Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (48)

Глава 48

Откакто веднъж спешно се наложи да пазя детето на съседите и то ме ухапа, твърдо вярвам, че нито едно добро не остава ненаказано. Садистичната истина се доказва непрекъснато. Напоследък забелязвам, че Шишко проявява интерес към малка сива котка на райета, която живее до нас. За жалост оранжевият му търбух я ужасява. Тази сутрин се опитах да го изкъпя, за да увелича шансовете му, а той виеше и се гърчеше и се изплъзваше.

— Аз съм собственичката ти! — виках след изчезващото му дупе. — Няма да търпя да се държиш с мен като със случаен познат!

И този следобед получих отплатата за това, че се държах вежливо с Вивиан. Майка ми се обажда в работата, докато изглаждам статията си Как да се справим с грубияните (когато сме на 24). Към момента е дълга 8236 думи, така че може да има нужда от малка редакция. Латиша вече мърмори за липсата на място в броя.

— Скъпа? — казва майка ми с ласкателен глас.

— Да? — казвам изпълнена с подозрение.

— Скъпа, искам да те помоля за една услуга. Но ще бъде забавно!

Не мога да повярвам, но казвам:

— Наистина ли?

Майка ми се впуска в очевидно предварително подготвен увод:

— Тази събота Вивиан организира следобеден чай.

Думите „следобеден чай“ обясняват тона на майка ми. Следобедните чайове на Вивиан са легендарни. Те са оправдание да се изхвърли за нова червена рокля с пайети. Съпругът й заспива в розовото, цвят сьомга, кожено кресло, вероятно покосен от разходите. Вивиан флиртува с настоящия си атлетичен придружител, дарявайки всеки гост с достатъчно клюки за седмицата. И сред тълпата търси жена за сина си.

Ето тук е пресечната точка между мен и следобедния чай. Всъщност Вивиан и в най-лошия си кошмар не би си представила да ме сватоса с Джеръми — майка ми веднъж дочула от общ приятел, че Вивиан ме счита за неподходяща да се омъжа за Джеръми, понеже съм твърде „непостоянна“. Това обидило майка ми, но аз нямах против, защото смятам Джеръми за неподходящ за женене, понеже е твърде „гей“. Но майка му отрича да го разбере и аз се вписвам в следобедния чай, защото „непостоянните“ имат приятели.

— Ще бъде с кетъринг — добавя майка ми ненужно.

— Мамо — казвам, — винаги е така. Последния път, когато Вивиан е пекла нещо, бе собственото й тяло, когато заспа на шезлонга. Продължавай.

Следва мълчание и после майка ми изтърсва:

— Студен и топъл бюфет.

Въздъхвам.

— Много хубаво. И какъв е номерът този път?

Вивиан винаги настоява на някакъв разточителен елемент. Миналата година Морис танцува и всички, които не бяха на пенсионна възраст, си тръгнаха рано. Предишната година група актьори приятели на Джеръми импровизираха. Спомням си как баща ми каза на един мъж в трико да се „разкара“.

Майка ми казва сприхаво:

— Не е номер. Ще рисуваме с пръсти. Аз го предложих!

Разсъждавам върху това колко типично сладка и ужасна е идеята, когато майка ми изстрелва:

— Тя би се радвала ако ти и приятелите ти дойдете, защото тя обича край нея да има млади хора.

Това е такава безсрамна лъжа, че издавам подигравателно скърцане, преди да успея да се спра.

— Мамо, знаеш, че това не е вярно! Вивиан мрази младите хора, карат я да изглежда стара! Освен ако не спят с нея. Единствената причина, поради която ни е поканила, е, че иска някой да грабне Джеръми, макар той да си прекарва страхотно като гей.

— Скъпа, Виви не мисли така — казва майка ми. — Тя много иска сватба. Беше много услужлива, когато ти търсеше майстори, нали? И аз също бях безценна, както ти каза!

Честно казано така беше и със закъснение установявам, че хвалбата ми ще се споменава, докато моретата пресъхнат.

— И Виви се държи много мило с мен, така че това е най-малкото, което можем да направим. Ще бъде хубаво да отидем на купона, а не искам да съм сама с всичките тези женени хора, които казват „още ли не си намерила някой?“, а не съм виждала Лизи, Тина и Люк от сто години и не искам през цялото време да съм с баба ти. Искам да отида в котка!

Напрежението от работата е повредило слуха ми.

— Моля? Искаш да отидеш с какво? — казвам.

— Котка! — вика майка ми.

— С Шишко ли? — казвам аз озадачено.

— Не! — крещи майка ми, — такова, с група!

— В клика — казвам сериозно.

— Както казах — продължава майка ми по-ведро. — Ще дойдете ли?

Казвам:

— Да, добре. Ще се радвам да видя Джеръми. Ще трябва да проверя дали другите са съгласни обаче и ще ти звънна.

Майка ми казва:

— Няма проблем, аз ще ти звънна.

Когато го казва, разбирам, че тя наистина много иска да отидем на следобедния чай на Вивиан.

— Рисуване с пръсти — изпява Лизи. — Колко творческо! Звучи прекрасно! Трябваше да имам сесия с моя остеопат, но винаги мога да променя часа.

Тина казва:

— О! Аз не бих го направила.

После Тина и аз се кикотим в лицето на Лизи — на нея изобщо не й е смешно.

— Моля те, ела — казвам, — няма да ми простят, ако не се появиш.

Лизи чурулика:

— Аз идвам! Обичам подобни неща!

Отговарям:

Всъщност не мисля, че е така — но го казвам на ум. На глас възкликвам:

— Лизи, ще бъде страхотно! Тина?

Тина бърчи нос, но веднага маха гримасата да не й се карат.

— Ще има безплатна храна — казвам безсрамно.

— Аз не съм студент! — отсича Тина.

— Съжалявам — казвам бързо, — направи го заради мен, а? Заради меен? О, хайде, моля? Мооля? Много моля…

— О, по дяволите, добре! — вика Тина.

— Иесс! — измучавам аз и се опитвам да плесна ръката си с тази на Лизи, която не знае какво да я прави и ни кара и двете да изглеждаме глупаво.

— Не така, глупачке — казвам аз, като й сграбчвам ръката и й показвам как се прави. Тина покрива очи:

— Стига — моли тя, — не мога да повярвам, че сте ми приятелки. Толкова сте прости — възмутително!

— Не съм проста — казвам аз възмутено. — Тя е! Аз знам как се дава пет…

Тина ме поглежда изпод клепки.

— Скъпа — казва тя, — дори това, че го наричаш „дай пет“, е глупаво. Толкова е тъпо. Не задълбавайте!

Тина и Лизи са приели поканата, така че наистина мога да не задълбавам.

Сега остава единствено да попитам Люк. Ето как предполагам, че ще мине разговорът:

Аз: — Здрасти! Обаждам се да те поканя на чаено парти в неделя, приятелка на майка ми го организира.

Люк: — Ти шегуваш ли се?

Аз: — И Тина ще дойде.

Люк: — Какъв е адресът?

Когато се обаждам на Люк, разговорът протича според прогнозите. Това ме прави още по-нещастна, като си помислям, че докато ядях неблагодарната вечеря в Нуделс бара, не успях да предскажа новата приятелка на Том и му се обадих.

Мислите, че Тина и Лизи подкрепяха мен и се държаха презрително спрямо Том?! Съвсем не. Лизи беше „разочарована“ от него, но вероятно излиза с някоя „на шега“. А Тина не бърза много да го осъжда. Мисля, че се сеща колко мил беше, когато ритна вратата й.

— Ти разби сърцето му, Хелън — тъкмо се бях наежила, когато тя добави бързо, — но въпреки това е идиот.

Резултатът е, че официално съм в траур. Това има едно предимство — дава ми право на глезене. Не съм толкова тъпа. Ако не беше Том, те никога нямаше да приемат поканата за чай на Вивиан. Нито даже ако Уил Смит и пеещите грузински монаси бяха поканени.

Идва неделя и Тина се обажда да каже, че няма да дойде. Не може да прекара четвърт уикенд с група тетки и кататоници, не е особено рокаджийско.

— Само една осма уикенд е, ако смяташ и нощите — споря аз — и Люк ще бъде съсипан — добавям, — както и аз.

Тина млъква и аз продължавам — гласът ми започва да бръмчи като комар в тъмна хотелска стая:

— Ще останем за двайсет минути, после ще отидем в кръчмата.

Единственото, което казва Тина, е:

— Брадшоу — майка ти не те оценява, а точно сега и аз не те оценявам.

Лизи пристига първа, издокарана в черна памучна тясна рокля.

— Мога да я изпера, ако разлея боя — изпява тя. — Боичките ще са водни, нали?

— Не зная, не ми пука — казвам.

Тина се появява в три и петдесет мърморейки, че северен Лондон е ужасно объркващ. В четири звъня на мобилния на Люк. Той е объркан, а край него дочувам пронизителни гласове.

— Забавиха ме, след малко съм при вас — казва той.

— Кой е при теб? — питам.

Гласът на Люк се извисява гордо като полетял орел:

— Маркъс и Мишел — изпява той. — Мишел искаше да те види, каза, че ще се зарадваш. Помислих, че ще бъде хубава изненада!

Аз грача:

— Хубава изненада! Какво, да видя хазяина си, който ме изхвърли и бившата ми приятелка?!

Люк спира, после казва:

— Не мога да кажа нищо лошо за тях. С мен са — тук пискливите гласове стават още по-пискливи.

Аз викам:

— Така ти се пада! — и затварям телефона.

Тина и Лизи ме утешават — „вероятно трябва да сложиш по-високи обувки и по-силен грим?“, „да изречеш нещо самоутвърждаващо се“, „когато те пита за Том, кажи й, че ти си го зарязала или предполагам, че като си сгодена, намираш свободните жени за заплаха, защото сме по-силни“ — когато Фиестата на Люк спира пред вратата.

Мишел се изсипва от колата, пуфтейки като облаче захарен памук.

— Хелън, скъпа, не сме се виждали от цяла вечност! — вика тя, като косата и гърдите й подскачат едновременно. — Хей, изглеждаш здрава, напълняла ли си?

Опитвам се да потърся малко по-остроумен обратен удар от „вероятно“, когато подобно на добре възпитан куршум Лизи бързо изстрелва:

— Глупачка, та Хелън се е стопила!

Тина припява:

— Но Мишел, май ти се тъпчеш. С нещата, които харесваш, а! Пухкавото палто на Мишел трепери, сякаш всеки момент ще избухне, и тя изръмжава:

— Дори не докосвам това, което харесвам!

Тина гледа годеника на Мишел, който стои зад бъдещата си съпруга, хрисим е като дълбоко ужасено агънце и измяуква:

— Горкият Маркъс!

Заради сигурността и здравия разум на всички продължаваме към Вивиан с две коли.

— О, стига — викам към колата пред нас, която се влачи с около 60 км/ч, — сякаш кара катафалка!

— Ние не закъсняваме, нали? — казва Тина.

— Казах на майка, че ще се видим пред нас в четири — изхленчвам аз, — ще бъде нажежена до бяло.

Със сигурност, когато наближаваме Аркадия, забелязвам разлютен леприкон^[1], който играе танца на войната. Когато се приближаваме, леприконът се превръща в майка ми, облечена е в тъмнозелен пуловер и панталон. Баба седи в пежото и дъвче нещо, което прилича на трева, но най-вероятно е мента. Аз махам и се измъквам от тойотата, като изпявам:

— Люк е виновен!

— Побързайте — изръмжава майка ми с почервеняло лице изпод солиден слой пудра, — всичките рибени кюфтенца ще свършат! О! Здравей, Люк! Тина! Лизи! И вие двамата! Чудесно, че всички са тук! Къде е Том? — лицето и сърцето ми се вкаменяват и Мишел наостря уши като антени.

— Пази котката на Хелън — казва Тина.

— Медитира — казва Лизи.

— Зарязах го — казвам аз.

— Мислех, че той те е зарязал — отбелязва Люк.

— Зарязал те е! — казва Мишел. — Господи, сигурно си разбита!

— Сигурно си разбита — промърморва Маркъс, възкресен като слабо ехо.

Единственият достоен отговор, който мога да дам, е да се изсмея безгрижно и да промърморя „малък пенис“ под мустак. После махам към Аркадия, стискам носа си и казвам:

— Добре, хора, аз тръгвам.

 

 

Следва колективно ахване, когато натъпканата в червена рокля Вивиан отваря вратата.

— Леле, тази рокля изглежда опната! — казва Люк изумено.

Тина силно го настъпва по крака.

— Бих умряла за тази рокля — казва Мишел с придихание. Вивиан разпознава сроден дух и се усмихва широко.

— Виви, имаш червило на зъбите — казва майка ми.

— Версаче — промърморва Тина, — шест хилядарки като нищо.

Баба помръдва и казва:

— Тук ли ще стоим цял ден? Краката не ме държат.

Обуздана, Вивиан ни подканва да влезем в коридора, където ни заговаря сервитьорка с поднос шампанско.

— Заповядайте в градината, скъпи, насам — като посочва към бронзово същество с флуоресциращи зъби. — Зак ще вземе палтата ви.

Майка ми изглежда раздразнена и прави жест, сякаш пие зад гърба на Вивиан.

— Има ли сок от червена боровинка? — пита Лизи учтиво.

— За нищо на света — отговаря Вивиан хладно.

— Вивиан се стреми да бъде Ракел Уелч сред свекървите — обяснявам, докато излизаме в градината, — така че току-що те изключиха от списъка на потенциалните съпруги на Джеръми. Твърде си живописна — посочвам Джеръми, който бъбри със сервитьора.

— Джеръми е елегантен — казва Лизи с възхищение.

— И добър — добавям печално. Лизи и аз се оттегляме в един сенчест ъгъл и наблюдаваме представлението.

Вивиан изтръсква едно младо парче от мускулестата ръка на Зак — парчето се поклаща сърдито на тракащи токчета и отива да се успокои с водка. Мишел и Маркъс спорят съскащо край масата. Майка ми пресилено флиртува с Люк, който се е вкопчил в ръкава на Тина както гнида в чиста коса. Баба яде огромен клин с лимонови целувки и завършва със сладкиш със сметана и плодове.

— Ще порисуваме ли малко с пръсти? — хили се Лизи след двайсет минути забавно наблюдение.

— Защо не? — въздъхвам и я следвам до празното платно, изправено към задната част на градината и поставено на сигурно разстояние от оранжерията.

Организаторът на партито е изцъркал дъга от бои в пластмасови легенчета и ги е подредил в равна редичка на поляната. Има и кофа със сапунена вода плюс хартиени кърпички.

— Мислиш ли, че може да рисуваме? — шепне Лизи.

— Вивиан ще се зарадва — казвам аз. — Мама заяви, че тя иска всеки гост да остави отпечатък и да се получи колаж. После ще го сложи в рамка или ще го продаде на галерия Тейт.

Лизи предпазливо потапя пръст в червената боя и, бам, право в средата на платното рисува сърце.

— Колко забавно! — усмихва се престорено. — Хайде, Хелън! Не може да ме оставиш сама!

Поглеждам сърцето, нарисувано от Лизи, и казвам:

— Том на времето е рисувал.

Лизи се усмихва съчувствено. Въздъхвам дълбоко, топвам пръст в синьото и добавям стрела към сърцето.

— О Хелън — казва Лизи сърдито, — не бъди толкова разрушителна!

Мръщя се и казвам:

— Мислех, че да твориш означава да изразяваш чувствата си.

Лизи потапя и двете си ръце в лилавото и отпечатва странна пеперуда над сърцето.

— Вие двете не струвате — казва бодър глас, — ще ви покажа как се прави.

Завъртам очи към Люк, който лети от облекчение, че се е измъкнал от майка ми и казва:

— Сторете път на Леонардо!

Потапя дясната си ръка в черното и с големи разтегнати букви, които покриват поне половината от платното, пише: Люк + Тина = ВНЛ.

Поглеждам към Тина, която покрива уста престорено засрамена.

— Люк — казва тя, — това не е училище.

Но на лицето й грее усмивката на жена, която знае, че я обожават. Гърлото ми се свива. И бързо мисля: „Люк харесваше мен“. Поглеждам го — завъртял се е и чака аплодисменти. Има черна боя на челото. Ризата му е смачкана и има съмнително петно в съседство с ципа на дънките. Поглеждам към любимия ми лабрадор в човешки образ, но той не ме вижда, защото срамежливо мига срещу Тина. И истината ме залива като леденостудена вълна.

Обичам Люк.