Розмари Роджърс
Развратни игри (20)

19

Около нея звучаха гласове — някои от тях познати, други не. Всички говореха за нея, но тя не можеше да отвори очи.

— Нямах представа за състоянието й. Изобщо не й личеше — това бе гласът на леля й.

— Има различни жени, скъпа графиньо. Невинаги в началото се наблюдават видими признаци. Изгубила е детето, това не може да се промени. Главното сега е…

Главата й бучеше. От време на време, до съзнанието й достигаха отделни реплики.

— Някои жени не са създадени за майки. Ако ме бяхте повикали по-рано, може би щях да успея да направя нещо. Племенницата ви има прекалено тесен таз… А и днешната мода… трябва да й забраните. Говорете със съпруга й, нека известно време я пази…

За какво говореха?

— Мъжът й замина. Щом племенницата ми се съвземе, ще я отведа със себе си в чужбина. Ще се възстанови напълно, нали? Бедната…

Беше по-приятно да се остави да бъде люляна от обгръщащия я мрак, отколкото да си блъска главата над смисъла на онова, което чуваше. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че събуждането ще бъде мъчително, по-мъчително дори от физическата болка.

Накрая все пак отвори очи. Лежеше в някакво легло. Прозорецът бе отворен. Чувстваше се съвсем слаба, но поне конвулсиите бяха преминали. Някой я бе сложил да легне удобно и я бе завил в топла дантелена завивка.

— О, скъпа, най-сетне се събуди! Да знаеш колко се тревожехме! Никога не бих си простила, ако… Слава Богу, онзи идиот е имал достатъчно мозък, да повика помощ — облечена в семпла муселинена рокля, Едме не преставаше да попива сълзите си с измачкана дантелена кърпичка.

Мариса се опита да си спомни нещо, но когато спомените нахлуха в съзнанието й — жестоки и болезнени, предпочете да не го бе правила.

— Доминик? Той… — едва чуто прошепна тя.

Едме пристъпи към леглото, кършейки ръце.

— Не се вълнувай, cherie. Лекарят каза… О, ти ни разказа всичко, докато бе в безсъзнание. Сега не мисли за това. Само за прекрасните преживявания, които ни очакват в Лондон, нас двете. Представи си, Филип Синклер идваше всеки ден, за да се осведомява за състоянието ти. Не се ли радваш? Ти го харесваш, нали? — очите й плуваха в сълзи.

Жозефин и Хортензия също плачеха, когато идваха да я видят. Само на Мариса не й бяха останали сълзи. Научи, че е плакала много, но сега се чувстваше съвсем празна.

По-късно, когато поукрепна, в душата й се пробуди едно-единствено чувство — омраза. Спомнеше ли си за преживяното — за подлия начин, по който Доминик я бе измамил и използвал, за безскрупулността, с която си бе играл с чувствата й, чакайки я да му се отдаде, за да я изостави, като подеме спор, който бе планирал от самото начало, — когато мислеше за всичко това, кръвта във вените й кипваше от заслепяващ гняв.

Бе узнала от Фуше, че „Чалънджър“ е отплувал същия ден, в който Доминик я бе изоставил, и тя се молеше корабът да потъне час по-скоро.

За нейна най-голяма изненада, по време на болестта й, Фуше бе един от най-редовните й посетители и тя всеки път трябваше да се насилва да отвръща с вежливост на неизменното му „милейди“ или „графиньо“. Защо трябваше непрекъснато да й напомня за позора на един брак, който не й бе донесъл нищо друго, освен празна благородническа титла и душевна пустота.

Фуше обаче си имаше причини, които Мариса узна едва когато лекарят най-сетне й позволи да стане.

Бе напуснала усамотението на Малмезон и от няколко дни бе в Париж. Веднъж, на излизане от една проба при Лароа, попадна право в ръцете на маркиз Отранто.

— Графиньо Станбъри, каква щастлива случайност! — той се поклони и й целуна ръка. — Възнамерявах да ви посетя, преди да отпътувате за Англия. Става дума за една услуга, която бихте могла да направите на Франция. Ще позволите ли да ви изпратя?

Без да дочака съгласието й, той се качи в каретата и впери в нея студените си любопитни очи.

Както обикновено, започна доста отдалече.

— Всички ние ужасно съжаляваме, че ни напускате, графиньо. Дори Първият консул наскоро ми намекна нещо в този смисъл. Но като се има предвид английската Ви титла и облаците, които отново се скупчват на хоризонта, така би било най-добре за вас. Да смените обстановката. Освен това, съществува вероятност скоро да станете маркиза Ройс.

— Моля?

Фуше повдигна вежди с престорено учудване.

— Не са ли ви споменали за това? Мислех, че уважаемата ви леля… или може би господин Синклер… Искрено съжалявам, че ви изненадах… приятно, надявам се — той се усмихна криво, а Мариса затаи дъх. — Бихте ли имала нещо против да станете маркиза? Доколкото разбрах, старият маркиз е тежко болен. Отскоро му се налагало да пази леглото. Навярно това е накарало племенника му да отпътува толкова неочаквано — въздъхна и добави със сладникава въздишка: — Да, тъжно, тъжно. Смъртта ни напомня за собствената ни тленност. Но в някои случаи…, когато човек е стар и болен, а целият му живот вече е зад него… Убеден съм, госпожо, вие сте достатъчно французойка, за да погледнете на нещата от практичната им страна. Ще станете маркиза и ще притежавате огромно състояние! Как ви се струва това? Тъй като е твърде възможно бъдещият маркиз, вашият съпруг, да дръзне да се появи в Англия…

Спокойният глас на Фуше продължаваше да жужи, а Мариса го слушаше безмълвно. Онова, което й предлагаше, беше чудовищно. Намеците му, да използва достъпа си до висшето общество, за да се сближи с емигрантите в Англия…

— Искате да ги шпионирам?

— Да шпионирате? — Фуше я погледна с упрек. — Но моля ви! Достатъчно интелигентна сте, за да знаете, че никога не бих се осмелил да ви предложа нещо подобно. За военните тайни си имам своите добре обучени, усърдни агенти. Но тъй като зная за верността и благодарността ви към семейство Бонапарт… Навярно сте чула какви коварни интриги плетат емигрантите, за да върнат на френския престол своя бурбонски крал? Целта им е да убият първия консул, за да предизвикат хаос и да възстановят тиранията. Всичко разбира се, се финансира с проклетото английско злато! — противно на обичайното, Фуше говореше твърде разпалено.

Мариса заекна:

— Не разбирам какво мога да сторя аз. Навярно ще бъда посрещната с недоверие, най-вече сред англичаните, които са били в Париж и знаят… — тя се изчерви от смущение и сериозно се замисли с какво око щеше да погледне на нея английското общество. Ами Филип? По време на болестта й той всекидневно й бе изпращал цветя, след което обаче се бе сбогувал твърде хладно и делово, под предлог, че неотложни дела го зовели у дома.

Фуше отхвърли всичките й възражения с аргумента, че била задължена на семейство Бонапарт. За англичаните не трябвало да се тревожи — за тях щяла да бъде едно красиво лице и знатна титла, а освен това леля й имала влияние в тамошното общество. Лично той щял да се погрижи за всичко — официално щяла да бъде обявена в немилост, заради брака си с един английски граф.

Въпреки нежеланието й, още няколко пъти й се наложи да се срещне с Фуше, а Жозефин със сълзи я помоли да му съдейства.

— Не бива да допускаме на съпруга ми да му се случи нещо — заговорнически рече тя. — Той е ужасно непредпазлив, а емигрантите имат шпиони навсякъде. Ако се сприятелиш с някого в Лондон, навярно би могла…

Хортензия също се опита да я склони да съдейства на Фуше, така че в крайна сметка й дойде до гуша и реши да приеме. В края на краищата, не ставаше дума за истински шпионаж, а само за това, да се сближи с френските емигранти и да събира информация. И защо не? Тя бе безкрайно задължена на хората, приели я като своя дъщеря.

Двете с леля й бяха наели малко жилище, в което останаха да живеят сравнително изолирано чак до деня на заминаването си. Напуснаха Франция в една студена, сива утрин — по една случайност в същия ден, в който от Съединените щати в Париж бе пристигнал някой си господин Монро и бе посрещнат от угрижения Ливингстън.

Талейран бе споменал за предстоящото пристигане на Монро по време на своята прощална визита.

— Специален пратеник на американския президент Томас Джеферсън. Трябва да го посрещна, иначе бих ви изпратил до пристанището, графиньо — макар да му бе направило впечатление апатичното държание на Мариса, той се задоволи със съвета: — В Англия се обличайте добре. Климатът там е коварен.

— Колко мило от страна на Талейран — възкликна Едме, след като го бе изпратила, но Мариса вече бе забравила посещението му. Тя се упражняваше да изключва съзнанието си, без да престава да се усмихва механично, когато бе необходимо и да прави незначителни забележки, за да покаже, че слуша събеседника си.

Графиня Ландри проля няколко сълзи, когато платноходът се отдели от брега. Тя се връщаше при престарелия си съпруг и заради приличието, щеше да й се наложи да прекара известно време с него в провинцията. Тази мисъл я ужасяваше, но дори Лондон щеше да й се стори скучен след бляскавия парижки живот.

Мариса не се надяваше на нищо. Престоят й в Париж поне я бе научил да понася всичко, което можеше да й предложи съдбата.

Въпреки лошото време, пътуването мина спокойно. На английска земя ги посрещна карета на Едме и след кратък отдих в една странноприемница продължиха към Лондон.

Мариса спа почти по целия път, включително и при смяната на конете. Едме я събуди едва когато наближиха Лондон. Бяха се споразумели да разговарят изключително на английски. В момента граф Ландри бе в едно от именията си в Съмърсет, но във внушителната му градска резиденция на Гросвенър Скуеър се бяха подготвили да посрещнат графинята и племенницата й.

— Прислугата ще ни очаква във вестибюла — прошепна Едме на племенницата си. — Навярно всички изгарят от любопитство да те видят.

Щом пристигнаха, Едме пое всичко в свои ръце и Мариса само трябваше да се усмихва и да кима с глава за поздрав.

Няколко часа по-късно тя се отпусна в удобното затоплено легло и потъна в сън.