Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (35)

Глава 35

Понеже имам голям плювалник и е трудно се задържи вниманието ми, си спомням много малко от това, което учихме в училище. Но в главата ми е останал един разказ, който превеждахме по френски, защото ме порази. Беше за един работник, който бил толкова беден, че не можел да си позволи да купи елха на дъщеричката си. Затова отложил Коледата. И когато на Нова година всички богати семейства изхвърлили елхите си, той пропълзял до бунището и взел една. Така дъщеричката му получила елха и прекарала най-хубавата Коледа.

Нямам много общо с това момиченце, с изключение на това, че тази година моята Коледа много закъсня. Самият ден също не е лош. Изненадващо спокойно е. Консултирам майка ми какво да облече, а тя е решена да засенчи Вивиан.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш и ти? — казва тя във възбудата си. — Ще има хора и на твоята възраст, някакви братовчеди, мисля и Джеръми и приятелят му Саймън.

Въздъхвам и казвам:

— Джеръми и гаджето му Саймън. Вивиан не иска да приеме истината.

За миг се замислям дали да не отида — Джеръми е сърдечен, приятен и неудържимо весел. Прозак в човешки облик. После решавам, че Вивиан е сярна киселина в човешки облик и имам нужда да остана сама. Давам на майка ми талона за козметичния салон, а тя ми дава кървавочервена копринена пижама.

— Не трябва да спиш в опърпана стара тениска — обяснява мило тя, — на мъжете не им харесва.

Никой не споменава баща ми. Заобикаляме отсъствието му на пръсти, което замърсява въздуха като гъста мъгла. Усилието е изтощаващо и с облекчение махам за довиждане на натруфената си майка. После се загъвам в юрганчето си и чета подаръка, който сама си направих — „Черната Далия“ от Джеймс Елрой. Спряла съм звука на телевизора.

Не ми се занимава с пуйката, затова правя картофени клинчета и ги потапям в боровинковия сос. Редувам четенето и яденето с дрямка. Чудя се какво прави Тина. Моля се Ейдриън да се забие в някое дърво със ските. Опитвам се, но не успявам да заинтригувам Шишко с новата му механична мишка (седи до нея, вдига си крака като балерина и започва да ближе това, което Люк нарича „пакетчето на пишката“).

Денят на подаръците също минава тихо. Баба Фло се обажда, за да оттегли поканата, понеже има разстроен стомах. Това не е кой знае каква изненада — тя винаги има разстроен стомах на този ден, защото на коледния обяд винаги яде като за последно. Предизвиквам майка ми на игра „Монополи“, което е грешка, понеже успява да избяга от затвора, мрази ме затова, че съм купила Мейфлауър и измамва банката. Мирът се възстановява едва когато губя играта. После аз чета книга, а майка ми надзърта през вратата, понеже й се струва, че вали сняг и вижда, че Шишко е донесъл подходящ за сезона подарък — сладка малка мъртва червеношийка. Мирът е сдъвкан на парчета, докато не забелязвам, че по ВВС ще повтарят Баламите чакат. Така приключва Коледата.

Истинското вълнение започва десет дни по-късно.

 

 

Майка ми се връща на работа. Намирам си апартамент. Мишел кара Маркъс да си направи кола маска на гърба. Толкова много неща — откъде да започна? Всъщност това е риторичен въпрос, защото ако запазя за себе си историята как Маркъс откри значението на болката още миг, ще експлодирам от натрупаното злорадство. Чувам историята от Лизи, която я чула от Брайън, който я чул от Сара, козметик в здравен център. И мисля, слава Богу, има Господ.

Маркъс бил изпратен от годеницата си да си направи кола маска на гърба и на Сара й трябвали четиридесет и пет минути да я направи. И тя била ужасно притеснена, понеже той крещял! Крещял думичките с „е“ и „м“ толкова силно, при положение че в другите стаи имало клиенти, на които им правели масаж! Сложила му восъка и той закрещял, че е горещ! А той едва бил затоплен! Сара казала: „Сега знаеш през какво минават жените!“ и той казал, че по никакъв начин кола маска на триъгълника не може да се сравни с това, защото там трябвали „само две лентички“! И Сара спряла да го съжалява и казала: „Уверявам те, че не са само две лентички!“ Бил толкова космат, че после изглеждал все едно носел изрязан потник! Не била сигурна дали да продължи и с ръцете му! После разбрала, че той работи в друг здравен център, но се срамувал там да си направи процедурата! И го направил само защото годеницата му го накарала!

Лизи рядко клюкарства, но в случая потиска съображенията си под претекст, че това не е слух, а репортаж. Тайно подозирам, че тя така и не прости на Маркъс за това, че я накара публично да признае, че пенисът на бившия й е „среден“. Това надничане в новия живот на Маркъс като във военен лагер почти пробужда съчувствието ми към него, но успявам да го потуша, като се сещам за кратката ми авантюра ми с Космат горила гръб и се чудя какво (с изключение на отчаянието ми) ме бе прихванало тогава, когато телефонът звънва.

Майка ми е. Обажда се от учителската стая. Всички били толкова прекрасни. Липсвала им на всички. Децата й направили хартиено знаме с надпис: „Добре дошла“.

Държат се много прилично, смята, че госпожа Армстронг си е поговорила с тях. Толкова е доволна, че се е върнала. И госпожа Армстронг я накарала да обещае, че ако усети, че не може да се справя, да й каже веднага и госпожа Армстронг ще направи всичко възможно да й помогне. Има куп неща за вършене, графикът й е препълнен, но не й пука. Както и да е, трябва да тръгва, следва занятие по математика.

Майка ми затваря и аз съм радостно учудена. Или Прозак, или Клиф й оказват благотворно влияние, или днес е щастлив ден. Маркъс си получава заслуженото наказание и аз имам късмета да науча за това. Нито едно от трийсетте четиригодишни деца в класа на Сесилия Брадшоу не повръща върху блузата си нито се напишква, нито се нааква в панталона си. Сигурно е съдба. Консултирам се е хороскопа си да видя дали съвпада. (Вярвам в хороскопите, когато казват хубави неща — в момента, когато започнат да ме укоряват, веднага ги отхвърлям като глупости.) Очевидно Юпитер, „планетата на растежа и възможностите“, се бърка в моята зодия и трябва да очаквам „вълнуващи развития“.

Прегърбвам се над страницата и кимам. Факт е, че когато живееш вкъщи, вършиш трудна и уморителна работа и нямаш любовен нито социален живот, мъчението, преживяно от предишна задявка, и краткото доволство от успеха на проблемния родител придобиват вълнуващи размери. Гриза си устната и се чудя дали пак да се опитам да се обадя на Тина този следобед. През изминалите две седмици успяваше да избегне мен и книгите ми за самопомощ, но нейният зодиакален знак казва, че Юпитер си пробива път към раздела от таблицата й, който „издига структурата“ на съществуването й и „е вероятно да донесе промени“. Идеално. Ще й се обадя следобед.

12:02 е и тъкмо се каня да се захващам с работа, когато напоеният с Joopl Адам се обажда да каже, че е намерил идеалния за мен апартамент, трябва веднага да го видя, доста евтин е, забележително използване на пространството, няма тежести, доста търсено място е, удобно за градски транспорт място, е, един ремонт няма да му се отрази зле, има стотици други кандидати и ако не побързам, мястото ще замине, няма нищо друго подходящо и ще се прецакам. Вече добре познавам свободните интерпретации на Адам на закона за неправилно представяне на собствеността и не вярвам на нито една негова дума. Но понеже Юпитер ми диша във врата, решавам да отида да видя този (доколкото разбирам) малък като залък, разнебитен, праисторически, разположен под железопътен мост апартамент.

— Добре — казвам, — става ли да се видим в седем без петнайсет довечера?

— Да? — казва Адам, който несъмнено очаква да започна да споря. — Супер! Сделката е сключена!

— Не, не е — казвам.

Лизи и аз отиваме в офиса му в 6:32. Адам не ми обръща внимание, но похотливо гледа Лизи, която носи къса пола. Аз нямам нищо против — отчасти, защото са ме пренебрегвали мъже много по-високо в класацията от Адам и отчасти, защото ако бях мъж, щях да предпочета високата мургава елегантност на Лизи пред бледоликата ниска жена. Но най-вече безразличието ми се корени в това, че се разяждам дали да кажа на Лизи за Тина, или не. Зная, че обещах да мълча и че охолният живот на Шишко зависи от това. Но. Убедена съм, че ако реша да кажа на Лизи за Тина, поне този път ще разкрия конфиденциалната информация с право. Защото когато се обадих на Тина този следобед, тя предпазливо се съгласи да се видим утре у нас, при условие че „не я притискам“. Чудя се как мога да я притисна, без тя да се усети, и понеже Лизи е кралица на дипломацията, а пък аз просякът ми трябва съветът й. И както и да го въртя, острите думи „но ти обеща“ пробиват мозъка ми. В крайна сметка, тъкмо когато Адам забелязва място за паркиране и рязко завива към бордюра, стигам до компромис.

С тих глас казвам:

— Лизи. Нали знаеш Ейдриън, приятелят на Тина? Какво ще кажеш, ако кажа, че съм говорила с жена, която излизала с него преди и която каза, че той… ами… понабивал я? — честно казано това е бледа адаптация на истината и осъзнавам, че всеки би го разгадал за части от секундата. Но непоносимостта на Лизи към злото (тя е точно обратното копие на Шишко) е ангел хранител, който държи настрана неприятните образи, не й хрумва, че говоря за Тина.

Както и очаквах, тя поглежда озадачено и отсича:

— Не мога да повярвам! Ейдриън е толкова мил! Не може да е истина!

Изненадана от разпалеността и, меко казвам:

— Е, тя така каза.

Лизи отвръща с невярващия тон на дете, което чува, че бебетата не ги носят щъркелите:

— Тя сигурна ли е?

Честно казано изненадана съм. Очаквам шок, ужас и наострени уши. Не инат. Казвам:

— Честно казано, Лизи, не мисля, че си го е съчинила, наистина.

Но тя е категорична:

— Ейдриън е толкова мил! И учтив! Сигурно си го е измислила. И наистина не мисля, че тази жена постъпва добре, като говори такива гадни неща! — тук Лизи отключва, измъква се от колата и тръшва вратата. Чувствам се, сякаш съм се опитала да й пробутам нещо долнокачествено.

Нещастно се оглеждам наоколо. Стоим пред терасирани редици от къщи, подредени като сватбена торта. Всички са бели, с красиви френски прозорци и ярко боядисани врати. Адам отваря вратата към обсипано с камъчета изключение. Изпъква сред другите къщи подобно на ваза от модерно рязано стъкло сред сватбени подаръци.

— Може да намериш строител, който да махне камъчетата — шепне Лизи — и да махне ръждясващия хладилник от предната поляна.

Кимам и се усмихвам. Все още не съм решила да й се доверя и благо казвам на Адам:

— Не съм сигурна защо си ни довел тук, освен ако не си правиш майтап, но ще звъннеш ли все пак, така че собственикът да не трябва да се крие на горния етаж по гащи като миналия път?

Адам се закашля и отговаря:

— Собственикът не живее вече тук.

След като отваря очуканата входна врата, разбирам защо. Вероятно един ден е погледнал декора и е умрял от ужас. Стълбите са разклатени, скърцат и няма килим. Стените са покрити с нещо, което мога да определя като крещяща пародия на тапети, а необяснимо защо — таванът също. Въпреки смайващия сблъсък на оранжеви и кафяви водовъртежи ефектът е мрачен. Лизи промърморва:

— Колко, хм, уникално!

Поемам дъх да не се задуша.

— Има много голям потенциал — весело казва Адам.

Въздъхвам и го следвам в това, което се води кухня.

— Кафявото определено е било фетиш на собственика — казвам аз с кисел поглед към линолеума с цвят на кал. — И алергия към чистенето — добавям, след като виждам мръсния бюфет.

— Но хубавото на този апартамент е, че крещи да отпечаташ своята индивидуалност върху него — отговаря Адам. — Под този линолеум има оригинален дървен под!

Поглеждам го и с надежда казвам:

— Има ли?

Той кима.

— Да, има дървени дъски, нал’ тъй?

В този миг Лизи изкрещява:

— Хелън! Мисля, че това може да е оригинална печка Ню Уърлд Газ Рейндж! Да, виж двете врати! О, Боже мой! Умирам за печка като тази! Не мога да повярвам! Трябва да е поне на петдесет години! Адам, тя върви ли с апартамента?

Адам поглежда Лизи с копнеж и казва:

— Да. Страхотно, нал’ тъй?

Аз изпухтявам и казвам:

— Това е просто стар боклук — но Лизи настоява, че е „антика“. После открива, че изолацията, дело на Формика, под слоя мръсотия е украсена със златни пайети.

— Това е невероятно — изпищява тя, — това е съкровище! Не е било променяно от войната!

Аз ръмжа:

— Да, Стогодишната война.

Адам ни показва банята, която е толкова малка, че само двамата може да се съберем наведнъж. Лизи чака отвън.

— Оригинални плочки — шепне тя. — Хелън, трябва да я купиш!

Гледам я и я прекъсвам:

— Това е помийна яма — но после виждам спалнята и макар че гипсът се рони и килимът е овехтял, и прозорците са мръсни и пукнати, нещо в нея докосва сърцето ми.

Представям си как изхвърлям килима и полирам дъските, пребоядисвам стените жълти, почиствам големите прозорци, за да проникне слънчевата светлина.

— Да видим хола — казвам.

— Оригинална камина — казва Адам, като влизаме в малката стая, цялата в паяжини. — И няма тежести! След като направиш нужните промени, можеш да се нанесеш за седмица!

Казвам:

— Не бъди смешен, тя не става за живеене! — но не го казвам особено убедително. Сърцето ми бие и изпитвам трепет. Не зная защо, но я искам.

На следващата сутрин правя оферта. Адам казва студено:

— Ще ти се обадя.

Лизи ме успокоява, че се прави на важен, и ми дава телефона на адвокатката си. Тина се обажда да каже, че съжалява, но „нещо изникнало“ и няма да се видим довечера. Започвам да я разпитвам как е, но тя затваря. Почти веднага телефонът звънва, сграбчвам го.

— Тина? — казвам задъхано.

— Прекрасната Хелън ли е — казва провлечен глас.

Кожата ми настръхва.

— Джаспър? — прошепвам.

— Хей, скъпа — казва той, — не се обади за цветята. Това значи ли, че сме приключили?

Разсмивам се.

— Какво да сме приключили — питам, — няма нищо, което да приключва.

Джаспър поема дъх, сякаш е ранен от казаното.

— Леле! — казва.

— Джаспър, ти си дебелокож като лакът на хипопотам, не се преструвай! — казвам сериозно.

Той се смее.

— Хелън, ангелче, липсваш ми! Как си? Как е новият дом? Кажи, че можем да си наваксаме? Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Мисля, че бих казала да, стига да обещае да говори като нормален човек, вместо като средновековен рицар.

— Амиии — казвам, той ме прекъсва.

— Довечера! Ще те взема от работа в седем с такси и ще те отнеса!

Тъкмо тръгвам да протестирам, когато линията умира. Замислям се какво възражение мога да имам срещу това да заместя вечер със спагети пред полицейския сериал и оранжево пърдящо същество до мен, с пищна вечеря на свещи и Джаспър Сандерсън, който гъделичка изгладнелия ми за нежност глезен със своя строен крак? Не че ще легна с него или нещо подобно.