Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (11)

Глава 11

Според мен, ако си мъж и ако си в двайсетте, приятелите ти съществуват, за да ти утежняват живота. Казват ти, че си грозен, че работата ти е тъжна, че колата ти е бричка, че приятелката ти ще те напусне. Това е техният начин да са подкрепящи. Но аз съм жена. И цялата работа в това да си жена и да имаш жени за приятели е, че колкото и да си противна, глупава или неразумна и както и да се държиш, те са биологически програмирани да ти казват, че си чудесна, косата ти изглежда страхотно и че си постъпила правилно. Това им е работата!

И така, когато казвам на Тина за „срещата си“ с Алън, съм поразена, че тя се осмелява да не прояви съчувствие.

— Ако не си искала да ходиш, трябвало е да откажеш — отсича тя.

Обяснявам, че е било тактика да накарам Маркъс да ревнува.

— Но Хелън — отговаря тя, — на Маркъс изобщо не му пука. Аз съм бясна. Даже не проявява вежливост да се пошегува!

— Тина — прекъсвам я, — научно доказано е, че мъжете винаги искат това, което не могат да имат.

Тя спокойно отговаря:

— Очевидно и жените.

Намръщвам се.

— Какво трябва да означава това?

Тина сумти:

— Знаеш какво означава. На ниво детска градина Маркъс е забавен. Ако си падаш по Невероятния Хълк, той определено става. Но също така е и идиот с пишка с размера на гъгрица. Ти си по-горе от Маркъс, а на него му е все тая. И заради него ти си на път да прахосаш една вечер от живота си с някаква отрепка. Луда работа!

Луда? Невероятно е. Невероятно е, че една от най-близките ми приятелки, на която разчитам да потвърди, че съм взела правилното решение, когато си подстригах бретона с ножичка за нокти в изблик на скука; когато похарчих двуседмична заплата за чифт обувки толкова високи, че ги носих веднъж и имах невероятни болки в гърба цели пет дни; когато спах с Джаспър още първата вечер, макар че тогава той ме попита: „Винаги ли спиш с мъжете още първата вечер?“; когато здраво настъпих палеца на мъж в метрото, след като той ме удари с куфарчето си, преди да разбера, че е сляп — а тя да се съгласи с мен!

Пренебрегвам я и не си правя труда да се обърна към Лизи за второ мнение, понеже имам тайното подозрение, че ще прояви същото мъжко отношение като Тина. Под формата на мълчалив протест в един часа следобед изяждам сандвича си с риба тон и шоколадовия десерт Дайм на бюрото си, докато преглеждам Дейли Мирър. Тогава се сещам, че Тина е излязла на модни снимки, Лизи е на представянето на парфюм, и съм се прецакала да не си ползвам обедната почивка. Прекарвам остатъка от следобеда, опитвайки се да смогна с безспирния поток от „малки задачи“ на Латиша и непрекъснато и дразнещо усещам, че дъхът ми мирише на риба тон. Тръгвам си от работа точно в шест и отивам право при майка ми.

Звъня на вратата. Никой не отваря. Пак звъня. Много необичайно. Пак пробвам. Най-сетне! Една фигура се плъзга надолу по стълбите и стига до матовото стъкло. Щрак, щрак и входната врата бавно се открехва.

— Откога слагаш резето… — започвам аз и влизам. После поглеждам майка си и се втрещявам. Прилича на мъртвец.

Винаги е била слаба (аз съм се метнала на баща ми), но за трите седмици, в които не съм я виждала, тя е свалила поне шест килограма. Косата й виси на туфи, мръсна и изтощена, бледото й лице е без грим, кожата й е суха и изтъняла. Това! Жена, която изяжда страниците за красота в Космополитън, Мари Клер и Вог всеки месец (за Гърлтайм не си прави труда) и може да различи нюансите на червилата „целувка горски плодове“ от „тъмночервен блясък“, без да се замисли! Жена, която почиства, тонизира и овлажнява кожата си почти религиозно, която почиства зъбите си с конец след всяко ядене, включително и обяд (има четка за зъби и други принадлежности в служебната стая) и се къпе веднъж сутрин и още веднъж, преди да си легне. И какво е облякла? Плетен кафяв пуловер размер пет, твърде голям за нея, и провиснал черен клин. Изглежда като студентка.

— Божичко! — казвам, след като си възвръщам способността да говоря. — Божичко, погледни се! Мамо, изглеждаш ужасно, ужасно! Станала си скелет! И този кошмарен пуловер! Лято е! Изглеждаш като клошар!

Поглежда ме замъглено. Очите й са празни. После казва:

— Беше на баща ти! — и заридава. Силни, сподавени, хълцащи, раздиращи хлипания. Сграбчвам я и в странна полупрегръдка я занасям до стола. Господи! По-лека е от Шишко! Видът й, слаб и съсухрен, е толкова отблъскващ, че едва се сдържам да не се разплача.

— О, мамо — прошепвам, — какво си направила със себе си? Кога за последно си яла, за Бога! На какво приличаш! Защо не ми се обади?

Тя хлипа толкова силно, че направо поглъща думите, докато ги изрича. Макар да са неясни, аз ги чувам и отговорът й като нож се забива в сърцето ми:

— Обадих се.

Отново заридава. Протягам се и я люлея, и я милвам по сплесканата мазна коса, хлипането става все по-дълбоко и силно, докато не прераства във вой:

— Ооу, не мога да си спомня…

Преглъщам.

— Какво не можеш да си спомниш, мамо? — ужасена съм.

— Не мога да си го спомня, само болницата. Искам да си го спомня жив, но… — вече крещи, — не мога! Не мога! Защо? Спомням си само как умира. Господи, ужасно е, как го понасят хората!

Затварям очи. Побиват ме тръпки и в гърлото ми засяда болезнена буца.

— О, мамо! — прошепвам. Сълзите парят на очите ми, но не от тъга, а от вина. Представям си как се наливам с текила, вися по баровете, търкалям се в леглото с онази човекоподобна маймуна, вместо да се обадя на майка си. Болката е остра, потръпвам и се свивам от мислите си, които приличат на удари.

И още. Чувствам се като мошеник. Сякаш съм се отделила от тялото — сякаш гледам себе си и майка си от друго място. Виенето продължава, докато майка ми се изтощава и захленчва. Продължавам да галя косата й, докато ръцете ми започват да лепнат. Забелязвам, че мирише. Не се е къпала. Застоялост. Майка ми мирише. Сграбчвам я за раменете — а всъщност напипвам кокалите й под кожата — и леко я разтърсвам.

— Мамо! — казвам строго, сякаш е малко дете. — Чуй ме! Ще ти напълня ваната и ако искаш, ще ти помогна да си измиеш косата. Ще те измия и между краката, ако не можеш да се справиш. Какво мислиш?

Майка ми замръзва от ужас: сякаш дъщеря й и е предложила да й масажира задника.

— Определено, не! — изписква тя с толкова силен глас, че и прилеп би оглушал. — Как можа да предложиш такова нещо! Отвратително! Напълно съм в състояние да се измия!

Знаех си, че това може да я изтръгне. Както и да е, придружавам я до банята, пускам кранчетата, наливам литър пяна за баня и й показвам къде е шампоанът.

— Искам да останеш тук половин час и да си измиеш косата до блясък — казвам. — Също ще ти оставя чисти дрехи на леглото да се преоблечеш.

Майка ми несигурно се върти на килимчето и се поклаща. Прегръщам я нежно въпреки неприятната миризма, която се излъчва от нея.

— Просто се отпусни добре в хубавата пенлива вана — казвам и с неудобство установявам, че звуча като Лизи във възможно най-ужасната й поучителна форма на редактор от „Здраве и красота“. — Ще ти дам и чиста кърпа от шкафа. Не бързай! Ще бъда долу, ако имаш нужда от нещо.

Оставям майка ми да се съблече, изравям една кърпа от шкафа и се отправям към гардероба. Избирам бели бикини и сутиен в същия цвят, лека синя памучна блуза, бежов колан и син всекидневен панталон. Ведри и стилни дрехи, не твърде ярки заради траура. Слагам дрехите на леглото, когато от чаршафите ме лъхва миризма.

Не че се хваля с това, но не съм особено голяма чистница.

Имам не по-малко чаши от кафе, покрити с пухкав слой мухъл под леглото си, от всяка друга жена, но когато нечии чаршафи вонят на застояла пот и узряло сирене Бри, даже аз разбирам, че е крайно време (ама съвсем крайно) за пералня. Махам горния, долния чаршаф и калъфките, изхвърча стара тениска за спане, така че вземам и нея, пъхам целия куп в пералнята, слагам щедро прах и завъртам на горещо пране. После се отправям към кухнята.

Приоритетът ми е да накарам майка ми да яде. Отварям хладилника (това е хладилникът, към който винаги се отправям, дойда ли в къщата на родителите ми, защото зная, че вътре винаги ще намеря: 1 — шоколадов мус, 2 — пушена сьомга, 3 — екзотични плодове, 4 — скъпо сирене, 5 — домашна лазаня със зеленчуци, 6 — ананасов сок. С други думи всичко, което в моя онеправдан хладилник от третия свят никога не се намира.) Днес обаче корпоративният и охолен хладилник на родителите ми е лишен от даровете си. В него има: 1 — кутийка кисело мляко с праскови (срокът му е изтекъл преди седмица), 2 — един сбръчкан домат, 3 — една микро порция сирене Едам, 4 — парченце шоколад Дейри Милк, 5 — пакет корнфлейкс, 6 — копие от „Фирмата“ на Джон Гришам. Господи! (Нямам предвид, че и той е вътре, искам да кажа… горката аз.)

Слагам корнфлейкса в шкафа и „Фирмата“ в библиотеката. Не зная какво друго да направя. Дали да не отскоча до денонощния супермаркет за продукти? Или да мина хола е прахосмукачката? Решавам, че ако майка ми е гладувала толкова време, ще може да погладува още няколко часа. Почиствам коридора, после тръгвам към останалата част от къщата. Честно казано страхувам се какво мога да намеря. Страхът ми се оправдава.

Надниквам в една торбичка, която си кротува до поставката за чадъри, и откривам, че е пълна с пликове. Кафяви и бели пликове, до един неразпечатани. С разтуптяно сърце грабвам един. Адресиран е до г-жа С. Брадшоу. На задната страна с малки зелени букви пише: „Ако не бъде доставен, да се върне на: Джон Люис…“. Отварям го. Извлечение от сметката на майка ми отпреди две седмици. Дължи 43 лири за чайник на Филипс.

Като обезумяла обръщам найлоновата торба с главата надолу и изтърсвам съдържанието й на пода. Сметки за газ, телефонни сметки, сметки от кредитни карти, сметки за ток. Има и писмо от адвоката Алекс Симпкинсън (отпреди петнайсет дни), в което се казва, че активите на баща ми, дълговете и отговорностите трябва да се проверят, за да се попълнят документите по завещанието, че майка ми би могла да му прехвърли всичко, с което не иска да се занимава, че ще й се обади, щом събере всички необходими подробности, но междувременно, ако се нуждае от съвет, да не се колебае да се свърже с него. Треперя от — не зная какво — стрес? Шок? Тъга? Но сурово и методично отварям всеки плик и слагам всяко съобщение в някой от трите купа според статута му. Нямам силата да говоря с майка си за това точно сега. И точно сега не мисля, че и тя би се справила.

Останалата част от първия етаж е, за щастие, сравнително подредена. В хола правя следващото си шокиращо откритие: пресен розов чист куп от Файненшъл Таймс. Или по-точно — двадесет и четири броя, включително и днешният, са подредени зад люлеещия се стол на баща ми. Очилата му за четене и тежка дървена кутия с пури Кохиба лежат на масичката, червените му кадифени чехли са под нея. Чувствам се като Еркюл Поаро, а майка ми е мутирала в мис Хавишам. Това мрачно съмнение се потвърждава от пронизителен писък от горния етаж.

Втурвам се в спалнята, прескачам по две стъпала. Какво има сега? Майка ми, загъната в хавлия, с капеща вода от косата, изскърцва през зъби:

— Глупачка, какво си направила?!

Преглъщам инстинктивния си отговор, който е: „Ти, неблагодарна луда вещице“ и като любезно се опитвам да не повишавам глас, отвръщам:

— Какво съм направила?

Извършила съм най-ужасното безразсъдно престъпление в световната история.

Изпрала съм чаршафите на майка ми и пижамата на баща ми в пералнята с щедро количество Персил на изключително висока температура и по този начин съм заличила изключително ценната витаеща миризма на Морис Брадшоу завинаги.

Прекарвам останалата част от вечерта в извинения, чистене, придумване, утешаване и насилствено хранене. Бързо изтичвам до магазина и купувам спаначна супа, ягоди, авокадо, извара, банани, пълнозърнест хляб, масло, пресни спагети, готов доматен сос, пакетирана салата, прясна сьомга и пакет бразилски ядки. Повечето от нещата купувам по съвет на Лизи — обаждам й се, докато изпреварвам камион по магистрала A1. Изглежда майка ми има нужда от огромни количества витамин B6, който според Лизи „ще я ободри“ — в което се съмнявам — и се съдържа в „месото, рибата, ядките, бананите, авокадото и целите зърна“.

Твърде се срамувам да призная, че не съм много сигурна дали мога да различа пълнозърнестия хляб и купувам само другите неща. По моя инициатива също купувам зърнена закуска с мед и шоколад и тоалетна хартия. Не оставам особено доволна, след като майка ми, едва изяла половин спаначна супа и един тост с масло, казва, че е „преяла“.

Аз изръмжавам:

— Поне хапна нещо — и се заричам утре да продължа с грижите за нея. Карам я да изпие витамините, изпращам я до леглото с изпрани чаршафи и й казвам, че първото нещо, което ще направя утре, е да мина да я видя.

Когато най-сетне се добирам със залитане до апартамента си, е почти полунощ. Погалвам сърдития гърчещ се Шишко с неохота и се отправям към телефона да се обадя на мазния Алън.

— Ало? — звучи уморено, сякаш го будя.

— Обажда се приятелката на Мишел, Хелън — казвам решително.

— По кое време звън… — запелтечва той.

Прекъсвам го:

— Обаждам се да кажа, че утре вечер няма да излизаме, нито когато и да било. Нямаме нищо общо, така че няма смисъл.

На път съм да затворя, когато той се намесва, вече звучи като съвсем буден и чак долавям гневните пръски слюнка:

— Звъниш ми в този безбожен час, за да ми кажеш, че ти с безкрайната си мъдрост си решила да ме отпишеш! Предполагам също ще ме уведомиш, че не аз, а ти…

Стъпквам сприхавия прилив със силно презрение:

— Обаждам се с любезната молба да не ме търсиш повече. Помолих те да не го правиш, но ти с безкрайната си арогантност го стори. И не, Алън. Не е заради мен, а заради теб.

После оставям телефона отворен и си лягам. Чувствам се замаяна от неудобството, което изпитвам заради майка си. Но въпреки това, след като се обадих на Алън, се чувствам малко, мъничко по-добре.