Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (41)

Глава 41

Макар да изглеждам зле по бански и винаги да прегарям като чипс, обичам плажовете. Харесва ми да гледам морето и да си мисля простички неща от рода на: „Леле, цялата тази вода!“ или „Господи, морето наистина е голямо!“. Харесва ми да гледам как вълните образуват пяна на брега и шумят. Или да заравям крака в топлия пясък и да усещам зрънцата му между пръстите си. Обичам да търся мидички — от онези къдравите, които приличат на рог от еднорог, и гладки сиви камъчета е бели ивици мрамор. Обичам да затварям очи и да слушам разбиващите се вълни и смеха на хората. Да вдъхвам соления въздух и да усещам вкуса му по устните си. Любимото ми е да бъркам в спокойната вода и да търся злато. Видя ли блещукащо петънце, се опитвам да го уловя. Разбира се никога не се оказва злато, а просто поредната песъчинка, която слънцето и водата са накарали да заблести. Но аз нямам нищо против, понеже цялата радост е в търсенето.

Не по този начин се чувствам обаче, когато губя Том. След цялото това търсене попадам на злато и го оставям да се изплъзне измежду пръстите ми като пясък.

И все пак, докато летим като черни рицари да защитим Тина, нямам представа как ще свърши всичко. Разказвам историята, Том възкликва: „Мамка му!“ и задава хиляди въпроси. Люк пръска слюнки и казва:

— Не проумявам.

Те настръхват и казват „горката, горката Тина, Ейдриън ще си получи заслуженото“.

— Това не е детска приключенска игра — казвам каменно, защото ме е страх от това, което започнах.

— Хелън, само ще проверим дали тя е добре. Права си, че така се притесняваш за нея, но няма да направим нищо глупаво — казва Том и стиска ръката ми.

Люк важно добавя:

— Правилно постъпи — но аз не съм сигурна, че е така.

Не след дълго обаче вече знам, че съм постъпила правилно. Когато таксито спира пред апартамента на Тина, Люк вика:

— Ейдриън кара BMW, не го е срам!

Изсипваме се на улицата и тогава чуваме писъците. Което си е направо чудо, тъй като сърцето ми бие толкова силно, че ще оглушея. Люк иска да събори вратата с ритници, но Том не желае да предупреждава Ейдриън. Промъкваме се през входната врата покрай жената, която живее на първия етаж. Любопитно или по-скоро без грам любопитство тя не пита кои сме. Все пак съседката й крещи като прасе, на което току-що са поднесли братовчед му под формата на бекон и при положение, че това не я тревожи, може би не трябва да се изненадвам.

Изтрополяваме догоре и Том звъни на звънеца. Скимтене, шумолене и после тишина. Той пак звъни. Застава с гръб към вратата, за да не го познае Ейдриън, в случай че погледне през шпионката:

— Кой е? — излайва напрегнат глас.

Том отвръща:

— Вие ли сте собственик на черното Z3 със срязаните гуми?

Чува се шумно възклицание, подрънкване на резе, Ейдриън отваря вратата и Том силно я рита. Ейдриън полита назад. Том и аз тичаме към Тина, която се е свила в ъгъла. Люк се мята върху Ейдриън с хватка, която предполагам, е от учебник по ръгби — а може и просто да се е спънал на прага. Преди да кажа „по-силно“, той се просва върху него и така го разтърсва, че при удара с пода главата на Ейдриън издава приятния звук бам-бам-бам.

Когато Том вижда състоянието на Тина, лицето му се изопва. Ейдриън пита какво, по дяволите, става и пелтечи, че криво сме разбрали ситуацията, че той и Тина се сджавкали! Бързо си затваря устата, когато Том стиска очевидно чувствителна точка на врата му.

— Млъкни! — казва Том сурово.

Ейдриън млъква. Обаждам се в полицията от мобилния си, понеже кабелът на телефона е изтръгнат, а Том тича да донесе лед и кърпа за Тина. Ейдриън се опитва да си поеме дъх изпод 95-те килограма на Люк. Пълноценното усилие, което приятелят ми е вложил в консумирането на пица пиперони, пиле с къри и чипс с лук и сирене през последните десет години, му се отплаща.

— Тина — подвиква Люк в стил йодел, — добре ли си?

Тина има седем пресни изгаряния от цигари на корема и изобщо не е добре. Раната на главата й се е отворила отново. Том отмята косата от лицето й и внимателно попива кръвта, която се стича по челото й. Той казва:

— Господи, Тина, това е ужасно! Не бива да го търпиш!

С треперещ глас тя се шегува, че това лято няма да носи къси потници, после се разплаква и се вкопчва в мен и Том.

— Тина — казвам, като едва се сдържам да не се разплача и аз, — трябваше да го направя! Не можех да оставя нещата да продължават така, съжалявам.

Когато полицията пристига, Тина спира да ридае и се вцепенява. Полицаите искат да чуят какво се е случило от всички, но най-вече от Тина.

— Моля те, кажи — побутвам я, — бъди смела! Всички сме тук.

Тя трепери и поглежда Ейдриън, който гледа напред и си въобразява, че е терминаторът на квартал Мейда Вейл.

Тишина. Тина не казва нищо и си задържам дъха. Люк пристъпва напред и Тина отскача уплашено, а всъщност той иска да й предложи смачкано парче тоалетна хартия, в която да си издуха носа.

— Използвал съм я само веднъж — мило обяснява той.

Учтивостта на Люк я сразява. След дълго сумтене и преглъщане Тина посочва гаджето си и казва:

— Той, Ейдриън, каза, че цигарите са вредни за мен и е така. Той, той ги гасеше по корема ми.

Полицаят, чието обсипано с лунички лице компенсира строгото му изражение, записва това в тефтера си. После Тина замлъква и полицайката, жена с яркожълта коса и стоманена аура, я завежда в съседната стая. Лунички се обръща към Ейдриън. С най-звучния си и дружески глас Ейдриън тръгва да обяснява, че Тина има проблем с пиенето. За моя голяма радост Лунички го прекъсва:

— Точно сега не искам да слушам твоята версия.

Искам да кажа на Лунички, че Тина пие само портокалов сок, откакто Ейдриън за малко не я удавил, защото „флиртувала“ с някакъв тип в кръчмата (сякаш Тина някога би си паднала по някой облечен с гащеризон). Но не искам да ме мъмрят пред Ейдриън, затова запазвам информацията за по-късно. Вместо това посочвам пълния с фасове пепелник, които предполагам са пълни с отпечатъците на Ейдриън, макар той да не пуши. Лунички внимателно изсипва угарките в найлонова торбичка и аз развълнувано шепна на Том:

— Това го видях в полицейския сериал. Макар и да не е сто процента издържано, със сигурност е косвено доказателство!

После отивам в кухнята, защото Тина иска да съм с нея. Седя на кухненската маса, докато Блонди снима корема и скалпа на Тина с фотоапарат „Полароид“. Изглежда разбира, че присъствието й идва в повече на Тина и твърдо казва:

— Правилно постъпваш, скъпа. Нищо лошо не си направила! Това не трябва да се случва в една нормална връзка.

Не съм сигурна дали ми е позволено да говоря, затова кимам подкрепящо зад гърба на Блонди и се опитвам да не повърна при вида на раните. После Блонди ми казва да заведем Тина в болница. Обаждам се за такси. Изгарям да дам показания и майната му, ще го сторя. Не съм искала да клюкаря така, откакто подслушах Латиша на един обяд да разпитва дискретно за липосукция.

Блонди се отзовава и аз диктувам, докато ръката й започва да трепери, сякаш има спазъм. Изнервена съм, защото съм принудена да призная, че всъщност никога не съм виждала Ейдриън да пипа приятелката ми с пръст.

— Но съм виждала резултатите — казвам безмилостно. И после: — Няма ли да запишете показанията на Тина?

Блонди казва, че утре сутринта ще го направи. Тина, която е станала тиха като мишка с филцови пантофи, кима. Том и Люк също дават кратки показания. Когато таксито пристига, полицайката слиза долу да интервюира съседката на Тина (от което аз не съм особено доволна) и Лунички казва на Ейдриън:

— Арестувам ви за нападение, причинило реални телесни щети — и го закопчава.

— Внимавайте с ръкавелите ми — предупреждава го Ейдриън.

С удоволствие отбелязвам, че тази реплика не се приема особено добре и Лунички става по-небрежен към ръкавелите му, освен всичко друго.

Ейдриън ме пронизва с поглед на побойник, а аз му се усмихвам и му махам с пръсти дразнещо. Надявам се да го подтикна да каже нещо от типа:

— Честно, полицай, не съм я докосвал! — но той не е глупав.

Не казва нито думичка. Също така се надявах да чуя сърдечен изблик: „Пипнахме те!“, но гледка на Ейдриън в белезници е достатъчно стоплящата. Той и костюмът му ще прекарат нощта в полицията и утре ще го разпитат. После ще го изправят пред съда.

И ако може да заема фраза от баба, „няма да мине много време“.

Том загръща Тина в одеяло, защото тя трепери, и я отвежда в таксито. През целия път до болницата я хвалим колко смело е постъпила и че това е краят на Ейдриън. Тина май не чува нищо. Мърмори в шепите си:

— Толкова се срамувам!

Том, Люк и аз в хор отговаряме:

— Недей! — и Тина се усмихва, защото звучим като идиоти, после трепва, понеже коремът я боли.

В Спешното лекарят пита, сякаш не може да повярва на очите си:

— Приятелят ви ли стори това?

— Аз пуша — отговаря Тина, сякаш това обяснява всичко.

Лекарят — който има пронизващи зелени очи и щеше да е като от „Спешно отделение“, ако имаше повече цвят по скулите — поглежда подозрително към Люк. Люк се самоназначи за бодигард на Тина и стои до нея със скръстени ръце и изражение на булдог.

— Не аз — казва той бързо, — аз съм Люк и се грижа за нея!

Тина му се усмихва през сълзи, Том се усмихва на мен. Поглеждам часовника си и виждам, че е 3:23 сутринта, което означава, че сме чакали в Дантевия ад, извинете, Спешното три часа. Обелени стени. Усещам прилив на умора. Казвам, че излизам навън за секунда.

Преплитам крака към вратата. От тежката сладка миризма на отделението ми е трудно да дишам. Летящите врати на болницата с чистите правоъгълни стъклени прозорци, ярките светлини, пищящите деца, викащите пияници, възрастните хора, които се влачат по сивите болнични коридори, забързаният персонал в бяло и синьо и практични обувки, цялото множество се смесва и се върти около главата ми като малко торнадо и отново виждам как баща ми умира, мониторът пиука, завесите се спускат, бутат колички, мен ме издърпват, следват писъци „сърцето спира“, майка ми ридае и баща ми умря и аз седях там, пропуснах възможността и никога не му казах, че го обичам, не можех да изрека думите. Кръвта ми се оттегля от главата, чувствам се замаяна и залитам. Трябва да седна или да повърна. Не съм сигурна кое от двете, затова се строполявам на една пейка до опърпан мъж, който надига бутилка, после казвам „аргх“ и повръщам на паважа. Разбираемо мъжът се премества.

Стискам пейката, а светът край мен се върти. Изведнъж Том е до мен, отмества косата от лицето ми и разтрива гърба ми, докато аз повръщам и плюя. Не спирам да повръщам. Звучно.

— Романтично, а — измърморвам, последното оригване все още звучи в ушите ми и аз гледам към жълтата локвичка от бучици повръщано.

— Да — бодро отговаря Том, — изпитвам носталгия. Напомня ми за първата ни среща.

Бих го погледнала, за да се засмея, но имам лиги по брадичката. Избърсвам се с ръкава на блузата си Ay Carumba.

— Как е Тина? — питам.

— Все още е в шок, мисля — казва Том. — Каза, че й е гадно заради Ейдриън. Но докторът изобщо не искаше да я слуша. Обясни й, че мъжете като него не се променят. Беше мил, но не спестяваше истината. Надявам се да й е повлиял, горката Тина. О, и Люк е влюбен! Иска да остане и да се грижи за нея.

Ококорвам се.

— Люк е влюбен! — изписуквам.

Том се хили и кима.

— Много — казва той. Мозъкът ми се мъчи да попие информацията, когато Том добавя: — Тина има ли семейство? Мислиш ли, че трябва да се обадим на родителите й?

Шегувам се:

— Да ги предупредим за Люк ли? — после казвам: — Предполагам. Има нужда от голяма подкрепа. Искам и братята й да разберат. Но трябва да я попитаме.

Той кима.

— Том, боя се за Тина.

Страхувам се, защото искам това да е краят, а се боя, че няма да е така. Боя се, защото преди няколко седмици се обадих на една социална организация да попитам как мога да помогна на Тина. Служителката ми разказа за подобни случаи. Един от тях се запечата в главата ми. Жената била омъжена за тип, който я бутал по стълбите и после уринирал върху раните й. Също така вързал кучето им за дървото в градината и го уморил от глад — три седмици не му дал да яде нищо. Накарал жена си и двете им деца, на четири и шест, да гледат. Веднъж два пъти успели да се промъкнат и дадат остатъци от храна на кучето, но това само удължило агонията му. Жената съобщила за мъжа си едва когато започнала да се страхува за децата.

После оттеглила показанията си. Полицията разследвала така или иначе, но съпругът й бил пуснат под гаранция. Запазил си работата, защото бил „важен работник“ във фирмата си и подготвял договор, който шефът му (мъж) нямал никакво желание да загуби. Съдията (мъж) решил да не го праща в затвора, защото — както казал — нямал практиката да разрушава кариерите на хората. Искал нарушителите да се „реабилитират“. В крайна сметка жена му отишла в приюта на организацията, но той я проследил и… Това знание ме отравя и затова казвам на Том:

— Обзалагам се, че Ейдриън има добър адвокат.

Той отговаря:

— Да. И аз. Но поне сега всички знаем за него. Вече не може да я заключва. И зная, че звучи странно, но Ейдриън ми направи впечатление на мъж, който много държи на репутацията си. А не знаеш какъв може да е шефът му. Тина има трима братя. Трима. Мисля, че Ейдриън е загазил. Мамка му, ако някой стори това на сестра ми! — Том клати глава. Аз вдигам рамене. Толкова съм отчаяна, че вече на никого не се доверявам.

— Чуй, Хелън — казва Том, — четири сутринта е. Люк се е залепил за Тина като поразена от любов пиявица. Той ще й прави компания, а ти ще можеш да отидеш да я видиш. Ако искаш, остани тук, но почти не си на себе си. Защо не те заведа у вас? Ще спя на пода.

Неохотно се съгласявам. Тичам да проверя дали Тина е съгласна, и спринтирам обратно към Том. Малко милост в безпощаден свят: виждам, че Том е спрял едно черно такси. Отваря вратата, аз се покатервам и се просвам на задната седалка като парцалена кукла.

— Мамка му! — казвам аз.

— Какво? — казва Том.

— Гадно е — бърборя, — гадно е това, което се случи с Тина. Твърде късно реагирах.

Том клати глава.

— Хелън — казва той, — само Тина може да разкара Ейдриън. Не можеш да я принудиш. Но тази вечер ти помогна да не й навреди по-сериозно. Постъпи добре, гордей се. Ти си добра приятелка — отдръпвам се от хвалебствията му, защото чувствам, че не ги заслужавам. Няма да имам лична облага от болката на Тина. Не я искам. Том усеща нещастието ми, защото казва:

— Всички ще й помогнем! — после необяснимо защо грабва ръката ми и я целува.

Затварям очи. В мозъка ми се появява смътна, неуловима мисъл, но не мога да я определя и я разкарвам.

— Събуди ме, като стигнем — прошепвам аз и заспивам. Будя се, когато спираме на моята улица.

— Кой е твоят апартамент? — пита Том.

— Мм, твърде тъмно е, за да позная — казвам и разтривам очи и после по-високо: — Ако спрете тук, ще бъде чудесно!

Изскачаме, забелязвам ситните камъчета и мога да определя, че моят апартамент е следващият. Тъкмо тръгвам да отворя вратата, когато Том се изопва и аз инстинктивно спирам. Надниквам из сенките и виждам фигура на прага. Едва когато фигурата се сепва и изправя на крака, мъгливата досадна мисъл се избистря и ме удря бързо и силно.

Джаспър.

Стоя неподвижна като стълб, а Джаспър мига срещу мен. После срещу Том и изръмжава:

— Кой, по дяволите, си ти?

Том хладно отговаря:

— Не, кой по дяволите си ти!

Джаспър казва:

— Аз съм гаджето й и живея с нея, идиот такъв!

Том пуска ръката ми, сякаш е нещо мъртво. На Джаспър ледено се извинява:

— Грешката е моя.

На мен не казва нищо. Свирка на тръгващото такси, което изненадано набива спирачки, и се качва. Гледам как изчезва в нощта и зная, че си е тръгнал завинаги.