Розмари Роджърс
Развратни игри (9)

8

През целия следващ ден, който й донесе много вълнения, Мариса се чувстваше като лунатичка. Когато се събуди, забеляза, че корабът не се полюшва и не скърца както обикновено, а леглото е огромно и студено.

Доналд бе нервен, тъй като я бе заварил все още там. Той й обърна гръб, за да я остави да се облече. Капитанът се бе наситил на метресата си и сега тя отново бе корабния юнга. Не си бе направил дори труда, да се сбогува с нея, а и не се мяркаше никъде, когато Доналд я изведе на палубата и тя примижа, заслепена от ярката слънчева светлина.

Помощникът я побутна и я накара да нахлупи вълненото кепе над лицето си. Тя бе толкова объркана, че не задаваше никакви въпроси. Не се интересуваше и къде я водят. Важното бе, че е във Франция.

Мариса не подозираше, че Доналд се тревожи за нея. Съжаляваше, че я бе качил на борда на „Чалънджър“. Намираше за несправедлив начина, по който капитанът се бе отнесъл с нея. По-добре да я бях оставил в някой дом за сираци в Испания, а ако зависеше от мен, дори в някой католически манастир. Упрекваше и себе си, но още повече — капитана, от когото не бе скрил мнението си.

— Не трябваше да я качваш на борда, щом си искал да я опазиш от мен — грубо бе отвърнал Доминик. — Между другото, какво значение има това. Ако не бях аз, щеше да е някой друг. Да не мислиш, че се е запътила за Франция, защото там по-лесно ще опази добродетелността си?

Мариса дори не подозираше за този разговор. Най-сетне бе в родината на своята майка. Кървавият ужас на революцията бе минало, но тя добре помнеше дните на Терора. Помнеше и някои градове, в които циганите бяха спирали по време на своето бягство, за да припечелят нещо, като танцуват, предсказват бъдещето или крадат. Надяваше се да открие леля си Едме. Във Франция, където всяка изискана дама си имаше любовник, нямаше значение, че бе изгубила девствеността си. Тук нямаше да бъде дамгосана или отхвърлена.

Бе научила, че да те изнасилят, не означава непременно да те разкъсат на парчета, както се бе случило с Делфин, и че в подобни случаи, най-добрата защита бе пасивната съпротива. А ако това бе всичко, което се изискваше от една съпруга, предпочиташе да се омъжи пред това, да бъде метреса, от която човек по всяко време може да се отърве. Тя вдигна глава и се огледа. Бяха оставили зад себе си шума и суетнята на пристанището и вървяха по някаква тясна уличка в най-старата част на града. След дългото обездвижване, Мариса чувстваше силна болка в босите си ходила и предпазливо стъпваше по острия калдъръм.

Доналд я гледаше угрижено.

— Съжалявам, че се налага да ходиш толкова дълго, момичето ми, но би събудило подозрение, ако двама души като нас наемат файтон. Не се безпокой, почти стигнахме.

Уличката бе толкова тясна, че слънцето едва проникваше между надвисналите от двете й страни къщи. Неочаквано Доналд сви в един вход и двамата се оказаха в двора на някаква гостилница. В двора не се мяркаше жива душа, само няколко кокошки се разбягаха кудкудякайки от пътя им. След като се изкачиха по паянтова дървена стълба и минаха по вътрешния балкон, чиито дъски скърцаха при всяка тяхна стъпка, двамата се озоваха в малка, но чиста стая.

За да скрие смущението си, Доналд заговори сърдито и делово:

— На леглото има рокля за теб, а ведрото е пълно с вода, ако искаш да се измиеш. Цяло щастие е, че всички са заети в конюшнята. Пристигнали са някакви англичани, които сменят конете си. Откакто бе подписан мирният договор, проклетите англичани са плъзнали из цяла Франция, но това теб не те интересува. Ще сляза да ти донеса нещо за хапване. Заключи вратата след мен, на подобни места предпазливостта никога не е излишна.

Рокля, най-сетне дамска рокля! Откъде ли я бе изнамерил Доналд? Той обаче вече бе изчезнал, а Мариса нямаше търпение да се отърве от проклетите парцали.

Модата доста се бе променила, откакто бе избягала от манастира. Спомни си, че кралицата на Испания и маркиза Алба бяха облечени в също такива рокли с висока талия, макар и ушити от скъп плат и украсени със злато и сребро. Роклята, която тя припряно нахлузи, бе от тъмнокафяво сукно, подобно на онова за дрехите на кармелитките. За разлика от тях обаче, се завързваше под гърдите със златна панделка, която стигаше почти до ръба на тясната пола. Същата панделка украсяваше високата яка и буфан ръкавите.

Тази семпла рокля бе най-хубавата, която Мариса обличаше от детските си години. Стоеше й доста добре, макар да й бе малко голяма. Затова пък обувките й ставаха. Тя се огледа в огледалото и пооправи късите си коси. Да, сега изглеждаше по-добре, почти женствено. Трябваше само малко да понапълнее.

Едно почукване я накара да се обърне, а когато чу гласа на Доналд, тя побърза да му отключи. Шотландецът й носеше храна.

Докато Мариса лакомо поглъщаше студения говежди пастет, мъжът я осведоми, че капитанът му бил наредил да я съпроводи до Париж. Ако нямала нищо против, щели да казват, че е от провинция Тулуза и отива при някаква своя леля в Париж, която не е виждала от детството си.

— Откъде знаете толкова много за Франция? — недоверчиво попита Мариса.

— Не се заблуждавай, познавам само няколко пристанища. Капитанът съчини тази история.

— Колко мило от негова страна — саркастично рече тя. — Капитанът е майстор на лъжите.

— Е, да, понякога е трудно да бъде разбран — мъчен човек, а като го хванат дяволите… Но ти, момиче, едва ли ще разбереш.

Мариса не каза нищо. Опитваше се да убеди сама себе си, че вече е забравила Доминик. Не искаше да го вижда никога повече. Вероятно щеше да отплава веднага щом корабът му се сдобиеше с нова мачта. Междувременно Доналд щеше да е изпълнил поръчението си и да се е завърнал в Нант.

След като потеглиха, вече й бе значително по-лесно да мисли за друго. Известно време пощенската карета следваше извивките на Лоара. Спътниците им бяха селяни и дребни чиновници, които не притесняваха Мариса с въпроси. Из цяла Франция можеха да бъдат срещнати някогашни бежанци, търсещи роднини, от които са били разделени по време на революцията. Доналд спа почти през цялото време или поне даваше вид, че спи.

Когато след няколко дни наближиха Париж, Мариса бе обзета от съмнения и цялото начинание й се стори безсмислено. Досега й бе донесло само нещастия и тя вече се разкайваше, че не бе останала в манастира и не се бе омъжила за омразния Педро Артеага. Но вече бе късно да съжалява.

Мариса нямаше представа на коя улица и дори в коя част на града бе спряла пощенската карета. Не носеше никакъв багаж и притежаваше само дрехите на гърба си и малката кесия, която Доналд смутено бе тикнал в ръката й. Възнаграждението ми — с огорчение помисли тя, но няколкото монети й даваха чувство за независимост.

Откакто бяха пристигнали, Доналд изглеждаше особено неспокоен и непрестанно уплашено се оглеждаше. Накрая обаче въздъхна с облекчение, когато един мъж, който напрегнато оглеждаше лицата на пристигащите, пристъпи към него и го заговори на английски.

— Вие трябва да сте Доналд Макгуайър. Аз съм Сайлъс Уинтърс, някога служех на „Стела Марис“. Капитан Чалънджър ми поръча да ви отведа до квартирата ви.

Той се поклони на Мариса и й помогна да се качи в един файтон. След това мъжът я остави на мислите й, тъй като, изглежда предпочиташе да разговаря с Доналд, на когото обясни, че корабът му бил потопен от французите, а самият той наскоро бил разменен срещу един френски пленник.

Мариса мълчеше. Боеше се, че ако отвори уста, ще закрещи от разочарование. Не искаше отново да бъде пленница! Вече не се намираше на проклетия кораб, където той бе господар. Беше свободна и ако й досаждаше, щеше да се обърне към жандармите. Докато файтонът трополеше по тесните калдъръмени улички, започна да вали. Газовите фенери вече бяха запалени. Не може да ми причини това — гневно мислеше Мариса. — Само преди няколко дни каза, че пътищата ни се разделят и изглежда, тази мисъл го радваше.

Файтонът спря на някаква тиха уличка, пред висока бяла къща. Когато Уинтърс се наведе да й целуне ръка, Мариса промърмори някаква благодарност. Какво ли си мислеше за нея? Какво ли щеше да стори, ако тя неочаквано хукнеше да бяга? Той обаче вече й бе обърнал гръб, за да отключи желязната порта, после вежливо я покани да изкачи стълбите към двора.

Осветената от фенер врата на къщата бе отворена от възрастен прислужник, който въведе Мариса в тесен и доста овехтял вестибюл със затворени врати от двете страни. По изтъркана пътека се стигаше до някакво стълбище.

— Гийом ще ви отведе до стаята ви, госпожице — обясни Уинтърс и се покашля смутено. — За съжаление все още няма друга прислуга. Нали разбирате, в днешно време в Париж е трудно да се намери прилична квартира, тъй като англичаните прииждат на тълпи през канала, за да задоволят любопитството си. Капитанът ще пренощува в дома на посланика, където тази вечер ще има прием. Той се надява тук да ви хареса — мъжът й се усмихна смутено.

Беше млад — най-много двадесет и две-три годишен. Във всеки случай се държеше безупречно.

Мариса реши, че нищо не й пречи да пренощува в къщата. Не можеше да си представи, че възнамеряват да я държат като пленница, а вежливият Уинтърс се преструва, че не знае нищо. На сутринта щеше да си тръгне.

Тя заспа от изтощение, а когато се събуди, й трябваше известно време, за да осъзнае къде се намира. Ужаси се, когато видя месинговия часовник върху корниза на камината и разбра, че минава пладне. Беше спала прекалено дълго! Дали пиратът се бе върнал? Трябваше да бяга!

Мариса се изми и припряно се облече, без да изпуска вратата от поглед. Безмилостното тиктакане на часовника я подтикваше да бърза. Тя пъхна малката кесийка в джоба на роклята си и се втурна към вратата. Внимателно вдигна резето, молейки се да не е залостена отвън. Не, вратата се отвори безшумно. Мариса се приближи на пръсти до перилата на стълбището и се ослуша. Не чу никакъв шум и внимателно заслиза по стълбите, като предварително проверяваше дали стъпалото не скърца. Не се мяркаше жива душа, но неочаквано чу някакви гласове и замръзна на място. Гласовете идваха от една открехната врата на долния етаж.

Сърцето й щеше да се пръсне, когато чу гневния глас на Доминик.

— Проклятие! Тя струва много повече, добре знаете това. Ако спешно не се нуждаех от пари, щях да я задържа. Лесна е за управление, ако човек знае как да го направи. Но аз бързам и трябва да се отърва от нея.

Мариса трябваше да се улови за парапета. Чувстваше се така унижена, че не й достигаше въздух. Кръвта нахлу в главата й, почти не чу отговора на другия мъж.

— Умеете да се пазарите, приятелю, но имам нужда от време, за да помисля. Разбира се, след като съм я видял и съм се убедил с очите си, че не искате прекалено висока цена.

Беше чула достатъчно. Мариса се втурна надолу по стълбите. Не, не, не! Нямаше да позволи да се отнасят с нея като със стока! Как бе възможно да е толкова безсърдечен? Дали го бе планирал от самото начало?

След секунди беше навън. Взе на един дъх стъпалата към улицата, бутна желязната врата и хукна, колкото я държаха краката, все по-далеч и по-далеч…