Макс Алън Колинс
Греховният град (3)

3

Капитан Джим Брас крачеше бавно по коридора към лабиринта от офиси в избеляло синьо-зелено, които служеха за централа на ласвегаското Бюро по криминалистика — студено модерна учрежденска обстановка, в която се помещаваше втората по големина криминологична лаборатория в страната. Детективът с тъжните очи беше облечен елегантно — сиво спортно сако върху синя риза, вратовръзка в по-тъмно синьо на сиви диагонални райета и тъмносини спортни панталони. Сдържаното му поведение прикриваше безкомпромисен професионализъм.

От дясната ръка на детектива висеше целофанено пликче, а в него — аудиокасета. Забавяйки крачка, за да надниква през полустъклените стени, Брас прекоси няколко стаи, преди да намери шефа на „гробарската смяна“ на криминалистите, Гил Грисъм, на малка масичка в стаята за почивка, приведен над чаша кафе и купчина документи. С черните си дрехи и очила за четене с телени рамки, шефът на криминалистите приличаше на кръстоска между снайперист и вманиачен учен, помисли си Брас и осъзна, че определението му пасваше доста точно.

Грисъм, който между другото бе един от най-добрите ентомолози в съдебната медицина в страната, беше около четирийсет и пет годишен, с момчешки черти сякаш застинали в израз на непрестанна умисленост. Брас харесваше Гил и смяташе, че това, което някои намираха у него за студенина, бе всъщност самоналожено хладнокръвие, дистанцираност, чиято цел бе да му позволи да се концентрира върху фактите и да възпира емоциите.

Брас си придърпа стол.

— Това последният брой на „Месечник за надбягвания с хлебарки“ ли е?

Грисъм поклати глава и отговори сякаш въпросът на детектива беше сериозен:

— Доклади за щатните бройки. Слуховете са, че общинският съвет иска да ореже бюджета за догодина.

— И аз дочух същото — въздъхна Брас. — Кажи, изборите не изкарват ли на преден план най-доброто у хората, а?

Грисъм му хвърли поглед с издути напред устни, който съвсем не обещаваше въздушна целувка.

— Може би ти трябва нещо, което да ти повдигне духа, Гил, например заплаха за разфасоване.

Грисъм отново погледна Брас, този път заинтригувано.

Брас вдигна пликчето и го разлюля пред него като хипнотизатор часовник. Грисъм, както и се очакваше, го проследи с поглед.

— Сред ултрамодерната ти техника случайно да се намира касетофон?

Грисъм кимна, надигна се, свали си очилата и каза:

— В кабинета ми. Какво носиш?

Събра купчината документи и чашата кафе и поведе Брас навън.

Детективът закрачи редом с Грисъм по коридора.

— Интересен развой на събитията… на рецепцията, току-що.

— Наистина ли?

Влязоха в кабинета на Грисъм.

— Наистина.

Брас доскоро го побиваха тръпки от бърлогата на Грисъм с нейните рафтове с буркани, пълни със странни неща като мариновано прасенце, балсамирани животински и човешки органи и разнообразни живи, пълзящи твари като тарантула и двуглав скорпион в техните стъклени къщички. Добре поне, че батериите на мърдащия зинал костур, който висеше на вратата на кабинета на Грисъм, най-сетне се бяха изхабили.

В средата на методично задръстения с предмети кабинет стоеше бюро под ъгъл от четирийсет и пет градуса, пред него — два пластмасови стола с метална рамка. Брас подаде на Грисъм пликчето и се отпусна в единия стол. Грисъм седна зад бюрото си и постави чантичката върху подложка, както ювелир скъпоценен камък. От най-горното дясно чекмедже извади гумени ръкавици и ги постави до пликчето.

— Това да не е някакъв майтап — попита Грисъм със скръстени ръце — или мислиш да се заемем сериозно?

Брас се облегна назад, кръстоса крака и доби сериозно изражение.

— Пристигат, значи, тия двамата вечерта долу на рецепцията. Приятни хора, около четирийсетте, съвсем порядъчни. Той работи в отдел „Финанси“ на Университета на Лас Вегас.

Грисъм кимна.

— Артър и Мили Блеър. Казват, че тяхна приятелка, жена на име Лин Пиърс, е изчезнала… и мислят, че й се е случило нещо „лошо“.

Очите на Грисъм съвсем леко се напрегнаха.

— Лин Пиърс откога е в неизвестност?

Поглеждайки часовника си, Брас отговори:

— От около седем часа.

Погледът на Грисъм се успокои.

— Е, не е двайсет и четири часа. Може и да я няма, но все още не е „в неизвестност“.

Брас повдигна рамене.

— Така им казал и оня на рецепцията. И тогава извадили тази касета.

Грисъм хвърли бърз поглед на пликчето.

— На която има запис на какво?

Брас не можеше да не се усмихне — Грисъм беше като дете, което чака да разкъса опаковката на коледен подарък.

— Предполага се, че скандал между Лин Пиърс и нейния съпруг.

— Съпруг?

Брас измъкна бележник от джоба на сакото си и го запрелиства бързо, запознавайки Грисъм с подробностите:

— Оуен Пиърс, преуспял физиотерапевт, женен от осемнайсет години за изчезналата жена.

— Клиника „Терапевтични грижи за тялото“ в търговски център на „Хидън Уел Роуд“, на изток от голф игрището „Калалуей“.

Грисъм повдигна вежда, скептично заинтригуван.

— А тази касета е у семейство Блеър, защото…?

— Тук историята става интересна — каза Брас и се размърда в стола си. — Семейство Блеър твърдят, че госпожа Пиърс цъфнала снощи на вратата им с тази касета в запотената си ръчица. Госпожа Пиърс казала на приятелите си, семейство Блеър, че била скрила в кухнята записващ касетофон, който се задейства от човешки глас. Искала да има доказателство за вербалния тормоз, на който била подложена напоследък.

— Обичам, когато жертвите ни предоставят доказателства — каза Грисъм.

— Е, в такъв случай Лин Пиърс силно ще ти допадне. Нейният скрит микрофон изглежда е хванал доста сочен скандал. Както и да е, семейство Блеър казаха, че госпожа Пиърс им дала касетата да я пазят, след което седнала и им заразправяла за брачните си проблеми и за грижите си покрай дъщеря им Лори…

— Лори на кого е дъщеря?

— На Пиърс. Но на Лин й било писнало най-вече мъжът й непрекъснато да я заплашва с насилие.

— Дай да чуем касетата.

Брас вдигна ръка.

— Още не си чул най-интересното.

Детективът разказа на Грисъм как семейство Блеър отишли до къщата на Пиърс, където Оуен Пиърс твърдял, че жена му е заминала да навести болния си брат.

— И това ли е най-интересното? — попита Грисъм, не особено впечатлен.

— Не, най-хубавото е, че докато Блеър докладвали на единия служител на рецепцията, другият служител приел обаждане от познай кого.

— От Оуен Пиърс.

— От Оуен Пиърс. Обаждал се да съобщи, че жена му е изчезнала. Сега твърди, че тя се била вбесила след някакво „недоразумение“. Мисли, че го е напуснала и няма никаква представа къде на майната си е отишла.

Сега вече Грисъм се приведе напред.

— Взела ли е нещо със себе си?

— Няколко полицаи отидоха до тях — каза Брас. — Пиърс им казал, че не е видял жена си да заминава. Но била взела собствената си кола — авалон, модел 95-та, куфар и малко дрехи.

— Хайде да чуем касетата.

Брас повдигна вежди.

— Защо не?

Нахлузвайки гумените ръкавици, Грисъм извади касетата от плика. Стана, отиде до малък касетофон зад бюрото и я постави в гнездото. Затвори вратичката и натисна PLAY с върха на гумения си пръст. Брас забеляза, че Грисъм подхожда със същата маниакална прецизност към простия процес на пускане на една касета, с която би направил някой от странните си опити върху петна от разплискана кръв или от наблюденията си върху навиците за хранене на насекомите.

Звукът беше леко заглушен. Явно съпрузите стояха на отсрещния край на стаята, далече от скрития касетофон. Но думите скоро станаха достатъчно ясни, когато семейство Пиърс започнаха да си крещят гневно.

— Ако не престанеш, ако просто не престанеш, кълна се, че ще го направя! Ще се разведа с теб!

Това беше гласът на жената.

После мъжът:

— Да престана? Какво да престана? За какво, по дяволите, говориш?

— Говоря за кокаина, Оуен, и за твоите повлекани! Вече се съветвах с адвокат…

— Кучка! Тъпа, мръсна кучка… добре, давай, подай молба за развод. Ще се постарая да не получиш абсолютно нищо, включително и Лори!

Брас погледна към Грисъм, но лицето на криминалиста не издаваше нищо, освен пълна концентрация.

— Оуен… — Гласът на жената беше станал умоляващ. — Искам само… отново да бъдем семейство. Мислиш ли, че наистина искам развод?

Отговорът на мъжа почти не се чу, с изключение на три думи:

— … не ми дреме.

Жената пак заговори. Тя също не се чуваше, но после повиши глас — не гневно, а сякаш завършваше публична реч.

— Искам само ти и Лори да откриете покоя, който открих аз, служейки на Бога!

— О, господи! Само не започвай пак с тия простотии за Исус! Казвал съм ти хиляди пъти, Лин, в какво вярвам си е моя работа!

— Ти не вярваш в нищо.

— Това си е мой избор. Живеем в Америка. Нали затова са умрели прадедите ти, тъпа…

При следващата дума Грисъм хвърли бърз поглед на Брас.

Мъжът казваше:

— И същото лично пространство трябва да оставиш и на Лори, Лин. Тя е един млад зрял човек. Заслужава малко уважение.

— Тя е дете.

— Та тя е на шестнайсет! По дяволите, в половината свят вече щеше да е женена! След като има мензис, значи може да има и деца!

— Оуен!

— Само ти казвам, че какво правя аз и какво прави порасналата ти дъщеря въобще не ти влиза в скапаната ти проповедническа работа.

— Може би… може би тогава трябва да се разведем.

— Абе, върви на майната си… Но помни, че няма да получиш нито цент, нито нищо.

— Така ли? Наела съм най-добрия адвокат по разводите в града, Оуен, и когато му разкажа за наркотиците и жените и как прецакваш данъчните, като криеш приходите в клиниката, да видим тогава на кого ще присъдят Лори!

Жената звучеше тържествуващо, помисли си Брас, и за момент съпругът й не знаеше какво да отговори. Но превъзходството й в скандала не продължи дълго.

— Направиш ли го — каза Пиърс, — ще те убия, благочестива кучко…

— Оуен! Не! Не казвай…

— И после ще те накълцам на малки парченца, скъпа ми невесто. Ще разпръсна тялото ти по четирите краища на света и никой никога няма да събере Хъмти-Дъмти^[1]!

Скандалът продължи само още няколко минути, но вече почти не се чуваше — съпрузите явно се бяха отдалечили от микрофона. След това детективът и криминалистът чуха затръшването на врата и после касетофонът се изключи с прищракване.

— Какво ще кажеш? — попита Брас. — Мислиш ли, че имаме достатъчно основание да ги посетим? Или тия са просто от трупата, която играе „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“^[2]?

Грисъм се изправи.

— Мисля, че трябва да им отидем на гости. В момента всички са тук, така че нека вземем целия екип.

Брас потрепери.

— Не мислиш ли, че първо трябва да се опитаме да си изкараме разрешително за обиск?

Грисъм го дари с типичната си престорено невинна усмивка.

— Защо? Господин Пиърс се обади на полицията. Загрижен е за изчезналата си жена. Трябва да помогнем на бедния човечец, не мислиш ли?

— Е, да, на кого му трябва разрешително за такова нещо? — каза Брас ухилен, измъквайки се от стола. — Ами касетата?

— Каква касета?

— Добре — каза Брас, като присви очи. — Пиърс очевидно не знае за нейното съществуване. Няма нужда да му казваме, че ние обаче знаем.

— Не знам за какво говориш — каза Грисъм. — Хайде да отидем да видим каквото там има за виждане.

Десет минути по-късно шестима колеги, всички, освен Брас в тъмните якета на криминалния отдел, се събраха на зле осветения паркинг.

Слабият и дългокрак афроамериканец Уорик Браун се извисяваше десетина сантиметра над атлетичния и як Ник Стоукс. И двамата мъже бяха малко над трийсетте.

Отстрани стояха двете жени в екипа — заместничката на Грисъм, Катрин Уилоуз, и сравнително новото попълнение Сара Сайдъл.

Уилоуз имаше противоречиво минало и Брас го знаеше, но опитът й я правеше ценен коректив на прекалено невъзмутимия Грисъм. Брас имаше по-слабо доверие в Сара Сайдъл, въпреки статута й на бивша ученичка на Грисъм, избрана лично от него за този пост. Сайдъл беше един бъдещ Грисъм — също като него обсебена от работата, а в общуването си с хората направо конкурираше своя лишен от чувство за такт наставник.

Грисъм набързо предаде на хората си съдържанието на касетата и им разказа за възможното изчезване на жената.

— И така, имаме словесно агресивен съпруг — каза Грисъм с напрегнат като погледа си глас, — който заплашва жена си с разфасоване.

— А ние се правим, че му помагаме — избърза Уорик.

— Това не съм го чул — каза Грисъм сговорчиво. Уорик, Ник, Катрин и Сара се натовариха в тахото, а Грисъм се качи заедно с Брас в тауруса на детектива. Точно преди полунощ стигнаха до къщата — замък, кацнала на доста голямата наклонена поляна. Лъчове светлина от прозорците на партера, подобно на мечове, пробождаха мрака.

Брас и Грисъм поведоха групата към входната врата. Детективът позвъни и след по-малко от минута вратата се отвори и се показа мускулест мъж в тъмни спортни панталони, черна фланелка и черни меки обувки, с тъмна, поръсена със сиво коса. Мъжът стоеше пред Грисъм като негов огледален образ, само дето това беше един Гил Грисъм, наблъскан с анаболни стероиди, помисли си Брас.

Брас се усмихна приветливо.

— Господин Пиърс?

Мъжът кимна. Изглеждаше притеснен.

— От полицията ли сте?

Докосвайки значката на джоба на гърдите си, Брас потвърди:

— Да, от полицията сме. Съжалявам, че се забавихме толкова дълго да отговорим на обаждането ви… Трябваше да съберем хората си.

Грисъм хвърли на Пиърс неискрена усмивка.

— Ние сме цял екип, господин… Пиърс, предполагам?

Без още да ги кани да влязат, Пиърс кимна. Грисъм повдигна картата си за самоличност, която висеше от врата му.

— Гил Грисъм, криминален отдел на Лас Вегас. Това е капитан Джим Брас, а това е нашият екип от криминалисти.

Пиърс огледа доста голямата група, напираща пред входната му врата.

— Значи… не сте намерили жена ми?

— Не, сър — каза Грисъм, — съжалявам, но до момента не сме.

Пиърс поклати глава.

— Не разбирам какво търсите тук. Предадох цялата информация на служителя по телефона. Не трябва ли да търсите Лин, детектив… Грисуолд ли беше?

— Грисъм, господин Пиърс, само дето не съм детектив. Аз съм началник на криминалния отдел. — Той разтегна лице в нова празна усмивка. — И всъщност търсим жена ви. Затова и сме тук. Вижте, ние се занимаваме с разследване на престъпления.

Лицето на Пиърс се изопна объркано.

— Престъпление ли? Не разбирам. Това не е престъпление… жена ми ме напусна.

— Доколкото разбирам, сър, вие не знаете това със сигурност. Възможно е и да е била отвлечена.

— Ами… да, възможно е. Може би не исках… да го призная пред себе си.

Грисъм кимна, предполагаше се съчувствено.

— Пък и тая работа със семейство Блеър.

— Блеър?

— Да. Жена ви им се обадила следобед… казала, че ще се отбие у тях, а така и не се появила. Казаха, че са говорили с вас.

Пиърс си пое въздух, добивайки глуповато изражение.

— О, да, разбирам… Вижте, когато дойдоха, се чувствах неловко. Казах им, че Лин е отишла да види брат си, за да се отърва от тях, нали разбирате.

Брас се намръщи, когато попита:

— Искали сте да се отървете от тях?

— Те са изпълнени с добри намерения, детектив… Брас?

— Да. Брас.

— Все се врат, където не им е работа, детектив Брас. Все съдят хората и цитират Библията. А пък раната беше все още отворена, дет… ъъъ… господин Грисъм. Имах нужда да остана сам, докато обмисля нещата.

Грисъм повдигна едното си рамо.

— Тогава защо се обадихте в полицията?

Пиърс вдигна и двете.

— Исках някой да ми помогне да я открия. Мислех си, че може би с Лин ще намерим начин да решим проблемите си.

— Значи наистина не знаете къде е тя?

Пиърс поклати глава.

— Не, нямам представа.

— И не сте били тук, когато си е тръгнала?

— Не, бях в офиса си… в клиниката си.

— Това прави отвличането реална възможност, господин Пиърс. И точно затова сме тук.

Той се намръщи.

— Само защото нямам представа къде е Лин? И защото тя се е обадила на някого по телефона?

— Да, сър. — На лицето на Грисъм се изписа почти ангелско изражение. — Искаме да ви помогнем. Може би ще успеем да намерим някаква следа за това какво се е случило с жена ви.

— Но — рече Брас с полуусмивка — не можем да ви помогнем, като стоим тук на прага.

Пиърс отново въздъхна и повдигна този път вежди.

— Е, ако това ще помогне да откриете Лин… разбира се, влезте.

Тази реакция леко изненада Брас и той се спогледа с Грисъм, който явно също беше очаквал Пиърс да възрази, а не да им съдейства… особено ако между стените на този замък по-рано през деня беше извършено престъпление.

Пиърс прекрачи прага и задържа вратата, докато групата нахълта вътре, пресече малко антре и влезе в по-голямото предверие на къща с тъмна дограма и стени, измазани с кремава хоросанова мазилка. Вита стълба изчезваше на площадка горе вляво, наляво водеше и коридорът. През отворен сводест портал на срещуположната страна се виждаше трапезарията, а отдясно друг сводест портал зееше към дневната. Мебелите бяха в колониален стил и издаваха доста добър вкус, но не подхождаха много на архитектурата на замъка.

Брас попита:

— Има ли други хора в къщата, сър?

— Само дъщеря ми.

Грисъм попита:

— Тя беше ли тук, когато жена ви напусна?

— Не, боя се, че не.

На витата стълба се появи тийнейджърка с маратонки „Найки“, хубави нови джинси и широк бял пуловер. Дългата й руса коса беше хваната назад със син ластик. Хубавото й лице — приличаше на баща си, въпреки че очите й бяха по-раздалечени — беше току-що измито, а очите й бяха зачервени. Хвърли бърз поглед на групичката в преддверието и замръзна на площадката.

— Това е дъщеря ми — каза Пиърс. — Лори. Момичето кимна едва забележимо, обърна се и пак изчезна нагоре по стълбите.

Пиърс отново въздъхна и каза:

— Моля ви, простете й. И за двама ни е трудно, но за Лори особено. Понася го доста тежко… мисълта, че майка й… ни напуска.

Брас кимна. Грисъм се оглеждаше наоколо, попивайки с поглед картините на диви животни.

— Налага ли се да… — Пиърс търсеше точните думи — безпокоите Лори по време на вашия обиск?

Брас погледна към Грисъм, който повдигна рамене.

— Не мисля, сър — каза детективът. — Засега ще я оставим на мира… въпреки че може да имаме няколко въпроса по-късно.

— Разбирам.

Грисъм се приближи към Пиърс, заставайки прекалено близо до него, сякаш разглеждаше някакво насекомо, и каза:

— Господин Пиърс, ако искате, изчакайте с капитан Брас във всекидневната, а ние ще се захващаме за работа. После ще поговорим с вас, когато свършим.

— Добре.

През следващите два часа екипът криминалисти, нахлузили гумени ръкавици, но без да използват остатъка от сложното си оборудване, претърсиха пълзешком къщата сантиметър по сантиметър, от мазето до гаража. Единственото, което си казаха с тийнейджърката, беше да я помолят да излезе от стаята си за няколко минути. Щом свършиха, се събраха на съвещание в кухнята, като внимаваха да говорят тихо, докато обсъждат какво бяха и не бяха открили. Повдигайки вежда, Катрин каза на Грисъм.

— В дрешника има празни места. Някои дрехи и обувки явно ги няма.

— Което съвпада с хипотезата, че Лин Пиърс си е събрала багажа и си е тръгнала — каза Грисъм.

Катрин се усмихна невесело и кимна. Сара също кимаше.

— Да, освен това в мазето има цяла редица куфари с празно място между тях, така че може би липсва един. Празно място има и на горния рафт, където би трябвало да стои пътническа чанта.

Уорик също се включи.

— Само една четка за зъби в банята към спалнята на съпрузите. Няколко празнини на тоалетката й, сякаш си е взела парфюма, гримовете, такива неща.

— Няма и следа от дамската й чантичка — каза Ник. — Освен това в тръбите нямаше кръв, нито пък видях да липсват ножове, нито следи някой да е… това, което той казва, че би направил… на касетата.

— Непременно искам да мина мястото с „Рувис“ — каза Катрин, говорейки за апарата с ултравиолетови лъчи, който открива следи от кръв.

— Едва ли бихме имали оправдание за това — каза Грисъм. — Ако наистина имаме престъпление тук, не искаме да правим нищо, което съдът би отхвърлил… И така, какво ни казва тази къща?

— Може и да ги е напуснала — рече Катрин. Сара повдигна вежди.

— А може и някой да е направил така, че да изглежда, че ги е напуснала.

— Грис — обади се Уорик. — Аз все пак открих нещо, което би могло да е важно.

Показа им прозрачен плик за доказателства с четка за коса на дъното.

Грис взе плика, повдигна го и се вторачи в него така, сякаш криеше тайните на вселената. Няколко руси косъма висяха от четката. Попита:

— Когато една жена си събира багажа и заминава, оставя ли си четката за коса?

— Сара може би да — каза Ник ухилен. Сара му се ухили в отговор и го побутна леко с лакът.

Грисъм съсредоточи вниманието си върху четката за коса в плика.

— Защо не разпитаме господин Пиърс за това?

Последваха шефа си във всекидневната, където Пиърс и Брас (извадил бележник) седяха на канапе пред телевизора „Тошиба“ с трийсет и шест инчов екран в старинен дървен шкаф (точно такъв, какъвто са имали Джордж и Марта Вашингтон). Вървеше „CNN“, звукът беше изключен.

— Нещо да искаш да споделиш с нас? — Брас попита Грисъм.

— Ще ви олекне, когато разберете, че никъде в къщата няма следи от борба — каза Грисъм.

— Това можех и сам да ви го кажа — каза Пиърс. Катрин се обади:

— Не забелязахме никакви видими следи на отвличане.

— Е, това все пак е някакво успокоение — каза Пиърс, въздъхвайки дълбоко, може би прекалено дълбоко.

Грисъм му предложи своята запазена марка усмивка.

— Какво можете да ми кажете за това, господин Пиърс?

И той подаде плика с четката.

— Ами… на Лин е.

Катрин попита:

— Смятате ли, че жена ви изглежда добре, господин Пиърс? Че се грижи за външния си вид?

Пиърс се наежи.

— Тя е красива жена. Разбира се, че… се грижи за външния си вид.

Катрин се усмихна чаровно и каза небрежно:

— Обикновено без четката си за коса ли излиза?

— Може би има повече от една — Пиърс протегна ръце напред с отворени длани. — Откъде да знам? Пък и тя ползва четка само когато косата й е дълга. Неотдавна Лин се подстрига и сега косата й едва стига до ушите. Виждал съм да я реше, но не и да я четка.

Сара каза:

— Забелязах три компютъра в къщата, господин Пиърс.

Той кимна.

— Да, на Лори си е в нейната стая, моят е в мазето… на него съм инсталирал бизнес програмите си, а в спалнята за гости Лин си има свой собствен, от който праща мейли на приятелите си и не знам какво друго.

Грисъм каза:

— Бихме искали да вземем компютъра на Лин, ако нямате нищо против.

Пиърс потръпна.

— Искате нейния компютър!

С бързо кимване Грисъм каза:

— Може да ни помогне да проследим местонахождението й. Ще видим дали жена ви е пратила съобщение на някого, че ще го посети. Имате ли достъп до пощата й?

— Страхувам се, че не. Тя си има своя парола… Дори и най-близките двойки имат лично пространство — кой не иска да си има някоя и друга тайна?

Грисъм каза:

— Тайните не остават скрити за дълго в моя свят, господин Пиърс.

Катрин попита:

— Ами мобилен телефон? Госпожа Пиърс има ли мобилен телефон?

— Да, разбира се. Винаги го носи в чантичката си.

— Опитахте ли сте се да се свържете с нея, след като изчезна?

— Разбира се!

— И?

Сви рамене.

— Дава „Няма връзка с този номер“.

Катрин се замисли и после попита:

— Може ли да видим телефонните сметки от миналия месец?

Пиърс, който вече започваше да изглежда леко раздразнен, каза:

— Ами… добре.

— И нейните кредитни карти и извлечения от банковите й сметки?

Пиърс хвърли на Грисъм остър поглед, сякаш искаш да каже „Не можеш ли да я озаптиш тая малката?“ Грисъм отново пусна ангелската си усмивка.

— Това е една стара, стара теория, господин Пиърс: Следвай парите. Където й да е госпожа Пиърс, тя все по някакъв начин харчи пари… и, освен ако не е взела със себе си на тръгване големи количества пари в брой, кредитната й карта трябва да остави следа, която да последваме.

Лицето на Пиърс беше пребледняло.

— Ами… тя може да е взела със себе си пари в брой, доста пари. Но аз няма как да го знам.

— Отделни сметки ли имахте?

— Да.

Катрин каза:

— Лична свобода, а?

Пиърс се направи, че не е чул, като вместо това погледна шефа на отдела.

— Лин е от заможно семейство, господин Грисъм. Тя има значително количество пари, отделно от това, което аз изкарвам… Тя си има свои пари, аз си имам мои пари, освен това имаме и общи пари. Много двойки са така. — Въздишайки отново, той се изправи. — Разбирам, че се опитвате само да помогнете… Ще ви донеса документите, които ви трябват.

Брас, още седнал, попита:

— Имате ли скорошна снимка на жена си, която бихме могли да вземем?

— Да, разбира се. Ще ви донеса. — Пиърс излезе от стаята и го видяха да се качва по стълбите. След няколко минути се върна, подавайки на Брас снимка 13 на 18 сантиметра.

— Снимката е от рождения й ден само преди два месеца.

Грисъм я взе от Брас и видя непринудено заснета измъчена блондинка с неспокоен поглед, застанала доста сериозно до няколко смеещи се приятелки на фона на плакат „Честит рожден ден“. Около четирийсетте, с къса коса, която флиртуваше с якичката на синя копринена блуза, Лин Пиърс имаше сини очи, същите като на дъщеря й, високи скули със съвсем леко в повече руж и дълъг, но елегантен нос, хубави плътни устни и къса, тъпа брадичка. Не беше нито красавица, нито непривлекателна — както се казва, беше хубава жена. Гледаше го с ясни, пронизващи очи и Грисъм остана с впечатление, че тя е практичен човек, който не търпи глупости.

Сериозното й изражение обаче сякаш щеше да проговори, като че имаше да му казва нещо.

Петнайсет минути по-късно, след пресилено приятелски ръкостискания и сбогувания с техния домакин, групата напусна дома на Пиърс — Катрин носеше куп документи, а Ник мъкнеше компютъра на госпожа Пиърс.

Докато останалата част от екипа товареше багажа в тахото, Катрин, скръстила ръце на гърдите като вожд на сиуксите, се обърна към Грисъм:

— Като изключим твоята касета… фактите не показват тук да е извършено престъпление.

Близо до тях Брас се поклащаше на пети. Без да се обръща към никого специално, каза:

— Наистина ли мислите, че Оуен Пиърс е нещастният съпруг, на какъвто се прави?

— Мнение ли търсиш? — попита Грисъм. — Аз мнения не давам.

Катрин, обаче, се усмихваше, вперила в шефа си котешки очи.

— Мен не можеш да ме излъжеш.

Грисъм повдигна вежди.

— Така ли?

— Нещо не е наред в тази къща и ти го знаеш.

Грисъм се намръщи срещу нея.

— Там е работата, че не знам — каза той.

И закрачи обратно към тауруса, а Брас го последва, повдигайки рамене към тихо развеселената Катрин.

— Лошо настроение, а? — каза Катрин на Сара.

— Аз пък точно излизам от него — отвърна Сара.

Грисъм седна на мястото до шофьора и се замисли. Не знаеше дали нещо не е наред в онази къща, но го усещаше.

И много мразеше, когато става така.

За момента нямаше какво да направи. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в централата и да чака да се случи истинско престъпление.

И да се надява, че няма да е убийство и че жертвата няма да е Лин Пиърс.