Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенда за Морган (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked Loving Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Розмари Роджърс. Развратни игри

ИК „Ирис“, София, 2000

ISBN: 954–455–039–7

История

  1. — Добавяне

2

Топлият севилски въздух носеше мирис на пикантни ястия и цветя, но и на човешка пот. Беше feria, Страстната седмица, времето на пищни църковни празници, когато тесните улички се изпълваха с народ. Навсякъде можеха да бъдат видени елегантните офицери от кралската гвардия, което потвърждаваше слуховете, че кралицата е инкогнито в града в компанията на най-новия си любовник.

— Забеляза ли колко млади и красиви са всички? — тихо пошушна Бланка на Мариса. — Кралицата се е обградила с красиви мъже. Знаеше ли, че Мануел Годой бил обикновен гвардеец, преди погледът на Мария Луиза да спре върху него, а днес се говори, че е истинският крал на Испания — тя сбута с лакът приятелката си. — Хей, събуди се! Да не те мъчи съвестта?

— Не, разбира се. Би трябвало да ме познаваш по-добре. Просто още не мога да повярвам, че отново съм на свобода.

— Тогава дай воля на радостта си. Държиш се, сякаш си още в манастира. Виж, двама мъже се опитват да привлекат вниманието ни.

Облечените в светли дрехи момичета изтичаха с босите си крака покрай мъжете, които ги проследиха с погледи.

Бланка е права — мислеше си Мариса. Тя бе направила своя избор, беше тук по собствена воля, макар бащата на приятелката й, все още да клатеше глава и да мърмореше неодобрително.

Но защо й бе толкова трудно отново да свикне със свободния цигански живот? Без сама да съзнава, прекараните в манастира години бяха оставили дълбок отпечатък в душата й и сега тя се чувстваше странно изгубена, без закрилящите я от околния свят стени и строгата манастирска дисциплина.

Какво ли щеше да си помисли за нея майка Анжелина? Щяха ли да я търсят? Бе оставила само кратко, набързо съчинено писмо, в което пишеше, че възнамерява да отиде във Франция при роднини на майка си. Тъй като в момента Франция и Испания бяха съюзници и в страната пристигаха много французи, тя се надяваше майка Анжелина да реши, че се е свързала с някого, който да я отведе във Франция. Ще бъда в добри ръце — бе написала, но дали игуменката щеше да й повярва? Какво щеше да си помисли?

Двете момичета неусетно бяха пристигнали в циганския лагер в края на града, където ги посрещна намръщеният Марио.

— Къде бяхте? Пак ли сте се шляли из града?

— Не е твоя работа — тросна му се Бланка.

Мариса въздъхна мислено. Беше се разделила с циганите почти дете, но сега Марио я караше да се чувства жена, и това я смущаваше. Той не сваляше поглед от нея и постоянно се опитваше да я натика в някой тъмен ъгъл, за да погали голите й ръце с грубите си длани и да й прошепне, че я обича, винаги я е обичал и ще убие всеки мъж, който се осмели да я докосне. Всичко това ужасно развеселяваше Бланка.

— Такъв си е Марио. Огън — момче. Пази се от него, мое невинно агънце. Стой край мен.

Но колко дълго можеше да продължи тази игра на гоненица? Франция все още бе едно неясно бъдеще.

Без да обръща внимание на сестра си, Марио пристъпи към Мариса и я сграбчи за китката.

— Чуй ме добре! Утре, докато танцуваме, ще се спотайваш, ясно? Не искам някой да види моята златокоска.

Мариса издърпа ръката си.

— Не съм твоя… Не съм ничия! По-добре върви при твоята Люба, преди да ти е забила някой нож между ребрата. Върви!

— Браво, дай му да се разбере! — Бланка се изплези на брат си, улови Мариса под ръка и я помъкна. — Ела, чака ни работа.

— О, аз съм търпелив, умея да чакам — извика подире им Марио, но мрачното му лице казваше друго.

Като се успокои, нещата ще се оправят — помисли си Мариса. И сама можеше да се грижи за себе си. Подобно на Бланка бе свикнала да носи нож под полата си и Марио знаеше, че ако се наложи, не би се поколебала да го използва. О, как мразеше мъжете!

Циганите се подготвяха за големия пазар на коне, който представляваше кулминацията на тържествата. Палатките и каруците им бяха пръснати из прострялата се между Гуадалкивир и Севиля равнина. След падането на нощта, отвсякъде се носеха звуците на фламенкото — безценното наследство на древните маври, и се танцуваше на светлината на факлите и буйните огньове.

Тази вечер обаче, ведрото настроение не успя да зарази Мариса, която обикаляше наоколо с Бланка. Преди залез-слънце бяха ходили в голямата катедрала, за да се помолят, и навярно затова сега се чувстваше така странно тъжна и изгубена. Години наред бе посрещала страстната седмица зад стените на манастира и сега това веселие й се струваше противоестествено и почти богохулно.

Трябва да свикна със светската суетня — мислеше си, опитвайки се да изглежда весела заради Бланка.

— Хей, циганко, не искаш ли да ми предскажеш бъдещето? — викът на изискано облечения мъж, посегнал към нея, пробуди спомена за Делфин и ужаса от онази нощ. В бягството си от светлините и музиката се бе натъкнала на непознати, които идваха откъм реката.

Без да забележи, бе изгубила кърпата си, а кокът й се бе разпаднал и току-що измитата й коса свободно падаше върху раменете й.

— Какъв късмет! Руса циганка! Можем да я помолим да ни разведе наоколо.

В групата имаше и жени с небрежно наметнати пелерини, изпод които се подаваха изискани рокли с дълбоки деколтета и блестящи на светлината от огньовете и факлите бижута. За нейна най-голяма изненада, жените се смееха също така гърлено и невъздържано како мъжете.

— Не бягай, девойче. Дошли сме, за да погледаме как танцуват циганите. Вижте само косата й, не е ли необичайно за циганка?

Един мъж я бе прегърнал през кръста и не я пускаше въпреки отчаяната й съпротива.

— Стой мирно, глупаче! Никой няма да ти стори нищо. Ето, може би това ще те убеди — смеейки се, пусна в пазвата й монета.

Една от дамите свали качулката от пищно фризираната си коса и каза с дрезгав глас:

— Наистина няма да ти сторим нищо. Но тук ние сме чужденци и ще те възнаградим щедро, ако ни поразведеш наоколо. Бихме искали и да потанцуваме. Мислиш ли, че е възможно?

Жената лъхаше на вино, Мариса потръпна и се опита да си поеме дъх, защото мъжът я притискаше към силното си тяло. Изглежда, си имаше работа с благородници, решили да се позабавляват с народа. Само щеше да стане за смях, ако покажеше, че се страхува от тях.

— Хайде, ще ти платим добре. А ако си избягала от някой мъж, ще те защитим.

Преди да разбере какво става, вече я бяха помъкнали като някакво плашило — като играчка, с която човек можеше да се позабавлява и да захвърли.

Някаква отдавна забравена гордост я караше да мълчи. Не възнамеряваше нито да плаче, нито да ги моли да я оставят на мира. За щастие се бяха запътили към светлините и музиката, и рано или късно, след като се наситеха на новата си игра, Мариса щеше да успее да им се изплъзне.

— Вижте я, съвсем се укроти. Трябва да е заради неустоимия ти чар…

— Дали е глухоняма? Не е промълвила нито думичка.

— Не се бой от нас. Ако ни потанцуваш малко, ще се убедиш, че сме щедри.

— Бедното дете изглежда така, сякаш си е глътнало езика.

— Дете! Тя е поне на петнадесет или шестнадесет! За циганите това е сериозна възраст. Омъжена ли си, хубавице?

Мъжът, чиято стоманена ръка не я пускаше, рече неочаквано:

— Мисля, че е уплашена до смърт. Може би езикът й ще се развърже, когато си пийне малко вино.

Най-сетне се бяха смесили с множеството и докато всички като омагьосани гледаха танцуващите, които се въртяха под звуците на китарите и пляскаха с ръце, Мариса се осмели да вдигне поглед.

Дъхът й секна, когато срещна неговия. Очите му бяха като искрящо стъкло и я накараха неволно да потръпне.

Той я притисна по-силно към себе си и се засмя тихо.

— Пак ли се опитваш да ми избягаш? Твърде късно е, спътниците ми са очаровани от теб.

— Изглежда, ти също — каза някой, който бе чул думите му. — Никога не съм те виждал да проявяваш такъв интерес към някоя жена, amigo. А може би просто обичаш лова, а?

— Знаеш, че съм ловец. А това момиче със своята златна грива и полусвенлив — полугневен поглед ми напомня за някой планински лъв. Искаш ли да изпробваш ноктите си върху мен, малката?

Неспособна да сдържа гнева си, тя му се тросна:

— По-лошо! Бих искала да ви забия нож между ребрата и да гледам как кръвта ви изтича…

— Да, истинска дива котка!

— Не вярвам — Мариса видя подигравателната му усмивка. — Мисля, че по-скоро се опитва да ме подразни.

— О, вие… вие… — осъзнала, че непознатият с нетърпение очакваше да чуе продължението, Мариса замълча. Нямаше да му достави удоволствието да я чуе да ругае. Трябва да изчака, докато й се удаде възможност да му се изплъзне и да изчезне сред множеството. Тя отчаяно се заоглежда за някое познато лице. Къде беше Бланка? Ами Марио? Музиката бе толкова силна, че никой не би чул виковете й за помощ. Как можеха да се отнасят с нея като с някаква играчка?

Едва сега забеляза, че малката групичка имаше ескорт. На светлината от факлите зърна въоръжените гвардейци, заобиколили дамите.

Една от тях, загърната в обшита с кожа тъмночервена наметка, направи няколко крачки към Мариса и рече с упрек:

— Необходимо ли е да държите нашата малка циганка като пленница? Дайте й още пари и я попитайте дали не би се съгласила да потанцува за нас. Но преди това — да се позабавляваме — жената се обърна към Мариса и рече покровителствено: — Какво ни предлагаш, момиче? Как се забавляваш обикновено?

Някакъв дребен мъж й отвърна с басов глас:

— Циганите не се задържат за дълго на едно място, mi reina. Те са неспокоен, свободен народ. Вечно на път, като нашия приятел, който възнамерява да ни напусне съвсем скоро.

Мариса бе объркана. Кралице моя, беше казал мъжът. Дали това бе просто някой високопарен комплимент или… Възможно ли бе? Бе чувала за безпътния живот в двора на Мария Луиза. Като гръм от ясно небе я порази една мисъл. Гласът, интонацията… Видя се да седи върху манастирската стена. Да, и смехът… Възможно ли бе съдбата да си е направила с нея толкова лоша шега!

Тъмнокосата жена с червената наметка отново я заговори, този път нетърпеливо:

— Не можеш ли да говориш? Къде е семейството ти? Би могла да дойдеш с нас. Музиката събужда у мен желание да танцувам.

Вече бяха сред оживеното множество, образувало кръг около танцьорите.

— Ето, сега ги виждам — заекна Мариса. — Момичето с дългите черни къдрици, което танцува в средата, е сестра ми. Казва се Бланка. А мъжът с китарата с червените панделки, е годеникът ми. Скарахме се за някаква глупост и аз избягах. Очаквах, че ще ме последва.

Тя отново погледна мъжа, който не сваляше ръката си от кръста й. Какви пронизващи очи! Отразяваха светлината на огньовете и факлите като стъкло, а не издаваха нищо. Отгоре на всичко черната наметка му придаваше зловещ вид. С хълбока си Мариса усещаше оръжието, което непознатият носеше под наметката.

— Ако господинът ме пусне, с радост ще потанцувам за благородните дами и господа. След това Бланка може да ви предскаже бъдещето. Тя разбира от тези неща.

— Видяхте ли? Може да говори, и то доста добре. Нека танцува, вече не я е страх. Права ли съм, дете мое?

— Бях малко изплашена, това е всичко — смирено промърмори Мариса, свеждайки поглед. — Пък и годеникът ми е много ревнив.

Нечия длан погали гърдите й и тя потръпна.

— Малка лъжкиня! — прошепна той. — Много бих искал да видя колко е ревнив любовникът ти.

Останалите обаче го подканиха да я пусне най-сетне, за да може да им потанцува, и той трябваше да отстъпи. Мариса направи реверанс и хукна към танцуващите, влизайки в ритъма.

— Не се ли боиш, че може да ти избяга? — хапливо прошепна Педро Артеага на ухото на приятеля си. — Изглежда, изгаря от нетърпение да се върне при онзи мургав младеж, а и съм чувал, че циганките предпочитали сами да избират любовниците си.

— Още не всичко е изгубено. Може би просто се преструва на недостъпна, за да си вдигне цената.

— Боже мой, колко си циничен! Постепенно започвам да си мисля, че не обичаш жените.

— Получавам онова, което искам — какво общо има тук любовта? Всички са еднакви: пресметливи лъжкини, без нито една мисъл в главата си.

— Гледай да не те чуе красивата ни владетелка! Тя не крие симпатиите си към теб. Така че внимавай!

Приятелят на Педро Артеага скръсти ръце на гърдите си и проследи с поглед циганката, която си проправяше път към центъра на кръга от танцуващи.

— Разчитам на това, че сеньор Годой ще ми помогне отново да пипна златооката, ако тя наистина се опита да избяга. Не забеляза ли как нареди на двама гвардейци да я държат под око?

Мануел Годой бе прошепнал нещо на ухото на кралицата, в отговор, на което тя — подразнена от факта, че не й обръщат внимание — се обърна към дон Педро:

— Какво си шушукате? За какво бихме целия този път, ако не за да се позабавляваме? В Нова Испания не танцувате ли?

Мариса се бе добрала до Бланка и без да престава да танцува усмихната, задъхано й разказа за случилото се.

— Не можеш да си представиш колко високомерни бяха! Говореха за мен като за парче дърво. И което е най-лошото, онзи, най-безсрамният от тях, дето си позволи да ме опипва… мисля, че… погледни скришом нататък! Позна ли го? Ами приятелят му?

— Въобразяваш си — отвърна Бланка, но тонът й издаваше неувереност. След кратко колебание добави. — Може и да си права. Оттук не мога да кажа. Ако се боиш, бягай отзад при каруцата. Аз ще ги заговоря, ще кажа, че ти си ме изпратила. Не ме е страх, а ако наистина сипят монети около себе си, о, зная за какво бих могла да използвам няколко от тях.

— Ах, Бланка…

— Невинно агънце — присмя й се тя. — Кога най-сетне ще разбереш, че не можеш вечно да се криеш от мъжете? Не забравяй, вече не си в манастира! Много е просто — трябва да ги използваш като ги караш да си мислят, че те, те използват.

— Хайде да отидем заедно при каруцата — примоли се Мариса — Сега, докато не могат да ни видят. Не им вярвам. Освен това…

— Какво? — черните очи на Бланка блестяха предизвикателно. — На мен не могат да сторят нищо. Навярно красивият caballero, от който избяга, има нужда от утеха.

— Не, не, трябва да се скрием от него — разпалено отвърна Мариса. — Ще ти призная нещо. Толкова ме хвана яд на него, че му откраднах кесията.

За секунда, въпреки невъобразимия шум наоколо сякаш се възцари тишина.

— Какво си направила? — възкликна Бланка. — Да не си полудяла? — улови Мариса за ръка и я дръпна настрани в мрака. — Какво ти става? Пред очите на кралицата и нейния министър! Съзнаваш ли какво може да ти се случи? За тези хора ти не си нищо повече от най-обикновена циганка. Може да те тикнат в затвора и дори да те обесят. Не разбираш ли? Едно е да ограбиш някой непознат на улицата, а съвсем друго — любимец на кралицата! Веднага трябва да се освободиш от кесията. Не, чакай… много злато ли има? — на лицето на Бланка бе изписана смесица от алчност и страх.

— Откъде да знам? Не ми беше до златото, исках да си отмъстя. Защо не му я върнеш, щом не те е страх от него? Можеш да кажеш, че си я намерила.

— Да, защо не? Дай я тук!

Мариса отдавна съжаляваше за постъпката си и се радваше да се освободи от плячката си. Ако можеше да стори същото и със спомена за изгарящата милувка на непознатия! Тя безмълвно подаде кесията на приятелката си.

— Аха, значи вече вземаш пари? Затова ли ме отблъскваш, защото не съм достатъчно богат, за да те купя? — лицето на изникналия изневиделица Марио издаваше заслепяващ гняв. — Видях те как се притискаше към непознатия, който те бе прегърнал. Откъде го познаваш? Уговорили сте се да се срещнете тук, прав ли съм? Ако е така, ще го убия!

— Още един глупак! — презрително рече Бланка. — Мариса, оставям на теб да обясниш всичко на ограничения ми брат. Ще видя какво мога да направя, за да те измъкна от тази каша.

Бланка изчезна, а Марио смутено я проследи с поглед. В следващия миг той сграбчи Мариса за раменете.

— Какво означава това? Какво искаше да каже Бланка?