Розмари Роджърс
Развратни игри (57)

56

Бяха теглили жребий кой да тръгне и кой да остане. Само Доминик и Трюдо не бяха участвали.

— Ще ги задържим! — ликуваше Трюдо. — Човече, имаме достатъчно оръжия и муниции да спрем цяла армия, а всеки знае колко зле са въоръжени испанците. Ще ги отблъснем, а след това ще се изпарим в мрака. Междувременно, другите ще са пресекли границата с конете. Наистина ли мислите, че ще позволя да ми отнемат парите, за които съм пролял толкова пот? — погледна Доминик, но той мълчеше, стиснал устни. — Какво има, приятелю? Още ли мислите за нея? Мили Боже, хубаво представление изнесохте вие двамата! Не е лесно човек да избие от главата си такава жена, а? Както сам казахте, така е най-добре за нея. А и по-късно бихте могъл да си я върнете.

— Затваряйте си устата, Трюдо! Иначе ще дам възможност на испанците да ти видят сметката!

— О, не ви вярвам, капитане. Все още имате нужда от мен. Освен това обещах на малката да се грижа за вас. Каква жена само! Нашего брата само можем да мечтаем за такава!

Понеже не искаше да слуша нищо повече, Доминик се приближи към един от отворите в стената на импровизираното укрепление. Видя залязващото слънце да позлатява водата на реката. Мариса. Златна кожа. Златни коси. Дали най-сетне бе разбрала защо я бе отпратил? Вероятно не. Прекалено много неща бяха останали недоизречени — прекалено много, за да съжалява сега, когато вече бе твърде късно. Странно, споменът за всички други жени се бе изличил от паметта му — съществуваше само тя, неговата дива циганка, която му бе влязла под кожата като треска и не искаше да излезе, а проникваше все по-дълбоко. Какво търсеше той тук, смехотворен герой, изгубил всяка надежда, вместо да се довери на съдбата си и да хукне след мимолетното си щастие? Ако не е знаел как да постъпи, защо не се бе върнал при команчите и не я бе направил своя жена? Но той държеше да се прави на благороден…

Първият оръдеен изстрел ги изненада като гръм от ясно небе.

— Всемогъщи Боже! Те имат оръдие!

— Свине!

Настана истинска суматоха. Доминик усети нещо да го поваля на пода, преди още да бе осъзнал, че парче снаряд е попаднало в рамото му. Отново се изправи. Все още не усещаше болка, само шуртящата от раната топла кръв.

Испанците, които ги бяха обградили, стреляха непрекъснато и им крещяха да се предадат.

— Главатарят ви да излезе! Предайте се и ще спасите кожите! Иначе с всички ви е свършено!

Авантюристите отвърнаха със залп. Два оръдейни снаряда направиха една от стените на укреплението на трески, разлетели се във всички посоки. Сега кръвта се стичаше в очите на Доминик и го заслепяваше.

— Изгубени сме! — кой бе извикал това? Имаше ли значение, когато и сам виждаше. Бяха безсилни срещу оръдията.

— Останете тук и ме прикривайте — нареди Доминик. — Излизам навън.

Щом испанците искаха кръв, щяха да получат неговата. Пушката му бе заредена и веднъж излязъл навън, щеше да я изпразни напосоки, пък да става каквото ще.

— Какво смятате да правите? — гласът на Трюдо.

— Махай се от пътя ми! И не стреляйте, докато не изляза.

— Искате да развеете бяло знаме пред онези свине?

— А ти навярно искаш да бъдеш разкъсан на парчета? Бъди разумен, Трюдо, като ми видят сметката, може би ще ви оставят на мира.

— На мъченик ли ще се правите? Мили Боже, кървите като свиня. Аз поемам командването, чувате ли? Обещах на малката…

— Трюдо, махай се от пътя ми!

Не забеляза дръжката на пистолета, усети само тъп удар в тила и се строполи по гръб. Някъде над него прозвуча гласът на Трюдо:

— Ако някой тук ще се прави на проклет герой, това ще съм аз, разбрано?

Последното нещо, което проникна в замъгленото му съзнание, преди да му причернее пред очите, бе един залп.

 

 

Педро Артеага не бе на себе си от радост. Чакаше този момент от деня, в който бе получил шифрованото съобщение на генерал Уилкинсън. Пет пари не даваше, че повечето от американците са избягали заедно с конете. В ръцете му бяха дузината, останали да защитават укреплението, а сред тях и главатарят им, неговият личен враг.

— Мъртъв си — изръмжа той, — ти си само една глава с изкълвани от лешоядите очи. Никой вече не може да те разпознае. Годеницата ти тъгува по теб и носи траур. Американците отвъд реката заплашват с отмъщение, но както обикновено, няма да сторят нищо, защото си навлязъл на наша територия незаконно. За тях също си мъртъв. Всъщност и на това ще му дойде времето. О, да, накрая ще умреш, ще бъдеш екзекутиран публично, след като саморъчно си подписал признанията си. Но преди това ще те накарам да проклинаш деня, в който си се родил. Разбра ли? Разбра ли?

Думите сякаш идваха от всички посоки едновременно и накрая Доминик отвори очи, за да разбере какво става.

— Костваше ми известни усилия да те оставя жив — още не е дошло времето да умреш. Не и толкова бързо и безболезнено. Друг умря вместо теб… Знаеш ли, тук още не са премахнали лова на вещици. Монасите правели всичко възможно да покръстят пленниците и да ги накарат да проговорят. За съжаление повечето от тях били индианци, а те, както знаеш, не са особено сговорчиви и не се боят от мъчения. Сега ще разберем дали поне малко приличаш на тях.

Нямаше представа къде се намира. Изглежда, в някаква крепост или мисия, където грижливо се пазеха уредите на испанската Инквизиция.

Бе завързан на дървено колело. Краката му бяха оковани за пода, а ръцете — завързани над главата.

— Още половин завъртане — нареди Педро Артеага и със скърцането се появи нетърпимото усещане, че го разчленяват. Мускулите на врата му се сгърчиха конвулсивно, когато се опита да сдържи напиращия в гърлото му вик. Целият бе в кръв, струяща от разкъсаните капиляри.

— Пълни и собственоръчно подписани признания. Ще последва, разбира се, смъртна присъда, но тя ще е за предпочитане пред мъченията, не е ли така?

— Не!

Не знаеше, че му е останал достатъчно дъх, за да изкрещи заседналата в гърлото му дума.

— Надявах се да се противиш — рече Педро Артеага.

С мъка извръщайки глава, Доминик видя нажежения до червено нож в ръката му. Острието бавно мина по изопнатата кожа на жертвата. След това отново, и отново, преди това нажежавано в огъня. Накрая Педро го притисна към гноясалата рана на рамото му.

Не минаха и десет минути и волята на Доминик се прекърши. Не можеше повече да понася болките, не искаше да става мъченик. И без това щеше да умре. Бе готов да подпише всичко.

Педро изглеждаше разочарован от признанието му.

— Лъжеш, куче! — ядосано извика той. — Инес никога не би… Ти си отвлякъл Мариса, защото искаше да я имаш! А след това си я продал на команчите. Ще подпишеш и това!

Доминик го стори — вече нищо нямаше значение. Междувременно Мариса трябва да бе в безопасност при чичо си.

Трюдо бе умрял вместо него. Поне се бе разделил с живота бързо и почти безболезнено, докато останалите…

Останалите все още не бяха мъртви. Бяха пребити и сега лежаха приковани за ръцете и краката към пода на едно помещение, служило някога за склад за провизии. До Доминик достигаше едва доловим шепот.

— Капитане, мислите ли, че има някаква надежда? — Етън Стюърт бе най-младият от всички, почти хлапе, и бе възприел походката на моряк, за да изглежда по-мъжествен. Гласът му трепереше. — Защо просто не ни застрелят и всичко да свърши? Мисля, че това би било по-безболезнено от…

— Бесилото е също толкова необратимо като куршума — умишлено грубо рече Доминик. — Но докато сме живи, все още има надежда да се измъкнем. До Салтильо има много път, може би ще ни се удаде възможност да избягаме. Само трябва да се възползваш от нея.

Да избягаме… но къде? — мълчаливо си помисли той. Когато потеглиха, изостави мисленето и се концентрира върху това, да мести краката си един след друг.

— Хайде, янки! Нали сте дошли, за да опознаете страната? По-бодро, по-бодро!

Сутринта бяха свалили веригите от краката им, но не и тези за ръцете, с които бяха приковани един към друг и които мъкнеха със себе си и денем.

Веднъж дневно получаваха царевична каша, понякога боб, а един-два пъти седмично и по няколко хапки сушено месо. Дажбите за вода бяха оскъдни, затова когато видеха поток или река, те се спускаха като животни, пиеха жадно и топяха глави в хладната вода.

Във всяко село, през което минаваха, биваха излагани на показ на площада, където се събираха зяпачи. Жените проявяваха повече състрадание от мъжете и зад гърба на войниците подаваха на нещастните американци по някой плод.

— Доставя ли ти удоволствие разходката? — Педро Артеага се засмя от гърба на коня си.

Бе почти невероятно, че някога са били приятели, преди политиката и една жена да ги превърнат в смъртни врагове.

— Нищо особено. Не това е целта ти, нали?

Педро срещна мрачния поглед на Доминик. Беше го принудил да подпише признание, но гордото копеле все още не бе прекършено. Бе все същият негодник, който преди време бе отказал да стане любовник на кралицата на Испания, а след това я бе взел само за да я захвърли като ненужна играчка. И Мариса… какво всъщност се бе случило между тях? Къде бе тя сега?

— Да, възнамерявам да те накарам да страдаш възможно най-дълго, преди да увиснеш на бесилото. Време е някой като теб да послужи за назидание. Ще те накарам да съжаляваш, че не си паднал в престрелката.

Доминик бе съжалил за това при първите мъчения, но още повече, когато Етън Стюърт на бърза ръка увисна на бесилото, след като си бе изкълчил крака и не бе в състояние да продължи. Доминик бе преживял много тежки моменти — отначало в Ирландия, а след това в затворническата килия в Англия и по корабите на негово величество, и бе разбрал, че човек е в състояние да понесе много повече, отколкото се смяташе обикновено.

Той пестеше дъха си и стискаше зъби. Ходилата му бяха в мехури и кървящи рани, но продължаваше да върви. Духът му сякаш бе угаснал и подигравателният глас на Педро, който понякога проникваше през замъглените му сетива, не предизвикваше никаква реакция в душата му.

— Господин полковник, известие от Сан Антонио!

Мръщейки чело, Педро прочете подадената му депеша и изруга под носа си.

— Проклятие! Изглежда, губернаторът се е събудил. Трябва да откараме пленниците в Сан Антонио, където ще бъдат съдени.

Почти бяха стигнали Рио Гранде, та трябваше да се върнат. До Сан Антонио водеше прашен път, белязан от конски копита и колела на каруци.

Той бе най-старата и силна мисионерска крепост в Югозапада. Тук-там от малките прозорчета на къщите надничаше по някоя любопитна глава, опитваща се да зърне американците, които скоро щяха да увиснат на въжето.

 

 

Залязващото слънце бе обагрило небето в яркочервено.

Мариса остана зад стените на манастира. Не искаше да вижда пленниците. Дали би познала някой от тях? За ужас на монахините, които се молеха за душата й, сега тя бе любовница на капитан Игуера, а понякога споделяше леглото и на губернатора Елкизабал — застаряващ мъж, чиято съпруга вечно боледуваше.

Мариса мислеше за това, че на вечерята в дома на губернатора трябва да се срещне с Педро Артеага — полковник Артеага. Той не знаеше нищо за присъствието й в града, лично се бе погрижила за това. Беше решена да го убие. Щеше да го намушка с ножа си веднага щом успееше да го накара да я целуне. След това щеше да си пререже вените.

Да го убие! Това хладнокръвно решение се бе родило в най-тъмната част от душата й, наследена вероятно от маврите или от някоя африканска магьосница.

Излезе от ваната. Беше като съвършена златна статуя на някоя езическа богиня. Монахините не държаха огледала в манастира, но тя се бе оглеждала в очите на много мъже.

— Приличаш на Диана, богинята на лова — бе възкликнал веднъж Наполеон, а за Кямил си бе останала божествено красив младеж. Само Доминик бе видял в нея жената. За Фернандо бе сън, на който сам той не можеше да повярва, а за губернатора — спомен за младостта и една илюзия. Но за Педро Артеага щеше да бъде смъртта.

— Какво смятате да правите? — недоверчиво попита сестра Вера.

Мариса бе облякла бяла муселинена рокля с дълбоко деколте и висока талия. Косите й бяха прибрани на кок на тила и само няколко кичура обрамчваха лицето й.

— Поканена съм на вечеря у губернатора. Би било неучтиво да не приема.

— Но роклята, дете! Как само изглеждате!

— Ще наметна един шал. Ето. Така по-добре ли е?

— Ах, кога най-сетне ще пристигне негово преосвещенство! — сестра Вера кършеше безпомощно ръце. Ако Мариса бе индианка, монахинята щеше да нареди да я нашибат с камшик — за спасение на душата, но тя бе знатна испанка и племенница на архиепископа. Какво друго можеше да стори човек, освен да се моли за нея?