Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Getting Over It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите

ИК „Санома Блясък“, София, 2008

Редактор: Милена Милева

Коректор: Мая Георгиева

ISBN: 978–954–8186–04–9

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Не бях подготвена, когато се случи. Очаквах го толкова, колкото и да стана Мис Свят, да летя по света и да работя с пискливи деца. Тоест, идеята беше абсурдна и изобщо не ми беше хрумвала. Понеже бях адски неподготвена, се държах като Скуби Ду, който се натъкнал на призрак. Последвах инстинкта си, който се оказа безнадежден и безполезен в ориентацията ми.

Вероятно бях твърде объркана, за да постъпя правилно. Но така или иначе, правилното рядко е забавно и в повечето случаи означава да се направи най-малко вълнуващият избор: като например да чакаш пицата, която току-що си извадил от фурната да изстине под 200 градуса, вместо да й се нахвърлиш веднага. Или пък да не купуваш онези секси ботуши с висок ток, защото ще разкажат играта на пищялите ти, ще ти стискат палците до бяло, ще се изгърбиш като първобитен човек и една голяма част от заплатата ще изгние зад гардероба ти. Ако винаги правехме най-добрия избор, никога нямаше да правим секс.

След като уточнихме това, трябва да кажа, че в деня, в който започна всичко, бях много близо до правилния избор. Ето го, смело нахвърлян с черно мастило в моя син дневник:

Утре зарязвам Джаспър.

Думи, които ме отнасят в друго време: едва преди година, а ми се струва, че е минала цяла вечност. Въпреки това 16 юли се е запечатал в съзнанието ми, сякаш е днес. Може би е днес и ето как започва:

Утре зарязвам Джаспър.

Първо, заслужава си го, защото се казва Джаспър. И второ, пада няколко хиляди метра под приемливия стандарт за гадже.

Смешното е, че на пет годинки знаех какво означава това. Излизах с момче от нашата улица и редовно изпивах чая му, преди да нападна моя. Също така изпадах в истерична криза, докато не получех кучето му на колела от Фишер Прайс. И отказвах да си играем в неговата стая, защото миришеше на напишкано. После пораствам и започвам да се примирявам с глупости.

За жалост, Джаспър е красив. Висок е и това ми харесва. Единственият път, когато имах вземане-даване с нисък мъж, беше, когато арогантната ми приятелка Мишел устрои онази среща. Той позвъни на вратата, аз я отворих и трябваше да погледна надолу, за да го видя. А съм метър петдесет и шест. Ще сме като двама Малчовци търкул-търкул по пътечката. Извинението на Мишел беше, че когато се запознали, той седял. И така, Джаспър, който е метър осемдесет и три, е цяло щастие. Аз нося дванайсетсантиметрови токчета и така той не забелязва разликата. Има кафява коса, която носи небрежно, очи толкова райско сини, че направо е невероятно да ги използва за гледане и любимата ми част — добре сложен. Въпреки че е най-егоистичният мъж, когото някога съм срещала (а това си е подвиг), е страхотен в леглото.

Сега пътувам натам, към леглото му по-точно — за един последен рунд. Обаче съм в задръстване на Парк Роуд. Май пътят е в ремонт, но не се вижда някой да върши нещо. Заклещена съм в моята стара сива тойота „Корола“ (вехтория от майка ми; тя беше безкрайно щастлива да се отърве от нея, моля ви, не си мислете, че аз бих я купила, даже и да имах парите) и се опитвам да запазя самообладание. За последните двайсет и пет минути съм мръднала напред с всичко на всичко с тринайсет сантиметра. Може да се обадя на Джаспър, за да му кажа, че ще закъснея. Пътят е запушен от около петдесет чифта фара и всеки се блъска — доколкото е възможно да се блъскаш в стационарно положение. 2:54 е. Трябва да съм при Джаспър в 3:30. Страхотно. Паднала ми е батерията на телефона. Хапя устни. Добре. Трябва да му се обадя.

Преценявам задръстването — да, няма шанс за тръгване, — изскачам от колата, втурвам се през пътя към телефонната кабина и набирам номера на Джаспър. Дзърр… Дзърр… Къде е?

Не може да е забравил. Мамка му, колите започват да се движат! Звъня на мобилния му — ура! Отговаря:

— Джаспър Сандерсън.

Никога не казва „ало“ като нормален човек. Толкова е надут. Хем ме дразни, хем ми харесва. Звучи подозрително задъхан.

— Защо си запъхтян? — питам ядно.

— Кой се обажда? — пита той.

Господи!

— Гаджето ти Хелън, сещаш ли се? — казвам аз. — Слушай, ще закъснея, в задръстване съм. Защо си задъхан?

— Играя тенис. По дяволите, забравих, че ще идваш! Ще ми трябва известно време да се прибера. Резервният ключ е под изтривалката.

Затваря. „Ама че си образ“, казвам аз кисело. Вдигам поглед към задръстването, което се е разредило и рояци бесни шофьори разярено натискат клаксоните, докато заобикалят тойотата.

След четиридесет минути пристигам в апартамента на Джаспър. Натискам звънеца, да не би да се е прибрал, но никой не отваря. Подритвам изтривалката, за да разкарам паяците, предпазливо вдигам единия ъгъл с два пръста и вземам ключа. Гениално, Джаспър! Мястото е точно копие на дома на родителите му. Дори на масата в хола има снимка в сребърна рамка на майка му като момиче — изглежда доста превзета. За щастие, не ни е запознавал. Най-сериозното му престъпление обаче е серия грозни морски рисунки, които е наслагал по стените. Проблемът с Джаспър е, че точно когато си мисля, че не мога да го издържам повече, той прави нещо неустоимо, като например да си изглади яката и маншетите на ризата и да отиде на работа, като скрива останалата изпомачкана част под сакото. Ровя в купчината кореспонденция, за да проверя за писма от други жени, и виждам зелената светлина на телефонния секретар, която приканва за внимание. Сигурно Джаспър се обажда, за да каже, че ще се забави още. Натискам play.

Докато машината бръмчи, ключът в ключалката се завърта. Джаспър отваря и аз усмихната се обръщам към него. Ооо, той е невероятен! Ще го зарежа следващата седмица. Тази седмица си е мой: да го притежавам, прегръщам, докосвам и да страдам по него. Той е като шоколад на закуска — кара те да се чувстваш безволева, знаеш, че трябва да се храниш здравословно, но овесените ядки са депресиращи, дори със стафиди. Джаспър е нездравословен и вкусен. Отваря забележителната си уста, направена за целувки, за да каже „Здрасти, скъпа!“, но го секва високият звънлив глас, който отеква над теракотения под и весело отскача от тънките стени.

— Здравей, скъпи! — чурулика гласът. — Аз съм! Обади ми се! Целувки! Целувки!

Усмивката на лицето ми замръзва. И двамата с Джаспър се втренчваме в телефонния секретар, който, след като е извършил предателството, мълчи чинно. Макар и да знам отговора, аз изграчвам а ла Куентин Тарантино:

— Кой, по дяволите, беше това?

На Джаспър не му е забавно. Ако това беше филм, мускулите в челюстите му щяха да подскочат и изсеченото му лице щеше да пребледнее под карамеления тен. Внимателно оставя спортния сак на пода и прилежно слага тенис ракетата върху него. Усещам как в гърдите ми се надигат сълзи на гняв; искам да сграбча ракетата му марка „Принц“ и да го фрасна. Поне наистина е играл тенис, макар че е толкова потаен, че не бих се учудила, ако това е сложно прикритие. Втренчва се е в почервенялото ми разстроено лице и казва спокойно:

— Бившата ми. Обича да се обажда.

О, да…

— Кога си я виждал за последен път? — озъбвам се.

— Преди седмица — отвръща той, — само говорихме.

Да бе…

Приличам на Фокс Мълдър от „Досиетата Х“. Искам да вярвам. И Джаспър иска да му вярвам: главата му е наклонена в разкаян ъгъл. Сладък е, но опитът ми с Джаспър в съчетание със смазващата фраза „аз съм“ ме настройват скептично. „Аз съм“ звучи собственически — като доберман, който си варди бисквитата. Една жена не звъни на бившия си и не казва „аз съм“, защото, доколкото знае (в случая очевидно не знае), сега има друга „аз“. Аз.

— Правихте ли секс? — фуча.

Джаспър изглежда наранен.

— Разбира се, че не, Хелън — мърка той. — Луиза на всички вика „скъпи“.

Луиза, ама че превзето име. Свивам очи и му отправям възможно най-смразяващия поглед, който мога да произведа. Дръзките големи думи „зарязвам те“ са топли, готови да се изтърколят, но залепват немощни и неохотни в гърлото ми. Сега, казвам си, не е момента. Защото ще си помисли, че съм влюбена в него! Единственото разумно нещо, което мога да направя, е да си тръгна.

— Прибирам се — казвам намусено.

Плъхът му с плъх, благодарно ми прави път. Възнамерявам да профуча с размаха на „Отнесени от вихъра“ и успявам, докато не стигам прага и се препъвам. Залитам и не съм сигурна, но сподавеното ахване, което чувам, май е от Джаспър, който не се престарава в опита си да потисне смеха си. Не поглеждам назад да проверя. Със стиснати зъби прекосявам градинската бетонна пътека, тръшвам се в тойотата, правя обратен завой, при което закачам вратата на паркирана спортна кола MG, и изчезвам в замиращия следобед.

Идиот такъв! Идиот такъв! Изравям мобилния от чантата си, в случай че се обади да се извинява, но се сещам, че няма батерия. По дяволите! Карам направо. Идиот такъв! Нямам намерение елегантно да напускам сцената, за да се намести Луизааа с превзетото име. Не мога да преценя дали я е оправил, или отблъснал. Джаспър обича да бъде търсен. Но в същото време му харесва да води организиран живот. Когато за първи път видя спалнята ми, измърмори: „Мисля, че са те обрали“. Също така с гордост ми разказа за онази сутрин, когато седял до брадат мъж в метрото и се опитал да чете вестник през рамото му. Човекът прошумолил раздразнено с вестника и казал ядно:

— Вестници! Четиридесет и пет пенса от будките!

Джаспър отговорил поучително:

— Бръсначи! Четиридесет и пет пенса от аптеката!

Джаспър (с изключение на неизгладените ризи) харесва живота си и иска всичко, което го заобикаля, да си е така, както е. Да чука глупавата си бивша би било твърде разхвърляно, би нарушило графика му. И все пак. Идиот такъв!

И друг път е надигал самодоволната си глава. Беше около месец, след като започна връзката ни (както обичам да я наричам). Тогава Джаспър се обади да каже, че не може да дойде на срещата ни, защото ще остане при приятеля си, Дениъл, в Нотинг Хил. Като изключим изненадата ми, че Джаспър има приятел в Нотинг Хил, аз изобщо не се усъмних. Бяхме в онази начална фаза на впитите един в друг погледи, когато влюбените се целуват на обществени места и дразнят всички, които не са толкова похотливо настроени, затова му повярвах. Следобедът на следващия ден той неочаквано каза:

— Снощи ти наговорих куп лъжи.

Какво?!

— Аз… останах да спя при бившата ми.

Оказа се, че е изпуснал последното метро (той не кара кола — най-непривлекателната му черта), отишъл пеша до Кенсингтън и позвънил на вратата на бившата си.

— Тя бе много мила!

Мила! Сигурна съм, че е била страхотна! По-нататъшното разследване установи, че на закуска се опитала да го нахрани с корнфлейкс с кафява захар. Хитрата вещица — опитала се е да го глези! За щастие, не настояла и така голяма купа с овесени ядки била похабена. Но може да е захитряла. Или пък моят чар да е помътнял. Опа, започвам да си показвам рогата!

Първите седмици бяха толкова захаросани. Срещнах Джаспър на представянето на една книга — наръчник за правене на секс.

Бях си тръгнала от работа с Лизи и Тина. Отчасти, защото Латиша, неадекватната редакторка, не искаше да отиде и отчасти, защото е мое задължение като робинята на отдел Статии в списание „Гърлтайм“ да работя вместо нея. А и също, защото Тина, модният асистент, и аз сме заклети муфти на шампанско — даваме всичко, за да пресушим на аванта по един Круг (или да си кажем честно, Асти). Въпреки че Лизи е асистент по здраве и красота и в професионалния, и в личния живот любимата й напитка е соево мляко (толкова е сладка, тя истински се вживява), понякога кръшва. Така да се каже, извихме стегнатата й от упражнения ръчичка.

Представянето беше на една воняща задънена улица в Сохо. Бях се нагласила за случая: черен панталон, черни ботуши (почти тринайсет сантиметра — това е най-ниското, до което мога да падна, и то не само по отношение на обувките), черен потник. Най-популярният погребален вид в стил знаменитост. Също така бях размазала значително количество брокат с метален оттенък по скулите си. Изглеждаше плашещо а ла ABBA, но тази вечер имах непреодолимото усещане, че не мога да отида на представянето без него. Бих се чувствала странно, като половин човек. Колкото повече остарявам и съм принудена да бъда все по-досадно отговорна, толкова повече жадувам за символите на детството. Понастоящем притежавам: малко розово портмоне с цип и цветни мъниста, които пръстите едва се сдържат да не изчоплят. Пластмасов хеликоптер, от онези, които се закачат на тавана, бръмчат и просветват в червено. Калейдоскоп. Филмчето Елмър[1] на Дейвид Маккий. Мишена за стрелички (е, не особено изискана покупка), както и една глезена котка на име Шишко.

Обикновено не заговарям хората по партита. Разглеждам тълпите от нагласени хора, всички първи приятели помежду си, които бърборят, смеят се, свързани в непробиваеми клики, и ми се ще да избягам вкъщи. Усещам как гримът ми се размазва, как лицето ми се криви ту в едно, ту в друго изражение и съм пак дундестата тийнейджърка отпреди дванайсет години, покрита с глупави лунички, с кафява чанта и синьо бодливо вълнено палто с копчета от зъби на акула и огромна качулка. Сега, разбира се, съм поредната жертва на модата. Но на партито с Джаспър беше различно. Бях в групата на трите лъскави момичета, погълнах две чаши шампанско в първите двайсет минути и бях покрита с повече лъскав брокат от коледна фея. Искрях! Затова беше съвсем естествено, че Джаспър изникна пред мен и ми предложи цигара.

— Не пуша — казах превзето, а после в проблясък на гениалност добавих свенливо, — аз съм добро момиче.

Той отговори, без да трепне:

— Да, но изглеждаш като мръсница.

Това беше най-хубавият комплимент, който някога съм получавала. Какво друго бих могла да направя, освен да го изчукам от благодарност?

Джаспър се занимаваше с „издателска дейност“ — оказа се, че пише медийни съобщения за някаква незнайна компания с офис в Хаунслоу. Ето защо аз, второкласна асистентка от Гърлтайм със седалище в Ковънт Гардън, бях страхотен контакт за него. Не че правим преглед на много книги на тема хигиената в епохата на Елизабет или на типичните за Гватемала насекоми, но горе-долу в момента, когато погледнах пленителното му лице и той се взря в моята блестяща физиономия, решихме да станем бизнес партньори. Няколко седмици успях да поддържам моя напомпан образ. Преувеличавах важността на работата ми. Тина ме съветваше какво да нося, като например сиво от време на време. Избягвах да го водя в апартамента си. Заличих всички следи от непохватност в разговорите ни и подсилих екзотичния привкус на свободен дух. Малко като Бьорк, но по-добре облечена. За срам си е, обаче действа. Естествено след три дни разбрах, че нямаме грам общо помежду си — той казваше на портокаловия сок „ПС“ и планираше да запише сина си в Итън (малко преждевременно, понеже все още нямаше син), — но на мен не ми харесваше да сме еднакви, така че не възразявах.

А на него му харесваше да го забавляват, така че си прекарваше добре. Напоследък обаче бях сигурна, че балонът е пред пукване. Миналата събота прекарахме следобеда в парка и кълна се нямаше какво да си кажем. Той ме изпрати до колата и бях сигурна, че ще сложи край. Бях убедена, че ще го направи съкрушително, без заобикалки по онзи ефикасен, равнодушен, високомерно мъжки начин, а именно: Хелън, нищо не се получава, но той не го стори. Целуна ме набързо за чао, сякаш всичко бе наред.

Размишлявах по целия път до дома. Мразя тишината. Боя се от това, което крие. Предпочитам да я изпълня със собствения си глас, но като си отворя устата, все излиза някаква глупост. Миналата седмица изломотих на една продавачка, която искаше да ме обслужи:

— Не, благодаря просто си паса.

Когато администраторката в спортния клуб на Лизи ме попита как съм, казах:

— Готова за дозичка упражнения.

На възбудения Джаспър час след обяда в „Пица Експрес“:

— Мисля, че все още храносмилам.

Много секси, няма що!

И така, с увеличаването на мълчанието лъскавото ми покритие започна да се пропуква. Той не дава признаци да е забелязал, но аз се чувствам все по-неудобно. Не реагира на шегите ми и ми става тъпо. Аз изобщо не съм за Джаспър и той изобщо не е за мен, но май все още съм му забавна, а пенисът му е с приличен размер. Раздялата е трудно нещо. Луиза не улеснява ситуацията.

Завивам по Суис Котидж и започвам тричасовото дирене на място за паркиране. Човек би си помислил, че тук никой никога не излиза. Около ден по-късно успявам да набутам тойотата между един сааб и едно мини на един час път от апартамента, след което се затътрузвам по пътя. Ровя за ключовете си, когато вратата рязко се отваря. Съквартирантът ми Люк изглежда, ако изобщо е възможно, още по-одърпан и с още по-подивял поглед от обикновено.

— Какво! — изпявам срещу мълчанието му.

Той ме гледа странно.

— Джаспър се е обадил! — предполагам. — Спечелила съм от лотарията! Не някакви си триста, а цели осем милиона! Искаш колело и къща! И екскурзия до Бали — ще летим с Конкорд!

Бог знае защо казах Бали, аз даже не обичам горещите страни — получавам топлинен обрив, ако стоя твърде близо до тостера, но изражението на Люк ме кара да продължа да говоря.

Той клати глава. После се протяга и ме сграбчва за рамото.

— Не, Хелън — казва, — майка ти се обади. Баща ти. Баща ти е починал.

Бележки

[1] Измислен анимационен герой — Б.р.