Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (20)

Глава 20

Когато започнах работа в Гърлтайм, страдах от болест, позната като телестрах. Добре де, страх от телефона, но като кажа телестрах, звучи по-помпозно, като име на синдром.

Както и да е всеки път, когато трябваше да се обаждам по телефона, все отлагах, докато не стане шест вечерта и човекът, с когото трябва да говоря, си тръгне. Болестта ми трая около три дни, докато Латиша ми дръпна едно яко конско и ме изкара от нея. Уви, вирусът бе сплашен, но не и надвит. Тази сутрин се обадих на шефката на майка ми в седем сутринта, за да й кажа за повторната криза, като от 3:13 до 4:36 сутринта обмислях репликите, а преди да набера номера, четиридесет и пет минути събирах кураж (започнах да вдигам и оставям слушалката в 6:17 сутринта).

Първото искрено притеснение на госпожа Армстронг беше за здравето на майка ми. „Шокираща новина… почивка и възстановяване… пожелания за бързо възстановяване… да се върне в предишната си форма.“ И през това започна да избива на повърхността опънатото до крайност търпение и прикрита вина.

Оказа се, че миналата седмица госпожа Армстронг „си е поговорила“ със Сесилия за „организация“. Не било упрек, божичко, не, просто намек, че коледният концерт приближава и програмата, репетициите, костюмите, сценариите, графикът наистина трябва да се организират. Надява се Сесилия да не е приела това предложение като обида. Сесилия е отличен учител и истински професионалист. Но ако един учител не работи на пълни обороти, това се стоварва върху другите — не, грешна дума — отразява се на всички.

Убедих госпожа Армстронг, че „разговорът“ по никакъв начин не е подтикнал майка ми да си пререже вените, макар че честно казано мислех точно обратното. Казах на госпожа Армстронг, че ще я уведомя за приблизителната дата, когато майка ми ще се върне на работа, след като отново говоря с болницата. Но хитрият отговор на госпожа Армстронг гласеше:

— По-лесно е за нас да планираме, ако знаем, че някой ще отсъства за известно време, отколкото да очакваме да дойде, а той не се появи.

Предполагам, че госпожа Армстронг би предпочела да разчита на алтернативно покритие поне до Коледа. Заради нейно улеснение, ако не за бюджета.

В 8:30, след дълъг горещ душ, под който доволно бих прекарала остатъка от живота си, събуждам майка си с чаша чай. И то не като го изсипвам на главата й. Тя разтрива очи, изненадва се от превръзките на ръцете си и бавно, предпазливо се изправя.

— Как се чувстваш — питам я.

— Не зная — вяло отговаря тя.

По дяволите!

— Мамо — казвам, — след три минути трябва да тръгвам за работа или ще остана на улицата. Но говорих с госпожа Армстронг, тя ти изпраща поздрави и казва да не бързаш да се връщаш, докато не се възстановиш напълно. Е, какво ще правиш днес? Да се обадя ли на Вивиан и да я помоля да дойде? Искаш ли да обядваме заедно? Какво предпочиташ?

Майка ми си бърчи носа и казва:

— Във вторник Вивиан ходи на уроци по батик^[1].

Започвам да се паникьосвам. Вече не мога да я оставя сама да се носи безцелно като семе на вятъра. Пред нея зее един заплашително безкраен ден. Може да й хрумне още нещо. Една неприятна идея се заформя в главата ми. Не искам да я изричам. По-скоро няма да й обръщам внимание, докато не изчезне. За нещастие, сега е 8:33 и наистина нямам време да измисля алтернативен план.

— Мамо — изтърсвам, — зная, че не се виждате чак толкова често, но какво ще кажеш да се обадя на баба Фло? — самият звук на името изпраща стрела на угризение право в стомаха ми.

Истината е, че от погребението съм говорила с нея два пъти. Първо, след като открих, че майка ми е станала мис Хавишам, ми хрумна, че е възможно баба ми да се е превърнала на свой ред в Дарт Вейдър и бе мой дълг да проверя. Неясният поток телефонни съобщения подсили безпокойството ми. Минаха четири дни, преди да й звънна. Обясних й, че майка ми не е отговорила, защото според личния й лекар скръбта й прераснала в „депресивна болест“, баба Фло замълча. После каза:

— А добре, трябва да продължи напред!

Бях на път да споря: според мен, когато си в депресия не можеш просто да продължиш, но осъзнах, че щях да си блъскам главата в седемдесет и осем годишна тухлена стена. После ми хрумна, че ако баба Фло беше толкова твърдо за продължаването, защо тогава звъни на майка ми всеки ден цял месец и блее като агънце, загубено в планината?

И казвам, умно:

— Като говорим за това, как се справяш ти, бабо?

— Справям се.

Тук наистина бях готова да се откажа. Но — подтиквана от живите призраци на най-близките ми роднини, които измират или се зомбират един по един, аз продължих:

— Много си звъняла на мама напоследък. Самотна ли си?

Баба Фло издаде тъжен лай и отвърна с не особено приятен тон:

— Самотна — казва тя. — Самотна! — после раздразнено: — Майка ти винаги е обичала да се прави на безпомощна.

Какво можех да кажа тук? След зашеметена пауза все пак казах:

— Ще накарам мама да ти се обади, когато се възстанови.

Втория път, когато говорих с баба Фло, беше в деня, когато бяха готови документите по завещанието. След работа се отбих да видя майка ми и заварих баба ми в кухнята да чете ТВ Таймс през лупа, която увеличаваше окото й и я правеше да прилича на Гърбушко от „Парижката Света Богородица“. Говорихме кратко и учтиво за кръвното й налягане („не мога да се оплача“) и това беше. Оттогава не сме си разменяли и дума. И без да искам да преувеличавам, по-скоро бих скочила от Емпайър Стейт Билдинг, отколкото да говоря с нея сега.

Макар че, доколкото познавах майка си, подозирах, че и тя се чувства по подобен начин и няма да се наложи. Не мога да повярвам, когато майка ми казва:

— Иди на работа, аз ще й се обадя!

Не вярвах на ушите си.

— Наистина ли? — казвам пискливо. — Но ти никога не й се обаждаш!

Майка ме стрелва с подигравателен поглед:

— Ти пък какво знаеш? — казва грубо.

— Зная — казвам обидено, — че се обаждаш на баба Фло толкова често, колкото и аз.

Майка ми ме поглежда надменно и отговаря:

— Значи очевидно й се обаждаш поне два пъти седмично.

Да вярвам ли на ушите си?!

— Мамо, ти се шегуваш! — казвам.

Майка ми изглежда толкова самодоволно, доколкото е възможно да изглеждаш така, след като наскоро си се опитал да си прережеш вените с бръснач. Казва:

— Виждаме се всеки четвъртък. Не е чак толкова лоша, като я поопознаеш. Всъщност добра компания е — за нацупена дърта вещица!

Толкова съм доволна, че целувам крака на майка ми през завивките. Едва по пътя към офиса ме поразява една мисъл — през последните пет месеца пропилявах поне шестнайсет часа седмично с майка си. Защо не ми каза по-рано? Не е нужно да споменавам, че пристигам за срещата с десет минути закъснение.

След края на срещата се измъквам изтощена, но облекчена и заварвам на бюрото си незаконното копие на Грузински настроения и бележка от Лизи: „Обяд?“. Толкова е сладка, но зная, че ще очаква подробно описание за състоянието на майка ми, а днес не съм в настроение за споделяне. Главата ми се върти. Защо мама не ми е казала за нея и баба Фло? Това укриване е толкова обидно, колкото и внезапният лицемерен отказ на Тина да споделя сочни подробности от сексуалния си живот с Ейдриън. При положение, че аз и Лизи сме й най-добрите приятели!

Извинявам се, после се спускам към телефона и звъня на майка ми. Тя вдига и аз изстрелвам около петдесет въпроса:

— Как си? Как се чувстваш? Баба Фло с теб ли е? Какво правиш?

Майка ми за мое безкрайно облекчение е спокойна. Тя е „уморена, но се чувства по-добре от вчера“. Божичко, трябваше да съм сигурна, с всички тези ободряващи хапчета. Казва, че баба Фло е дошла, макар че пристигнала в 11:30, понеже взела автобуса. Показва й снимки на Мори като малък. На всички изглеждал сериозен.

Аз съм впечатлена, че баба Фло (за първи път в живота си) прави неща, които старите хора правят, и разказва за милите стари снимки, но подозирам, че майка ми крие нещо. Долавям го в гласа й. Задавам много глупав въпрос:

— Мамо, добре ли си?

Тя чурулика:

— Чудесно! Баба Фло ще се премести при мен за известно време.

По-лесно бих повярвала, че Дядо Коледа чука Зъбната Фея.

— Шегуваш се! — изписквам. Но тя не се шегува. — Защо? — казвам.

— Защото д-р Колинс каза, че имам нужда от опорна система — отвръща тя.

— Е, това е страхотно — казвам аз бавно, — значи нямаш нужда аз да стоя при теб.

Майка ми щастливо отговаря:

— Не.

Новината би трябвало да ме зарадва, но всъщност — не. Вкисва ми целия следобед.

Докато стигна вкъщи, се чувствам раздразнена като акула с инфектиран зъб. Тръшвам вратата и веднага ме посреща гърлена какофония: „Ъъъъ! Ъъъх! Ъъъъх“ и „О-о! О-о! О-о!“ Моля, не пак! Крайно неприлично е. Мятам ядни залпове от обидни знаци към стаята на Маркъс, после дълго и силно го освирквам. Копеле, копеле, копеле! Гневът пулсира в мен. Всяко пъшкане и стенание е лична обида. Отправям се към кухнята и ядно набивам токчетата си в килима (типичният припев на Маркъс: „Бихте ли си сваляли обувките в къщата, моля? Този килим струва 24,95 лири на квадратен метър.“).

Изтръгвам една франзела от фризера и ми се ще да съм сертифициран психопат, за да мога да нахлуя в стаята на Маркъс, да го ударя по главата с нея, без да ме пращат в затвора. Хей, може да подкупя майка да го направи! Пъхам франзелата във фурната, отфучавам към стаята си и се пльосвам на леглото. Обикновено си пускам Бийсти Бой, за да подсиля гнева си, но сегашното ми настроение е твърде мрачно и злобно и не търпи музика. Нуждая се от тишина. Внезапно ме обзема толкова силна вълна на омраза, че вкусвам неприятната й сила. Изведнъж започвам да удрям и бъхтя с юмруци възглавницата си — Бам! Бам! Бам! — и юмруците ми премазват лицето на Маркъс, а аз викам, викам. Без думи, просто дълъг пронизителен силен звук.

Спирам да крещя, когато Люк, Маркъс и Мишел нахлуват в стаята ми, защото смятат, че някой ме е нападнал и ме убива в момента. Люк мига тревожно, а Маркъс и Мишел са задъхани и зачервени като мен. Мишел е загърната в червения кадифен халат на Маркъс, а Маркъс носи черни копринени боксерки.

— Лош ден в работата — обяснявам и се насилвам да се усмихна.

Маркъс ме гледа ядно.

Мишел се прави на загрижена и тихо казва:

— Имаш спукан капиляр под окото — много малки червени точки! Искаш ли да ти донеса лед?

Сядам на ръцете си, за да не издера лицето й с тях.

— Добре съм, благодаря — казвам, макар гласът ми да е монументално прегракнал, — сега може да си вървите.

Маркъс ме удостоява с един последен презрителен поглед, преди да излезе. Мишел свива пръсти в кралски поздрав, излиза и тръшва вратата след себе си. Люк остава и странно размахва ръце. Чеше главата си и казва:

— Искаш ли да те прегърна?

Не искам, но би било грубо да откажа и затова казвам:

— Да, моля.

Тромаво ме притиска до себе си. Носът ми е до мишницата му и това затруднява дишането ми (а и по-добре да не вдишвам точно в това положение). В крайна сметка се налага шумно да сумтя, за да поема въздух. Люк вероятно взема сумтенето ми за подсмърчане, защото целува косата ми, потупва гърба ми (едва не го счупва) и възкликва:

— Недей да плачеш!

Успявам да се отделя и изграчвам:

— Не плача! — после добавям неохотно: — благодаря за загрижеността, все пак.

Люк грейва и казва:

— Какво толкова се случи в работата?

Смятам да му кажа истината, после решавам да премълча. Може да се изпусне пред Маркъс, без да иска.

— Смъмриха ме, защото закъснях сутринта — прошепвам.

— Може би трябва да си слагаш будилника по-рано — казва Люк веднага.

— Мм — казвам аз и се опитвам да скрия раздразнението си. Вече му изнесох лекции за това, че предлага решения, без да го питат. Силен рев нарушава последвалата тишина. Гледаме се един друг, неразбиращи.

— Вероятно и Маркъс е имал лош ден в работата — казва Люк.

Надявам се.

Скачаме и тичаме в кухнята, където Маркъс танцува от крак на крак като таласъм и бясно размахва парцал към фурната. Стаята е пълна с плътен сив дим. Надзъртам през мъглата и виждам пламтящата франзела.

— Мамка му! Съвсем я забравих! — казвам аз и внимавам да не спомена думичката „съжалявам“. Маркъс тича през стаята, държи франзелата — черен труп със сияещи червени вътрешности — в протегнатата си ръка. Пуска я в мивката, завърта кранчето на студената вода и овъглените остатъци от вечерята ми започват да съскат и пращят.

Мишел кашля престорено. Люк гледа със зяпнала уста, хипнотизиран от представлението на истерясалия Маркъс. Засмуквам си бузите, за да не се разсмея, но не успявам.

Маркъс хвърля парцала на пода като рицарска ръкавица и вика пронизително:

— Кухнята ми Погенпол не става за нищо! Толкова ми писна от теб и немарливите ти навици, ти, ти, курва такава.

Никой не ме е обиждал така, дори Джаспър.

— И ти не си по-различен — отговарям и излизам. Преди да се втурна в стаята си, изкрещявам от коридора: — И ако бях мъж с такава кухня като твоята, нямаше да се хваля с нея — детинско, признавам, но беше най-бързото, което успях да измисля набързо.