Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (34)

Глава 34

Преди няколко години се разхождахме с Лизи — тя има гадния навик да изнудва хората за разходки — из един запустял парк и видяхме една жена, която тичаше с три хрътки. Едно от кучетата ни забеляза, прекоси полето и се сви в краката ми. Поласкана от този необясним изблик на доверие, аз се наведох и го погалих. Лизи беше омаяна.

— Сякаш е знаел, че ще го защитиш! — извика тя.

Макар че много повече предпочитам котките, егото ми беше разлюляно от горчиво-сладката романтика на момента. Убедих се, че животните имат инстинкт към добрите хора.

После купих Шишко, чието очевидно отвращение от всички добри хора разсипа отвсякъде предположението ми. Но аз харесвах теорията си и не исках да се прощавам с нея току-тъй. Продължих да се придържам към случая с магнетичната хрътка като специален знак. Вероятно имах сурова чувственост, която животните усещаха? (Сетих се! Миришеш! — беше възкликнал Маркъс). Аз избрах вариант, който ме устройваше. Ами ако духовно бях настроена към уязвими души и хрътката го беше усетила? Все пак на крехката възраст от шест години вече осъзнавах, че майка ми има нужда от помощ повече, от който и да е на планетата. Това беше! Бях дарена с уникална дарба! Наистина.

От време на време се оставях на тези глупости до деня, в който се изправих пред Тина и видях, че розово-белият херувим, който й беше гадже и който аз небрежно приех за приятен, защото изглеждаше добре и имаше лъскава работа, всъщност я пребива от бой. Казвам ви, това изтри усмивката от лицето ми. Нелепите думи: „Но Ейдриън не е такъв“ подскочиха и затанцуваха, и се запреследваха из главата ми.

— Искам да се закълнеш, че няма да казваш на никого — помоли Тина.

Едва след като се заклех в „живота на майка, не, в този на Шишко“, тя заговори.

Седеше неподвижно на края на жълтото диванче и очите й шареха из стаята. Приличаше ми на гущер, хванат в буркан. Слушах мълчаливо. Беше ми трудно да напасна бляскавото си впечатление за Ейдриън с човека, който тя описваше. И ми е почти невъзможно да оприлича дръзката си успешна приятелка с жалката руина, прегърбена пред мен. Шепнеше и говореше към пода и трябваше да се напъвам да чуя какво казва.

— Не зная дали се брои, защото беше само спречкване. Всички се карат. И той толкова съжаляваше, че е викал, а аз съм същинска харпия, като започна. Не можеш да го виниш. Беше заради колата. Трябваше да я закарам на сервиз, но се стисках за парите. Опитвах се да спестявам. Бяхме у шефа на Ейдриън за вечеря и аз изядох едно от задушените грахчета от чинията с пръсти, преди да е сервирано на всички. Беше засрамващо за Ейдриън. Сякаш излиза с някой простак. Както и да е, излязохме и той се държеше дистанцирано и хладно. Не знаех какво съм направила. Може би всичко щеше да е наред, но колата не запали. Помислих, че е паднал акумулаторът, а не си бяхме взели мобилните. Ейдриън не искаше да ходи и да звъни на вратата на шефа си за такси. Бях развалила всичко. Той започна да ми крещи и да рита колата. Аз също се развиках и той ми дръпна косата, за да ме успокои. Зная, че не искаше да го направи, но заболя, издърпа голям кичур и очите ми се насълзиха. Каза, че е било поскубване на шега. Но толкова съжаляваше, че и той се разрева. Направи го само защото мрази да гледа как се излагам на обществени места. Беше наистина, наистина притеснен. Удари таблото и тогава двигателят запали и той ми прости. На следващия ден ми донесе цветя и закуска в леглото. Такъв сладур е! Наистина е загрижен! Беше тъжен, че сме спорили, и се опитах да го утеша и да го накарам да се чувства по-добре. Почти никога не ме удря. Не е така през цялото време. Определено не повече от веднъж на, хм, шест седмици. Повечето от времето прекарваме страхотно — той е забавен. Хвали ме и е умен. Не съм срещала досега човек като него. В работата е подложен на невероятен стрес. Трудно му е. Изключително важно е да направи добро впечатление, а аз го изложих. Трябва да разбереш. После всичко беше наред. Наред! Докато, докато не направих онази глупост. Трябваше да го предвидя. Бяхме отишли в ресторанта „Дог и Дак“ на моята улица. Върнахме се пийнали и аз бях забравила къде съм сложила ключа от вратата. Ейдриън беше скапан. Имаше среща с един клиент на следващия ден и беше задължително да си легне навреме. Аз прецаках всичко. Нарече ме „грозна кучка“ и ме ритна и удари главата ми във вратата. Припаднах и се събудих в леглото си. Беше намерил ключа в джоба си. Толкова съжаляваше. Беше толкова мил. Грижи се за мен и сложи лед и превръзка на порязаното. Каза, че няма нужда от шев, че е само драскотина. Отиде за хапчета за главобол и кърпички от денонощната аптека. Не спеше достатъчно заради мен. Купуваше ми цветя и шоколадови бонбони през цялата седмица. Похарчи цяло състояние. Поправи вратата. Толкова е щедър! Все още имам главоболие, но само веднъж се е случило — не че не си го заслужавах. Той го прави, защото го провокирам. През останалото време е толкова нежен. Трудно е да разбереш, ако не го познаваш. Не мога да го обясня. Зная, че нещата ще се оправят. Ще се оправят, когато спра да пия и науча малко повече за това, как човек трябва да се държи на обществено място. Затова съжалявам, ако не съм излизала много често с теб и Лизи. То е, защото се опитвам да оправя нещата с Ейдриън, опитвам се и зная, че съм малко сприхава. Искам нещата да се оправят, затова не трябва да казваш на никого. Работата е моя — не е голям проблем. Дразня го и нещата излизат от контрол. За него ми е мъчно, горкичкият. Закъсал го е с мен, опитва се да направи от нищо нещо…

Тя наговори и друга неща, но схващате за какво иде реч. Травмите за този месец били причинени, когато Ейдриън я ударил през лицето с телефона. Сложила мляко в чая от жасмин (замерил я с чашата, но не успял да я уцели). Сигурно е направила нещо много лошо, защото по принцип не би си и помислил да я удари през лицето. Колко мило от негова страна, мисля, защото наистина толкова е вулгарно приятелката ти да се разкарва със счупен нос, всички да я виждат и да, клюкарят — затова много по-изискано е да нанасяш ударите по ръцете, краката и тялото, където издайническите белези могат да се покрият с лека кашмирена блуза и елегантен панталон.

Поглеждам към празното изражение на Тина и меко казвам, че Ейдриън е зъл, жесток грубиян, когото трябва да гръмнат и че тя не е направила нищо лошо и още повече няма нещо, което да гарантира, че повече няма да я бие. Никога. Няма извинение за това. Никакво. Едно „съжалявам“ и цветя не оправят нещата. И нищо няма да ги оправи. Ако го толерира, той ще продължава да го прави. Не разбира ли? Казвам го тихо и с непринуден тон, защото се ужасявам, че може да си запуши ушите и да ме изгони. Тина е затворник на култа към Ейдриън и думите ми са богохулство. Чувства се виновна, че е говорила с мен. Нелоялна. Рязко скръства ръце и мърмори, че не може да мисли повече, че е объркана, че не знае какво чувства. Непрекъснато повтаря „всичко ще се оправи“ като някакъв напев.

Когато се опитвам да представя фактите по ясен и разбираем начин, така че тя да не ги отрече, тя ги отрича. Сякаш не разбира английски! С шок установявам, че е изпаднала в заблуда. Сякаш вижда света през неговите очи. Реалността за нея е различно състояние. Не мога да повярвам, че говоря с Тина. Тя е като една загубена душа. Чувствам се съкрушена.

Жената, която три месеца сама кръстосваше Африка пеша, която принуди един рокер от „Ангелите на ада“ да отстъпи място на по-възрастна дама, жената, която тича след крадеца, който й отмъкна портмонето и го накара да й го върне, жената, която развежда група от трийсет американци в Рим, без кракът й да е стъпвал там преди (прочете три пътеводителя, преди да тръгне), вярва, че е безполезна. Но щом вярва, че един мъж може да държи главата на приятелката си във ваната под вода за две минути, докато тя се бори за въздух, и го приема за „шега“ — предполагам, че цялата й ценностна система е повредена.

И не ми позволява да й помогна. Питам я не се ли сърди на Ейдриън за това, което е направил, а тя се колебае и казва, може би веднъж, но сега се сърди единствено на себе си. Пулсът ми се ускорява и остро питам дали Ейдриън знае, че тя има трима братя и по-точно знаят ли братята й за Ейдриън? После се чувствам ужасно, защото тя е толкова изплашена, че започва да хленчи, а от самия звук ме побиват тръпки и тя ме кара да обещая отново да не казвам и думичка, защото, защото… Започва да се влачи и стомахът ми се свива и не разбирам как може да се държи така, но я слушам.

Тина ми казва, че няма да идва на работа до Нова година, но да не й се обаждам. Тя е добре наистина, само е в малко лошо настроение, иска да си почине и иска тишина. Когато лицето й се оправи, ще се прибере при родителите си. Ейдриън ще кара ски във Вал д’Изер с приятели. Попитал и Тина, но я предупредил, че не й е там мястото, затова тя отклонила поканата. Дипломатическият ми балон се пуква и възкликвам:

— Тина! Само се чуй! Не мога да повярвам, че му позволяваш да те обижда така!

Веднага съжалявам за изблика най-малко, защото Тина ме прекъсва:

— Извинявай! Джаспър? Маркъс? Ехоо? Не мисля, че си в позиция да поучаваш, Хелън.

Не мога да си представя какво иска да каже тя, но карам бързо и се прибирам в три сутринта, мислейки си мамка му, мамка му, мамка му! Изумена съм. Почувствах се така, сякаш Ейдриън е мое гадже и удря мен. Отивам право на компютъра на майка ми, влизам в интернет и проверявам дълъг списък от книги за малтретиране, които включват и смелото заглавие „Домашно насилие за начинаещи“.

Поръчвам четири книги. На Тина няма да й хареса, но това ще й бъде коледният подарък. Сърцето ми бие, когато обявявам в тъмнината:

— Тина, все още не го знаеш, но ти ще зарежеш това гадно копеле, дори да е последното нещо, което правя.

В неделя сутринта се обаждам на полицията и питам какво могат да направят, ако някой бие жена си. Студеният отговор е, че ако самата жертвата не подаде жалба, не могат да направят нищо. Звъня на Тина в неделя, понеделник и вторник, защото съм решена да я накарам да прозре и да зареже Ейдриън тази седмица, но тя не вдига, а аз не искам да оставям съобщение. После идва Коледа.

Сутринта на 24-ти декември майка ми и аз в последния момент получаваме покана за коледен обяд у Вивиан. Аз отказвам, защото не искам да съм с цяло семейство. Чувствам се като резервна част. Каквато — след като нямам баща — сигурно съм. Майка ми също отказва, после решава да отиде, защото иначе „само ще си седи вкъщи и ще се чувства зле“. Меко казано, тъй като дори и Гринч би изпитал желание да се разходи и да се порадва на коледните светлини. Даже не е извадила картичките, които е получила — на кухненската маса лежи разпилян куп. Подреждам ги в правилна редичка, преди да тръгна за работа, и предлагам да запалим свещите Ханука, изобщо някакви свещи (честно казано щях да запаля себе си, ако бях сигурна, че къщата няма да си остане толкова мрачна), но тя отказва всичко. Намира талона за козметичния салон, който ще й подаря, скрит в чекмеджето за салфетки, и се цупи и казва, че съм й го взела, за да я накарам да се чувства зле. Тук търпението ми се изчерпва и аз остро отговарям, че единственият човек, който кара Сесилия да се чувства зле, е Сесилия. И съм права. Тя си е наложила вето на радостта. И така, вчера купих малка пуйка, торба картофи и буркан сос от червени боровинки (щях да взема и замразен грах, но ме заля вълна от апатия и го зарязах) и предизвикателно ги тръснах в хладилника.

В два следобед преди Бъдни вечер гледам как колегите ми се въртят из офиса в мараня от гирлянди, греяно вино и добри пожелания и се чувствам сама. Чудя се какво прави Том и дали изобщо ще го видя отново. Мисля за нас двамата и ми се струва, че съм си въобразила всичко. Знаех си, че няма да траем дълго. Витая в пространството, когато нещо изсвистява във въздуха и силно тупва. Скачам и виждам, че господин Грауч, портиерът, е оставил голям букет от рози на бюрото. Цветя! Аз никога не получавам цветя! Аз съм безцветна зона.

— За Латиша? — питам невярващо.

Господин Грауч се мръщи и казва:

— Ти си Хелън, нали? — и изчезва.

Кръвта ми замръзва и мисля. Том? Том! Цветя от Том, за да каже, че пак ме харесва! Пускам поглед покрай аварийния изход, в случай че се е покачил на сградата, а ла Ричард Гиър и дебне да ме отмъкне. Няма го. Но рози! Символът на романтична любов! Съжалява, че е викал! Разкайва се, аз съм правата! Тършувам за картичка и раздирам плика. Ръцете ми са влажни и треперят, докато чета посланието:

„Скъпа Хелън. Отдавна не сме се виждали.

С обич, Джаспър“

Надеждите ми увяхват и се чувствам като Джеймс от „Голямата праскова“, когато изпуска магическата торба с животворните червейчета, а те се извиват и изчезват в земята. Можеха да ми се случат страхотни неща, но всичко оплесках и сега нямам нищо. Гледам бележката и се чудя какво иска Джаспър. Издавам леко, сърдито пуфтене. И все още има наглостта! Хубави цветя. Усмихвам се неохотно. Нахален мръсник! Но не е зле колкото Ейдриън. Той просто е измамник. Поне не ми се меси в живота. Помирисвам розите. Не мисля, че ще стане кой знае какво, ако се видим за по напитка. Докосвам нежния цвят на розата. Розови рози. Това значи ли, че съм гей?

Вдишвам аромата на моите розови рози като кислород, когато майка ми се обажда да каже с кисел глас, че съжалява, че е кисела и че ако не искам да ходи на обяд у Вивиан утре, няма да ходи. Не иска да прекарам Коледа в празна къща или поне знае, че на Мори не би му харесало (за невярващ той беше изненадващо привързан към Коледа).

При тези думи се чувствам както повечето нормални майки, когато децата им направят първата си стъпка.

— Мамо — казвам меко, — много мило от твоя страна, но бих се чувствала ужасно, ако те спра да не ходиш у Вивиан. Искам да отидеш.

При което тя отговаря:

— О, добре! — и затваря телефона.

Чудя се дали е възможно да се ощипеш и да се събудиш в друго измерение, когато Лизи се появява и пита дали искам да им помогна с Брайън да си украсят елхата довечера. Планът е да ядем пълнозърнест пай, да подреждаме коледни играчки и да отидем на вечерната меса. Макар да ми се ще, струва ми се, че ме покани от състрадание, а аз не искам състрадание и се преструвам, че съм заета.

— Но утре ще дойда с теб в социалната кухня! — казвам, преди да се сдържа.

Лизи вдига ръка към гърлото си и възкликва:

— О, Хелън! Не може! Обадих се и вече имат повече доброволци, отколкото могат да поемат!

Изчервявам се и промърморвам:

— Няма значение. Така или иначе щях да депресирам скитниците.

Лизи тръгва да казва нещо, после се отказва, а в главата ми се върти филмче как аз — пуйка в човешки облик — ям пуйка сама. С тежко сърце звъня на баба си да видя дали иска да ми прави компания за най-депресиращата празнична трапеза в живота ми.

За мое облекчение баба прекарва деня с приятелката си Нора (слава Богу), направили са си график за филмите и вечерта ще играят бинго в пенсионерския клуб. Както казва тя, няма какво да се празнува, няма да я хванете да пуска пиратки, не и тази година. Ще си бъде вкъщи в деня, когато се отварят подаръците^[1], ако искам да я посетя, но да не ходя между два и три и половина, защото ще гледа филм на Кари Грант. И ако (както Сесилия спомена) съм й купила порцеланова глава на принцеса Даяна, тя не го иска, защото вече има пет и полицата й е пълна.

Когато Коледа настъпва, се чувствам като Гринч и сериозно се замислям дали да не сготвя пуйката, да се кача в тойотата и да я хвърля на гроба на баща ми.

Е, ако тази бъркотия не е негова работа, то чия тогава?!