Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (37)

Глава 37

Баба казва, че когато се случи нещо лошо, тогава разбираш кои са приятелите ти. Лизи казва, че когато ти се случи нещо хубаво, тогава разбираш кои са приятелите ти. Моето заключение е, че нямам представа кои са приятелите ми. Джаспър още ме преследва като лисица кокошка, Тина се променя от разумна в потайна, а аз не мога да реша какво е станало.

Единствената новина е, че след четири изтощителни седмици на дребнаво вглеждане в договора, през които скубех косата си, адвокатката ми се обади, за да каже, че сме готови да го подпишем. Казвам на Лизи, че след по-малко от месец ще стана собственик на дом, и се стоварвам на бюрото си. Тя не може да разбере.

— Не се ли вълнуваш? Какво има? О, Боже, толкова е вълнуващо! Ще трябва да ходим да купуваме бои!

Не съм сигурна кое е по-тревожно — фактът, че смятам пазаруването на боя за щастливо събитие или че сега ще живея сама в малка разпадаща се терасирана кутия в не особено престижна част на Кентиш Таун. Поне тойотата ще се чувства на място. Адът да се карам с банки и брокери и да харча пари за оценки и оценители, и да ме мамят хора, по-богати от мен, да ме покровителстват и да ме тормозят, вече е към края си.

Но аз мисля за бордея, който е апартамент номер 55 и стомахът ми подскача като палачинка. Когато майка го видя, за малко не избухна в сълзи.

— Защо не искаш да останеш с мен? — възкликна тя. — Толкова е отвратително и занемарено!

Изкуших се да отговоря: „Странно е, че точно ти го казваш“, но размислих. Адам пребледня и се опита да я убеди, че апартаментът има невероятен потенциал, но млъкна, когато майка ми изпищя:

— Какво!

За първи път ми се струва, че майка ми казва нещо смислено. Какво, за Бога, правя аз?

— Да, добре — чувам се да казвам на адвокатката, — утре в единайсет, в офиса ви, добре, ще се видим, чао.

През последния месец работих като египетски роб, за да отклоня мислите си от Том и жестоките неща, които наговори, и Латиша е склонна да ме пусне сутрин. Единственият й коментар е:

— Кентиш Таун? Наскоро не намушкаха ли някого там?

Аз се изсмях нервно.

Междувременно Лизи е мила като вълшебна фея — вече ми е дала номера на „забележителните“ си строители, „превъзходни техници“ и един „ангел“ водопроводчик — и лесно забравям, че й се сърдя. Не мога да устоя. Нацупена съм, защото Лизи е прекалено уверена — което невинаги е добре както за нея, така и за останалите около нея. Нейният начин е единственият верен. Може да е мила, но също така е тревожно късогледа. Лизи е права, че джинджифилът е полезен за кръвообращението и вероятно е права, че ментата е страхотна за тенията, но ужасно греши за Ейдриън и учителското й самодоволно мнение ме изважда извън нерви.

Затова се измъквам от работа, без да си взема довиждане, и когато вечерта ми се обажда вкъщи, прошепвам на майка ми, че ме няма:

— Казва, че я няма — изрича майка ми, като ме принуждава да изтръгна телефона от ръцете й и да се държа прилично.

— Съжалявам за това — казвам с фалшива веселост. — Цял ден е викала по децата. Оглушала е.

Лизи не е много убедена.

— Има ли нещо? — казва тя предпазливо. — Звучиш различно. Понеже по-скоро бих предпочела да се сблъскам с камион, отколкото с обиденото благочестие на Лизи казвам живо:

— Съвсем нищо. Малко се тревожа за утре, все пак е голям ангажимент и такива неща.

Както и очаквам, Лизи се отнася с пренебрежение и изпява:

— Не се тревожи! Толкова е просто! Всичко ще бъде наред! — както се оказва, тя пак греши.

Денят на подписването на договора започва зле, когато майка ми изфучава на работа, без да си вземе довиждане. Опитвам се да не се дразня, но не се получава. Зная, че го прави само защото иска вечно да живеем заедно като странно двойно изпълнение — принцесата и проклетото грахово зърно.

— На дамата — промърморвам — ще й се отрази добре да престане да се държи като идиот и да порасне.

Щом го казвам, осъзнавам, че ми звучи познато и че Том го е казвал на мен.

— Уфф — казвам, докато пускам телевизора и се отпускам на дивана. — Я да се разкара! Да се разкара! Да ми крещи по този начин — казвам го на глас, защото се опитвам да смекча болката от загубата му, но не се получава. Мазохистичният ми ум непрекъснато произвежда сладки спомени. Хей, Хелън! Я виж тази вълча усмивка! Неочакваният букет от сини невени! Дисекцията на Стивън Кинг, докато ядем пица! Слонската шега! Грижите в нощта на текилата! Как топира козината на Шишко, за да прилича на пънкар! Как с целувка махна онова парченце сирене от ъгъла на устата ми! Очарователно, нали?

Но не става въпрос толкова за малките неща. Не мога да отрека. Опитвам се да се нахъсам със злоба срещу Том, но не мога. Искам да го мразя за това, че ме харесва, но не мога. Иска ми се да поддържам идеята, че ми е наговорил нещата от злоба, но вече не мога да се преструвам. Не прекарваш цяла вечност в беленето на портокал, освен ако не искаш да го ядеш. Спомням си отчаянието му при последната ни среща и ме боли. Нараних го. Което доказва, че съм права. Да те е грижа за някого, значи да загубиш. А аз не умея да губя. Сякаш съм изтръгнала сърцето си и съм го стъпкала. За наказание гледам „Шопинг“ канала цели деветдесет минути, за да си припомня, че там, навън, има хора, които са много по-зле от мен. После скачам в тойотата и отивам при адвокатката.

Офисът е в най-мрачната част на северен Лондон. Фасадата на сградата е направена от стъкло. Това ме хвърля в паника. Изследователите на полюсите и хората, които живеят в Колорадо, ослепяват от снега. Аз ослепявам от лъскави врати. Има шест, от които трябва да избера и докато се качвам по стълбите, започвам да се потя, защото зная, че онази, която ще се опитам да отворя, ще се окаже затворена и ще трябва да се оттегля като рак, ще бутам и пробвам всички наред, докато портиерът и пощальонът се превиват от смях на рецепцията и се кикотят и мислят, че съм тъпа.

Разбира се, предсказанието ми се сбъдва и след поредица объркващи жестове от господин Върша си работата (който с интерес наблюдава борбата ми с малките си очички, но не си прави труда да се вдигне от мястото си и да ми помогне) аз отварям четвъртата врата и влитам раздразнена и със зачервено лице. После чакам на черното кожено канапе седемнайсет минути и го слушам как подсмърча. След двайсет и деветото подсмърчане ми идва да извикам: — Издухай си носа! — но ме викат на срещата на втория етаж тъкмо навреме.

Адвокатката на Лизи се казва Дороти Спенс и Лизи вечно я хвали като „изчерпателна“. И е такава. Изчерпателна е около час, чете клауза след клауза и пита дали разбирам какво означава това задължение и важността на онова ограничително споразумение и обяснява, че подложила на съмнение тази или онази клауза, но накрая е получила задоволителен отговор на всичките си запитвания. Отговаря на всичките ми въпроси, пита ме дали имам други, ако не, тя изисква депозит от девет хиляди лири.

За малко не падам от въртящия се стол.

— Какво, сега ли? — заеквам.

— Да, моля — рязко казва Дороти.

— Но аз, аз не съм разбрала — изпелтечвам. — Аз мислех, че това е, преди да завършим… погрешно съм разбрала, не съм правила подобно нещо преди и си помислих…

Дороти ме стрелва с поглед, подобен на този, който получих и от портиера по-рано, и аз млъквам. Случва се понякога толкова малко да вярвам в собствените си способности, че се обричам на провал.

Този път е един от тях. Направих глупава грешка. В паникьосаното си невежество съм приела, че депозит от десет процента се плаща при приключване на сделката. Честно казано Дороти ми изпрати писмо преди седмица с подробности какво ще се изисква от мен, но (както сега си спомням) му хвърлих един поглед, напъхах го в чантата да го прочета по-късно и го забравих. (Често ми се случва да пренебрегвам страшни писма, но кредитните компании ме насърчават да се изправям пред страховете си, като звънят лукаво и рано в събота сутрин). Дороти даже не ми изпрати напомняща бележка. В резултат парите ми се множат в сметка с висока лихва и не мога да изтегля и пени без предупреждение. Аз съм невежа измамница, която се преструва на надежден възрастен човек. Случи се най-лошото. Разкриха ме каква съм.

— Може ли да се обадя по телефона? — тихо питам Дороти. Тя поглежда хромирания си часовник, кима рязко и се отпуска в мекото кожено кресло. Звъня на мобилния на майка ми и се моля да вдигне. Не вдига. Обаждам се в училището и моля да ме свържат с учителската стая.

— Там ли е Сесилия Брадшоу? — питам със затаен дъх. — Дъщеря й се обажда.

Далечният глас отговаря:

— Момент — след четиридесет момента, все още чакам и Дороти Спенс потропва с крак.

После линията прекъсва. Хапя устната си, усмихвам се едва на Дороти и набирам отново.

— Звъннах преди малко и ми затворихте — казвам аз със силен глас, да не се издам. — Трябва да говоря със Сесилия Брадшоу. Спешно е.

След трийсет секунди майка ми се появява. Усещам слабост от облекчение. Ощипвам се по носа, за да не се разплача, и обяснявам ситуацията. Унижението тупти през мен на вълни. Когато приключвам да рецитирам, майка ми мълчи.

После с глас, който издава отношението й към мен, казва:

— Не е проблем, скъпа. Веднага ще позвъня на банката и ще изискам електронен трансфер към съответната сметка. Нека да поговоря с адвокатката.

Потъвам в блажен транс и подавам слушалката на Дороти. Петнайсет мъчителни минути по-късно карам към къщи с тойотата. Понеже всяка форма на разсъждение е болезнена, прекарвам цялото пътуване в силно и монотонно: „Ла, ла, ла“, за да отпратя мислите. Промъквам се в офиса в 2:30 следобед и започвам бясно да набирам всички писма на Латиша, с които отхвърля идеи за статии… За мое облекчение Лизи не е в офиса и понеже Латиша не си мечтае да ме пита как е минала сутринта повече от това да си купи обувки от верига за конфекция, аз работя необезпокоявана до 6:36.

После си тръгвам, без да говоря, с когото и да е. Докато седя в метрото, се чувствам сякаш съм гола. Убедена съм, че всички ме зяпат, говорят за мен, подиграват ми се. Изпитвам клаустрофобия и искам да крещя.

Докато стигна до къщи, вече съм разнебитена трепереща развалина. Възнамерявам да се свия на леглото и да заспя, но докато се качвам на пръсти по стълбите, майка ми се появява като блещукащ дух в коридора и възкликва:

— Хелън! Ела долу при мен да поговорим!

Без да казвам нищо, аз се завъртам и слизам! Чувствам се докачлива и зла като тарантула. Междувременно майка ми грее като тийнейджърска кралица на красотата. Единствената разлика е, че няма лента. Цъфти, приглажда коса, вдига ръце и казва с весел глас:

— Е?

Изправям се пред нея и долната ми устна започва да трепери. Гледам навъсено шарения килим и стискам ръце зад гърба си. И казвам свирепо:

— Ако татко беше тук, щеше да знае какво да прави!

Забивам нокти в дланите си и чакам. Не зная какво да очаквам. Заплашване. Неодобрение. Не и смях. Но майка ми се разсмива и казва:

— Да, но и аз се справих добре, нали?

Аз кимам и шепна:

— Липсва ми татко.

Майка ми е тиха и аз се чувствам като пръдня по време на сватба. После ме поглежда в лицето сякаш за първи път и меко казва:

— Зная, скъпа, сигурна съм, че и ти му липсваш.

Тя неочаквано пристъпва напред, прегръща ме силно и се чувствам загубена и намерена сред аромата на Шанел. Диапазонът от звуци, които като човек бих могла да издам, изглежда неадекватен и ми се ще да съм вълк, за да мога да вдигна глава и да извия, оуууууоу. Да предам тялото и душата си на резонанса на тъгата.

Вместо това затварям очи и ридая мълчаливо, поглъщам топлината от лилавия пуловер на майка ми и усещам как тънките й здрави ръце ме обгръщат.