Розмари Роджърс
Развратни игри (24)

23

През следващите дни Мариса не разполагаше с много време да мисли над случилото се. Всяка минутка бе запълнена, а поканите валяха като дъжд и тя си лягаше толкова късно, че ако можеше, спеше до пладне. Сякаш бе попаднала във водовъртеж, който не я оставяше да дойде на себе си. Твърде късно осъзна, че е била заплетена в опасни интриги. Тогава се появи страхът, който тя се опитваше да скрие. Трябваше да продължи да живее постарому, сякаш всичко бе наред и единствената й цел в живота бяха забавленията.

Понякога имаше усещането, че умишлено се хвърля от едно към друго, за да не й остава време за размисъл и да не се запита до какво ще доведе всичко това. Почти бе забравила дилемата с Филип. Нито той, нито маркизът щяха да й помогнат, ако научеха в какво се е забъркала. Знаеше, че е наблюдавана и че всяка нейна стъпка е разглеждана под лупа, но бе безсилна да стори каквото и да било, за да попречи на това. На всяка цена трябваше да продължи да живее както досега, без да дава да се разбере, че нещо се е променило и че тя е разбрала докъде я бе довела верността й към старите й приятели. Онова, което отначало й бе изглеждало невинно приключение, се оказа сериозна и опасна игра.

Френските роялисти, успели да се изплъзнат от лапите на Терора — повечето прощавайки се с всичко, освен с името и титлата си — съвсем не бяха толкова безобидни и безпомощни, както си бе мислила. Сега знаеше, че разпространяваните из Франция слухове за техните интриги и упоритите им опити да си възвърнат изгубеното вследствие на революцията, напълно отговаряха на истината. Повечето от тях бяха отчаяни и нямаше от какво да се боят. Английското правителство ги подкрепяше, преследвайки собствените си интереси, така че Мариса не можеше да очаква никаква помощ оттам. Как не бе забелязала опасността от самото начало? Колко ли неправдоподобно и съшито с бели конци трябва да се бе сторило на някои хора, обяснението за неочакваното й решение да дойде в Лондон!

Но защо никой не бе поговорил с нея за всичко това и не я бе предупредил? Някои от аристократите — емигранти, бяха приятели на майка й, те я бяха приели доста топло… а може би само се преструваха? Трудно бе да се каже.

Беше намирала удоволствие в това, да разказва на един незначителен служител в библиотеката за всичко, което бе дочула тук и там. До деня на първото си посещение в „Клуба на проклятието“…

На връщане от дома на леля си, където я беше поканила на чай, Мариса се отби в библиотеката, за да върне една книга и да вземе друга, която й бе запазена. Посрещна я лично собственикът — необичайно блед и развълнуван. Нима не била чула вече? Бедният господин Белтран бил открит мъртъв в стаята си — убит! Преди това — тук мъжът сниши глас — бил измъчван… Изглежда, се опитвали да го накарат да издаде скривалището на някакво съкровище, което той изобщо не е можел да знае. Бедният! Говорело се, че убиецът бил онзи фанатик, който се мотаел наоколо и убивал французите, заподозрени в симпатии към новото френско правителство. Какво нещастие! Накрая той се извини и каза, че се надявал да не е разстроил прекалено госпожа графинята. Веднага щял да донесе книгата.

Мариса не помнеше как бе напуснала библиотеката, без да даде израз на обзелия я ужас. Едва по-късно си спомни и други истории, които бе чувала.

Говореше се за млада балерина, преди по-малко от две седмици намерена удушена в жилището й. Носеха се слухове, че преди края на Амиенския мир била любовница на високопоставен служител във френското посолство. Малко след заминаването му си била намерила нов приятел — английски полковник, служещ при Уелингтън.

Имаше и един французин, наричащ себе си „кавалер“, когото бяха открили мъртъв в някаква странична уличка.

Чиста случайност? Кое тогава даваше храна на слуховете за някакъв фанатик роялист? Носеше се мълва, че всички жертви били белязани с някакъв знак — Мариса не знаеше точно какъв, защото минаваше за неприлично да се говори за това пред дами. О, всъщност тя и не искаше да знае.

Продължи да живее постарому, но със свито от страх сърце. Произходът й, връзките с Наполеон, тайнствената й прибързана женитба и сегашният й кръг от познати — всичко това я поставяше в изключително деликатно положение. Сега тя би предпочела да стои настрана от галантните френски емигранти, чиято компания доскоро толкова усърдно бе търсила, но не можеше да започне да ги избягва, без да изглежда гузна или уплашена. Трябваше да продължи да живее както досега, макар често да й се искаше да се върне във Франция или да можеше да замине за Нова Испания.

Филип щеше да отсъства няколко дни, бе заминал с приятели в Личфилд, където баща му притежаваше ловен клуб. Макар във връзката й с него да се усещаше известно напрежение, тя с нетърпение очакваше завръщането му. Трябваше да направи Филип свой любовник, а след това да заминат заедно някъде. Без съмнение маркиз Ройс с удоволствие щеше да им помогне.

Но след като изтече една седмица, през която не се случи нищо, естественото лекомислие на възрастта й взе връх и Мариса реши, че се е уплашила от собствената си сянка. Навярно агентът на Фуше не я бе издал, пък и защо да го прави? Тя не бе успяла да му съобщи нищо важно, а и той трябва да бе имал и други източници на информация. Във всеки случай сега всичко бе свършило.

Филип скоро щеше да се върне и Мариса вече се бе поуспокоила, когато получи покана от лейди Рептън за разходка в парка. Напоследък бе модерно дамите сами да управляват двуколките си, така че тя и Сали Рептън отдавна чакаха удобен случай да изпробват новата двойка кафяви жребци на Мариса. Сега времето най-сетне позволяваше да сторят това.

И двете бяха в чудесно настроение. Мариса носеше новата си, ушита от мадам Роуз, рокля от тъмножълто сукно с кафяви кадифени ревери, към която имаше и раирана копринена жилетка и бяла вратовръзка с топазена игла.

— Колко елегантно! — не без завист бе възкликнала Сали. — За мен мадам Роуз никога не е правила нещо подобно. Последен вик на модата. Край теб изглеждам направо грозновата.

— Въпреки това не ти липсват обожатели — отвърна Мариса. — При мен първо се набиват на очи дрехите, а при теб… Кажи, колко сонета вече са написани за възхвала на твоята красота?

Сали направи доволна физиономия. Вярно бе, минаваше за красавица, докато приятелката й се славеше най-вече с елегантността си. У Мариса все още имаше нещо детско, незряло, така че опитните бонвивани не й обръщаха много внимание. Веднъж Брюмел бе определил външността й като „съвсем сносна“.

Двете със Сали си подхождаха чудесно — и двете бяха млади и минаваха за лекомислени. Но кого го бе грижа за това? Дори Уелският принц минаваше за лекомислен, а когато човек бе богат и влиятелен, можеше да си позволи почти всичко.

Двете млади дами вече бяха в парка и сега копитата на конете трополяха по посипаната с чакъл централна алея. Установила, че Мариса наистина умее да държи юздите, Сали Рептън се облегна удобно назад и започна да поздравява с усмивка познатите и да се забавлява с клюкарски забележки.

— Виж там, виж, Клерънс и Йорк в братски съюз. Кой би помислил? Ами Алвънли, какво търси тук толкова рано? О! Госпожа Уилсън — тази патка! Как смее да се показва пред хора? Лапнала е младия Скънторп, който още има жълто край устата.

Тъй като все още не умееше съвсем добре да управлява двуколката, Мариса трябваше да се съсредоточи върху юздите, а и не можеше да гледа във всички посоки едновременно. В този момент обаче Сали нададе изненадан вик, от който конете изпръхтяха уплашено и вирнаха глави.

— Том Дрюмон с красивия италиански граф — казва се Ди Киара или нещо такова. Да знаеш само как те зяпаше снощи в операта. С новия файтон на Дрюмон са. Спри, Мариса! Той ни маха.

Мариса си спомни за посещението си в „Клуба на проклятието“ и изпита желание да продължи, но тъй като знаеше за интимната връзка на Сали с Дрюмон, реши да й достави удоволствие. Тя отби двуколката в края на широката алея и предаде юздите на конярчето. То седеше зад тях и не преставаше да хвали умението й да се справя с конете. Дрюмон й помогна да слезе и й представи графа, който й целуна ръка с дълбок поклон.

— Каква щастлива случайност! — сърдечно извика лорд Дрюмон. — Тъкмо говорехме за вас, красавици. Да, дори се чудехме кога и къде бихме могли да ви срещнем — намигвайки, той прошепна на Мариса: — Ди Киара ме помоли да ви запозная с него. Бях почти принуден да склоня да организирам един излет до Ранли… била ли сте вече там? Не може да се сравни с Воксхол, но ротондата е доста хубава. Трябва да я видите.

След тези думи той улови Сали под ръка и я поведе по една тясна пътечка между дърветата, така че на Мариса не й остана нищо друго, освен да приеме предложената ръка на графа и да ги последва.

Не се притесняваше какво ще кажат хората, обезпокои я това, че не след дълго Том Дрюмон се обърна и усмихнато подхвърли през рамо, че трябвало отново да отиде с тях в клуба. Маркизата вече била питала за нея.

Тази забележка й развали настроението, тъй като извика в паметта й страховете, които толкова отчаяно се опитваше да прогони. Защо мадам Дьо л’Егъл бе питала за нея? Какво искаха? Тя потрепери.

— Студено ли ви е? — загрижено попита Ди Киара.

— О, не. В такъв ден? До вчера времето бе толкова отвратително…

Сали и лорд Дрюмон бяха изчезнали зад един завой на пътечката. Мариса понечи да ускори крачка, за да ги настигне, но графът я задържа.

— Нека не си губим времето, дрънкайки глупости. По-добре да поговорим за чичо ви Жозеф. Как се чувстваше той, когато го видяхте за последно?

Мариса едва не изгуби съзнание, чувайки от устата на графа уговорената с Фуше парола. Тя отстъпи крачка назад.

— Сега не е време за истерия — просъска той, изоставяйки предишната си вежливост. — Бих ви помолил да се стегнете! От какво се боите? След смъртта на бедния Белтран трябва да сте очаквала, че някой ще се опита да се свърже с вас. Повече отвсякога имаме нужда от всяка информация, която бихте могла да ни дадете. Знаем, че много роялисти са прекосили Ламанша, но не знаем къде ще ударят…

Макар всичко да се въртеше пред очите й, Мариса успя да запази съзнание.

— Полудял ли сте? Искате от мен…

— … да заложите на карта живота си? Да, може би. Както аз съм заложил своя — каза той съвсем делово. — Но вие имате достъп до кръгове, които за мен са недостъпни. А и кой би ви заподозрял?

— Вече ме подозират и… ме е страх, толкова ли не можете да разберете? Аз не съм замесена от същото тесто като вас. Боя се и не желая да рискувам живота си… Никой не ми каза, че ще трябва… — тя замълча, ужасена от мисълта, че това навярно бе клопка и че графът съвсем не бе агент на Фуше. В такъв случай вече се бе издала. Беше пребледняла, а очите й изглеждаха несъразмерно големи на тясното лице.

Мъжът прочете мислите й и се засмя сухо.

— Не, не, не съм изпратен, за да ви поставя клопка, уверявам ви. Но трябва да се научите да си държите езика зад зъбите. Значи се боите от фанатика? Пфу! Той даде добър урок на агентите ни, които би трябвало да бъдат по-предпазливи. Рано или късно ще го пипнем, и тогава ще си плати — той я пусна неочаквано. — Да вървим. Трябва да се овладеете, преди да настигнем останалите. Изглеждате толкова ужасена, че възнамерявам да ви оставя време да поразмислите. Аз обаче ще се държа като ваш пламенен обожател и ще ви следвам по петите. Ако дочуете нещо, трябва само да ми го прошепнете по време на танц или докато ви поднасям почитанията си… ето така…

Той се наведе неочаквано и й целуна ръка. Почти в същия миг Мариса видя, че Сали и Дрюмон са се обърнали и усмихнато ги наблюдават.

— Така, така — промърмори Дрюмон. — Нищо не съм видял. А ти, Сали? Винаги съм казвал, че настойчивостта в крайна сметка се увенчава с успех.

— Надявам се — отвърна граф Ди Киара. Той отново целуна ръка на Мариса. — Аз съм много настойчив.

Сали и Том се засмяха.

— Не се безпокой — рече Сали, когато двете с Мариса останаха сами. — Том няма да каже нищо на Филип, умее да си държи устата. Скъпа, как ти се струва графът? Трябва да знаеш, че не е женен. Бил невероятно богат, а освен това и роднина на кралицата на Неапол.

— Беше прекалено дързък, като се има предвид, че се познаваме едва от няколко часа — с приглушен глас отвърна Мариса. Главата й все още се въртеше и тя напразно се опитваше да мисли трезво.

— Какво говориш, той е влюбен в теб! Всички италианци са темпераментни, а и били чудесни любовници. Признай, че все пак ти харесва. Беше се изчервила… о, и още си. Няма да казваме на Филип за новия ти обожател, нали? Освен ако не искаш да го накараш да ревнува. Наистина е жалко, че си омъжена, но поне съпругът ти не ти стои на главата. Ти си свободна и независима.

Мариса се радваше, че отново трябваше да се съсредоточи върху управлението на двуколката и нямаше нужда да отговаря.

— Слушаш ли ме? — чу тя гласа на Сали. — Вече два пъти те питам нещо, без да получа никакъв отговор.

— Извинявай. Трябва да внимавам. Нали не искаш колата да се обърне и да станем за смях? Какво ме попита?

— Дали тази вечер да не отидем в клуба? Помниш какво каза Том, нали? Изглежда, маркизата те е харесала, а това не се случва често, повярвай ми. Твоят граф няма да бъде там, ако това те безпокои. Тази вечер има среща с Уелския принц… О, Боже, внимавай! — извика Сали, когато колата едва не се обърна.

Мариса стисна здраво юздите.

— Обещах на Филип да не ходя там без него.

— Ах, той си позволява прекалено много. Трябва да му дадеш да разбере, че няма да му позволиш да те командва. Освен това няма нужда да му казваме. Моля те, ела с нас!

Мариса отвърна уклончиво и обеща да й се обади, ако нямала никакъв друг ангажимент.

— Нямаш. Сама ми го каза вчера и се боеше, че ще умреш от скука. Ще дойда да те взема и ще кажем на твоята госпожа Уилоуби, че отиваме на концерт у лейди Купър.

Когато затвори вратата след себе си, Мариса бе на границата на физическите и душевните си сили. Денвърс, прислужникът, я посрещна във вестибюла и й подаде някакво писмо върху сребърен поднос.

— Кавалер Дюран бе тук, милейди.

Нямаше нужда да го казва — вече бе прочела изписаното на плика име. Докато четеше писмото, Мариса неволно направи кисела гримаса.

„Съжалявам, че все още не сме се срещали, но тази вечер ще се видим в клуб «П». Трябва да ви предам нещо от маркиз Ройс.“