Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (10)

Каторжникът от Канена

Оазисът представляваше тясна джунгла около едно езеро, образувано от разливането на река Карао. Голяма пустиня, лабиринт от проходи, закриляни от пагоди, кули и терасовидни високи брегове, започваха над езерото. Цялата пустиня представляваше дъно на древно море. В нея работеше от няколко години американска палеонтоложка експедиция да търси остатъци от вкаменелости от динозаври и др. Ние щяхме да търсим само нашия път, през който да се измъкнем от Дяволската планина.

Езерото беше дълго около километър и широко около четиристотин метра — един естествен язовир, в който се вливаше и изливаше река Карао, след като се освободеше от всички мръсотии. Чиста като сълза, водата на Карао се спускаше в пустинята, правеше къси завои, освежаваше малко растителност по двата бряга и се вливаше на шестдесет километра по-долу в реката Карони. Точно какво представляваше тая безводна пустиня, която видяхме от височината, с нейните мистериозни пресечени конуси и лабиринт от неравни, непроходими и дълбоки стотици метра ходове — ние не знаехме.

Вулканически кварцитови, глинести и покрити с вулканична пепел пластове са били подлагани на ерозии от дъждовете и ветровете. Палмовите сенки, студената вода за пиене, изобилието на диви патици и хилядите тонове нанос около езерото ни предлагаха блестяща почивка. Смущаваше ни скритата неизвестност отляво и отдясно, замаскирана от привлекателните палми и песента на птиците. Разточителната природа беше този път добродушна и към нас. Магията на романтичното очарование прекрасно подействува и върху нас. Успокоихме се и за първи път върху измъчените лица на Пърси Норман и Алън Ландис се появи спокойна усмивка.

Избрахме уж безопасна зона и завързахме чувалите си за спане. Проучихме околността и не открихме опасност от комари. Буйните води на Карао не позволяваха да се задържат комаровите ларви. Но сме се излъгали. Наоколо имало мочурища и блата, в които милиони комари намираха между камъните място да снасят яйцата си. Още първата нощ имахме възможността да чуем виртуозите на комаровия симфоничен оркестър.

Тук Дяволската планина беше изтърсила цялата си сган от змии, комари, ягуари, чакали, хиени и рисове. В тоя земен рай от Ноевия ковчег не бяха останали само носорозите и индианците.

Оазисът нощем се превръщаше в сборище на ягуарите, чакалите и хиените. И като допълнение над всички гласове се чуваше страхотният рев на пумата, планинският лъв. Който има здрави нерви, нека спи! Ние обаче, колкото и да бяхме телесно и душевно смазани, не можехме.

Глухото ръмжене на ягуара, свиренето на комарите, плачът на хиените — целият този кръвожаден оркестър превърна нашия рай в ад.

Пърси Норман се смееше и бълнуваше насън, Алън Ландис псуваше, а Иван Горилата и Игор Незнакомов с Мартин Ларсензвей се кикотеха като чакали.

Сърните и антилопите препускаха, чуваше се как се катерят, за да се спасят. Цялата нощ не спряха дебатите между ягуарите, чакалите и хиените. Намесваше се пумата, започваха заканителни ръмжения на ягуара, сподирени от жалните виения на ухапана хиена.

Паяци, мравки и какви ли не гадини, необезпокоявани от никого цяла нощ обикаляха по телените предпазителни мрежи. А ние си мислехме, че по цял ден ще си почиваме, ще ядем печени сърни и като се наспим, ще помечтаем за диамантите в кожените чанти, за кабаретата на столицата.

Не можехме да си пожелаем лека нощ, без да чуем как реве някой хищник ягуар откъм пустинята. Чакалите, качили се високо на някоя скала, виеха вечер като ходжи от минаретата. Ако не са те, то от върха на палмите ще се спусне някой тарантул. Спира на телената мрежа, с която се пазим, и не мърда, чака да го поканим да влезе. Поразително нахалство! Нашето дишане под мрежата го задържа и той чувствува, че има кръв.

Паякът разполага със способност, с каквито не е надарен човекът. Неговият естествен радар може да му покаже всяка опасност, която го застрашава. Виждал съм паяк как бяга, като спуща със светкавична бързина нови нишки, кръстосва ги и се скрива. Ухапване от тарантул причинява моментална парализа. Второ последователно ухапване причинява смърт.

Малки птици, уловени в неговата мрежа, не могат да се освободят. Тарантулът пристига мигновено, омотава ги в паяжината си и след това им бие своята отровна инжекция. При убиването на тарантула вътрешната му секреция е зелена и ако се опръска човек с нея, по кожата остават зачервявания като от изгаряне.

Всяка нощ можех да заспя само след като някой тарантул се настанеше на телената ми мрежа, за да ме пази от малките, невидими мушички, които с просто око не се виждат. Такива малки мушички се носеха във въздуха нощем и трябваше да ги поглъщаме с дишането си. Същите мушички, ако влязат в окото, причиняват лютиво щипане, дори възпаление.

Просто износвахме нервите си, изпадахме в безпомощност винаги когато се опитвахме да разгадаем сложността на нашия живот в тоя оазисад. Животинската жестокост в тоя хаос от планини, джунгли, реки и водопади ни застрашаваше да се приспособим към всичко, да бъдем безпощадни и винаги нащрек.

Около езерото джунглата фактически беше по-отвратителна. Същите обитатели, както в джунглата нощем, се събираха около езерото, гонеха се, ревяха и превръщаха оазиса в непоносим ад.

На следната сутрин предприехме експедиция да разузнаем какво ще ни храни в тоя земен рай. Пърси Норман се чувствуваше съкрушен от умора. Краката му се бяха изранили, та го оставихме да си почива и да пази лагера. Между палмите се очертаваха прекрасни полянки. Слънчевите лъчи като мечове се забиваха в тревата. Сред красотата на тоя пейзаж се открояваше близо до скалата самотна колиба с прозорец, премрежен от измърсен парцал. Не очаквахме да срещнем тук други живи същества освен нас. На вратата имаше надпис „Американска научна палеонтоложка експедиция“.

Доверчиво се приближихме и бутнахме вратата. В полумрака в дъното се виждаше някакво легло, на него опъната човешка фигура и до леглото на ниско столче сведена, обхванала главата си индианка. От колибата излизаше миризма на разложен труп. Животът, прекрачил границата на издръжливостта и минал чрез смъртта отвъд страданията, сега разкъсваше плътта. Смъртен трепет ни полази.

Трупът на умрелия, оголен, с разкъсан корем, от който излизаха черни буболечки и мравки, издаваше отровна миризма. Наведената индианка като че се наслаждаваше на тая отровна миризма. Обаче когато Иван Горилата я побутна с едно дърво, тя падна на земята. Тя беше също умряла, простила се с всички земни грехове, без да се разкайва. По всяка вероятност тя беше напуснала племето си някъде в Холандска Гвиана, за да сподели участта на осъдения от французката цивилизация каторжник на безкръвна гилотина. Очевидно той беше избягал от лагера на Кайена през Дяволската планина. Безкрайни страдания, тропическа растителност и жълта треска бяха съкратили живота им.

Великата сила на любовта ги беше съединила чрез веригата на робството, накарала ги беше да преминат джунглата около реката Марони, за да навлязат във Венецуелска Гвиана и да заплатят с живота си за своята любов.

Трупът на мъртвия каторжник носеше №126849, пришит на гърдите му. Индианката е умирала край него с покорната мисъл, че това е наказание на злите духове, защото е напуснала племето си. Суеверието е усилвало нейната агония, когато нощем е чувала рева на хищниците. На лицето й беше изписана страшна гримаса, сякаш ужасът още живееше в мъртвите й очи.

Донесохме много дърва, наредихме ги около колибата и ги запалихме, за да изгори жълтата треска заедно с нейните разпространители — черните буболечки. Нещастниците са хванали жълтата треска или от комарите, или от малките гризачи чрез храната.

Сапун отдавна нямахме. Изкъпахме се в езерото и се изтъркахме с пясък.

Тая човешка трагедия изразяваше фанатичната жажда за живот. Бегълците не са разполагали с нищо, за да се защитят от налитащите ги комари. Случаят ги е довел до тая колиба и те са били може би щастливи за един миг в предсмъртния си час.

Целия ден бяхме потресени от впечатленията. Събрали се след залеза около големия огън, ние прекарахме най-тъжната си вечер. Чувствувахме се омърсени дори да ядем. Легнахме си гладни.

— Какво ли ни очаква и нас? — промълви Пърси Норман, когато се разделяхме за спане.

Натрупаният нанос около езерото и по двата бряга на река Карао представляваше истинска минераложка колекция. През течение на вековете тук са били изхвърляни представителни мостри от всички скални породи на Дяволската планина.

Измити, изчистени от водите на река Карао, тия минераложки мостри бяха шлифовани от търкалянето и блестяха във водата на езерото. Златни люспи и включени диаманти в късове от итаколомита се търкаляха около цялото езеро. Истинско Елдорадо! Диамантената треска на Пърси Норман, Алън Ландис и Иван Горилата, заглъхнала от изтощителното мъкнене на гръб на вече претъпканите със смарагди, диаманти и злато кожени чанти, размъти отново мозъците им и те плъзнаха да се ровят из наноса. Блясъкът на златото във водата, осветена от слънцето с хиляди искри, прониза наново сърцата им. Трагедията на каторжника и неговата индианка беше забравена. Като с магически жезъл диамантите и златото, възстановиха физическите ни сили. Ние наново започнахме да философствуваме, разделихме си езерото на параметри, ровехме из наноса, нагазвахме във водата и забравихме да мислим за храна. Трябваше само един киноснимачен апарат, за да се видим самите как се движехме като корабокрушенци, полуголи, с оригинални цървули от нещавена антилопова кожа.

Откъснати на хиляди километри от света и цивилизацията, ние бяхме изгубили усета си към естетиката, към онова, което може да отвращава. Цървулите на краката ни издаваха аромат, който ни беше станал вече безразличен и от който можеше да припадне дори най-непретенциозният хамалин в Каракас. Но ние имахме в кожените си чанти редки екземпляри от розови и жълти диаманти, които убиваха всякакво отвращение.

Нетърпеливи, с устремени погледи към земята, с напрежение, обхванало цялото ни същество, по цели дни се ровехме и събирахме прекрасни кристали от турмалин, берил и изумруди независимо от златото и диамантите.

Всички свободни места в кожените чанти и джобовете на дрехите ни бяха натъпкани с всевъзможни редки минерали. Но в сърцата ни тежеше мистичният страх от неизвестното, което ни разделяше от света.

В ръцете си Алън Ландис държеше голямо парче от пегматита итаколомита. Под всяка люспа слюда имаше по един малък диамант, а във всяка шупла на кварца — злато. Той се обърна към Пърси Норман и го попита:

— Кажи, Пърси, за какво ми е всичко това. Кой ще го носи. Аз едвам смъкнах дотук това, което събрахме в реката Чурун. Оттук не зная как ще измъкна собствените си кости. Ти, който грабиш и прибираш всяко съмнително парче кварц, помислил ли си как ще ги пренесем до река Карони, до нашите камиони. Погледни там ония мрачни скали, ония ходове, по които ще трябва да газим с тия цървули. Как ще носиш чантата си, тежка над десет килограма?

Тия думи на вятърничавия Алън Ландис ни пробудиха от унеса и ни върнаха към нормалното, но занемарено чувство на сигурност. Порокът на алчността ни беше ограбил от великото, което движи живота и което се нарича разум.

Ужас обхвана Пърси Норман. Несметните богатства го заслепяваха. Той седна на наноса, зарови ръцете си в златните късове кварц и се изтегна като смъртно ранено животно. Алън Ландис легна покорно срещу него, подхвърли му от своите диаманти и късове злато и му каза:

— На, вземи и моите, ти, лакомо животно.

После в изблик на лудост извади от джобовете на якето си съдържанието му и почна да го хвърля в езерото. Един прекрасен диамант със синкав оттенък, преминаващ в зелено, падна до мене.

Силен смях се разнесе наблизо. Обърнах се и видях Иван Горилата. Седнал на наноса и постлал големи листа, той се радваше на съкровището си.

Взех зеления диамант, който е голяма рядкост, и отидох да го покажа на Мартин Ларсензвей. Потопил краката си в езерото, норвежецът се усмихна:

— Ония пак нещо ги прихвана. Как ще стигнем до река Карони с тия хора. Всеки ден тяхната лудост се увеличава.

Показах му зеления диамант и му казах как Алън Ландис го хвърли, без да го погледне.

— Прибери го, само той ни стига. Цената на зелените диаманти е баснословна.

Игор Незнакомов, скрил се зад скалите на речния бряг, беше изсипал на земята кожената си чанта, сортираше диамантите, смарагдите и другите кристали, увиваше ги в зелени листа и ги нареждаше обратно в чантата си така, че при носенето да не се повреждат. Съмнителните кристали хвърляше в реката.

Докато се любувах на остроумната му работа, чу се гърмеж. Мартин Ларсензвей скочи и хвана отзад Пърси Норман, а Иван Горилата се хвърли върху Алън Ландис и го притисна с колената си върху наноса.

Докато Алън се забавляваше да хвърля върху Пърси Норман излишните си кристали, все пак съществуваше мир. Но когато разядосаният Пърси Норман скокнал и почнал да хвърля в езерото скъпоценностите на Алън Ландис, пружината на вътрешното равновесие и у двамата се скъсала и те се нахвърлили един срещу друг. Ако не бяха се явили навреме Мартин Ларсензвей и Иван Горилата, положително Алън Ландис щеше да застреля англичанина. Огненото острие на оскърблението беше засегнало агонизиращата алчност на Пърси Норман. Напразни бяха всякакви опити да ги помирим. Вечерта край огъня те продължиха с размяната на обиди, нахвърляха се остро един срещу друг и едва ли не извадиха наново пистолетите. Никакво съжаление не се четеше по лицата им.

Аз вече подозирах тайната им. От подслушания разговор бях разбрал, че и двамата са пратеници не само на Петролния картел, но и на някой друг, който е знаел за тия богатства и ще намери начин да получи своя дял. Следователно положението на Алън и Пърси беше много по-тежко от нашето. Дори и да успеехме да се доберем до цивилизования свят, те не бяха сигурни, че ще запазят богатството си. При това трябваше по някакъв начин да си осигурят и нашето мълчание, защото мистър Флеминг не обичаше каквито и да са услуги на други предприятия.

С големи лишения от храна, понеже се хранехме само с плодове и риба, каквато имаше в езерото, за да не пропуснем още някой зелен или розов диамант, ние останахме още два дни.

Алчното опиянение ни раздели и пръсна далече един от друг. Игор Незнакомов и Мартин Ларсензвеи все пак намериха време да ловят риба, а на втория ден отидоха дори на лов за сърни. Пърси Норман се разположи на отсрещния бряг на езерото. Алън Ландис се окопа на отсамния. Аз нямах намерение да търся повече. Разположих се до чувалите за спане и се залових с подреждане и очукване на непотребните кристали от скалното вещество. Повече от половината изхвърлих. Другите, които представляваха действително интересна колекция начело със зеления диамант, увих в парцали от една скъсана риза и ги наредих в кожената си чанта. Опитах я на гърба си. Макар и трудно, можеше да се носи.

Точно отварях дневника си, за да запиша събитията, които се развиваха около езерото, и видях, че Иван Горилата се бори с водата, за да стигне брега. Той тръгнал между скалите по река Карао, открил богат нанос, ровил се няколко часа и се доста отдалечил. На това място нещо му замирисало, но не обърнал внимание. Чак когато видял, че от скалата се готви да скочи една пума, разбрал какво го заплашва. Пушката му била възправена по-назад, до скалата. Без да му мисли много, той скокнал в реката и силната вода го понесла. После се сетил, че има пистолет, но било много късно. Пумата го гонила и дори нагазила във водата, но си намокрила лапите и веднага се дръпнала. Като котка си изтърсила краката. Силното течение го грабнало и преобръщало няколко пъти. Замаян, той стигнал до езерото и се спасил. Развеселен, че се е отървал, той ни разказа как пумата го подгонила като котка и смешно си изтърсвала лапите. После двамата с него се върнахме обратно да приберем пушката. Пумата, разбира се, я нямаше на скалата. Само миришеше. Последната вечер Алън Ландис предложи, за да избегнем грапавините и завоите в пустинята, където не се виждаше никаква пътека, да направим сал и да се спуснем по Карао. След кратко обсъждане предложението беше единодушно прието.

Под вещото ръководство на Мартин Ларсензвеи всички се впрегнахме да изсичаме палмите, които ни посочваше майсторът, за сал. Приготвихме цял куп здрави лиани, от които сплетохме дебели въжета. За два дни салът беше готов. В средата измайсторихме кабина, в която поставихме всичкия си багаж, чантите с диамантите и в отделна преграда всичко, каквото можахме да намерим годно за ядене, както и стотина нарове да си разквасваме устата.

По-нататъшното престояване около езерото можеше да ни струва живота, както на каторжника от Канена. И без това някои от нас вече се оплакваха, че сутрин им се спи, събуждаха се омърлушени и изтощени. Очевидно някаква зараза проникваше в кръвта и ни я тровеше. Вечер краката ни се подуваха и трябваше по цял час да ги топим в езерото.

Очите на Алън Ландис кръвясаха и застинаха в някакъв странен плах поглед. Избягваше да остане насаме с Пърси Норман. Постоянно търсеше да се ангажира в нещо и всяка вечер проверяваше в ред ли са пистолетите на кожения му колан.

Пърси Норман също беше станал мълчалив, подозрително се съсредоточаваше в една точка и дебнеше кой къде се движи. С мъка той качи на сала пълната си кожена чанта. Светът за него беше станал много груб, никой не пожела да му помогне. И той като Алън се беше озверил и може би само мисълта за богатството, което носеше, му даваше още сили. Обаче и двамата, изглежда, бяха забравили, че салът няма да ни закара много далече през бързеите и падовете на река Карао и че ще трябва после на слабия си гръб да носят тежките кожени чанти чак до Карони.

Преди да намерим съкровищата на Дяволската планина, ние не се интересувахме много от собствения си живот. Много повече ни влечеше авантюристичното и затова без особени възражения поемахме най-опасни задачи. Но след като станахме притежатели на диаманти, смарагди и злато, след като видяхме богатствата, разпилени из наноса на река Карао и около езерото, у нас се породиха егоистични желания. Впрочем това важеше много повече за Алън и Пърси. Ние, останалите четирима, бяхме сплотени с много по-здрави връзки, които за наша гордост нищо не можа да разкъса. И все пак призракът на златото ни раздели на две групи. А това беше най-лошото, което можеше да ни се случи в джунглата. Последната нощ в оазиса беше най-непоносимата. Никой не можа да заспи. Подозренията плуваха в будния ни ум. Тарантулите чоплеха по телените мрежи. Ние се преструвахме, че спим и се ослушвахме. Най-после в пет часа развързахме чувалите си за спане и се качихме на сала.

Дванадесет дълги пръта, привързани за кабината, осигуряваха за известно време борбата с буйната река. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата, Игор Незнакомов поеха по-тежкия пост откъм течението на реката, а ние, останалите, се закрепихме към брега. На първия завой на изток се обърнахме със сала си към оазиса и зърнахме за последен път мястото, където изгоря колибата на нещастния каторжник. Всички погледнаха натам. Никой не проговори. Салът се обърна и всичко се скри така, както всичко свършва в един миг след смъртта.

Стадо алигатори и каймани оградиха сала и започнаха да си показват големите уста, из които стърчаха остри зъби. Те тракаха с челюстите си и пръскаха върху нас вода. С прътовете ги разгонвахме, но те ги захапваха и счупваха. Наложи се да се браним с мачетите и да ги сечем. Така за известно време се отървахме от тях, защото останалите каймани се нахвърлиха върху ранените и след страшна борба ги разкъсаха. По пътя налетяхме на няколко стада алигатори и каймани, по-гладни и по-нахални. Заети с управлението на сала и с отбрана срещу алигаторите, не усетихме как достигнахме до една много висока скала, през която река Карао едвам се провираше. Течението на голямата река ни повлече и само сръчността на Мартин Ларсен звей, който заби пръта си в тинята, ни спаси от удавяне. Водата на това място се надигаше и изтичаше от другата страна на скалата под натиск като бързей. С голямо спокойствие норвежецът се напрегна и обърна сала към брега.

Нощта се спущаше и нищо не се виждаше. Мокри, затънали в кал до кръста, изтеглихме сала до скалата да не го отвлече течението. Наоколо наносът и пясъкът на пустинята се сливаха с реката. Наблизо няколко кактуси гиганти с много чепати разклонения мрачно се оглеждаха във въртящия се кръг вода на разлялата се река. Тънък сърп на нова луна плуваше към нас от запад. След големи усилия се измъкнахме на сухо място. Течението на реката минаваше покрай нас, без да ни отговаря на тревожния въпрос: къде ще нощуваме в тоя мрачен прулом.

Измъченият Пърси Норман, разпънат от противоречия, изпадна пак в истерия. Но сега никой нямаше възможност да се занимава с него. Чу се отвратителният вой на царя на пустинята — каиота. Тайнствената склонност на това животно да надушва мърша е удивителна. Гласът на каиота се чуваше между кактусите и дразнеше нервите ни. Кактусите пречеха да се види къде вие каиотът. Но той беше там и не се помръдваше.

Иван Горилата се прицели и гръмна срещу кактусите.

Нямаше нито една клечка дърво да запалим огън, да си светнем и да се посгреем. Студът и вятърът ни пронизваха. Спасението беше само в спалните чували и телените маски.

Всеки си приготви заредена пушката и я постави до главата си. Цялата гни вечеря се състоеше от по един нар. Умълчахме се и чакахме да чуем наблизо воя на каиотите. Без тях пустинята би била непоносимо глуха.

Летящите песъчинки се удряха в спалните ни чували и по тях улавяхме посоката на вятъра. Той духаше срещу скалата и ни засипваше с прах. Това беше действието на катастрофалната вятърна ерозия, която през милионите години беше разрушавала и изглаждала червените кварцови конуси, пагоди и разновидни форми на пустинята. Дъждовете, които траят три месеца, разтварят и отнасят тоя прах. Вечното разрушение също беше срещу нас. Все по-ужасни ставаха нападенията на някакви буболечки, които не виждахме, но които упорито стържеха по импрегнираните с каучук спални чували. Те цялата нощ неуморно прояждаха и разкъсваха нишките на чувалите и направиха малки дупки. Сутринта ги заловихме на местопрестъплението и ги смачкахме. Но каква полза? Чувалите ни бяха проядени. Природата им беше дала остри челюсти за службата в суровата пустиня. Те бяха изпълнили великолепно задачата си да влязат в спалните ни чували, но не бяха прояли меките вътрешни обвивки от камилска вълна. Иначе можеха да ни заразят с някоя опасна болест. На светлото ги видяхме. Големи колкото нашите черни бръмбари, които се ровят в говеждия тор.

На сутринта Алън Ландис застана на брега на Карао, замислен как ще преминем през прулома на скалата. Прекарването на сал през теснината беше немислимо. Даже и да рискуваме, ние не знаехме какво има от другата страна на реката. Игор Незнакомов се изкачи и съобщи, че реката е изровила дватри метра пад и скачането с натоварения сал изисква ловкост, каквато ние не притежавахме. А възможността да рискуваме кожените чанти със скъпоценности замая до пръскане главите на Пърси Норман и Алън Ландис. Първият изпадна в умопомрачение, граничещо до лудост, а вторият беше готов да се самоубие.

Мартин Ларсензвей, като научи за положението, веднага предложи да изхвърлим от чантите всичко излишно и да си запазим само най-ценното, което да се носи на гръб:

— Предстоят ни да преминем неизвестно още колко пъти препятствия. Не губете време, няма да чакам никого!

Вампирът на безпокойствието се впи в сърцата на Алън Ландис и Пърси Норман. Те откриха, че е късно да спасяват съкровището си и че положително ще ги изоставим, ако не побързат. От изток слънцето закъсняваше. Черни облаци се носеха ниско. Миришеше на дъжд. Откъм пустинята се вдигна прах. Вълните на реката на бели гребени се натискаха да преминат теснината на скалата. Лешояди кацнаха на скалата. Напрегнатите струни на нервите се дърпаха и огъваха. И двамата продължаваха да гледат пред себе си тъпо, да пресмятат какво да изхвърлят и какво да вземат. И неочаквано, за изненада на всички ни, в края на краищата те предложиха безочливо на Игор Незнакомов и Иван Горилата да им пренесат кожените чанти.

Избухна буря от възмущение. Дори търпеливият Мартин Ларсензвей не се сдържа.

— Това е вече прекалено, господа. Още е рано за тропически дъжд. Но ако започне, нали виждате облаците, ще образува кал, от която не може да си измъкнем краката. А вие безсрамно предлагате не на друг, а на вашите колеги да ви носят чантите. Кой изгони индианците? Нали вие с вашето държане. Как смеете да оскърбявате колегите си. Ще ви чакаме само половин час. Не се ли приготвите, ще ни гоните. Не усложнявайте положението.

Иван Горилата обаче далеч не беше толкова деликатен като Мартин. Разярен от обидата, той се хвърли срещу Алън. В последния момент аз успях да блъсна американеца и да застана срещу Иван. Яростта го беше заслепила и той се опита да ме отхвърли настрана, но аз се вкопчах в него.

— Иване, не прави глупости!

— Остави ме — изръмжа глухо той, — ще го убия.

— Иване!

В тоя момент Игор свали с един удар Пърси на земята. Пърси се изправи, но втори удар отново го повали в краката на русина.

— Гад! Отдавна трябваше да си разчистя сметките с теб. — Игор дишаше тежко и с ненавист гледаше окървавеното лице на англичанина. Пърси изпълзя като пребито куче назад и измъкна пистолета си. За щастие Мартин беше до него. С един ритник той ловко изби оръжието от ръката на Пърси и се стовари с цялата си тежест върху него. Изстрелът отекна тревожно край нас и куршумът изсвири зловещо в скалите. Игор се опомни, отскочи и мигновено извади пистолета си, за да предотврати намесата на Алън. Обаче американецът и не мислеше за това. Треперещ от страх, той се криеше зад гърба ми.

Изстрелът на Пърси все пак разреди сгъстената атмосфера и послужи като сигнал за опомняне. Аз отново се намесих:

— Иване, мирувай! Игор, прибери пистолета! Пърси: и Алън, ако не разберете най-после какво ви е положението, не гарантирам живота ви. След половин час тръгваме. Помислете си добре.

Резките ми думи сепнаха всички, Алън и Пърси втренчено ме изгледаха и отпуснаха безволно ръце.

Без да им обръщаме повече внимание, ние си стегнахме продупчените чували за спане като раници, напълнихме ги с нашите кожени чанти, взехме си плодове за храна и почнахме да се изкачваме по скалата.

Пърси и Алън, съвзели се окончателно, го удариха на молба. Те рискуваха без нас да загубят и това, което можеха да носят.

Жаждата за отмъщение и сляпата злоба не можеха да им послужат за нищо. Каиотите и хиените се разхождаха наблизо и се обаждаха, че са гладни. Душата и на двамата не можа да издържи ужаса на страхотния безжизнен пейзаж на червената пустиня, която не се виждаше къде свършва в безкрая.

Те се поколебаха още малко и след това трескаво тръгнаха подире ни. Настигнаха ни чак горе на скалата. Хиените бяха тръгнали подир тях. Едва ли в тоя момент те биха били в състояние да си представят как изглеждаха диамантите в торбите на гърбовете им. Изживеният ужас не им позволяваше да дишат.

Червеният и морав цвят на фигурите в пустинята непрекъснато се сменяваше и пред нас се откриваха все по-чудни по форма изрязани кварцитови и глинести дефилета, посипани с остри камъни, в които нашите антилопови цървули се разкъсаха скоро и израниха краката ни. На много места от реката ни разделяха отвесни, трудни за изкачване скали. Огромните бодливи кактуси пък ни караха да изобикаляме и да се отдалечаваме от Карао. Имаше дефилета, които изведнъж свършваха и ни изправяха срещу стена. Капнали от умора, трябваше да се връщаме и да търсим отново реката. Денят бързо се свършваше, нощта ни сварваше с тежкия товар на гърба, сред широк отвор между голите мрачни скали, принудени да се отбраняваме от хвърлящите се срещу нас отровни змии. Само размахването на мачетите ни предпазваше от ухапване. Най-тежко беше положението на Алън и Пърси. Алчността им да притежават повече диаманти, отколкото можеха да носят, беше наказана. От дълбоко разранените им крака течеше кръв и оставаше по камъните. Принудително спряхме до Карао, промихме раните им с калиев перманганат, събрахме парцали, изпрахме ги и след каго изсъхнаха, превързахме краката им. Жалки, голи и безпомощни, с изкривени от болки лица, нашите спътници представляваха окаяни човешки развалини. Никой не би могъл да познае в тях елегантните самоуверени хора с вирнати носове, които видяхме за първи път в кабарето. Свикнали на лесни победи и евтини кабаретни приключения, те сега бяха поробени от физическите си страдания и не бяха в състояние да направят повече нито една крачка. Животът им зависеше само от нашето другарско чувство. Оставехме ли ги, с тях беше свършено. Изглежда, най-после и те разбраха това, защото пречупиха гордостта си. Когато се вмъкваха в чувалите си за спане, и двамата помолиха много учтиво да ги извиним за оскърблението. Унизени и смазани от болки, те разчитаха занапред само на нашата състрадателност.

Нощта хвърли черната си мантия върху лабиринта от ходове. Мрачните сенки на скалите като зловещи призраци потънаха в дълбоките пропасти. Над нас изплува блестящата диадема на новата луна. Свити в чувалите си за спане, усещахме само краката ни да тръпнат от умора. Водач беше Мартин Ларсензвей, а той не пожела да спре никъде за почивка през целия ден.