Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (30 декември 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Любен Христофоров

СЪКРОВИЩАТА НА ДЯВОЛСКАТА ПЛАНИНА

Редактор Тодор Чонев

Художник Кремен Бенев

Художникредактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректори Жанна Желяжова

Българска, III издание

Тираж 35 137

Дадена за набор на 4. III. 1986 г.

Излязла от печат на 30. IX. 1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив. Печатница „Димитър Благоев“ — София

Цена 1,81 лв.

Любен Христофоров, 1986 г. с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Славка Тодорова)

Глад

Неплодородният пласт на червените кварцитови скали вдигаше само прах, който пълзеше като мъгла. Ужасни хапещи малки мушици, добили при изгрева на слънцето карминовочервен цвят, се хвърлиха отгоре ни. От реката Карао полъхваше влага и миризма на тиня.

Алигаторите, налягали на наноса, се прозяваха срещу изгрева със сплесканите си муцуни и гледаха как се измъкват от водата огромни каймани и клакират с челюстите си.

Вдигнахме чувалите за спане заедно с Пърси Норман и Алън Ландис и ги сложихме по-високо на една хлътнала тераса. Кайманите се разположиха на мястото на Пърси и Алън. Пред нас, край реката, конусите на скалите в далечината като че ли свършваха; там като мираж се виждаше гора или джунгла, в която река Карао се губеше.

Два дни останахме тук да се оправят краката на Пърси Норман и Алън Ландис.

Игор Незнакомов, който беше увил диамантите си в някакви големи зелени листа, ги използува след първото нараняване за увиване на краката си. Като видя, че Пърси Норман и Алън Ландис се намират в тежко положение, той тръгна по реката, донесе цял наръч от същите листа и уви краката им с тях. Изглежда, тия листа имаха чудотворно целебно действие, защото наистина раните се затвориха. На втория ден Алън и Пърси можеха да се движат. За да запазим и ние краката си от по-сериозно нараняване, също ги увихме със зелени листа.

За да се спасим от острите скали, тръгнахме по брега на реката Корао. По него нямаше вече скали. Мартин Ларсензвей поведе колоната и ние трябваше да го гоним. Гладът от четири дни ни съсипваше. Чувствувахме се отпаднали. На места едрият чакъл на наноса ни затрудняваше да вървим бързо. Ближехме няколко нара, които бяхме си разпределили, за да не се напукат устните ни.

Мълчаливо се движехме разкъсано един след друг. Връзката помежду ни се поддържаше от Мартин Ларсензвей, който се обръщаше да види кой е последен, намаляваше крачките си и подвикваше другарски. Червената пустиня беше опустошена от природата, дъждовете и вятъра. Така че, накъдето и да се обърнехме, впечатлението си оставаше едно — мрачна монотонност, която по своята суровост не можеше да се сравни с нищо със зеления ад, където поне имаше свежест. Тук червеният прах се вдигаше на облаци, образуваше непрогледна мъгла и не позволяваше да се вижда нищо. Само река Карао не променяше течението си. Никой никому не беше в състояние да помогне с нищо. Всеки трябваше да разчита преди всичко на себе си и да бъде готов на всичко. Нещастието можеше да дойде всеки момент: някоя прашинка, забита от вятъра в окото, някакво животно, змия, кърлеж, мравка или някое друго насекомо, което хапе до кръв и причинява възпаление. И все пак това, което ни заплашваше в откритото пространство, където бяха нащрек очите, не беше толкова опасно, колкото онова което не се виждаше и лежеше скрито над главите ни, горе на скалите.

Пумата страстно обича да се излежава по скалите. Оттам тя дебне и в подходящия момент скача, когато е късно за каквото и да е. Нейният рекорд на скачане не може да се сравни с никой световен шампион. Надминава я само хвърчащата катеричка, която скача от върха на дърветата. Тя притежава ципести мембрани между предните и задните крака, които се разтварят, когато скача.

Паяци, приели червения цвят на околната среда, с нищо не можеха да се разпознаят в скалата, докато не се размърдат. Тяхната паяжина беше малка и покрита с червен прах. Те не бяха отровни, но нападаха нощем и хапеха непоносимо жестоко.

Гладът разпръсваше обаянието на диамантите, свиваше от болка стомасите ни и намаляваше с непреодолима сила физическото ни съпротивление. Най-много страдаха от глада Пърси Норман и Алън Ландис.

Скрито Игор Незнакомов и Иван Горилата ни подаваха по някое парче кора от касава, дъвчехме ги и поне залъгвахме стомасите си. Пърси и Алън бяха лишени и от това. Гладът довърши това, което психическата депресия беше започнала. Те отпаднаха съвсем, избягваха да ни говорят за каквото и да било, отчуждиха се и станаха недостъпни. Гладът уби у тях всичко човешко.

При една по-голяма почивка наложи се да сменим зелените листа на краката си и да изтърсим пясъка от цървулите. Пърси Норман и Алън Ландис с помощта на Игор Незнакомов използуваха случая, хванаха в един гьол две големи зелени жаби и изядоха на бърза ръка задните им бутчета. Отдавна всички бяхме изгубили всякакво чувство на отвращение, всеки спомен за възпитание или хигиена. А и откровено казано, всички им завидихме за прекрасните бели бутчета на жабите. Какъвто и да е предразсъдък в тая пустиня означаваше смърт. Със завист наблюдавахме как деликатно те отрязваха белите бутчета на жабите, как нежно ги измиха в реката и най-после как сладко ги изядоха.

След неколкочасово ходене и гълтане прах стигнахме до местност, откъдето река Карао се разливаше като блато. От обраслата с палми и красиви храсти височина се вливаше малка рекичка. Двата й бряга се скриваха от буйна растителност. Край блатото надигнаха глави няколко зелени костенурки. Всяка една имаше над 30 килограма.

Иван Горилата и Мартин Ларсензвеи захвърлиха раниците и пушките си и се впуснаха да гонят костенурките. В продължение на един час после всички напъвахме недопеченото жилаво месо на една дърта костенурка. Изядохме яйцата й. Не мога да опиша колко вкусно миришеше опърленото месо. Но нашата лакомия не остана ненаказана. Само след десет минути се почувствувахме отвратително. Изтънелите гладни стомаси не можеха да издържат. Започнаха адски болки.

Иван Горилата легна по корем. Игор Незнакомов взе един камък и го сложи на стомаха си. Мартин Ларсензвеи, който изяде няколко яйца от костенурката, се скри в гората. Пърси Норман и Алън Ландис се присвиха и отидоха край реката. Аз изгълтах всичката сода бикарбонат от аптечката, след това изпразних и шишенцето с давиловите капки, примесени с опиум.

До вечерта се възстанови относително спокойствие в нашето многодетно семейство. Макар и пробити, чувалите за спане можеха да вършат работа. Изранените ни крака боляха по-малко. Само стомасите ни все още не можеха да се оправят. Завързахме чувалите около огнището край рекичката, доволни, че сме на сигурно място.

Обаче скоро радостта ни, че ще си починем и ще се наспим, се изпари. От мястото, където малката рекичка се вливаше в р. Карао, се появиха каймани и почнаха да настъпват към нас, безстрашни, нахални, със зинали уста, готови да ни разкъсат. Подобна жестокост и нахалство не бяхме предполагали. Очите им светкаха кръвожадно и предизвикателно. Грамадните им туловища се влачеха по земята със зловещо стържене, предизвикано от гърчовете на коремните им мускули. В отворените им уста зееха за всеки отделен зъб страшни дупки.

Грабнахме мачетите си и започнахме поголовна сеч. Ние удряхме, а те се премятаха, гъргореха с уста, пълна с кръв, и все пак настъпваха. Най-после ги прогонихме. Изпръскани целите с кръв, успяхме да ги накълцаме по дебелата броня и по главите.

С глух писък, приличен на грухтене, кайманите се оттеглиха в Карао. Водата се обагри кърваво и това привлече десетки гладни алигатори. Те се нахвърлиха върху тежко ранените каймани. Започна се борба. Десетки опашки пляскаха във водата. Застанали на брега, ние бяхме свидетели на безподобен по жестокост животински канибализъм. Вълните на реката отнесоха чудовищата навътре. Кръвта описваше кръгове от борбата и изчезваше в течението. Изплува трупът на изтощен кайман, но алигаторите го нападнаха. В няколко минути от него не остана следа.

Спокойствието ни беше нарушено. Какво беше това необикновено настървяване на кайманите, което ги беше накарало да излязат толкова надалеч от сушата и да ни гонят? Иван Горилата прие лукаво изражение на лицето си и каза многозначително:

— Трябва да вържем леглата по-високо, защото ако едно от тия шестметрови чудовища се изправи на опашката си, спукана ни е работата.

Той почна да слиза бързо от хълма към блатото. Последва го Игор Незнакомов.

Пърси Норман мразеше да му говорят за неприятни работи. Думите на Иван Горилата наново го разстроиха. Наистина изключено беше кайманите да се качат толкова високо, но всички бяхме психологически потиснати и затова подобно на Пърси реагирахме лошо на Ивановата шега. Твърде силно бе още съжалението за изпуснатата почивка.

Нощта наближаваше, пълна както винаги с неизвестности. Мръсни, жадни за една глътка вода, загивахме. Прахът щипеше по лицата ни. Глицинии, лиани и разни паразити преграждаха пътя ни. Иван Горилата и Игор Незнакомов с пушките на рамо и мачетите в ръце изчезнаха. След малко неясни гърмежи проехтяха край блатото. Мартин Ларсензвей се обади:

— Стрелят по диви патици. Я да приготвим огън и да потърсим вода за пиене. Какво сте се окумили?

Пърси Норман и Алън Ландис се усмихнаха като виновни.

Оставих ги да секат дърва и се покатерих по малката рекичка. Целият хълм беше от сив варовик, полу-мраморизиран. Нагоре открих карстова вода за пиене. От една кора на дърво направих чучур, измих се и слезнах да съобщя на другите за радостното си откритие. Иван Горилата и Игор Незнакомов се бяха завърнали, натоварени с убити диви пуйки и плодове от хлебно дърво.

Несравнимо хубаво и силно е другарското чувство. То беше нашата единствена опора в тия жестоки изпитания. За съжаление често трябваше да се убеждаваме, че това чувство липсва съвсем у двама от нашите спътници. В техния отвратителен характер егоизмът доминираше над всичко. Последните изпитания нагледно доказаха, че у тях липсват най-важните качества, необходими за нашия живот като скитащи геолози, да не говорим за липсата на каквато и да е човещина. И дори и сега те участвуваха в нашите общи усилия неохотно, заставени само от суровата необходимост и от страха, че нашето търпение ще се изчерпи и ще ги оставим сами. Впрочем те напълно заслужаваха това.

Донесените диви пуйки и плодове от хлебно дърво обещаваха истинско пиршество. Всеки според силите и познанията си се зае с полезна работа. Пърси Норман и Алън Ландис изчистиха дивите пуйки, опърлиха ги и ги измиха, а ние приготвихме дърва за през нощта.

Предупредителни крясъци на папагали ни стреснаха. Веднъж-дваж се обадиха маймуни с гневен и същевременно страхлив писък. Докато разберем какво става, маймуните се явиха на дърветата над главите ни. Дългите им рунтави опашки увиснаха. Папагалите долетяха наблизо и непрекъснато повтаряха своето ко-ко-ко със смешно клатене на цялото си тяло. После те слезнаха ниско и се умълчаха.

Несъмнено папагалите не бяха виждали други двукраки животни освен себеподобните с шарени пера. За това ни разглеждаха така учудено и мълчаливо.

Иван Горилата надигна пушката си и гръмна. Последва водопад от крясъци. Маймуните се разпищяха. Ехото огласи нощта и потъна в плътната растителност на високия бряг. Уплашена птица прелетя над главата на Алън Ландис и изкрещя в ушите му. Сребърната паяжина, осветена от пламъка на огъня, се размърда. Голям паяк, натоварил малките си на гърба, бягаше нагоре по дървото. Пламъкът, който лижеше листата, го беше уплашил и той бързаше да спасява потомството си. Беше студено. Жълтата ивица на луната освети на другия бряг на Карао фигурата на ягуар. И той гледаше към нас. Трептящото течение на реката ни разделяше. По зелените цветове на храстите запъплиха някакви насекоми и навеждаха тънките им клони. Ягуарът се обърна и безшумно се скри в тъмнината. Скоро безмилостният му рев се проточи отвъд. Беше намерил плячка.

Минаваше полунощ. Мартин Ларсензвей се прозина и каза „Лека нощ“.

— Ужасно ми се спи — промърмори Алън Ландис. — Отивам да легна.

Всички бяхме одремани. Сладкото упоение на съня ни унасяше. Натрупахме всички дърва в огнището и си легнахме.

В прозрачната нощна синевина сякаш по-ярко грееха звездите и пламтящата луна, която гонеше малки облачета, увиснали на небесния свод. Тая синева очертаваше силуетите на дърветата, придаваше им фантастични призрачни форми, украсени от плетениците на глициниите. Те изглеждаха като живи в мрака. По глициниите се движеха дълги няколко сантиметра яркозелени като скакалци животинки. Те идваха до спалните ни чували и скачаха с шум върху тях.

За да не им откраднат маймуните кожените чанти с диамантите, Пърси Норман и Алън Ландис ги криеха в чувалите за спане и при всяко простиране на наранените си крака се удряха и пъшкаха.

В най-тържествения момент, когато пътувах в селенията на сънищата, някъде наблизо започна шумно всекинощната кавга между ягуара и група чакали и хиени. Този път кавгата беше извънредно остра и ни принуди да се намесим. Няколко изстрела отекнаха напосоки към шумотевицата.

Стреснати от гърмежите, маймуните и папагалите се развикаха. Ягуарът изви като ранен и избяга, принуден да отстъпи плячката си на каиотите. Те и хиените излязоха по-храбри, останаха и продължиха с ръмжене да опустошават останките на разкъсаното животно.

Заспахме едвам на разсъмване. Неприятният шум беше намалял. Само жабите от блатото крякаха на интервали. Приятната утрин ни приспиваше. Никой от чувалите не се помръдваше. Слънчевите лъчи преминаваха през плетениците на глициниите и падаха на квадратчета по водната повърхност на рекичката. Бистрата вода изглеждаше сребърна по дъното, където като стрели се гонеха малки рибки. Облите камъчета светеха и в тях изпъкваха зелени петънца. Подобно гнездо-видно разпределение на светлината придаваше на пейзажа особена привлекателност.

Неусетно, докато сме спали, маймуните бяха заели местата си по дърветата, за които бяха завързани спалните ни чували. Точно над главата ми, хванала се за клона със задните си крака и опашката, малка маймунка, увиснала, ме гледаше. Като си отворих очите, срещнах нейния учуден поглед. Маймунката се издигна и седна на клона. Около нея клоните на лианите и глициниите се пресичаха със слънчевите лъчи като на шахматна дъска. Повече от двадесет маймуни като пионки се движеха или стояха по квадратите.

Наду ме смях. Бутнах с крак чувала на Иван Горилата да види колко са сериозни ранните ни посетители, Той се надигна и се развика като луд на английски към Мартин Ларсензвей:

— Ставай, нападнати сме от апаши! Може да ни оберат чантите с диамантите.

Чул гласа на Иван, Игор Незнакомов се обади:

— Дръжте ги! — и прихна да се смее. — Чия е тази чанта, която маймуната носи? — попита сериозно той. — Не е ли на Алън Ландис?

Никога не бяхме се смели така, както тая сутрин.

Алън Ландис веднага се надигна от чувала си и почна да се оглежда. Но скоро се опомни и засрамено се пъхна наново вътре.

Иван Горилата и Игор Незнакомов го бяха видели, като натикал кожената си чанта в чувала за спане и не пропуснаха случая да го подиграят. Нашите кожени чанти висяха отвън до главите ни. Коя ли маймуна би се съблазнила от толкова тежък багаж!

Мартин Ларсензвей продължи шегата. Той се огледа да види какво правят Пърси Норман и Алън Ландис и извика:

— Отивам до рекичката да се окъпя. Вземам си само кожената чанта.

— Мартин, чакай! Идвам и аз — обадихме се едновременно с Иван Горилата.

Към нас се присъедини и Игор. Четиримата тръгнахме през гората на малката рекичка нагоре. Хълмът беше от мезозийски варовици. Към петстотин метра по-горе рекичката скачаше в дълбок вир. Около него варовикът беше оголен. Ясно се виждаха дайки от риолити, които ставаха по-дебели нагоре и се сливаха в един център, който повдигаше и натрошаваше самия варовик. Контактите между варовика и риолита даваха интересна вторична кристализация, вложена във варовика. Кристалите бяха зелени емералди и бели обсидиени.

Откровено казано, геоложкият ни интерес отстъпи място на радостта ни от дълбокия прозрачен вир. Каква благодат! След толкова месеци лишения ние потопихме в бистрата вода мръсните си телеса, огрени от слънцето.

Като биволи се натъркаляхме по околовръстната плитчина. Маймуните, тръгнали подир нас, насядаха като циганчета по варовитата скала да ни гледат.

Безгранична радост и удоволствие ни обзеха. Чувствувахме се като деца и ни се искаше да лудуваме. Игор Незнакомов се наведе над ухото на Иван Горилата. Двамата едновременно взеха по един камък и ги хвърлиха върху маймуните. Обаче и те не останаха длъжни. Като по команда те се наведоха, взеха камъни и почнаха да ни замерват. Един камък удари Мартин Ларсензвей по главата, както стоеше прав във водата й се търкаше. Ние се оказахме по-съобразителни и когато маймуните взеха камъните, се гмурнахме във вира.

Мартин Ларсензвей, разядосан, с разкървавена глава, се наведе и грабна един от камъните, които маймуните хвърлиха. Но когато понечи да го запокити подир тях, го погледна и се усмихна, като извика по посока на маймуните „мерси“. Той излезе от водата, като все още държеше главата си. В другата ръка държеше камъка и внимателно го разглеждаше. После ни извика, гърмейки с пистолета си да прогони маймуните.

Един великолепен смарагд, вложен в парче варовик, разбиваше слънчевите лъчи в ненадминати отблясъци. Гален с векове от водното течение, той беше естествено шлифован така фино, както това никога не можеше да направи човешката ръка.

Без да сваля ръка от пукнатата си глава, Мартин Ларсензвей ни показа смарагда и с умишлено монотонен глас ни обясни:

— В момента на метаморфозата, предизвикана във варовика от ерупцията на риолита, са се образували тия смарагди и обсидиени. Същата метаморфоза е станала в Колумбия и Андите. Там правителството експлоатира и продава на Америка същите великолепни смарагди. Аз съм ходил в Муса, така се казва мината, преди шест години. Няма нужда да обръщате внимание на Пърси и Алън върху нашето откритие.

Зеленият кристал на смарагда беше вложен с едро зърнестия варовик обратно на сечението. Кристалът имаше сантиметър и половина на половин сантиметър, слабо избледнял. Рядък екземпляр!

Имахме нужда от почивка, а трябваше да си набавим нови цървули. Върнахме се в лагера. Нашите приятели се миеха на рекичката и с ръце се ровеха в пясъка. Като ни видяха, престориха се, че са се измили вече и отидоха при чантите си. Неясното очертание на скалите, което минаваше зад височината на хълма, постепенно се издигаше и простираше на изток. Растителността свършваше до дълбокия вир на рекичката и оттам слизаше към голямото блато, образувано от реката Карао.

За да изследваме основно какво има в хълма, където Мартин Ларсензвей намери смарагда, трябваше да намерим претекст и се освободим от Пърси Норман и Алън Ландис. Пламтящото слънце напичаше силно над мястото край малката рекичка, където бяхме седнали и обсъждахме как да постъпим. Жегата ставаше непоносима. Избягахме и се скрихме под сянката на палмите. Едно прекрасно дърво гуава, обрано вече от маймуните, самотно се бореше за живот между палмите, които го заглушаваха. По земята се търкаляха черупки от гуава. Като конспиратори ние разговаряхме и поглеждахме към спалните чували, където се суетяха Пърси Норман и Алън Ландис.

Големият емералд лежеше върху дланта на Мартин Ларсензвей. Надявахме се, че и ние ще намерим по един за нас.

На скалата зад нас, между зелените лишеи и мъхове, се появи малка колкото стършел птичка, с червени крилца, поклони се и литна към рекичката. Пи вода, издигна се и кацна пак между зелените лишеи. Чу се тънък звук, издаден като че ли от сребърна камбанка. На гушката си тая красива птичка имаше синьо герданче, което при клатенето потъваше в червените пера. Както бяхме седнали, далече в мъглите под снежната линия на Сиера де Ророима, на югоизток се виждаше скалата на дяволския водопад. Оттам се спускаха към нас на огромни тераси склоновете на Дяволската планина. Растителността на големи гънки скриваше тия тераси. Оазисът, където оставихме праха на френския каторжник, не се виждаше. В низината река Карао обикаляше червените кварцитови пагоди на пустинята и влачеше с течението си червена тиня, която обуздаваше гнева на алигаторите и кайманите.

Сребърната камбанка на малката птичка се обаждаше от време на време. Нейният мелодичен звън идваше като отдалеч, а всъщност малката птичка си стоеше там на зелените лишеи. Чародейката немирно подскачаше по лишея и кълвеше някакви паразити. Появата на тая малка, почти микроскопична птичка пробуди със звънчето си у нас неописуема радост. Мизерията, в която бяхме изпаднали, нищожествата, които представлявахме ние — великите откриватели на емералди и диаманти — всичко това се стопи в нежния сребърен звън. В душите ни изплуваха забравени спомени, пробудиха се мечтите за спокоен живот, за малките и чисти радости, които бяхме забравили.

Иван Горилата и Игор Незнакомов, погълнати от надеждите за бъдещето, лежаха по гръб и очакваха норвежецът да заговори. Но той мълчеше и поглеждаше загадъчно към Алън Ландис и Пърси Норман. Вероятно и той не бързаше да скъса с миражите на бъдещето и да се върне към жестоката действителност. Най-после той се овладя и заговори:

— Трябва да решим какво да направим с нашите непоправими и коварни приятели Алън и Пърси, та да не узнаят, че във варовика има смарагди. В Колумбия в същите породи варовик отдавна работи една англо-американска компания, независимо от държавната експлоатация в Муса. Варовикът е един и същ с вътрешна интрузия на риолата. Така че ние трябва да проучим околността и видим докъде се простира тоя варовик и къде прави контакти. За да не предизвикаме подозрение у Алън Ландис и Пърси Норман и да имаме време за по-щателно проучване, един от нас да остане тук да пази кожените чанти, а тримата под предлог, че отиваме на лов, ще направим предварителното оглеждане и тогава ще решим какво да предприемем.

Откровено ви казвам, че ми е много неприятно да споделям с тях намереното. Те ще се самозабравят, пак ще почнат да мечтаят как да образуват без нас дружество за експлоатация. Вижте колко удобно е мястото за кацане на самолети. За смарагдите са нужни сандъци, не вагони. Мястото е идеално за експлоатация. При това аз съм убеден, че тия господа са свързани с някоя от международните банди за търговия със скъпоценни камъни и ще се опитат на всяка цена да въвлекат и нас в нещо безчестно. Аз съм геолог изследовател, а не златотърсач. Не мислете, че са ми много мили интересите на „Пантепек“, но все пак трябва да бъдем почтени. Ние сме изпратени тук за научна работа, а не да търсим съкровища за лична полза. Случаят ни обогати, нека го използуваме, ако искате още, но да помислим и за това, което ни предстои.

— Все ще се измъкнем някак — обади се безгрижно Игор, вечният оптимист.

— И струва ми се, че имам още дни занапред — подкрепи го Иван Горилата. — Аз се страхувам много повече от нашите мили спътници. Мартин е напълно прав. Те са способни на всичко и сигурно ще ни причинят немалко бели, когато се озовем в Каракас. Така или иначе те трябва да ни направят свои съучастници или да се отърват от нас. А ние можем честно да поискаме от „Пантепек“ допълнително възнаграждение за посочването на диамантените находища. Да ви кажа право, ролята на диамантотърсач и експлоататор на находища не ме блазни много.

— Предполагам, че ако проучим наноса на Карао — продължи Мартин, — ще намерим същите диаманти и злато, които мъкнем от толкова километри през зеления ад. Безсмислено е обаче да се доверяваме на Пърси и Алън. Тяхното коварство е неизлечимо. Все пак още не сме сигурни дали въобще ще можем да се измъкнем оттук. Реката Карони е далече. След тая пустиня следва джунглата, която трябва да преминем. Собствената ни съдба е застрашена. Нека отбележим точно мястото и го проучим, а после ще решим как да постъпим. Помислете колко много сме дали от себе си, докато стигнем дотук. С Алън Ландис и Пърси Норман сме имали досега само неприятности. Във всеки ъгъл на тяхното приятелство се крие някаква подлост. Отказвам се да служа на окончателното ни загиване, ако им дам в ръцете смарагдите. Моля да не се насилвате с чинопреклонение. Не ме интересува, че те са ни шефове.

Краката още ме боляха. Прекъснах риториката на Мартин Ларсензвей и казах, че аз оставам да пазя чантите. Имах достатъчно емералди, за да бъда лаком за повече. Имах нужда от спокойствие, за да запиша в дневника си маса подробности.

Преди да се разделим, отидохме при чувалите за спане. Алън Ландис и Пърси Норман закусваха, заврели се в чувалите си. Чантите им висеха отвън, окачени на забити дървени шипове в палмите.

— Как се чувствувате, Пърси? — провикна се Мартин Ларсензвей. — Сигурно краката ви болят. Пазете ги, че имаме още много път за ходене през джунглата. Почивайте си, Лабо ще ви прави компания. Ние отиваме на лов за диви пуйки, много са вкусни.

— Отлично — обади се Алън Ландис. — Съжалявам, че не можем да ви придружим. Камъните са разранили левия ми крак, превързах го с пресни листа от ония, които ми даде Игор Незнакомов.

— Сами са се арестували. По-добре! — каза Игор Незнакомов.

— Ако ти се случи някоя неприятност — обърна се към мен Мартин Ларсензвей, — откъдето и да дойде, изпрати ни една червена ракета по посока на вира. Ние ще бъдем някъде наблизо.

Изпратих ги и се върнах да наклада огън. Опекох една дива пуйка за закуска и обед. Миризмата на печено стигна до носовете на Алън Ландис и Пърси Норман и те попитаха дали има по едно парченце и за тях.

— Има, ако слезете да си вземете.

— Не мога да мърдам краката си — каза Пърси Норман, — превързал съм ги.

— Не, не ми трябва твоето вмирисано месо — сопна се безочливият янки.

— Ваша работа! Който е гладен, да дойде и сам да си изпече месо.

Сребърният звън изчезна. Мина се доста време. Исках да чуя още един път тоя сладък звук, който ме примиряваше със скуката. Копнежът да предам в дневника си преминаването от оазиса дотук без преувеличение на изтезанията ме вдъхновяваше. Желаех да използувам свободата си за писане, защото трагичните ни преживявания щяха да загубят своя ефект, ако отложех за по-късно тая работа. Всеки ден се натрупваха все по-нови и по-интересни приключения и старите избледняваха в паметта ми.

Времето ми принадлежеше. Чаках само сребърното звънче да ме зарадва. Трябваше да опиша преживявания и мисли, които да изразят правдиво това, което остана зад нас.

Нещо неясно изшумя над мен. Стори ми се, че чувам човешки глас.

— Кескади, кескади — повтори се над главата ми.

Птица с черни, изпъстрени със синьо пера, с глава на яребица се вдигна от палмата и кацна на зелените лишеи. Звучно за четвърти път се чу думата „кескади“. Така ясно тая птица произнесе френската дума, като че ли беше човек.

Докато се опомня и погледна към нея, тя избяга. Палмите се поклащаха. Алън Ландис и Пърси Норман може би спяха.

Животът си течеше и ни изпитваше жестоко.

Отворих отново дневника си и записах как се яви чудната птица кескади.

Смарагди, сребърно звънче и едно кескади — това беше настоящето. И редом с него — река Карао с нейните хищници, кайманите и алигаторите, които лазеха по наноса.

Изящните палми и глицинии потръпваха, небрежно навели главите си. Денят си отиваше, слънцето се беше покачило над Сиеро де Паско в Андите и придаваше на снежния връх лъчист изглед.

Излегнах се и се отдадох на мислите си. Друг път не би ми се удал удобният случай да бъда така самотен, да забравя, че ни предстои преминаването на още десетки километри през непроходими места, да се насладя на удоволствието, че живея далече от незадоволения свят на алчущи, които никога няма да чуят сребърното звънче, никога няма да видят как се самоизяждат чудовищата каймани.

Бях забравил за кожените чанти на моите другари. Те бяха там между камъните, където ги скриха. Исках за последен път, преди да се стъмни, да чуя звънеца на сребърната камбанка.

На хоризонта розова с жълт блясък линия показваше, че слънцето се е скрило зад Андите. Мартин Ларсензвей, Игор Незнакомов и Иван Горилата още ги нямаше. Пърси Норман и Алън Ландис не се обаждаха. Прощалното сияние на залеза се изтегляше. Станах и запалих огъня. Друго осветление нямахме. Те можеха да се заблудят. Не знаех точно от коя страна ще се върнат. Часовете минаваха и нощта се спусна.

Няма по-мъчително за човека от това да мисли само лошото. Тъмнината тук беше опасна, защото се намирахме в местност, която е част от Дяволската планина. Светлината на огъня осветяваше само един малък кръг, зад който се чуваше тракането на челюстите на кайманите и алигаторите. Това зловещо тракане съвсем не приличаше нито на сребърното звънче, нито на кескади.

Маймуните предателски си шепнеха и сигурно се наговаряха да слезнат на земята и да задигнат нещо. Поставих дълго дърво на огъня и зачаках, ако слезнат, да ги разгоня със запалената главня. Тяхното нахалство ми беше известно. В тъмнината те можеха да направят всичко, което им скимнеше. Не бих могъл да ги спра, ако нападнат Пърси Норман и Алън Ландис. Кайманите, привлечени от огъня, можеха също да довтасат. Положението ставаше опасно, колкото повече се бавеха Иван Горилата, Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов. Аз не можех да виждам по-далече от осветения кръг. Не можех и да напусна огнището. Достатъчно беше само едно нападение на маймуните и аз трябваше да стрелям, без да мога да спра. Дойде ми наум за спасителната ракета. Извадих една червена ракета, запалих фитила й от главнята и я хвърлих срещу маймуните.

Ракетата се закачи за лианите и освети цялата околност. Уплашени, маймуните изреваха и всички до една с вирнати опашки се спуснаха към огъня. Грабнах запалената главня и ги подгоних. Те веднага се качиха по дърветата. Извадих втора ракета — тоя път зелена, и я запалих. Когато да я хвърля върху маймуните, наблизо се чу ревът на ягуар и развали удоволствието ми да видя какво ще направят маймуните.

Втората ракета падна точно срещу височината на вира. Тя блесна и освети в зелено смаяния ягуар, клекнал на скалата. Докато се чудех какво да правя, до мене се изправиха Пърси Норман и Алън Ландис с пушки в ръце.

Те не бяха видели осветения от ракетата ягуар и тревожно ме запитаха какво става.

— Ягуарът отива да ви прибере чантите — извиках.

Канонадата била чута от нашите другари, които за щастие се намирали на обратната страна при блатото и търсели място откъде да се изкачат. След малко чухме гласовете им. Пърси Норман и Алън Ландис изчезнаха.

В надзвездния мир на нощта се яви светеща точка, премина в тъмнината и угасна. Четиримата насядахме около огъня. Дивите пуйки миришеха благоуханно върху жарта. Изследователите бяха донесли още пет смарагда, осем прозрачни тревистозелени берила, два аквамарина и десетина кристали морави аметисти. Искрите от огъня подскачаха, щом кипнеше от тлъстите диви пуйки.

— В един ден е невъзможно да се ориентираме — каза Мартин Ларсензвей. — Успяхме да обходим само единия бряг на тая непозната рекичка и две странични ерозии, който спират във възвишението. В хълма има по-дълбоки ерозии, които представляват голям интерес. Ще рискуваме още един ден, въпреки че Пърси и Алън може да не го желаят. Не е лесно идването дотук. Утре ще ги оставим сами и ще тръгнем по другия бряг на рекичката.

Пуйките бяха малко прегорели от силната жар, но добре изпечени. Извикахме Пърси Норман и Алън Ландис. Вечерята премина в атмосфера на подозрителност. От тъмните кьошета на спалните си чували те сигурно са следили, като си подаваме мострите.

Не се издадоха с нищо. Попитаха само къде са убили дивите пуйки, ядяха с ръце лакомо и чак когато оглозгаха последния кокал, се прибраха в чувалите си с едно важно „лека мощ“ и „мерси“.

Поведението на Пърси и Алън при вечерята, както и всяко тяхно движение ги издаваше, че те ни подозират. Те разбираха, че ние страним от тях, но се пазеха от повече премеждия и опасности. Краката им не бяха напълно заздравели и се страхуваха Мартин Ларсензвей да не каже, че тръгваме. С раздвоени мисли те си легнаха, смълчани. Добре схващаха, че са изпаднали в немилост. Това беше една от най-тежките ни нощи. Бяхме се разделили след вечерята като съперници на нещо, което не ни принадлежеше, но което си оспорвахме мълчаливо и враждебно. На всички ни беше твърде тежко. Нашите взаимни отношения не можеха да останат и за в бъдеще такива, каквито бяха. Ние окончателно бяхме разделени.

Слънцето обгаряше сутринната мъгла, надвиснала над река Карао. Лъчезарният изгрев с бледорозово сияние разкриваше омаята на тропическата растителност. В чудната полусветлина между палмите, застанал разкрачен до рекичката, Игор Незнакомов пееше с приятния си глас Марсилезата. Обут в раздърпаните си цървули от сурова, неощавена антилопова кожа, той извика на Иван Горилата на руско-български:

— Ела да ти покажа нещо. Ние сме били слепи, за да не видим какво блести на дъното на рекичката. А те са го видели.

— Кои „те“? — попита Иван Горилата.

— Пърси и Алън — отговори Игор Незнакомов. — Затова вчера сутринта те се ровеха в пясъка. Нали ги видя, че се изправиха сконфузени, като ни забелязаха, че идваме.

— Гледай сега тука отгоре във водата и виж какво са видели. А ние си въобразяваме, че смарагдите са наша тайна. Край на угризенията, че скриваме нещо от тях. През всичкото време вчера, когато ние се чудехме как да постъпим, те са знаели, че във варовика има смарагди. Ето виж, на дъното има същите кристали, които намерихме с Мартин Ларсензвей зад вира. Какви наивници сме били да си въобразяваме, че страдат само от краката си. Днес трябва да разрешим тоя въпрос с Пърси и Алън и утре да поемем надолу. Ние знаем достатъчно за разпространението на варовика и включените в него смарагди. Това е достатъчно засега.

Игор Незнакомов спря. Към мас приближаваха, накуцвайки, Пърси Норман и Алън Ландис. В походката им имаше изкуствена недодяланост. Явно че толкова не ги боляха краката. Те се преструваха. Но с каква цел?

— Хало, Игор, как спа нощес? — попита Пърси Норман. — Може ли да намерим още от вашите зелени листа?

— Тръгнете по река Карао и ще си наберете, колкото ви са нужни. Ти ги познаваш, нали? — отговори му Игор Незнакомов.

Във въпроса на Пърси се криеше насмешка и същевременно нетърпение. Той искаше да разбере какви са за днес нашите намерения. По лицата и на двамата се четеше нетърпение да узнаят какво сме решили снощи, след като те ни напуснаха.

— Левият ми крак ме боли ужасно — каза Алън Ландис. — Бих желал да останем и днес тук.

Измъчен и обезсилен от нашето мълчание, Алън Ландис изглеждаше жалък. Той поглеждаше към Пърси Норман, който вече беснееше от раздразнение.

Игор Незнакомов свали цървулите си и нагази в рекичката. Иван Горилата направи същото, почна да се разхожда из водата и я размъти умишлено. В очите му блестеше злорадство. С безразличие той продължи да размътва водата на малката рекичка, стигна докъдето беше седнал Мартин Ларсензвей и му каза:

— Пърси и Алън чакат да разберат какви са намеренията ни за днес. Те знаят, че във варовика има смарагди.

— Кой им е казал? — попита Мартин.

— Никой. Те сами са ги открили още вчера, когато са се миели в рекичката. Игор Незнакомов ги откри също тая сутрин. Трябва да решим как да използуваме деня. Разбрах, че те имат намерение никъде да не мърдат. Питаха Игор Незнакомов за зелени листа. Той им каза да отидат по река Карао и да си наберат. Значи ние можем спокойно да ги оставим да се лекуват и да продължим проучването си нагоре по рекичката. Те искат да останат сами и да изследват тая част на рекичката. Ти на какво си мнение?

— Зависи от коя страна гледате на тая тяхна тактика — отговори, подсмивайки се, Мартин Ларсензвей. — Те трябва да постъпят по някакъв начин, за да имат оправдание. Най-добър претекст те имат в ранените си крака. Това същевременно улеснява и нас. Щом могат да се движат, те ще могат и да се бранят. Пригответе се, тръгваме веднага. Ще се спуснем до блатото и оттам ще се изкачим до вира. Повече обяснения с тях са излишни.

Пърси Норман и Алън Ландис, събули вмирисаните си цървули, газеха из водата редом с Игор Незнакомов. Когато пристигнахме, те му показаха заздравяващите рани на краката си.

— Мартин — обади се Пърси Норман, — може ли да останем тук поне още един ден, да заздравеят окончателно раните на краката ни?

— Това е нашето намерение, Пърси, но утре трябва да пътуваме — отговори му Мартин Ларсензвей. — Нужна ни е малко храна, неизвестно е през къде ще минем. Оттук до джунглата има най-малко десет километра. Трябва да подменим цървулите. Вие какво възнамерявате да правите — да почивате ли или ще дойдете с нас на лов зад блатото?

— Ако нямате нищо против, ние мислим да не отиваме по-далеч от рекичката — избърза Алън Ландис. — Кожата на нашите крака е по-изнежена от вашата.

— Прието. Значи вие ще се лекувате, а ние отиваме на лов. Дано убием някоя сърна или антилопа. Необходима ни е една голяма здрава кожа за резервни цървули.

— Дипломацията ни няма да постигне нищо. Щом остават около чувалите за спане, то се разбира, че те няма да оставят чантите си и да тръгнат след нас — каза ми на български Иван Горилата. — Вземи си чантата, ние с тебе да тръгваме. Игор и Мартин ще ни настигнат. Когато ни настигнаха до блатото, Мартин Ларсензвей възмутен каза:

— Тия глупаци ни считат за идиоти, че не сме им казали къде точно и за какво отиваме сами. Алън Ландис се престраши и ми каза: „Излишно е да ни внушавате, че отивате на лов за антилопи и алигатори. Известно ни е, че сте страстни колекционери на скъпоценни камъни.“ И почна да се смее.

Скрита враждебност тлееше под пепелта на лицемерието. Стара истина е, че между неприятелите има повече сигурност, защото са предупредени да се пазят един от друг. Пърси Норман и Алън Ландис външно бяха приятели. Но и двамата се дебнеха помежду си. Доказателството на това дойде по-късно.

За нас нямаше значение дали ни вярваха, или не. Засега те не бяха в състояние да ни навредят. Важното беше само да не ни проследят. Иван Горилата остана наблизо да ги наблюдава. Господари на положението засега бяхме ние.

Тръгнахме вкупом към река Карао и на първия завой свихме нагоре по височината. Иван Горилата се скри в растителността да наблюдава. Хълмът се извисяваше, непроходим от храсти и други шубраци. Когато стигнахме до рекичката, срещу нас се изправи гола стръмна стена от напукани варовици. Плиткото дъно на рекичката беше покрито с много ситен пясък. Тук трябваше да чакаме Иван Горилата. Седнал високо на един варовит блок, Игор Незнакомов ни извика:

— Гледайте добре във водата! Ще видите как пясъкът се издува и изскачат като светкавица паранеите. Те се движат под пясъка.

Непоносимо слънце като прожектор осветяваше водата на рекичката. Ясно видяхме как блестящият пясък се надига на дълги ивици.

Мартин Ларсензвей се засмя невесело и попита: — Как ще прегазим рекичката? Тия малки чудовища ще ни разкървавят. Не можем да се борим с тях. Ако се впият в краката ни, ще трябва да ги очистим със страшни болки. Силата им е малка, но страшна, защото са много. Няма никаква възможност да се отбие тяхната атака. Раните, причинени от паранеите, са заразителни, гноясват и дават тежки усложнения.

Намирахме се в безизходно положение. На всяка цена днес трябваше да проучим възвишенията от другата страна на рекичката. А ето че ни липсваха сили да превъзмогнем мъчнотията. Мост не можеше да се направи. Рекичката беше широка пет метра и отсрещният бряг бе стръмен. Дълги петметрови палми мъчно се носят по стръмния бряг. Иван Горилата го нямаше още. Нашето проучване беше застрашено или трябваше да се задоволим с това, което знаем за емералдите от тая страна на рекичката. Наоколо нямаше високи дървета. Нищо не можеше да се направи. Най-после, запъхтян, Иван Горилата дойде при нас и се ухили:

— Вие защо не минете на отсрещния бряг?

— Чакаме тебе, ти знаеш да плуваш в плитка вода — каза Игор Незнакомов.

Иван Горилата, без много да му мисли, си свали цървулите и искаше да нагази, но аз го спрях:

— Дай на мене, аз ще ти пренеса чантата.

Той ме изгледа странно и срещна усмивката на Мартин Ларсензвей.

— Драги мой, лесно не ще можеш да преминеш тая малка рекичка. В пясъка има паранеи.

— По дяволите — изрева като ужилен Иван Горилата, взе една пръчка и разбърка пясъка. Червените хищници с издути устни се нахвърлиха на пръчката.

— Ами сега, какво да направим? Я Да отидем по-нагоре, дано намерим места за скачане или някоя теснина да направим мост. Така и така сме си взели отпуск за цял ден от шефовете.

— Бабаити, уплашихте се от едни червени рибки — промърмори Игор Незнакомов.

Разделихме си по едно парче кора касава за дъвчене, понеже нямахме тютюн, и като гъски се наредихме и тръгнахме по брега.

Слънцето като грамадно златно кълбо се показваше зад някакъв черен облак, надвесен над Дяволската планина. Мъглите долу по река Карао не се бяха още вдигнали. Червените кварцитови скали стърчаха зад реката.

Малките паранеи, излезли над пясъка, гонеха сенките ни и ни се подиграваха, че са ни уплашили.

Варовикът от двете страни на рекичката беше силно натрошен, с наклон към вира. Коритото на рекичката не изменяше своето ниво. Само бреговете ставаха по-високи и по-стръмни. След около два километра теснината на бреговете се затвори и видяхме откъде извира водата на тая къса рекичка. Там вароввикът беше розово мраморизиран и разкъсан. Под него изтичаше като от тунел все така спокойно водата на малката рекичка. И тук пясъкът се движеше бавно по дъното, което значеше, че и паранеите идваха отдалече. Розовият цвят на мраморизирания варовик идваше от лежащите около него червени кварцитови наслаги.

Съществуваше теория, с която до известна степен можеше да се обясни генезата и парагенезата на смарагдите: те са се образували във варовика след ерупцията на риолита.

Минахме на другия бряг на рекичката. В едни келяви шубраци, изникнали в пукнатина, ни пресрещнаха два гущера игуана. Убихме ги и ги дадохме на парзнеите да се забавляват. Такива шубраци имаше много и слънцето ги напичаше. Под всеки шубрак трябваше да махаме с мачетите, за да не бъдем изненадани от някоя змия. Едно беше сигурно: че змиите ще бъдат отровни. Водна змия в рекичка не може да вирее, защото паранеите ще я унищожат.

Тръгнахме по брега. Варовикът беше повдигнат И натрошен, кръстосан от риолитови прожилки. Вследствие натрошаването на много места варовикът беше ероидиран доста дълбоко и разкриваше по-долните си наслаги, които лежаха върху риолита. Много парчета от тоя по-ниско лежащ варовик бяха разпукани и в някои от тях намерихме малки и по-големи смарагди и берил. Необезпокоявани от змиите, ние можехме да прегледаме цялото пространство до вира.

Събирахме нови мостри от варовика със скъпоценни кристали и тръгнахме по обратния път.

Жегата и жаждата ставаха непоносими. Напечените варовици излъчваха топлина, която пареше. Просто тичахме, за да избегнем топлината. Там, по-долу, зад другия бряг на рекичката започваше свежата прохлада между палмите, храстите и благото. Имаше нещо странно в тая топлина, което извикваше страшна умора, леност и замаяност. Водата в рекичката се движеше така бавно, флегматично, каго че ли съвсем не течеше. Никакво изпарение не освежаваше въздуха.

В низината ни облъхна приятната прохлада на сенките. Спуснахме се до блатото и тръгнахме на юг, където намерихме алигаторски круши, банани и нарове. Киселият и сладникаво-стипчив вкус на наровете мина с приятна хладина по обложения ни език и ни възвърна самообладанието. Намерихме удобна сянка и налягахме да споделим впечатленията си.

На брега спяха кайманите и алигаторите, пръснати по наноса. Беше часът на най-голямата горещина. Мръсна пот се лепеше по телата ни.

— Да убием някоя и друга птица за обед. Аз ще донеса плодове от хлябно дърво — предложи Иван Горилата. — След това да отидем да се изкъпем във вира, в него няма паранеи. Към четири часа ще се върнем при блатото да приготвим храна за вечеря и за из пътя. Тук наблизо няма антилопи.

— Нам ни са необходими цървули — каза Мартин Ларсензвей. — Приемам да се изкъпем, но трябва да се снабдим и с прясна кожа.

— Имаме цели четири часа да отидем от другата страна на блатото. Може да убием и някой ягуар. Неговата кожа е по-удобна за цървули. Сега той лежи в бърлогата си с изплезен език и мъчно можем да го открием в гъсталака.

— Най-напред да се окъпем и там ще си поговорим — каза Игор Незнакомов. — Ще оставим някой да пази чантите, а останалите ще отидем да намерим кожа.

Обаче когато тръгнахме на лов, оказа се, че няма кой да пази чантите. Предния ден ги пазих аз, но за днес никой не желаеше да се лиши от удоволствието да отиде на едър лов.

Всички като че ли бяха се наговорили, спряха мълчаливо погледа си на мен и очакваха отговор на незададения въпрос. Но този път и аз исках да опитам късмета си и да убия ягуар.

— Предполагам, че елементарната справедливост ви задължава един от вас да остане. Какво сте ме загледали, като че ли очаквате да посоча един от вас. Например Иван Горилата може да се натопи във вира и да ни дочака, докато се завърнем. Няма да рискува ягуарът да го одраска по лицето.

— Намеренията ти са благородни, но аз още не съм загубил вкуса към лова — разсърди се Иван Горилата и ме изгледа така, като че ли ме виждаше за първи път. Той мислеше с какво да се оправдае и насочи към Игор стрелите си:

— Игор, ти си славен човек, обичаш да се цамбуркаш в такава бистра вода. Па и кой знае колко ще ни кара да го гоним, пустият му ягуар. Остани да си починеш и да пазиш чантите!

Мартин Ларсензвей напълни с патрони пълнителите и каза:

— Решете кой ще остане! Ето аз си оставям чантата. Ще ме настигнете.

Намирах се между изкушението за лова и да седна и си допълня дневника. Виждах, че и двамата се готвят да избягат и да ме оставят аз да пазя чантите. Седнах, без да им говоря, отворих си чантата и извадих дневника. В същия миг и двамата изчезнаха.

Опитът ме беше научил да познавам какво мислят моите другари по интонацията на говора, по маниерите. Чувството на привързаност и обич един към друг беше по-силно от всичко друго. И аз, усмихнат в себе си, веднага простих на другарите си детинското им упорство и хитрина. Общите опасности отдавна ни бяха сплотили тясно. Никога между нас не се появи опасно търкане, както това ставаше между двамата — Пърси Норман и Алън Ландис.

На запад слънчевият диск очерта с меките си лъчи върховете на Андите. Рязката промяна на въздуха ме освободи от непоносимата жега. Часът минаваше пет. Настъпваше смрачаването. Нарамих четирите чанти и слезнах при чувалите за спане. Пърси Норман и Алън Ландис се учудиха, като ме видяха, че нося четири чанти.

— Къде са другите? — попита Пърси Норман.

— Отидоха да убият някой ягуар и да му вземат кожата за цървули.

И двамата желаеха да узнаят повече, но търсеха по-деликатен начин. Тактично те попитаха дали другарите ни ще донесат нещо за вечеря. Алън Ландис си разроши косата и тъжно добави:

— Днес гладувахме почти през целия ден. Снощните диви пуйки се бяха вмирисали. Ядохме само малко плодове.

Кайманите се опитаха да ни приближат. Едвам се отървахме от маймуните.

С това те искаха да прикрият истината, че са ровили цял ден в рекичката. Обаче издаваха ги купчинките изваден пясък. Всъщност нашето отсъствие ги беше загрижило и сега, успокоени, че не сме заминали без тях, те се мъчеха да откопчат нещо от мен.

— Мартин Ларсензвей обеща, че ще донесат и антилопи. Поръча да приготвим огъня. Не се отчайвайте. И те са гладни като нас.

Запретнахме се и насякохме грамаден куп дърва, запалихме огъня и зачакахме.

Седнахме около огнището. Пърси Норман чупеше тънките съчки с трогателно усърдие, умислен, с непробиваема броня на лицето си, окъсан, с изтъркани цървули на босите си крака. Димът от разпалващите се дървета отиваше право в лицето му и почна да го дави. Алън Ландис се наслаждаваше на огъня, въздишаше и гледаше с отвращение собствените си цървули. Точно под носа му бяха краката на Пърси Норман, чиито цървули миришеха отровно. Той не можеше да измисли нищо, което да не обиди Пърси Норман, и да му каже да си махне краката. Сам да се отмести значеше да се отдалечи от огъня. Той, който доскоро имаше всичко, сега притежаваше пълна чанта със скъпоценни камъни и празен стомах. С трепереща ръка той взе запалено клонче и го хвърли във водата на рекичката. То угасна с тъжно съскане. През всичкото време до връщането на ловците Алън Ландис и Пърси Норман не смееха да се погледнат. На моята шега, че сме открили бърлогата на снощния ягуар, и двамата едновременно се развълнуваха и станаха нервни. Очаквах да ме попитат къде е тая бърлога. Една маймуна се изкашля, сигурно се беше задавила. Вцепенени от страх, те погледнаха към дървото, където кашляше маймуната. Взех една запалена главня и я хвърлих срещу маймуните.

Трудно беше да ги накарам да не подражават на самите маймуни със страха си. Наоколо нямаше духове, за да се страхуват. Дълго светло сияние очерта падаща звезда. Чуха се гласове и някой извика:

— Елате ни помогнете да изнесем антилопата.

Алън и Пърси бяха забравили, че очакваме завръщането на нашите другари и двамата се хванаха за пистолетите.

Ловците носеха убити един ягуар и една антилопа. Ягуарът не беше одран. Също и антилопата. Сложихме ги до огъня и аз казах на Мартин Ларсензвей:

— Понеже сте уморени, ние с Пърси и Алън ще я одерем.

Засрамени, те се подчиниха.

Има неща в живота, които ние Страстно желаем от младини. Красиви мечти за пътешествия, които постигаме с много труд, но в които загубваме себе си. Много неща трябваше да зачеркнем от нашите навици и да изпълняваме задълженията и хрумванията на ограничени хора. Това не ни позволяваше да използуваме всичко, което ни предлагаше вече реализираната мечта.

Мракът, пъшкането на маймуните и романсите на Игор Незнакомов нямаха привлекателност за Пърси Норман и Алън Ландис. Затова след вечерята те веднага се оттеглиха в спалните си чували. Нощта предразполагаше към романтика и събуждаше опасни мисли за далечни неща. Игор Незнакомов тъгуваше за любов, музика. Той пееше, а ние се взирахме в тъмнината и се мъчехме да разберем необикновения шум, който се движеше към нас. Маймуните бяха избягали. Клоните се клатеха и лианите се навеждаха. От невидимия звяр не се виждаше нищо. Шумът се приближаваше и не смущаваше занесените да пеят руски романси, оптимистите Иван Горилата и Игор Незнакомов. Мартин Ларсензвей се ослушваше. Той чу шума и си приготви пушката.

Разгорелият се огън освети палмите. Кайманите, излезли на брега, се зъбеха на луната. Една касапска птица с дълъг клюн като трион долетя при нас и кацна уплашена на храста. Чувствувах се безсилен да определя какъв е тоя шум, който беше уплашил касапската птица. Луната я освети и тогава видях, че тя гледа нагоре към палмите. Когато погледнах в същата посока, останах изумен. Черно космато животно се ловеше с дългите си нокти за клоните на увитите лиани и се спускаше към спалните чували на Пърси Норман и Алън Ландис. Мартин Ларсензвей също го беше видял и ми прошепна:

— Малка мечка слот отива да уплаши Пърси и Алън. Кривите й крака не й позволяват да се движи по земята. Ходи като саката. Интересно защо избягаха маймуните. Слотът се храни само с плодове. Много е мързелив, горкият.

Увиснал по гръб, слотът пресегна да хване съседната лиана, натежа и лианата издърпа силно чувала на Алън Ландис. Уплашен, той се озърна и като видя слота, взе окачената си пушка и се прицели в нещастното животно. Чу се хъркане и пукане на клони. Слотът падаше.

— Не беше предпазлив — каза Мартин Ларсензвей — и загина позорно от един страхливец. Да вървим да лягаме.

Голям облак се изпречи пред луната и затъмни всичко. Обезцветените палми стърчаха като забити в земята. Слотът в предсмъртна агония хъркаше. Мощнага ръка на съня затваряше очите ни.

Езиците на огъня лумнаха и осветиха голям кръг. Легнахме си. Много отдалече се чуваше многообразният шум на вятъра, който слизаше от Дяволската планина.

— Цин, цинк, цинк — се чу любимата мелодия на малката птичка със сребърното звънче. Тя чертаеше кръгове над малката рекичка и търсеше място да кацне.

Обзе ме чувство на неловкост. Ранобудното сребърно звънче ме трогна. Чакаше ни дълъг път. Трябваше да събудя другите. Денят не приличаше на вчерашния. Пойни птици огласяваха околността. Дивите пуйки чукаха и ровеха някъде към блатото. Иван Горилата се измъкна от чувала си, отиде при Игор Незнакомов и като го раздруса, каза му да става да отидат и се изкъпят за последен път. Веднага след закуската тръгвахме. Пърси Норман и Алън Ландис, натоварили на гръб богатствата си в кожените чанти, тръгнаха също да се къпят. Останахме в лагера сами с Мартин Ларсензвей.

— Нямаме избор, трябва да се върви — каза той — и да не се мисли за нищо.