Розмари Роджърс
Развратни игри (7)

6

Събуди се с приятното усещане за топлина. Да, все още бе жива. Само дето като помръднеше, усещаше болка. Тя отвори очи и видя, че е в леглото. Някой я бе пренесъл и завил. Пред горящ мангал в средата на каютата стоеше мъж, който сваляше подгизналите си дрехи и небрежно ги хвърляше на пода. Гърбът му бе покрит с белези.

Само престъпниците имат белези от камшик. Очите на Мариса се разшириха от учудване, но тя побърза да ги затвори, когато мъжът посегна към една бутилка и я вдигна до устните си.

Потръпна, когато малко по-късно завивката бе отметната.

— Ти, лудетино, кой те доведе тук? Доналд? Или Бенсън? Не го очаквах от старите лицемери! — той я затисна с тялото си, а след това се изтърколи към другия край на леглото. — Не се надявай, сърничке. Тази вечер съм прекалено уморен. Но ако искаш да останеш в това легло, бъди така добра да свалиш мокрите си дрехи. Вкочанила си се като мъртвец.

Тя се подчини механично. След малко заспа, а когато отново се събуди, отначало не разбра защо не е върху твърдата койка, с която бе свикнала. Споменът за случилото се преди няколко часа оживя. Тежестта на нечие тяло притискаше долната част от тялото й, а току пред лицето си видя едно миришещо на пот и морска сол рамо. Тя понечи да се освободи, но нечия ръка я задържа.

— Почакай! Закъде бързаш?

Мариса го гледаше като омагьосана.

— Ти! — той я улови за раменете и се взря в лицето й. — Как успя? Да не би да си омагьосала стария Доналд, а и кораба ми покрай него? Нищо чудно, че непрекъснато ни преследват бури, жената на борда винаги носи нещастие! Как се озова в каютата ми?

За своя изненада Мариса установи, че паниката можеше да вдъхне кураж.

— Сам ме натикахте тук. А ако наистина нося нещастие, защо просто не ме изхвърлихте зад борда? Не се боя от вас. По-лошо от онова, което ми сторихте, едва ли би могло да ми се случи.

— Не бъди толкова сигурна — заплашително процеди през зъби той. — Този кораб е мой. Какво търсиш тук? Да не си прелъстила Доналд, за да те качи на кораба? Юнга… ха! Нищо чудно, че не смееше да се покажеш. Какво кроиш?

— Нищо, нищо! — извика тя. — Не съм сторила нищо и не съм такава, за каквато ме мислите… вие най-добре би трябвало да го знаете. Просто искам да стигна до Франция. Ах, ще ми се да ме бяхте изхвърлил зад борда.

— Която и да си, трябва да призная, че си смела.

— Лесно е да си смел, когато нямаш какво да губиш — отвърна тя.

Едва впоследствие осъзна, че той бе изрекъл последните думи на английски и тя му бе отвърнала на същия език. Уплаши се, когато го видя замислено да смръщва чело.

— Странно… Изглежда, съм те подценил. Отново започваш да ме привличаш, златоочке.

Мариса нямаше представа какво би могло да се случи, ако точно в този момент на вратата не се бе почукало. Подобно на виновно дете, тя побърза да се скрие под завивката.

Появи се Доналд.

— Простете, господин капитан. Реших, че може да искате сухи дрехи. Бенсън нареди да издигнат временна мачта. Ако вятърът се запази, скоро на хоризонта трябва да се появи земя — настъпи неловко мълчание, така че Доналд се покашля и добави: — Още не съм имал възможност да ви обясня…

— Ако не изпитвахме недостиг на хора, щях да наредя да те оковат във вериги. Тогава щеше да обясняваш на плъховете в трюма. Не, най-напред искам да чуя нейното обяснение, твоето може да почака. Вземи и дрехите на бившия юнга и нареди да ги изсушат. Донеси ми закуска. На празен стомах не мога да взема решение.

— Господин капитан, вие не разбирате. Бедното момиче си нямаше никого в Испания, а циганите бяха изчезнали…

— Ти изчезни, негоднико, преди да съм размислил и да съм наредил да те нашибат за неподчинение!

Хвърляйки угрижен поглед към издатината под завивките, Доналд се обърна и излезе.

След миг те бяха дръпнати, а Мариса — сграбчена за косите и изправена на крака.

— Защо, по дяволите, се криеш? Само преди няколко дена беше толкова безстрашна.

Тя с облекчение видя, че той бе обул панталоните си и сега закопчаваше колана си.

— Ето, можеш да облечеш това — хвърли й в лицето една риза. — Така, а сега искам да ми отговориш на няколко въпроса.

Тя се опитваше да нахлузи прекалено широката мъжка риза.

— Вече ви казах всичко.

— Не всичко, само, че не си циганка и уличница. Трябва да призная, че не съм срещал много циганки, които говорят английски. Е, коя си?

Мариса реши, че е най-разумно да му разкаже същата история, която бе разказала и на Доналд, защото не се отклоняваше твърде много от истината.

— Майка ми бе французойка, а баща ми испанец. Щом пораснах достатъчно, ме тикнаха в един пансион и почти ме забравиха. Когато разбрах, че… че са мъртви, избягах с циганите. Научих от Бланка, че ще заминават за Франция. Там живее сестрата на майка…

— Къде?

— В Париж. Омъжена е за един французин, но не помня името му. Помня само, че тя обичаше да ходи на театър. Ако я видя, със сигурност ще я позная. Чух, че в Париж сега се живее весело и всички дами носят красиви дрехи, а в Испания си нямах никого…

— Разбирам — сухо вметна той. — Искала си да получиш възможно най-висока цена за девствеността си или поне такива са били плановете на циганите. Колко жалко, че се появих аз и развалих всичко! Но и ти не трябваше да се шляеш сама в тъмното — в гласа му се появи метална нотка. — Дълбоко в себе си всички жени са курви и въпреки детинския си вид, ти със сигурност не правиш изключение. Жалко, че си отрязала хубавите си коси.

— Все ми е едно какво мислите за мен. Никога не бих станала уличница. Предпочитам да умра!

— Спести ми театралниченето — присмя й се той. — Ако се поохраниш и оставиш косата си да порасне, ще придобиеш съвсем сносен вид. Докато не пристигнем във Франция обаче, ще си останеш, каквато си. Не искам хората ми да узнаят, че на борда има жена, това може да донесе неприятности. Не бих желал да те оставя в ръцете им, за да ги успокоя. Така че — той стана и се протегна, — най-добре ще е да си затваряш устата и да се подчиняваш. Кой знае, може да научиш нещо, което да ти е от полза, в случай че не откриеш жадната си за забавления леля.

Изглежда, бе приел разказа й за чиста монета, но това не му пречеше да я презира, смятайки я за вятърничаво и лекомислено създание.

След като излезе, той залости вратата на каютата, така че сега Мариса бе затворница. Не знаеше какво се е случило между него и Доналд, но когато шотландецът й донесе закуска и сухи дрехи, изглеждаше доста потиснат. Той само промърмори едно: Бедно дете и побърза да излезе.

Пътуването продължи още пет дни и в тях на Мариса бе забранено да напуска каютата. Тя бе безпомощна пленница на един пират, който гледаше на нея като на своя плячка. Когато отказваше да се съблече пред него, той разкъсваше дрехите й, а опиташе ли се да му издере лицето, завързваше ръцете й за леглото.

Веднъж се нахвърли върху му с някакъв канделабър, но той с лекота избегна удара, сложи я на коляното си и не спря да я налага, докато не се изпари всичката й гордост и инат, и не започна да го моли за милост.

След този случай Мариса се примири. Оставяше се да прави с тялото й каквото поиска — без да помръдне, със затворени очи и стиснати устни. Тази пасивна съпротива бе нейната малка победа и Доминик все по-рядко се прибираше в каютата си. Той стоеше на руля с мрачно изражение, макар небето над него да бе безоблачно синьо. С Доналд разменяха само по някоя дума, но изпълнените с упрек очи на шотландеца говореха красноречиво. Бенсън мърмореше под носа си цитати от Библията. Доминик проклинаше момичето. Съжаляваше, че изобщо се бе оставил да го омагьоса. Никога преди не бе изнасилвал жена, какво остава за девица. След като я бе прогонил от мислите си, тя най-неочаквано бе изникнала на кораба му. Сега бе с подстригана и измита коса — съвсем според ширещата се напоследък из Европа мода. Беше смесица от инат и покорство, от детинска наивност и цинизъм. Някъде трябва да бе получила добро образование, което можеше да се окаже от полза, когато пристигнеха във Франция. Вече не бе съвсем неопитна, а в по-женствено облекло лесно можеше да си намери някой богат любовник, а може би дори повече от един. Най-добрите уличници бяха онези, които не си позволяваха никакви чувства…

Но защо го бе грижа за бъдещето й? Никоя жена не бе обсебвала толкова трайно мислите му, нито пък си бе правил труда да завладее някое от тези коварни създания — след Лизет, очарователната, измамна Лизет, която преди много години бе предала него и ирландските му приятели на англичаните.

— Само веднъж да пристигнем в Нант — тихо прошепна Доналд на Исак Бенсън. — Капитанът не е на себе си, откакто…

Нямаше нужда да довършва изречението си. Същите мисли занимаваха и Бенсън.

— Жени! — презрително изръмжа той.

Когато се отвори вратата, Мариса седеше зад писалището на капитана, вглъбена в някакво изпокъсано томче с Шекспирови пиеси. Тя бе така увлечена от четенето, че за пръв път от много време заговори оживено:

— Открих тази книга. Знаете ли, винаги е трябвало да чета само религиозни книги, никога, поезия.

— Стани!

Тя се подчини с въздишка и остави книгата настрана. Беше почти гола. Отдавна се бе отказала да крие тялото си от него. Безразличието й го вбесяваше.

— Държиш се като някоя проститутка в бордей, която чака първите си клиенти — тросна й се той. — Поне легни в леглото. След малко Доналд ще донесе вечерята… Или възнамеряваш да прелъстиш и него?

— Нали именно това искахте от мен — да стана проститутка. Но трябва ли да лежа по цял ден в леглото в очакване да се появите и да ме използвате?

Думите й му подействаха като студен душ. Когато говореше толкова цинично, още по-ясно проличаваше колко наивна и невинна е била всъщност, когато я бе срещнал. Преди той да бе направил от нея това, което бе сега.

— Не е необходима такава самопожертвователност — отвърна Доминик, с мъка сдържайки гнева си. — Поне се загърни в някоя кърпа. Уверявам те, малко свян е много по-привлекателна за един мъж, отколкото безсрамната голота.

Гневът му я радваше.

— Откъде ви хрумна, че се опитвам бъда привлекателна? Ако всички мъже са като вас, това е напълно излишно. Толкова сте себичен, че мислите единствено как да задоволите желанията си.

Той я погледна замислено.

— Наистина ли съм толкова себичен? Свикнал съм жените да се появяват и да изчезват от живота ми. Да не би да искаш за теб да направя изключение?

— Искам само свободата си! — тя му обърна гръб, взе една кърпа от неоправеното легло и се загърна в нея. Как само го мразеше! Какви ли мъчения бе измислил този път? Това бе самата истина. Копнееше само да бъде свободна. Далеч от него.