Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (5)

Глава 5

Люк е пристрастен към никотина. Не само че му трябва цигара пред и след, но и по време на секс. Каза ми, че това е причината последната му приятелка да го напусне. Изгорил я е на чувствително място. Твърди, че може да ги спре по всяко време, но отказва да дъвче дъвка, понеже причинява стомашна язва. Пуши на перона на метрото (знаците забранено пушенето се отнасят за релсите), пуши във ваната (за мен като мъж това е като ароматни свещи) и пуши, докато яде препечена пица с колбас пред спортно предаване (това е стресиращо предаване, не можеш да разбереш). Споменах ли, че освен че пуши като комин, Люк казва каквото му е в главата, без да се замисля? Затова изненадата ми не е голяма, когато влетявам през портите на гробището и го виждам възбудено да гаси с обувката си един от петте димящи фаса.

— Хелън, пич, мъртва си!

— Какво съм! — казвам.

Той има благоприличието да се изчерви.

— Искам да кажа — запъва се той, — че майка ти е откачила. Ще те убие. Всички чакат в колите си.

Поглеждам към Тина и Лизи. Тина свива пръсти, гледа в шикозните си обувки „Джими Чуу“ и промърморва:

— Мамка му!

Лизи прави жална физиономия.

— О, горката Хелън!

Приемам притеснението им за потвърждение.

— Чакайте малко — промърморвам и си проправям път през нещо, подобно на задръстване, към големия лъскав черен Ягуар, паркиран зад голямата лъскава черна катафалка, като упорито избягвам да срещам погледите на изцъклените лица в колите.

Приближавам се и прозорецът рязко се отваря.

— Къде беше досега? — процежда през зъби майка ми изпод огромната периферия на черната шапка с размерите на чиния. Изненадана съм от учтивото й въздържание, после осъзнавам, че се дължи на шофьора, който е наострил слух. Навеждам се, виновно помахвам на баба Фло, която толкова силно стиска дантелената си кърпичка, че кокалчетата й са побелели, и обяснявам, че съм попаднала в задръстване.

— Какво става? — питам, за да разсея гнева на майка ми.

— В погребалния офис са — казва майка ми с висок истеричен глас, — оправят документация и (подсмърчане) не ни позволяват да излезем от колите, докато не приключат, и… ох, не издържам! Излизам! Не мога просто да си седя тук! Пази се!

Отскачам настрани, за да й направя място. Веднага десетки врати на коли се отварят и рояци от строги хора в траурни дрехи бавно се понасят към нас. Замръзвам от ужас. Не искам да обиждам приятелите и роднините ни, но сцената прилича на „Нощта на живите мъртви“.

Следващите десет минути прекарвам в задушаваща мъглявина от напудрени, лавандулови, начервени целувки, прегръдки, при които си удряме носовете, и топъл, задъхан шепот: „Толкова съжалявам“ и „Така внезапно“, откровения като: „Сигурно сте доволни, че не се е мъчил“, остри възклицания: „Хелън! Едва те познах! Вече не си толкова пухкава!“ и „Нали се грижиш за горката си майка — такъв шок за нея!“ Хвърлям поглед към майка си, която поглъща лакомо вниманието така, както Шишко яде сладолед, до който се е докопал незаконно.

— Да — казвам мрачно, — тя се нуждае от много грижи.

Виждам Юрая (нагласен като кучешка вечеря) да излиза от офиса на гробището заедно със свещеника. Панически си спомням, че последният остави две неясни съобщения на телефонния ми секретар, на които аз първо не обърнах внимание, а след това забравих. Междувременно Юрая изглежда очевидно ядосан от настъпващата анархична тълпа, но при вида ми устните му се извиват в учтива усмивка.

— Госпожице Брадшоу — казва той, — как сте?

Отговарям, че съм добре. Той кима бързо, после добавя:

— Готови сме да осъществим последното пътуване на баща ви, ако позволите. Искате ли украсата да остане върху ковчега, или да я махнем?

Озадачена съм.

— Амиии, какво правят хората по принцип? — питам.

— Повечето хора предпочитат да я махнат — казва той, — често я даряват на някое болнично отделение, във вашия случай можете да я дадете на кардиологията — добавя той.

Колко радостно за пациентите!

— Добре, тогава го направете — изтърсвам. Шумът наоколо стихва. Тогава се чува женски глас, който възкликва:

— Надявам се да не го погребат от другата страна. Не ми се ходи чак дотам.

Обръщам се и сърцето ми изтуптява тежко при вида на шестимата мъже в строги костюми, които изваждат тъмния ковчег от катафалката и бавно го слагат на раменете си. Този безспорен, грозен, груб белег на смъртта. Господи! Баща ми е там, вътре! Мъртъв. Студен. Неподвижен. Започва да се разлага. Колко ли време отнема, преди трупното вкочаняване да се размекне от вонята на гниенето… От тези мрачни мисли ме изтръгва майка ми, която се насочва право към Юрая и закрещява в лицето му:

— Братовчедът на Морис, Стивън, иска да носи ковчега!

Надявам се не сам, казвам си наум. Братовчедът Стивън е на около деветдесет и три и е с височината на гном.

— Мамо — започвам аз и нервно мятам погледи към Юрая, — трябваше да изясним…

Юрая ме спира с леко докосване по рамото.

— Не е проблем — казва той великодушно.

След малка суматоха (с размера на братовчеда) братовчедът Стивън е назначен за носач на ковчега. Юрая някак си успява да организира всички в дълга рехава редица, с поглед нарежда на Люк да загаси цигарата и заема мястото си начело на процесията, до свещеника.

Майка ми, баба Фло и аз ги следваме. Поглеждам към баба, за да видя дали няма да припадне, но тя има ядосан силен вид, сякаш се подготвя за битка. Майка ми трепери, лицето й е подуто от плач. Прегръщаме се и за малко да се срина, защото тя веднага отпуска цялата си тежест върху мен. Държи се с едната ръка, а с другата придържа шапката си да не литне над бялото море от надгробни камъни. Сякаш участвам във филм. Абсурдно е! Днес е хладна ветровита сряда сутрин. Би трябвало да седя на бюрото си в претопления офис, да сърбам двойно еспресо и да прелиствам The Sun под претекст, че правя проучване. Вместо това ето ме тук, сред голяма група хора, в проклетата провинция, препъвам се в калната пръст зад ковчега с тялото на баща ми, на път към прясно изкопания гроб, за да го погребем дълбоко в земята. Да погребем баща ми, който едва преди седмица тъй щастливо празнуваше с приятелите си от голфа факта, че е подобрил играта си, в бар „Брукхил голф клуб“ с дебели пури и селектирани брендита.

Чудя се как обувките на Тина на цена 195 лири се разбират с калта.

В началото на първите пет крачки от погребалния марш ковчегът се поклаща неравно и несигурно благодарение на участието на сплескания братовчед Стивън. За щастие, хората на Юрая го повдигат от рамото на братовчеда, докато той буквално не застава под него. Трябва да се примири със символично поставяне на ръка върху полираната повърхност и странната ни процесия бавно продължава. Плъзгам се напред като зомби. Всички мълчат. Единственият шум, който се чува, е бръмчене на самолет някъде високо и вятърът, който шиба меките перести клони на старите тисови дървета.

Гади ми се. Вероятно сънувам и скоро някой ще ме събуди, ще ми каже, че това е ужасен и измислен кошмар, ще отворя очи и ще се окажа в топлото си меко легло и тази нереална ситуация ще изчезне. Ще се стопи. Край. Стоп.

— Стоп! — изкрещява майка ми с глас, какъвто Бог сигурно е използвал да раздели Мъртво море. Всички, включително за нещастие и носачите на ковчега, подскачат с около трийсет сантиметра във въздуха, олюляват се и бързо спират. Баба Фло е слисана.

— Боже Господи — казвам доста глупаво, — какво има сега?

Майка ми подсмърча и трепери толкова силно, че едва говори.

Юрая се приближава, изпълнен с формална загриженост.

— Добре — опитвам се да я успокоя, като я галя по гърба. — Всичко е наред, само се успокой. Какво стана?

Майка ми се задъхва и задушава, но в крайна сметка успява да изхрипти думата „пръст“.

— Пръст? Каква пръст?

Това води до нов изблик на скръб.

— Пръстенът! — вика тя. — Венчалната му халка! Все още е на пръстаааааа муууууу! Зяпвам ужасена срещу Юрая. Той също. Притиска кокалестите си пръсти до бледото слепоочие, сякаш има главоболие. Всъщност наистина го има.

Отначало Юрая се опитва да я придума:

— Но госпожо Брадшоу — произнася той напевно, — ако си спомняте, вече говорихме за това, попълнихме формуляра.

Майка ми рязко вдига увисналата си глава като ядосана кукла на конци. Очите й светят. Тя е кралицата в класната стая, а Юрая е малък глупав идиот, който не си е написал домашното.

— Не ме интересува — изсъсква тя, — не искам да ти слушам извиненията! Плащам ти! Искам венчалната халка на съпруга си! Сега, донеси ми я!

За момент се вцепенявам от ужас и унижение. Нервно поглеждам баба Фло, която мълчи, но улавям погледа й, отправен към майка ми — поглед на неприкрита омраза. Заеквам:

— Но вие… вие не можете… — безпомощно се взирам в Юрая. Той е човек, който знае кога е победен. Вдига тънката си уморена ръка.

— Можем — въздъхва.

И така, слухът плъзва из скованата озадачена тълпа и всички присъстващи разбират, че ковчегът, който съдържа мъртвия ми баща, бе закаран зад едни подходящо високи надгробни камъни, махагоновият му капак бе отворен с помощта на лост, златната венчална халка бе изтръгната със сила от розовия пръст на баща ми, след което бе излъскана в черния фрак на Юрая и е връчена на предизвикателната ми намусена майка.

Люк се промъква зад тях, за да хвърли един поглед, и по-късно ми казва: „Но, Хелън, честно, той изглеждаше наистина добре! Изобщо не беше трупясал!“

След тази непредвидена намеса (по време на която съзирам свещеника да си поглежда часовника) се отправяме към гроба. Опитвам се да насоча вниманието на майка ми към кичозните цветя, поставени около изкопа, и да го отвлека от пресния куп земя и двамата опърпани мъже, застанали недостатъчно далеч и подпрени небрежно на големи, кални и покрити с пръст лопати.

Носачите и един облекчен братовчед Стивън свалят ковчега на земята. Никой не е съвсем сигурен къде да застане. Един от по-старите гости с бледа кожа и коса като захарен памук отбелязва със звучен шепот:

— Очаквах да има повече цветя, предполагам ще дойдат по-късно.

Свещеникът се приближава и пита дали бихме искали да кажем нещо. Майка ми започва да се суети. Някой й е дал червена роза, която да хвърли на ковчега на баща ми, и тя я е накъсала на парчета.

— Например? — пита.

— Амиии, да отдадете някаква почест на починалия — отвръща той.

— Никой не ми е казвал за никакви почести — възкликва грубо тя. — Хелън, трябваше да ми кажеш! Щях да напиша нещо.

Ама че неблагодарност!

— Аз! — извиквам. Вече ми идва до гуша от нейните изпълнения. — Откъде да знам! Защо вината да е моя?

Едно малко червейче на вината пропълзява в съзнанието ми, защото смътно се сещам, че съобщението на свещеника може би упомена, че не е лоша идея да се напише някакво кратко обръщение, което да включи в церемонията, но — съжалявам, не мога да отговарям за всяка дребна подробност!

— Той беше любящ и грижовен баща — лъжа аз, четейки от съседния надгробен камък — и прекрасен, мил, любящ съпруг — добавям бързо, за да успокоя майка ми. Тя подсмърча одобрително.

— Кажи също, че беше много добър на голф — добавя тя. Свещеникът кима, отстъпва, прочиства гърло и скалъпва вяла служба и най-скоростната, най-баналната и безцветна реч, която съм чувала, с изключение на изпълнението на директорката на училището ми по време на церемонията по случай завършването.

После спускат ковчега в гроба. Забелязвам как Юрая тайно кима на четвъртия носач, който сграбчва въжето, преди братовчедът Стивън да успее да се включи немощно, исках да кажа с пълни сили и да оплете нещата. Въобразявам ли си, или гробокопачите са по-близо от преди? Лешояди. Хвърляме пръст. Люк успява да метне една голяма буца, в която се оказва, че има и камък, със скорост 180 км в час — чува се силен удар, който прави малка вдлъбнатина на капака. Прегърнала съм майка си под претекст, че я крепя с любов, но всъщност я пазя да не скочи в гроба. Съмнявам се, че ще го направи, защото черната й рокля от Джейгър струва (според професионалната преценка на Тина) около 250 лири. След епизода с пръстена обаче не искам да рискувам.

Баба Фло мълчаливо гледа ковчега и клати глава. Радвам се, че сестрата на баба ми е успяла да дойде от Канада, макар че всеки път, когато се опита да стигне до баба Фло, някой досаден роднина подобно на бълващ огън дракон я спира с възклицание:

— Пралельо Моли! Откога не сме се виждали!

Пускам майка си за минута, за да утеша баба Фло и преди да успея да реагирам майка ми крачи към свещеника и му отправя следната декларация:

— Няма да се обърнем към вас втори път! И изобщо не си мислете, че ще ви оставим бакшиш!

Даже Люк е шокиран. За секунда досадниците, залепили се за Моли, притихват.

Благословеният Юрая се притичва на помощ.

— Госпожо Брадшоу, вероятно сте премръзнала, да ви донеса ли одеяло? — нейната жадна за внимание глава се обръща рязко и ситуацията ми напомня на анимационно филмче, в което героят смело отвлича вниманието на Годзила, за да не стъпче дете, като размахва ръце и танцува, превръщайки самия себе си в примамка.

— Благодаря — казва благосклонно.

Свещникът се омита, а Юрая нарежда да донесат одеяло. Люк и много от останалите се оживяват и заговарят на висок глас. За миг можех да повярвам, че погребваме някой непознат и че татко просто е решил да не идва.

После виждам баба Фло. Стои сковано до гроба и гледа невиждащо към покрития с пръст ковчег. Юрая изчаква малко, преди да се приближи към мен.

— Когато сте готови, можем да свалим картичките от цветята.

— Един момент — казвам. Тичам до баба Фло, нежно докосвам рамото й и казвам:

— Питат дали искаме вече да свалят картичките от цветята.

Баба ми сякаш се връща отнякъде далеч, обръща глава бавно, като костенурка. Казва с чист и непоколебим глас:

— Дааа, благодаря, би било чудесно.

Кимам и казвам на Юрая, че може да ги махне.

Хората на Юрая се захващат за работа, а аз се втренчвам в нищото. Стоя неподвижно, а около мен се върти поток от замъглени, бъбрещи и танцуващи лица. Накрая нечия нежна ръка ме връща към реалността.

— Хелън — казва Лизи внимателно, — всички се връщат в къщата на майка ти. Искаш ли да поостана тук с теб?

Мигам и виждам, че повечето от гостите се качват по колите, картичките са махнати от цветята и гробокопачите се приближават все повече към гроба. В далечината Юрая помага на баба Фло да се качи в черната лимузина. Над нас отново шумно избръмчава самолет и изпитвам гняв към натрапчивия му шум.

— Да тръгваме — казвам на Лизи.

Хваща ме под ръка и мълчаливо вървим през опадалите листа към портите на гробището, където ни чакат Люк и Тина. Майка ми се е сгушила в колата и е доволна, че ще отида на помена. Аз се напъхвам в жълтия форд „Ескорт“ на Тина (ревностно пазена тайна от приятелите й сноби) и потегляме. Това е краят на баща ми.

— И целия този път за една наденичка — е една от нетактичните, но уместни забележки по време на помена.

Канадските ни роднини — при положение, че майка ми им е осигурила безплатна нощувка, закуска, обяд, вечеря, забавление, електричество, пухкави хавлии и топла вода — й се отплатиха, като се замъкват в супермаркет Асда и похарчват около три лири за няколко бели хляба (от евтиния), ужасен на вкус маргарин (от евтиния), консервирана паста от скариди (която, преди да пробвам отвратителния й вкус, считах за мит, измислен да откаже децата от пикниците), четири пакета чипс (собствена марка на магазина) и три пакета бисквити „Джейми Доджърс“, които отказвах да ям още като двегодишна заради мизерното количество мармалад в сравнение с количеството бисквита, от което ми пресъхваше устата.

 

 

Майка ми спасява положението на косъм, като насилва ключалката на кабинета с напитките на баща ми. Всички се нахвърлят на пиенето като алкохолици. Майка ми, която неведнъж е злепоставяла баща ми на коктейли, искайки чай, поглъща четири големи чаши Бейлис за десет секунди, залита към мен и с кикот ми казва:

— Братовчедът Стивън е такава скръндза, че когато върви, чак задникът му проскърцва!

Тайно съм впечатлена от тази изумителна трансформация на поразена от скръб вдовица в изглупяло дрънкало, но зная, че ако покажа и най-малкия знак на одобрение, тя ще демонстрира своята настойчива духовитост на всички, включително и на братовчеда Стивън. Затова изземвам петата чаша Бейлис от ръцете й, замествам я със студена чаша вода и казвам:

— Точно в този момент, мамо, не си в подходящото положение да коментираш кой колко е стиснат.

Изливам чашата Бейлис в мивката и ми се ще всички да си тръгнат. Не ми се говори. Даже с приятелите ми. Коства ми усилие. Не ми се слуша колко много на баба Моли й харесвало да си говори с баща ми за пазара на недвижимо имущество в Канада или как той и братовчедът Стивън ходели заедно на лагер като малки. Все ми е тая. Опитват се да си присвоят лъвския пай тъга при положение, че почти са се забравили! Не искам да съм общителна. Искам татко да влезе в кухнята и да каже: „Хелън, би ли ми направила чаша кафе?“

Чува се входният звънец, клюмвам като нацупен тийнейджър и тромаво се отправям да отворя. През матираното стъкло виждам позната фигура. Едва ли?! Отърсвам унинието и се проклинам, че не смених полата си в момента, в който се прибрахме. Маркъс. Като по сигнал Люк надниква от хола и, сякаш чак сега се сеща, казва:

— Маркъс каза, че може да намине по-късно.

— Благодаря, че ме предупреди — отговарям, докато приглаждам косата си и отварям вратата.

— Хелииии — произнася той успокоително. — Мила, толкова съжалявам, че пропуснах изпращането на стареца ти! Толкова исках да присъствам, но някаква кукла от онази нова женска група Секънд Едишън искаше да я разведа из спортния център. Опитах се да се измъкна, но нямаше как.

Присвивам очи недоверчиво и леко нацупвам устни.

— Убедена съм, че си драпал да се измъкнеш от бляскавата поп звезда.

— О, Хели, недей така — усмихва се той. — Винаги бих предпочел да прекарвам времето си с теб. Честно казано не си струваше. Краката й бяха като пънове.

Цъкам показателно с език, за да изразя феминистично неодобрение, с което обаче прикривам доволната си физиономия. По случайност Маркъс е единственият човек, на когото разрешавам да ми казва Хели.

Изпитвах несподелени чувства към него цели девет години — още в колежа, откакто го видях за първи път на опашката за вечеря в стола. Свързваше ни приятелството с Люк, но тъй като Маркъс прекарва всеки свободен час във фитнеса, успях да го опозная едва преди три години, когато купи апартамента си в Суис Котидж и имаше нужда от наемател — за предпочитане по-надежден от Люк. (За щастие, не се появи никой и Люк предложи на мен.)

Маркъс е безспорно суетен и е заклет флиртаджия, но въпреки това е привлекателен. Работата му — помощник-мениджър и личен инструктор в изискан лондонски спортен център, извинете, спа център, го устройва перфектно и нерядко завършва с похождения в спалнята. Знае, че го харесвам, но че съм се примирила с романтичното му безразличие и че страстта ми вече е стихнала. Затова той предполага (и с право), че се радвам да сме приятели и да съм негов наемател, макар и да взима малко повече отколкото мога да си позволя (има и допълнителна такса за Шишко). Освен това е забавно да си с него. Той е чудовищно и злостно критичен към всеки, когото срещне, и въпреки това превъзходен в ролята на мил и загрижен приятел. Маркъс е вещ в измъкването на сочни парчета клюки от известни клиенти и още по-умел в разпространяването им към мен и Люк. Ако се замисля (не че го правя), бих казала, че Маркъс даже ме харесва. Харесва ни да флиртуваме един е друг и това е в подем, когато аз излизам с някого. Когато той излиза с някого, флиртът е в спад. Когато никой не излиза с никого, угасва съвсем.

Днес Маркъс е разнежен. Целува ме по двете бузи искрено, слага топлата си ръка на врата ми. Прилив на страст се стича по гърба ми, лошото ми настроение се разсейва и слънчевият ми темперамент се възвръща по магичен начин.

— Искаш ли нещо за пиене? — измърквам.

— Джин с тоник ще бъде идеално, ниско калоричен тоник, ако може — отговаря веднага той.

Кимам, упътвам го към Лизи, Люк и Тина и послушно отивам за напитките.

— Хубава пола, Алисън — подвиква той.

— Я се разкарай — отговарям и се сблъсквам с баба Моли. Тя ме поглежда и избухва в сълзи. Стискам зъби. — Нямах предвид теб, бабо Моли — казвам със захаросан глас.

— О, да, скъпа, зная. Просто толкова ми се насъбра (подсмърчане), говорих с Флорънс. Такава трагедия, да загуби момченцето си, малкото й момченце. И какво погребение! Вие, младите, имате много различна представа за нещата. По мое време уважавахме религията! Зная, че и за теб е трудно, скъпа, но да загубиш дете, дете! Никой родител никога не трябва да погребва дете.

Баба Моли се готви за дълга и прочувствена тирада, без да съзнаваме съм страшно обидена и направо ми идва да я зашлевя.

— Баща ми беше на петдесет и девет — казвам студено, — едва ли може да се нарече дете.

Зная, че това е жестоко изказване, но в сърцето ми няма място за вайкането и тъгата на другите. Едва се справям с тази на майка ми. Минавам покрай нея, грабвам бутилката с джин от братовчеда Стивън, наливам на Маркъс (съжалявам, няма ниско калоричен тоник) и бързо се връщам при останалите.

Люк и Тина са потънали в разговор за бог знае какво, а Маркъс пуска въдицата на сладката, мила, добре възпитана Лизи и се опитва да изкопчи от нея защо точно е зарязала последното си гадже.

— Не го биваше в леглото ли? — настоява той.

— Не! Искам да кажа, наистина предпочитам да не… Маркъс завърта очи и кима всезнаещо.

— Пенисът му е бил колкото кибритена клечка — Лизи едва не разсипва чашата с Перие.

— Наистина! Не мисля…

Но Маркъс е непреклонен.

— Е, какъв беше тогава? Голям? Среден?

С поглед, вперен в скута си, Лизи произнася с неохота:

— Среден.

Подавам напитката на Маркъс, без да го гледам в очите, излизам от хола, качвам се по стълбите и влизам в банята. Сядам на авокаденозелената вана и се смея, смея. Отказвам да се разплача.