Тая нощ спахме малко по-спокойно. Стръмният бряг, под който си навързахме леглата, се преграждаше от стена дебели лиани, които ни пазеха откъм гърба. Отпред зееше пропастта.

На сутринта мъглата покриваше цялата низина, в която течеше реката Кароии. Стегнахме се за слизане. Цървулите ни миришеха отвратително, въпреки че ги киснахме във водата цялата нощ.

Билото беше дълго, мъчно проходимо, наклонено на север. Преминахме го с мъка. И когато стигнахме на завоя срещу реката Карони, оказа се, че мергелите са натрошени и наклонът стръмен, обрасъл със страхотни драки. Зад реката Карони се виждаше друга джунгла, с много светещи блата. Карони беше плавателна още четиридесет километра нагоре към изворите, до селището на индианците, където бяхме оставили камионите си.

Провряхме се по завоя и стигнахме до скрита от растителност река, която с шум се спускаше по наклона. Самата река не се виждаше.

Уловихме се за първата лиана, която ни попадна на ръцете, и почнахме да се спускаме.

Раниците ни се закачваха в драките и ние увисвахме или падахме един върху друг. Парцалите на гърбовете ни се разкъсаха. Ръцете, краката и целите ни тела се покриха с рани. Никъде нямаше възможност да се закрепим. Трябваше само да се отпуснем и да слизаме презглава. Вред течеше вода. На места потъвахме в дупки, запълнени с листа и кал.

В продължение на два часа направихме чудесна сутрешна гимнастика. Когато се измъкнахме, покрити с всевъзможни паяжини и гнезда на птици, от патронташите ни течеше кал, от телата ни — кръв. Намерихме скритата река и се измихме. Промихме раните с перманганат, очистихме си цървулите и поехме да търсим американската палеонтоложка експедиция.

Всъщност какво представлявахме ние? Полуголи хора, с някакви торби от скъсани брезенти, в които лежаха запазени кожени чанти, пълни с редки екземпляри от зелени и розови диаманти, емералди, скъпоценни берили и злато. И всичко това за сметка на нечовешки изтезания, глад и изранени тела. Беше ни останала само душата в зъбите.

Между възвишението и брега на реката Карони, в наноса, личаха безброй дупки от разкопките на експедицията. Жаби и змии изскачаха от всяка дупка. Шубраците на брега опасваха цялата тая равнина от наносен чакъл, пясък и тиня. Алигатори и каймани, наредени като войници, лежаха на пясъка и ни поглеждаха с полузатворени очи. С разни трикове, щом забележеха, че не ги гледаме, те се придвижваха напред, за да ни уловят. Познавахме тия движения и ги причаквахме с мачетите.

Реката Карони е десен приток на Ориноко. Мътна и плавателна, тая река на шестдесет километра на север приема от запад водите на реката Парагуа и след още двеста километра се влива недалече под града Сиудат Боливар между високи скали в река Ориноко.

Шубраците и храстите закриваха да се види има ли наоколо палатки или хора. По реката не се виждаха влекачът и шлеповете на американската палеонтоложка експедиция. Във всеки случай ние се движехме предпазливо, озъртахме се, ослушвахме се, но освен течението на реката Карони, абсолютно нищо друго не се чуваше. Мъглата не беше се вдигнала напълно. Ако имахме ракети, бихме пуснали една да ги предупредим. Срещнахме само остатъци от колиби, консервени кутии, непотребни вещи, но от хора нямаше никаква следа.

Пърси Норман и Алън Ландис заприличаха на риби, намерили се на сухо. Че нямаше хората на американската палеонтоложка експедиция, за тях беше удар. Отчаянието им беше обяснимо. Те очакваха чрез експедицията да се отърват от нас и сами да се снабдят с дрехи и обуща. С антилоповите кожи, вързани под колената, приличахме на ескимоси.

Напразно се лутахме по брега на реката, докато стигнахме до гора от палми, храсти и дълго скрито блато, в което нагазихме. Вляво до самия бряг на реката се издигаше тепе, на което се покатерихме, седнахме и обмислихме какво да правим.

Пърси Норман и Алън Ландис все още се надяваха на невъзможното. Очакваха някакъв невидим случай да пи спаси. Все още не можеха да разберат, че се намираме в недостъпна местност, че никой на света, освен ние самите, не знае къде сме: на тепето, оградени от реката Карони, голямото блато и широка котловина, врязана в мергелните скали.

На юг й изток котловината се простираше между високи брегове и включваше голямо блато. Около блатото, което едвам се виждаше от тепето, растителността представляваше нещо подобно на джунгла, само че имаше открити поляни, цитрусови храсти, хлябно дърво и изобилие на дивеч. От мергелните брегове се стичаше филтрирана, чиста за пиене вода. Но как да напуснем наблюдателния си пост и да отидем в котловината! Както вече казах, река Карони беше плавателна до селището на индианците. Там бяха нашите камиони, в които нямаше само мляко от алигаторите. Така че ако се откъснем от тепето, можеше да изпуснем от погледа си клекачите, които отиваха до селището да товарят кокосови орехи, кожи, теково и махагоново дърво.

Определихме Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Алън Ландис да останат и наблюдават движението по реката, а останалите да слезем в котловината и донесем храна. Преди да тръгнем, Мартин Ларсензвей каза:

— Аз имам само 30 патрона за пушката. Пребройте вашите и тогава да решим да навлизаме ли в тая джунгла или да си построим лагер тук и да чакаме, докато се яви някой по река Карони.

Общо нашите патрони, без тия на пълнителите, бяха деветдесет и пет. Пърси и Алън имаха по десет.

— Не сме за никъде — каза Иван Горилата. — Да си налягаме парцалите.

— Да, и ще се храним с шума — сопна се Пърси Норман. — Може да се наложи да чакаме за влекач една седмица — значи да гладуваме. Ето ви моите десет патрона. Ако стане нужда, ще се браня с пистолета и мачета.

— И аз ви давам моите десет — обади се Алън Ландис. — В селището имаме над шест хиляди патрона. Ще слезнем до реката Парагуа с влекача и ще продължим проучването до ляноса на Ориноко, ако имаме време, преди да почнат дъждовете.

— На същото мнение съм и аз — съгласи се Игор Незнакомов. — Добре е да тръгваме, защото не се знае колко време ще се бавим. Да слезнем до река Карони и да видим откъде започва блатото.

Широката река се източваше на североизток, правеше завои около тепето и изчезваше зад високия бряг на котловината. На запад се простираше джунглата Парагуа, която не ни интересуваше в момента.

В подножието на тепето Карони правеше завой на запад, стигаше до брега на котловината и поемаше на север. Под свод от палми и лиани, скрита от погледа, течеше рядка кал, из която се показваха телата на кайманите и алигаторите. Широчината на тая рядка кал не беше по-голяма от три-четири метра. По повърхността й плуваха букети големи зелени листа с малки червени цветчета, подобни на хиацинти. Те оставаха неподвижни. Жълти петна от железен разтвор като пихтия се сливаха с рядката кал в река Карони. Мътилката издаваше тежка миризма на гнило. Опитахме се да стъпим на здрава почва, но попаднахме на тресавище. Това ни принуди да се върнем малко назад и да пресечем под палмите. Паразити, впили се в стъблата на дърветата, затрудняваха движението ни. Наоколо нищо не се виждаше. Мракът и влагата покровителствуваха всевъзможни гадини, които пъплят по ниските храсти, лигави, слепи, с много сигменти. Гъсеници с шипчета на главата слизаха по глициниите. Влакната по гърбовете им изпускаха жълта отровна течност. Мачкахме, ритахме с цървулите си там, където не можехме да вдигаме мачетите си, и едвам се добрахме до гората от вековни дървета. През листата на тия дървета не можехме да се ориентираме къде се намира тепето. Благодарение на светещите ни компаси намерихме къде е лагерът. Под високите дървета имаше малки храсти и движението стана по-леко.

Погрешно беше да забравяме, че нарушаваме вековния покой на джунглата. Ние правехме наново рискован скок в неизвестността.

Навлязохме навътре около петстотин метра и чухме странното жужукане на някакви скокливи обитатели. Тия звукове предизвикателно ни увличаха все по-навътре, без да можем да разберем на кого принадлежат. Цялото блато беше покрито с листата на бели и червени лилии. Те блестяха на слънцето. По тях кацаха и жужукаха водни кончета с големи прозрачни крила. Те си търкаха задните крака и издаваха чудния звук. Малко, зелено, колкото човешки нокът жабче се усмихваше на водните кончета. До самия бряг на блатото, между лилиите, се виждаше главата на питон. Колко малко знае светът за идилията на водните кончета и питона в блатото. Те кацаха по главата му, размахваха крилете си и той се скриваше във водата. Питонът обичаше зелените водни кончета да му духат с нежните си крилца. Това може би беше неговото единствено удоволствие.

Опитахме се веднага да се отстраним вдясно, но главата се размърда. Лилиите се преобърнаха, водните кончета избягаха. Надигнал се на един метър над водата, питонът в няколко секунди излезе целият.

— На нож! — извика Иван Горилата и се хвърли върху питона. С неподражаемо движение, като джигит, той удари животното по главата. Острият мачет и майсторският удар разделиха главата от трупа. За нас с Игор Незнакомов не остана време да участвуваме.

С хитри и подигравателни очи Иван Горилата каза:

— Пътят е свободен!

С рядко самообладание Игор Незнакомов се завря в гората зад блатото. В открита поляна бликаше от земята извор, който изхвърляше на вълни чиста и бистра вода. Под голямо хлябно дърво спокойно пасяха няколко антилопи и десетина малки сърни. Несвикнали да ги безпокоят, освен ягуара с дивия си рев, тия наивни животни не ни обърнаха никакво внимание.

Петте едновременни гърмежи ги накараха за момент да спрат погледа си на убитите си другари. Чак когато ни видяха, хукнаха да бягат.

Игор Незнакомов се хвана за небръснатата си от месеци брада, после, като протегна ръка към убитите животни, каза:

— Добре сме я свършили, но как ще ги носим? На тревата лежаха три сърни и две антилопи.

— Сърните ще нося сам — обади се Иван Горилата. — Те са малки, ще ни стигнат за вечеря. Но как ще пренесем тия грамадни антилопи? Вие двамата на един път ще носите едната, другата ще оставим на ягуара за вечеря.

Иван Горилата свърза с лиани наедно трите малки като агънца сърни и ги метна на гърба си. Ние с Игор Незнакомов закачихме на един прът едната антилопа и поехме обратния път покрай блатото за тепето. Благодарение на предвидливостта си, че оставихме по дърветата знаци с мачетите, успяхме лесно да се доберем до нашия лагер.

Изтезанията, гладът и лишенията от най-елементарни удобства ни бяха направили несъкрушими, неспъвани от нищо. Успяхме да изкачим товара си до върха.

Докато Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Алън Ландис одираха дивеча, ние се оттеглихме да си починем.

Пърси Норман се въодушеви от вида на прекрасните сърни и заяви, че следващия път той и Алън ще отидат на лов. Но като им разказахме, че в блатото има питони, те се поизгледаха въпросително.

Мартин Ларсензвей направи от анакондата, боа удушвач, каза, че с големи ловци като Пърси и Алън няма да рискува да слезе от тепето, за което вътрешно и двамата му благодариха. Тримата се направихме на глухи и си опекохме само за нас дробчетата.

Мартин Ларсензвей се занимаваше с печенето на сърните. Пърси и Алън носеха и цепеха дърва. Ние се налегнахме на сянка.

Всяко творение на природата има своите права и задължения, навици, мъки и инстинкти. Наоколо храстите имаха вид на нашата смрадлика, само че с по-големя листа, тъмнозелени. Нищо не показваше, че като се унесем в сън, от тия зелени листа ще ни нападнат зелени малки паяци. Когато ни повикаха да станем за вечеря, при опита да се повдигнем почувствувахме, че сме загубили нашата еластичност. Някакво вдървяване опъваше кожата на телата ни.

Игор Незнакомов се чешеше по врата. Иван Горилата си погледна ръцете и ги размаха. Аз усещах, като че ли под кожата на лицето ми са прекарани конци, които се опъваха.

Иван Горилата се опита да скокне, но изохка. Чу го Мартин Ларсензвей и изтича.

— Трябваше да ви предупредим. Виж тук — и обърна един от големите зелени листа. Два зелени паяка от вида на салтищидея се мъдреха, после се свиха на топка и се покриха със зелена паяжина.

— И тук ли няма да имаме мира — с болка изстена Игор Незнакомов. Вратът му беше се вдвъртил напълно.

— Дайте, ако има, да си намажа с нещо врата, не мога да го движа.

В тия храсти идват малки като колибрите птици. Щом има паяци салтицидея, то има и по-големите — ликодея. Малките птици се улавят в мрежата. И докато те се борят да се освободят, ликодеята ги омотава допълнително с паяжината и след като ги умъртви, изсмуква кръвта им. За да се предпазим от паяците, изсекохме и изгорихме всички храсти наоколо.

Понеже нашите чували за спане бяха вече надупчени, то всяка гадинка можеше да влезе и да ни причини излишни страдания. Водните кончета в блатото се хранеха не с жабчета, а с яйцата и ларвите на комарите — на всяка лилия имаше по няколко комарови гнезда. Нашето спасение беше да стоим на това тепе и да чакаме да мине нагоре или надолу някой влекач. Следователно трябваше да се окопаем, да имаме много дърва и цяла нощ да поддържаме огъня. За ходене пеша и дума не можеше да става. Много бяхме изтощени.

— Бях се отдал на тая експедиция с цялата си душа и любов, но открих, че трябва да я мразя. Ето, виждате, че и американската палеонтоложка експедиция, от която можехме да се снабдим с лекарства за имунизация, е заминала. Те са знаели от миналото си идване, че тук има опасни паяци, змии и други насекоми, които ние още не сме открили, и са си носили специална аптека — философствуваше Игор.

— В нашата аптека има всички необходими лекарства, но как и кога ще стигнем там! — въздъхна Мартин Ларсензвей.

Вечерята мина сполучливо под осветлението на големия огън и бледата, ясна, пълна луна. Започна симфоничен концерт от стотици жаби със солист някакъв ягуар, сигурно навечерял се с антилопата, която му оставихме.

Четиримата легнаха да спят, а ние с Мартин Ларсензвей останахме да дежурим. Другите се намъкнаха в чувалите си, с главите към огъня.

Кладата се разпали и светеше като речен фар — който минеше по реката Карони, щеше да ни види.

До полунощ нищо особено не се случи. От силния блясък на луната звездите не се виждаха. Шумът от течението на Карони не се долавяше. Чакахме с напрежение да чуем сирената на спасението. Уви, нищо! Само от просторната котловина долитаха звукове, прилични на славослов от глъбините на ада. Нейните обитатели изразяваха радостите и скърбите си. Никой от тях не искаше да умре. Бореше се с всички сили да се запази, падаше ничком сразен и умираше във фанатичните челюсти на противника си. За глада в джунглата няма нравствени закони. Единственото, което определя всичко, е само надушването на плячката. Зелените паяци бяха надушили нас.

В момента зеленият паяк беше по-сигурен за живота си от нас. Той имаше сетива, каквито ние не притежавахме, и можеше да предотврати нападението на неприятеля. Ние бяхме длъжни да запазим нашата порция от живота.

Мартин Ларсензвей не беше уморен от живота, но неговата устойчивост беше накърнена от ухапването на кърлежа. Очите му се затваряха. Сънят му доставяше успокоение, което го унасяше в сладка дрямка. Очарованието на нощта притисна натежалите му клепачи и той заспа, без да види на завоя на реката Карони фаровете на влекача. Събудих го и той ми се извини, че е заспал.

Хвърлихме в огъня приготвените сухи дърва и шума и зачакахме да ни видят. Влекачът идваше срещу течението и отиваше към селището на индианците.

Един час след като спря влекачът, с малка лодка се прехвърлихме. На него прекарахме остатъка от нощта.

Нощта скри отчасти нашето жалко облекло от дрипи и импровизираните цървули. Но дневната светлина ни изложи пред капитана на влекача и неговите помощници в цялата ни мизерия на скитници. Според по-късните му признания, капитанът ни взел за избягали от Френска Гвиана каторжници. Обаче когато му показахме документите си, речният капитан ни покани на закуска и ни продаде една каса американски джин. Тоя речен пират беше получил своето кръщение по горното течение на голямата река Ориноко и сега със своя трениран екипаж обираше по река Карони индианските селища, отвличаше техните богатства и жени, след като ги напиваше с отровния си джин.

В кабината му имаше много каси ликьори, джин и портвайн. Куп шарени басми му служеха за примамка на жените. Той отиваше да мърсува между младите индианки, да получи в замяна срещу бутилките джин и ликьори кожите от ягуарите, да напълни шлеповете с банани и ананас. Той си призна, че друго удоволствие в живота си няма освен пиратството.

Към нас се отнесе деликатно и искаше да ни използува, след като узна, че в селището сме си оставили камионите. Желанието му да ни има на разположение го разнежи и ние получихме всичко, което му беше за даване.

Пърси Норман и Алън Ландис се напиха до неузнаваемост. Капитанът ни даде самобръсначката си и една малка ножица и ние се освободихме от косите и брадите.

Малко преди да се стъмни напълно, влекачът спря пред селището на индианците. Фаровете осветиха колибите и лицата на цялото индианско население, излезнало да ни посрещне. Отдалече, много време преди да стигнем до селището, сирената алармираше околността. Всичко живо, включително и маймуните и кучетата, се яви на брега на Карони.

Като ни видяха, че слизаме от влекача, сигаросите изпаднаха в паника. Както разбрахме по-късно, торнадото, от което едва се спасихме, застигнало Бързоногия елен и неговите хора. Само неколцина от индианците успели да се спасят, като легнали по очи и се отървали само със затрупване. Между убитите бил и Бързоногия елен. Живите разказали, че ние сме виновни за смъртта на другарите им и затова ни гледаха настръхнали, готови всеки момент да се нахвърлят върху нас.

С насочени срещу тях пушки ги накарахме да се оттеглят назад. Но те ни сочеха като лоши видения и непрекъснато крещяха нещо за злите духове. Не пуснахме да слязат на брега Пърси Норман и Алън Ландис, защото те бяха много пияни.

Капитанът на влекача, който не знаеше нищо за нашите връзки с индианците, изрева като луд и се втурна срещу тях с юмруци.

В суматохата не сме видели кога са слезли Пърси и Алън. И те се спуснали да бият с юмруци, но това предизвика още повече индианците. Те се нахвърлиха върху тях и ги повалиха на земята.

Хората на капитана се спуснаха да спасяват Пърси и Алън и посякоха няколко индианци.

Жените викаха, маймуните крещяха, кучетата лаеха. В тъмнината се чуваше охкане, пищене и гърмежи. Приличаше на малка вартоломеева нощ в джунглата.

Донесоха ранените на влекача. Ударен с нещо беше и капитанът. Като разбра, че Пърси Норман и Алън Ландис са тежко ранени, той заповяда да изпратят срещу колибите шест запалителни ракети, след което да откарат влекача и шлеповете на другия бряг на реката Карони.

За щастие нашите камиони бяха много далече от колибите под специално построен навес.

Цяла нощ индианците се мъчеха да потушат пожара. На сутринта ги разгонихме и си прибрахме камионите.

Целия ден капитанът и неговите помощници товариха шлеповете с плячка. Оставиха пет каси джин и ликьори, малко цветни басми и потеглихме надолу по реката.

Никой не се яви да ни изпрати. Превързахме тежко ранените Пърси Норман и Алън Ландис, дадохме им за утешение по още една бутилка джин и ги настанихме на собствените им легла в първия камион.

Капитанът беше задигнал една млада индианка и се затвори в кабината си да гуляе. Реката Карони разреши на своите обитатели, кайманите и алигаторите, да ни конвоират. Иван Горилата и Игор Незнакомов също се напиха и дадоха свобода на вокалните си дарования. Окръжаващата ни джунгла не смущаваше онова фантастично настроение на презрение, което чувствувахме на шлепа, след като бяхме прекрачили първия етап на нашите изпитания. Това презрение към действителността може да почувствува само оня, който е минал през зеления ад, мистериозната гора и джунглата Ророима. Само той може да разбере какво значи ужас, напрежение, безсънни и кошмарни нощи, глад и да не може да познае себе си, да бълнува или да загуби съзнанието си.

Нашите кожени чанти, съдържанието на които никой не узна, се търкаляха из камионите. Иван Горилата и Игор Незнакомов ги бяха напълно забравили. Реакцията от спасението и алкохола ги вдъхновяваха в друго направление. Те знаеха, че в камиона никой няма да им открадне кожените чанти с диамантите.

Те искаха на един дъх да изпият до дъно чашата на своето щастие. Ужасът през нощта и размишленията къде се намираме ферментираха в пияните им мозъци. Те не пееха, а просто крещяха срещу мистичния страх на смъртта, от която се спасихме. Ако пиратите на влекача и съседния шлеп знаеха съдържанието на кожените ни чанти, сигурно нямаше да ни гледат с такова безразличие.

На другия ден от пътуването, когато се наситихме на трогателното си опиянение от свободата, ние се затворихме в нашия камион, загребахме вода от река Карони, поизмихме се и си облякохме нови дрехи. Обущата обухме още първия ден. Цървулите си подарихме на алигаторите и кайманите, които се сбиха за тях и ги лапнаха само за миг.

На брега, зад мястото, където реката Парагуа се влива в река Карони, по наше желание капитанът ни свали и ни пожела скорошно оздравяване. Той считаше, че страдаме от някаква опасна мания да пътешествуваме. Напълнихме празните си варели с бензин и нафта. Купихме си два чувала прясно брашно. Капитанът се прости с нас като с каналии, като ни изпсува, че сме непоправими идиоти. Естествено ние благодарихме за комплимента и му обещахме, че ако се видим в Сиудат Боливар, ще го поканим на банкет.

Влекачът се скри зад надвисналите над реката върбалаци. Проверихме чантите под двойните дъна на камионите. Всичко си беше на мястото.

От ударите на томахавката лицата на Пърси Норман и Алън Ландис бяха сини и подпухнали. Главите ги боляха до пръскане. Всяка сутрин им правехме нови превръзки, но нещо не беше в ред. Те не ни виждаха и само пъшкаха. При разпределението на касата с джин дадохме им по една бутилка повече. Никаква храна не можеха да приемат, само пиеха и се унасяха.

Заключени в камионите, сред необятната суха степ, на пет километра от сливането на Карони и Парагуа, ние се наспахме, проверихме състоянието и съдържанието на кожените си чанти и си направихме нанасяния в картите и дневниците.

За голямо съжаление ранените ни другари бяха обезобразени и в полусъзнание. Те не бяха вече ония надменни и озлобени хора, които ни се заканваха. Най-после те разбраха, че единственото, което човек може да направи преди смъртта си, е неговото разумно прощаване с неприятелите му. Вода за пиене изровихме в пясъка, но трябваше да я филтрираме. На 350 километра северно реката Карони се вливаше в реката Ориноко. Там също имаше индианско селище и пристанище на влекачите. Разделяше ни джунглата Парагуа. Как щяхме да стигнем дотам с двамата тежко ранени?

Да чакаме за друг влекач беше невъзможно. Капитанът на нашия влекач е предупредил другите влекачи за нашето нещастие и че е запалил индианското селище. Време за бавене нямаше. Състоянието на Пърси Норман и Алън Ландис се влошаваше. Решихме да се движим, доколкото това ще ни бъде възможно, по брега на реката Карони.

Преди да тръгнем, събрахме се всички в първия камион да превържем двамата ни другари. Изпитият алкохол беше изиграл ролята на упойка и временно беше притъпил болките им, но не това беше страшно. Те бяха изпаднали в мозъчна депресия, която беше по-опасна от всичко друго. Легнали, с превързани глави, те бяха в полусъзнание — едвам си извръщаха очите, за да видят светлината. Към болката нямаха никаква чувствителност, защото, когато почнахме да отбинтоваме главите им, те не проявиха интерес. Водата, която поставихме на напуканите им устни, не погълнаха. Измихме раните и тогава видяхме, че черепите и на двамата са пукнати. Проговорихме им. Думите и гласовете ни не им правеха впечатление. Пърси Норман само си мръдна ръката, а Алън Ландис ни погледна с жестоко изражение. Светлините на живота в тях угасваха. Неизбежно последствията от ударите на томахавката щяха да ги лишат от възможността да си възвърнат старото положение. Ако не бяха ги прибрали пиратите от влекача, положително озлобените индианци щяха да ги отвлекат и убият.

Казахме им, че тръгваме веднага за Сиудат Боливар, за да ги предадем в болницата за лечение. Оставихме им близо до леглото по една бутилка джин и заключихме камиона.

Иван Горилата и Игор Незнакомов влязоха в кабината на първия камион и ни пропуснаха с Мартин Ларсензвей да водим. Бавно, да не предизвикаме излишно сътресение, потеглихме край върбалаците на Карони.

Камионите имаха глицеринови амортизатори и бяха построени за движение до половин метър във вода. На задните колелета прикачихме специални външни шини с лопатки, срещу пясъка.

Целия ден се движехме най-внимателно все по наноса на реката Карони. Заобикаляхме блатата и гледахме дано се случи някакво чудо: да се яви някой влекач. Както се движехме, нямаше да стигнем в Палуа — индианското селище — след един месец. Представяхме си как се чувствуват Пърси Норман и Алън Ландис. Душата на всеки един от тях предусещаше края.

Спряхме за нощувка на самия бряг на реката. При отключването на първия камион ни лъхна страшна миризма на клозет. Алън Ландис беше станал от леглото си и седеше край масата с бутилката пред него. Като влезнахме, след като проветрихме, надигна се и Пърси Норман и седна също на масата, близо до американеца. Подадохме им цигари и ги попитахме как се чувствуват. Предполагахме, че щом са могли да станат от леглата си, могат и да говорят.

Видяхме, че единият се готви да държи реч, а другият се поусмихна и това ни успокои.

— Аз — каза Пърси Норман, — щом се върнем в Каракас, си подавам оставката и си заминавам за Англия. Ще продам каквото имам в чантата и повече няма да излагам живота си.

— Моето семейство е забравило как изглеждам. В последното си писмо жена ми ме питаше имам ли намерение да се връщам при нея. Не е ли опасен тоя въпрос? Мисля, че разполагам с достатъчно кристали, които ще ми осигурят уважението в моето семейство.

Главата сигурно го болеше ужасно. Той се хвана за бутилката, на един дъх я изпразни и продължи бавно да говори.

Алън Ландис го поглеждаше под око.

— Мартин, не съм ли прав? Аз имам вече едно убийство на съвестта си, което никога няма да забравя. Ако бих могъл, още сега бих избягал от вас. Аз се срамувам да срещна погледа ти. Тук няма закон, който може да ме осъди за моето престъпление. Но зрелището на разсечения магьосник е пред очите ми. Никакъв човешки закон не може да заличи това от ума ми.

Мъча се да се убедя, че съм действувал правилно, но кръвта, която изтичаше от разсечената глава на магьосника, се прелива всеки час на деня и нощта в моята и аз губя съзнанието си. Аз съм наказан, не мога повече да се понасям.

Алън Ландис го изгледа със страшно презрение, замахна с празната бутилка, удари Пърси Норман по главата и извика с погнуса:

— О, шатап!^[1]

От сътресението на новия силен удар ранената глава на англичанина не издържа. Той изпусна своята бутилка и се сгромоляса на земята мъртъв.

В отчаянието си Пърси Норман жадуваше прокобата на собствената си съдба.

Алън Ландис като сомнамбул излезе в нощта и се загуби край реката Карони.

Когато го потърсихме, той се беше проснал на земята по лице. Беше сграбчил в шепата си пясък и лежеше неподвижен.

— Какви рафинирани злодеи са и двамата — с погнуса цъкна Мартин Ларсензвей. — За какво има да се възмущава тоя пияница, та преби нещастника. Пърси Норман може би изкуствено демонстрираше с някаква цел своята изповед. Той беше най-големият лицемер, когото съм срещал. Но защо да загине така? Алън Ландис, това е друго. Той е хулиган, който когато се напие, е по-жесток от убиец.

През цялата нощ Алън Ландис се държа смирено. Никой не мигна. Чакахме да се съмне, за да погребем Пърси Норман. Вън в тъмнината се разиграваше Друга трагедия. Като че ли надушили, че в камиона има труп, около него се събра погребална бригада от хиени и чакали. Те виеха, качваха се по колелетата на камиона и си показваха муцуните на прозорците.

Два последователни удара бяха повече, отколкото можеше да издържи помътненият мозък на Пърси Норман. Алън Ландис се е чувствувал нещастен и тая изповед му е припомнила собственото му престъпление: убийството на индианката. Но защо той трябваше да извърши второто убийство? Жестокото му нападение върху Пърси Норман не беше резултат само на пиянската му възбуда. Алън Ландис също беше напуснал своето семейство заради тая експедиция и не един път се оплакваше от носталгия.

Отрезнял, на другия ден той видя с очите си мъртвешкото изражение на Пърси Норман. Затворените очи, изкривеното от мъченическата смърт лице нагледно показваха резултата на неговото безумие.

— Алън, тебе ще държим отговорен — обърна се към него Мартин Ларсензвей. — Ти го довърши и за това са свидетели всички.

Отидохме в нашия камион да решим къде да бъде погребан трупът, за да не го изровят чакалите и хиените.

Докато сме се бавили, Алън Ландис, обзет от угризение, напуснал камиона. Потърсихме го, обаче никъде не го намерихме.

Игор Незнакомов се качи на покрива на камиона и извика:

— Алън е към реката. Бърже да го уловим, докато не е направил някоя глупост!

Алън Ландис беше ни изпреварил и отиваше към реката да се самонакаже. Не, той нямаше тоя кураж! Ние го видяхме как хвърля камъни към излезналите от реката каймани. Кайманите тракаха с челюстите си и когато го подгониха, той не успя да избяга. В ръцете си нямаше някакво оръжие. Първият кайман, който го настигна, захапа левия му крак.

Докато ние му се притечем на помощ, кайманът преряза крака. Вдигнахме го и едвам имахме време да се скрием в камиона. Десетина каймани и алигатори се влачеха подир нас по следите на пролятата кръв. Грабнахме пушките и открихме стрелба. Когато видяхме, че има опасност да проядат гумите на камионите, излязохме и с мачетите ги върнахме в реката. Кръвта от крака на Алън Ландис заля целия камион. Употребихме всички материали на двете ни аптеки, за да превържем откъснатия крак и да го стегнем между две шини.

Казахме сбогом на реката Парагуа, на закуската и веднага тръгнахме на път. От изтеклата кръв Алън Ландис загуби съзнание. Останах при него да го пазя. Но и той ни напусна, преди да настъпи нощта. Имахме вече двама мъртъвци. Нямаше смисъл да гоним реката Ориноко. Те щяха да се разложат. Кому бяха нужни мъртви трупове?

До пристанището Палуа на реката Карони и Ориноко с обикалянията през прерията и джунглата Парагуа имаше над триста километра, а ние имахме още работа; трябваше да проучим района между реката Парагуа до ляноса на реката Ориноко.

Въпреки глицериновите амортизатори, друсането и наклоняването през неравната прерия бяха неизбежни. За да не паднат, превързахме труповете за леглата и обърнахме камионите обратно към устието, на Парагуа. Безропотно се сменяхме на кормилата и превъзмогвахме всичките си чувства. Непонятното бе, че никой от нас не изрази някаква скръб. Бяхме притъпили всякаква сантименталност. Всекидневието ни опустошаваше. То беше пресушило всички жизнени сокове, които предизвикват вълнения. Безшумно изпълнявахме задълженията си. Тежките условия изчерпваха до крайност силите ни. Вечерите ни сварваха капнали от умора да си приготовляваме храната около огнището. Това ни потискаше достатъчно, за да мислим за умрелите. Вътрешно всеки знаеше много добре, че в камионите возим два фантома, но така също всеки за себе си се успокояваше и търсеше опорна точка да се освободи от бездушното и призрачното. Ние бяхме неспособни за човешка печал. Нашата мисия беше проучването на предпланината в Дяволската планина. Чувствата ни се преобразяваха от мисълта да приключим час по-скоро с проучванията и да избегнем дъждовния сезон. Усещахме как приближава с бясна скорост вятърът от Андите и ни затрупва с пясък.

Камионите едвам издържаха силния вятър, особено следобед. Бивахме принудени по това време да търсим завет и да спираме за нощуване. Ситният пясък като сачми тракаше по стъклата.

Бяхме спрели до една пропаст, дълбока десет метра Ронливият бряг не позволяваше да се приближим. Зад тая пропаст брегът ставаше по-стръмен, растителността се увеличаваше. От реката духаше мразовит вятър.

След четиридесет и пет дни започваше сезонът на непрекъснатите дъждове.

Прерията ни предлагаше услугите само на чакалите и хиените. Въпреки че стъклата на прозорците влизаха херметически в железните рамки, през нощта се явиха неканени гости, малки и големи мравки. А по осветените стъкла се удряха всевъзможни буболечки. Тътнежът на вятъра гърмеше в прерийната шир и се чувствуваше как тласка камиона. По небето се движеха мастиленочерни облаци, гонеха се с луната и закриваха светлината.

От полунощ до сутринта непрекъснато ветровете подновяваха всеки десет минути напора си и нищо не беше в състояние да обуздае силата, с която налитаха на камиона. Очаквахме да ни хвърлят в пропастта.

Необитаемата прерия в тая част около реката Карони е прошарена от мочурища и блата. Ниската трева е рядка, посипана с прах. Нощем е невъзможно да се покаже човек вън от камиона.

Страшното се състоеше в това, че не можехме да заспим. Чувствувахме, че всяка нощ е продължение от разглобяването ни, което започна след удара на Алън Ландис върху главата на Пърси Норман. Физическите неудобства бяха донякъде поносими, но душевните мъки ликвидираха окончателно самочувствието ни.

Мартин Ларсензвей, който лежеше над моето легло и се намираше до прозореца, се обръщаше при всяко по-силно напиране на пясъка върху стъклото. На отсрещните легла Игор Незнакомов и Иван Горилата трескаво подскачаха и ругаеха. Сънят не идваше, напрежението се засилваше, смущението от вятъра и пясъка ни пречеше да заспим.

Непосредствено до нашия камион беше другият с двата трупа.

Това беше последната ни нощ с Пърси Норман и Алън Ландис.

Кошмарно нощно затворничество до сутринта. Щом се развидели, всички излезнахме от камиона с облекчение. Вятърът беше утихнал.

— Прекрасно се наредихме. На кого от нас четиримата е сега редът? — каза Иван Горилата. — Магьосникът си урежда сметките.

— Слушай, Иване, не говори като децата. Тук няма никакво уреждане на сметка от никакъв магьосник, а просто съвпадение на обстоятелствата — скара му се Мартин Ларсензвей. — Кой накара Алън Ландис да дразни алигаторите и кайманите? Или трябваше само да си играе с алигаторите, или само да мисли. Хищниците го изненадаха, изпревариха го и не можаха да му се спестят всички тия мъчения, от които умря. Днес е шестият ден, откак сме напуснали Парагуа. Довечера сме там. Ще ги погребем дълбоко, така както са с превързани глави и крака, и ако ни назорят от английския консул в Сиудат Боливар, ще се върнем с влекача и консула да ги изровим. Капитанът на влекача ще свидетелствува за ударите с томахавка. Затова избрах реката Парагуа като място, където да ги погребем.

— Ще съставим надлежно протоколи за тяхната смърт, ще им предадем кожените чанти с диамантите и да ни освободят от отговорност. Преди да ги заровим, трябва да опишем цялата им наличност, като съставим протоколи в четири екземпляра, подписани от четиримата — съгласи се Игор.

— Ние четиримата сме морално обвързани — каза Иван Горилата. — Бяхме свидетели на разигралата се драма, следователно задължението е солидарно да се справим с последствията.

Игор Незнакомов беше кашавар. Той приготви един пудинг, направихме си за първи път чай и след като проверихме, че всичко е в ред и в двата камиона, тръгнахме. Вечерта стигнахме до реката Парагуа. Слънцето от ветровете горе в Андите при залеза експлодираше на стъпала в оранжево. Лъчите пламтяха и изскачаха на непрекъснати снопове като от кратер и запалиха в мораво снежните върхове. Сиянието хвърляше дъгообразна сянка върху небето. Вятърът настъпваше и свличаше тъмнината, бавно гасейки сиянието. Тънка ивица светлина прибираше последните лъчи зад снежната линия. Реката Парагуа ни посрещна с необикновена нежност и ни подслони в нейните заливи между върбалаците. Синият пясък ни предложи снагата си за огнище. Върбалаците ни доставиха дърва. За първи път имахме спокойствие. Тая нощ спахме непрекъснато до сутринта.

Въпреки че приживе нашите отношения с Пърси Норман и Алън Ландис не се отличаваха с голяма коректност, след тяхната смърт съжалявахме за липсата им. Изпитвахме някакво угризение на съвестта, като че ли бяхме извършили престъпление. Още не можехме да свикнем с мисълта, че сме без тях. Те ни липсваха. Ние съжителствувахме с тях без омраза. Тяхната натрапчивост и расова надменност бяха за нас отдушник на всички увлечения. Те смекчаваха нашата необузданост и ни сближаваха. В експедицията те бяха нашата визитна картичка. Диамантите и емералдите ни бяха за момент отчуждили, но не и разделили. Те бяха наши шефове и отговорници. Сега организацията ни се лишаваше от тях, но работата нямаше да бъде прекъсната.

Изкопахме два дълбоки трапа, увихме труповете в одеяла, спуснахме ги, наредихме големи камъни от реката Парагуа и с това изпълнихме човешкия си дълг. Издълбахме имената им на две талпи и ги заровихме в гробовете. Мир на праха им. Чакаше ни колосална работа.

Камионът, в който умряха Пърси Норман и Алън Ландис, стана негоден за употребление. Не като машина, разбира се. Каросерията беше напоена с кръв и мръсотии и ако бихме затворили едно куче, то би умряло от отровна миризма. Разтворихме капаците да се проветри, за да извадим личните имущества на покойните. Измихме си ръцете с една бутилка джин и си приготвихме обилна вечеря, която поляхме с порядъчно количество прекрасен портвайн.

Безвъзвратно загубеното никога не се връща. То се откъсва бавно от мисълта, разпада се и се забравя. Загубеното си изгражда своя философия само за момент и понеже му липсва жизненост, то няма изисквания, не влияе на Съзнанието, става оскъдно чувство и се превръща в спомен.

Погледнах през прозореца. Повече от двадесет чудовища гледаха към камиона. Малкото животинче беше изчезнало. Настроението ни се повиши. Укалелето ни беше създало непосредствена връзка с обитателите на реката Парагуа, обаче сънят не идваше. Или по-точно казано, всеки се страхуваше да остане сам със себе си, затова отлагахме несъзнателно раздялата си. Най-после се решихме на отчаяната постъпка да се напием и да си лягаме. Загасихме петромакса и всеки със своята бутилка се излегна в очакване да заспи.

По едно време в просъницата до слуха ми достигна хъркане, което се засили.

Почнах да сънувам съвършено отвлечени неща, които нямаха нищо общо с положението, в което се намирах, обаче чуждото хъркане проникваше в съня ми и ми пречеше.

Хъркаше Мартин Ларсензвей, легнал по гръб, скръстил ръце на корема си. Иван Горилата беше подпрял с двата си крака потъналия в брезента Игор Незнакомов и пъшкаше тежко. После извика.

Не можеше да се спи. Запалих петромакса и събудих Мартин Ларсензвей да не хърка. Иван Горилата сънувал, че го затиска скала и с краката си я бутал да се освободи. Игор Незнакомов нищо не разбра. Имаше още четири часа, докато се разсъмне.

Това беше прощалната ни нощ с умрелите, които на сутринта трябваше да напуснем.

— Не остава нищо забравено на земята — каза на сутринта Иван Горилата. — Нощес, след като ме събуди Лабо, пак заспах и сънувах Пърси Норман, че ми заповядва да предам неговата чанта с диамантите на жена му. Не ми е ясно защо мене беше избрал за тая работа. Цялата нощ се въртя около мене с превързаната си глава. Не пропусна да ми каже, че Алън Ландис го е убил.

Разхождаше се из камиона, оглежда се по кьошетата и се измъкна през оня прозорец над главата на Мартин Ларсензвей. Така ясно го виждах, че когато излизаше от прозореца, надигнах се след него и вместо него видях Мартин, кръстосал ръцете си, хърка ли, хърка.

— Аз нищо не сънувах. Само ми беше много тежко от изпития алкохол — каза Мартин Ларсензвей. — Усетих, че хъркам, но не можех да се обърна. Нещо ме притискаше, но не можех да се помръдна.

— И двамата не ме обичаха — изповяда се Игор Незнакомов — и това ме освободи от излишни сънища. Към сутринта сънувах, че сме в Каракас и отидохме в кабарето, където подарих на моята Мерцедес един диамант.

— Щастливец, ти без твоята Мерцедес не можеш и насън — подигра го Иван Горилата.

— Нищо — успокоих го. — Имахме съставени протоколи за личните имущества на Пърси Норман и Алън Ландис. Ще ги предадем на съответните легации срещу документ, който в дубликат ще изпратим на семействата им. Адресите ги има в писмата им. Легациите да се погрижат да намерят жените им. Това не е наша работа. Семействата им могат да ни обвинят, ако лично предадем чантите, че сме ги ограбили. Точка! Какво следва от дневния ред?

— Как ще продължим сега проучванията — запита винаги трезвият и практичен Мартин.

Това беше много по-сериозен въпрос. Трагичната смърт на Пърси Норман и Алън Ландис не можеше да прекъсне проучванията, за които бяхме подписали договор с Петролния картел в Каракас.

Бяхме четирима — по двама за всеки камион. Имахме достатъчно патрони, малко храна и сравнително добро здраве. Оставаше да се споразумеем откъде да започнем проучванията. За нас беше важно да картираме терена от реката Парагуа до ляноса на реката Ориноко, което значеше да се върнем по обратния път и да тръгнем по левия бряг на Парагуа, докъдето беше възможно да се движим с камионите, а по-нагоре — пеша. Школувани и аклиматизирани в продължение на осем години, ние знаехме приблизително какво ни очаква в местност, където не беше стъпвал човешки крак.

Реката Парагуа е петата по величина река, която извира от Сиера де Пакароима. Дяволската планина е част от тая верига. Това са реките Карони, Карао, Парагуа, Гурци и системата Каура Вентури. В тая област между Сиера де Пакароима и Сиера де Мерида тече главната река Ориноко. Милиони години са протекли и в тая област върху основната скала на Архайкума са се разливали моретата на всички геоложки епохи, които са ни оставили хиляди метри от своите седиментни уталожения в контакт с всички станали ерупции. В седиментните уталожения са попаднали милиони тона органически материали от животни и организми, които вследствие на каталичното действие на минералните соли и огромния натиск са генерирали в земно масло. Точно него търсехме. Трябваше да открием благоприятните структури, в които то се е събрало. Венецуела е прочута със своите петролни находища.

— Има ли смисъл да мъкнем и двата камиона назад? — предложи Иван Горилата. — Да приберем всичко ценно от камиона на Пърси Норман и тогава да тръгваме. Ще ни се наложи доста изкачване, докато стигнем до праговете на Парагуа. Обратно, на слизане ще трябва да се движим перпендикулярно на Ориноко. Съмнявам се как ще се справим дори с единия камион през джунглата Парагуа.

— Добре, ами какво ще стане с втория камион? — попита Игор Незнакомов.

— Ще го оставим на чакалите и хиените да се крият от дъжда. Понеже и двата камиона са от една и съща марка, ще извадим ресорите, нещо от скоростните кутии, всички лагери и гуми, може да вземем буталата с пинионите и по тоя начин ще се запасим с резервни части.

Запретнахме се и до вечерта прибрахме всички важни части от втория камион. Обърнахме каросерията и смъкнахме гумите му.

За да бъдем по-далече от блуждаещите духове на Пърси Норман и Алън Ландис, закарахме нашия камион на няколко километра до едно сухо дере, от което преди едва се бяхме измъкнали. Там в пясъка открихме вода за пиене и смазахме резервните си части.

В дълбоката десетина метра ерозия се очертаваха седиментните пластове на терциера. Това ни интересуваше. По протежение на сухото дере глинестите и пясъчните пластове показваха посоката на разпространението и наклона на нагъването. Трябваше значи да намерим откъде тия седиментни пластове започваха. Опитахме внимателно изсушени на слънцето мостри от пясъчния пласт с хлороформ — те съдържаха окислено земно масло. Дебелината и дълбочината на седиментите се увеличаваше на север. Нанесохме посоката на дерето и взехме съответните проби. Оставаше при връщането да проследим ребрата на антиклиналата и да определим нейната ос. Работата беше много интересна и ни отне и следващия ден. Това ни накара да забравим себе си, Пърси Норман, Алън Ландис, душевната мъка, нашите желания и копнежи, но не забравихме вечерта да разгледаме кожените си чанти.

Много отдавна не бяхме надниквали във вътрешността на тия кожени чанти, съдържанието на които представляваше цяло богатство. Диамантите и емералдите заедно с другите редки кристали бяха също резултат на нашата геоложка работа. И затова в себе си те криеха нашето лично, материално и душевно удовлетворение от приказния свят на Дяволската планина. Бяхме забравили първоначалната си алчност. Разсипахме съдържанието на чантите върху масата и под осветлението на силния петромакс се наслаждавахме на нашия труд.

Иван Горилата ни показа екземпляри от диаманти, които съперничеха на южноафриканските и индийските по големина и оцветяване. Игор Незнакомов ни превъзхождаше със своите емералди. Мартин Ларсензвей ни изненада, като каза:

— Кой от нас ще оживее, докато се приберем, за да им се радва? Съществува вероятност да не стигнем до ляноса на Ориноко. Внезапно може да започнат дъждовете. Нищо не знаем за джунглата Парагуа и как ще стигнем до нея. Нека да не се заблуждаваме. Нормалният начин на живеене, храната и онова, което още не се е проявило в кръвта ни, неминуемо ще се отразят върху здравето ни. Не се обиждайте, че ви говоря така. В колко късо време се разигра трагедията на Пърси Норман и Алън Ландис. За десет дни и двамата загинаха.

Игор Незнакомов просто сграбчи своите скъпоценности и ги нахвърли в чантата си. Взе от кутията укалелето и непринудено засвири.

Романсите възвърнаха настроението ни. Истинският смисъл на живота отново се върна при нас. Фалшивият блясък на диамантите и златото, които за един момент ни бяха заслепили, отстъпи мястото си на вътрешната гордост, че сме още живи, че изпълняваме достойно геоложкия си дълг и че можем да се наслаждаваме на неосакатеното си здраве. Безсилието на диамантите да ни помогнат в тоя ад, където бяха нужни съвсем други неща, ни отрезви. Укалелето възстанови вярата ни в нас. Романсите на Игор Незнакомов разпалиха наново волята и устрема, главните фактори, които решаваха съдбата ни в нашето всекидневие.

Със строго определена програма на сутринта се смъкнахме в сухото дере. След като снехме профила на дълбочината му, с голяма мъка изкарахме камиона на отсрещния бряг и поехме изкачването към терасите и праговете на реката Парагуа. От височината назад постепенно снижаващата се равнина нарушаваше своята просторност от хлътвания и издигания на пластовете. Фантастична гледка представляваше вливането на реката Парагуа в реката Карони. Море от водата на двете реки се разливаше между малки островчета и ниска растителност и правеше недостъпни десетки километри. Пущинак, в който безконтролно се беше развъдил; парк от алигатори, каймани, водни змии, диви патици, пуйки и милиони други организми, които застрашаваха човешкия живот. Беше немислимо преминаването през тая зона.

Нощта настъпваше бързо. Намирахме се на една наклонена тераса и използувахме виделината да се закрепим между разхвърляните блокове и скали за нощуване. Слънчевият залез тлееше на запад. Отражението му пълзеше върху пущинака, където се вливаха двете реки, бавно се оттегляше по гладката повърхност, като оставяше след себе си тъмни сенки, докато накрая всичко потъна в мрака.

Нощта наново ни арестува вътре в камиона, закован: между скалите. Борбата за живот навън продължаваше и ние не можехме да я спрем. Чувахме как зверовете обикаляха около камиона, душеха, хапеха се и ръмжеха. Вместо да ги дразним с гърмене, умълчахме се, завихме се презглава да не слушаме тяхното ръмжене. Една хиена се покатери по колелата до прозореца. Мартин Ларсензвей я усети, чукна силно по стъклото и то се спука. Той скокна, взе пушката си и почна да гърми. Най-мъчително е човек да бъде изтръгнат от съня си и да слуша как вият хиените.

Изгревът на слънцето беше прекрасен. Между скалите нашият камион изглеждаше толкова миниатюрен, че едвам се забелязваше. Морето, образувано от реките Карони и Парагуа, блестеше в позлата.

Снежните върхове на Андите и на Сиера де Мерида се издигаха над мъглата и поглъщаха първите лъчи на изгряващото слънце.

Цялата природа ликуваше. Тя ни показваше най-хубавото от себе си. Настъпваше тишина. Въздухът беше приятен за дишане.

По-нагоре беше невъзможно да се отиде. Трябваше по въздушна линия да измерим разстоянието от точката на вливането на двете реки, докъдето бяхме стигнали.

Амбицията ни да намерим изворите на реката Парагуа си остана само наша мечта. Нито с камиона, нито с крака можеше да се отиде зад свлечените тераси, които се бяха струпали една върху друга. Коритото на реката Парагуа ставаше все по-дълбоко, а надолу към вливането и в реката Карони водата подскачаше по стръмни каскади. Отсрещният бряг се извисяваше високо, скрит в гъста растителност. Буйната вода не позволяваше да се види по какви пластове тече реката. Но от блоковете на терасите личеше през какви породи минава течението.

— Тия каскади и тоя наклон на коритото на Парагуа — каза Мартин Ларсензвей — показват, че колкото отиваме по-нагоре, толкова по-мъчно ще стане слизането. Нямам намерение да си счупя главата. Достатъчни са двете жертви, които дадохме. Да вземем приблизителното разстояние по въздушна линия до вливането на Парагуа в Карони и да се спуснем направо на север. Знае се, че от вливането на Парагуа в Карони до реката Ориноко има 350 километра. Измерването е правено с влекачи по реката Карони от пристанището Палуа до вливането на реката Парагуа. По въздушна линия от делтата на Парагуа дотук няма повече от 7–8 километра.

— Погледнете на север — намеси се и Иван Горилата, — колко сме още високо и чак къде трябва да слезнем. Това вляво е джунглата Парагуа. Мистериозно петно сред другата растителност. Как ще я минем, не ми е приятно да мисля. Тежко ни, ако се заблудим в нея! Няма как да я заобиколим. На запад тая проклета джунгла се простира до реката Вентури, а за да преминем тая река, ни трябва голям влекач. Нещо невъзможно. Нашата задача е да проучим оттук по права линия до ляноса на Ориноко. Предлагам да начертаем полигона на тая точка и да се поизперем. В Парагуа няма алигатори. Виждам, встрани има чудесни места за къпане. В храстите покрай реката има дивеч и да си поотдъхнем. Утре рано тръгваме.

Целия ден измервахме разстоянието от точката, където бяхме, до вливането на реката Парагуа в реката Карони. Изчислихме на каква височина се намираме и на колко градуса сме от екватора. Припомняхме си какво сме срещали по пътя. В тоя последен етап на Дяволската планина имаше какво да се описва. Низината изчезваше далече. Пламтящата светлина очертаваше неясни контури, неозначени на никоя географска карта. Но ние не се отчайвахме и търсехме достъп до най-затънтените места и прониквахме до тях без оглед на опасностите и глада. Дотук, където бяхме стигнали, още никой не беше имал възможност да надникне от стръмния бряг на реката Парагуа и да види измамното вълшебство на планината. Ние заемахме толкова малко място в тая огромна планина и в низината, която лежеше пред нас.

Скалите се извисяваха на възбог с шеметна височина, достъпни само за орлите. Какво търсехме ние тук, в тоя непристъпен масив, още повече с камион?

Грамадни диагонали очертаваха оформлението на терасите след оттичането на терциерното море. Ние се намирахме на периферията в най-пустата местност, в която разложените от времето и разсипани пясъчници образуваха най-скучното и пусто място на Дяволската планина. Вдясно река Парагуа плискаше буйните си води в контраст с пустинния характер около скалите.

Убихме разни птици, изсушихме си прането и насядахме по блоковете да се любуваме на хаотичното в просторния хоризонт; безкраен зелен океан, от който приближаваше вятърът. Чудно сияние се излъчваше от снежните Анди.

Игор Незнакомов беше взел укалелето и смути самотата на смълчаните скали. Иван Горилата, натоварен да пече птиците, получи настроение и почна да пее. Ние не брояхме часовете. Времето минаваше и ни поглъщаше.

Миризмата на печените птици се оказа по-силна от съзерцанието на красотата. Приближихме се всички до огъня и набързо се нахранихме. От непознатите висини на планината се спускаше на вълни силно въздушно течение и ни засипваше с пясък.

Мъничка светла точка в тъмнината, прозорецът на камиона, гледаше към потъналата в мрак низина. Зад тоя малък прозорец, откъснати от останалия свят, ние довършвахме описанието на нашите проучвания, обзети от гордост, че първи ще изнесем пред цивилизацията географията и биологията на най-недостъпната част на Венецуелска Гвиана. Залепил носа си за стъклото, Иван Горилата съзерцаваше потайното намигане на звездите и питаше има ли други хора на тая земя, по-безумни от нас: да се лишим от благата на живота и да се заточим в Дяволската планина цяла година. В отговор Игор Незнакомов му изпя арията на Ленски от операта „Евгений Онегин“. За по-голяма тържественост Мартин Ларсензвей угаси петромакса. Дълго в тъмнината укалелето продължи да скимти.

Колко труд, усилия и страдания бяха още нужни, докато завършим тая опасна задача! И какво всъщност щеше да компенсира нашия труд? Със сигурност не богатството, скрито в кожените чанти. Единствената ни награда си оставаше чувството, че вършим голяма работа, въпреки че понякога ентусиазмът се редуваше с озлобление. Иван Горилата ругаеше, че не може да заспи от преяждане. Игор Незнакомов погълна доста портвайн, изсумтя и заспа. В нашата цитадела настъпи покой. Чуваше се само отмереното дишане на Мартин Ларсензвей.

Огромна пелена от бяла мъгла пълзеше от низината. Трябваше да се простим с нашия лагер и да опишем един кръг с камиона, за да слезем. Направо слизането беше рисковано. Стръмнината се увеличаваше, а широчината на терасите намаляваше. Вързахме вериги на задните колелета на камиона, сменихме водата в радиатора, напълнихме резервните варели и тръгнахме точно на запад. На петстотин метра обърнахме на изток и така на всеки половин километър изменяхме посоката на движението, за да не се преобърнем.

Лешояди се въртяха над нас и ни следваха. Камиона караха Иван Горилата и Игор Незнакомов. Змиите бягаха, щом чуеха бръмченето на мотора. Осите се блъскаха в стъклата на прозорците. Бяхме още много високо над мъглата. Рядката растителност ни позволяваше да караме свободно. На волана се сменяхме често, защото ръцете изтръпваха от постоянното сменяване на скоростите. Безкрайното еднообразие от скали, изсъхнали храсти и папрат уморяваше очите. Към пладне стигнахме до по-големи дървета, гъсти храсти и стана трудно да заобикаляме около вековните дървета. От тях на ресни се спускаха паразити, увиваха се около камиона и се заплитаха във варелите на покрива. Трябваше често да слизаме, за да се освобождаваме от тия препятствия. Появи се първата влага под окапалите листа. Камионът буксираше и залиташе. Слънчевите лъчи не можеха да пробият през сплетените клони. Движехме се право на север. Упорито насилвахме мощния мотор да движи тежкия камион. Това ни измъчваше — чувствувахме, че се движим като в сгъстен въздух, не можехме да напредваме и сто метра в час. На всеки пет-шест метра се явяваха канавки, пълни с шума и вода. Най-после излязохме на малко по-равно място и трябваше да спрем за нощуване. Часът минаваше пет.

Синкавата мъгла на здрача се люлееше между дърветата. По земята се движеше грамаден дъждовник с лъскави жълти и черни петна. Дълъг над шестдесет сантиметра, дъждовникът повдигаше пъргаво краката си и влачеше корема си напред.

— Ето го, също като на снимката — извика Игор Незнакомов. — Това е гилата или отровният гущер.

— Щом е отровен, веднага да го убием — викна Иван Горилата.

— Не — каза Мартин Ларсензвей, — най-напред да го разгледаме и после ще го съсечем с мачетите. Пригответе се!

Чудовището напредваше към нас и съскаше. Наблюдавахме го от камиона, като го осветихме с фаровете. Светлината не го смути. Копие от нашия малък дъждовник — същата глава и опашка. Очите, ококорени, се взираха в камиона.

— Хайде да го сгазим — предложи Мартин и запали мотора.

Щом чу гърмежа на ауспуха, гилата почна да бяга между дърветата.

— Който му държи, да го гони — каза Игор Незнакомов. — Тая нощ не излизам навън. Няма на кого да оставя в наследство чантата с диамантите.

— Я му изсвири и изпей някой руски романс, дано се върне — запревива се от смях Иван Горилата.

Възползувани от чудесното настроение, всеки по свой маниер описа гилата в дневника си.

— Ако беше по-малък, можеше да го хванем и да го спиртосаме в някой варел с бензин. Както е голям, няма да влезе през малката дупка — почна да го усуква Игор Незнакомов. — Това е прекрасен екземпляр за някой природоизпитателен институт.

— Опасно удоволствие — каза Иван Горилата. — Да го потърсим утре, щом си толкова мераклия, Игор. Ще го нарежем на парчета, за да влезе във варела, па те после нека си го зашият.

— Не се подигравай, сериозно да я потърсим утре гилата. Може да си има бебета. Ще хванем едно и право във варела — настояваше Игор Незнакомов.

— Ами ако те ухапе на бебетата майка им, не отговарям — изцъка новоизпеченият майстор на укалелето.

— Говорите това, дето няма да го бъде. Хайде да вечеряме.

В беззвездната нощ се появи тънкият бумеранг на новата луна, Едното й острие засягаше клоните на голямото дърво, под което беше камионът. Бледото й сияние на снопчета слизаше между дърветата. Зад осветеното поле силуетите на гигантските дървета се очертаваха грозно и зловещо. Наоколо нищо не се помръдваше. Разстоянието до тия гигантски дървета изглеждаше безкрайно дълго. Там царуваше дълбок мрак, В тъмнината някъде близо до нас долових непознат досега звук.

Но къде беше неговият причинител? Не можеше да бъде вътре. Звукът се местеше. Остри съскания се чуваха от всички страни. Издебнах момента, когато съскането се чу от моята страна. Надигнах се и погледнах през стъклото на прозореца.

Гилатамонстър с отворена уста съскаше срещу задната гума. Поставих заглушителя на пистолета си и го изпразних през отворения прозорец в чудовището, което можеше да прояде гумата. Наскачаха и другите.

— Какво има? — попита Мартин Ларсензвей.

— Убих гилата на Игор Незнакомов — казах. — Искаше да прояде задната гума на камиона.

Запалихме петромакса и излязохме вън.

Животното така беше впило от злоба зъбите си в каучука, че стана нужда да вземем една щанга, за да освободим гумата от зъбите му.

Сега си обяснихме кой е проял онази нощ, горе на реката Парагуа, пак задната гума. Било е същото чудовище. Не сме го видели, защото се е заровило в пясъка. Утре ще потърсим скривалището на тая гила. Наблизо има пясък. Тя се крие в него.

— Игор, имал си късмет. Но къде да я скрием? Нощес може да я изядат другите хищници.

Увихме гилата в един брезент и я внесохме в камиона между леглата.

Мрачната гора не позволяваше на изгрева да ни освети. Линията на светлината блестеше там, където мислехме, че е поляна, и бавно, крачка по крачка се приближаваше към нас.

Гилата беше просната на пода на камиона, а Игор Незнакомов, застанал до газовата готварска печка, приготовляваше закуската и влюбено поглеждаше животното. После се усети, взе щангата и като отвори устата й, показа ни на долната челюст отровните й зъби.

— Игор — ухили се Иван Горилата, — да я нарежем на парчета, иначе как ще влезе във варела?

— Кой ти е говорил за нарязване. Исках само да видя как изглежда — оправда се Игор Незнакомов. — Ако някой има нужда от подобен екземпляр за сбирката си, да заповяда. Може да му посочим мястото, да дойде и да си хване една гила.

Поляната се оказа пусто пясъчно пространство с бодливи кактуси и мършава остра трева. На север, докъдето можеше да се вижда, се простираха могили от пръст, пясък, кактуси и ясното небе. Слънчевият пек бе толкова силен, че върховете на кактусите бяха изгорели. Нагретият пясък вдигна веднага прах, щом навлязохме в него. Внушителен пустош, какъвто може да съществува само в място, изолирано, изоставено на произвола на дъждовете, вятъра и силното слънце. Само в такова място гилата можеше да се чувствува щастлива.

На една могила оставихме убитата гила и веднага продължихме да караме през дюните. Зад група цъфнали оранжево кактуси спеше най-ленивата змия, същевременно и най-отровната. От много месеци за пръв път срещнахме кротал — гърмящата змия. Това е единствената змия, която ако загуби в борбата отровния си зъб, веднага го заменя с нов на същото място. Прекарахме камиона върху нея и смазахме прекрасните оранжеви цветове на кактуса.

Значи в тая пустиня ще си имаме работа с гърмящи змии, отровни гили, гладни чакали и хиени. Нямаше време за губене. Трябваше да побързаме и излезем вън от тоя пясък. Тук нямаше и вода за пиене. Разменихме си местата на волана и поехме напред, като мачкахме каквото ни попаднеше насреща.

Приказен ужас! Свили се на топка между една група храсти, няколко десетки змии празнуваха сватбения си пир. Храстите позволяваха на змиите да заемат удобно необходимото място при изпълнението на биологическото си задължение. Веднъж в годината тия змии се събираха тук да празнуват безгласно и смирено празника на живота. Те не изпитваха полов глад. Бяха само длъжни да изпълняват в определеното време тая вълшебна церемония и никога не закъсняват. Когато им наближи времето да изживеят трескавото напрежение, възбудата на половата им жлеза ги повежда към определеното място на любовния фестивал.

Първи тръгват женските и по пътечката, където са минали, те оставят капки от своя полов еликсир, по който се отправят мъжките.

Минават много часове на взаимно търсене между големия избор на змии; мъжките се лутат, замаени от еликсира, докато се срещнат с предопределената си другарка. Обхваща ги смелост и слепота, докато стигнат храстите. Женската бяга и търси скрито място, мъжкият я следва, докато и двете се увият с опашките си. Числеността на змиите надминаваше възможностите на нашите ръце. Разярени от това, че им попречихме, десетки змии се хвърлиха върху камиона.

Мартин Ларсензвей се промъкна през прозорчето на лабораторията и седна на волана. Топлината на мотора не им беше позволила да се уплетат около него. Мартин натисна педала на електромотора и машината забръмча. Целият камион се затресе. Моторът работеше с пълна мощност. От сътресението всички змии изпадаха от камиона, другите се разбягаха. Така завърши и тоя ужас: със смъртта на десетина отровни змии.

В здравите ръце на Мартин Ларсензвей кормилото се подчиняваше, камионът прегази храстите и спря на един километър от змийския парламент. Реката Карони се чуваше, че тече на североизток. Дочухме течението на Карони, но самата река не се виждаше от храстите. По наклонения бряг растяха широколистни палми и тънки мангови дървета. Тук започваше джунглата Парагуа. На запад се разстилаше пясъкът с кактусите и безводието. Пред нас, интересна и многообразна със своята типичност, започваше вълнообразна повърхност, върху която природата в продължение на хилядолетия бе събрала всички дървета и храсти, които никъде другаде не биха вирели така буйно и волно, както тук.

Склонността на тая растителност да се развива само в тиня и застояла вода и да се преплита в непробиваема еластична стена от клони ни принуди да потърсим място, където да вмъкнем нашия камион.

Засилването на вятъра ни застави да спрем в един заслон и да дочакаме бързото спускане на нощта. Намирахме се на около 400 километра права линия северно от екватора. Късно цъфналите кактуси не даваха настроение. Прекарахме камиона до едно платаново дърво и там, между увисналите лиани, се настанихме за нощуване. На двеста метра започваха вълнообразните снишавания на джунглата Парагуа.

Участъкът пред нея представляваше границата между пустоша с кактусите и издутите ребра на разрушена на повърхността антиклинала, оста на която имаше посока северозапад-югоизток, почти паралелно на Сиера де Ророима, или както досега я описвахме като Дяволската планина. Гънките на пясъка от пустоша опираха до тия ребра и образуваха малки възвишения. Около платановото дърво, което беше малко наклонено към джунглата, почвата като остров се издигаше над пясъка и се сливаше с червената варовита тиня на джунглата Парагуа. Неправилни фигури от подобни острови от твърда почва имаше по цялото протежение на запад. Точно между тия острови от здрава почва бликаше вода, която се стичаше към джунглата. Понеже нищо не знаехме за странностите на тая джунгла и къде са нейните естествени проходи, решихме да ги проучим на другия ден.

Цели осемнадесет дни, пълни с неизвестности, се борихме с непристъпната джунгла Парагуа. Недоспали, изподраскани, гладни и жадуващи, имахме само едно желание: да се измъкнем от вековния сън на джунглата. Изсичахме нейната растителност, за да правим място за всяка крачка. Клоните и увисналите лиани разкървавиха ръцете и лицата ни. За да освободим камиона от калта, трябваше да поставяме дебелите талпи и с въжения крик да изваждаме колелетата от затъването.

Туктаме милувките на слънцето ни ободряваха, но не ни помагаха да се ориентираме къде се намираме. Мистериозното сплитане на тропическата джунгла на десетки километри ни правеше пленници, а страхът от нападението на ягуарите и змиите ни караше да се гърчим с изцъклени от ужас очи.

Понякога излизахме на открито, където можеше да се диша свободно, да се вижда как трепти въздухът от горещината. Тогава надвивахме отчаянието и търсехме да задоволим глада и жаждата. Настъпваше между нас тишина, която поглъщаше току-що изживените мъки и превръщаше в далечен спомен многодневните сражения с отвратителните лиани и кал на джунглата Парагуа. Невъзмутими, тия лиани изхабяваха мачетите ни. Често полумъртви се скриваме в камиона и се чувствувахме загубени. Всичко около нас беше неумолимо и неуловимо. Мизерната светлина, която се промъкваше, засилваше тревогата на размътения от отчаянието ни мозък.

Когато излязохме пак на открито, на няколко километра пред нас се разгръщаше слабо наклонена плоскост, осеяна с кални блокове, около които се изтичаше водата на джунглата.

Чистият въздух ни галеше. Възсинкавите отражения на скалите се уголемяваха колкото повече слънцето се скриваше зад Андите.

Умирахме за сън. Очите ни поглъщаха мрака и се затваряха от преумората.

Клепачите ни станаха оловено тежки. Заключихме камиона и се отдадохме на неудържимото блаженство на спящата радост.

Безкрайна ивица светлина се стелеше на изток, увеличаваше своя блясък и без никакъв шум настъпваше и се преливаше в изпъкналостите на равнината, съставени от грозни разхвърляни камънаци. На един от тях се появи една игуана, изплези тънкия си червен език и улови някаква буболечка.

Сплесканата й глава се издигна и вкара плячката в устата, за да я преглътне. Игуаната спусна клепачите си и после се хлъзна под камъка.

Съдбата ни изпращаше сама сутрешната закуска. Спуснахме се и уловихме игуаната, която има бяло пилешко месо.

Вятърът откъсна от джунглата тънки спирали от паяжина и ги зареди на камиона. Малки почти микроскопични паячета плъзнаха и се скриха в пролуките на прозореца. Добре че ги виждахме. Скрити в дупките, тия паяци можеха да си свият гнезда и после нощем да ни изсмукват кръвта. Замазахме дупките с кал, която засъхна и не им позволи да нахлуят във вътрешността на камиона.

Ранната утрин, въпреки че беше ясна, не ни предвещаваше наслаждения. На запад над Андите се влачеха сиви мъгли, спущаха се към низините и закриваха прелестите на незадоволената от сушата тропическа природа. Беше много измършавяла и загубила своята привлекателност. Времето отиваше към разваляне. Без да губим много време, качихме се на камиона и потеглихме, провирайки се между забитите в земята камъни. От един гьол се измъкна млада боаудушвач и уплашена ни пресече пътя. Камионът подскачаше на амортизаторите си и газеше всичко, което се опиташе да мине пред нас.

На волана беше Иван Горилата. Той си тананикаше, нарочно криволичеше и щом сгазеше нещо, подаваше се навън да види жертвата си. До него седеше Игор Незнакомов и уж го насочваше къде да кара, а вкараха камиона в някакъв гьол.

— Къде зяпате? — извика Мартин Ларсензвей. — Да те сте тръгнали на лов за питони?

— Знаменито! — почна да се тресе от смях Игор Незнакомов, седна зад волана и се опита да изкара камиона от дълбокия гьол със заден ход, но затъна повече.

Поставихме напреки талпите и така стъпихме на здрава почва. Срещнахме действително един питон, прогонен от глада. Игор Незнакомов натисна педала и отвори ауспуха. Уплашеният питон се скъса да бяга. Гьолищата се свършиха. Навлязохме в междинна пампа с много висока трева, освежавана от стичащата се вода. Зад нея започваше просторен тропически лес с рядка растителност, проходима с камион.

Почвата беше песъчлива и дренираше дълбоко всичката влага. Спряхме да пренощуваме. Чуваше се ясно крясъкът на диви патици — значи наблизо имаше блато.

Звездното небе покриваше като корона тоя лес. От него долитаха загадъчни хъркания, жабешки крякания и предсмъртната жалба на някакво животно.

В полукръг ни опасваше високата трева и шубраците на лампата. Тропическият лес започваше с преход от ниска растителност, която постепенно преминаваше в рядка гора от високи и дебели кедрови и текови дървета, на места разделени от столетни секвои, извисили се на възбог.

Тия секвои запрещаваха на другите дървета да им съперничат. Тяхната дебелина надминаваше с няколко пъти дебелината на останалите дървета. Присъствието на секвоите, които имат огромни коренища, обясняваше разредеността на гората. Във вечното си желание да си осигури място теквоята изтикваше и унищожаваше всякаква друга растителност около себе си. Високо от една секвоя, доминираща над другите, се чуха радостните трели на малка птица, която възторжено приветствуваше изгрева на слънцето. На върха на секвоята тя чувствуваше пълнотата на природата, своята сигурност и удоволствието, че носи в малкото си телце толкова мелодичен звук. Малката изкусителка се клатеше, придружаваше песента си с безопасни подскачания от клон на клон и с това се получаваше танцуващ резонанс, който се промъкваше между листата на гората. Из високата трева се появиха ранобудните сърни и антилопи и почнаха да пасат. Те подтичваха и се гонеха. Пампата и гората се оживиха от нови обитатели. Спря ужасното стъргане и пищене на нощните безтелесни, невидими организми. Сега в равномерни интервали се виждаше как се движат опашките на дивите коне и биволи.

Непоправимите оптимисти — Иван Горилата и Игор Незнакомов — довлякоха една убита джебна сърна и ни сервираха за закуска крехки парченца от печено месо. До гората, между дървовидната папрат, растяха сочни ананаси. Те бяха почти презрели, но успешно ни заместиха водата.

Тежките текови дървета, които, никога не гниеха, бяха непоклатими и ни караха да събаряме другите по-ниски, полугнили дървета, за да се промъкнем между исполинските секвои. Ние ставахме толкова по-упорити, колкото гората ставаше по-гъста и ни създаваше повече трудности. На места непобедимата гора затягаше камиона между дърветата и не можехме да мръднем, докато не свалим някое дърво. Това ни струваше дълги часове напрежение. Ехото от ударите на секирите събуждаше ленивата монотонност на гората, в която единствен нашият камион нарушаваше с тракането на мотора си вековния й покой. Дневната светлина едва проникваше между листнатите клони и образуваше странни фигури. До нас достигаше през полумрака цяла гама от смесени звукове. Те приличаха на смях и отчаян вик. Понякога, когато моторът спираше, започваше чудна мелодия на птича песен, каквато никога не бяхме слушали. Пееше не една малка птичка, а хор от гласове, каквито може да запази само една девствена вековна гора. Очарованието на тая мелодия обаче спря, щом запалихме мотора. Камионът скъса грамадната паяжина и продължи да грухти между дебелите дървета. Ние не очаквахме вече да се повтори концертът на неизвестните инструменталисти.

Появиха се маймуни и червени папагали — тукани. С неописуема бързина и смелост те се гонеха по дърветата. Скачаха върху камиона и със заплашителни викове ни следваха. Във въздуха бръмчаха разни насекоми, светещи пеперуди и ята от птици, които нападаха дърветата да търсят скрити паразити за храна.

Изкарахме камиона на открито място и се настанихме за нощуване. Червената, изсъхнала от сушата земя беше дълбоко напукана.

Иван Горилата и Мартин Ларсензвей отидоха на лов.

Игор Незнакомов, седнал на задното стъпало на камиона, чупеше клони и ги хвърляше в огъня. Очите му се взираха в мрачната сянка на гората, откъдето уловените от хищници жертви в лудешкото си въртене да се освободят издаваха, преди да се простят с живота, подлуддяващи стонове на предсмъртна агония. Сенките на пламъка се очертаваха върху фона на гората и между тях се появиха Иван Горилата и Мартин Ларсензвей, натоварени с дивеч. До късно през нощта се наслаждавахме на печените диви пуйки и сочните диви портокали. На сутринта забелязахме, че камионът беше много издраскан. Нуждаеше се от проверка на мотора и гумите. Нещо не беше в ред със скоростната кутия и диференциала. Две гривни на предните ресори играеха напред-назад.

Иван Горилата и Игор Незнакомов се спуснаха да разузнаят на какво сме попаднали, да видят няма ли наблизо река или блато. Невъзможно беше да продължим при това положение. Рискувахме да счупим някоя важна част на камиона.

С Мартин Ларсензвей се качихме на покрива на камиона да разгледаме с далекогледа околността и ако е възможно, да открием нещо, което да задоволи жаждата ни или поне да ни помогне да преодолеем техническите трудности около разклопания камион със спаднали гуми. Почти не бяхме го преглеждали, откак го получихме от вагона в Сиудат Боливар, значи преди повече от девет месеца в края на дъждовния сезон. Камионът се бе движил, макар и пригоден за голяма издръжливост, в изключително неравни и труднопроходими местности. Той беше издържал повече, отколкото му се полагаше. Други резервни гуми нямахме. Да рискуваме още десетки километри из тая неприветлива област, за да стигнем до реката Карони, значеше да причиним някоя непоправима повреда на мотора.

Вляво висок хълм закриваше хоризонта и от него се отделяше рекичка, която отиваше право на север. Иван Горилата и Игор Незнакомов бяха заминали на изток, между храстите, с надежда да намерят някое блато.

Освен тоя хълм, оросяван от малката рекичка, цялата околност беше покрита от трагичното мълчание на един непоносим пустош.

Туктаме се извиваше вихрушка, която отнасяше сухата червена пепел някъде на север. Чу се клопането на гърмяща змия и миг след това се явиха нашите оптимисти, навили на прът убития кротал.

Показахме им хълма, качихме всичко в камиона и го закарахме до рекичката.

Водата извираше под хълма, образуваше малко езеро, на което не се виждаше дъното. Изхвърленият пясък като пръстен заобикаляше чистата прозрачна вода, през която зееше дълбока дупка в невидима глъбина. Бездна от клокочеща вода и мрак. Една гола, без щит костенурка плаваше, оградена от сребристо светещи риби. Това ни подсети да се снабдим с храна, преди да разглобим камиона. След половин час костенурката се печеше на разпалената жар.

Почнахме разглобяването и преди да се стъмни, всички части бяха измити с нафта и поставени обратно на мястото им, смазани и притегнати. Работата ни беше така много ангажирала, че не усетихме как се изтегли дългият ден. Враждебността на пустоша ни обгръщаше в своята безкрайна далнина. В малките паузи, докато приготвяха обеда, Игор Незнакомов и Иван Горилата намираха време да ни разказват за своите проекти, как ще се устроят след продажбата на диамантите си. В такива моменти на опиянение те забравяха, че бъдещето е пълно с несигурност.

Камионът беше напълно сглобен — готов да ни прекара през всички трапища, локви, кал и препятствия. Нощта ни свари с цяла камара печена риба, със запален огън и с прекрасно настроение.

Далече в мрака се затваряше вратата на залеза. Черни облаци се движеха от Сиера Невада към снежните Анди. Те пътуваха на запад и сякаш даваха път на изгрева на луната. Прибрахме се в камиона и запалихме петромакса. Скоро се обади ягуарът. Тоя път той беше уловил, кой знае защо, една хиена и тя пищеше да привлече чакалите. На нейния плач се отзоваха не само те, но и една пума, която се нахвърли на ягуара и освободи хиената. Нейните остри зъби на зла дива котка разкъсваха кожуха на ягуара, който нямаше никакъв шанс за спасение.

Денят ни посрещна неприветливо. Нахвърляхме набързо всичко в камиона и потеглихме отново. Двамата оптимисти се мъчеха да намерят мястото, където нощес пумата разкъса ягуара. Те караха предпазливо и все се оглеждаха встрани и спореха.

Камионът подскачаше из канавките, изкачваше се между възвишенията, спускаше се и най-после спря пред мястото, където малката рекичка завиваше на изток и ни преграждаше пътя. Храстите изглеждаха като ограбени, без цветове. Вятърът беше обрулил листата им. Постепенно възвишенията изчезнаха, откриваше се равнината на прерията. Голямо дърво, без клони и листа, самотно стърчеше и хвърляше сянка. Това безформено дърво ни озадачи. По-далече на север светеше водата на друга река.

— Това не е никакво дърво — обади се Мартин Ларсензвей, който го разглеждаше с бинокъла. — Спрете, трябва да се отдалечим, докато имаме време. Това е голямо термитско гнездо. Не е приятно да се води война с тях.

Излишно бе да спорим. Ужасих се, щом видях това гнездо. Ако ни надушеха термитите, мъчно щяхме да им убегнем. Страхувах се, че може вече да са на път към нас.

— Иване, стани аз да карам — заповяда Мартин, — а вие се дръжте здраво и наблюдавайте от коя страна ще се появят първите термити. Ще спра чак когато бъда сигурен, че няма да ни стигнат.

Мартин Ларсензвей седна зад волана, а ние се изреждахме с бинокъла да разглеждаме какво става около термитското гнездо. Тревогата беше дадена. Цяла армия войници термити се движеха към реката, по десния бряг на която Мартин Ларсензвей караше с голяма бързина. Широчината на тая рекичка на места не надминаваше от 7 до 10 метра. Термитите тичаха и търсеха дърво, от което да откъснат листа и направят мост, за да минат на нашия бряг. За щастие дървета наоколо нямаше освен ниските храсти.

— Иване, колко варели бензин и нафта имаме? — попита внезапно Мартин Ларсензвей. — Ще спра за момент.

Той спря, после взе бинокъла и го насочи на другия бряг.

Термитите бяха спрели и се нанизваха във верига, отчаяни, че няма дърво да използуват листата му. Те се събираха, за да направят тунел, хитро построен в горния край на реката, който да пуснат по течението, докато се хванат на противоположния бряг — през него щяха да преминат, за да ни настигнат. Останалата армия термити щеше да ни гони по другия бряг, докато авангардът ни спре. Тогава всички ще се прехвърлят, както намерят за удобно, и ще ни довършат. Бяхме изминали не повече от триста-четиристотин метра по неравния бряг и термитите се появиха зад тила ни.

— Скоро свалете един варел с нафта, да им преградим пътя!

Разляхме нафтата и с малко бензин я запалихме. Дължината, на която можахме да разсипем варела, не надминаваше двеста метра. Пламъците лумнаха, но едвам се бяхме отдалечили, и термитите преминаха през огъня, А ние мислехме, че сме свършили голяма работа. Термитите вече ни гонеха, но нито един от тях не успя да се качи на камиона. Мартин Ларсензвей сви към реката и прекара колата на другия бряг, засили хода и след един час бясно каране стигнахме следната река.

До нея спря и настъпващата армия термити. Появиха се черните мравки от наказателната команда и започнаха да обикалят по брега. Те като еничари се разтичаха, след малко се смесиха с термитите и изчезнаха. Надушили бяха, че в тая рекичка има опасните червени рибки и не посмяха да рискуват.

Водата в радиатора беше завряла. Никъде не се виждаше следа от път. За да избегнем някоя изненада от страна на термитите и за да имаме редовно вода за мотора, свихме по левия бряг на реката с надежда да стигнем на сигурно място за нощуване. Прекалено уморени и гладни, ние все пак се радвахме, че сме спасени от най-жестоката и бавна смърт: да бъдем унищожени от термитите.

Легендата за тия интелигентни сиви, големи като хлебарки животинки е по-слаба от действителността. Вирнатите стотици хиляди челюсти и милионите малки крачка разкъсват, и изяждат всяка плът без остатък, освен твърдите оглозгани кокали.

Шумът, който произвеждат термитите, когато нападат, е подлудяващ. Той прилича на звука „шът, шът“, произвеждан, когато се къса по дължината хасе или американ. Това щъкане е достатъчно да уплаши и ягуара, да не говорим за човек вече с изтощени нерви. Няма средство, освен бягството, за спасение от термитите. Въпреки че все още бягахме, опасността от нападение съществуваше, защото царицата и войниците имаха крила.

Полюсите на компаса сочеха на север необятна прерия, която завършваше с някаква висока растителност. На запад същата растителност се сливаше с горите около реките Вентури, Гуавиар, Мета и Апуре и техните многобройни притоци. На изток пясъчният нанос, покрит с бодливи кактуси, вълнообразно очертаваше на много километри пуста местност, изгаряна от слънцето. Зад гърба ни останаха двете рекички и термитското гнездо.

Очертанията на тая неприветлива местност слизаха все по-ниско, колкото напредвахме по на изток. Пясъкът ставаше кален и влажен. Свършиха и кактусите. За да не загазим с тежкия камион в някое пресъхнало блато, свихме на север и се насочихме пак към кактусите. Те виреят само в безводни места. Трябваше да стигнем до чепатите кактуси, чиито изправени клони се виждаха далече — те съдържат прясна и много приятна вода за пиене.

Наклонът на местността свърши там, където бяха чепатите кактуси. Водата, която намерихме в отсечените клони, изтичаше на капки през вътрешните канали на кактусовата мека, приличаща на сюнгер тъкан. Подложихме устата си и течността се полепи по засъхналите ни устни. Влагата се стичаше по езика, утоляваше жаждата и ни разнежваше. Всеки от нас се беше подложил под един кактус, смучеше и с извърнати очи наблюдаваше как се превръща в блаженство изнуреното лице на другия. Високомерно обхванал с две ръце своя кактус, Иван Горилата се усмихваше, като че ли свири на саксофон. Прах покриваше лицето му, потта се стичаше и за да се освободи от нея, той несъзнателно я размаза — червената маска с две усмихнати очи ни развесели. Когато му подадохме огледалото да се види, Иван Горилата взе позата на американски естраден певец и се напъна да изпее арията на Палячи. Страданията от дългото жадуване бяха изтънили гърлените му струни и отнели мелодичността на гласа му. Разбрахме само, че спомена Палячи. Опита се да повтори същата ария Игор Незнакомов, но и той не можа. Студената вода на кактуса беше схванала гърлата им. Напразни бяха опитите да си възвърнем гласа. Всички страдахме от простудяване на гърлата. Трябваше да се подчиним на изтощението и умората. С понижено настроение промихме устата си с амониев хлорид и така избягнахме усложненията. Подобно нещастие ни се случваше за първи път. И други път сме пили студена вода по-уморени, без да е имало някакви последствия. Нещо имаше в кактусовата вода, изсмукано с влажния разтвор от земята, което беше атакувало гърлата ни.

Както и да е, нощта настъпи. Легнахме си гладни, защото нямаше вече какво да ядем, и се събудихме здрави. Игор Незнакомов пееше „Евгений Онегин“, Гърлото му бе оправено.

Под нас се спускаше същата песъчлива стръмнина и допираше до някакъв лес, от който изскачаха една след друга птици с лъскава синя перушина. Те се издигаха много високо и падаха като камъни със свити криле. Това ставаше само когато следващата птица настигаше първата. Интересно беше затварянето на крилата и спускането в почти една и съща посока. Какво значеше това? Над леса изпаренията като бяла мъгла се издигаха едновременно с малките птици. Тяхната игра продължаваше непрекъснато и се придружаваше при излитането с пеене, което секваше при падането. Дърветата на тоя чуден лес бяха преплетени от дебели лиани и други паразити, по които пъплеха много безкрили насекоми. Това ни обясни защо излитаха птиците и падаха като камъни право надолу. Безкрилите насекоми бяха излезли от леговищата си и птиците ги нападаха за храна. Използувахме случая и нападнахме птиците — да ни служат на нас за храна.

Опечените птици бяха крехки и имаха великолепен вкус. Запалените лиани изпущаха ароматичен пушек и ако не бяха пясъчните бълхи, които ни нападнаха, нашето пиршество би прелъстило всеки гастроном. Най-важното е, че след апетитните птици, водата от кактусите ни се стори същински еликсир. Опасностите, гладът и жаждата престанаха да ни смущават. Удоволствието на пълния стомах възвърна вярата ни. Нередовното хранене в продължение на девет месеца притъпяваше вкуса ни, защото не подбирахме какво ще поднесем на гладния стомах за храна. Налагаше се да понасяме всичко.

Въпреки че пред нас започваше отново непознат лес, той не ни изглеждаше по-недостъпен от зеления ад. Той ни застрашаваше засега само с преплетеността на дебелите лиани, с огънатите дървета от тежестта на разните паразити. Нашият камион стърчеше неподвижно сред тая растителност като окован. Лепкавият сок от лианите покри остриетата на мачетите и ги притъпи. От всяка направена от мачетите рязка върху дебелите лиани изтичаше бял сок, който се втвърдяваше като каучук. Каросерията на камиона се беше покрила с тоя сок на лианите и при всяко допиране до нея се залепвахме като мухи. Вече не знаехме на коя страна да се обърнем, за да не се залепим. Едва докоснали се до камиона или до лианите, ние просто се закачахме и оставахме там. Парчетата от висящите по телата ни дрипи се откъсваха, за да се освободим от лапите на каучуковата лиана.

След неколкочасова борба най-после се отскубнахме и се качихме с пълен газ и заден ход обратно на пясъчния бряг. Немислимо беше да се опитваме откъдето и да било да преминем дяволския лес.

— На подобна напаст попаднах преди няколко години в Бразилска Гвиана — каза Мартин Ларсензвей, — само че тогава бяхме много хора на мулета. Така се заплетохме в подобни каучукови лиани, че дори след като се освободихме от гората, два дни чистихме с ножица нещастните мулета. Тук тия лиани и насекоми ми направиха впечатление на нещо вече познато, но не ми дойде наум, че това са те, проклетите лиани на девствения каучуков лес. Тоя сок е каучукоподобен, но не може да се използува — разтопява се при ниска температура и е много леплив, като смола. Ако слънцето беше залязло, щяхме да останем в плен до утре. Чудесно се наредихме. Няма как, ще се нощува и тая нощ тук, до кактусите, и утре ще ударим на изток. Дано открием река Карони.

Иван Горилата и Игор Незнакомов, наведени над леглата си, се смееха с пълен глас. Ние с Мартин Ларсензвей изхвърляхме кълба дим от лулите си, обединени от неизмеримата мъка на носталгията, изострена от разказите на Иван Горилата. Какво му беше; хрумнало да разказва на английски за скритата река в Троянско, за пещерите около река Осъм и за гуляите, на Стратеша в Ловеч. Непроходимият лес почти ни затваряше в кръг и се сливаше на изток с някакви горски великани, които скриваха зад себе си всичко. Опасението засега оставаше само в грапавата прерия и малките птици за храна.

Палещото слънце беше размекнало каучуковия сок по камиона и ние на всяка минута се залепвахме в него. Обстановката в песъчливата прерия не се променяше. Ендеците и канавките зачестиха колкото отивахме по на изток. Появи се кал и вода. Към 4 часа следобед стигнахме до буренясала местност, блатна, с мангови дървета, които водеха на север. Там някъде свършваше и лепкавата кал.

Покрив от големи листа на апеапе криеше мангови дървета, натежали от плодове. Вече нямаше кал и вода. По сухата земя се търкаляха черупки от манговите плодове. По-навътре се виждаха увисналите гроздове на диви банани. Навлязохме в тоя спасителен лес и се настанихме между група мангови дървета. Отгоре ни покриваха листата на апеапе, които се спущаха като гирлянди от високите 15–20-метрови палми. До тях се извисяваха право нагоре някакви дървета, каквито не бяхме срещали — с прави дебели стъбла, около които като въжета се преплитаха млади стъбла, излизащи от същия корен. От тия гиганти също се спущаха гирляндите на апеапе. Гроздовете диви банани и манговите плодове задоволиха донякъде глада ни. Зад увисналите листа на апеапе съществуваше друг свят, който ние не виждахме, но чувахме, че се обажда. До нас достигаше от него тъпо ехо. Разпилените черупки от манговите плодове и проядените диви банани не бяха използувани от хора. Тук наблизо се спотайваха обитатели, които редовно се снабдяваха с растителна храна.

Да запалим огън беше невъзможно, защото много сухи листа и клони покриваха земята и лесно можехме да предизвикаме пожар. Затова запалихме два петромакса — единия вътре в камиона, а с другия Иван Горилата и Мартин Ларсензвей решиха да уловят игуаното, което се обаждаше наблизо. Заслепено от силната светлина, игуаното се опита да скокне от клона на едно бананово дърво, където вечеряше, и падна на земята. Преди да се окопити и измени цвета си, за да се скрие, Иван Горилата стъпи на опашката му. Отдавна не бяхме употребявали газовата печка. След като смъкнахме кожата на имитатора гущер, изпържихме с мазнините, които имахме, месото му и седнахме да вечеряме.

Игор Незнакомов опакова немитите съдове, сервира ни обелени мангови плодове за десерт и след това се качи в леглото си с укалелето в ръце.

Игуаното беше първият обитател, който открихме, че е ял от бананите, но къде бяха ония, които са яли манговите, с твърда черупка плодове. Тях обичаха маймуните и слонът — тоя сакат, безобиден, с интересна глава горски обитател, който се пази да не падне на земята.

Един лъч светлина от петромакса през прозореца прорязваше мрака. Между листата на апеапе и една палма се очерта главата на ягуар, чиито очи светеха като разпалени въглени. Начинът, по който той се приближи до камиона, показваше, че има някакво намерение. Едва ли някога беше имал друг случай да види подобна неподвижна клетка в неговото царство да издава плачуща мелодия. Чух го, когато се качи на стъпалата и почна да души миризмата от пърженото игуано. Но за проклетия се обади гърлено една дървесна жаба, последвана от кикотенето на маймуните. Изненадан, ягуарът изрева и се хвърли настрана. Стреснат от тоя раздиращ мрака рев, Игор Незнакомов остави укалелето, скокна от кревата и гръмна през прозореца. Ягуарът избяга. Когато изнесохме и двата петромакса Да го дирим, забелязахме в една хралупа, удължил от страх острата си муцуна, че ни гледа с големите си очи един опус. С мъка го измъкнахме от дупката. Уловил се за ръба, той се дърпаше навътре. Когато излезе целият, оказа се, че е майка. На цицките му висяха осем малки, голи, големи колкото мишки бебета. Убихме го, защото се катери по дърветата и яде яйцата на птиците.

Когато загасихме петромаксите, полюбопитствувахме да видим как изглеждат гирляндите на апеапе.

В невидимото пространство на мрака се виждаха между листата на апеапе светещи бели цветчета, които не бяхме забелязали. Като малки звезди тия цветчета изпускаха от средата си сноп бледа, но доста силна светлина. Това ни накара да обърнем вниманието си и върху палмите. Открихме, че скриват горе, високо между листата си, малки кокосови плодове с много твърда черупка, под която се съхраняваше прекрасен крем ванилия.

Загубени в тая интересна растителност от апеапе, палми, мангови дървета и диви банани, ние не знаехме в коя посока Да се движим. Изгряващото слънце тук нямаше достъп. Само едно слабо разведряване на светлината Оказваше, че не е нощ. На сутринта потърсихме светещите бели цветчета и открихме, че са сгушени във всеки лист на паразитното растение апеапе — шест малки бели листенца ограждаха по едно снопче в кръг от жълти влакна, които изпускаха светлината нощем. Това установихме, като откъснахме няколко листа и ги проверихме на следната нощ в камиона.

За закуска нападнахме дивите банани. До едно от банановите дървета се търкаляше червен плод от палмата азахи. Погледнахме нагоре и забелязахме, че високите палмови дървета са азахи. На всяко дърво имаше по няколко червени ореха, които ни накараха да захълцаме от възторг.

— Но как да се качим по хлъзгавото стъбло? — попита Иван Горилата, на когото потекоха лигите.

— Тия палми са наши, ние разполагаме с тях, ако се разсърдят маймуните, да им са здрави гащите — каза Игор Незнакомов. — За нищо на света няма да се откажа от тоя сладолед. Почвам — и замахна с мачета да сече една палма азахи.

Изхабихме всички мачети, за да свалим само едно палмово дърво с десетина ореха. С взрив в корените свалихме още осем палми и се запасихме с около 90 ореха, чието съдържание от розов сладолед ни възвърна за много дни загубения вкус. Розовият крем, подобен на млечен сладолед, се разтопяваше в устата ни.

Събирането на орехите и свалянето на палмите ни отне целия ден. Привечер ни направи официално посещение един свиреп мравояд от рода на така наречените тамандуа, който нападна със силните си предни крака дупките, изровени от съборените ладии. Беззъбата му уста се завираше в дупките и изваждаше нещо, което не можеше да видим в тъмнината. На всеки случай мравоядът не се смути от камиона, в който нареждахме червените кокосови орехи. А и ние нямахме време да се занимаваме с него. Чувахме само как рови и хвърля пръстта. По-късно с помощта на петромакса го открихме, че дълбае в корена на една паднала палма. За да се позабавляваме, гръмнахме му само веднъж. Сигурно ранен, мравоядът излая и избяга.

Опасно беше повече да се разхождаме. Светеха само цветчетата на апеапе. Далече се чуваха непознати звукове, които несъмнено означаваха някоя опасност.

Почти всеки ден ни носеше по нещо ново, за което дотогава не можеше да се мисли.

Часът беше 6 сутринта. От листата на апеапе, опрели до стъклото на прозореца, се стичаха капки от утринната роса. Тия капки светеха, което означаваше, че слънцето е изгряло. Зелените гирлянди от големи листа образуваха свод около камиона. След великолепната закуска с червения крем на кокосовите орехи азахи опитахме се да изследваме откъде да минем по-лесно. Големите дървета и палмите, разделени на значително разстояние, позволяваха да караме камиона през дървовидната папрат и плетениците на апеапе. Силната машина от 150 конски сили влачеше след себе си цяла верига от гирлянди. На волана беше Мартин Ларсензвей, погълнат само от едно: как да разкъсва плетеницата на разточително израсналите на свобода апеапе, папрат и храсти. Опасност имаше само от едно: острите бодли на храстите да не пробият гумите. Цели пространства от тия храсти и дървовидна папрат лягаха под колелетата и се изправяха след нас, без да личи, че сме ги прегазили. От всички страни ни обгръщаше буйна тропическа растителност. Палми азахи, диви банани и всевъзможни други, нам неизвестни, оранжеви и червени плодове по храстите съблазнително ни се предлагаха. Часовете се изнизваха и полутъмнината от листата на апеапе стана по-плътна от появилите се платани с огромни клони, Исполинските дървета образуваха лабиринт, лишен от каквато и да било друга значителна растителност. В него вирееха само мъховете скорпионите и кафявите жаби, които не се нуждаеха от светлина. Стана студено като в зимник. Полъхваше влага от вътрешността на гората. Освен мрачните сенки на дебелите платани, нищо друго не можеше да се разпознае.

Прастара епоха беше събрала на едно място, което нямаше име, хиляди платани, издръжливи на постоянната влага, спускащи се отгоре през клоните. Кафявите жаби крякаха, от клоните висяха пепеляви паяжини.

Спряхме камиона между редицата платани, отворихме капаците да се проветри загретият мотор и излязохме навън с по един кокосов орех, дано открием поне какви са паяците, чиято мрежа се спускаше над камиона. Клоните на платаните пукаха, а никакво движение не се забелязваше. Невидима сила ги притискаше и те вибрираха.

Докъдето можеше да обхване окото, в тъмните коридори се простираха само платаните и паяжините, но никъде не се виждаше никакъв паяк или друго животинче, което да ни покаже какви обитатели живеят в тая непрогледна влага.

Насядали по стъпалата на камиона, с разчупени кокосови орехи в ръце, всеки от нас небрежно загребваше с лъжичката си прекрасния розов крем, мълчеше и се вглеждаше в мрака.

Никой не усети как се бе отпуснал точно над главите ни един космат черен паяк. Лигавото животинче полази с косматите си крака Мартин Ларсензвей. Без да се помръдне, той го хвана с дясната си ръка и го постави в празнината на кокосовия си орех. Осветен от петро-макса, когато влязохме в камиона, паякът се сви на кълбо. Взехме от лабораторията една малка стъкленица и в нея вкарахме нашия опасен враг, който се размърда и ни се показа целият. Ограден от стъклото, паякът се опита да излезе, но се хлъзна по гръб — дебелият му корем не му позволяваше да се изправи.

Нощта премина в свирене с укалелето и ослушване да чуем нещо от нощните обитатели на платановата гора.

Отначало паякът стържеше по стъклото, после, когато загасихме светлината, се умълча. На сутринта го намерихме умрял. На издутия му корем се виждаха няколко снесени през нощта яйца. Поставихме тялото на умрелия паяк заедно с яйцата в една стъклена кутия и след четири дни открихме, че яйцата са се излюпили. Ларвите лакомо се хранеха от дебелия корем на майка си.

Четири дни се лутахме из платановата гора, докато стигнахме до пампаса, който ни разделяше от ляноса на реката Ориноко.

Освободени най-после от влагата на джунглите и непроходимите гори, ние бяхме победили всички препятствия на Дяволската планина. Далече на север голямата река светеше като море.

Ляносът на река Ориноко се ограждаше по двата бряга от просторни пампаси, невидими блата и стенещи от ветровете върбалаци.

Крясък на птици, праскания на гърмящи змии, сподавени стонове на уловени от питоните антилопи, цвиленето на дивите коне, зловещото виене на чакали и хиени се разнасяше едновременно с отчаяния писък на маймуните в прегръдката на гладната пума. Листата на цветята в буйната трева образуваха безкрайни редици, които освежаваха пустотата на девствения пампас.

Тоя пампас ни беше известен. Неговата пленителност и сънна меланхолия в тая слънчева сутрин не ни заблудиха въпреки веселото пеене на хилядите птици, защото знаехме, че прасканията са на гърмящи змии, че наоколо има блата, покрити с красиви лилии, по които танцуваха златосини водни кончета, че в тия блата се крият удушвачите анаконди и опасните питони. Тоя просторен пампас с разцъфтели цветя беше по-страшен от зеления ад, защото там донякъде можеше да видиш в черната шума или по клоните на лианите опасността, а тук, във високата трева, нищо не се виждаше, докато не затънеш в тресавището или не настъпиш гърмящата змия. Тук никъде не се очертаваха следи от животни и ние не знаехме в коя посока няма блата, за да продължим нашето пътуване. Недоумявахме дали да караме на север към върбалака на ляноса, или на изток, за да стигнем до реката Карони. Крайбрежният върбалак скриваше скалистия бряг, недостъпен поради разливането на река Ориноко. Мъртвата наглед пампа ни парализираше с оцветената си и зелена нежност. Свежият въздух проникваше в дробовете ни, окуражаваше ни, но не ни сочеше пътя.

Пампасът разстилаше многоцветната си мантия до блатистия район на Ориноко. Оттам се спускаше низината на ляноса: непроходим гъсталак, който гъмжеше от каймани, алигатори и грамадни водни змии. Иван Горилата седна зад волана и каза:

— Умирам за печено месце! Ще спра, когато го открия. Пие ми се и студена вода.

Камионът се друсаше на изток покрай сянката на платановата гора. Благодарение на осторожното каране избегнахме на няколко пъти дълбоки затъвания. След пет часа изтощително каране неочаквано попаднахме на малка рекичка, която идваше откъм платановата гора и се губеше във високата трева на пампаса. Водата на рекичката беше бистра. Вкарахме камиона в нея да го измием. Проверихме дали няма в пясъка хищните рибки парани и сами се потопихме като даначета във водата. Всичката кал, полепила ни се по телата, отпадаше, отнасяна от благодатната вода. От нас се смъкна един неприятен товар. Студената вода течеше върху голата ни плът, ощастливяваше ни и възбуждаше глада ни.

Слаба, все по-слаба ставаше светлината, все по-силно се чуваха близките и далечните звукове. Очарованието на цветята в пампаса угасна. До рекичката галопираха с цвилене дивите коне, за да пият вода. Скоро се появиха антилопите и сърните. Издебнахме момента и се снабдихме с месо. Бунтуващото се желание на Иван Горилата се удовлетвори. С нашите двуцевни пушки ние бяхме истинските господари на пампаса.

Двамата оптимисти се заеха с приготовлението на антилопата, а ние с Мартин Ларсензвей донесохме дърва и накладохме огъня.

Първата ни работа на другата сутрин беше банята. Дълго се суетяхме около рекичката и нямахме сили да я напуснем. Много отдавна не бяхме срещали чиста и бистра вода. Въздухът беше изпълнен с животворни полъхвания, южното ноемврийско лято позлатяваше, но не изгаряше тревата и цветята на пампаса. Налягаше ни леност от умората. Не ни се мърдаше. Изтегнати с Мартин Ларсензвей в тревата до брега на рекичката, дочакахме, без да си говорим, настъпването на нощта. Голямата горещина на следващата сутрин победи дори сянката на платановата гора. Рекичката за последен път ни предложи водата си — да се изкъпем и снабдим с вода за пиене и за радиатора. Преливащият се океан от зелена трева ни погълна. Камионът потегли през пампаса без особени трудности. Ние изпитвахме истинска наслада от розовия крем на кокосовите орехи азахи. Но скоро изпитанията ни почнаха отново. На всеки десетина метра камионът затъваше. Трябваше да слизаме и да подлагаме талпите, за да изкараме предните колелета. След тях затъваха пък задните. Така си губехме времето с часове. Времето ни протичаше в борба с дупките, калта и отвращението — докога ще криволичим и затъваме. Случваше ни се на ден да не можем да изминем и два километра. Нищожно разстояние за разстилащия се на изток тревясал пампас.

Най-после огромният килим на пампаса се разшири едновременно на юг и на север. Чудновата растителност покриваше издигнатите и наклонени хълмове. С настъпването на нощта започнаха да се чуват неясни гласове на невидими същества. Глухи и сподавени, тия гласове приличаха по-скоро на лаене далече зад хълмовете. Наложи се да понесем тиранията на милиони черни мравки, които обсадиха камиона и дори нахълтаха вътре. Не остана нищо скрито от тия любознателни насекоми; те се настаниха навсякъде, където имаше възможност да проврат телцата си. Останаха незасегнати само здравите кокосови орехи. Тия малки хищници така хапеха, като че ли разкъсваха плътта ни. Разбира се, ухапаното място веднага се подуваше. От чесането се разкървавиха краката и ръцете ни. Нямаше начин да се справим о тия опасни и много гладни насекоми, закрепостили се в камиона. Адско мъчение представляваше присъствието на хилядите мравки, разположили се в леглото и съдовете с храната, във варела с водата за пиене. Те бягаха само от бензиновия резервоар, от нафтата и от светлината на петромакса. Гонехме ги от една страна със светлината, те нападаха от другата. Лазеха нахално по главите ни, влизаха безцеремонно във вратовете ни и слизаха до краката ни. Изморихме се да ги гоним. Изневиделица ужасните мравки се явяваха в ушите, хапеха и бягаха. Настръхвахме от болка. Заиграваха сенките от петромакса по стените в камиона и тогава се появяваше друга сянка — пръстът на някого как размазва по ухапаното място капката кръв. Гадни насекоми!

Щом се развидели, напуснахме това прокълнато място. Замаяни от безсънието и ухапванията, в бягството си не забелязахме как ни огради бялата мъгла на сутрешните изпарения. Като бял свод мъглата ни покри, плътна и влажна. Спряхме да не нагазим в някое блато и да проверим да не е останала в камиона някоя черна мравка. В надпревара мравките бягаха да се спасяват. В непрозрачната пелена на мъглата чувахме само пърхане на много крила. Минаха два часа в ослушване да разберем откъде идеше тоя необикновен шум. Озадачаваха ни неясните, неопределени звукове, които не принадлежаха на нито едно познато нам животно или птица. Някакви лъскави предмети се движеха в сребърната мъгла и размахваха криле. Светлината се разреди и пред нас изпъкна тръстиката на голямо блато. Из нея се движеха огромни бели чапли и се спускаха във водата. На двадесетина метра пред нас няколко чапли със затворени очи си криеха главите в крилете, без да ни обръщат никакво внимание. Без да се двоумим, вдигнахме пушките и след гърмежа накарахме да излетят във въздуха цял облак крякащи чапли. Затичахме се към тръстиката и прибрахме половин дузина убити и ранени птици, които блестяха на ослепителната слънчева светлина. Чу се един последен, тържествуващ крясък на чапла от другия край на блатото. Към нас долетя ято птици, които изпляскаха с крилата си и слязоха между високата тръстика.

Мястото, където бяхме спрели, беше много неудобно за лагеруване, затова се върнахме малко назад и заобиколихме блатото. Наоколо се спотайваше бреговата линия на ляноса на Ориноко, постлан с блатна растителност, в която се развъждаха милиарди комари, всички видове водни змии, безброй каймани, алигатори и грамадни зелени костенурки, по гърбовете на които кацаха всевъзможни птици, обитатели на крайбрежните храсталаци.

Откъм ляноса на Ориноко идваше свеж въздух. Трябваше да разрешим трудния въпрос: в коя посока да продължим нашето пътуване, за да стигнем до брега на реката Карони или да излезем на сигурно място край Ориноко и да поискаме от някой влекач с шлепове да ни вземе и закара до Сиудат Боливар. Трябваше да бързаме, защото мястото, където спряхме да опечем на скара убитите чапли, ни заплашваше с голяма опасност. Това бяха питоните, следи от които се забелязваха около блатото. Трябваше да вземем всички предпазни мерки, за да не бъдем изненадани. Близостта на ляноса и реката Ориноко превръщаха околностите, в убежище на кръвожадни хищници, които вилнееха из прикриващите ги храсталаци. За тях и ние бяхме лакома плячка. Спасяваха ни само мачетите и огнестрелните оръжия. С разтворени ноздри ние вдишвахме миризмата на печените чапли, но очите ни се взираха в храстите, слухът ни се напрягаше да улови някой подозрителен шум. Апетитът ни се засилваше при вида на прекрасните, зачервени от жарта птици. Гладът ни беше задоволен; зъбите ни разкъсваха с наслада вкусното месо. Всичко наоколо се беше смълчало. Чуваше се само дъвченето на устата. Алчните пръсти подаваха късовете печено месо и то изчезваше зад зъбите. Лишенията ни бяха превърнали в ненаситни същества и едва сега, когато съдбата ни поднесе тия чапли, ние забравихме за безмилостното изтезание на глада. Слънцето продължаваше да се мести по безоблачното небе и преди Да спрем гощавката, то се надвеси точно над нас и неудържимо почна да ни облъчва. Беше непоносимо горещо. За разхлада най-близо се намираше блатото, но в него се криеха питоните и боатаудушвач. Смачканите тръстики свидетелствуваха за тяхното присъствие.

С нас носехме постоянно гумени армирани маркучи. Вдигнахме на два крика задната ос на камиона, свалихме едната гума и прикачихме върху шината каиша на водната помпа. След половин час разполагахме с душ, под който се наредихме в адамово облекло. Моторът на камиона работеше безупречно. Помпата смучеше обилно вода от блатото и я изливаше върху загорещените ни телеса.

Вкусният обед и банята ни накараха да забравим Опасностите. Как можеше да изпуснем това блато и чаплите и да се разделим от тях само след един ден! Едвам бяхме вкусили от месото на тия гиганти. Чаплите в тропическия блатен лес са най-едрите пернати. Иван Горилата и Игор Незнакомов след разхладителния душ започнаха да обсъждат как да устроят засада край блатото и да уловят няколко живи чапли, за да имаме за из път. С помощта на Мартин Ларсензвей те си устроиха гюме и преди да се измине денят, уловиха четири живи чапли по десетина кила. Нашият живот започна да става интересен. Занимавахме се вече с хранене на живи птици. Заслужено оптимистите се радваха на успеха си. Но никой не беше помислил как може да бъдат укротени големите птици, които загубиха доброто си настроение на свободни същества. Гласовете, които издаваха мъжките чапли, дразнеха женските. Те станаха прекалено нервни, разхвърчаха се из камиона и събориха закачените петромакси. Принудихме се да им вържем краката, а това ги разгневи и доведе до лудост. Макар и с вързани крака, чаплите разполагаха с не малка сила, която изразяваха в диво махане на мощните си криле. Женските чапли, от своя страна, подбуждаха мъжките постоянно да се надигат и с всички сили да се стоварват една върху друга. Достойнството на силния пол беше унизено и той се чувствуваше зле поставен. Цялата нощ чаплите прекараха в буйства, докато към сутринта се малко поуспокоиха, но все още бяха будни. На разсъмване ги занесохме до блатото и ги поставихме непосредствено във водата. С помощта на крилата си те се вмъкнаха навътре, но бяха уловени и здраво завързани за тръстиката. След един час се простихме с блатото, натоварихме чаплите на камиона и потеглихме на изток. Надявахме се да открием къде се намира реката Карони. Тук за нас Ориноко беше недостъпна.

Вълнообразната местност не ни позволяваше да караме бързо. Купища гнила растителност прикриваха змийски гнезда. Блатото на чаплите остана далече назад. Ние пътувахме и се ослушвахме как се бунтуват, вързаните чапли в своя затвор. Във въображението ни се мяркаше предстоящата вкусна вечеря. Но на нас ни трябваше вода за пиене. Оная във варела имаше отвратителен вкус. Искахме да си сварим освежителен чай. Последователно до вечерта четиримата се сменявахме, докато стигнахме до дълбок дол, в който течеше бистра рекичка — малък приток на Ориноко. Прозрачната вода се плъзгаше върху ситен пясък.

Пясъкът на малката рекичка лежеше върху глинести мергели и не криеше никакви опасни рибки с остри зъби. Влажният блясък на водата се изтичаше бавно към Ориноко. Решихме да принесем две чапли в жертва на стомаха. Потокът си течеше бавно и дълбаеше мергела, събаряше разрушенията и донасяше нов пясък. Неуморната вода се движеше и отнасяше далеч кръвта, перата и непотребните вътрешности на чаплите.

Залезът гаснеше високо над върха Боливар — 5002 метра над морското равнище. Бавно снежният връх изчезваше в мрака на нощта. На брега на рекичката двата петромакса осветяваха нашата група, апетитно заловила се да унищожава печените чапли. Зад нас се чуваше воят на чакалите и хиените, но тая гърмяща симфония не смути вечерята ни.

Съзнанието, че се намираме далече от изнурителните препятствия на Дяволската планина, подобри настроението ни. Свежият въздух придаваше на местността очарователен изглед. В дъното на разстилащото се пред нас пространство се виждаха високи палмови дървета, което означаваше, че наблизо има и други хора. Погледът ни търсеше да открие в декоративния пейзаж на палмите сред тая гола земя някакво селище или поне подходящо място, където да спрем. Попуканата почва, през която карахме камиона, не радваше окото. Палмите бяха далече и скоро нямаше да стигнем до тях поради многото широки пукнатини. Безводието беше опустошило всичката растителност. Безформени дупки зееха и ни пречеха да караме бързо.

Напредвахме само когато можехме да поставим талпите над тия дупки и да прекараме камиона от другата страна. В противен случай бивахме принудени да обикаляме препятствията. Неограничени господари на тая суха земя бяха змиите, които изскачаха при шума на мотора и бягаха панически да се скрият в съседната дупка. Зловещата тишина се нарушаваше само от нас. Трябваше да преминем през стотици дупки и трапища, за да стигнем до палмовата гора. Най-после и това се свърши — навлязохме в зоната, където започваше предхождана от буйна растителност, вълшебна гора през отворите на която се виждаше течението на реката Карони. Бамбукова тръст, висока и полегнала, се полюшваше. Палмовата гора се простираше на север и юг покрай брега на реката Карони, запазена от стена бамбукови тръстики, израснали в гнезда от по стотина вейки, разделени от купища наносен чакъл. Тук промъкнахме нашия камион с решение да пренощуваме. Широката река бучеше на големи вълни, прескачаше камъните по брега и образувайки водовъртежи, загребваше от наноса. Вълните лудешки се плискаха в камъните, връщаха се назад и танцуваха върху огромната маса вода, която влачеше трупи по средата на реката.

Изкопахме дупки в наноса, които скоро се напълниха с бистра вода. Сега идваше ред на останалите две чапли да бъдат заклани и опечени.

Скоро монотонната тишина на нощта бе нарушена от сирената на влекач, който минаваше по средата на реката Карони. Докато разберем какво става и му дадем сигнали със запалените петромакси, влекачът изчезна надолу по течението. Свил юмруците си, Иван Горилата ругаеше подир него. Изправен до него, Игор Незнакомов се наду, извика няколко пъти и се обърна към великана Мартин Ларсензвей, отчаян, готов от мъка да скокне в реката. Мартин му отвърна с усмивка и го хвана през раменете.

— Няма смисъл да бързаме. Утре може да мине друг влекач. За всеки случай налага ни се да чакаме. Утре ще разберем няма ли наблизо някакво селище. Тия кокосови палми принадлежат на някого. Те не са безстопанствени толкова близо до Карони.

Наблизо се чу врякането на преследващи се маймуни. Откъслечно те се кикотеха, пищяха и се гонеха. Като някакъв дракон от една палма се спусна несъразмерно животинче и бързо изчезна в пръснатите на брега камъни. Това беше последният представител на динозаврите — беззащитният игуано. Безобиден и страхлив, игуаното по тия места страда най-много от маймуните, които не го оставят на мира. Светлината на нашите петромакси беше го ослепила и закарала към реката, където можеше да стане жертва на кайманите. На сутринта реката Карони блестеше в позлата. От най-малката тревичка, поникнала между наноса на брега, до величествените палми — всичко бе осветено от изгрева на слънцето, всичко блестеше в многообразни багри. Най-простият организъм — червеят — непрекъснато се нагъваше и пътуваше към реката да се окъпе. Не ни оставаше нищо друго, освен да потърсим плитчина в някой залив и да се изкъпем. Наоколо всичко все повече и повече се нажежаваше, колкото слънцето се издигаше над палмите. Напрегнатостта, която до пристигането ни в палмовата гора ни поддържаше винаги бодри, сега ни липсваше. Една отпадналост поглъщаше силите. Чувствувахме се страшно изморени. Сигурността, че се намираме в безопасност, ни демобилизираше. Иван Горилата взе лопата и изкопа в пясъка вана която скоро се напълни с вода. Ваната се намираше под сянката на палмите. Без да проговори, като че ли това би му струвало много труд, той се разсъблече и като даначе се изтегна във водата. Мартин Ларсензвей танцуваше около него и събаряше пясък около изкопаната дупка. Игор Незнакомов приготовляваше чая за закуска. Бяхме намерили яйца от костенурка. Дори закуската, която беше приготвил от всички тестени запаси Игор Незнакомов, не събуди у нас някакъв особен апетит. Иван Горилата си напълни чинията с ананасови палачинки, наля в канчето силен чай, върна се и легна отново в гьола. Някаква апатия обхвана всички. Изкопахме си по една дупка в пясъка наред с тая на нашата симпатична горила и така, заровени във водата, прекарахме до обед. Всеки се унасяше в дрямка.

Обитателите на палмовата гора започнаха да се движат, прелитаха от дърво на дърво, кацваха наблизо и издаваха звукове, като барабаняха с краката си или стържеха с челюстите си. Тия хвърчащи организми действуваха по строго определен ред. Докато едни прескачаха и се връщаха нагоре като совалки, други се спущаха ниско над главите ни и ни пръскаха с някаква лепкава течност. Когато си отворих очите, видях от едно палмово дърво как се спуща огромен зелен скорпион, навирил опашката си. Скокнах, взех лежащия до мене мачет и замахнах да го ударя. Но скорпионът се спусна, падна на пясъка и избяга. Какъв мръсен хитрец! — извиках.

— Кой е хитрец? — попита събудилия се Иван Горилата.

— Един от големите дървесни скорпиони слизаше от палмата и можеше да ни ужили. Като замахнах да го убия, той скокна и избяга.

Изплашен вик привлече вниманието ни към реката. Наляво един кайман беше уловил отишла да пие вода голяма рошава маймуна. Невнимателната маймуна не видяла заровения в наноса кайман. Докато успеем да стигнем до него, той се гмурна във водата и отнесе животинчето. Това ни възвърна бойния дух. Опасността дебнеше и нас.

Река Карони на места се разливаше дълбоко между палмовите дървета и там се виждаха главите на десетки алигатори и каймани, които пляскаха с големите си опашки. Палмовата гора опасваше брега на реката Карони и представляваше отлично убежище за питони и анаконди. Всичко наоколо свидетелствуваше, че тая гора предлага най-идеалните условия за развитието на гигантските водни змии. Тук само те можеха да се крият. Обкръжаващата ни гора ни принуди да се приспособим към нейните условия. През деня скитахме и си набавяхме дивеч за храна. Обаче нощем трябваше да се затваряме в камиона и оттам да наблюдаваме какво става наоколо. През следващата нощ изостреното ни любопитство ни задържа дълго будни. Ревът на ягуара се разнасяше в мрака. До късно през нощта се чуваше и тракането на челюстите на алигаторите и кайманите. Съжалявахме само за едно: че сме принудени да се крием и не можем да се прицелим с отличните пушки в тия хищници. Тайнствеността на нощта ни страшно привличаше. Но ягуарът, скрит в някое дърво, нямаше да чака да се прицелим в него, а щеше да ни изненада. Той нямаше да изпусне плячката си. Иван Горилата и Игор Незнакомов си шепнеха тихичко. Мартин Ларсензвей, залепил носа си на стъклото на прозореца, дебнеше със заредена пушка. Вълнението на страстен ловец го караше да диша на интервали, като че ли го заплашваше опасност. Изведнъж се чуха гърмежите от пушката на Мартин Ларсензвей. Неговите очаквания не бяха го измамили. Той видял зелените очи на ягуара и гръмнал. Поразен от техния блясък срещу лъчистото отражение на реката, Мартин все пак беше се излъгал.

След гърмежите не се повтори разгневеният рев на царя на джунглата. Някакъв светещ бръмбар се пошегува с нашия Мартин и го накара да ругае. Иван Горилата и Игор Незнакомов ритаха от смях в леглата си. Ягуарът се обади едва към сутринта.

Слънчевият свят беше съвършено различен от тоя на тъмната нощ. Предметите, осветени от слънчевите лъчи, ставаха недосегаемо красиви. Капките на утринната роса блестяха в чудни отражения. Приближаваше дъждовният сезон. Някакво смесено чувство на сигурност и доволство ни завладя. Нещо приятно ни вълнуваше, възвръщаше разколебаното ни самочувствие. Величественото мълчание в наситения с изпарения утринен въздух допринасяше да се чува ясно и най-малкият шум. Закусвахме, къпани от лъчите на изгрева, и никой не мечтаеше за нищо друго повече. Свободата, с която разполагахме, ни позволяваше да мислим за всичко и да улавяме странните бръмчения около близкото блато. Тия бръмчения ни бяха познати и принадлежаха на една ескадра водни кончета с големи зеленопрозрачни крила. Блатото се свързваше чрез залива с реката Карони. Плавно водните кончета се спускаха над блатото или с бръмчене гонеха течението на Карони. Под прикритието на големите листа във водата се криеха малки жабчета, треперещи за своя живот.

На всяко дърво висяха десетки и повече кокосови орехи, напълно узрели. Кокосовите палми в правилни редици се извисяваха на 25 метра, огънати слабо на запад. Плодовете на друзи (чепки) от по четири-пет висяха между листата. Майсторлъкът беше как да се доберем до тях. Да се покатерим на тази височина беше немислимо, липсваше ни ловкостта на индианците. Прибягнахме до мачетите, за да свалим цяло дърво. Избрахме едно, на което имаше най-много кокосови орехи, и го свалихме. От него набрахме над тридесет плода. Твърдостта на черупката не позволяваше с обикновен нож да счупим тия узрели плодове, покрити с гъста мрежа от жилави влакна койра. Трябваше да слагаме орехите на палмовото стебло и само с един замах на мачета да разсечем черупката, за да не изтече разхладителният и приятен на вкус кремав сок, обвит в тънка ципица. Млечният розов крем имаше около 15% захарност, която му позволява да ферментира бързо от горещината. Получаваше се прекрасно питие, подобно на виното „Марсала“. От нямане какво друго да вършим ние се заехме да си приготвим повечко от това луксозно вино. Измихме един от водните резервоари и го напълнихме от сока на 280 кокосови ореха. Колко ли можеше да изтрае това божествено питие? Нямаше ли да прокисне от горещината? Мартин Ларсензвей запълваше свободното си време да опитва всеки два часа виното и да ни успокоява, че си го бива. Денят премина в различни занимания, които не ни отдалечаваха от брега на Карони. Очаквахме да мине влекач, за да ни откара до пристанището Палуа и оттам с параход или друг влекач срещу течението на Ориноко да се доберем до Сиудат Боливар. За Да не скучаем, късно следобед ние се отдадохме на най-безразсъдния спорт — да избиваме алигаторите и кайманите. Игор Незнакомов взе моето укалеле, седна на малко възвишение на брега на реката Карони и почна да им свири серенади. Ние, въоръжени с пълни пушки, се скрихме зад гърба му. Когато чудовищата, прехласнати в свиренето, се изтегнаха на пясъка да слушат музиката, ние ги посрещнахме със залпове куршуми. Ранените алигатори и каймани ревяха като биволи, нахвърляха се един върху друг и се разкъсваха. Яростта, с която алигаторите и кайманите се нападаха и разкъсваха, надминаваше всякакво понятие за жестокост. Два или три ранени каймани, по шест-седем метра дълги, едновременно нападаха един алигатор и в няколко минути го умъртвиха. Пролятата кръв кипеше на мястото, където се бореха гигантите, и бавно избледняваше от течението.

Нищо не е в състояние да смае човешкия ум повече от жестокостта. Игор Незнакомов спря да свири. Очите му се взираха в кървавия двубой. Ноздрите му трепереха от възбуда. Иван Горилата, хапейки устните си, наблюдаваше издутия корем на убит кайман, как се подхвърляше на брега от вълните. Мартин Ларсензвей отиде до камиона, напълни една кана с кокосово вино и ни почерпи. Неизменно хладнокръвен, той посрещаше всичко с отворени очи и никога не се вайкаше, каквото и да му се случи. Животинската жестокост на алигаторите и кайманите го забавляваше, без да го разярява, както Иван Горилата. Последният, чупейки нервно пръстите на лявата си ръка, отчаяно наблюдаваше как свирепите каймани се нахвърляха върху ранените алигатори, ревяха и забиваха острите си зъби в тяхната броня.

Нощта, тържествена и тайнствена, ни скри от далечните невидими простори. С повалените стволове на палмите накладохме огън, за да си сварим чай. Студът се спускаше, а трябваше и да разпилеем тръпчивия вкус на почналото да се вкисва кокосово вино. Стана много студено. Почнаха крясъците на маймуните и папагалите. Маймуните се вайкаха, отчаяни забиваха носовете си между кокосовите орехи и изразяваха с яд мъката си, че не могат лесно да откъснат по някой плод. Най-лошото беше, че им пречеха папагалите, които ги нападаха с острите си човки. Те си разменяха откъслечни оскърбления, задоволяваха яда си с шумни крясъци и се разделяха, за да почнат играта отново. Приютени около запаления огън, ние само чувахме техните спорове, пиехме с наслада горещия чай, готови всеки момент да се намесим, ако се яви някой ягуар или нахален чакал. От време на време се чуваше шумна плесница, някой се бранеше от досадните комари, които успяваха да изсмучат малко кръв. Наоколо тропическият лес би бил рай, ако не бяха хищниците и милионите комари в блатата.

Приближаваше дъждовният сезон, когато реката ще се разлее и ще отнесе всичко. Трябваше да се спасяваме, докато е време. Дано тая нощ или утре мине по реката Карони някой влекач, иначе сме застрашени от наводнение.

През нощта реката бучеше и влачеше камъни. Ще успеем ли да се спасим от наводнението? Ще бъдем ли принудени да се изкачваме по голите стъбла на палмите? Опасна ставаше яростта на Карони, в която се вливаха всички реки от Дяволската планина. Оттам започват тропическите дъждове. Там се появяват първите черни облаци, натежали с влага, която се излива в дъжд и настъпва към низините. Чувахме как реката лудо влачи камъни, изхвърля ги на брега, бълва пясък и алчно загребва каквото й попадне. На двадесетина метра от нашия камион се появиха изхвърлени убити от камъните алигатори. По окраставелите храсти се закачаха разни довлечени предмети.

Напиращата вода на реката Карони набираше сили, разливаше се и на сутринта стигна до колелата на нашия камион. Ненаситната природа не се интересуваше за нас. Тя набра за един ден милиони кубика вода и ги изля в Карони. Огънят изгасна. За няколко мига настъпи мрак, докато запалихме двата петромакса. И тогава започна нашата борба срещу прилива на могъщата река. Скоро ние забравихме за маймуните и папагалите. По-голяма беше опасността от прииждането на Карони. За нас нощта се превърна в сражение срещу нашествието на невидимия враг. Водата се увеличаваше с всеки изминат час. Дълго в безкрайната нощ реката нахлуваше в палмовата гора, в края на която, близо до блатото, ние бяхме затворени безпомощни в камиона. Най-после се появи мъглата от изпаренията и ни лиши от възможността да открием размера на речния прилив. Виждаше се само, че сме оградени с вода, която стигаше до осите на камиона. Това предвещаваше страшно нещастие, което сами си навлякохме. Всъщност можеше да го избегнем, като спрем на по-високо място, а не до самия бряг на реката Карони. Най-после слънцето се показа над палмите и освети новата обстановка. Ясно се виждаше движението на реката с кичури бяла пяна и внушителни вълни. Карони равномерно се увеличаваше и настъпваше навътре по двата бряга. Цялата околност се превръщаше в море от вода, в което ние бяхме единственият остров. Разбрахме в какъв капан сме се хванали. Извадихме наличните въжета и синджири и завързахме здраво камиона за близките палми. Иначе водата можеше Да ни отвлече. Имаше опасност да нахлуе вода вътре в камиона. Тогава трябваше да се спасяваме на покрива. Чу се жалното виене на чакалите; и тях водата беше измамила. Те не бяха успели да преварят прилива и водата вероятно ги беше оградила. Невинното и монотонно крякане на жаби в повалените тръстики ни забавляваше. Чистата небесна синева се губеше в пространството зад палмовата гора на север, където течеше Ориноко. Решителността и смелостта ни се възвърнаха. Жаркото слънце напичаше покрива на камиона. Стана непоносимо горещо. Загребахме с кофите вода и я изливахме върху запотените си тела.

Към обед сирената на влекач прониза заспалия въздух. Сграбчихме пушките си и зачакахме да се появи нашият спасител. Нашето относително спокойствие изчезна, Почнахме да нервничим. Сигурно влекачът беше още далеч. Той се движеше срещу течението и до нас беше стигнало само ехото. Ще ни вземе ли неизвестният влекач или ще продължи пътя си нагоре? Съмнението ни караше да полудяваме. Водата на прилива се увеличаваше. Минутите на очакването ни се струваха много дълги. Черни дъждовни облаци се спуснаха от запад и закриха слънцето. Далече от някакъв завой на Карони се повтори свиренето на сирената и ни прикова в черупката на трескавата надежда. Колко далеко беше влекачът — не знаехме… Нетърпението все повече ни завладяваше. Чак когато се спусна нощта, на хоризонта се показаха фаровете на тайнствения влекач. Беше същият, който ни прибра при устието на реката Карао, Злокобният влекач, който ни достави фаталната каса о джин. Той пътуваше в обратна посока към селището на сигаросите.

Струваше ни се, че е изминал цял век, откакто чакахме влекача. Фаровете осветяваха две ивици върху водната повърхност. Те се плъзгаха и сочеха накъде се движи железният корпус на нощния фантом. Когато той се показа зад стройните палми, ние му изпратихме една след друга четири червени ракети и почнахме да гърмим във въздуха. Вековният сън на реката беше нарушен. Обаче куршумите ни предизвикаха тревога на палубата на влекача. Помислили, че стреляме върху тях, там загасиха фаровете и станаха невидими. Веднага Иван Горилата се спусна долу, донесе един от петромаксите, постави му рефлектор и го насочи към отминаващия влекач, освети го и му изпрати зелена ракета да спре. Както разбрахме после, капитанът на влекача не Предполагал, че може да се намираме още по тия места, и си помислил, че го нападат бандити, каквито има по реката Ориноко. С хитра пресметливост, щом видял зелената ракета, той заповядал да спрат дизеловия мотор, оставил влекача и шлеповете да бъдат понесени от течението и с ловко маневриране ги докара към брега. Поради буйната растителност влекачът пусна котва далеч. Капитанът и двамина от неговите пирати ни откриха с една малка лодка, която затъна в тинята. С викане до прегракване се разбрахме, че трябва да ни вземат на влекача, преди реката да ни е отвлякла. Що се отнася до камиона, него го подарихме на хищниците. На няколко пъти пренесохме целия си багаж на шлепа, като скрихме в одеялата кожените чанти с диамантите. Силната река се опитваше да ни отнесе по течението, но здравите ръце на пиратите ни спасиха от удавяне. Влекачът беше спрял до едни храсталаци с фантастична височина, в които се улавяхме, за да не ни обърне силното течение. Светлинките на фаровете мигаха. Нашите два петромакса силно осветяваха палубата. Капитанът ни разглеждаше с удължен поглед и непрестанно дъвчеше отвратителния си тютюн. Беше пиян и от края на устните му изтичаше кафява течност. С нахално пренебрежение той каза:

— Да продължим ли пътя си до индийското селище или да ви закараме до пристанището Палуа?

Във всяко отношение преимуществата бяха на наша страна, затова не беше необходимо много да му се кланяме, а направо го питахме колко ще ни вземе, ако ни закара до Палуа. Оттам минаваха всички параходи, заминаващи за Сиудат Боливар. Не желаехме да имаме още една среща с нашите стари неприятели — индианците сигароси.

— По десет долара на човек — беше лаконическият отговор на капитана.

Той вероятно очакваше да го молим. Мартин Ларсензвей, изправен с целия си ръст, изгледа капитана свирепо и попита:

— Какво е разстоянието оттук до пристанището Палуа?

Отговорът се забави.

— Вас какво ви интересува разстоянието? Ние губим време, за да ви закараме. Ще платите ли по десет долара на човек или не?

— Кого заплашваш? — извика разярен Мартин Ларсензвей. — Обърни влекача и ни закарай до Палуа. Там ще получиш своите мизерни четиридесет долара.

Иван Горилата и Игор Незнакомов само чакаха да ударят капитана с прикладите на пушките си. Моряците се бяха прибрали в каютите. Разговорът се водеше в каютата на капитана при чашка джин. Така че нямаше свидетели. Кормчията чакаше заповед накъде да обърне кормилото. Неукротимите вълни на реката Карони се разбиваха и клатеха влекача. Невъзмутим, капитанът се ухили, взе окачената тръба на стената и заповяда да карат обратно, без да дава повече обяснения. Невидимата мъка в гърдите ни с невероятна сила изчезна и на нейно място изскочи гладът. Поискахме от капитана да ни достави нещо за ядене. Понеже в ума му блестяха четиридесетте долара, които бяха по-силни от всичко друго, той измъкна един свински бут, хляб и сирене и ни даде угощение, придружено с няколко бутилки американска черна бира. Изоставихме всичко настрана и се отдадохме на веселие. Игор Незнакомов намери укалелето, Иван Горилата грабна бронзовия гонг от стената и почна да го удря като дайре в такт със стъпките и въртенето си в тясната каюта. Пияният капитан се качи на писмената си маса и почна да танцува. Ние с Мартин Ларсензвей се обърнахме в слух. Поговорката, че от пияния бяга и лудият, ни задържа да вземем участие в лудорията. Трябваше да внимаваме няма ли онзи глупак, пияният капитан, да ни устрои някакъв капан. Всичко беше възможно, понеже той считаше, че всички сме много пияни и ще може да ни упои. Виждахме го как се преструва, нарочно се показва на вулгарен и ни подхвърля разни цинизми. Иван Горилата и Игор Незнакомов, разбрали също, че капитанът симулира, чакаха решителния момент да го вържат и затворят в долапа до стената. С усмивки и подмятания капитанът, от своя страна, сигурно очакваше ние да се търкулнем на земята. За негова изненада подобно нещо не се случи. Докато гуляехме, влекачът влезе в пристанището Палуа, свирейки яростно. Часът наближаваше единадесет. Никой още не спеше. В кръчмата беше пълно с хора. Нямаше празна маса. Една дузина проститутки се струпаха около пияните моряци. Облечени в разноцветни басмени рокли върху голите си тела, те се предлагаха на дребно само да хванат някоя пара, за да задоволят гладните си стомаси.

Разплатихме се с капитана и поискахме от съдържателя на тоя вертеп да ни даде една стая да пренощуваме. Мръсотията в кръчмата надминаваше тая на калните тротоари. Парчета от портокали и банани, кори от нарове, храчки и други мръсотии покриваха пръстения под. Във въздуха се разнасяше най-отвратително кръчмарско зловоние, примесено от мириса на евтин одеколон. Една млада индианка с подут свръх мярката корем с всички сили се мъчеше да привлече благоволението на пиян креол. Той я удари жестоко и тя се строполи под масата. Никой не й обърна внимание. Креолът протегна ръце и хвана в прегръдката си младото момиче, което седеше от лявата му страна.

Изкачихме се в показаната ни стая, след като се запасихме с каквото питие ни попадна на ръка. Явно беше, че не можеше да се спи. По стената лазеха разни хвърчащи гадини и хлебарки, а по пода и леглата се разхождаха гущери, стоноги, паяци и милиони дървеници. Струпахме в едно кьоше скъпоценните си кожени чанти, преместихме масата в средата на стаята и почнахме да се имунизираме срещу съня и хапливите гадини чрез алкохола. Миризми нахлуваха през счупените стъкла и излизаха през вратата, която също не можеше да се затвори. Вятърът шибаше зданието и то потреперваше. Начин да се измъкнем от тоя ад нямаше, освен да се съмне и дочакаме параход, който да ни откара нагоре по Ориноко до Сиудат Боливар. Двамата оптимисти с разкрачени крака се изтегнаха на столовете и не се смятаха загубени. Мартин Ларсензвей слезе в кръчмата и донесе няколко кутии рибни консерви, хавански пури и две бутилки уиски.

Долу затваряха кръчмата. Навън се чуваха пиянски гласове. Жените пееха и залитаха. Когато долу загасиха осветлението, всичко потъна в полумрака на тропическата нощ. Водите на двете реки, Ориноко и Карони, се смесваха и като че ли слабо фосфоресцираха. Водовъртежът, образуван от вливането на реката Карони, влачеше към Ориноко всички гниещи предмети и при тяхното изплуване се появяваше фосфоресциране. Всичко замлъкна. Чуваше се само кашлянето на италианецакръчмар и крясъкът на уловена от прилепитевампири маймуна, на която изсмукваха кръвта. В нашата стая, изпълнена от силната светлина на петромакса, тичаха по стената хвърчащи гадини, преплитаха се над главите ни, удряха се в петромакса и падаха по масата в отворените консервени кутии. Невидими, скрити в дупките насекоми свиреха на своя музикален инструмент. Цялата нощ се превърна в полусънна борба с насекомите.

Бяхме се опазили досега. Трябваше ли накрая да станем жертва на жълтата треска или болестта на кръвното съсирване? Час по час се взирахме към прозореца в очакване на зазоряването.

Хоризонтът почна най-сетне да трепти и по широката река се появи отражението на гигантската слънчева спирала. В стаята нахлу дневната светлина, разгони всички гадини и очерта цялата мръсотия, отвратителна и воняща, в която бяхме прекарали нощта. Враждебността на нощта изчезна. Двете реки се разливаха на огромно пространство и навлизаха в джунглата. Пристанището, селището Палуа и кръчмата стърчаха над водата, оградени като оазис от хиляди палми и евкалиптови дървета. В ранното утро още всички спяха, когато ние отворихме вратата на хотела и застанахме с лице към изгряващото слънце. Мъглата се разнасяше и прохладният вятър я гонеше по водната шир към растителността по двата бряга. Възвърна ни се отчасти доброто настроение. Намирахме се на спасителния бряг на Ориноко, по която се движеха малки океански параходи.

Горе, в хотелската стая, бяха нашите кожени чанти, пълни с диаманти и изумруди. Какво повече можеше да ни тревожи? Ние притежавахме и късове чисто злато, каквото още никой друг не беше видял. Само мръсотията по телата ни измъчваше. Нямахме чисти дрехи и удобства да се освободим от нея. В Палуа нямаше магазин за дрехи. Индианците с тяхната пословична нечистоплътност не се нуждаеха от тях.

Чувството на освобождение от животинската напаст и прекрасният пейзаж ни настройваха благодушно и оптимистично. Ориноко спокойно течеше надолу: огромна маса от кална вода, в която алигаторите и кайманите изскачаха от време на време, гмуркаха се и ревяха. Усещахме как у нас расте нетърпението час по-скоро да се махнем от това място. Преливащият океан от кална вода в двете реки опираше само на няколко метра от нозете ни. Отвратителната миризма на хиляди гниещи животински остатъци далеч не хармонираше с настроението ни.

Наоколо не се виждаше човешка душа, от която да разберем нещо относно движението на параходите. Всичко спеше, преситено от физически и морални страдания. На това именно се дължеше гневът на Иван Горилата. Него го възмущаваше тая леност у местните индианци, отдали се само на пиянство и разврат. Окупирани от една шепа негодници, те бяха научени само да крадат, да лъжат, да продават дъщерите си на минаващите моряци. Нямаше нищо, което да ги издигне и направи полезни. Палуа беше вертеп, селище и пристанище, където спираха всички параходи и влекачи, отиващи към Сиудат Боливар по Ориноко и към селището на индианците сигароси по реката Карони. Палуа беше със своите стройни палми и кръчми истинска градина на ужаса, в която цъфтеше само едно цвете — цветето на злото; затвор, от който мъчно можеше да се избяга. Италианецът кръчмар и неговите помощници — двамата полицаи креоли на пристанището, бяха правителството, което управляваше цялата област около устието на реката Карони.

У тия хора не съществуваше срам и ние бяхме принудени да слушаме най-гнусни предложения срещу нашите американски долари, с които заплащахме бутилките джин и престоялите рибни консерви. Десет пъти беше малко да ни безпокоят през нощта с долни предложения кръчмарят или полицаите креоли. Мартин Ларсензвей по едно време се ядоса така много, че когато някакъв пиян полицай поиска да ни изпрати някаква си прочута танцьорка, той го хвана за врата и го запрати надолу по стълбите. Ако още някой беше се осмелил да ни безпокои, той положително щеше да получи една дузина сачми в тялото си от Иван Горилата и Игор Незнакомов. Те бяха така наежени от нахалните гадини, които не ни оставяха на мира, че бяха готови на всички крайности. Тук неписаният закон на силата раздаваше единствено правосъдие, безнаказано. Алигаторите и кайманите унищожаваха всички улики. Нашето принудително престояване в кръчмата и селището Палуа ни разстрои повече, отколкото можеха да сторят това десетте месеца на слизането от водопада „Момина вежда“.

Едва към десет часа италианецът благоволи да стане и да ни покани на закуска. Подпухналото му от пиянство и пороци лице показваше, че още не се е наспал. Неговият полумъртъв мозък не работеше нормално. Ноздрите му свиреха, скъсаните му крачоли се развяваха на босите му крака. Сутрешната му работа започна с една хаванска пура, голяма чаша уиски, която наля в друга, пълна с бира. Докато кръчмарят се чудеше какво да ни предложи, пред пристанището спря грамаден трихилядитонен бразилски параход. Огрян от слънчевите лъчи, той събуди всичко живо в селището Палуа. На предната палуба стоеше капитанът и ни наблюдаваше, защото ние, четиримата бели, ярко изпъквахме сред тълпата индианци, креоли и лентяи от неизвестен произход, явили се бог знае откъде да си предложат услугите при товаренето на планината от сандъци на кея. Капитанът разбра, че не принадлежим към населението на Палуа, поздрави ни вежливо и след като и ние му отговорихме по същия начин, слезе да се запознае.

В цяла Южна Америка няма по-спокойни, по-вежливи и демократично настроени хора от бразилианосите, които по произход са от старите испански заселници.

След размяната на елементарни учтивости капитанът попита в коя посока ще плуваме.

— За Сиудат Боливар — побърза да се реваншира за неговото любопитство Иван Горилата. — И ако вие пътувате за нататък, ще се считаме щастливи да ни услужите.

Споменаването, че ние четиримата сме остатъци от загиналата експедиция в Дяволската планина, доведе бразилиоса във възторг. Той попита не сме ли членове на експедицията на Фосет, за която Радио Рио де Жанейро прогърмяло света, че е изчезнала.

— Не, драги капитане — отвърнах му вежливо. — Полковник Фосет се намира някъде на бразило-боливийската граница и ние нищо не знаем за него. Ауян Тепюй, или както я казват на английски Дяволската планина, се намира на север от платото на Сиера де Пакароима. За изкачването до платото на Сиера де Пакароима, преминаването на Ророима и Дяволската планина и слизането ни до селището Палуа ние употребихме цели десет месеца, загубихме само двама членове — един англичанин и един американец. Сега имаме нужда от дрехи и баня, На парахода какво можем да получим?

— Да се качим и аз ще ви покажа всичко, с което разполагаме — каза капитанът и ни поведе към мостика.

После се сети нещо, спря ни и попита:

— Та вие сте минали най-опасната част на платото на Сиера де Пакароима! Ние в Бразилия го наричаме Рикардо Франко Хилс — „Отвесна скала“, и под него е Ауян Тепюй, където казват, че се намирал най-високият водопад в света.

— Точно него търсихме, намерихме го и го имаме на снимка. Висок е 980 метра и се губи в една недостъпна пропаст — обясни скромно Мартин Ларсензвей.

С това съобщение нашите акции се покачиха неимоверно. Горе на палубата получихме специални кабини, разни долни неупотребявани дрехи, ароматични соли, сапун и на разположение собствената баня на сеньор капитана.

Целия ден и през нощта товариха струпаните на кея сандъци, а през това време ние бяхме предмет на изключително внимание от страна на пасажерите, бордовия персонал и главно капитана, който се чудеше как да облекчи положението ни. Всеки предлагаше да се чукне с нас. И понеже имахме два дни да пътуваме до Сиудат Боливар, отпуснахме се и алкохолът ни удари здраво. Едва тогава разбрахме, че не сме така устойчиви, както бяхме преди една година, когато напуснахме столицата Каракас.

Това откритие, за което същата вечер си поговорихме насаме, показваше, че сме заболели от някаква болест, дължаща се на нередовно хранене, липсата на полезни витамини, или сме били ухапани от неизвестни причинители на някаква мистериозна болест, прилична по симптоми на злокачествена анемия. Както и да е, ние все още се държахме на краката си, можехме да се храним като гладници и да поглъщаме порядъчно количество алкохол, без да се заваляме на земята.

Първата нощ спахме в безупречно чистите легла като новородени. Пазеха ни гъсти противокомарни мрежи, бяхме завити с топли одеяла. Обаче аз се събудих през нощта от шума на подемните кранове, седнах на леглото и се питах: къде се намирам? Не можех да запаля електрическата лампа, защото не се сещах за нея. Изминаха десетина минути, докато чух хъркането на Мартин Ларсензвей. В подсъзнанието ми действуваше нещо кошмарно, което ме лишаваше от удоволствието да се отпусна в удобното легло и да заспя. Впечатленията от прекараната нощ в кръчмата сега ми се натрапваха и в тъмнината не знаех накъде да се обърна. Хич не ми идваше наум, че съм на парахода в топло легло. И ако не бях чул познатите акорди на хъркането на Мартин Ларсензвеи, не бях далеч от възможността да загубя разсъдъка си.

Малко преди разсъмване моторът, който изваждаше котвата, разтърси корпуса на парахода. Това сложи край на раздвоението, което ме измъчваше. Венецуелският лоцман пое управлението на парахода и ние трябваше след два дни и една нощ да бъдем в Сиудат Боливар.

От пристанището Палуа нагоре срещу течението на Ориноко бреговете са скалисти и наоколо царува трагично мълчание. Широчината на Ориноко до Сиудат Боливар варира от един до три километра, като в самия град не надминава 500 метра, но е много дълбока. Стръмните, почти отвесни скали надничаха отвисоко. Течението на реката Ориноко подкопаваше тези скали и се чуваше как те се срутваха с шум.

На следната сутрин вече всичко беше се усмирило и на палубата никой не ни обръщаше внимание. Взехме по един шезлонг и се изтеглихме и четиримата в една редица под кабината на капитана. Мислехме, че хладината, която идваше от движението на парахода, ще ни изцери от пиянството. Иван Горилата, Игор Незнакомов и Мартин Ларсензвеи мързеливо си шепнеха, Дивната растителност по десния бряг маршируваше пред нас и се губеше далеко в недостъпните крайречни джунгли. Там в постоянен мрак обитаваха хвърчащи мишки, които се явяваха над реката само нощем, за да ловят риба.

Тия мишки, големи колкото плъхове, имат мембранни ципи между предните и задните си крака, но ловят рибата само със задните си крака. Най-удивителното у тия гризачи е как те виждат в пълния мрак и никога не се сблъскват с никакъв друг предмет. Те имат своего рода радар. На втората нощ се движехме много близо до десния бряг. На палубата нямаше никакво осветление, за да избегнем комарите. Тогава за първи път видяхме тия хвърчащи мишки и ги помислихме, че са прилепи. Те бяха много. Прелитаха около нас и никъде не се удряха, а много изкусно заобикаляха препятствията. Това ни озадачи. Заинтересува се пръв Мартин Ларсензвеи и реши да хване една. Взе едно одеяло, замахна и захлупи една мишка, хвана я с края на самото одеяло и я внесе в кабината, където разгледахме тялото, зъбите и мембраните на опасния гризач. Подобен екземпляр досега не бяхме срещали никъде. Значи те живееха само във влажните и тъмни джунгли край реката Ориноко. Когато разпрахме тая чудна мишка, в стомаха й намерихме две малки рибки, каквито се намират само в заливите на Ориноко. Неволно станахме изследователи и на гризачи, каквито още никой не познаваше, защото по-късно в Каракас, когато поискахме да проверим за името на тия хвърчащи мишки, се оказа, че не ги познават още. Понеже бяхме запазили в бутилка уиски уловената мишка, ние я предадохме на университета заедно с двете рибки.

Капитанът нямаше време да се занимава с нас, защото трябваше да се навърта около венецуелския лоцман: по тия места имаше много подводни скали близо до бреговете. Около нас беше не река, а потоп, който на места се разливаше на три и повече километра, там, където скалите лежаха ниско. Бяхме загасили осветлението и разговаряхме колко още работи не познаваме оттатък демаркационната линия на Ориноко и Гвианската област на Венецуела, през която бяха преминали и по чудо се спасили. Неочаквано достигна до нас тътенът на подземно бучене и параходът почна да се надига. Подобно на ураган се понесе струя от силен вятър и след малко заплиска силен дъжд, придружен с мълнии, които разтърсиха въздуха. Почти цялата нощ се изливаше тоя буреносен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици. Тъмнината беше непоносима, непроницаема. Разрязваха я само мълниите, за да видим за момент как от черните облаци като из ръкав се изливаше тропическият дъжд. Това беше стихия от сили, които за няколко часа превърнаха цялата околност в море от кална вода. Беше щастие, че навреме напуснахме селището Палуа. Отпосле научихме, че реката Карони придошла неимоверно много и отвлякла всичко. Малкото спасили се стари индианци разказвали, че не помнят подобно наводнение да им е разказвано от техните деди. Успели да се спасят само ония, които стигнали скалистия бряг на Ориноко.

На сутринта непрогледна мъгла ни принуди да спрем сред реката. Камбаната на капитанския мостик постоянно биеше тревожно. Настъпи уплаха, като че ли идваше второто пришествие. Огромни вълни налитаха на парахода и стоварваха върху него всичко, което влачеха. Всички пасажери се скриха в кабините си. Затишието продължаваше, като че ли пред нас потушаваха изригването на вулкан. Всяка минута нивото на Ориноко се повишаваше и мъглата се сгъстяваше. Високи вълни заливаха палубата. Онемели от изумление, жените пищяха и се кръстеха. Ние се приютихме в салона на първа класа, след като заключихме кабините си, за да не изчезнат кожените чанти с диамантите. Едно безразличие, каквото сами ние не можехме да си обясним, ни беше обхванало и ни отличаваше от останалите пасажери. Нас просто ни увличаше настъпването на необичайната тъмнина от сгъстени мъгли. Като че ли не ни правеше впечатление постоянно засилващото се биене на параходната камбана. Застанали пред прозорците в салона съвсем сами, ние гледахме как мъглата се движеше, тласкана от вятъра. Невъзможно беше да напуснем салона. Нещо ни приковаваше така, както ни приковаваше нашата воля там горе на скалата, когато през нощта стана земетресението и пред очите ни изчезна реката Чурун. Изпитанията ни бяха само закалили и сега, когато в парахода никой не знаеше какво ще се случи следния момент, със спокойствие пълнехме лулите си. Без да разговаряме, наблюдавахме безучастно минаването на времето. Какъв смисъл би имало нашето безпокойство! Без нас светът нямаше да се свърши. Спасение отникъде не можеше да се очаква. Започна отново да вали дъжд, но тоя път без светкавици и гръмотевици. Той разпръсна мъглата. Настъпилата видимост ни разкри безбрежната вода, из която стърчаха скалистите брегове на Ориноко и далече залените низини и джунгли.

Вдигнаха котвата и параходът отново почна да налита на грамадните вълни. Камбаната вече не биеше, но това ние съвсем не почувствувахме, докато не се изкачихме горе в нашите кабини. В един миг ние се превърнахме в съвсем други хора. Станахме по-чувствителни и дори надменни. Когато минавахме по коридора за нашите кабини, насреща ни се изправи уплашен човек и попита защо сме стояли на едно място два часа. Иван Горилата изрева в лицето на нещастния французин: „Иди питай капитана!“ и му обърна гръб. А същият този французин предния ден не знаеше как да ни величае за смелия подвиг да минем през Дяволската планина.

Когато се прибрахме в кабината си, Мартин Ларсензвей се хвана за главата и попита Иван Горилата:

— Как можа да бъдеш такъв идиот и да се сопнеш така на човека, когото не познаваш? Хванала те е лудостта на Алън Ландис. Добре че нямаше в ръката си бутилка. Ти сигурно щеше да го удариш по главата. Станали сме неузнаваеми. Опомнете се, ние пристигаме в Сиудат Боливар и там не ще имаме време за мислене.

Изтъкани от плът и нерви, ние бяхме чувствителни към най-слабите пронизвания на студа, към най-леките допирания на сутрешния вятър. Тръгването на парахода беше за нашите похабени нерви спасение от мъките, които изживявахме при мисълта, че там, в Сиудат Боливар, ще трябва да даваме на двама консули обяснения за загубата на техните поданици.

На сутринта палубата на парахода беше пуста. Само едно младо момиче с кадифени вежди и две черни очи, с мургаво лице, се усмихваше на нещо, което ние не виждахме на брега. Тя гледаше как покачилият се на скалата ягуар се брани срещу оградилите го каймани. Хванатият в клопката ягуар почна да реве, обливан от вълните на Ориноко. Той е бил изненадан от прииждането на реката и не е имал кураж да се хвърли във водата и се спаси. Кайманите го бяха оградили и вече се катереха на скалата. Светът на джунглата си има свой собствен закон. Кайманите щяха да стигнат до ягуара и всичко щеше да свърши със смъртта му.

За да доставим удоволствие на индианката да не попадне ягуарът жив в челюстите на кайманите, изнесохме на палубата пушките си и едновременно ги изпразнихме срещу царя на джунглата. Изненаданият хищник се търкули от скалата и биде отнесен от вълните. Веднага подир него се спуснаха кайманите. Нашите гърмежи нарушиха тишината, която се стелеше по обширната повърхност на Ориноко и блатата. Индианката възбудено ни изгледа. Надут като петел, Иван Горилата й се поклони победоносно, готов да пожъне веднага плодовете на изкуството си.

— Пази се от черните й очи! — прошепна Мартин Ларсензвей.

Но самозабравилият се герой не го чу. Чернокосото видение, облечено във вълшебна тъкан от оранжеви, червени и сини цветове, подмамваше очите на Иван Горилата, упояваше го и той се приближи до нея, уверен, че тя ще приеме неговите комплименти.

Отдавна параходът беше задминал фаталната скала, където загина ягуарът. Бродерията от слънчеви сенки се местеше от палубата и играеше около мургаво-червеното лице на индианката, от което лъхаше неотразима женственост. Когато Иван Горилата се изправи до усмихнатата жена, Игор Незнакомов въздъхна дълбоко. Може би в тоя момент той си спомни своята любима Мерцедес и затова разстроен напусна палубата.

Напредването на парахода по десния бряг на Ориноко се забавяше от дебелите дънери и земните пластове, които наводнението беше откъртило и водата влачеше срещу нас. На места пясъчните наноси образуваха ново дъно на реката, туловището на парахода опираше на тях и спираше. Даваха заден ход и изменяха курса. Опитният лоцман забелязваше тия препятствия, даваше моментално сигналите, отскубваше се от наносите и промъкваше парахода между тях. Между скалите се мярна блатиста област, която се простираше далеко на юг сред джунглата. Гладката повърхност на водата блестеше и из нея се гмуркаха безброй патици и диви пуйки. Те пляскаха игриво, кряскаха и се вдигаха, подгонени от кайманите. Иван Горилата още стоеше до младата индианка и се опитваше да спечели благоволението й.

Нежна и тиха усмивка играеше по лицето на момичето. Изведнъж над вълните на Ориноко се разнесоха трелите на възхитителния й глас. Славеят на Андите, както я наричаха, пееше за любовта. Този глас с вълнуваща сила пробуди у всички ни нежни спомени, докато неочаквано се изля в горчивината на някаква скрита мъка. До края на пътуването Иван и индианката не се разделиха. В Сиудаг Боливар Славеят на Андите не го напусна, докато не получи от него обещанието да се срещнат в Каракас, където тя даваше концерт.

Към пет часа следобед параходът спря на пристанището в Сиудат Боливар. За щастие на пристанището беше и влекачът, който ни докара в пристанището Палуа, същият, който пренесе до устието на реката Парагуа ранените от индианците Пърси Норман и Алън Ландис, Сега точно той ни трябваше. Намерихме неговия капитан и се уговорихме вечерта да прекараме заедно.

Излъгахме го, че искаме да му се отплатим за услугата, загдето ни е прибрал. Всъщност, налагаше се да го имаме подръка да свидетелствува пред английския и американския консул.

Дипломатите, особено англосаксонските, винаги могат да се снабдят с обвинителен материал и ние можехме да загазим. За да смекчим опасността, ние решихме да заплатим на тоя пияница една голяма сума, стига да успеем да се освободим от всякакви подозрения.

Щом се разделихме със Славея на Андите, ние се заловихме с капитана на влекача. Повикахме една кола, натоварихме багажа си, състоящ се от шест кожени торби, увити в одеяла, в друга кола натоварихме вече полупияния капитан на влекача и до него Иван Горилата и Игор Незнакомов да го пазят.

Отседнахме, както обикновено, в хотел „Марони“, където ни познаваха. Един по един се сменявахме в банята. Нямахме време за губене да излизаме от хотела, за да си купим нови дрехи, затова се задоволихме с нещата, които ни беше дал капитанът на парахода. Трябваше на всяка цена да запазим до сутринта капитана на влекача и в единадесет часа да го представим в дипломатическите представителства.

Разположени един срещу друг около масата в ресторанта на хотела, отрупана с всевъзможни закуски и бутилки, ние петимата се гледахме, незадоволени от изобилието. Пияната глава на капитана започна да се проявява. Загледан в съседната маса, той кръстосваше погледа си с една напудрена дама, която не се стесняваше да му намига, Това обаче застрашаваше нашия проект. Намеренията му ставаха все по-явни, колкото повече се наливаше. Положението ни ставаше недостойно и опасно. Дамата почна да се хили и да му прави разбираеми знаци, на които пияният капитан се улови като шаран на въдица. За да избегнем усложненията, помолих Иван Горилата да направи всичко възможно и да разкара тая продажна личност, преди да сме загубили следите на нашия свидетел. Съобразителен, Иван Горилата бутна една бутилка върху себе си, заля се с вино и скокна. Разтича се главният келнер да го изтрива, но Иван Горилата го смушка да го последва. След пет минути дамата се надигна от масата си и повече не се върна. Иван Горилата дал два долара на главния келнер и той я изгонил от ресторанта. Останалото се нареди лесно.

Пиянзалян, капитанът на влекача остана да спи в хотела. Уговорихме се, че ще му предложим сто долара, ако каже на консулите как Пърси Норман и Алън Ландис пияни нападнаха индианците и получиха смъртоносните удари с томахавки по главите.

Иван Горилата се премести за всеки случай да спи в същата стая с капитана на влекача. Ние само се засмяхме на тоя парадокс. Влюбеният в такава прекрасна жена Иван Горилата тая нощ имаше задачата да пази един пропаднал пияница.

Сутринта проливен дъжд ни арестува в хотела. Капитанът се опита да влезе във връзка с пристанището, увери се, че влекачът е на мястото си и седна да закусва с нас. Очите му се затваряха, отпускаше главата си встрани и бърбореше проклятия срещу дъжда. Обратно, в нас се вливаха нови сили. Понеже на масата нямаше никакъв алкохол, който да окуражава разкисналия се пират, поръчахме една бутилка уиски и сода. Трябваше да няма никакви препятствия по пътя на нашата дипломатическа дейност. Наблюдавахме го как обърна първата чаша уиски без сода, поотърси се, защото алкохолът мина по всичките му жили, и започна гласно да мечтае за снощната дама от ресторанта. Оставихме го да фантазира, каквото си ще, и след това направо му предложихме сто долара, ако отиде с нас пред американския и английския консул и разкаже какво се случи с Пърси Норман и Алън Ландис. Като чу, че става въпрос за сто долара в банкноти, пияницата отвори гурелясалите си очи и поиска по-висока цена. Това бяха скъпоценни секунди за пиратското му щастие, защо да не ги използува. Капитанът искаше да бъде честен към себе си и да извлече максимална полза.

Ние имахме нужда от него, не той от нас. Доларите го възбуждаха, повдигнаха самочувствието му и той разпалено почна да се защищава:

— Не само ще разкажа на консулите какво беше истинското положение, но ще им предложа влекача да ги закарам до мястото, където сте заровили техните поданици, ще им изровим гробовете, за да видят смазаните им глави. Англичаните непременно ще потърсят начин да ви подведат под съдебна отговорност; те си знаят по-добре от всеки друг каква стока са техните хора, но за да прикрият това, са способни да ви припишат най-лошото — че вие сте ги убили. Ако е необходимо, ще извикам моите моряци, които ги прибраха пребити, да потвърдят моите думи. Ние ще им докажем, че Пърси и Алън са били пияни и са заслужили участта си. От мързел те не ще пожелаят да си развалят спокойствието и да изследват обстоятелствата, при които се е случило нещастието. Отивам дори по-далече, ако се намесят съдебните власти. Нека изпратят с нас хора, да изровим телата и да им ги донесем. Те ще изтръпнат от погнуса, когато видят разложените тела на Пърси и Алън с превързани глави. Да пием за опрощаване греховете на Пърси и Алън. Аз съм с вас, но и вие трябва да бъдете с мене и да не подценявате моята услуга. Без нея вие сте загубени.

Помътеният му поглед стана алчен. Той преживяваше радостта, че ще спечели повече от сто долара. Наля си сам пълна чаша уиски и сода, изгледа ни като кучета, хванати в капан за мишки, и преструващ се на благодетел, изкриви грубото си лице на булдог и излая:

— На ваше място не бих се пазарил. Ще изпълня човешкия си дълг срещу двеста долара — и си затвори очите, за да не види нашето отвращение.

Последната чаша уиски и сода го освободи от угризенията на съвестта. Той чувствуваше удоволствие безсрамно да ни измъчва. После стана от стола си и нарочно отиде до клозета, за да ни даде възможност да се споразумеем.

В стаята останахме само ние, като се пробождахме един друг с изпитателни погледи. Нещо лошо засвятка пред очите ни. Двеста долара бяха много пари, обаче трябваше днес или никога да си разчистим сметките с двамата консули.

— Ние — обади се Мартин Ларсензвей — трябва да не позволим да бъдат съставени актове срещу нас и да бъдат изпратени в Каракас до двете посолства. Предлагам да платим двеста долара, след като се убедим, че сме освободени от съдебна отговорност.

Капитанът се върна в стаята, сияещ от задоволство. Миришещ на блато, той тържествуваше, погледна ни крадешком, без да се изчерви. Той беше предварително сигурен, че ние сме приели предложението му и беше готов да ни подкара към консулствата. Дъждът беше спрял. От нас още никой не се решаваше да говори. В тоя момент на мълчание почувствувах, че ние губим време.

Славеят на Андите, която ни напусна предната вечер, вече бе пристигнала в Каракас и нейната нежна душа, която омагьоса Иван Горилата, сега може би копнееше от желания? Тя и не подозираше веруломството на тоя напрегнат момент, в който всички се борехме, за да се освободим от разперените пръсти на изнудвача. Как жестоко беше се стекло всичко в нашия живот.

Плътните чувствени устни на капитана се отвориха и той попита:

— Тръгваме ли, защото ме чака работа на влекача. Позволете ми да ви попитам приемате ли моите условия?

— О, да, мисля, че няма за какво да спорим — обърна се Мартин Ларсензвей към него. — Да тръгваме. Ще получите вашите двеста долара, щом приемат в консулствата вашите показания и ни освободят. Надявам се, че няма да загубим много време.

Освободен от колебанието си, капитанът взе шапката си и с лукава усмивка се изправи пред огледалото. Двеста долара бяха пробният камък за неговата почтеност и за да ги спечели, той трябваше повече да не лъже. Сега той се пържеше върху огъня на собствената си страст към измамата, но знаеше, че няма да успее. Ние бяхме четирима срещу един и можеше да го изобличим, щом се опита да ни злепостави. От устата му бликаше слюнка, когато се обърна да ни изгледа. Бяхме готови за тръгване.

Дълго не чакахме в чакалнята на британския консул. Прие ни непривлекателното лице на една обезличена душа, която представляваше интересите на могъщата британска империя в тоя загубен край. Ние, четиримата, бяхме отчасти познати на консула, но капитанът на влекача привлече неговото внимание и той попита:

— Вие какво желаете, господине?

— Капитанът идва с нас, защото беше непосредственият свидетел на трагедията, която се разигра в индианското селище в горното течение на реката Карони. Там бяха ранени много тежко нашите другари в експедицията, господата Пърси Норман и Алън Ландис. След много изпитания при спускането от Сиера де Пакароима, където открихме най-високия водопад на света, ние се добрахме до мястото, където Карао се влива в реката Карони. Два дни чакахме превозно средство по реката Карони да ни прекара на другия бряг, за да проучим местността, където реката Парагуа се влива в реката Карони. В тия два дни на чакане върху една скала нашите другари Пърси Норман и Алън Ландис станаха нервни, нетърпеливи, с разбити сърца, така че когато най-после се появи влекачът на тоя капитан и ни взе на борда си, нашите другари надушиха, че на влекача има нещо за пиене, и поискаха от капитана да ни продаде една каса джин. Изтощението след деветмесечно въздържане беше ги лишило от съпротивление и те от първата бутилка се напиха и продължиха още да пият. Нашите камиони се намираха в индианското селище, за там пътуваше и влекачът. Същата вечер пристигнахме в индианското селище на сигаросите. Там бяха се върнали вече и работниците, които ни придружаваха на Сиера де Пакароима и впоследствие ни напуснаха, оскърбени от Пърси Норман. Когато влекачът спря пред селището, Пърси Норман и Алън Ландис вече бяха толкова пияни, че трябваше да ги задържим насила да не слязат на брега между оскърбените индианци. Как са се отскубнали и кога са се нахвърлили върху индианците, никой не можа да ни обясни. Видяхме ги чак когато хората на капитана ги донесоха на влекача със смазани глави. Били са ударени с томахавки. След мъчителна агония те починаха, без да си възвърнат съзнанието.

Капитанът замислено въртеше шапката си в ръце и приповтори дума по дума моите обяснения, като на места ги подсилваше с правдоподобни измислици. После предложи да закара консула там, където бяха заровени Пърси Норман и Алън Ландис. Сам той не знаеше мястото, но много сполучливо го посочи около вливането на реката Парагуа в реката Карони. Неговите очи гледаха слисания консул как отстъпва, тласкан от отвращението да види разложения труп на Пърси Норман.

— Моят влекач е на ваше разположение — каза капитанът, — ще закарам цялото консулство да присъствува при отварянето на гроба.

Погнуса накара консула да отиде до прозореца и да го отвори, за да влезе чист въздух. Нищо в тая дъждовна мрачна утрин не го измъчваше така, както въображаемата миризма на разложението. Позвъни и повика секретаря си да състави смъртния акт и час по-скоро да се освободи от нас.

Същият прием намерихме и у американския консул, само че той не изтрая докрай, а се обърна по телефона към английския си колега и се споразумяха само върху текста на смъртния акт.

На улицата капитанът получи двеста долара, предложи да ни почерпи, каза, че всички ще ни изядат червеите и изчезна към пристанището.

Същата нощ напуснахме Сиудат Боливар на път за столицата Каракас, където след толкова лишения ни очакваше опасната сладост от притежанието на кожените торби с редки диаманти.

Луната осветяваше червената земя и джунглата Меранда. Изтегнати в леглата на спалния вагон, ние се ослушвахме в тракането на колелетата. У нас се преливаха нови чувства, от които се зараждаше желанието по-скоро да стигнем в Каракас и без съперници да слушаме песента на Славея на Андите. Иван Горилата, който спеше над моето легло, прошепна:

— Струва ми се, никога няма да я вида.

— Кого няма да видиш? — попитах.

— Индианката от парахода, която замина за Каракас. Тя била знаменита певица.

— Не зная — отговорих. — Тя нали ти назначи среща за утре в Каракас?

Иван Горилата заспа и не чу, когато спуснах пердето на прозореца на вагона. Минаваше отдавна полунощ.

Бележки

[1] О, млъкни! ↑

Към следващата част или към съдържанието

Любен Христофоров Съкровищата на Дяволската планина (13)

Метаданни

Данни

Съкровищата на Дяволската планина

Информация

История

Сваляне / Връзки

Краят на Пърси Норман и Алън Ландис

Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (13)