията ще бъде изготвена в изискуемата форма в продължение на два месеца. Всичко трябваше да се нанесе на карти и скици, придружено със съответните геоложки и други доклади. Подадохме служебен доклад за загиването на Пърси Норман и Алън Ландис, така както беше съобщено за тяхната смърт на съответните консулства в Сиудат Боливар.

Директорът зачете доклада. По едно време повдигна глава и промърмори:

— Погребахте ли ги достойно или ги оставихте плячка на чакалите? — усмихна се злорадо и продължи: — Впрочем какво значение има това? Все едно! Те нищо повече не чувствуват, само бедните им кости няма да почиват спокойно под земята. Бих желал да поставя надпис на гроба им!

— Много е далече, господин директоре. Ние забихме над грамадата камъни една дълга талпа и на нея издълбахме имената им.

С това въпросът за Алън Ландис и Пърси Норман бе окончателно приключен.

Когато излязохме от кабинета на директора, по стар навик минахме през стаята на Мерцедес. Този път тя ни посрещна, обаче с явна уплаха. Оказа се, че от тая сутрин някакъв неизвестен тип упорито се опитвал да събере сведения за нас. Особено се интересувал дали сме донесли някакви геоложки мостри или нещо друго и къде сме ги оставили. Осведомил се накрая за адреса ни и изчезнал. Единственото, което Мерцедес можа да ни съобщи бе, че бил млад и елегантно облечен.

— Игор, страхувам се за вас — завърши тревожно разказа си малката гватемалка. — Пазете се. Тук има нещо лошо.

— И аз мисля, че тук има нещо нередно — замислено каза Мартин Ларсензвей. — Това е продължение на историята с Алън и Пърси. Изглежда, че техните неизвестни приятели ще се опитат да изкопчат от нас тайната на Дяволската планина или най-малкото да си присвоят богатствата ни.

— Отиваме в Народна банка, ще вземем мостри и тръгваме за бижутерийните магазини — предложих аз. — Не ме е страх от никого.

Касетките, в които се съхраняваха нашите четири кожени чанти с необработени диаманти, на пръв поглед не правеха впечатление да са били опипвани от чужда ръка. Но когато ги отворихме, видяхме, че липсват от всяка чанта по няколко екземпляра. Неочакваното откритие показа, че бандитите пипат по-бързо, отколкото предполагахме. За всяка касетка имаше по два ключа — единият оставаше у нас, вторият се съхраняваше в касата на главния касиер на Народната банка. В момента, когато оставяхме чантите си, нямаше никакъв друг човек в подземието освен нас. Но това не значеше, че не сме били наблюдавани тайно. Подът, постлан с дебел каучук, не позволяваше да се чуват ничии стъпки. Взехме си чантите и силно хлопнахме вратите на касетките. Осветлението веднага угасна. От дъното към нас със силно електрическо фенерче започна да се движи фигура, каквато при нашето влизане в сейфа не бяхме видели. Придвижвахме се по посока към изхода, но там беше спусната дебела стоманена решетка. Зад нея осветлението беше ослепително. При приближаването до решетката се разнесе тревожен сигнал. Уловени бяхме като вулгарни крадци. Човекът с електрическото фенерче стоеше зад гърба ни с револвер и извика да си вдигнем ръцете. Естествено, че изпуснахме собствените си чанти с диамантите.

— Не само че сте ограбили чантите ни, но имате още нахалството да ни арестувате. Кой е заповядал това? — ревна Мартин Ларсензвей.

— Тия чанти на кого са? — попита пазачът.

— Наши. Вчера ги поставихме в касетките. Ето ни ключовете. И днес, когато ги потърсихме, намираме, че са опразнени.

— Кой хлопна вратите на касетките, без да постави в бравите секретните ключове?

— Ние! — извикахме извън кожите си от гняв.

— Затварянето на касетките без секретните ключове предизвиква тревога — обясни човекът с револвер в ръка. — Сега ще видим кои сте вие — и присегна към една подобна на останалите касетки и я отвори. В нея имаше телефон. Извика главния касиер, който се яви веднага. Тревогата е била предадена и в неговата стая. Решетъчната врата се отвори, главният касиер и още трима въоръжени пазачи се изправиха пред нас.

Обяснихме кои сме, но когато споменахме, че сме били ограбени, касиерът така се развика, като че ли не ние сме ограбените, а е била ограбена Народната банка. С това той искаше да се спаси от обвинението, че е съучастник в нашето ограбване. Пазачите бяха още в негово разположение и ние трябваше да бъдем тактични, за да не загазим повече.

— Може ли да отидем горе във вашия кабинет? — почнах аз да отстъпвам тактически. — Сигурно има някакво недоразумение! — и намигнах на другарите си. Можеха да ни разстрелят. Смъртта надничаше през цевите на насочените срещу нас револвери. Главният касиер, който е пазителят на всички секретни ключове, не можеше да не знае кой е бъркал в нашите кожени чанти. Че ние ще искаме възмездие, това също му е известно. Така че в момента той разполагаше с нас и можеше да ни причини голяма беда. Единственото, което можеше да ни спаси, бе, че сме хора на „Пантепек“. А всички във Венецуела знаеха, че Петролният картел не обича да се шегуват с него и неговите хора. Онемял от гняв, касиерът ни покани да се качим в кабинета му и да приберем кожените си чанти. Пазачите бяха освободени и ние се изкачихме в обширния салон на Народната банка, където главният касиер ни помоли да почакаме, докато ни извика.

— Как мислите? Да поддържаме ли, че сме ограбени, което всъщност фактически ще трябва да докажем, или да се примирим, и не раздухваме още повече жестокостта на престъпниците. Ние не знаем кои са те и на какво са способни. Един главен касиер сам не почва да краде. Той е чуждо оръдие и има помощници в самата банка! — представи мрачно картината на нашето положение Мартин Ларсензвей и продължи: — Предлагам да се махнем от това гнездо на оси.

Никой не възрази. Незабелязано се смесихме с тълпата и се измъкнахме навън. На улицата въздъхнахме с облекчение — все пак евтино се отървахме.

Значи нашите сурови диаманти влизаха в сметките на някоя международна банда за търгуване с крадени скъпоценности. За нея отдавна се писа в американските вестници, че се подвизавала на юг и че в нея участвували неуловими злосторници. Те бяха очевидно мощни и не се спираха пред нищо. Трябваше да бъдем внимателни. Първото нещо беше да не вдигаме никакъв шум около кражбата, защото не се знаеше кой участвува в тая международна организация. При проверката, която направихме, за да установим какво липсва, се оказа, че крадците не са тършували до дъно на кожените торби. Най-ценните екземпляри от нашите розови и зелени диаманти, както и по-голямата част от чистите емералди се намираха непокътнати в чантите. Игор Незнакомов и Иван Горилата бяха натрупали пред себе си цялото си имущество, разглеждаха го и се мъчеха да си спомнят точно какво им бяха откраднали. Нито единият, нито другият знаеха какво притежават. Те, а и ние останалите, никога не бяхме предполагали, че ще бъдем ограбени, за да се взираме много подробно в това, което слагахме в кожените си чанти. Невидимият враг нямаше да прояви към нас милост. Напротив! Той сигурно и сега ни дебнеше, за да довърши започнатото престъпление. Налагаше се да останем вкъщи, за да си запазим онова, което беше останало в наше притежание. Осуетяваше се тази вечер пиршеството ни в ресторанткабарето „Ривадавия“. Осуетяваше се и срещата на Игор с Мерцедес. По никакъв начин сега не трябваше да се делим един от друг. Спуснахме капаците върху прозорците и решихме да прекараме нощта вкъщи със загасено осветление, готови да се браним, ако бъдем нападнати.

Някой иззвъня силно по телефона и ме разбуди. Вдигнах слушалката и чух гласа на нашия директор. Запита ме можем ли да го посетим веднага в кантората на петролната компания. Аз не знаех какво да отговоря, защото другите, още спяха. Часът беше 10 сутринта.

— Ние сега подреждаме мострите, но след един час ще бъдем при вас! — се откачи от устата ми, които горчаха.

Вечерта, за кураж, се бяхме напили, Огледах се из стаята и забелязах, че хъркането на Мартин Ларсензвей в другата стая е спряло. Значи е буден и може би е чул разговора ми по телефона. На отсрещното легло Иван Горилата лежеше с полуотворена уста, с револвер в дясната си ръка, увиснала край кревата.

— Не спиш, а се преструваш! Мистер Флеминг много бърза и ни вика.

— Какво от това, че ни вика — с прозявка ми отговори Иван. — Той не знае какво е положението ни и му е лесно да се обажда по телефона. Къде ще оставим кожените си чанти? Аз мисля да ги носим със себе си и оттам да прескочим до холандците, за да се отървем от тия камъни, преди да са ни пречукали гангстерите. В това време в стаята влезе Мартин Ларсензвей и зад него любопитно надничаше Игор Незнакомов. Той попита кой се е обадил по телефона.

— Нищо страшно, Игор! — успокоих го аз. — Мистър Флеминг ни моли да се явим още тая сутрин при него по някаква важна работа.

Застанал до отворения прозорец, Иван Горилата се мъчеше да улови във въображението си как е станала кражбата в банковата касетка, после се обърна, като чу запитването на Игор Незнакомов, и с неочаквана твърдина каза:

— Фактите са налице. Ние сме прицелната точка на тая международна апашка организация. С всички коварни средства и хитрости тия господа ще се постараят да се приближат до нашите кожени чанти и да ги откраднат. Сигурен ли си, Лабо, че гласът, който се обади по телефона, е бил на мистър Флеминг? Знаеш, че той никога не се обажда сам по телефона. Повиква ни секретарката му. Ние вчера бяхме при него. За какво ще ни търси тая сутрин? Не можем ли да допуснем, че някой иска да ни отстрани от къщата, за да я претърсят. От днес ние не трябва да разчитаме на никого освен на себе си.

Без да му отговарям, вдигнах слушалката и потърсих секретарката на мистър Флеминг. Всички се натрупаха над главата ми, за да чуят гласа на Мерцедес Минаха няколко дълги минути, докато ни свържат.

— Кой е на телефона? — обади се креолката.

— Геолозите от експедицията! Питаме защо ни е търсил тая сутрин мистър Флеминг.

— Мистър Флеминг още вчера след вашето напускане на канцеларията замина с колата си за Валенция и не се е завръщал.

— Благодаря, Мерцедес. — Очите ми срещнаха умолителния поглед на Игор и аз продължих: — Моля те от името на всички ни да извиниш за снощи Игор. После ще ти обясним.

— Клин клин избива! — каза Иван Горилата. — Нещо ме накара да се съмнявам, че директорът ни търси.

Има някакви тайнствени пътища, по които тая апашка банда се добира до нужните й сведения, и ние трябва да знаем в момента какво рискуваме. Защото обаждането по телефона да ни заблудят е част от днешния им план. Не забравяйте, че ние още притежаваме нашите диаманти и не бива да отслабваме бдителността си. Те не ще се опитат да разбият ключалките на вратите, докато сме вътре. Но щом излезем, положително ще проникнат в зданието и ще претърсят всички ъгли. Цветни диаманти не плуват по реката Ориноко, за да ги улови всеки.

— Стига си пророкувал, Иване! — не се стърпя Мартин Ларсензвей. — Не ще съмнение, че ние сме жертва на някаква банда. Не беше ли твоя великолепната идея да бъдат нашите кожени чанти на сигурно място в твоята касетка в Народната банка? Единственото, което можем да направим, е да се отървем час по-скоро от диамантите. Нямаме време да ги разпродаваме по бижутериите на дребно. Ще, ги занесем направо на Холандския картел. Натоварваме се на нашата кола, ще кара Иван Горилата, до него ще седне Игор Незнакомов да го замести, ако стане нужда, а ние с тебе, Лабо, с готови револвери ще пазим кожените чанти.

След половин час нашият форд изфуча през Площада на тишината до булевард „Максимилиан“ и спря пред мраморното здание на диамантения картел. Появяването на нашия форд внезапно пред фасадата на това здание, в което се съхраняваха най-редките диаманти на Венецуела, а може би и на съседните страни, предизвика намесата на почти цялата негова охрана. Веднага бяхме обградени от 10 въоръжени великана, които помислиха, че ще нападнем диамантения картел. Само когато видяха, че сваляме от колата четири кожени чанти и им показахме съдържанието, те веднага ни отвориха вратата и ние си отдъхнахме. Най-после бяхме стигнали до убежището. Това, което показахме на директорите и оценителите, след като с документите удостоверихме кои сме, беше разгледано в наше присъствие и оценено. Но вече не беше възможно да го изнесем навън от зданието. Тоя път нямаше да убегнем своята участ да бъдем отвлечени или смазани на улицата от някой наемен камион. Ние бяхме достатъчно раздразнили нашите противници и не ни оставаше нищо друго, освен да се освободим от диамантите. Може би не познавахме цената на суровите, необработени диаманти и емералди, но това, което ни се предложи, беше по-добро, отколкото рискът да бъдем ограбени.

Понеже в същото здание на диамантения картел се помещаваше клонът на голямата английска банка „Лойдс“, вложихме получените суми на собствените си имена и се снабдихме с четири чекови книжки. Кожените чанти подарихме на пазачите, а от банката излязохме с празни ръце, качихме се на нашия форд и стигнахме в кантората точно когато Мерцедес затваряше пишещата си машина. За да демонстрираме, че сме богати хора, поканихме учуденото момиче на обед. В ресторантакабаре „Ривадавия“ беше тихо и нашето разточителство смая малката секретарка. Но тя нямаше много възможност да мисли за него. Между нея и Игор имаше много други, по-важни въпроси. И ние тактично се преструвахме, че не чуваме нищо от отчаяните обяснения на Игор, увлечени само в това да отдадем заслужена чест на шампанското.

Цялата манипулация с нашите диаманти е била известна на международната банда, защото към 2 часа следобед се прибрахме вкъщи, намерихме, че нищо не беше разместено. Всичко си беше така, както го бяхме оставили. Отчасти ни обзе разочарование, защото бяхме станали вече неинтересни за международния апашки свят. На следната утрин натоварихме на нашия форд всички тетрадки и мостри за изработване на документацията и се пренесохме в кабинетите, определени за нашата геоложка експедиция. Първия ден загубихме в сортиране и подреждане по дати събрания материал. Така ние се впуснахме в едно повторение на изминатия път от качването ни на влекача и шлеповете, натоварени с двата камиона в Сиудат Боливар, до пристигането ни в индианското селище в горното течение на реката Карони. Седнали в меките фотьойли, ние все още изтръпвахме от ужаса, който изживяхме при преминаването на зеления ад. Стаята беше изпълнена от дима на нашите лули. Ние разговаряхме и се взирахме в облака пушек, сякаш искахме да си възстановим как сме изглеждали полуголи, изпохапани от всевъзможни гадини. Но не, нищо не можахме да видим, защото в съседната стая се чуваше много ясно чукането на някаква пишеща машина. Липсваше ни специфичната тишина и монотонност на джунглата.

Документацията, с всички нейни карти, профили, скици и анализи, беше изработена предсрочно и предадена в дирекцията. Секретарката със своите помощници опаковаха всичко в отделни пакети, поставиха ги в специална чанта и по куриера документацията беше изпратена за централата в Ню Йорк. Там в продължение на три месеца главният геолог с помощниците си трябваше да разучи всички детайли и даде своето мнение: представлява ли обектът интерес и в кои точки от представения огромен терен.

През тия три месеца ние имахме право на платена почивка, която решихме да използуваме не вкъщи, а някъде край Карибското море. Завладяла ни беше носталгията за морската шир, там, където в безкрая на синьо-зелената вода се спускат прозрачните облаци и очите чувствуват насладата чрез отхвърчащите във въздуха флуиди на фантазията. Оставаше ни да уредим само прощалния банкет. Грижата за това пое Игор. В последния момент Мерцедес ни съобщи, че ни готви изненада — щяла да ни представи братовчедката си, току-що дошла от Гватемала.

Мястото за нашата среща беше определено недалече от входа на ресторанта „Панама“ на Авенида Симон Боливар. Това беше желанието на секретарката. Ресторант „Панама“ е американски клуб, най-луксозният в Каракас, в който се влиза само в официални дрехи. Скрити в нашия форд, ние наблюдавахме как пулсираше животът в тоя широк булевард, прочут с увеселителните си заведения, театри, големия цирк и нощните пеперуди на столицата.

Двама гледахме към десния тротоар, а другите двама се взираха в алеята. Въздухът миришеше на прах и парфюм. Стотици очи се заглеждаха в нашия форд, но очите на Мерцедес не се виждаха никъде. Часът на срещата минаваше. Жадното гърло на Иван Горилата от много чакане засъхна и затова той предложи да гарираме някъде колата и да отидем в ресторанткабарето „Ривадавия“. Той се беше отказал от женската неточност. Докато се чудехме какво да предприемем, по алеята за пешеходци се появиха две прелестни създания, облечени в разкошни испански рококо рокли от зелена и синя лъскава коприна. Игор Незнакомов веднага скокна от колата.

Дълги златни обици, каквито никога Мерцедес не беше носила преди, сега висяха на малките й уши. До нея, като антично божество с миниатюрна глава, украсена от великолепен гребен, стоеше братовчедката, която очакваше да бъде представена. Очите й се премрежваха от тънките ресни на дългите клепачи и към нас се протегна малка, добре гледана ръка. Струните на нейния глас ни поздравиха на най-фин испански език.

— Кончита — обърна се към нея Мерцедес, — това са най-смелите хора, които съм срещала. Те току-що се завърнаха от Ауян Тепюй, където откриха най-високия в света водопад „Апе Мей“! — И почна да изрежда нашите простосмъртни имена пред божеството, което идваше от приказна Гватемала.

Сериозността в ресторанта „Панама“ не подхождаше за прощален банкет. Горещата испанска кръв, макар и примесена с индианска, мечтаеше тангото и румбата. Ние не трябваше да разочароваме нашите дами. Явно Кончита не очакваше, че ще я затворят цяла вечер в тоя американски манастир. Тя погледна към Иван Горилата и го попита — в България играят ли румба.

Дългите мигли на клепачите се затвориха и нейните очи го измериха. Красавицата от Гватемала се обърна след това към Мерцедес и попита:

— Докога, миа чикита, ще киснем тук?

— Това знаят нашите кабалерос — беше лаконичният отговор.

Осветлението в ресторанта „Панама“ се спускаше от конзолите на тавана и като нежни лунни лъчи падаше само върху масите. Оркестър нямаше, за да не пречи на деловите и интимните разговори.

Скучната обстановка в „Панама“ ни предразположи към сериозен разговор. Кончита ни разказа къде е следвала химия, кое я е накарало да дойде тук, в Каракас, да предложи имота си на нашето дружество за дирене на земно масло. Но когато тя говореше, нейните прекрасни очи се спираха само върху мургавото, изопнато от напрежение лице на Иван Горилата. Тя знаеше, че сама нищо няма да направи, трябваше й съветник, който няма да я измами, и вече беше избрала него.

Мерцедес, нашата чудна Мерцедес в продължение на няколко години се занимавала сериозно с петролните въпроси на дружеството. Изучила всички тънкости, свързани с тия крупни въпроси, тя редовно давала сведения на своята братовчедка в Гватемала. Наследница на бащиния си имот, Кончита на няколко пъти преминавала границата на съседното Мексико и стигала до петролната област Тампико, където се запознала с характерностите на терена, взела си проби, заминала обратно за Гватемала и решила да следва химия. Четири години Кончита редовно кореспондирала с братовчедка си. Мерцедес била заминала със семейството си за Венецуела на печалба. Понеже баща й знаел малко английски, който научил, като работел в американската компания за износ на банани, постъпил на работа в нашето петролно дружество, а малката Мерцедес започнала да ходи редовно на училище. Малката гватемалка се развила в млада интелигентна жена, която познавала отлично английски език, стенография и машинопис и се явила на изпит за секретарка в същото дружество, където работел баща й. Това съвпадение на имена й отворило пътя. Така Мерцедес Вакас, станала вече централна личност в делата на Венецуелския петрол, съобщила на братовчедка си Кончита, че геолозите на нейното дружество са се завърнали от експедицията, че най-интересен е Иван Горилата и че трябва да не губи време, да се приготви и да тръгва.

На излизане от ресторанта Кончита улови под ръка Иван Горилата. Те вървяха напред, покорили всички в ресторанта със своята младост. След тях Мерцедес и Игор, като шафери, мълчаливо ги следваха. Мартин Ларсензвей ме хвана под ръка и тихо ми прошепна:

— Най-после немирната Горила е уловена в златната клетка на една богата жена. Дано бъде щастлив. Ако ни покани на сватба в Гватемала според местните обичаи, ще отида само ако Кончита ми обещае, че на сватбената й вечер ще ми свири на маримба, осветена от закачени на палмите и банановите дървета китайски книжни фенери.

Дъждът беше спрял. Авенида Спмон Боливар, осветена от хиляди неонови реклами, приличаше на парижки булевард в Монмартр. Китари и мандолини от страничните улици напомняха на остров Капри. Всичко въздишаше от нощната възбуда… Ние едвам не заггубихме влюбените двойки. Нощта ни покровителствуваше, но булевардът ни предлагаше само кабаретата. Всичко друго затваряше вратите си, а ние още не бяхме видели как Кончита танцува. Знаехме, че Иван Горилата е магьосникът на аржентинската румба, затова решихме да завършим в кабарето „Ривадавия“.

Малките немирни крака на Кончита почнаха да играят, преди да сме стигнали долу в салона. Нейните черни очи се оживиха. Иван Горилата целуваше малката й ръка.

Танците се редуваха, но никой не пожела да изсвирят аржентинската румба. Най-после написахме една бележка до оркестъра и в нея поставихме два американски долара. Настъпи затишие. Диригентът ни се поклони и даде първите акорди с цигулката си.

Кончита вдигна с лявата си ръка края на роклята си и почна да тропа с елегантните си крака. Коприненият шал на малката й глава се повдигаше, образуваше дипли в такт с тропането на краката й. Във ветрило бялата фуста разкриваше очарователните й прасци, опънати в черните копринени чорапи. Плътно стегнатите й бедра в лъскавата коприна очертаваха къде започва коравият гръб, който придаваше такава стройност на фигурата. Нейните смолисти очи не слизаха от унесеното лице на Иван Горилата. Прекрасните очи на момичето му обещаваха чуден живот, любов, радости, каквито досега не беше имал. Оркестърът спря да свири, публиката си счупи ръцете да ръкопляска. Искаха бис, но Кончита беше танцувала само за Иван Горилата.

Двадесет и четири часа не бяха изминали от тяхното запознаване. Слънцето още не беше изгряло, за да се видят на дневна светлина, и те прекрачиха прага на кабарето влюбени, обвързани здраво от копнежа никога да не се разделят. Мерцедес, която беше католичка, ги прекръсти и им пожела лека нощ. Иван Горилата отведе своята невеста в тъмнината. Ние му отстъпихме нашия форд. Игор и Мерцедес изчезнаха след тях. Ние с Мартин Ларсензвей тръгнахме самотни из пустите улици. Разхождахме се дълго и се прибрахме вкъщи чак сутринта, когато кървавият рубин на слънцето разрязваше бялата мъгла. Току-що се унасяхме в първия сън, когато чухме клаксона на нашия форд. Последва отваряне на пътната врата, предложение да се преместя на кушетката в стаята на Мартин Ларсензвей и влизането на Кончита.

Докато Кончита се освежаваше в банята, нейният повелител ни вдигна на крак, повика по телефона от кантората Мерцедес да се освободи за сутринта и закара всички ни в общината да му станем свидетели при сключването на гражданския им брак. Временно новото семейство се настани в хотел, облече се като американци в нови и скъпи дрехи и ни свика на съвещание в стаята си да разгледаме от всички страни проектираното от Кончита предложение до нашето петролно дружество.

След като изслушахме проекта Кончита да превърне банановата си плантация в петролно поле, решихме, че в тоя вид нейното предложение до петролното дружество няма да обърне никому вниманието. Понеже времето напредваше и трябваше да освободим Мерцедес, слязохме в ресторанта на хотела да обядваме и се почерпим за младоженците.

Иван Горилата трябваше като петролен геолог да прегледа на самото място терена на банановата плантация, да я проучи и чак тогава да реши формата на предложението.

Нито един от нас нямаше никаква представа за Гватемала, още по-малко за нейната геология, та да си съставим що-годе мнение от мострите, които ни беше донесла Кончита. Един малък сандък съдържаше фрагменти от скални парчета, в торбичките имаше въображаеми петролни мостри, които не представляваха нищо освен пясък, напоен с окислен растителен катран. Химията на Кончита я беше заблудила поради неговата разтворимост, че това е асфалт. Както и да е, ние се примирихме с нейното невежество как се разпознават въглеводородите от дериватите при сухата дестилация на дървата, окислени от дългото им лежане под земята. Немислимо беше да се основаваме на нейните данни и мостри, за да говорим по тоя въпрос с когото и да било от нашите директори. Но всичко това нямаше нищо общо със самата Кончита, елегантна дама в грациозна поза, застанала замечтана до големия прозорец.

Документите недвусмислено потвърждаваха, че Иван Горилата вече заема завидно положение като съпруг на богата наследница. За какво му беше нужно отсега нататък да си излага живота в нашите опасни експедиции. Ние отлично разбирахме това, но все пак ни беше мъчно, че губим най-близкия си приятел. Още по-тежка беше мисълта, че раздялата ни е толкова близка. Каква ще бъде неговата съдба сред петролните акули — това никой не знаеше.

Телефонът иззвъня. Обади се Мерцедес. Попита какви са намеренията ни за тази вечер.

— Ела и тогава ще решим. Ще ти съобщя една много важна новина — отвърна Иван Горилата и затвори телефона.

Кончита коленичи до него и го попита каква новина ще съобщи на Мерцедес.

— Аз и моите другари сме в отпуска. Както ти стана ясно, твоето предложение за дирене земно масло в гватемалската ти плантация пропадна. Мене лично тоя въпрос ме занимава и мисля да поканя моите приятели да ми помогнат, като дойдат и ни гостуват цялото време на отпуската си, която е три месеца — достатъчно време да се ориентираме има ли земно масло в твоята плантация или не.

— Извинявай, скъпи мой — сви капризно красивите си устни Кончита. — Но плантацията не е само моя. Тя е наравно и твоя. Така че ти можеш да решаваш без моето съгласие. Кога заминаваме?

Останахме смаяни. Тая малка жена притежаваше повече практичен ум, отколкото предполагахме.

Една седмица след тоя разговор в хотелската стая всички участници в заговора да бъде открит петролът в Гватемала се качихме на парахода в Ла Гуайра и заминахме за Пуерто Барриос, за страната с три различни климата в едно и също време.