Макс Алън Колинс
Греховният град (9)

9

Докато Гил Грисъм имаше среща с Джим Брас на паркинга, Катрин Уилоуз седеше пред монитора на компютъра в кабинета си. Дистанционното сякаш се бе сраснало с ръката й, докато по екрана бягаха кадри със снежинки — тя връщаше назад, после отново пускаше напред, връщаше назад…

Въпреки изцъкления й поглед — Катрин се занимаваше с това от три часа — вниманието й не беше отслабнало и в съзнанието и проникна миризмата, която не можеше да бъде объркана с нищо друго — на пуканки. Колкото и да беше отдадена на работата си, тя се обърна към вратата. Там стоеше Сара Сайдъл, както винаги небрежно облечена в джинси, синя жилетка и памучна блуза и държеше в ръка отворен плик пуканки за микровълнова, сякаш ги предлагаше в жертва на някое ексцентрично божество.

— Ако миришеха малко по-хубаво — каза Катрин на колежката си — щях да се строполя на земята и да умра щастлива.

Сара остави димящия плик на барплота, на разстояние от купчината касети, които преравяха, и си придърпа стол до този на Катрин.

— Внимавай да не се опариш.

— С тая професия? Че кога не сме се опарвали…? — Катрин си взе няколко пуканки, духна ги и ги хвърли в устата си. — По принцип не ям, докато съм на работа, нямам твоя младежки метаболизъм.

— О, да… И кога яде истински за последен път? На Коледа?

— Ами… може би на Нова година.

Сара се изсмя тържествуващо.

— Точно това казвам и аз. Все пак човек трябва да яде нещо от време на време, нали?

— Ще си направим почивка, когато му дойде времето. Просто ми е някак гузно да спирам, преди да сме постигнали напредък.

— Едно е да се чувстваш гузно — каза Сара, подхвърляйки й отново плика, — а друго да ти прималее от глад.

Катрин погледна Сара — когато обсебена от работата си колежка ти препоръча да намалиш темпото, може би трябва да я послушаш. И въпреки това Катрин продължи да работи, мъглявите кадри пълзяха по екрана. В момента гледаше касетата от камерата зад бара. В кадър влезе мъжът с шапката, тъмните очила и якето с надпис „Липтън Кънстракшън“, премина и изчезна. Тя върна назад. Отново.

— Това би могло и да е Липтън — каза тя, като се наведе и присви очи. — Но пък при този образ може да е и Зигфрид или Рой.

— Или дори тъпият им тигър — Катрин въздъхна и поклати глава. — Трябва ни по-добър образ. Къде е Уорик, между другото?

Уорик беше специалистът по аудио-визуален анализ. Сара вдигна рамене.

— Тръгна с Грисъм и Ник. Затънали са до гушата в убийството на жената на Пиърс.

Катрин погледна остро Сара.

— Идентификацията на онзи торс сигурна ли е?

— Достатъчно, че Грисъм да я сметне за научно обоснована, а не за интуиция. И мисля, че вероятността да им заемем Уорик в обозримо бъдеще е…

— Чакай, сещаш ли се за оня тип?

Веждата на Сара подскочи.

— Че съм добра, добра съм, но ми трябва малко повече информация, за да разбера за какво говориш.

Сара замени дистанционното с мобилния си телефон и набра Грисъм.

— Грисъм — каза гласът на шефа, надвиквайки глухото жуженето на двигател и шумове от улично движение, които й подсказаха, че е на път. Всъщност караше заедно с Брас към къщата на Оуен Пиърс.

— Гил, имам проблем.

— Джена Патрик?

— Да — каза Катрин. — Видеозаписите са с толкова лошо качество, че дори и майката на Липтън не би могла да идентифицира нашия заподозрян. Предполагам, че не можеш да се лишиш от Уорик…

— Обикновено, когато предполагаш нещо, правиш и себе си и мен на глупаци. Това е един от редките случаи, когато не е така.

Катрин забели театрално очи към Сара. Едно просто „точно така“ щеше да е достатъчно. Попита в слушалката:

— Гил, кой беше оня тип?

Сара отново повдигна вежда. Грисъм обаче без проблем разшифрира за кого говори Катрин и без да се двоуми каза:

— Даниъл Хелпингстайн.

— Хелпингстайн — повтори Катрин кимайки. — Точно така, точно така.

— Още нещо?

— Мога ли да взема Уорик?

— Не.

— Тогава ще трябва да похарча малко пари.

— Точно толкова пари имаме — малко. Но добре, давай.

И двамата затвориха, без да намират за нужно да си казват „чао“. Сара стана и отиде зад бюрото си. Седна и бързо намери кожен класьор за визитни картички в едно чекмедже и запрелиства пластмасовите страници.

— Хелпингстайн? — попита Сара, все още озадачена. Мразеше да не знае какво става.

— Да. — Катрин прелистваше страниците. — Предполагам, че си била някъде по задачи, когато той се отби — представител на някаква фирма — производител от Лос Анджелис, който беше тук преди… може би шест месеца… А, ето го. Рекламираше някакво ново устройство, наречено „Тектив“, което подобрява качеството на видеозаписите — не е компютърен софтуер, а отделен апарат.

— И какво прави?

Катрин отново започна да натиска бутоните на клетъчния си телефон.

— Горе-долу всичко, освен да показва убиеца в оня филм на Запрюдър, ако може да се вярва на Хелпингстайн. Току-виж при записа от охранителната камера се оказал дори по-добър от Уорик.

На другия край на линията телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти, след което се включи съобщение, записано с пискливия тенор на Хелпингстайн и представящо офиса на „Тектив Интерактив“ на Западното крайбрежие.

Катрин изчака сигнала за запис и каза:

— Едва ли ще се сетите коя съм, господин Хелпингстайн. Аз съм Катрин Уилоуз от криминалния отдел в Лас Вегас. Ако можете да ми се обадите възможно най-скоро…

Чу, че някой вдига слушалката и самият писклив тенор каза:

— Госпожице Уилоуз! Разбира се, че ви помня. За мен е удоволствие отново да ви чуя.

— Е, вие наистина си сте нощна птица, господин Хелпингстайн.

— Кабинетът ми е вкъщи, госпожице Уилоуз, и така се случи, че тъкмо чух как оставяте съобщението. Вие работите нощна смяна, ако си спомням правилно.

Тоя тип беше печен. Тя почти чуваше как му потичат лигите при мисълта за евентуална продажба.

— Точно така — каза Катрин. — Нощна смяна. Не съм си и мечтала да ви хвана тази вечер…

— Колко време мина, госпожице Уилоуз, шест месеца? С какво мога да ви помогна? Притесненията с ограничения бюджет вече са зад гърба ви, надявам се.

Може би щеше да успее да свърши работа, без да похарчи дори и „малко пари“.

— Господин Хелпингстайн, все още ли сте склонен да ни направите на място демонстрация на „Тектив“?

Дишането му се учести.

— С удоволствие! Както ви казах, когато се запознахме, колкото и добри да са стандартните ни демонстрации, за нас е много по-добре да ви помогнем с нещо, така че… — чу бързо прелистване на страници — … какво ще кажете за четвъртък?

— Знам, че това е ужасно кратък срок, но… дали не бихте могли да долетите тук утре?

Последвалата тишина показа, че обмисля въпроса.

— Това не е… просто демонстрация, нали?

— Не — призна Катрин. — Става дума за убийство.

— Нека да проверя полетите и ще ви се обадя.

— Имате ли ми номера?

— О, да. В моя малък тефтер.

Почти го чу да се усмихва.

Катрин затвори и каза на Сара с хитра усмивчица:

— Мисли, че ми има номера.

— Така е справедливо, нали? — Сара потупа очите си. — Ти нали имаш неговия?

Върнаха се към касетите и пуканките и след по-малко от половин час телефонът иззвъня. Тя вдигна и Хелпингстайн попита:

— Някой може ли да ме посрещне на летище „Маккарън“?

Катрин се усмихна — това се казваше обслужване.

— Кажете ми на кой изход и в колко часа, господин Хелпингстайн. Някой ще ви чака, вероятно моята колежка Сара Сайдъл или аз самата.

Чу го да записва името на Сара, после й даде нужната информация, завършвайки с думите:

— И, моля ви, наричайте ме Дан.

— С удоволствие, Дан. А аз съм Катрин. До скоро.

Катрин затвори и Сара попита:

— Колко скоро?

— В шест и половина.

— Утре вечерта?

Катрин се ухили.

— Не, тази сутрин.

Сара също се ухили.

— Той да не си пада по теб или какво?

— Мисля, че си пада по парите — този малък уред се продава средно за петцифрена сума. — Тя въздъхна. — Това означава, че можем да престанем да броим снежинките по тези записи, докато той дойде, и да насочим вниманието си към други неща.

— Като например?

— Бихме могли да хапнем нещо, ако искаш.

Полуусмихната, полусвила рамене, Сара възрази:

— Всъщност съм преяла.

— Дяволските пуканки. Винаги съществува и възможността да претърсим къщата на Липтън.

Погледът на Сара блесна.

— Крайно време беше!

Протягайки се към телефона на бюрото си, Катрин каза:

— Ще се обадя на Конрой.

 

 

Час по-късно на алеята пред къщата на Рей Липтън в „Тинсли Корт“, недалеч от „Хилс Сентър Драйв“ се срещнаха с детектив Ерин Конрой, излъчваща професионализъм в своя сив костюм с панталон. Къщата — на две нива, в бебешко синьо, построена през 80-те, беше кацнала на наклонена ливада и изглеждаше добре поддържана в квартал с общо взето спретнати къщи, винаги тих, особено в този час на нощта. Алеята минаваше покрай сградата, към двойния гараж отзад.

Детективката стоеше до своя таурус, с разрешително за обиск в ръката, която висеше отпусната покрай тялото, почти небрежно.

— Изкарах го, да влизаме.

— Как ще влезем? — попита Сара.

— Виж какво ми даде нашия приятел Рей… — Конрой размаха ключ. — Разрешителното е само, за да сме перфектни. Липтън продължава да ни сътрудничи, настоява, че е невинен.

Както всички невинни — помисли си Катрин — но пък и като повечето виновни…

Трите надянаха гумени ръкавици, детективката отключи вратата и те влязоха.

— Горния етаж ли искаш или долния? — попита Катрин своята колежка.

— Готините неща са винаги в мазето — каза Сара с усмивка на радостно очакване. — Взимам него.

— Нека първо да хвърлим бегъл поглед — каза Конрой.

И така трите прекосиха мазето, след което Катрин и Конрой тръгнаха нагоре.

Стъпала от антрето водеха към всекидневната. Катрин отбеляза качествения мокет в кафяво и жълтеникаво. Тежките завеси от кафяв брокат, които висяха от корнизи с орнаменти, бяха плътно дръпнати и допускаха да се прокраднат вътре само няколко лъча, тънки като косъм. Така, загърната изцяло в мрак, къщата създаваше впечатление, че е била затворена много по-дълго от двайсет и четири часа. Едва вчерашен брой на „Лас Вегас Сън“ лежеше на масичката за кафе, отворен на кръстословицата — знак, че животът продължава. Зад масичката кремавата гипсова стена беше заета от огромен диван, украсен с нахвърляни жълто-кафяви възглавнички. Над дивана висеше пустинен пейзаж, купен на разпродажба от някой умрял от глад художник. Колкото и да беше спретната всекидневната, нещо в нея сякаш показваше мъжко присъствие: стаята беше превърната в огромно домашно кино.

Трийсет и шест инчов цветен телевизор „Тошиба“ владееше положението от шкафче на колелца в ъгъла. Бежов фотьойл с висока облегалка стоеше отляво на Катрин, която беше застанала на най-горното стъпало. Близнакът на стола беше на срещуположния край на стаята, до дивана.

И двата бяха под ъгъл на канапето и гледаха към телевизора. По стените из цялата стая бяха закачени колони. Забеляза и малка черна тонколона за ниски честоти на пода до шкафчето за телевизора. DVD уредба и видео бяха набутани на долния рафт на шкафа и през вратичка от опушено стъкло се виждаше редица DVD-та.

— За какво му е на човек да ходи на кино? — попита Конрой.

— Да се чудиш наистина — каза Катрин.

— Може пък и да си е бил вкъщи и да е гледал мач.

— Ще видим…

С помощта на своя „Маглайт“ Катрин прегледа набързо DVD-тата, после другите рафтове на шкафчето с телевизора, на един, от които имаше няколко оригинално записани видеокасети и много за домашен запис, някои с надписи: „Приятели — последен сезон“ или „Събота вечер с Джон Гудман“ и други.

Прегледа видеото — вътре нямаше касета. Въпросът бе, дали Липтън е записал мача на „Колтс“ срещу „Чийфс“, за да го гледа, след като убие Джена Патрик, и после е изхвърлил уличаващата касета, така че мачът да е неговото алиби?

Разбира се и по-странни неща се бяха случвали, но на Катрин не й се вярваше много Липтън да е удушил приятелката си, да се е върнал вкъщи и да е изпил може би една бира, докато гледа записа на мача, като през същото време е приготвял версията си за пред полицията. Това й се струваше малко трудно постижимо.

Въпреки това събра всички касети, включително и незаписаните и ги натрупа пред телевизора. Каза на Конрой да прибира всички видеокасети, на които се натъкне, и даде същите указания и на Сара. Щяха да ги опаковат всичките като доказателства.

Катрин и Конрой провериха възглавничките по мебелите и гърба на рамката на пейзажа над дивана, но не откриха нищо, дори изпаднали монети. Придвижиха се през трапезарията, като Конрой спря за момент да прегледа купчината писма на масата. Не откри нищо, което да става за опаковане.

Кухнята беше малка и тясна с бъбрековиден плот на отсрещната стена, двойна мивка с няколко мръсни чинии и чаша отстрани. Печката и хладилникът бяха в един и същи оттенък на мръсно бялото. Катрин откри в хладилника по-здравословна храна, отколкото очакваше от ерген. Във фризера и шкафовете не видя нищо, което да заслужава внимание.

На хладилника висеше бележка, прикрепена за вратата с рекламен магнит на „Уолъс и Громит“ — списък с имена и телефони. Конрой сложи списъка в плик за доказателства и върна магнита на хладилника.

— Досега не сме намерили кой знае какво — каза детективката.

— Е, знаем, че Джена е живяла тук — каза Катрин. — Или може би познаваш мъж, способен да поддържа една къща толкова подредена?

— Не много — призна Конрой.

Тръгнаха надолу по коридора, където две врати се отваряха една срещу друга. Тази вдясно водеше в спалнята за гости, вляво беше банята. Конрой взе банята, Катрин — спалнята. Оскъдно мебелирана само с тъмна ракла и единично легло, покрито с бежова покривка, стаята със своите кремави гипсови стени приличаше на монашеска килия.

Зад плъзгащи се двойни дървени врати се криеше дрешник. Катрин отвори от единия край и видя кутии от обувки и от други неща, натрупани от пода до рафта и още кутии върху него.

Чу Конрой да идва от банята.

— Там няма нищо — каза детективката. — Отивам да проверя спалнята.

— Добре. Аз ще прегледам тези кутии.

В четвъртата кутия на задната купчина долу — на цветя, от обувки „мутси тутси“ — имаше подарък за Катрин. Отваряйки кутията, единствената от женски обувки в купчината — тя откри фалшива брада, мустаци и кафяво шишенце с лепило за перука и мустаци.

Усети как надеждите й, че Липтън може би казва истината, избледняват, тъй като откритието, изглежда, потвърждаваше онова, което беше видяла на видеокасетата, че наистина си е сложил фалшива брада и мустаци, за да заблуди хората и въпреки това беше имал глупостта да носи яке с името на своята компания, изписано на гърба.

Липтън не изглеждаше толкова тъп, но много други престъпници бяха правили и по-големи тъпотии при престъпленията си. Сети се за един Дон Доусън, който беше работил в „Кастауейз Боулинг Сентър“. Дон беше достатъчно умен да се сети, че шефът му има камера в кабинета си, и когато беше влязъл да разбие сейфа, носеше чорап на главата. Маската си отиваше с коприненото яке с надпис „Кастауейз Боулинг Сентър“, избродиран на гърба и неговото име, „Дон“, на гърдите. Доусън беше издържал почти трийсет секунди разпит, преди да си признае за обира.

В кръговете на криминалистите изобилстваше от подобни истории. Като например за двете спортни звезди, които обрали местна закусвалня „Бъргър Кинг“, където снимките им висели почетно на стената, или за многото банкови обирджии, които подават на касиерите бележки „Това е обир. Дай парите“ върху попълнени с данните им вносни бележки.

През годините Катрин беше видяла достатъчно сравнително интелигентни престъпници да правят доста тъпи неща и знаеше, че всичко е възможно. Внимателно пусна брадата и мустаците в плик за доказателства, шишето с лепилото в друг и самата кутия от обувки в трети. Сара се появи на вратата.

— Някакъв напредък?

Вдигайки плика с фалшивата брада, Катрин каза:

— Ударихме джакпота.

Сара се приближи с поглед, в който се четеше „Уха“ и разгледа съкровищата, които Катрин беше изровила.

Катрин каза:

— А ти?

— Ами, намерих в мазето кутия с две якета на „Липтън Кънстракшън“. Изглеждат нови, никой никога не ги е обличал.

— Нещо друго?

Сара сви рамене, леко потисната.

— Там долу има куп неща, които не подхождат на Рей. Повечето изглеждат като да са на Джена Патрик — книги с диети, „Мъжете са от Марс“, стари броеве на „Космополитън“ и някои други модни списания, цял куп „Вог“.

Конрой се върна от спалнята.

— Там няма нищо. Дрехи на двамата. Джена очевидно е живяла тук. Искаш ли да хвърлиш един бърз поглед наоколо?

Думите й бяха отправени към Катрин, но Сара я изпревари:

— Аз ще отида, когато вие свършите тук. Съгласна ли си?

Катрин кимна.

— Добре.

Прекара още час в преравяне на кутиите, но не откри нищо. Когато Сара и Конрой се върнаха с плик с работните обувки на Рей, тя разгледа уликите с любопитство.

Сара попита:

— Ти нали взе отпечатъци от обувки от стаята за танци в скута?

— Точно така — каза Катрин усмихната, — а Липтън носеше маратонки, когато Конрой го арестува… Добро попадение, Сара!

— Благодаря.

— Това единственият чифт обувки в къщата ли е?

— Не видях други.

— Уорик казва, че винаги всичко се свежда до отпечатъци от обувки… Ще видим сега дали е така.

Когато се върнаха в централата, двете криминалистки и детективката в продължение на няколко часа регистрираха доказателствата. Катрин инструктира Сара да хване няколко стажанти да преровят кутията с видеокасетите и да търсят запис на мача на „Колтс“.

 

 

Смяната беше почти свършила и слънцето тъкмо изгряваше, когато Катрин отново караше едно от тахотата, завивайки по 515-та към 15-та южна, за да стигне до летището, без да трябва да се бори със сутрешното движение по „Стрип“.

Хелпингстайн пристигаше с полет 826 на „Саутуест Еърлайнз“, което означаваше изход С на Първи терминал. Беше си далечко, но след като беше прекарала нощта на закрито — пред монитора, после клекнала в дрешника на Липтън и най-накрая в регистриране на доказателства в централата — разходката щеше да й се стори освежаваща почивка.

Докато пресичаше голямата зала, Катрин се мъчеше да си представи лицето на мъжа, когото посрещаше. Бяха се срещали само веднъж, за кратко, преди около шест месеца. Паметта й най-сетне се раздвижи, когато високият мъж на около четирийсет — с очила, кацнали на чип нос, черна къса коса на път вляво, посивяваща на слепоочията, лек сив костюм, на който подобаващо му личеше, че е спал с него — я разпозна мигновено и закрачи към нея с широка усмивка и протегната ръка.

— Госпожице Уилоуз — с носов, но не и неприятен акцент, който показваше, че някой от рода му е от Чикаго — радвам се да ви вида отново.

— Господин Хелпингстайн — каза тя усмихнато, оставяйки го да продължи да стиска ръката й, — толкова мило от ваша страна, че дойдохте при такова кратко предизвестие и при това толкова бързо.

Той вдигна пръст и на шега й се скара.

— Аз съм Дан, нали си спомняш.

— И Катрин — каза тя, като закрачи редом с него.

— Страхувам се, че трябва да минем да приберем моя „Тектив“ от багажното. Обяснимо е, че са предпазливи с ръчния багаж.

Багажът на Хелпингстайн се състоеше от шушляков спортен сак с надпис „Лейкърс“ и квадратен сребрист куфар на колелца, в който Катрин предположи, че се намира „Тективът“.

Тя го поведе по обратния път към тахото. Пътуващият търговец продължаваше да води лек разговор за това колко добре се приема „Тектив“ в различни големи полицейски управления. Но когато Катрин се опита да обърне разговора към случая Джена Патрик, той махна с месестата си ръка.

— Нека изчакаме да видя записа.

— Имаш право, Дан. Ти си шефът.

— Имам и още една молба.

— Кажи я.

— Не ни дадоха никаква храна по време на полета. Можем ли да минем през някоя закусвалня?

Тя изведнъж се сети за закуската с пуканки със Сара преди сто години. Стомахът й изказа мнението си по въпроса с ръмжене.

— Мисля, че мога да удовлетворя тази молба.

Поръчаха си закуска в „Макдоналдс“, върнаха се в централата и седнаха да се хранят в стаята за почивка.

Сара подаде глава.

— Подушвам нещо, което силно се доближава до истинска храна… Какво сте ми донесли?

Катрин й подаде закуска „бурито“, вегетарианска разбира се. Сара си придърпа стол и скоро набиваше така сякаш не беше яла от времето на Рейгън.

— Дан, кокетното цвете вляво от теб е Сара Сайдъл.

Сара кимна и продължи да дъвчи.

— Дан Хелпингстайн — каза той — от „Тектив Интерактив“.

— Чух за теб, Дан, и изгарям от нетърпение да те видя как правиш чудеса. — Между залъците „бурито“, Сара каза на Катрин: — Има много отпечатъци от обувки в стаята за танци в скута и в коридора.

— Да, дузина — каза Катрин между залъците от сандвич в плик. — Страшно много токчета. Спомням си.

— Но само един чифт работни боти.

— И това помня.

Сара поклати глава, вдигна рамене и започна второ „бурито“.

— Все още не съм ги сравнила внимателно, нищо научно по класацията на Грисъм… но с просто око се вижда, че обувките, които взехме тая нощ от къщата на Липтън са по-големи от отпечатъците, които взехме от стриптийз клуба.

Катрин каза:

— Ще проверим това по-внимателно, веднага щом свършим с видеокасетите.

Установиха се в кабинета на Катрин и сложиха Хелпингстайн да работи с апаратурата си и купчина касети от „Дрийм Долс“.

— Първо ще ги дигитализираме — каза той, останал по риза, — а после ще видим какво можем да видим.

— Колко време ще отнеме дигитализирането? — попита Катрин.

— Колко дълги са касетите?

Катрин му обясни какви бяха касетите, какво искаха и защо. За момента щяха да се съсредоточат само върху кратки сегменти, заснети от двете камери — едната зад бара и другата в края на коридора.

Оставиха представителя на „Тектив“ да си върши работата и се върнаха към отпечатъците от обувки. Работеха в стаята за оперативки. Свалиха отпечатъци от обувките на Липтън и ги сравниха с онези от стриптийз клуба.

— Този отпечатък — каза Сара, като имаше пред вид току-що изкарания — със сигурност е по-къс от онзи в стаята за танци в скута.

— А ние сигурни ли сме, че Липтън е носил тези обувки онази нощ? — попита Катрин. — Възможно ли е те да принадлежат на друг, а ние да сме пропуснали да вземем отпечатък от обувките на Липтън? Може би някои от отпечатъците на маратонки, които открихме, са негови.

Сара поклати глава.

— Маратонките, с които го арестуваха, ги изключихме… а отпечатъкът от подметката беше най-странният в стриптийз клуба, пък и най-пресният. Искам да кажа, че беше най-отгоре… и затова предположихме, че е на убиеца.

Катрин не знаеше дали да се радва ли не за този знак, че Липтън е невинен. Грисъм би я посъветвал да не се поддава на чувствата.

Така че тя каза спокойно:

— Първо ще проверим видеозаписите и после, ако не излезе нищо, се отправяме обратно към къщата на Липтън и взимаме всичките му обувки.

— Хубав план.

Върнаха се в кабинета на Катрин и видяха Хелпингстайн прегърбен над черната си кутия с нейната клавиатура и вграден монитор.

— Готов ли си да ни кажеш нещо? — попита Катрин. Спецът по техниката кимна.

— Тези касети, разбира се, са пълен боклук. Далеч от телевизионно качество.

Катрин се наведе и го потупа по рамото.

— И точно затова ти си тук, Дан, нали така?

Той хвърли на двете жени крива усмивка.

— Точно аз ви трябвам… Вече съм поизчистил малко образа и на някои кадри мога да изолирам вашия човек.

— Виждат ли се обувките му?

Той отново се съсредоточи върху апарата.

— Да видим.

Катрин и Сара седнаха от двете му страни, обърнати към монитора на „Тектив“, а Хелпингстайн пред клавиатурата. Натисна няколко клавиша и екранът оживя. Касетата беше заснета от камерата високо зад бара.

— Това на мен ми изглежда едно и също — каза Сара. — Не се обиждай.

— Не се обиждам — каза Хелпингстайн. — Само почакай. Натисна още клавиши и картината се оправи, изостри се, дефектите на записа леко се почистиха.

Но си оставаше разочарование и Катрин изпъшка:

— Дан, надявах се на по-добра…

— Ей, чакай малко — каза той леко обидено. — Така отведнъж мога да направя само мини чудо. Ако искате Божие дело, ще отнеме известно време.

— Добре тогава, покажи ни мини чудо.

С няколко почуквания по клавишите Хелпингстайн очерта силуета на Липтън в кадър. След това екранът стана целия черен, с изключение на фигурата на убиеца в центъра.

— Виж, това е интересно — каза Сара.

Убиецът нямаше крака под нивото, където би трябвало да е барът, но се виждаше целия от кръста нагоре, с изключение на петно на раменете му, където главата на някой клиент беше застанала между него и обектива. Едва се различаваше логото на „Лас Вегас Старс“ върху бейзболната шапка, а огромните тъмни очила му придаваха вид на грамадно насекомо.

— Можеш ли да изкараш по-ясен образ на лицето му? — попита Катрин.

Още малко работа с клавишите и образът се поизчисти с една идея.

— Бързата работа толкова може — каза Хелпингстайн.

Катрин се наведе напред в стола си.

— Това наистина е фалшива брада, нали?

— Да — каза Сара. Залепи се за монитора. — А също и мустаци… Биха могли да са онези, които намери в къщата на Липтън.

Катрин попита компютърния специалист:

— Да имаш още бързи трикове да ни покажеш?

С мишката Хелпингстайн премести образа на убиеца в ъгъла. После пръстите му полетяха по клавиатурата и той намери нов кадър, показващ убиеца отзад, как дърпа Джена Патрик надолу по коридора, към стаята за танци, където е била убита. След още няколко натискания на клавиши и всичко в бара изчезна, с изключение на Липтън и Джена.

След малко и мъглявият образ се изостри и надписът „Липтън Кънстракшън“ се открои рязко. От този ъгъл, показващ само едната страна на полуобърнатата глава на убиеца, ясно се виждаше фалшивата брада.

— Това обувка ли е? — попита Катрин, посочвайки тъмно петно на края на крака на убиеца.

Хелпингстайн каза:

— Прилича на върха на някакви боти.

Катрин и Сара се спогледаха.

Убиецът стоеше съвсем изправен, наведе се леко само когато протегна ръце обратно към Джена. Тя изглеждаше по-висока от него, но пък беше на онези невъзможни тънки високи токове.

— Ти да не си си играл с пропорциите? — попита Сара. — Образът да не е сплескан или разтегнат по някакъв начин?

— Съвсем не — каза консултантът им. — Това е реалността, видяна от евтина охранителна видеокамера.

— И почистена със скъпа електронна четка — отбеляза Катрин.

Сара настоя.

— Какво не му е наред на образа?

Дълго време изучаваха застиналата картина. Най-сетне Хелпингстайн каза:

— Главата му изглежда прекалено голяма. Това ли имате предвид?

Въпросът беше зададен на Сара, но Катрин отговори:

— Може би отчасти е това… но има и нещо друго.

— Какво? — попита Сара. — Това ме подлудява… Просто ми изглежда… сбъркано.

Катрин посочи:

— Виж раменете. Рей Липтън нямаше ли по-широки рамене?

— Искаш да кажеш, че това не е Рей Липтън? — изговори Сара.

— Наречи го интуиция — каза Катрин.

Сара я погледна ококорено.

— Нали знаеш какво би казал Грисъм? Остави интуицията на детективите, ние следваме уликите.

— Да го направим тогава — каза Катрин. Обърна се към Хелпингстайн с думите:

— Можеш ли да поостанеш?

— Абсолютно — каза той.

— По някое време днес си викни такси, регистрирай се в хотел… има доста в града… и запази касовите бележки.

— Ей, Катрин, дошъл съм тук да помогна, безплатно.

— Тук си да рекламираш продукта си, но няма да се възползваме от теб. Може да се наложи да пренощуваш. Ще покрием разноските.

Той вдигна рамене.

— Добре.

Обясни му, че смяната им за почва в единайсет вечерта, но му даде номера на телефона и на пейджъра си в случай, че открие нещо по-рано.

— Свършваш ли работа сега? — попита Хелпингстайн.

— Не, Дан. Имам още малко работа, преди да приключа за нощта.

— Или за деня — каза Сара с ръце на хълбоците. — Какво имаш предвид?

— Ще проверя алибито на Рей Липтън.

Сара, се ококори още повече:

— Но той няма алиби.

Катрин повдигна рамене и се усмихна.

— Да последваме уликите и да видим дали си права.