Розмари Роджърс
Развратни игри (8)

7

Доналд донесе вечерята. Докато с неохота сервираше, вдигна такъв шум, че капитанът подигравателно го попита да не би ръцете му да са започнали да треперят от старост.

— Защо ви е и вино и шампанско? — кисело отвърна Доналд. Той хвърли съчувствен поглед към Мариса, която се бе сгушила на леглото. Мисълта, че капитанът се отнасяше с нея като с някоя пристанищна проститутка, го вбесяваше.

Доминик прочете мислите му и обясни саркастично.

— Тази вечер по изключение ми се пие шампанско. Можеш да си спестиш проповедите, стари негоднико!

Доналд отвори уста, за да отвърне нещо, но заплашителният поглед на капитана го възпря, така че се обърна мълчаливо и излезе.

Апетитно ухание изпълни каютата веднага щом Доминик вдигна капака на сребърното блюдо. Мариса трепна от неочаквания пукот на запушалката на шампанското. Това значи бе новата му игра. Трябваше да му се моли за храна.

Мирисът на печена риба и ориз с шафран й напомни за Мартиника. Защо майка й не я бе оставила при баба й и дядо й на щастливия остров, вместо да я води във Франция?

Макар да умираше от глад, тя не помръдна.

— Ако нямаш апетит, чаша шампанско ще ти подейства добре, petite. Скоро ще бъдем във Франция. Да вдигнем тост за това, че пътищата ни се разделят.

Напоследък той говореше на френски — нещо, което я дразнеше толкова, колкото и подигравателният му тон. Знаеше, че нямаше да се церемони, ако откаже да се храни. Вече почти бе преполовил чинията си, а щом се нахранеше, вечерята щеше да бъде изнесена.

Загърната в един чаршаф, тя седна зад масата. Ризата на Доминик бе полуразкопчана и отдолу се подаваше сребърната верижка с цизелиран медальон. Веднъж вече го бе попитала откъде има този странен накит, но той само бе свил рамене.

— Това е амулет.

— Прилича ми на езическо украшение — бе казала тя.

— И ти щеше да се сториш езичница на мъжа, който ми го подари. Не бъди толкова любопитна, лисичке.

Е, тя нямаше желание да разпитва повече. Знаеше достатъчно за него. Въпреки това, тазвечерното му държание я учудваше. Бе наредил да сервират празнична вечеря и от време на време я смъмряше, че не спазва етикета. При това непрекъснато пълнеше чашата й.

— Не се храни като някоя изгладняла дивачка. Нали не искаш леля ти да се срамува от теб? Или любовниците ти…

— Отказвам се от всякакви любовници! Откакто знам какво искат мъжете от жената, съжалявам, че не станах монахиня.

— Само помисли от какво щеше да ти се наложи да се откажеш — около очите му се образува ситна мрежа от бръчици. — Възнамерявам да ти покажа.

Преди да разбере какво става, Мариса вече лежеше върху леглото, а чаршафът бе захвърлен на пода. След това някаква хладна течност се стече между гърдите и по корема й. Тя неволно се изопна като струна и смутено повдигна глава.

— Шампанско — възкликна учудено.

Едва не се засмя, когато той отвърна със сериозен тон:

— Няма ли да мирясаш, вещице? Би било жалко да прахосваме шампанското.

Бе сложила в уста само няколко залъка и главата й се въртеше от виното. Изпита някаква странно усещане, когато устните и езикът му проследиха пътя на течността, все по-надолу и по-надолу.

Опита да се изплъзне, но не успя. Сега езикът му си играеше със зърната на гърдите й и странното усещане се засилваше с всяка изминала секунда, докато накрая цялото й тяло не затрепери от възбуда. Не искаше това да свърши. Не искаше, дори когато пръстите му започнаха болезнено да мачкат гърдите й, а езикът му се плъзгаше все по-надолу. Понечи да стисне бедра, защото се боеше от самата себе си, но един малък дявол се плезеше насреща й, присмиваше й се и я наричаше „лицемерка“. За пръв път изпитваше сексуална наслада и бе съвсем близо до върха, толкова близо, че изпита болезнено разочарование, когато той я затисна с тялото си и впи устни в нейните. Имаше чувството, че е била пред прага на някакво неповторимо преживяване, което в последния момент й е било отнето.

Когато проникна в нея, Мариса се запита защо тази вечер е толкова различен от друг път — не жаден и похотлив, а почти нежен…

За нея той оставаше загадка. Може би шампанското го бе преобразило, а и самата нея, защото тя не изпитваше вече отвращение.

Държа я в обятията си през цялата нощ, а на сутринта я взе пак — този път припряно и нетърпеливо, без целувки и ласки. След това я зави и излезе. Сънят отново я унесе.

Когато се събуди, минаваше пладне. Доналд й донесе поднос с храна и й съобщи, че по залез-слънце щели да пуснат котва в Нант.

След като бе излязъл, Мариса скочи. През люка се виждаше само вода и тя с въздишка на разочарование се върна при леглото. Съзря дрехите си, жалките парцали, които бе носила по време на краткия си маскарад като юнга. Бяха изпрани и сгънати грижливо върху някакъв малък сандък до леглото.

Означаваше ли това, че капитанът искаше за разнообразие да я види облечена? Тя прехапа устна, намръщено оглеждайки ризата и протритите панталони. По време на пътуването се бе отчуждила от реалността. За нея корабът бе целият свят, а и не бе видяла жива душа, освен капитана, Доналд и Исак Бенсън. Възможно бе останалата част от екипажа изобщо да не подозира за съществуването й.

Франция! Но Париж все още бе далеч. Какво възнамеряваше да прави с нея, когато стъпеха на брега? Със сигурност щеше да я пусне да си отиде, защото вярваше, че жените носят нещастие. А след това?

Не й се удаде възможност да го попита. Следобед, Доминик се появи за малко, взе някакви бумаги от писалището си, и отново изчезна.

От палубата долитаха гласове, викове, пискливият звук от боцманската свирка, скърцане на дърво. Бенсън даваше някакви непонятни за нея заповеди, но тя предположи, че свалят платната, защото корабът дотолкова забави ход, че шумът от порещия вълните кил се превърна в едва доловимо плискане. Очакването ставаше все по-непоносимо, но Мариса не смееше да напусне каютата.

Грубият вълнен плат, пран с твърд сапун в солената морска вода, бе започнал да протрива кожата на врата и хълбоците й. Известно време Мариса кръстосва каютата, после се отпусна в едно кресло и взе подвързаното в кожа томче с Шекспирови пиеси, които толкова я бяха увлекли. Докато търсеше докъде бе стигнала предишния ден, се запита по какви ли неведоми пътища, тази книга се бе оказала у грубия капитан Чалънджър. Трудно й бе да си представи, че той намира време за четене, но книгата бе също толкова овехтяла и измачкана, колкото и едно томче с поезия от някой си Джон Дън, което също откри върху писалището на Доминик.

Докато прелистваше томчето, Мариса попадна на заглавната страница, където с избеляло вече мастило бе написано „Богатството ме прави беден“.

Почеркът бе женски, а и отдолу имаше подпис: Пеги. Коя бе Пеги? Какво общо имаше с капитана?

Мариса не се стърпя да му зададе тези въпроси, веднага щом той се завърна в каютата и уморен и ядосан седна безмълвно на леглото и събу ботушите си.

— Коя е Пеги? Жена ви? — преди тези думи да се изплъзнат от устата й и през ум не й бе минало, че той може да е женен. И сама не знаеше, защо тази мисъл толкова я безпокоеше, като се изключи разбира се фактът, че това само още повече би утежнило извършения от нея грях.

Той я погледна недоумяващо.

— Какво?

— Попитах дали жена ви се казва Пеги. Или това е само някоя от многобройните ви метреси?

Той пребледня, а на лицето му се изписа такъв гняв, че Мариса неволно отстъпи.

— Ти, проклета вещице! — процеди през зъби той. — Как ти хрумна? Откъде… — погледът му спря върху книгата, изплъзнала се от треперещите й пръсти. Настъпи мъчителна тишина, която сякаш нямаше да свърши никога. Мариса бе опряла гръб в преградата и не смееше да го погледне.

Най-сетне той рече с изненадващо овладян глас:

— Пеги бе името на майка ми. Нямам жена и не искам да имам. Разбра ли ме? — тя го погледна най-сетне. — Очите ти са като паници. Успях ли най-сетне да ти внуша страхопочитание? — преди Мариса да успее да отвърне каквото и да било, Доминик стана, приближи се към нея и постави ръце на раменете й. — Повече не си пъхай носа в работите ми, момиче. Онова, което ще научиш, може да не ти хареса.

— Аз… исках само… — заекна тя.

Той я придърпа към себе си, сякаш да й се извини за причинената й уплаха.

— Остави. Не си виновна, че съм такъв непредвидим дявол. Трябва да се радваш, че утре пътищата ни се разделят.

Тя почти охотно се остави да бъде съблечена и отнесена до леглото. След като легна до нея, той започна нежно да гали тялото й, сякаш искаше да запомни всяка извивка и вдлъбнатина.

— Още не си се пробудила за страстта — рече тихо. — А аз съм прекалено себичен и нетърпелив. Понякога обаче ми се иска…

Говореше повече на себе си, а гласът му бе странно променен. Когато усети мъжествеността му да се пробужда, Мариса реши, че той ще я вземе отново, може би за последен път. Нали сам бе казал, че на сутринта пътищата им се разделяли? Вместо това обаче той й обърна гръб, ругаейки тихо.

Мариса не повярва на очите си, когато го видя да става и да се облича.

— Къде отивате? — тя прехапа устни. Не я ли бе предупредил да не му задава въпроси.

Отвърна й с обичайния си хладен тон.

— На палубата, да глътна малко въздух. Повечето от хората ми са на брега, те си нямат като мен някое котенце за леглото. Време е да сменя Бенсън от вахта — той се загърна в тежкото си палто и я погледна с непроницаемите си очи. — Ти заспивай. Трябва добре да си починеш.

Тя се подпря на лакът. Внезапните промени на настроението му я объркваха и озадачаваха.

— А… а утре?

Той й отвърна с подигравателния си смях.

— Утре ще те сваля контрабанда на брега, а след това ще се отървеш от мен. Няма да ти е трудно да си намериш някой нов покровител, може би някой по-любезен и търпелив. Лека нощ, малка циганко!