Розмари Роджърс
Развратни игри (41)

40

Когато се събуди, й трябваше известно време да осъзнае къде се намира. Беше я събудил някакъв шум. Тя извърна глава и срещна уплашения поглед на младо момиче със светла кожа и колосана бяла престилка. Момичето бе видимо уплашено, че събудило Мариса, която се опита да го успокои:

— Крайно време е за ставане. Много ли е късно?

Момичето направи реверанс.

— Не, госпожо. Малко след пладне. Господарката ме изпрати да видя дали още спите, но ми нареди да не ви будя.

Казваше се Юлейли, както скоро узна Мариса, но я наричаха Лейли и беше обучена за камериерка.

— Лейли е твоя, ако я искаш — каза по-късно Инес, — но трябва да бъдеш строга с нея. Тя е нова тук. Спечелих я заедно с една стара, порутена къща, която купих неотдавна. Баща й беше французин и тя говори еднакво добре френски и английски, затова реших, че би могла да ти е от полза.

— Баща й е бил французин? — невярващо повтори Мариса. — Но тогава…

— Израснала си в Европа и нямаш представа от тукашните порядки. Да, бащата на Лейли бе французин, но майка й бе мулатка робиня, така че тя също е робиня. Между другото, купих къщата на баща й и тя може да се радва, че не е попаднала в някой увеселителен дом в Ню Орлиънс — прости ми откровеността! Трябва да разбереш, че тукашните порядки са малко по-различни от тези в Европа. Законите относно цвета на кожата се спазват много строго. Така и трябва. Сигурно знаеш какво се случи в Санто Доминго? Трябва да внимаваме, иначе скоро и нас ще ни постигне същата участ. Бащата на Лейли можеше да я освободи, ако бе пожелал, но той е непоправим пияница, който бе изоставил плантацията си на произвола на съдбата и позволяваше прекалено голяма свобода на робите си. Повечето от тях трябваше да продам, тъй като не ставаха за нищо. Трябва да свикнеш с всичко това, преди да заминем за „Конграсия“.

Бащата на Мариса нарекъл плантацията си в Луизиана „Конграсия“, което в превод от испански означаваше „Премилостивата“. Всъщност, в плантацията работеха почти само роби. Според Инес, съществуването на големите американски имения се крепяло на робския труд. Мариса си спомни за Триполи, където пленници от всички раси работеха като роби и не възрази.

Все още бе налегната от невесели мисли, когато двете излязоха на покупки.

— Трябва да пробвам една рокля при мадам Андре. Ще те запозная с нея, в случай че имаш нужда от нова дреха или шапка. Тя винаги е в крак с модата.

Неочаквано Инес се бе оживила и се показваше от най-добрата си страна, а Мариса бе любопитна да разгледа Начес. Навън обаче бе горещо, а по улиците имаше навалица. Мариса получи главоболие в задушния влажен салон на госпожа Андре и излезе, за да глътне малко въздух. Тя се качи отново в откритата карета и зачака.

За да отклони вниманието си от главоболието, наблюдаваше кипящия наоколо живот. Каква пъстра смесица от търговци, плантатори, роби и дори парцаливи индианци! Край нея мина някаква кола с две накипрени дами, която едва не се обърна, когато пред нея, олюлявайки се, мина някакъв пиян мъж и подплаши конете. Дамите изпищяха и го засипаха с ругатни, а той се обърна и направи неприличен жест. Следващата кола, голямо покрито бъги, управлявано от сивокос негър, спря току до нея. Някакво момченце в него, за малко да падне, когато съсухрена възрастна жена със строго лице протегна ръка и го задържа. Детето се усмихна на Мариса, без да обръща внимание на мърморенето на жената. Светлосивите му очи гледаха насмешливо. Жената също я погледна, но веднага извърна поглед и нареди на кочияша да тръгва. Той бързо подкара покрай спрелите карета и двуколки и бъгито скоро се скри зад ъгъла.

Сърцето на Мариса едва не спря. Лицето, светлосините очи, които за миг се бяха взрели в нея… Невъзможно бе това да е Зелма Мийкър! Навярно въображението й си правеше шега с нея. Какво можеше да търси тук Зелма Мийкър? По лицето на Мариса се стичаше пот, когато Инес най-сетне излезе от салона, съпроводена от кланящата се госпожа Андре.

— Какво ти е, скъпа? Бледа си като платно. Трябваше да останеш в салона, все пак е малко по-хладно.

Мариса получи лимонада и съвета, през остатъка от деня да остане в затъмнената си стая и да си почине добре. Тя поспа малко, докато Лейли не я събуди, за да й съобщи, че е време да се облича за бала.

Да, балът! Докато бе във ваната, Мариса мислеше за блестящите парижки и лондонски балове. Не очакваше нещо особено от онова, което в тази забравена от Бога страна наричаха бал.

Лейли бе във възторг от гардероба и бижутата й. Бедното момиче, в Европа с тази френска кръв и кожа, по-светла от тази на Мариса, навярно би било всепризната красавица. Мариса реши да го освободи при първа възможност. Роклята, която избра за вечерта, бе от светлозелен муселин със златни нишки и ориенталска бродерия. Ушита в гръцки стил, тя бе олицетворение на изисканата простота. Диадемата, придържаща златните й коси, бе украсена със смарагди. Когато след толкова време отново се видя във вечерна рокля, Мариса едва се позна. Почти засрамена, тя се загърна в една смарагденозелена наметка.

В антрето Инес и Педро Артеага вече я очакваха. Тази вечер Инес бе истинска испанка с инкрустирания със скъпоценни камъни гребен в косите си и бялата, падаща до раменете й, мантиля.

— Най-сетне! Трябва да побързаме. Не обичам да закъснявам.

Изглеждаше сигурна с ослепителната си външност. Тя носеше дълбоко изрязана рокля от турскосиня коприна, а около врата и на ушите си имаше брилянти. Докато се качваха в каретата, подхвърли през рамо към Мариса:

— Наметката е излишна. Нощите тук не са студени.

По пътя Педро й обясни, че така нареченият „губернатор“ се казвал Уинтроп Сарджънт и действително няколко години бил губернатор на териториите около Мисисипи, но след женитбата си с една богата вдовица от Начес станал плантатор. Домът му, наречен „Глосестър“ на името на родния му град в Масачузетс, представлявал очарователен образец на южната архитектура. Скоро каретата им се нареди зад други в дълга колона по една алея и Инес промърмори, че наистина трябвало да тръгнат по-рано.

Всички прозорци на къщата в края на алеята бяха ярко осветени. Мариса видя импозантна триетажна сграда от червени тухли с бели дорийски колони, които крепяха просторен балкон. Във вътрешността, две стълбища водеха към подобен балкон, където в момента бяха подредени музикантите.

Преди да влязат в балната зала, Мариса подаде наметката си на един прислужник. Инес я огледа с присвити очи.

— Някоя от твоите парижки рокли? Изглеждаш много… много добре. Но…

— Радвам се, че ти харесва — прекъсна я Мариса. — Императрицата също я харесваше най-много от всичките ми рокли.

Преди Инес да успее да отвърне, Педро се намеси и увери Мариса, че изглеждала превъзходно и бил горд от възможността да бъде кавалер на две толкова очарователни дами. Погледът му изгаряше голите й ръце.

Педро остана до нея, докато я представяха на домакините, а също и след това, когато Инес бе наобиколена от познати.

— Очарователна сте — прошепна й той, докато танцуваха първия валс. — Давате ми да разбера от какво съм се лишил и какъв глупак съм бил.

Той заряза сдържаността си и й призна, че я желае. В хода на вечерта се оказа, че много от гостите ги смятаха за годеници, а други предполагаха, че годежът им е въпрос на дни. Тя бе сигурна, слухът е тръгнал от Инес. Вдовицата на покойния й баща й се усмихваше доволно, когато погледите им се срещнеха, и Мариса можеше да си представи какво шепне на познатите си и най-вече на мъжете, които се тълпяха около нея.

Колко хитра бе тази жена! След като бе изпълнила дълга си и бе представила заварената си дъщеря на всички присъстващи, разпространяваше намеци, които трябваше да създадат впечатление, че тя принадлежи на Педро. Мариса усети не един и два любопитни погледа, но с изключение на домакина, никой не я покани на танц. Ако някой се опиташе, Педро всеки път намираше претекст да я отведе настрана, така че не можа да завърже разговор с никого.

Тъкмо когато при едно пламенно фанданго се канеше да я отведе от дансинга, чернокожият иконом на Сарджънтови обяви пристигането на няколко закъснели гости. Сред тях бяха Андрю Джаксън и красивата му закръглена жена, чийто развод с първия й мъж бе предизвикал огромен скандал; генерал Джеймс Уилкинсън, новият губернатор на северна Луизиана; политикът Джон Байрон, един от най-богатите плантатори в областта, заедно със съпругата си. Мариса чуваше Инес да мърмори нещо, но не разбираше смисъла на думите й.

— Блондинката е единствената им дъщеря и наследница, Джейн Байрон — тъкмо казваше тя. — Мъжът до нея е годеникът й. Родителите й не искат и да чуят за тази връзка, но тя изглежда ги е заплашила, че ще избяга с него. Впрочем той не се ползва с добро име. Казват, че бил непоправим авантюрист, вярно ли е, Педро? Ах, мили Боже! Съвсем забравих! Извинявай, скъпа. Разбира се, трябваше да те предупредя. Но не се безпокой, никой тук не знае нищо за миналото ти, освен аз и Педро.

— И Доминик — чу се да казва Мариса с глас, който сякаш не бе нейният. — Чудя се как ли ще реагира той.

Инес се засмя.

— Сигурна съм, че ще се справиш със ситуацията. Не е ли чудесно, Педро? Струва ми се, съдбата е решила вие двамата да се срещнете отново. Няма ли да направиш първата крачка?

— Разбира се, нападението е най-добрата отбрана — отвърна Мариса със същия студен, чужд глас.

Разочарована от скованото държание на Мариса, Инес попита:

— Императорът на Франция ли те научи на това?

— Той ме научи и на много други неща.

Педро се боеше от следващите думи на братовчедка си, на чиито иначе толкова безизразни черти сега бе изписана омраза, та побърза да се намеси:

— Достатъчно! Не говори глупости! Скъпа Инес, съветвам те да се овладееш!

— Аз бих те посъветвала същото — спокойно рече Мариса. — В края на краищата, ти познаваш Доминик не по-зле от мен, не съм ли права?

За най-голямо нейно задоволство думите й накараха Инес да занемее. Педро се възползва от това и отведе братовчедка си настрана.

— Не прави сцени пред всичките ни познати — просъска й той.

— Знаел сте и не сте ме предупредил! — сърдито рече Мариса малко по-късно.

— Признавам, знаех, че той ще дойде. Признавам също, че исках да видя реакцията ви, а също и неговата. Можете ли да ме упрекнете за това, че съм обикновен човек? Горд съм от начина, по който се справихте с Инес, макар че би трябвало да взема страната на братовчедка си. Вие сте толкова хладна, толкова овладяна и толкова очарователна! А аз ви желая повече отвсякога, знаете това. Желая ви заради самата вас, не заради това, че преди време двамата с баща ви имахме уговорка.

Той я бе отвел в един еркер и сега стискаше дланите й.

— Не… — възпротиви се тя.

— Напротив! Аз нося част от вината за всичко, което е трябвало да преживеете — Педро замълча и направи кратка пауза. — Не искате ли, когато се изправите пред американеца, за кратко ваш съпруг, а сега сгоден за младата Джейн Байрон, също да имате до себе си годеник? Мъж, който ще ви закриля… Аз ще ви закрилям, ако ми позволите.

Едва сега, съвсем неочаквано, Мариса осъзна смисъла на случващото се. Доминик тук! Цялото й тяло започна да се тресе. Защо винаги трябваше да се появява в най-неочаквания момент? Не можеше ли най-сетне да я остави на мира? Бе имал безочието да се сгоди за нищо неподозиращата дъщеря на богат, уважаван човек. Нима честолюбието и безскрупулността му наистина не знаеха граници? Всеки път, когато нахлуеше в мирния й живот, й носеше нещастия. Не и този път! Този път тя го бе видяла първа и бе подготвена. Старата омраза отново пламна в нея.

— Добре — каза тя за най-голяма изненадала Педро. — Но не забравяйте, ако се съгласявам да се сгодя с вас, то е само за да сложа край на клюките. Досега не съм мислила да се омъжа повторно. Преди да го сторя, трябва да съм напълно сигурна, защото съм свикнала да бъда независима и самостоятелна. Може би това не са качества, които бихте предпочел да притежава бъдещата ви съпруга.

— Бих се оженили за вас, независимо от условията и обстоятелствата! — Мариса не можа да го спре отново да вземе дланите й в своите.

В този миг чу ликуващия глас на Инес:

— Не исках да ви преча, но понеже успях да отмъкна за малко нашия приятел от годеницата му, сметнах за необходимо да опресня някои стари познанства. Всички се познавате, нали?