Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (18)

Глава 18

Веднъж, когато бях на шест, ме напердашиха и ме пратиха в леглото в 5:30 следобед, защото казах пред майката на Мишел:

— Тате, вярно ли е, че не можем да си платим ипотеката?

Честно казано, тогава не знаех какво е ипотека, но звучеше внушително, бях дочула думата отнякъде и много ми се щеше да я използвам. Също така бях свикнала майка ми, която никога не е била добър слушател, разсеяно да се съгласява с всичко, което кажа, дори и да е невероятна измислица.

Уви, очите на госпожа Арнолд светнаха като на Бийзълбъб и баща ми ме обвини в това, което той предрече като категоричен провал на финансовата ни репутация. Докато подсмърчах в леглото, се молех баща ми и майка ми (която не се осмели да се качи при мен и да ме успокои) да загинат в торнадо. Тогава смятах сирачето Ани^[1] за най-великото същество на света и много ми се щеше да съм на нейно място. Госпожица Ханиган беше цвете в сравнение със злите ми родители! Да търкам подове би било привилегия за мен! Удоволствието от това да те карат да спиш на тясно твърдо легло. И даже щях да пея „Животът е толкова труден!“^[2] с американски акцент.

Но двайсет години по-късно идеята да бъда сираче вече не ми харесва толкова, защото когато Вивиан се обажда и ми казва, че майка си е прерязала вените, краката ми се подкосяват, свличам се на пода с вик, който по-късно с шепот на скрито възхищение Лизи определя като „див, примитивен, смразяващ, като на измъчвано от болка диво животно“.

Тъй като най-дивият вик, разнасял се в офиса на Гърлтайм е ръмженето на Латиша, когато продавачът в Дънкан Донатс слага твърде много мляко в чая й, моят пронизителен писък веднага се откроява. Лизи и Латиша скачат към мен.

— Какво има? — виждам лицата им неясно, сякаш сме под водата. Трудно ми е да дишам и се задъхвам, о, моля се, не майка ми, не мама, Господи, не отнемай и майка ми! О, моля се, не мама, главата ми плува и се задушавам…

Междувременно слушалката се поклаща и от нея се чува слабо истерично квакане. Лизи грабва телефона, а Латиша се възползва от тази идеална възможност да ме зашлеви силно. Докато успея да кажа ох, Лизи кляка и грабва треперещите ми влажни ръце.

— Хелън — казва тя с ясен силен глас и ме гледа право в зашеметените очи. — Майка ти е добре. Не е мъртва. Чуваш ли ме, добре е.

Безпомощно гледам Лизи. Не разбирам. Чувствам се като пет годишна.

— Срязала си е китките — казвам със съмнение.

— Само повърхностни рани — настоява Лизи със силен състрадателен глас, какъвто баща ми използваше, когато се обръщаше към чужденци.

— Драскотини. Вивиан се обаждаше от болницата. В Спешното са, но не е сериозно. Майка ти е добре, добре е, разбираш ли?

Кимам и казвам:

— Добре.

Треперя като възрастен пудел в студена вана. Не зная какво да правя. За щастие, Лизи взема директорско решение:

— Ще ти повикам такси до болницата веднага. Нали, Латиша? — добавя тя.

Латиша, която с плесницата очевидно е освободила дълго събирано напрежение, кима и казва:

— Абсолютно.

Лизи ми помага да се изправя и да седна. Втурва се в кухнята, връща се с пакет кафява захар и слага почти половината в двойното ми еспресо.

— Изпий това! — нарежда ми.

— Ти не би го изпила — измърморвам и послушно отпивам.

За щастие, таксито пристига след броени минути и ме спасява от ада на турското кафе. Лизи е прибрала дневника ми и други дреболии в чантата ми, и ми помага да се кача в таксито. Но първо ме притегля до себе си в топла, силна прегръдка и казва:

— Всичко ще бъде наред, сигурна съм. И… — отделя ме от себе си, за да ме погледне — О, Хелън, аз бях толкова немарлива приятелка. Аз…

Втренчвам се в нея, объркана.

— Лизи, не изтрещявай! Ти си страхотен приятел. Цялото това пропиляно рейки! Аз съм лошата приятелка.

Аз имах предвид тай чи и шпица на Браян, но Лизи клати глава.

— Не, Хелън. Аз трябваше да се грижа повече за теб. Виждах те как гниеш отвътре и трябваше да кажа нещо, но не исках да…

Гния? По-добре ме наречи пак „миеща мечка“ и всичко ще ти простя!

— Лизи — казвам, — наистина съм добре, изплаших се заради майка, но както ти каза, тя е добре, не е пострадала. И по-добре да тръгвам.

На Лизи не й се ще много да ме пуска.

— Искаш ли да дойда с теб?

Клатя глава.

— Бъди мила към себе си — казва тя и леко помахва.

Сядам в таксито. Мила. Пак тази дума. Бих искала да съм мила. Макар че, когато видя майка, ще я убия. Как смее да прави такива изпълнения, егоистична крава! Сърцето ми забива от ужас, облягам се и сграбчвам седалката. Господи, какво я е обсебило?!

Когато влитам в Спешното, сякаш имам дежа вю. „Един омагьосан ден“^[3] и „Ужасът в Амитивил“^[4] в едно. Пак този гаден сюрреалистичен и обречен водовъртеж. Преобладаващата миризма на урина в отделението също не помага. Ама че смрад! Оглеждам се диво и слава Богу, виждам майка ми и Вивиан, гушнати в ъгъла, сред други хора, които сякаш стоят там от години. Яркото оранжево палто на Вивиан от изкуствена кожа (купи го, след като я нападнаха в Айлингтън и й взеха палтото от норка) грее сред сивото примирение като фар с лош вкус.

Навеждам се към майка ми и гневът ми се изпарява, щом виждам умореното й тебеширенобяло лице. Загърната е в сиво одеяло. Сивото, решавам, стои много добре на модния подиум, като хитра маскировка на кльощавото здраве и мълчалива изисканост, но е гадно, гадно, гадно в болниците и погребалните зали, защото там е истинско — одърпана бедност и разголена безнадеждност.

— Хелън — скимти майка ми. Тънките й китки са омотани в превръзки. Навеждам се и силно я прегръщам. Вивиан бързо става от мястото си, за да съм по-близо до майка. Тя хлипа в ръцете ми и аз я люлея като бебе.

— О, мамо, обещай ми никога, никога, ужасно, татко би се ядосал много, знаеш, че ме има, какво щях да направя? Добре, да се грижа за теб — това не е особено разбираемо изречение, но на майка ми и звучи логично; тя кима и подсмърча и се сгушва още по-близо до мен. Поглеждам към Вивиан, която, обзалагам се, умира за една цигара. Посочвам с очи към изхода.

— След малко ще дойда — казвам й с устни. Загръща се с оранжевото палто, усмихва се напрегнато и се изнизва.

Сърцето ми се свива, докато майка ми ридае тихо, а пръстите й немощно се впиват в скута ми. Аз чакам и чакам, прегръщам и прегръщам, докато плачът й стихва и се опитвам да не мисля, че можех да предотвратя това, ако с Том се бяхме разбрали за четвъртък. После задавам разумни въпроси като:

— От колко време си тук? Искаш ли нещо топло за пиене? Много ли боли?

Тя отговаря съответно „От сто години“, „Пих“ и „Не много“. Когато подозирам, че вече не са й останали сълзи, я питам дали има нещо против да отида да видя как е Вивиан:

— Вероятно и за нея е било шок — казвам сериозно.

Майка кима мълчаливо и поглежда пода:

— Връщам се веднага — казвам, — така че стой тук и не мърдай! Обещай-обещай!

Майка ми разпознава фразата, която използвах, когато бях на пет, бяхме още семейство и се пазарях за подаръци. Тя успява да се усмихне тъжно и отговаря:

— Обещавам.

Целувам я по челото и тичам навън да намеря Вивиан. Вивиан седи на една дървена пейка и пали вероятно четиридесета цигара за деня. Бавно издиша дима през носа, преди да заговори:

— Знаеше, че ще дойда в четири и половина, след училище и урока ми по италиански. Щяхме да ходим на кафе. О, Боже, беше ужасно! Мисля, че тъкмо го беше направила.

Алените устни на Вивиан треперят.

— Позвънях на вратата и тя не отвори. Пак позвънях. Пак никой не отвори. Помислих, че са я задържали в училище. Тъкмо реших да отида и да я изчакам в колата, когато тя отвори вратата. Едва се държеше на краката си и беше ужасно бледа, същинска шотландка — Вивиан е толкова развълнувана, че изобщо не забелязва реакцията на расистката й метафора. Продължава: — Протегна си китките, каза „виж какво направих“ и зарида. Изплаших се. Беше използвала доста тъп бръснач — беше търкала напред-назад, но слава Богу, не дълбоко. Имаше много драскотини и кървави резки. Бях толкова шокирана, Хелън, за малко щях да припадна! Досега привидно изглеждаше добре, притихнала, но добре. Върна се на работа, занимаваше се с децата, и на всичко отгоре представи си с финансите на баща ти! Сесилия! Аз никога не съм предполагала, че би направила нещо подобно. Минаха колко, пет-шест месеца, мислех, че досега трябваше да го е приела… нали, а може би не?

Вивиан, която повече говореше на себе си, отколкото на мен, ме погледна в лицето, запелтечи и млъкна. Не й крещя, макар да ми се ще. Макар и точно в този момент да търся повод да се развикам на някого. Ако Джони Деп случайно минеше и ме настъпеше по крака точно сега, щях да го разпъна на кръст наред с добре обмислената му леко набола брада, е, щеше да стане на пихтия!

Но за Вивиан не повишавам тон:

— Вивиан, аз, аз знаеш ли, благодаря на Бога, че си я намерила, но, но за нея и искам да кажа и за мен това време е нищо. Нищо. Аз също наивно мислех, че тя се подобрява, но… не е така. Не го е преодоляла. Не зная колко време ще отнеме. По-дълго. Вероятно ще свикне. Но съжалявам, аз говоря глупости, продължавай.

Вивиан пак си дръпва от цигарата. Толкова силно смуче, че съм изненадана как цигарата не й влиза в гърлото.

— Заведох я в кухнята и омотах китките й с мокри кърпи за бърсане на чинии и я докарах направо тук. Каза, че го е направила в банята и че „загубила много кръв“; изтичах горе да погледна и не беше толкова зле, даже изобщо не видях кръв, но не съм специалист. Беше наслагала кърпи на пода, предполагам, за да не изцапа килима, но и по тях нямаше кръв, пак се втурнах надолу, обадих се на линейка и те, как не ги е срам, казаха, че аз трябва да я откарам! Ще пиша до нашия представител в парламента! Който и да е той.

— И така, доведох я тук и определиха случая като подсмърчане, намерение за самоубийство. От това, което тя каза, че са казали, по-скоро е било зов за помощ, отколкото сериозно намерение, разбираш ли, превързаха я „засега“, но това, което ме разбива, е, че когато я попитаха защо го е направила, тя казала, тя казала… — мислех си, че Вивиан би се разплакала само ако магазинът на „Гучи“ на Слоун стрийт изчезне в гръмотевична буря, а тя подсмърча и попива ъгълчетата на очите си с кърпичка, сгъната на триъгълник.

— Какво? — шепна аз.

Вивиан преглъща силно и добавя:

— Майка ти казала: Няма смисъл. Не и без Мори. Светът продължава да се върти, а аз не виждам никакъв смисъл. О, Хелън! Не бях осъзнала досега колко много го обича!

Потупвам треперещата й ръка и подло подозирам, че е толкова разчувствана, защото, ако съпругът й почине, тя би отворила бутилка шампанско и би поддържала тезата, че той не би искал тя да скърби; би продължила да гони впечатлителни млади мъже с още по-голям хъс от досегашния. Но аз клатя глава и въздъхвам:

— И аз също.

Между нас казано, чудя се до каква степен тези драми са свързани с чувствата на майка ми към баща ми и до каква степен са свързани с чувствата й към самата нея.

Влизаме. Майка ми е заспала на твърдия оранжев стол. Изглежда като десетгодишно момиченце.

Седим и чакаме да ни извикат и изведнъж се сещам. Том! Срещата ми с Том! Мамка му! Голяма табела забранява използването на мобилни телефони в болницата, затова грабвам своя и пак изтичвам навън. 6:37 е. Звъня в „Мегавет“ и за зла беда вдига Селин. Време за вечеря е и днес специалитетът е пай скромност.

— Селин — казвам с най-милия си тон, — обажда се Хелън Брадшоу, тази, която…

— Зная коя си — казва тя остро.

Мамка му!

— Том там ли е? — казвам.

— Зает е — отсича тя.

Не искам да се нервирам, защото зная, че тя иска точно това. Решавам да сваля картите.

— Селин — казвам, — трябваше да се видим с Том довечера, но не мога, защото майка ми внезапно отиде в болница, спешен случай, много е сериозно и трябва да бъда с нея. Бих била толкова благодарна, ако предадеш на Том — „Кисела кучка такава“, добавям мълчаливо.

Изумена съм и съм благодарна, когато Селин проявява късче хуманност и казва сериозно:

— Съжалявам. Разбира се, че ще кажа на Том. Иди и се погрижи за майка си, не се тревожи!

Смаяна съм.

— Много мило от твоя страна, Селин — казвам.

— За мен е удоволствие — отвръща тя.

Затварям. Леле! Какво съм направила, че да заслужа това? Вероятно е намерила по-подходящ заместник на Нанси — лъскав Мерцедес на име Чарлс, с лети джанти и кожен салон. По-вероятно е да се радва, че семейната трагедия е провалила срещата ми с любимия й шеф. Бързам да се върна в Спешното. Майка ми се е събудила и се оплаква, че я „болят китките“. Стига бе! Прехапвам езика си да не изтърва някоя глупост.

Приблизително три години по-късно викат името на майка ми и тя, Вивиан и аз влизаме от забравената от Бога чакалня в нещо като коридор, разделен на малки кабинки.

— Донесе ли си банския? — шегувам се вяло с майка.

На нея не й е смешно.

Дежурният психиатър, който има дълбоки лилави кръгове под очите и изглежда като пребит, ме поглежда, сякаш иска да каже „дрънкало“. Придобивам хрисимо изражение и млъквам. Не може всички да се съберем в кабинката, голяма колкото кутия за обувки, и Вивиан предлага да изчака отвън.

Не я виня. В кутията за обувки отляво един мъж крещи, а отдясно една жена хлипа. Колко отпускащо. Нервно поглеждам майка ми за знаци на умствена нестабилност, но тя седи тихо на стола и позволява на сестрата да промие раните й с прозрачна течност. Вероятно ми трябват нови очила, защото се налага да присвия очи, за да видя раните.

— Това е физиологичен разтвор, така че сигурно ще щипе малко — казва сестрата учтиво.

Майка ми кима.

Необичайно послушна е, докато омотават китките й с широк лейкопласт и тънка превръзка, и мълчи даже когато й бият инжекция против тетанус.

— За всеки случай — казва бодро сестрата.

Аз й се усмихвам благодарно. Веднага щом си тръгва, гадното ченге (известен още като д-р Нейтън Колинс според значката му) започва разпита си.

Има ли проблем със съня? Има ли апетит? Трудно ли й е да се концентрира? Минавало ли й е през главата да се присъедини към любимия си? Да заспи и никога повече да не се събуди? Защо го е направила? Някога преди това правила ли го е? Спонтанно ли е било? Оставила ли е предсмъртно писмо? Ще ли й се да е мъртва? Искала ли е да я намерят? Как си го е представяла? Какво иска? Преди имала ли е самоубийствени наклонности? Някога вземала ли е свръхдоза? Преди опитвала ли се е да се нарани? Привиждали ли са й се неща, които не съществуват? Причуват ли й се неща? Има ли на кого да се облегне?

Зяпвам при тези дръзки любопитни въпроси. Треперя в очакване на всеки отговор и отчасти очаквам майка ми да не издържи и да избяга от кутията. Но не става така. Топли сълзи се стичат по лицето й и тя отговаря. Държа ръката й и гледам в краката си. Тя казва на д-р Колинс, че спи много, яде малко — „Малко?“, нали два пъти предъвкахме целия репертоар от любимото й готварско предаване. Било й трудно да се концентрира и не е мислила да се присъединява към любимия си, но й се е искало да заспи завинаги и го е направила, защото Мори е умрял и й липсва толкова много, че едва диша и никой не я разбира и всички си мислят, че вече трябва да дойде на себе си, а че не идва и че не може, че й идва прекалено много и е мислила, че нещата се оправят, но всъщност става точно обратното и й се струва, че полудява. Не, не го е правила преди. Да, било е спонтанно, искала е просто „да внимават и да си вземат бележка“. Не, не е писала предсмъртно писмо. Не й се иска наистина да е мъртва — ще й се Морис да е жив. Да, искала е да я намерят. Да накара хората да разберат. Не. Не. Не. Всъщност не наистина, макар че казва как не забравя всяка вечер да поговори с Морис, всяка нощ, преди да си легне, само бърборене, например вчера излезе новата книга на Том Кланси и тя знаела, че Мори би се ядосал, ако я пропусне, и му казала, че ще му чете. Не можела да го види, но усещала присъствието му. Просто дъра-бъра наистина. Понякога си мисли, че го забелязва на улицата, но винаги се оказва някой непознат.

Всъщност това е съкратената версия, тъй тя продължава да нарежда като безспирен поток и всеки отговор е километричен, докато д-р Колинс не я прекъсва: „Искам отговор да или не!“

Гледа я отблизо и после казва:

— Госпожо Брадшоу, претърпяла сте голяма загуба. Болката от загубата е много по-силна, отколкото можете да си представите. И да, права сте — хората не разбират. За тях е трудно да ви видят страдаща. Това, което не разбират, е, че болката е част от процеса на скърбене и трябва да минете през него, за да се излекувате. А пет месеца са нищо! Може да минат двайсет години, преди човек да приеме смъртта на любимия. Реакцията ви не е откачена изобщо, нормална е. Нормално е болката да удари сега. В първата фаза сте в шок. А това е начинът, по който тялото ви се грижи за вас. Не бихте могли да поемете цялата тази тъга наведнъж. И все още имате усещането, близостта на съпруга си, които ви крепят. Но сега нещата са се променили, защото знаете, че няма да се върне. И това, госпожо Брадшоу, е истинският проблем.

Майка ми гледа с почитание д-р Колинс, сякаш е оракул, после обвива тънките си ръце около кръста ми и хлипа сърцераздирателно в пуловера ми. Д-р Колинс ми кима, сякаш иска да каже: „Ще се оправи.“ Изумена съм. Не зная дали да го ударя, или да го прегърна.