Розмари Роджърс
Развратни игри (6)

5

Шхуната „Чалънджър“ летеше към открито море. Екипажът се състоеше от четиридесет и осем души вместо предвидените петдесет. Когато се качи на борда, капитанът бе в изключително лошо настроение, така че матросите изпълняваха заповедите на боцмана Бенсън с необикновено усърдие и без обичайните солени забележки.

Доминик Чалънджър изчака да излязат в открито море, после нареди на Бенсън и Доналд Макгуайър да го последват в каютата му и им обърна гръб, без да забележи заговорническите погледи, които си размениха.

— Е? — седна зад масата, върху която в безпорядък бяха нахвърляни морски карти и всевъзможни документи, както и няколко пистолета с различна форма и големина, които, изглежда, служеха за прес папие. — Може би ще ми обясните защо сме с двама души по-малко и защо винаги, когато не съм на борда, дисциплината отива по дяволите! — очите му, впити в лицето на Доналд, придобиха метален блясък. — Защо ти е трябвало толкова много време, за да дойдеш в Кадис? Научих, че си пристигнал малко преди мен — на капитана не бе убегнал фактът, че между двамата мъже, които бяха заклети врагове, цареше необичайно примирие. Бенсън бе методист, привърженик на покойния, известен с фанатизма си, проповедник Джон Уесли, а Доналд Макгуайър — непоколебим калвинист. Двамата често спореха с часове по теологически въпроси и едва не се хващаха за гушите. Днес обаче, между тях явно цареше братска любов. Питаше се дали не ги бе сближило неодобрението им, към собствените му авантюри през времето, прекарано на брега.

Най-сетне Бенсън, по-възрастният от двамата, събра смелост да отговори.

— Нямахме време да ви обясним положението, сър. Позволявам си да докладвам: преди седмица Пари слезе без позволение на брега и докато се връщал, пиян до козирката, паднал от пристана и се удавил. А що се отнася до младия Аме… — адамовата му ябълка подскачаше тревожно — той избяга, господин капитан. С някаква жена, която би могла да му бъде майка. Продавала риба и плодове на пазара. Изчезнала в същия ден, в който и Аме.

За Бенсън, развратът бе също толкова тежко престъпление, колкото и убийството. Той самият почти никога не слизаше на брега, защото нито пиеше, нито играеше комар — с други думи, не бе подвластен на никой от обичайните за моряците грехове. Като млад искал да облече расо, но бил принуден да стане матрос. Оттогава бе еднакво непримирим както в омразата си към англичаните, така и в настойчивите си опити да покръсти всичките си подчинени.

Доминик тайно го подозираше в пристрастие към млади мъже, но това беше без значение, при положение че Бенсън бе отличен боцман и запазваше самообладание дори и в най-опасните ситуации. Юнгата Аме бе нещо като протеже на Бенсън — нищо чудно, че случилото се толкова бе разстроило боцмана.

Причината за лошото настроение на Доминик бе огромната сума, изгубена на карти предишната нощ, а и прекомерното количество изпито вино, от което главата му така бучеше, че той почти не слушаше Бенсън, обясняващ, че бил наел нов юнга — някакво испанско сираче, което искало да отиде при роднини във Франция.

— Защо не беше на палубата, когато вдигнахме платна? — нетърпеливо попита Доминик.

— В интерес на истината, има морска болест — с известно смущение отвърна Бенсън, — но аз ще се погрижа да се оправи час по-скоро и да поеме задълженията си. Дадох му свободната койка в собствената си каюта. Още е почти дете, не бих искал останалите матроси да го покварят с мръсните си приказки и играта на карти.

Доминик го погледна изпитателно. Дали Бенсън бе сторил това единствено от човеколюбие? Все едно, стига боцманът да си върши работата и да научи на същото и момчето.

— Добре — сухо рече той и махна с ръка. Забелязал облекчението по лицето на Доналд, докато двамата мъже се отправяха към вратата на каютата, той извика след него: — Ти чакай. Защо толкова бързаш да излезеш? Откакто отплавахме, не си отронил нито думичка, а трябва да признаеш, че това е твърде необичайно за теб. Е? Няма ли да се опиташ да спасиш изгубената ми душа?

— Както неведнъж сте казвал — сухо отвърна Доналд, — това не е моя работа. Трябва сам да се справите с проклятието си.

— Така и ще направя! — засмя се Доминик.

Доналд се надяваше, че това е всичко, но се лъжеше.

— Как се отърва от циганката? Стигнаха ли парите, които ти дадох?

За щастие Доналд очакваше този въпрос и се бе подготвил.

— Помоли ме само да я отведа при нейни познати, а това бе най-малкото, което можех да сторя за нея, не съм ли прав? — безизразно отвърна той. — Парите не пожела да вземе. Каза, че не искала възнаграждение за нещо, дето не била продавала.

Доминик само промърмори някаква ругатня и Доналд напусна каютата с известно задоволство. Поне бе уредил нещата, без да трябва да лъже.

Времето се влошаваше. Сред екипажа се носеше мълва, че трябвало да отнесат тайни депеши на новия американски посланик в Париж, така че щели да избягват всички срещи е други кораби — твърде необичайна ситуация за един пиратски кораб. Въпреки това и дума не можеше да става за занемаряване на обичайните задължения — палубите бяха в изрядно състояние, а оръдията — готови за стрелба. Изящният силует на „Чалънджър“ бе добре познат и на последния матрос от флота на Джордж III, нямаше място за притъпяване на бдителността. Освен това, всички знаеха, че въпреки Амиенския мир, английските фрегати дебнеха край бреговете на Португалия и дори в Бискайския залив. Затова „Чалънджър“ пое дълъг обиколен път в открито море, преди най-сетне да се насочи към френското пристанище Нант. За нещастие, откакто бяха заобиколили нос Финистер, неизменно бяха преследвани от бури. Мариса бе в толкова окаяно състояние, че не би се разтревожила дори ако научеше, че корабът потъва. В редките моменти на просветление между пристъпите на морската болест се улавяше, че я блазни мисълта за смъртта, ако тя щеше да сложи край на мъките й.

Всички бяха толкова заети, че напълно я бяха забравили. Само Доналд се появяваше от време на време, за да й донесе храна, която тя почти не докосваше.

Бе изгубила всякаква представа за време и когато един ден успя да се изправи на крака и почувства глад, не знаеше колко време бе продължил целият този кошмар.

— Изглежда, вече се оправяме — рече Доналд с шеговита нотка в гласа. Беше й донесъл бульон, който тя лакомо излапа. — Не мога да остана дълго — добави той, хвърляйки уплашен поглед през рамо. — Капитанът е в ужасно настроение, защото вчера ни се наложи да заобиколим британец с шестнадесет оръдия. Изгубиха ни в мъглата, но е жалко, че нямахме възможност да си премерим силите.

Мариса потрепери и той утешително я потупа по рамото.

— Не се тревожи, няма да ти се наложи да присъстваш на морско сражение. Скоро ще бъдем в Нант и ще можеш незабелязано да слезеш на брега. Остани тук и не се безпокой. Капитанът е отличен моряк, трябва да му се признае и не е виновен, че е толкова чепат. Животът го е направил такъв. Но за теб, това няма вече никакво значение. Изглеждаш като мокра кокошка, детето ми. Никой не би те взел за момиче. Роднините ти ще трябва добре да те охранят.

След като Доналд си бе тръгнал, Мариса слезе от койката, но бе тъй слаба, че едва се държеше на крака. При едно полюшване на кораба се блъсна силно в някаква преграда и едва не изгуби съзнание.

Искам да умра — за стотен път си помисли тя и запълзя по пода. По бледите й хлътнали страни се стичаха сълзи на изтощение и отчаяние, но тя не ги забелязваше. Не помнеше дори защо е тук, подмятана насам — натам като коркова тапа по вълните.

Мариса не умря. По някое време Бенсън се появи в каютата, вдигна я на ръце и я постави върху койката. Той сърдито й нареди да остане в леглото, защото бурята щяла да продължи цяла нощ. След това й тикна в ръцете една дебела парцалива Библия и я посъветва да се моли за спасението им. По своя си начин, той бе също толкова добър с нея, колкото и Доналд.

Огромни разпенени вълни връхлитаха кораба. Люкът бе закрит от тежък дървен капак и Мариса нямаше представа дали е ден, или нощ. Инстинктивно се бе вкопчила в койката, за да не бъде изхвърлена на земята. Мина й през ума, че всички са били пометени от палубата и е сама на подмятания от вълните кораб. В клопка. Стори й се, че чу някой да се опитва да надвика рева на вълните: Всички зад борда! Всички зад борда! Без сама да знае как, се озова до вратата. Най-сетне успя да я отвори. След секунди вече бе мокра до кости, а вятърът я блъсна в лицето. Неочаквано палубата под нозете й пропадна и тя започна да се търкаля, докато стена от черна вода не се изсипа върху й и не я отхвърли обратно. Не виждаше нищо, а и не можеше да извика, защото, щом отвори уста, тя на мига се напълни със солена вода. Това значи било, да се удавиш… Инстинктивно размаха ръце, за да намери опора. Тъкмо когато краката й омекнаха, някаква ръка я улови през кръста и я задържа, докато водата се отдръпваше.

— Какво по дяволите… — чу гласа на мъжа, с когото се бе сблъскала.

Жадно си пое дъх, издърпана от подветрената страна на люшкащия се кораб. Сега мъжът я блъсна грубо към една водонепроницаема преграда.

— Не заповядах ли… — чу един добре познат глас. — Кой си ти? Някой гратисчия?

С мъка се овладя.

— Аз съм юнгата, господине. Аз… аз… мислех…

— Проклятие! Не можеш ли да изпълняваш заповеди? Трябваше да стоиш в кабината си. Е, както виждам, си се съвзел от морската болест, така че можеш да отидеш до кухнята и да ми донесеш един горещ грог. Хайде, мърдай!

Мариса се провря под ръката му, без да знае накъде да върви. Не биваше да я познае! В този миг обаче корабът отново се разлюля и той я сграбчи, за да й попречи да излети през перилата. Сега ръката му попадна върху гърдите й и за секунда той замръзна неподвижен.

— Проклятие! — изруга той и я повлече по палубата към една врата, която отвори с крак. Грубо я тикна вътре. — Ще стоиш тук, докато намеря време да разнищя тази история — заплашително изръмжа той. — Цяло щастие е за теб, че в момента съм зает.

Тежката врата се хлопна. Мариса лежеше върху някакъв килим. Скоро осъзна, че е в каютата на капитана.

Трепереше — отчасти от студ, отчасти от ужас, който замъгляваше сетивата й. След известно време чу тракането на собствените си зъби и този звук я накара да се отърси от унеса. Вдигна глава. Лежеше насред локва, образувана от стичащата се от нея вода. Там се люлееше някакъв фенер, който хвърляше по стените танцуващи сенки.

Какво ще прави с мен? — питаше се Мариса, тревожно вперила поглед във вратата, сякаш се боеше, че той ще се появи всеки момент. Един пират, дезертьор, който използваше откраднат кораб за лично облагодетелстване, човек, който не знаеше що е морал…

Омразата й даде сили и макар цялото тяло да я болеше, успя да се изправи. Погледът й случайно спря върху някакво огледало. Бледото уплашено лице, което видя в него, я ужаси. С мъка успя да запази равновесие. Едва се позна. Никога не бе харесвала особено външността си — носът й бе прекалено малък, очите — твърде големи за малкото лице с изпъкнали скули, — но сега, когато бе станала още по-слаба, намираше вида си направо отблъскващ.

Поне сега няма да ме пожелае — припламна в нея слаба надежда. — А и тогава ме взе само защото бе пиян и искаше да ме накаже. Въпреки това не можа да се отърси от неприятната мисъл, че е поверена на милостта и великодушието на мъж, който намираше за забавно да отвлече някаква случайно срещната циганка, без изобщо да се тревожи, че може да нарани чувствата й. Веднага след това бе пожелал да се отърве от нея… Как ли щеше да реагира сега?

Корабът скърцаше и се люшкаше така, сякаш всеки момент ще се разпадне. Мариса бе отхвърлена към закованото за пода легло.

Добре, че не станах монахиня — мина й през ума. Тя също не знаеше що е морал. Бяха я изнасилили и вместо да сложи край на окаяния си живот, се наслади на ваната. И сега — парализирана от страх — предпочиташе да бъде изнасилена пред това, да се удави.

Вкопчи се в леглото и опита да се моли, но не успя да си спомни нищо от онова, което в манастира с такава лекота бе излизало от устата й. Бе съгрешила и нямаше право да моли за милост. Вместо Мадоната, чийто благ лик трябваше да й донесе утеха, над нея бе надвиснало едно гневно лице с очи, които я пронизваха като ножове. Имаше чувството, че я режат на парчета, но не й достигаше сила да извика.